ДЕНЯТ НА МЕСИЯТА*

Трябва да сме готови за предстоящото гигантско, божествено събитие, към което все по-бързо се приближаваме. Страшни оракули вече възвестиха, че времената са се изпълнили (Жозеф дьо Местр)

Владимир Градев

Владимир Градев 41.Месия (от еврейски חישמ, машиах) означава на иврит просто „помазаният”. В Стария Завет думата се отнася преди всичко до царете на еврейския народ, чието ритуално помазване с маслото от маслина било незаличим знак на Божия избор и благослов. Те са Божиите помазаници.

Защо именно помазването било знак на Божия избор? В древния Изток маслиненото масло е източник на светлина и основна храна. То лекува раните и кара лицето и тялото да блестят. То предава силата на Божия дух и покровителство и същевременно отделя Богопомазания от общността, превръща го в повече от обикновен индивид, за да бъде той проводникът, осъществяващ връзката между Всемогъщия и Неговия избран народ.

След края на Юдейската държава (587 година преди Христа) никой не е помазван повече за цар. С изпитанието на Вавилонския плен (598-539 година преди Христа) започват да се явяват първите пророчества за предстоящото в по-близко или по-далечно бъдеще откриване на месията, който ще бъде от потеклото на Давид, царя по Божия воля, който ще донесе най-напред политическо освобождение, духовно избавление и житейско благополучие на избрания народ в Обетованата земя, откъдето ще разпростре после над целия човешки род Божието царство, което, ясно посочват пророците, ще бъде царство на мира и справедливостта, на благоденствието и превъзмогването на злото. Месията в древното юдейство е реално действаща личност с конкретната функция да възстанови царството на Израил, с което Бог ще завърши и увенчае Творението и Завета, а не свръхестествена фигура, която идва, за да сложи край на този свят в името на съвършено ново небе и земя. Той е, на първо място, политически деятел на избрания народ, а не Божествен изкупител на целия свят.

Има още

СИНЪТ ЧОВЕШКИ (5)*

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

3. Предтечата. Иисус в пустинята, двадесет и седма годинаJohn, The Baptist 5Един ден група духовни лица и книжници излиза от вратите на Иерусалим и поема по пътя, който води към бреговете на Иордан. Слухът за младия пустинник Иоан ги подтиква към това пътуване. За кратко време той се е прочул по цялата страна. На пратениците е заръчано да изяснят какви са намеренията на този човек, на какво учи хората и дали не е някакъв опасен подстрекател на народа.

Иоан нарича себе си „гласът на викащия“**, което подсказва за много неща.

Преди пет века, когато завършва пленничеството и юдеите могли да се завърнат от Вавилон, великият учител на вярата Второисаия*** изпява химн за Богоявлението. В него е описано пасхалното шествие през безплодната пустиня, която разцъфтява пред лицето на Господа, превръщайки се в градина. Най-отпред върви глашатай. Той призовава да се разчисти пътя на Идващия[1].

Оттогава месианските надежди се свързват с това видение. Очаквало се, че пророк Илия отново ще бъде пратен на земята и сам той ще стане предтеча на Избавителя.

Есейските монаси, живеещи край Мъртво море, твърдят, че тъкмо на тях ще се падне ролята на вестители[2]. Но те смятат, че светът твърде дълбоко е затънал в беззакония и само „Синовете на светлината“ са достойни да посрещнат Месията. Жителите на Кумран считат себе си за единствени избраници. Историята на света според есеите е претърпяла крах и всички, освен тях, са обречени. Те живеят зад стените на селищата си, спазвайки съвсем точно обредите и вярвайки, че само с тях ще бъде сключен Новият Завет, предсказан от пророк Иеремия.John, The Baptist 9Естествено че и сред сектантите се намират хора, които се тревожат за съдбата на „синовете на тъмнината“. Не всеки от тях може да се радва на гибелта на света или спокойно да се примири с нея. Един от кумранските богослови пише: „Та нали всички народи ненавиждат Кривдата? Нали от устата на всички народи се носи гласът на Истината[3]?“. Но тутакси с огорчение признава, че в действителност никой не следва Божията правда. А щом е така, значи грешниците няма на какво да разчитат. Светците трябва да бдят. Какво ги засяга, ако нечестивците си получат заслуженото?

Проповедта на Иоан навярно е смутила есеите. Те нямали в какво да го упрекнат, а и как да причислят отшелника към „синовете на тъмнината“? Иоан живеел като аскет, по-строго и от самите кумранци. Обличал се в груба овчарска власеница от камилска вълна, спазвал назорейските обети, а това ще рече, че не стрижел косата си и не пиел вино. Храната му се състояла от сушени на слънце акриди и див мед[4]. Въпреки това този пустинник не споделял студеното самодоволство на есеите, не загърбил света и започнал да проповядва на „целия израилски народ“.John, The Baptist 4Иоан произхожда от свещеническо съсловие. Той рано загубва родителите си, отгледали го чужди хора. Напълно възможно е не друг, а есеите да са го осиновили; те често вземали за отглеждане сираци[5]. Но когато Иоан станал на трийсет години, Бог го призовал да напусне пустинята. Било му открито, че той има мисия да стане „гласът на викащия“, предшественик на Избавителя.

От пустинята Иоан отива в близката долина на река Иордан и там започва своята проповед. „Покайте се – вика пророкът, – защото близко е Царството Небесно!“ Думите му падат на подготвена почва и веднага намират широк отзвук. От околните градове и села започват да се стичат към реката тълпи от хора. Прииждат книжници и войници, чиновници и селяни. И думите, и самият облик на пророка правят огромно впечатление. Той говори за Съда над света и сякаш всичко край Иоан е проникнато от предчувствие за наближаващи велики събития.

Иоан избира за символ на встъпването в месианската ера обредът потапяне във водите на Иордан, реката, която от древни времена се смятала за граница на Светата земя. Така както водата измива тялото, тъй и покаянието очиства душата. Когато езичникът се е присъединявал към старозаветната църква, бил подлаган на „тевила“, тоест измиване[6]. Ала Пророкът изисква това от самите юдеи в знак че са се родили за нов живот. Затова са наричали Иоан Хаматвил – Кръстител****.john, the baptistМного от израилтяните се обиждали, че им предлагат да минат през измиването, сякаш те са новообърнати друговерци. Нима принадлежността към Божия народ не освещава сама по себе си? Но Кръстителят, без да се колебае, заявява, че такова виждане е заблуда.

Когато вижда на брега книжниците, той рязко и сурово им казва: „рожби ехиднини! Кой ви подсказва да бягате от бъдещия гняв! И не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму[7]„. Хората не са синове на Завета по рождение, а чрез верността си към Господните заповеди.

Иоан упреква в лекомислие и онези, които смятат, че само обредът на тевила е достатъчен за опрощаване на греховете. Той изисква преоценка на целия живот, искрено разкаяние. Преди кръщаването хората „изповядват греховете си[8]„. Но и това не е достатъчно. Необходими са реални резултати от вътрешната промяна. „Сторете, прочее, плод достоен за покаяние – казва пророкът. – И секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън[9]„.

Какво иска Иоан? Призовава ли народа да избяга от света и да се скрие зад манастирските стени? Това би звучало напълно естествено в устата на един аскет. Но Кръстителят иска много повече: хората, оставайки там, където живеят, да запазят верността си към Божието слово.John, The Baptist 6Според думите на Иосиф Флавий, Иоан е учел хората „да живеят честно, да бъдат справедливи един към друг и да благоговеят пред Предвечния[10]„. Тъкмо защото подчертава значимостта в етическите норми на Закона, Кръстителя следва традицията на древните пророци. Той малко говори за ритуалите и поставя на първо място нравствения дълг на човека: „Който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото[11]„. Пророкът не съветва войниците да се отказват от службата си, като казва, че за тях е по-важно да избягват насилието и клеветата. За всеобща изненада той не осъжда дори и презрения занаят на събирачите на данъци – митарите, а само настоява те да не изискват повече от това, което е определено*****.

В същото време Иоан се държи толкова независимо спрямо силните на деня, че много скоро предизвиква недоволството им. Веднъж, според преданието, Кръстителят отишъл в Иерусалим и там се изказал против членовете на Съвета. Когато го попитали кой и откъде е той, Иоан отвърнал: „Аз съм човек, и живея там, където ме води Дух Божи, който ме храни с корени и дървесни филизи“. На заплахата, че ще се разправят с него, ако не престане да смущава тълпата, Иоан отвърнал: „Вие трябва да престанете да вършите низките си постъпки и да се прилепите към Господа Бога свой.“ Тогава присъстващият на събранието есей на име Симон, презрително подхвърлил: „Ние всеки ден четем свещените книги, а ти току-що си излязъл от гората, като звяр, и се осмеляваш да ни учиш, и да съблазняваш хората с размирните си приказки[12]„. Оттогава Кръстителя повече не се върнал в столицата.

Иоан обикновено живеел близо до Витания, или Витавара – мястото, където реката можела да се премине и където той кръщавал прииждащите хора[13]. Скоро около него се образува община, на която той дава свои правила и молитви. Ние знаем имената само на двама от учениците му – Андрей от Витсаида и юношата Иоан, сина Зеведеев. И двамата са били рибари и били дошли от бреговете на Галилейско море[14].John, The Baptist 3Как са гледали иоанитите на учителя си? Най-вероятно те са виждали в него есхатологическия Пророк, когото много хора са очаквали[15]. Но някои стигнали до убеждението, че самият Кръстител е обещаният Месия.

Влиянието на Иоан нараства с всеки изминат ден. В изказванията си той взел да засяга и Ирод Антипа, комуто принадлежала Иорданската област. В резултат на това, пише Флавий, тетрархът „започнал да се страхува да не би властта на Иоан над масите да доведе до някакви размирици[16]„. Разтревожил се и Синедрионът и тъкмо затова изпратил на Иордан свещеници с негови пълномощия.

– Кой си ти? Месията ли? – питат те Кръстителя.

– Не съм Месия – отвръща той.

– Тогава кой си? Илия ли си?

– Не съм Илия.

– Пророк ли си?

– Не.

– Тогава кой си, за да дадем отговор на ония, които са ни пратили? За какъв се смяташ?

– Аз съм глас на викащия: „В пустинята оправете пътя Господен“, както е казал пророк Исаия.

– Защо тогава кръщаваш, ако не си Месия, ни Илия, нито Пророк?

И тогава те чуват отговор, изпълнен със смирение и вяра, който ясно определя призванието на Иоан като Предтеча на Христос.

– Аз кръщавам с вода, но посред вас стои Един, Когото вие не познавате. Той е Идещият след мене, Който ме изпревари, и Комуто аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му. Той ще ви кръсти с Дух Светий и с огън. Лопатата Му е в ръката Му, и Той ще очисти гумното Си, и ще събере житото в житницата Си, а плявата ще изгори с неугасим огън[17].

Всички разбрали какво означава това. Светът трябва да премине през огъня на Божията правда, а Иоан е само предвестник на очистителната буря.

За Месията се говорело отдавна, но единствено иорданският учител възвестил, че дните на Неговото явяване най-сетне са настъпили. Народът, слушайки Предтечата, непрекъснато „живеел в очакване“. Много хора знаели, че Избавителят дълго време ще се крие, без да бъде разпознат, затова думите на Иоан: „Той е сред вас“, карали сърцата учестено да бият.St. John the Baptist and JesusВ същото това време на брега сред тълпата се появява Човекът от Назарет. Появяването Му едва ли е било забелязано, защото Той, наред с останалите, се готви да приеме кръщение от Иоан. Но когато се приближава до водата, странните думи на пророка, отправени към Галилееца, поразяват всички: „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе“.

Знаел ли е Иоан още отпреди или едва сега е почувствал, че пред него стои не обикновен човек, а Някой по-голям от него самия? Отговорът на Иисус: „Остави сега, защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда“ нищо не подсказва на присъстващите[18]. Дали Той не иска да каже, че ние, хората, трябва да започнем от покаянието? Или иска да даде пример? Или гледа на кръщението като на деяние, бележещо началото на Неговата мисия? Но за Иоан тези думи имат определено значение и той се съгласява да извърши обреда.

Това е символична среща. Отшелникът във власеница, с почерняло от слънцето, изпито лице, с коси като лъвска грива, въплъщава трънливия път на дохристиянската религия, а новото откровение носи Човекът, който на пръв поглед външно по нищо не се отличава от всеки обикновен галилеец.Jesus Son of God and the Holy SpiritВ същия миг когато Иисус стои във водата и се моли, става нещо тайнствено. По-късно Иоан казва на учениците си: „Видях Духа да слиза от небето като гълъб, и остана върху Него. Аз го не познавах, но Оня, който ме прати да кръщавам с вода, ми рече: над когото видиш да слиза Духът и да остава върху Него, Този е, Който кръщава с Дух Свети. И аз видях и засвидетелствувах, че Този е Син Божи[19]„.

След кръщението Иисус веднага напуска Витания и се усамотява в пустинята, на юг от река Иордан. Там, в околностите на Мъртво море, сред голите безжизнени хълмове, където само плачът на чакалите и крясъците на хищните птици нарушават тишината, Той прекарва в пост повече от месец. В ония дни, на прага на своето служение, по думите на евангелистите, Той бил „изкушен от дявола“.The temptation of Jesus Christ 2Дали пред Иисус не се е явило видение, както често обичат да изобразяват този момент художниците, дали пък някой от жителите на пустинята не се е опитал да Го подмами по лъжлив път, или всичко е ставало незримо в душата на Христос? Никой, освен Самия Иисус не би могъл да разкаже за това. Но Той споделя с учениците Си само същността на случилото се[20]. Сатаната предлага на Месията три свои начина да завладее света. Първият е да се привлекат масите с обещания за земни блага. Нахрани ги, „кажи тия камъни да станат хлябове“, и те ще тръгнат след Тебе, където пожелаеш, шепти изкусителят. Но Иисус отказва да прибегне до подобна примамка: „Не само с хляб ще живее човек.“

Вторият път Назаретецът застава на висока планина. В краката Му лежат пепеливи назъбени скали, а отвъд тях се предугаждат „всички царства на света“. Някъде далеч крачат непобедимите римски легиони, по морето плават кораби, вълнуват се народните тълпи. Какво ги управлява? Какво властва над света? Силата на златото ли, или властта на меча, или стихията на егоизма, жестокостта и насилието? Кесарят управлява народите, само защото е признал властта на тъмното начало в човека. „Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им – казва сатаната, – понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам“. Стани като владетелите на империи, и хората ще бъдат в краката Ти. Такъв Месия – воин са очаквали юдейските зилоти. Но Иисус не отстъпва пред съблазънта на меча; не е дошъл, за да върви по стъпките на поробителите. „Махни се от Мене, сатана! – отговаря Той, – защото писано е: „Господу, Богу твоему се покланяй, и Нему едному служи“.

От пустинята Иисус отива в Иерусалим. Но и там духът на злото не Го оставя. „Хвърли се оттук долу“ – предлага той, когато Христос застава на една от високите храмови площадки. Нали тълпата, щом види, че човек пада върху камъните и остава невредим, навярно ще го сметне за голям магьосник. Но Иисус не може да приеме пътя на крещящото чудо, по който вървят както мнимите мистици, така и поклонниците на „техническите чудеса“. Той винаги ще се опитва да прикрива силата Си и ще избягва духовното насилие над хората.The temptation of Jesus ChristЕвангелията разказват, че победеният сатана отстъпил от Христа „до някое време“. С други думи, изкушенията не се ограничават с тези преломни дни от Неговия живот.

Като се връща в Галилея, Иисус за известно време отново остава във Витания. Щом Го вижда, Иоан се обръща към заобиколилите го хора и казва: „ето Агнецът Божи, Който взима върху Си греха на света[21]„. Думата „Агнец“ напомняла за пророците, които били преследвани и убивани, а в книгата на Исаия Агнец бил наречен Служителят Господен, Който щял да пострада, за да изкупи човешките грехове.

Кръстителят повтаря свидетелството си и пред близките ученици, след което Андрей и Иоан започват да търсят начин да се срещнат с Иисус[22]. Веднъж, като Го виждат, те плахо се приближават до Него, но не знаят как да Го заговорят. Иисус се обръща и ги пита:Jesus Christ and the apostles– Какво искате?

– Рави, де живееш? – питат те леко объркани.

– Дойдете и вижте.

Те отиват с Него в дома, в който Той е отседнал и остават с Иисус през целия ден. Ние не знаем за какво са говорили, но на другия ден Андрей намира брат си Симон и възторжено му казва: „Намерихме Месия.“

Поразителната новина мигом се пръска сред галилейците, дошли край река Иордан. Някои се колебаят. Станалото никак не съответствало на предсказаното. Един от земляците на Андрей, Натанаил, недоверчиво клати глава: „Месия от Назарет?“ Отвръщат му простичко: „Дойди и виж.“ Натанаил се съгласява и първите думи на Назарееца пронизват душата му. Направеният намек, показал прозорливостта на Иисус, разсейва всички съмнения.jesus and the disciples– Рави! Ти си Син Божи, Ти си Царят Израилев – възкликва Натанаил.

– Истина, истина ви казвам – отговаря Иисус, – ще видите небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човешки!

Той не произнася думата „Месия“, но изразът „Син Човешки“ им е понятен. Той означава, че новият Учител е Онзи, Когото всички отдавна очакват с нетърпение.

Навярно тези чистосърдечни хора са решили, че намерения от тях Цар се крие само временно, но ще настъпи часът и около Него ще се сплотят всички смели хора, небесните сили ще Го възкачат на престола и те, познали в Него Христа, ще спечелят слава в месианското Царство.

И така, Иисус тръгва на север, но вече не сам, а придружен от привържениците Си.

_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Тоест, глас на глашатай, на вестител. Бел авт.

***Става дума за автора на част от старозаветната книга на пророк Исаия, писана от друг автор, известен в библейската изследователска традиция като „Второисаия”. Бел. прев.

**** Думата „тевила“ – по гръцки βάπτισμα – означава потапяне, умиване; обикновено се превежда като „кръщение“. Бел. авт.

***** Митарите, събирайки императорския данък, обикновено са трупали богатство за сметка на населението. Бел. авт.

[1]. Исаия 40:3.

[2]. Смотри Кумранский устав, VIII, 12-14.

[3]. Книга Тайн, 8-11.

[4]. Матей 3:4; Марк 1:6; св. Иустин, Диалог с Трифоном Иудеем, 88; св. Епифаний. Панарион, 30. Смотри также славянскую версию „Иудейской войны“ Иосифа Флавия, II, 2. Назореями, или назиритами, назывались в древности лица, которые посвящали себя Богу и давали обет воздерживаться от вина и не стричь волос. (См. Числ 6:1-21; Судии 13) С названием г. Назарета (евр. Ноцерат) слово „назорей“ (назирит) не имеет ничего общего.

[5]. Флавий, И., Иудейская война, II, 8. О связи Иоанна с ессеями см.: еп. Михаил (Чуб). Иоанн Креститель и община Кумрана. – ЖМП, 1958, № 8; Daniilou, J., Jean-Baptiste, timoin de’Agneau, Paris, 1964, p. 42.

[6]. Мишна, Песахим, VIII, 8.

[7]. Матей 3:7-9. Здесь игра слов „банайя“ и „абнайя“ – сыновья и камни.

[8]. Матей 3:6.

[9]. Матей 3:8, 10.

[10]. Флавий, И., Арх. XVIII, 5, 2.

[11]. Лука 3:10 сл.

[12]. Смотри славянскую версию „Иудейской войны“ Флавия, II, 2. Присутствие ессея на Совете было вполне возможным. Некоторые из них жили в городах и пользовались влиянием. Ирод покровительствовал им. Одного из ессеев, Менахема, он даже сделал главой раввинского Совета (Флавий И., Арх. XV, 10, 5; Мишна, Хагига, II, 2).

[13]. Название Бетавара (Вифавара, срв. Судии 7:24) означает „Место переправы“, а Бетания (Вифания), как этот поселок назван в древнейших рукописях Ин, означает „Место корабля“ (или лодки) – Иоанн 1:28. Не смешивать с Вифанией (Бетани), которая находилась около Иерусалима: название ее, по-видимому, означает „Дом бедняка“.

[14]. Смотри Иоанн 18:15. Очевидно, Креститель выделял Андрея и Иоанна из числа своих учеников; смотри Иоанн 1:38.

[15]. Смотри Второзаконие 18:15. Об этом пункте иудейской эсхатологии см.: Трубецкой С., Учение о Логосе в его истории, М., 1906, с.282-284.

[16]. Флавий, И., Арх. XVIII, 5, 2.

[17]. Иоанн 1:19 сл.; Лука 3, 16-17; Матей 3:11-12.

[18]. Матей 8:14-15. Согласно Лука, мать Иоанна была родственницей Девы Марии, из чего можно было бы предположить, что Предтеча знал Христа с детства. Но этому противоречат слова пророка: „я не знал Его“ (Иоанн 1:31). По-видимому, родители Иоанна умерли рано и, возмужав в пустыне, он не был знаком с Сыном Марии. Во всяком случае, слова „я не знал его“ показывают, что пророк, если даже и слышал об Иисусе, в Его мессианскую тайну посвящен не был.

[19]. Иоанн 1:32-34.

[20]. Марк 1:12-13; Лука 4:1-13; ср. Матей 4:1-11.

[21]. Иоанн 1:29 сл. Из общего контекста Иоанн явствует, что это свидетельство Предтечи было произнесено перед уходом Иисуса в Галилею и, следовательно, уже после пребывания Его в пустыне. Фактически IV Евангелие начинает рассказ с событий, происходивших после крещения Христова и Его искушения от дьявола.

[22]. Иоанн 1:35 сл.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4yQ

ВЕЛИКИЯТ ПРАЗНИК ПЕТДЕСЕТНИЦА*

Проф. д-р Славчо Вълчанов

проф. Славчо ВълчановСпоред богослужебния календар на светата Пра- вославна църква Осмата неделя след Пасха (десетият ден след Възнесение Христово) е отредена за празнуване на новозаветното събитие Слизане на Светия Дух над апостолите (Деяния апостолски, глава 2). Тъй като това е петдесетият ден след Пасха Господня, съвпадащ със старозаветния празник Петдесетница, още от дълбока древност Църквата е установила и тържествено празнува през вековете новата, духовна, християнска Петдесетница. За християнството от всички изповедания – православие, римокатоличество и протестантство – Петдесетница е рожденият ден на „едната света, съборна и апостолска Църква“ (член ІХ от Никео-Цариградския символ на вярата – 325/381 година). От православно догматическо гледище със слизането на Светия Дух над апостолите се ознаменува завършекът на изкуплението на човешкия род от Богочовека Господа Иисуса Христа.

***

Новозаветното Божествено Откровение, както и непосредственият религиозен опит на вярващото сърце свидетелстват, че първоизвор на християнската религия, която заема първостепенно историческо място в целокупния живот на човечеството, е богочовешката личност на Иисус Христос. Именно Той е Основоположник и невидим Глава на Църквата. Живецът на християнството се състои в жива вяра в Христа и в благодатно общение с Него: то е живот в Христа, чрез Христа и за Христа. Никой не дохожда при Бога Отца, освен чрез Него (Иоан 14:6, 14:26; 15:26); никой не може да постигне венеца на вечния живот, който Христос е обещал на ония, които са възлюбили Неговото явяване (срв. 2 Тим. 4:8; Откр. 2:10), ако не пребъдва в Него, защото без Неговото свръхестествено съдействие на можем да постигнем нищо (Иоан 15:5). Учението на св. Православна църква за Иисус от Назарет се свежда до догматичната истина за Богочовешкото достойнство на Христовата личност. Той е въплъщение на предвечния Бог Слово, чрез Когото всичко е станало и без Когото не е станало нито едно от онова, което е станало (Иоан 1:3). Православната църква въз основа на Свещеното Писание, на древната църковна традиция и на благодатно-религиозния опит на св. Отци, нарича Иисуса Христа Богочовек – тоест в Неговата личност тя вижда неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно (според вероопределението на ІV Вселенски събор) съединение на пълна човешка със съвършена Божествена природа. Иисус Христос е човек и Бог едновременно: Той вмества в едното Си Лице Син Човешки и Син Божи. Старозаветното пророческо название на св. пророк Исаия (7:14) „Емануил“ (на еврейски „иммануел“ – „заедно с нас е Елохим“ – Бог) най-добре изразява богочовешкия характер на Неговата личност. В нея Бог се е облякъл в човешки образ (срв. Иоан 14:9; Матей 16:16), приел е човешка природа, станал е човек, та (както се изразява св. Атанасий Велики) ние човеците да станем синове Божии. Тъкмо на този безспорен факт се гради и православното догматическо учение за пророческо-учителната мисия на Христа. Той вещае не човешка, а божествена мъдрост (срв. Иоан 8:12; 13:13; 18:37; Матей 4:23; 21:11; Марк 6:15; Лука 7:16-17). Само в Христовото учение има „думи за вечен живот“ (Иоан 6:68), думи, които са „дух и живот“ (Иоан 6:63).pentecost_iconВ края на Своето обществено служение, непосредствено преди изкупителните Си страдания, в Своята прощална беседа Богочовекът Христос отправя към апостолите знаменателно обещание: „И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас во веки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме“ (Иоан 14:16-17). Изключителната важност на Христовото обетование за изпращане на Дух Свети Утешител (Πνεύμα Άγιον, ο Παράκλητος) на св. апостоли е подчертана с ново потвърждение: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мене“ (Иоан 15:26). Според Божия план за спасение на човека Дух Свети е бил необходим за апостолите, за да се утвърди у тях вярата в богочовешкото достойнство на техния Учител, та, изменени благодатно, да станат жертвени строители на Христовата църква. Тази идея е залегнала в съдържанието на празничния тропар: „Благословен си, Христе Боже наш, Който направи премъдри риболовците (апостоли), като им изпрати Светия Дух, и чрез тях улови вселената: Човеколюбче, слава Тебе.“

„Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно“ (Деяния апостолски 2:1). След Голготската смърт, погребение, възкресение и възнесение на Иисуса Христа, Неговите последователи (12-те и 70-те апостоли, заедно с някои жени, пресвета Богородица и братята Господни) били събрани в свещения град Иерусалим, „в горницата“ (1:13), намираща се на възвишението Сион. Тук, те, събрани в молитвено единомислие, очаквали сбъдването на Христовото обещание-заръка при възнесението: „Аз ще изпратя обещанието на Отца Ми върху вас; а вие стойте в град Иерусалим, докле се облечете в сила отгоре” (Лука 24:49). Това промислително съвпаднало с големия юдейски празник Петдесетница – един от трите велики годишни празници от старозаветната епоха (Пасха, Петдесетница и Шатри). Петдесетница (еврейски hag sabucot – „празник на седмиците“, Изход 34:22 hag haqqasir bikure – „празник на жетвата на първите плодове“, Изход 23:16; yom habikurim – „ден на първите плодове“, Числа 28:26) като празник първоначално имал земеделски характер – завършване на ечмяната жетва и начало на пшеничната жетва. Тогава, на петдесетия ден (седем седмици след Пасха – Второзаконие 16:9), според Моисеевия Закон се принасяла Богу благодарствена жертва от земни плодове (Изход 23:16; Числа 28:26) и два хляба като пръв плод (Левит 23:7), а при синагогалното богослужение се е чел свитъкът с книга Рут. Впоследствие юдейството свързало празника Петдесетница с възпоминанието за поверяването на Израил на Синайското законодателство през ХІІІ ек преди Христа (Изход глава 19 и 20; Второзаконие 5:2-22; ср. 2 Пар. 15:9-15).

Но след приключването на Стария Завет (ХІІІ век-І век преди Хрписта) със спасителната мисия на Богочовека Христа настъпва нова месианска „благоприятна Господня година“ (Исаия 61:2) – времената на новозаветната Църква. Този „нов завет“ (съюз – berit) е предсказан от св. пророк Иеремия (VІ век преди Христа): „Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудов нов завет, – не такъв завет, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя… Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след оня дни…: ще вложа Моя закон вътре в тях и ще го напиша в сърцата им“ (Иеремия 31:31-33). Старата юдейска Петдесетница се заменя с нова, християнска Петдесетница, тъй като със слизането на Божествения Дух над апостолите се запечатва новият Христов закон на учението за любовта. „Сега от Сиона излезе закон – благодатта на Духа във вид на огнени езици“ – така в православното богослужение[1] се възпява духовното величие на християнската Петдесетница в Иерусалимската горница на възвишението Сион. Тогава слезлият над апостолите и всички вярващи Дух Свети със силата на Божията благодат начертал върху сърцата им повелите на закона на любовта. Това е ясно разкрито  от св. апостол Павел с думите: „Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Свети“ (Римл. 5:5). А „любовта е изпълнение на закона“ (Римл. 13:10).pentecost and peterСпоред описанието на дееписателя св. евангелист Лука слизането на Светия Дух над апостолите и вярващите в Иерусалим се съпровождало с „шум от небето, като че идеше силен вятър… И всички се изпълниха с Дух Свети“ (Деяния апостолски 2:2, 4). Правилното разбиране на съотношението между термините „силен вятър“ и „Дух Свети“ трябва да се основава на тяхната словоупотреба в Стария Завет (еврейски ruah – дъх, дух, вятър, буря). Още повече, че авторът на книга Деяния апостолски е познавал в пълнота старозаветните свещени книги и се влияел от тях, когато се изразявал писмено по гръцки език, общоприет през първото следхристиянско столетие. Старозаветното Божествено Откровение, в което поради духовното несъвършенство на подзаконните човеци тайната на Св. Троица е прикрита с намеци (Битие 1:26; 11:7; Исаия 6:3; 63:9-10), все пак съдържа „свидетелства за Духа[2]„. Новозаветният термин „Дух Свети“ (Матей 28:19; Иоан 20:22), влязъл и в общоцърковна употреба (член VІІІ от Никео-Цариградския символ на вярата, в богослужебната, патристическа и богословска литература), се корени в старозаветното обозначение ruah haggados (Свят Дух – Псалом 50:13). Това се отнася и за християнския термин Πνεύμα Κυρίου (Дух Господен), изхождащ от старозаветното обозначение ruah YHWH (ruah Adonay YHWH), засвидетелствано в редица пасажи (3 Цар. 18:12; 4 Цар. 2:16; Иезекиил 3:12,14; 8:3; 11:1; 43:5; 37:1; Исаия 61:1; 42:1; 44:3; 59:21; Иезекиил 36:27; 37:14; 39:29; Иоил 3:1; Агей 2:5; Псалми 139:7; 143:10; Неемия 9:20, 30; Числа 11:29; Исаия 48:16[3]). Честата употреба на това основно понятие в старозаветната литература (389 пъти) е подчертано многозначна. Това обстоятелство е предмет на размишления у св. Атанасий Велики[4], св. Василий Велики[5] и св. Кирил Иерусалимски[6], за да се дойде до конкретното обозначение на Светия Дух като Бог (Исаия 11:1-3; 34:15-16; 57:16; Псалом 103:30; Иов 27:2-3; 32:8; 33:4[7]).

Например: „Но те се възбунтуваха и огорчиха Светия Негов Дух… Де е Оня, Който вложи в сърцето му Свeтия Свой Дух?… Както стадо влиза в долина, – Духът Господен ги води към покой“ (Исаия 63:10-11, 14[8]). Духът Божи в светлината на Стария Завет има творческо и промислително отношение към света и човека (Битие 1:2; Исаия 42:5; Псалом 103:29-30).

Пророческият дар през старозаветната епоха е най-вече изява на въздействието на Светия Дух (Захария 7:12; 3 Ездра, глава 14). Така малката, състояща се от 3 глави книга на св. пророк Наум започва със знаменателния надпис: „Пророчество за Ниневия“ (1:1). В еврейския оригинал този наслов гласи: massa nineweh – „Тежко пророчество, възвестено за Ниневия“. Думата massa (от глагола nasa – вдигам, нося) съдържа идеята за нещо, което се издига: било „тежест“ в смисъл на проклятие срещу някого, било „глас“ (на Бога) – qol YHWH – като предсказание за нещо. В случая предложената „маса“ на вдъхновения от Светия Дух пророк Наум се отнася за Ниневия и означава: предвъзвестено в името Божие пророческо слово – отсъда, съдържащо предсказание – угроза за неизбежна тежка участ – нещо, което буквално се е сбъднало с падането на Ниневия през 612 година. Срещу massa в Septuaginta стои λήμμα (от глагола λαμβάνω – вземам, получавам, приемам) – тоест нещо, което е получено чрез Дух Свети) – вдъхновение, пророческо дело, предсказание[9]). Пророческото призвание в Стария Завет, дължащо се на въздействието на Светия Дух, наистина е било „бреме“, тежест в собствения смисъл на думата – както за обекта, така и за проводника на справедливата Божия отсъда. Св. пророк Иеремия, бидейки в състояние на пророческо вдъхновение, изповядва: „Утробо моя! Утробо моя! Скърбя вдън сърце си, вълнува се в мене сърцето ми, не мога да мълча (Иеремия 4:19). И още: „Ти, Господи, ме увличаше, – и аз съм увлечен; Ти си по-силен от мене – и надви, и аз всеки ден съм за присмех, всеки се гаври с мене. И си казах: няма да напомням на Него, нито ще говоря вече в Негово име; но в сърце ми беше като че ли разпален огън, заключен в костите ми, и аз се измъчих да го задържам, и – не можах“ (Иеремия 20:7, 9; срв. 1 Кор. 9:16-17). На свой ред св. пророк Иезекиил отбелязва: „И духът ме подигна и ме взе. И вървях огорчен, с развълнуван дух; и ръката Господня беше мощно върху мене“ (Иезекиил 3:14; ср. Даниил 7:15). Това състояние на пророческо призвание същият пророк определя като особено бреме: И биде върху мене там ръката на Господа“ (3:22; срв. 8:1; 33:22; 37:1); „и слезе върху мене Дух Господен“ (11:5). Тежестта на пророческото служение се усилва още повече от обстоятелството, че словото на глашатая на Божията правда много често е отправено към нечестивци, езичници, врагове на Яхве (Исаия 13:1; 15:1; 17:1; 19:1; Иезекиил 28:1; Иоан 1:1; 3:1). А при наслова на книга Наум (1:1) – към жестоката езическа столица на Асирия, Ниневия.pentecost1В това отношение силно впечатлява възгледът на св. Иоан Златоуст (347-407) за ролята на Светия Дух при преподаване на Божественото Откровение. Според него писмената на старозаветните книги се отличават с небесен произход и съдържат в себе си изобилие от дарове на Светия Дух[10]. Старозаветните писатели са особени проводници на Божия Дух, тъй като чрез тях Сам Бог беседва с човеците[11]. Дух Свети е този, Който говори чрез устата на свещените автори[12]. Чрез откровение Моисей получил своите познания, отразени в книгите му, тъй като в него е действал Дух Свети[13], „Моисей не говори от себе си, но онова, което му е внушила благодатта на Духа[14]„. Мислите, изразени чрез вдъхновения псалмопевец и пророк Давид, са мисли на Самия Бог[15]. Особено характерни в това отношение са разсъжденията при изяснението на Псалом 44:1 („Из сърцето ми се изля блага дума;… езикът ми е перо на бързописец“): „Този, който говори от себе си, той се спира и забавя като обмисля, съчинява, затруднява се и поради незнание, и поради неувереност, и поради мнителност и в много неща бързината на неговата реч среща спънки. А когато Духът движи ума, тогава нищо не представлява пречка, но както водният поток, изливайки се, тече с буйна стремителност, така и благодатта на Духа се носи с голяма бързина, като всички ражда леко,… удобно[16]„.

Но най-характерно през старозаветната епоха Дух Свети се изявява чрез месианските пророчества, които, „когато се изпълни времето“ (Галатяни 4:4), намерили пълно потвърждение и изпълнение в редица новозаветни събития. Например размислите на св. Василий Велики[17] в тази насока ни отвеждат към предреченото чрез Светия Дух от пророците Исаия (6:1, 9; 63:10) и Михей (2:7) ожесточение на юдейството към благовестието за Месия – Иисус от Назарет, Който е Богочовекът Христос (Деяния апостолски 7:41; 28:25). Чрез редица пророчества Дух Свети разкрива месианските времена като епоха на вътрешни преобразования за целия човешки род. Тази обнова е чисто нравствена и се състои преди всичко в познание на собствената греховност, в очакване и освобождаване на човека от греха. Идеята за греха, който предизвиква нравствено разстройство в човешката природа, представлява важна съставка от месианските възгледи на вдъхновените от Светия Дух пророци. „Умийте се, очистете се… Престанете да правите зло“ – говори пророк Исаия, стремейки се да подготви народ, достоен за появата на Месия (Исаия 1:16). Това вътрешно, нравствено преобразяване е обнова на моралната същност на човека, то е действие творческо, спасяващо. На човеците ще бъдат дадени „ново сърце и нов дух“, като предишно „каменно“, жестоко, греховно сърце се заменя с друго „сърце“ меко „от плът“. Духът на Яхве ще се всели всред людете (Иезекиил 36:26, 27). Тогава ще бъде снето от всички народи „покривалото“ на неразумието, което досега е лежало върху всички земни племена (Исаия 25:7). „Земята ще се изпълни с познаване Славата Господня, както водите изпълнят морето“ (Авакум 2:14). От това море на знание потоци от познания за Бога ще облеят всички човеци без изключение. Според св. пророк Иоил (около ІV век преди Христа) благодатта на Духа Божи ще се излее „върху всяка плът“ (тоест човек), без разлика на пол, възраст и състояние; синове и дъщери, старци и юноши, роби и робини ще имат непосредствено познание за духовните истини, защото ще получат от Бога пророчески дар (Иоил 2:28-29; срв. Деяния апостолски 2:17-18). Славата Господня ще се яви в новия Иерусалим, тоест Христовата Църква, към светлината на която ще се затекат всички народи (Исаия 60:3, 5; срв. Деяния апостолски 2:1-11). В този смисъл Светият Дух през новозаветни племена придава благодатна динамика на месианската пълнота[18]. Следва тук да се отбележи обстоятелството, че св. Атанасий Велики[19] и св. Григорий Богослов[20] подчертават в успореден план буквалното изпълнение на предсказаното от порок Иоил (2:28) изобилно изливане на Духа Господен през новозаветните времена в Сионската горница на празника Петдесетница (Деяния апостолски 2:7).Pentecost2На Петдесетница се ражда Църквата Христова, понеже тогава тя получава в изобилие благодатните дарове на Светия Дух, които съставляват нейната тайнствена същност като догматическа даденост. На този ден над събраните апостоли слиза Дух Свети – обещаният Утешител – силата Божия, която преобразява дванадесетте Христови ученици, просвещава ги, вдъхва им сили, подпомага ги в бъдещата мисионерска дейност чрез свръхестествения дар за говорене на чужди езици, необходим за разпространението на Христовото учение из обширната Римска империя (Pax Romana) и дори извън границите ѝ: „И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят“ (Деяния апостолски 2:3-4). Присъстващите тук за празник Петдесетница поклонници в свещения град ортодоксални юдеи и прозелити (езичници, преминали в юдейството) от Източната (вавилонска) и Западната (средиземноморска) диаспора (тоест разсеяние) били поразени. Всеки от тях чувал благовестие за Христа Богочовека и за Неговото изкупително дело на свой матерен език. „А в Иерусалим се намираха иудеи, човеци набожни, от всеки народ под небето. Когато стана тоя шум, събра се много народ и се слиса, защото всеки ги слушаше да приказват на неговия говор. И всички се чудеха и маеха, думайки помежду си: тия, които говорят, не са ли всички галилейци? А как слушаме всички своя си роден говор? Ние – партяни и мидяни, еламити и жители на Месопотамия, Иудея и Кападокия, на Понт и Асия, на Фригия и Памфилия, на Египет и Ливийските страни, съседни на Кириния, и дошлите от Рим, както иудеи, тъй и прозелити, критяни и араби, – как слушаме тях да говорят на наши езици за великите Божии дела?“ (2:5-11). Богослужебната химнография на Православната църква предава тази новозаветна сцена по следния начин: „Много славни неща видяха днес всички народи в града Давидов, когато Дух Свети слезе във вид на огнени езици, както пише богоглаголивият Лука. Защото той говори: Когато Христовите ученици бяха събрани, чу се шум, като че идеше силен вятър и изпълни дома, където седяха. И всички започнаха да изговарят необикновени слова, необикновени поучения, необикновени повеления на Светата Троица[21]„.

В отговор на общата почуда св. апостол Петър произнася първата апостолска мисионерска реч. В нея е налице позоваване на пророчеството на св. пророк Иоил („Ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват“ – Деяния апостолски 2:17-18; срв. Иоил 2:28-29).PentecostВъв връзка с това месианско предсказание следва да се подчертае, че Божият Дух („Моят Дух“) има основоположно значение през старозаветната епоха. Със Своя Дух Бог създава, оживява (Битие 1:2; 2:7; Иов 33:4; Псалом 103:29-30), придава творческа сила (Изход 31:3), издига избрани личности на ръководно положение (Съдии 3:10; 6:39; 1 Цар. 16:13; Исаия 61:1) и подбужда религиозния ентусиазъм (Числа 11:25; 1 Цар. 10:10). Не е за учудване обстоятелството, че Моисей желаел всички израилтяни да бъдат изпълнени с този Дух (руах) на Яхве (Числа 11:29). И ето, тук Иоил вещае изпълнение на Моисеевото желание. Всеобщо и многостранно изливане на Духа (харизматични дарования) се предсказва също така и в Исаия 32:15; 44:3-5; Иезекиил 11:19; 36:26-27; Захария 12:10. Указанието „след това“ от Иоил 2:28 посочва далечно бъдеще и е характерно за месианските предсказания (Исаия 2:2; Михей 4:1). При израза „ще излея от Моя Дух“ е налице сравнението с изобилен дъжд, който съживява природата. По такъв начин и изпращането на Светия Дух служи за оживяване на цялото човечество (Исаия 32:15; Захария 12:10). Употребената в пророчеството на Иоил дума „плът“ (еврейски basar) не трябва да се разбира в широкото ѝ богословско значение – всички живи същества (Битие 6:13; 9:11; 15). Св. пророк Иоил употребява тази дума в тесен смисъл само по отношение на човеците – всяко човешко същество[22]. Тук е мястото отново да се подчертае, че привеждането на старозаветното пророчество от книгата на св. пророк Иоил (2:28-29) в новозаветната книга Деяния на светите апостоли (2:16-21) свидетелства за месианския, христоцентричния характер на старозаветното Откровение. Налице е връзка и приемственост между двата Завета – Стария (до появата на Месия) и Новия (започнал от боговъплъщението на Сина Божи) – истина, богоозарено изразена от св. апостол Павел с думите: „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говорѝ на отците чрез пророците, в последните тия дни говорѝ ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко“ (Евреи 1:1-2). Това, което е обещание в Стария Завет, намира своето изпълнение в Новия; Старият Завет е насочен към Новия и Новият Завет се разкрива, доказва чрез предсказанията и предобразите на Стария Завет.

Сърцевината на речта на св. апостол Петър на Петдесетница е свидетелството за месианското достойнство на Иисус от Назарет – Неговата богочовешка Личност. „Иисуса Назорея, Мъж, засвидетелстван пред вас от Бога със сили, чудеса и личби, що ги Бог стори чрез Него между вас, както и сами знаете, Него, по определената воля и предведение Божие предаден, вие хванахте и, след като приковахте с ръце на беззаконници, Го убихте; но Бог Го възкреси, като освободи от родилните болки на смъртта, понеже тя не можеше да Го удържи“ (2:22-24).Pentecost MildorferВ отговор на отправения към множеството юдеи-свидетели на първата християнска Петдесетница в Иерусалим призив за покаяние и кръщение („А Петър им рече: покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приеме дара на Светаго Духа. Защото за вас е обещанието, за вашите деца и за всички далечни, които би призовал Господ, Бог наш“ – 2:38-39), новооснованата Църква Христова започва благоуспешно да действа чрез тайнствата Покаяние и Кръщение: „И тъй, които приеха на драго сърце думите му, кръстиха се; и се присъединиха в оня ден около три хиляди души“ (2:4). Това ще рече, че Петдесетница е началото на разрастването на Църквата – първоначално чрез присъединяване на новообръщенци изсред юдейството (юдеохристияни), а след това – изсред езичниците. Потърсим ли тайната на знаменателно бързото и непреодолимо разпространение на Църквата във и извън Палестина през апостолско време, отново трябва да се възвърнем към първата християнска Петдесетница. Тогава първоначалните последователи на Господа Иисуса съзрели и възраснали духовно, тъй като върху тях се изляла пълнотата на дарбите на Божия Дух[23]. Именно тогава Дух Свети облагодати простите, боязливи, неучени и никому незнайни Христови ученици-апостоли и ги превърна в проводници на Божия план за спасение на човечеството чрез Църквата – в духовни победители над езическия свят с неговите сурови властители, прославени антични градове и блестящи философски школи. Св. Иоан Златоуст предлага в това отношение следните светоотечески размисли: „Ако дванадесетте човека, които били неопитни във военното дело, не само безоръжни, но и слаби по тяло, като встъпили в борба с многочислен отряд въоръжени воини, не претърпели от тях никаква вреда, като били обсипани с безбройно множество стрели, останали незасегнати, като приемали стрелите с открито тяло, сами поражавали всички, без да употребяват оръжие, но, като отблъсквали с ръка, едни били, а други взимали в плен, – кой тогава би могъл да каже, че това е човешко дело? Но победата на апостолите е много по-удивителна. Не толкова чудно е това, когато откритият не получава рани, колкото чудно е това, когато простият, неучен рибар побеждава толкова силни, въпреки своята незнатост и бедност, въпреки опасностите и вкоренилите се привички, строгостта на предлаганите правила, всекидневно заплашващата смърт[24]„.pentecostИзпратеният от Отца на Петдесетница Дух Свети винаги действа в историческия живот на Църквата Христова. На нейните членове Той чрез св. тайнства преподава духовни дарове: дух на страх Божи, дух на знание, дух на сила, дух на съвет, дух на разум, дух на мъдрост и дух Господен или дар благочестие (срв. Исаия 11:1-3[25]). Дух Свети е постоянен източник на благодатен живот. Именно чрез седемте църковни тайнства (Кръщение, Миропомазване, Евхаристия-Причащение, Покаяние, Свещенство, Брак и Елеосвещение) неизменно се преподава многообразието на благодатта на Светия Дух, макар че тя различно се възприема от отделните вярващи. „Петдесетницата, еднократно извършена над апостолския лик, всякога се извършва в Църквата в тайнствата, посредством апостолското приемство, чрез иерархията[26].“Our Lord sendind the Holy SpiritСв. Православна църква чрез богослужебния чин, отреден за двата последователни следпасхални празника Петдесетница и Свети Дух равнодостойно прославя духовното величие на празненството, като неподражаемо разкрива светоотческото учение за Светия Дух[27] и за Неговото благодатно въздействие върху сърцата на вярващите. Имаме предвид класическите по догматическото си съдържание богослужебни песни, предназначени за празник Петдесетница: „Дух Свети всякога е бил, е и ще бъде. Той нито има начало, нито край, но винаги е съединен и единяващ се с Отца и Сина. Той Сам е живот и излъчва живот; Той е светлина и източник на светлина; Сам по Себе Си е благ и извор на блага; чрез Него Отец става познаваем, а Син се прославя и става познаваем за всички (люде) – една сила, едно съчетание, едно поклонение пред Света Троица!“ „Дух Свети е светлина и живот. Той е и жив духовен източник: дух на премъдрост, дух на разум, благ е, справедлив, свръхестествен; има власт и очиства грехове; Бог е и обожествява. Той е огън, който непрестанно произхожда от огън. Чрез Него – вещаещият, действащият, разпределящият дарбите, се увенчават всички пророци и божествените апостоли заедно с мъчениците. Необикновено е това, което (днес) се чува; необикновено е това, което се вижда – огънят се разделя в раздаване на дарбите[28].“The Holy SpiritБлагодарение на църковно-поетичните дарования на редица св. Отци – песнописци от патристическата епоха (св. Григорий Богослов – ІV век, преподобни Роман Сладкопевец – VІ век, св. Козма Маюмски и св. Иоан Дамаскин – VІІІ век), в чест на празника са съставени и с вдъхновение се изпълняват много богослужебни песнопения. Всички те са наситени с дълбоки догматически истини на православното богословие и съдържат възвишен нравствен смисъл. Например: „Дойдете, люде, да се поклоним на триипостасния Бог – на Сина в Отца, заедно със Светия Дух; защото Отец извън времето роди съприсносъщния и съпрестолен Син, а Дух Свети беше в Отца, прославян заедно със Сина – една сила, едно същество, един Бог. Нему като се покланяме, всички ние казваме: Светий Боже, Който всичко си сътворил чрез Сина, със съдействието на Светия Дух! Светий Крепки, чрез Когото познахме Отца и Дух Свети дойде в света! Светий Безсмъртни, Дух-Утешител, Който изхождаш от Отца и почиваш в Сина! Света Троице, слава на Тебе![29]“ Друга централна идея в богослужебните химни е, че Светият Дух осъществява „непрекъснато творение“, тоест Той промишлява като Жизнеподател: „Чрез Светия Дух всяка душа (човек) се обогатява с живот, извисява се с чистота и тайнствено се изпълва със светлина от едната Троица.“ „Чрез Светия Дух се изливат благодатни струи, като всяко творение се напоява и съживява[30].“the holy spiritТрогателни по своето мистично съдържание са специалните вечерни молитви на св. Василий Велики (330-379), които по изначална традиция св. Църква е установила да се четат и до днес коленопреклонно, на всеослушание след св. Литургия на празник Петдесетница. Всъщност касае се за истинска молитвена школа за православния християнин, видно от следните откъси: „Във великия и спасителен ден на празник Петдесетница Ти, Боже Спасителю наш, показа пред нас тайната на Света, единосъщна, съвечна, неразделима и несливана Троица. Ти изля слизането и присъствието на Твоя Свет и Животворящ Дух във вид на огнени езици върху светите Си апостоли, които постави благовестници на благочестивата наша вяра и ги провъзгласи изповедници и проповедници на истинското богословие“ (Трета молитва). „Господи Иисусе Христе, Боже наш! Ти си дал на човеците Твоя мир и още през земния си живот, бидейки с нас, винаги си подавал на верните дара на пресветия Дух като неотемлимо наследие. А по-явно тая благодат си изпратил на Петдесетница на Твоите ученици и апостоли, като си утвърдил устните им с огнени езици. Чрез тях ние – целият човешки род, – след като чухме на свой език и получихме богопознание, просветихме се със светлината на Духа, избавихме се от заблуждението като от тъмнина, научихме са да вярваме в Тебе по свръхестествено въздействие – чрез раздаване истински огнени езици, и се озарихме да богословстваме, че Ти с Отца и Светия Дух си едно божество, една сила и власт“ (Втора молитва). „Сам Ти, многомилостивий и човеколюбче, Господи, послушай ни в който ден и да Те призовем, а особено с тоя ден Петдесетница, в който Господ наш Иисус Христос, след като се възнесе на небесата и седна отдясно на Тебе Бога и Отца, прати на светите Свои ученици и апостоли Светия Дух, Който застана върху всекиго едного от тях и те всички се изпълниха с неизтощимата Негова благодат и говореха на различни езици за Твоите велики дела и пророкуваха“ (Първа молитва). „Духа на Твоята премъдрост подай на моите помисли, духа на разума дарувай на моето неразумие, с дух на страх пред Тебе осени моите дела, дух прав обнови във вътрешността ми и с владичествен дух утвърди попълзновението на мислите ми, та, наставляван всеки ден от Твоя благ Дух към полезни неща, да се удостоя да изпълнявам Твоите заповеди и винаги да помня Твоето славно пришествие“ (Втора молитва[31]).the holy spirit2В наши дни – краят на второто следхристиянско хилядолетие, – когато като никога досега християнският свят се стреми да разпознае и осмисли „личбите на времената“ (Матей 16:3), възниква въпросът: Реално ли е присъствието, осезаемо ли е въздействието на Светия Дух в личния живот на отделния християнин? Отговор можем да намерим в бележитата беседа на св. Серафим Саровски (1759-1832) с Н. А. Мотовилов (зимата на 1831 година), изградена въз основа на православната мистична традиция от изминалите столетия, проверена и от собствен аскетичен опит. Относно целта на християнския живот в тази беседа св. Серафим Саровски изказва следните богоозарени размисли: „Истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух. А постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване на Светия Божи Дух… Придобиването на Духа Божи е капитал, само че благодатен и вечен[32].“ Ангелът на Саровската св. обител сочи тъй също благодатния източник за Светия Дух в Църквата: „В деня на Петдесетница Господ Иисус Христос тържествено изпратил на апостолите Светия Дух в бурен вихър под вид на огнени езици, които се спрели над всекиго едного от тях, пронизали ги и ги изпълнили със силата на огнеобразната Божествена благодат, която росоносно ухаела и радостотворно действала в душите на приобщилите се към нейната сила и прояви“. В личния си духовен живот вярващият получава „огневдъхновителна благодат на Духа Свети при тайнството Кръщение, която се запечатва върху нас чрез свещеното миропомазване, при което се произнасят думите: „Печать дара Духа Святаго“. В хода на тази душеполезна беседа Мотовилов сам изживял плодовете на благодатното присъствие на Светия Дух: тишина и мир в душата, необикновена сладост, радост и топлина. Но тук, за пълнота, следва да бъде приведено и още едно неизвестно у нас, но автентично по характер разсъждение на св. Серафим Саровски от същата беседа за границите на действието на Светия Дух в човешката история и култура: „Макар и не с такава сила, както сред Божия народ, (тоест сред богоизбрания до Христа юдейски народ – ск. С. В.), но проявите на Божия Дух действали и сред езичниците, непознаващи истинския Бог, защото също и сред тях Бог откривал избрани за Себе Си люде. Такива са били девствениците – пророчици, сивилите, които своето девство обричали макар и на Незнайния Бог, но все пак на Бога-Творец на вселената, Вседържител и Светоуправител, какъвто го осъзнавали и езичниците. Тъй също и езическите философи, които макар и да блуждаели в тъмнината на незнанието за Божественото, но, търсейки обичната за Бога истина, поради самия този богоугоден търсеж не могли да не бъдат непричастни към Божия Дух[33]„. Или – както казва Спасителят Христос в беседата си с Никодим: „Вятърът духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива: тъй бива с всекиго, роден от Духа“ (Иоан 3:8).the father and the holy spiritДух Свети, Който пребъдва незримо, но реално действа в светата Православна църква, е истинско духовно съкровище на благата„. Това важи за цялата двадесетвековна история на християнството. Но се отнася с пълна сила тъй също и за всяко вярващо сърце поотделно, доказано и непрекъснато проявявано от личния духовен опит. Убедително свидетелство за това откриваме в следната Молитва към Светия Дух, плод на молитвеното богосъзерцание на св. Симеон Нови Богослов (ХІ век):The Holy Spirit and St. Basil of Caesarea„Дойди (о, Дух Свети, Ти, Който си) истинска светлина! Дойди, вечен живот. Дойди, съкровена тайна. Дойди, несравнимо съкровище… Дойди, истинска надежда на всички, които се спасяват. Дойди Ти, чрез Когото мъртвите възкръсват. Дойди, могъщи: Ти всякога всичко извършваш, преобразяваш и променяш само с едно движение. Дойди Ти, Който си напълно невидим, недостижим, неосезаем… Дойди, вечна радост… Дойди, непревземаемо убежище… Дойди: от Тебе моята бедна душа се нуждаеше и сега се нуждае… Дойди Ти, Който за мене си дишане и живот. Дойди, утеха за моята презряна душа. Дойди, моя радост, слава и непрестанна утеха. Отправям благодарност към Тебе, защото тук, сред (земния) смут и промени Ти стана духом едно с мене; и макар че си Бог, надвишаващ всичко – заради мене Ти стана всичко във всичко. Питие необяснимо!… Ти непрестанно вливаш в душата ми и превръщаш сърцето ми в изобилен извор. Ти си за мене одежда, изпълнена със сияние и обгаряща демоните! Очистително жертвоприношение! Ти ме умиваш с непрестанни и свети сълзи, обилно проливани поради Твоето присъствие. Възнасям към Тебе благодарност, защото Ти стана за мене незалязващ ден и слънце… От Тебе никъде не мога да се скрия, и със Своята слава Ти изпълваш вселената… А сега, изпълнен с кротост Господи, устрой в мене скиния за Твоето присъствие, живот в мене и до самата ми смърт не се отделяй от мене, Твоя раб, тъй че при моята кончина и след нея аз да съм в Тебе и да царувам с Тебе – Бога, Който владееш над всичко. Остани, Господи (у мене) и не ме оставяй самотен, та когато дойдат враговете ми, които постоянно търсят да погубят моята душа, да намерят, че Ти пребиваваш у мене и напълно да се отстранят. И нека те не удържат победа над мене поради Тебе, по-силния от всичко, Който си се поселил в жилището на моята унижена душа. Наистина, Сам Ти, Господи, без мое знание ме избра в този свят, отдели ме от него и ме постави пред Своята слава. Тъй и сега, като пребиваваш у мене, запази ме непоколебим…, та аз, смъртният, да живея като Те съзерцавам всекидневно; като Те притежавам аз, бедният, всякога да бъда богат. Така аз ще бъда по-силен от всякакви царе. А като вкусвам и пия (от Твоите дарове) и ежечасно се обличам в Тебе, ще се наслаждавам на неизразима утеха от блага. Защото Ти си източник на всяко благо, красота и наслада, и на Тебе слава подобава – слава на светата и единосъщна Троица, Която се прославя в Отца, Сина и Светия Дух и се… почита от цялата общност от верни сега и всякога и във вечните векове. Амин[34].

***

В нашето кризисно време на всеобща бездуховност,  когато оскъдява вярата (Лука 18:8), беззаконието се умножава и любовта изстива (Матей 24:12), спасителният зов на нашата духовна Майка – св. Православна църква, е отправен към всички нас за вглъбяване и вживяване в религиозните истини и нравствените ценности на словото Божие от Стария и Новия Завет. А то е плод на въздействието на Светия Дух върху богоизбрани и богоозарени мъже (ХІІІ век преди Христа). Църковният призив е насочен тъй също и към благодатно изживяване на една лична Петдесетница, за да разберем от собствен опит „колко голяма е благостта на Господа Бога и каква е красотата Му!“ (Захария 9:17).

_____________________________

*Източници – http://bg-patriarshia.bg и списание „Духовна култура“, кн. 6/1990 г. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Ирмос на V песен от канона на Петдесетница (пентикостарион).

[2]. Gregorii Theologi Oratio XXXI (5). – J. P. Migne, Patrologiae cursus completus, series graecam t. 36, col. 137; S. Syrilli, Arhiepiscopi Hierosolymitani Catechesis XVI. De Spiritu Sancto I (32). – Migne, Pg, t. 33, col. 964.

[3]. R. Albertz, C. Westermann Ruah, Geist. – Theologisches Handworterbuch zum Alten Testament, hrsg. Von E. Jenni-C. Westermann, Munchen, 1976, Bd. 2 Kol. 734, 742, 743; Lexicon in Veteris Testamenti libros, ed. L. Koehler et W. Baumgartner, Leiden, 1958, s. v.; W. Gesenius, Hebroisches and aramaisches Handwarterbuch uber das Alte Testament, bearbetet von Dr. Er. Buhl. 17. Aufl., Leipzig, 1921, s. v.; A. Покровский, Дух Божий. – Православная Богословская Энциклопедия, ред. А. П. Лопухин, т. V, Петроград, 1904, кол. 71

[4]. S. Atanasii, Arshiepiscopi Alexandrini Epistola I ad Separionem (4)q – Migne PG, t. 26, col. 537.

[5]. S. Basilii, Caesariae Archiepiscopi Adversus Eunomium, lib. III (7). – Migne, PG. t. 29, col. 668-669; Adv. Eunomium, lib. V, col. 748.

[6]. S. Cirilli, Arch. Hier. Catechesis XVI (Migne, t. 33, col. 936, 937, 940).

[7]. S. Basilii Adv. Eunomium, lib. V (PG. t. 29, col. 761).

[8]. S. Gregorii Theologi Oratio XLI (PG, t. 36, col. 445).

[9]. M. A. Baillya Dictonaire gres-francais, Paris, 1935, p. 1187, s. v.

[10]. De utilitate lectionis scripturarum (PG, LI, 88).

[11]. De utilitate… (PG, LI, 90).

[12]. In Genesim, homilia XV (PG. LIII, 120).

[13]. Творения св. Иоанна Златоуста, т. VІ, кн. 1, С-Петербург, 1900 (руският превод е направен въз основа на латинския превод от арменски – Венеция, 1887), с. 376; ср. ст. асист. Сл. Вълчанов, Ценност и красота на Стария завет според св. Иоан Златоуст, Духовна култура, 1977, книга 3.

[14]. In Gen., Hom., IV (PG, LIII, 41).

[15]. Exp. in ps. VII (PG, LV, 91).

[16]. Exp. in ps. XLIV (PG, LV, 184-185).

[17]. S. Basilii Caesariae Archiepiscopi Adversus Euno,ium, V, (PG, t. 29, col. 72, 724); Liber de Spiritu Sancto (PG, t. 32, col. 160).

[18].J. McKenzie, Aspects of Oid Testament Thougt. – The Jerome Biblical Commentary, Vol. I, The Old Testament, London, 1968 p. 743.

[19]. S. Athanasii Epistola I ad Serapionem (PG, t. 26, col. 604).

[20]. S. Gregorii Theol. Oratio XLI In Pentecosten (PG, t. 36, col. 445). Ср. Доц. к.б.н. Сл. Вълчанов, Старозаветни основания за изработване вероопределението на ІІ Вселенски събор за Св. Дух. – Духовна култура, 1981, кн. 9.

[21]. І стихира на Всякое дыхание на Петдесетница (Пентикостарион).

[22]. H. W. Wolff, Der Prophed Joel (Biblischer Kommentar, AT, Hrsg. V. M. Noth – H. W. Wolff). Neukirchen-Vluyn, 1963, S. 17, 78 sqq; G. v. Rad, Theologie des Alten Testaments, Bd. II, Munchen, 1960, S. 133-136; Th. Robinson, Joel. – Die Zwolf Kleinen Propheten (Handbuch zum AT, hrsg. V. O. Eissfeldt), Tubingen, 1964, S. 55-57; Dictionary of the Bible, ed. By J. Hastings (rev. ed. By F. Grant – H. H. Rowley), New York, 1963, s. v. Joel; G. Fohrer, Einleitung in das Alte Teatament, 12. Auflage, Heidelberg, 1979, S. 467, sqq.; D. Deben-Joel (Buch). – Bibel-Lexikon, hrsg, v. A. Haag, Koln, 1968, Kol. 851-2; A. S. Kapelrud, Joelbuch. – Biblisch-historisches Handworterbuch, 2. Bd., Gottingen, 1964, Kol. 869-870; С. Вълчанов, Тълкуване на Дванадесетте пророци, София, 1977, с. 37-38.

[23]. С. В. Булгаков. Настольная книга двя священно-церковнослужителей, изд. второе, Харков, 1900, с. 611.

[24]. Св. Иоан Златоуст, Тълкувание на Първото послание до Коринтяни, беседа ІІІ (5). Библиотека Творения на св. Отци, под ред. На проф. Хр. Гяуров, г. V, кн. І и ІІ, София, 1938, с. 30-31.

[25]. Православен катехизис, ІІ изд., прераб., доп. и ред. от проф. к.б. Тотю Коев, Синодално издателство, София, 1985, с. 83.

[26]. Прот. С. Булгаков, Православие. Очерки учения Православной Церкви, Париж, с. 244.

[27]. Епископ Вениамин (Милов), Чтения по литургическому богословию, Брюссель, 1977, с. 75-80.

[28]. ІІ и ІІІ стихира на Всякое дыхание на Петдесетница (Пентикостарион).

[29]. Слава и нине на стиховните стихири от вечернята на Петдесетница (Пентикостарион).

[30]. Празнични антифони, гл. 4.

[31]. Молитви на св. Петдесетница. – Паримийник, София, 1935, с. 253-268.

[32]. Архимандрит Серафим, Свети Серафим Саровски, ІІ изд., София, 1984, с. 237-255.

[33]. Вечное. Пятый сборник. Преп. Серафим Саровский, Париж, 1982, с. 77.

[34]. Молитва Симеона Новаго Богослова к Духа Святому (Migne, PG, t. 120, col. 507-510). – П. Флоренский, Радость на всеки, Сергиев Посад, 1907, с. 201-203.

Първо изображение: авторът на статията, проф. д-р Славчо Вълчанов (1940-2013). Източник – Гугъл Бг.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

 изображение:

КРЪВТА (dam) СПОРЕД СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ НА СТАРИЯ ЗАВЕТ*

Анна Маринова

anna marinovaДумата dam (кръв) се числи към малкото съще- ствителни имена, които произхождат от дву- консонантни корени (в случая от корена dm). Въпреки, че тя има родство с думи като adom/edom (ярко червен), няма пряка връзка между думата dam и adama (червена пръст) и респективно adam (човек)[1]. В множествено число (damim) думата dam се употребява при описване на проливане на човешка кръв (при насилие или убийство – Михей 7:2; Изход 22:1) като никога не се употребява по отношение на животно[2]. Може да се предположи, че това се дължи на факта, че въпреки старозаветни предписания срещу прекомерно насилие над животни (Второзаконие 25:4; срв. Числа 22:22-33 и др.), човешкият живот е несравним с този на останалите твари защото той е живот на сътворено и устроено по Божи образ творение, което е призовано към богоподобие (срв. Битие 1:26-27). Заповедта, която Бог дава на праотците, да се консумира само растителна храна (Битие 1:29), се разглежда от светите отци като постановяване на поста. Свети Василий Велики нарича поста връстник на човечеството и отбелязва, че ако Ева бе постила и не бе вкусвала от плода за познаване на добро и зло, сега не бихме имали нужда от пост[3]. След грехопадението и потопа Бог позволява консумацията на животинско месо, но при изричното постановление кръвта на животните да бъде проливана, а да не бъде консумирана (Битие 9:4 и парал.). Със сключването на Завета (berit) с Яхве, Бог дава Своите заповеди относно това месото на кои животни може да се яде и на кои не – така животните биват разделени на чисти и нечисти (Левит 20:25; Второзаконие 14:14-21 и парал.)[4], като се подчертава, че кръвта на чистите животни също не трябва да бъде упортребявана за храна. Както ще се отбележи по-долу, кръвта бива употребявана само в култа и то като се принася на единия, истинен Бог.

В древния Ориент кръвта се разбира като носител на биологичния живот и като негово средоточие. Кръвта е пряко свързана с живота, като не само го прави възможен, но и го поддържа. Тя е толкова жизненоважна, че боговете творят от нея и чрез нея създават живота[5]. Митът „Когато горе” (Enuma elis)[6] повествува как бог Мардук след тежка битка побеждава богинята Тиамат, която е персонификация на хаоса[7]. В епоса е налице едно твърде картинно описание на това, което Мардук прави с Тиамат след своята победа над нея: „След като победи Тиамат, предводителят разруши властта ѝ, нейната сила се разтече. 129 С крака стъпи върху долната част на тялото на Тиамат, 130 със своето безпощадно гърло той разби на парчета нейния череп. Той разкъса вените на нейната кръв, остави кръвта ѝ, та северният вятър да я занесе на тайно”[8]. От кръвта на победената Тиамат, бог Мардук създава небесата. Според древноориенталските представи кръвта се използва от боговете и за сътворяването на хората. В мита Атрамхазис[9] се разказва как хората са сътворени от бог Енки и богинята майка (Белетили) от глина и от кръвта на един бог: „Енки отвори устата си и каза на великите богове: В началото на месеца, на седмия ден и на петнайсетия ден искам да направя очистване, баня. Трябва да се заколи един бог; тогава боговете могат да се очистят чрез потапяне! С неговата плът и неговата кръв нека Нинту да поръси глината; богът и човекът нека да са омазани заедно с глината!… От плътта на бога нека да стане Едимму!”[10]. Същата идея е налице и в споменатия мит „Когато горе” (Enuma elis) – хората са сътворени от кръвта на убития бог Кингу, който бил сподвижник и съвъстаник на богинята Маат: „Те (боговете) свързаха (Кингу), донесоха го пред Еа (върховният бог – бел. м.), възложиха му наказание (и) разсякоха вените му. От неговата кръв те оформиха човечеството” (Таблица VІ 31-40)[11].

В Свещеното Писание на Стария Завет кръвта също се разбира като седалище на живота в биологичния смисъл, но не е налице идеята за сътворяване на света и човека от кръв. Яхве, като истински Бог, със Своето Слово (Битие 1:3; Псалом 33:6[12]) сътворява света и човека като уникални, като дарява последния със Своя образ и го сподобява със Самия Себе Си.

Като седалище на живота в биологичния смисъл, кръвта се свързва с антропологичното понятие basar като по този начин се описва човешката личност. В апокрифната литература, в Свещеното Писание на Новия Завет (Матей 16:17) и в Талмуда (Berakot 33a)[13] изразът „плът и кръв” описват човешката немощ и неговата преходност.

Кръвта е в пряка връзка с антропологичното понятие nepes. Особено ясна е връзката на dam с nepes (в тяхното значение на седалища на живота) в забраната да се убива човек (Изход 20:13; 21:14 и парал.). Тази забрана постановява смъртно наказание в случай на преднамерено убийство („ако човек отнеме който и да е човешки живот (qol nepes adam) с умиране да умре!”[14] – Левит 24:17) както и право на кръвно отмъщение[15], когато е убит близък човек (Второзаконие 19:6)[16]. Забраната за човекоубийство се обосновава с изказването hadamhu(h) hanepes („кръвта е животът” – Второзаконие 12:23 и парал.), което свидетелства, че животът е дарен от Яхве и Му принадлежи. Тежестта на убийството картинно е предадена с представата за пролятата кръв, която вика от земята към Бога (Битие 4:10). Връзката между проливането на човешка кръв и вината, която има убиецът, се изразява с формулата, която се изрича при изпълнение на смъртното наказание: „Нека кръвта ти да бъде върху главата ти” (2 Сам. 1:16)[17]. Пророците въстават срещу невинното проливане на кръвта на народа от страна на неговите управници, които вършат това с цел свое лично облагодетестване. Св. пророк Илия не само изобличава Ахав (871-852) и неговата съпруга Йезавел в предумишлена клевета и убийството на Навутей (1 Царства 21:2-18), но им известява справедливата Божия отсъда. На цар Ахав, който идва да вземе лозето на убития по негова заповед Навутей, Илия казва: „На мястото където кучета близаха кръвта на Навутей, кучета ще ближат твоята кръв, също и твоята кръв” (1 Царства 21:19). Пророк Иезекиил (Иезекиил 22:2) нарича Иерусалим jr hadamjm („град на кръвопролитие)” поради политиката на последните царе от Давидовата династия (Иоаким и Седекия). Пророците използват думата „кръв” като синекдоха, за означаване не само на убийство, прелюбодейство (Иезекиил 23:37), на неправда изобщо (Михей 3:10), но особено на идолослужение (giluljm – Иезекиил 22:3) като по този начин акцентират на тежестта на тези грехове. Кръвта, разбирана като седалище на живота в биологичния смисъл, се свързва с идеята, че чрез кръвта се получава избавление и защита на живота. Така при установяването на Пасха кръвта на закланото едногодишно агне, с която кръв са помазани рамките на вратите на еврейските къщи, избавя от смърт еврейските първородни докато египетските биват погубени (Изход 12:13, 23). В тази връзка не може да се приеме мнението на G. von Rad, който в установяването на Пасха вижда свързване на номадски ритуал за защитаване на стадото от демони с разказа за излизането на Израил от Египет. При изхода от Египет не става въпрос за защитаване на Израил от демони, а за неговото избавяне от робското положение, което избавяне е основание за сключването на Завета[18]. При сключването на Завета Моисей след като прочита Божиите заповеди поръсва евреите с кръвта на жертвите и казва: „Ето кръвта на Завета (dam haberjt), който Господ сключи с вас според всички тези слова” (Изход 24:8). Така кръвта заедно със солта са основни за легитимността и дълговечността на Завета[19]. Апостолското разбиране, а оттук и светоотеческото тълкуване, свързва пасхалният агнец с Христовата кръстна жертва. В 1 Петрово 1:18-19 на християните се напомня, че те (както и цялото човечество) не са изкупени с тленни неща като „сребро или злато, но със скъпоценната кръв на Христос като на непорочен (amomos, респ. amomou) и без недостатък (aspilos, респ. aspilou) Агнец”[20] (1 Петрово 1:18-19)[21].

Според Cвещеното Писание на Стария Завет изтичането на кръв прави човека нечист – например при менструация (Левит 12:3, 15:20), но чрез нея в Стария Завет се очистват греховете. Господ определя кръвта на култово чистите животни като средство за очистване от греховете и същевременно за освещаване на съсъдите на скинията (а по-късно и на храма), както и за посвещаването на някого в свещенство. При встъпването в свещенство, освен одеждите които се поръсват с кръв (Изход 29:21), с кръв се помазва края на дясното ухо, палеца на дясната ръка и най-големия пръст на десния крак (Изход 29:20).

Идеята, че кръвта на жертвените животни се пролива за прощение на греховете (както на управниците, народа, така и на личните) е особено ясна в постановленията за жертва за грях и вина както и в деня на Очищение (Левит 4:6, 17, 25, 30, 34). Възможно обяснение за жертвоприношението на животни и тяхната кръв е, че чрез живота, който е в кръвта може да се обнови животът, който чрез греха е оскъдял[22]. В Левит 17:11 се прави важна връзка между забраната да се консумира кръвта на животните (от една страна), а от друга – се посочва значението на кръвта (dam) в култа като средство за умиване и очистване от греховете:[23] „Защото животът на тялото е в кръвта. И Аз съм я поставил за вас върху жертвеника за очистване на душите ви), защото кръвта очиства душата (nepes)” (Левит 17:11). Основната идея на жертвоприношенията е идеята за заместничеството, както и надеждата Бог да очисти и умие греха, идея, чийто външен израз е проливането на кръвта на жертвените животни. Разбира се нито количеството на жертвите, нито тяхната кръв или самите те прощават греховете. Пророците особено остро се възправят срещу подобни възгледи, че греховете се прощават само поради формално спазване на култа. Според пророците, като изразители на Божията воля, жертвоприношението има смисъл и Бог прощава греховете само ако е налице вътрешно покаяние и обръщане към Бога на дело (срв. Исаия 1:13-17; Осия 6:6). Само тогава е налице и истинско богослужение.

В Свещеното Писание на Новия Завет Господ Иисус Христос придаде нов смисъл на старозаветната идея за очистването на греховете с кръвта на жертвените животни. На Тайната вечеря, непосредствено преди Своите доброволни кръстни страдания и смърт, Той взе хляба и каза на Своите ученици: „Това е Моето тяло, което за вас се дава!”, а също след вечерята взе чашата и каза: „Тази чаша е Новият Завет в Моята кръв, която за вас се пролива” (Лука 22:19-20). Със своите кръв и плът Христос завърши и изпълни Стария и постанови Новия Завет. Старият Завет бе сключен с кръв и бе завършен с кръв. Но докато той бе сключен с кръвта на козли и бикове (срв. Евреи 9:13) и то само с еврейския народ, то сключения с Христовата кръв Завет е завет, който примири цялото човечество – юдеи и езичници с Бога (Колосяни 1:20). Докато старозаветните жертви и култ, които са предобрази на Христовата жертва (принесена на кръста и постоянно принасяна в Светата Евхаристия), са преходни – до Христа, то Христовата жертва е не само еднократна (Евреи 9:28), но е и съвършена. Чрез Своята пролята на кръста кръв Господ Иисус Христос не само ни изкупи от веки род и коляно и език (срв. Откровение 5:9)[24], но и направи съобщници на Божественото естество (1 Петрово 1:4), тоест богопричастни. Тази причастност е възможна поради това, че Христос като възприе човешкото естество го направи съобщно на Отец и Светия Дух. Иисус Христос се отдава целият в Светата Евхаристия и прави Свои съобщници вярващите в Него, които в Светия Дух се съзиждат в Божие обиталище и в Христова Църква (срв. Ефесяни 2:22). Последната, поради причастността си на Христа, е истинско Христово тяло, напоявано и оживотворявано от Христовата кръв. Приобщавайки се с тялото и кръвта Христови, човек не става по същност Бог, не бива обезличен от Бога, но благодатно-реално участва в живота на Света Троица като се богоуподобява и получава като дар от Бога това, което Той има по естество[25].

В Стария Завет Бог прощава греховете чрез кръвта на жертвените животни при участието в старозаветния култ. Старозаветните жертви предизобразяват Христовата кръстна жертва. С идването Си Господ Иисус Христос не само извести настъпването на Новия и вечен Завет, но като предаде Себе Си на кръстна смърт, намери с кръвта Си вечно изкупление (Евреи 9:12), което се възприема в Църквата. В нея при причастяването с кръвта и тялото на Христос в Светата Евхаристия християните не само участват в сключения от Бога нов Завет (Матей 26:28 и парал.), но и приемат Бога в Себе Си.

________________________

*Източник http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Maas, F. adam. in: – Botterweck, G. (Hrg.) Theologisches Woerterbuch zum Alten Testament. B. I, Stuttgart 1973, S. 84-85.

[2]. Kedar-Kopfstein, B. Dam. in: – Botterweck, G. (Hrg.) Theologisches Woerterbuch…, B. II, Stuttgart 1977, S. 250.

[3]. Вж. Св. Василий Велики, Беседа 1. О посте 1-я. в Творения, , ч. ІV, М., 1993, с. 3.

[4]. Причината за определянето на някои животни като нечисти (напр. свинята) се дължи на факта, че някои от тях се използват като жертвени животни в култа на съседните на Израил езически народи. Хищните бозайници са нечисти поради това, че те се хранят с кръв, а в езическото богослужение кръвта има посредническа роля между човека и божеството. Виж Шиваров, Николай, Библейска археология. С., 1992, с. 493.

[5]. Според египетските митологични представи съществата и всички предмети са възникнали от кръвните капки на творческото слово Ху и Сиа. Вж. Kedar-Kopfstein, B. dam. in: – Botterweck, G. (Hrg.) Theologisches Woerterbuch…, S. 252-253.

[6]. Митът „Когато горе” (Enuma elis) се датира ок. ХІІ – ХІ век преди Христа и се състои от седем плочи. От около 700 година преди Христа (а вероятно и по-рано) той е рецитиран в храма на Мардук (Есагила) във Вавилон на четвъртия ден от началото на новата година. Вж. Beyerlin, W. Religionsgeschichtliches Textbuch zum Alten Testament. B. 1, Goettingen 1985, S. 107.

[7]. Waschke, E. tehom. in: – Fabry, H. (Hrg.) Theologisches Woerterbuch zum Alten Testament. B. VIII, Stuttgart 1995, S. 564.

[8]. Превод от немски език по Delitsch, Fr. Das Babylonische Weltschoepfungsepos. Leipzig 1896, S. 92-114.

[9]. Митът, наречен по името на героя Атрамхазис, чието име на акадски е „Този, който е превелик, превъзходен по мъдрост”. Съдържанието на мита в това издание е предадено на базата на препис, произхождащ от 12 година на последния цар от династията на Хамурапи – Аммисадука (около 1750 година преди Христа). Soden, von W. Der altbabylonische Atramchasis-Mythos. in: – Keiser, O. (Hrg.), B. 3, Guetersloh 1994, S. 612 и сл.

[10]. Превод от немски език по Soden, von W. Der altbabylonische Atramchasis-Mythos. in: – Keiser, O. (Hrg.), B. 3, Guetersloh 1994, S. 618-624.

[11]. Превод от немски език по Delitsch, Fr. Das Babylonische Weltschoepfungsepos…, S. 92-114.

[12]. Номерацията на псалмите е според Масоретския текст. Kittel, R. (Hrg.) Biblia hebraica. Stuttgart 1991.

[13]. Goldschmidt, L. (Hrg.) Der Babylonische Talmud. B. XI, Berlin 1936, S. 546.

[14]. Цитираните текстове от Свещеното Писание на Стария Завет са преведени по Kittel, R. (Hrg.) Biblia hebraica. Stuttgart 1991.

[15]. Извършващият кръвно отмъщение близък роднина се нарича goel dam – букв. отплащащ за кръв (Второзаконие 19:6; 2 Сам. 14:11).

[16]. За случаите при които има непреднамерено убийство се постановява създаването на асилните градове, където неволният убиец има право да се посели, но няма право да ги напуска до смъртта на първосвещеника (Числа 35:25). Повече за т. нар. асилни градове виж Шиваров, Николай, Библейска археология…, с. 358.

[17]. Wolff, H. Anthropologie des Alten Testaments. Gütersloh 2002, S. 100.

[18]. Вж. Keiser, O. Der Gott des Alten Testaments. Goettingen 2003, T. 3, S. 12-22.

[19]. Етимологията на думата berit (съюз, договор) е близка с тази на акадската дума bīrītu(m), която означава „връзка”, „окова”. Встъпването в договорни отношения става или по взаимно съгласие (Битие 21:22-32; Навин 9:15; 1 Сам. 11:1-2), или то е наложено задължение (2 Цар. 11:4; Иезекиил 17:13-14). Въпреки че Заветът с Израил е следствие от Божията воля и решение да влезе в договорни отношения с него, двете страни по споразумението са равноправни (такова е положението и при васалните договори). Заветът се отнася до целия народ, а не до отделната личност. Отделната личност е в завет с Яхве, защото тя е част от Божия народ. Вж. Koehler, L. Theologie des Alten Testaments. Tuebingen 1953, S. 46-49. Книга 1 и 2 Самуилова съответстват на книга 1 и 2 Царства.

[20]. Трябва да се отбележи, че още св. Иоан Кръстител, виждайки идващият да се кръсти Христос, казва: „”Ето Агнецът Божий, Който взима греха на света” (Иоан. 1:29).

[21]. Цитираните текстове от Свещеното Писание на Новия Завет са преведени по текстовокритичното издание на Nestle, E. (Hrg.), Das Neue Testament Griechisch und Deutsch, Stuttgart 1986.

[22].  Kornfeld, W. Levitikus. Wuerzburg 1983, S. 68.

[23].  В тази връзка несъстоятелно е мнението на K. Elliger, който разяснява забраната да се консумира кръв като следствие от анималистично-тотемистични възгледи, според които чрез консумирането на кръв човек приема в себе си чужда душа. Вж. Elliger, K. Leviticus. Tuebingen 1966, S. 228.

[24]. Според F. Laubach жертвената Христова кръв извършва прощение, изцерение, даравя мир с Бога и създава нова общност, Laubach, F. Blut, Theologisches Begrieflexicon zum Neuen Testament. in :- Coenen, L. (Hrg.) B. 1, Neukirchen 199, S. 199.

[25]. Св. Николай Кавасила, Семь слов о жизни во Христе, М., 1874, с. 52.

Изображение – авторът на статията, Анна Маринова. Източник http://amarinova.wordpress.com

ПРОРОЧЕСТВАТА НА МАРТИН ЗАДЕК[1]*

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

През първата половина на ХІХ в. сред българското възрожденско общество, което жадувало за политическо освобождение, намерили почва и разпространение множество пророчества за съдбата на редица държави, в това число и на огромната (лежаща на три континента) Османска империя[2]. Сред тях на особен интерес се радват предсказанията на Мартин Задек.

Биографичните сведения за този швейцарски старец-пустинник са твърде оскъдни. Името му няма да срещнете дори и в големите западни енциклопедии[3]. Единствено от уводната част на неговите пророчества, изречени в предсмъртния му час на 20 декември 1769 г. узнаваме, че е бил роден през 1663 г. в град Золотурн в Швейцарските Алпи. През последните 30 години от живота си той е водил строг аскетичен живот, хранейки се само с треви и корени. Пророчествата му били записани на немски език от негов анонимен приятел, като ръкописът се съхранява в Държавната библиотека в Берн[4]. Ръкописът се състои от четири големи листа (формат 235 х 14,5 см) или общо 7 изписани страници със ситно курсивно писмо. Въпросните “Пророчества” претърпели съвсем незначителна редакция и били отпечатани през следващата 1770 г. в град Базел с немски готически шрифт на два големи листа (формат 27х20,5 см), т. е. четири печатни страници. Запазен екземпляр беше открит в университетската библиотека в Базел[5].

Вероятно тези “Пророчества”  биха останали неизвестни у нас, ако не са били преведени навремето на руски език. Още през 1770 г. ги превел някой си “К. Н.”, който ги отпечатал в малка брошурка от 13 страници в печатницата на Сухопътния кадетски корпус в Санкт-Петербург[6]. Петнадесет години по-късно, в 1785 г. те претърпели второ издание, като поради по-едрия шрифт страниците станали 16[7]. Същият обем има и третото руско издание, което било отпечатано през 1798 г.[8] То представлява особен интерес за нас, защото именно от него са правени преписи от възрожденски книжовници.

Вече са ми известни няколко преписа от “Пророчествата” на Мартин Задек. Най-ранният е или от 1805 г., или от 1812 г. и е бил дело или на книжовника Димитър, или на Павел Попович[9]. Той представлява съвсем свободен превод (или по-точно преразказ) от третото руско издание и обема 6 ръкописни страници и половина. Този превод бил вмъкнат в Сборник от слова и поучения – между “Словото за светия пророк Данаил” и “Слово за свети Иоан Златоуст и свети пророк Исаия от последно време за покаяние”. Първоначален създател на този сборник бил иерей Стойко (вероятно Владиславов – т. е. бъдещият епископ Софроний Врачански) през 1769 г. Втори препис бил направен през 1805 г. от някой си Димитър – за съжаление тези два преписа не са запазени. Не е известно къде е бил направен и последният трети препис. Знае се само, че е бил в библиотеката на Найден Геров, а в нея постъпил от софийския учител Сава Филаретов. Как е попаднал у този виден възрожденски просветител засега остава загадка[10].

С по-подробни сведения разполагаме за останалите преписи на “Пророчествата” на Мартин Задек. През 1825 г. известният севлиевски книжовник Николчо Попнедев, който учителствал в родния си град от 1825 до 1827 г., и неговия ученик Иванчо Петков, син на габровския възрожденец и преписвач Петко Иванов Манафов (родом от Севлиево), преписали дословно третото руско издание. На л. 123-а вдясно на текста има маргинална бележка от първия преписвач, която гласи: “Рука даскал Николчова от Селвы, син папа Недюв”[11]. На последния лист (л. 130б) под самия край на текста има подробна приписка, също от ръката на първия преписвач: “Преписа ся сия кныжица Мартын Задека от мене Николай даскал Селвиовски и от ученык мой Иванча на кир Петка Йоанович (син), приятел мой. В лято 1825, месец декемврия 25”.[12] Този препис е идентичен с печатния оригинал и съдържа 9 изписани от двете страни листове с формат 23 х 18,5 см. На първия заглавен лист четем: “Мартына Задека швейцарскаго Старика. Предсказание; Послания. Преводь сь немскаго. Продается посуконной линыи гостыннаго двора подко: 16: вь кныжной лавке оусопыкова: по 20 копекь в сумь. Вь Санктпетерберге, 1798 года. Съ дозволения Санктпетербургской ценсуры”.[13]

Даскал Николчо бил син на севлиевския свещеник Недю Хубанов (1768-1849) и руското издание на “Пророчествата” попаднало у него чрез баща му. А в Севлиево то било донесено през 1800 г., когато били доставени от Русия нови богослужебни минеи за старата севлиевска църква “Св. Пророк Илия”[14]. Иванчо Петков Манафов, който учел в родния град на баща си църковно пеене при отличния църковен псалт Николчо Попнедев, отнесъл готовия препис в Габрово. По-късно баща му го подвързал в едно книжно тяло заедно с преписите на други два ръкописа – прочутата “История вкратце о болгарском народе славенском” на именития книжовник иеросхимонах Спиридон Габровски, която той преписал през 1819 г. и “Разни слова и поучения, извлечени от разни дамаскинарски сборници”[15].

На следващата 1826 г. “Пророчествата” на Мартин Задек били преписани и от даскал Никола Иванов Гайдаржиолу, който учителствал близо половин век в родния си град Севлиево и се занимавал с книжовна и подвързаческа дейност[16]. Те заедно с други книжовни творби на даскал Никола били подвързани в малък сборник. На л. 13а най-долу стои кратка бележка: “Писал сию аз Николай Иоанов от Сивлиюво в лета 1826”[17].

През 1827 г. по настояване на тогавашния Търновски митрополит Иларион Критски Николчо Попнедев отишъл за учител и църковен певец в Сопот[18]. Там той занесъл и книги от личната си библиотека, в това число и третото руско издание на “Пророчествата” на Мартин Задек. Именно то попаднало по-късно в ръцете на сопотчанина Мичо Кючюкът – приятел на Иван Вазовия баща и герой на творбите “Под игото” и “Чичовци” под името Мичо Бейзадето[19]. Ето какво четем в глава ХХІ на “Чичовци”, озаглавена “Мичо Бейзадето”. “А една пророческа книга “Предсказания славнаго Мартина Задека”, печатана на руски в миналото столетие и попаднала в ръцете му по тайнствен начин, беше утвърдила в главата му убеждението за скорото падане на Турция. Бай Мичо я знаеше наизуст цяла и четеше места от нея в Джаковото кафене, за да подкрепя думите си за неизбежното прогонване на турците чрез велика Русия”[20]. Интересното е, че в тази глава на повестта Ив. Вазов е дал два цитата от “Пророчествата” на Мартин Задек, които са твърде точни и показват, че и патриархът на българската литература се е докосвал до тази малка книжка в родния си град Сопот преди и след Освобождението.

Габровският преписвач на Паисиевата история Влад Поппетков Гладичов също е бил запознат с “Пророчествата” на швейцарския старец-пустинник. Той е ползвал преписа на Николчо Попнедев и ученика му Иванчо Петков Манафов. Цялостно копие той обаче не е направил, а само е систематизирал и групирал “Пророчествата” в един съвсем съкратен вариант на един лист от друг свой ръкопис (“Хрисмос или Пророчество блаженному иеромонаху Агатангелу”)[21]. Последният ръкопис бил подготвен за издаване през 1831 г. в Плевен, където тогава живеел Влад Поппетков, но за съжаление не бил отпечатан.

Наскоро открих един неизвестен препис на “Предсказание славнаго Мартына Задека”, който се състои от 9 изписани страници с курсивно писмо и е подвързан в един сборник с духовни песнопения. Последните са съставени през 1864 г. от рилските монаси Атанасий, Неофит, Ксенофонт и Кирил. Предсказанието е по средата на сборника от л. 45а до л. 48б. Писано е от двама книжовници, като вторият е започнал да пише от абзаца “О! Гданск! – град достохвалний…” на л. 46б. Предполагам, че тези двама книжовници са иеромонасите Григорий Хилендарец и Серафим Ганчев Хилендарец, които са творили в Самоковския девически манастир[22]. Навярно преписването е станало през 1880 г., защото на л. 46а първият книжовник е сбъркал в преписването и вместо да посочи правилната 1770 г., е написал тогавашната текуща година – 1880[23].

Освен горните преписи “Пророчествата” на Мартин Задек претърпели и няколко издания на български език и то в самия край на възрожденската епоха. За първи път те били отпечатани през 1877 г. в Браила[24]. На следващата 1878 г. казанлъченинът Христо Попгеоргиев ги издал в Гюргево[25]. Най-пълно е обаче изданието на калофереца Христо Кисев, което илязло също през 1878 г. в Свищов в печатницата на Ясен Д. Паничков[26]. В предговора издателят е дал следното пояснение: “Сега като ѝ са набави политическото предвещание на Мартина Задека и за пръв път ся напечата и на наш българский язик. Преводът ѝ е малко грапав, за това прося от читателите извинение”[27]. “Пророчествата” на швейцарския пустинник са поместени в края на книгата и обемат девет печатни страници. Те носят заглавие “Предсказание за политически случки от славнаго Мартина Задека”[28].

Дори пет години след Освобождението било отпечатано “Любопитно предсказание на Мартина Задека, сто и шест годишен славен швейцарски старец, което той открил в 1769 год. 20-ти декемвриа на приятелите си пред смъртта си. Превод от руски. Издава старата българска печатница в Самоков, 1883 год.”[29] Тази малка книжка съдържа 12 страници и била отпечатана от сина на покойния Никола Карастоянов Анастас, който още от 1856 г. бил обявен от баща си за негов официален съдружник[30]. Тук по различен е краят, тъй като той бил добавен от самия издател. “Благосклонни читателю! Нека се спрем тука малко нещо и да разгледаме това рядко и за забележвание достойно предсказание. То съдържа в себе си много удивителни работи; и ако земем през вид миналите времена къ настоящето, то ще излезе ясно, че предсказанието на тоя сто и шестгодишен старец е твърде вероятно”[31].

В едно свое изследване Вера Мутафчиева твърди, че търсила “Пророчествата” на Мартин Задек (най-вече третото руско издание от 1798 г.) но “в библиотеките на Москва и Ленинград (дн. С.-Петербург) обаче не се намери нито едно тяхно издание отпреди 1828 г.”[32]. Фактически тя открила само някаква късна препечатка от 1828 г., която обаче не е позната у нас[33].

Пророчествата на Мартин Задек имат преди всичко политически характер, обхващат почти всички тогавашни европейски държави (включително и Америка), а също така и съдбата на арабите мюсюлмани в Мала Азия и Азия. По-голямата част от тях носят философския заряд на средновековния теологически фатализъм. Според религиозните убеждения и идейните позиции на Задек, християнството в крайна сметка щяло да победи и измести навред мюсюлманството – дори в неговите традиционни райони (азиатските страни и арабските емирства). И понеже по това време, средата на ХVІІІ в., огромната Османска империя, която лежала на три континента (Азия, Африка и Европа), била основен крепител и разпространител на исляма, то повече от 1/3 от пророчествата били адресирани към нейното тогавашно настояще и към бъдещото ѝ.

И днес, след повече от 230 години, пророчествата на Мартин Задек са интересни и любопитни за съвременника. Предлагам ги в пълния им вариант в превод от немски език[34] от Базелския печатен екземляр от 1770 г.

Необикновено и забележително пророчество на известния Мартин Задек, швейцарец от Золотурн, който на 106-годишна възраст, преди смъртта си на 20 декември 1769 г., в присъствието на своите приятели пророкува за настощи и бъдещи времена.

Благосклонни читатели!

Ние разполагаме със забележително пророчество, което един 106-годишен старец направи в Швейцарските Алпи.

Един мъж от Золотурн в Швейцария, на име Мартин Задек се отправи през 1739 г. в Алпите. Той прекарва 30 години като отшелник в планината в усамотение. Отказва се от всяко човешко общество и живя, хранейки се с треви и корени. Преди необикновения си край на 20 декември, на забележителната 1769 г. той направи следното пророчество.

На заобикалящите го приятели, които го посетиха той каза: “Слушайте, приятели мои! Искам да Ви кажа това, което трябва да се случи в бъдещи времена и върху което светът ще се чуди и смайва.

В цяла Германия и Швейцария ще настанат 5 гладни години; ще изчезнат всякаква търговия и обрат към доброто, а недостигът на пари ще стане всеобщ. Когато обаче преминат през тези 5 години ще бъде съвсем различно от това, което е било някога. Отсега нататък хората ще се окуражават – дори в схващанията си, като че ли Земята се движи, а Слънцето стои спокойно. Това ще бъде едно необикновено време, произлизащо просто от естеството на ветровете, които ще дойдат от съвсем непознати области. След 10 години светът ще получи съвсем друга форма, а след известно време, до края на това столетие, ще бъдат най-добрите години, които поколенията ще славят. След това човек повече ще почита богатството и скъпоценностите си; ще се стреми просто към Божествената милост и състрадание. Чрез полъха на всемогъщите светът отново ще се оживи, истинската религия все повече и повече ще се разпространява, а словото Божие ще се шири сред хората. Всички пречки за доброто ще се разчистят от пътя му и всички “камъни за препъване” ще бъдат премахнати. Справедливостта ще се прилага и мирът и разбирателството в Европа взаимно ще се целуват. След това ще настанат много плодородни години. Търговията ще процъфтява.

Турчинът ще загуби за късо време всичките си земи в Азия и Африка. Константинопол – резиденцията на турския султан ще бъде завладяна без удар на меч. Вътрешни размирици, домашни раздори и постоянно собствено безпокойство ще разрушават турската империя в основата ѝ, а глад и мор ще сложат край на всичко това. Те ще паднат от собствения си меч и ще загинат в мизерия. През 1771 г. ще загубят всичките си земи в Европа и след това ще трябва да се оттеглят към Тунис, Фец[35] и Мароко в Африка.

Татарите ще бъдат премахнати напълно, защото ще настане такъв страшен глад сред тях, че ще се изяждат помежду си.

Венецианската република ще завземе голяма част от Гърция и отново би достигнала отсега нататък кралство Кандия[36].

Неспокойните поляци напълно ще бъдат поставени натясно. Ще се развихри буреносен вятър над тях, какъвто не са предполагали. Кралство Полша ще се подмлади, защото в рамките на 5 години ще се заселят много хиляди немски жители в него. Данцинг! О, прекрасен Данцинг, ти който си верен на Бога и своя крал, ще станеш голям, а твоето величие ще учуди цяла Европа!

Вие обаче нещастни турци, ще трябва да напуснете доброволно православния Белград и цяла Унгария. Ще ви преследва страх, ще се плашите денем и нощем, макар че няма нищо страшно, а животът ви ще бъде сигурен. Не ще можете повече да видите и останете в Унгария. Джамиите ви ще трябва да бъдат опустошени, богослужението ви изкоренено и Коранът ви ще се унищожи.

Виж, Мохамеде! Ти, ориенталски Антихристе, времето ти изтече, надгробният ти паметник ще бъде изгорен, а мощите ти ще се превърнат в пепел. Войната ще вземе широки размери за късо време в онези страни, където се вярваше напълно в тебе.

Лилията – имам предвид Франция, ще простре своите листа и клони над голямата част от Италия. Една част от нея ще обхване френския дял, а друга – испанския.

Швеция ще стане много силна държава, ще се намерят много златни мини в нея. Държавата ще цъфти, жителите ѝ ще ликуват гласно.

Дания ще стане още по-силна и властта ѝ ще се разпростре в Азия и Америка. Много хиляди езичници ще се покръстят по време на твоето управление и в съвсем непознати земи на юг истинската религия ще се разпростре чрез твоето старание.

Ще се появят на афиканските брегове народи от север и за късо време ще поставят цяла Африка под свое владичество.

Цяла Германия ще ликува, защото Бог ще ѝ даде мир.

Русия, Швеция и Дания ще се изпълнят с големи богатства и неизброими съкровища, и всички ориенталски съкровища отсега нататък ще се намират в тези земи.

Венецианците ще станат още веднъж толкова силни, колкото някога са били. Те ще могат да се славят след това и да кажат: “Турските съкровища ни направиха господари!” Те ще завладеят много от африкансите острови и тяхната търговия ще стане още по-голяма. Швейцарската република ще получи чрез това голямо постъпление от пари.

Но в продължение на 5 години голяма част от Америка или Новия свят ще бъде унищожена от земетръси и наводнения.

Цяла Персия, както велика Монголия и арабската страна ще приемат християнската религия. Един голям европейски монарх ще подчини почти цяла Азия под своя скиптър. Врата ще му се отваря навсякъде, а военната му сила ще може да спира победоносни оръжия. Безверниците-мохамедани ще се унищожат и светлина ще изгрее от мрака.

В Азия ще се появи светъл блясък и утринната зора ще изгрее след толкова дълга нощ. Светите земи ще бъдат завзети от християните. Иерусалим ще бъде превзет и сарацините напълно ще бъдат унищожени. След това, към изгрев слънце ще се изкопае нов кладенец в Иерусалим на определено място, до една турска джамия. Ще се открие четириъгълен плосък черен камък. Ще поискат да го извадят от там, но ще се видят принудени да го взривят, тъй като човешка ръка не ще бъде в състояние да го повдигне. Между това ще се появи голям небесен свод и в него ще се открие съкровището на цар Соломон. То ще възлиза на 180 000 милиона дуката[37]. Старите ценности и предмети, които ще се открият там ще бъдат неизброими. Турските мюсюлмани ще фучат преди своя залез в бясна ярост, обладани от жажда за мъст срещу християните, та ще унищожат не само цялото християнство, но и всеки един християнин. Но Бог в небесата се смее над това. Той подготви халката, която искаше да постави на носа на турския кръволок. Той каза: “Дотук трябва да дойдеш и не повече. Тук трябва да се спре напредването на твоите горди войски”. Всемогъщият Бог ще унищожи кръвожадните врагове на християнството с едно движение и за няколко години те ще бъдат изтребени напълно.

Ако Константинопол бъде завзет, тогава в един отдалечен гръцки дворец ще се намери вграден гладък, бял мраморен камък, върху който ще има кръст с името “София императрица”. Между камъните ще се намери голяма сребърна каса, а вътре в нея голямо съкровище от злато и скъпоценности, които ще се оценят на 50 милиона талера[38].

Римската империя ще разцъфтява и процъфтява до края на света. В Назарет, в Обетованата земя, ще се построи от християните важен град. Той ще обхваща район от около 4 немски мили. Християнството ще процъфтява още 200 години и цяла Азия ще приеме християнската вяра. След като премине това време, ще се случат много знамения и чудеса. Ще се появяват много нови ереси, а евангелската светлина отново постепенно ще гасне. Ще може да се види от ясни свидетелства, че отсега нататък е близък великият ден Господен.

Радвам се духом, защото моите тленни останки не ще се намират толкова много столетия в недрата на Земята, както мощите на моите отци. Аз обаче умирам и почивам, щото ще възкръсна в края на деня.

Едно Ви моля, приятели, да разкриете тези забележителни пророчества на света! Аз не мога да ги премълча. Всеки един от Вас, приятели мои, да търси усърдно скритото съкровище, именно небесното съкровище на всички съкровища, същото съкровище, в което всички съкровища на мъдростта и на познанието лежат скрити. Който го намери, той ще намери живот в пълнота.

За да се убедите, че моите пророчества са истинни, то аз ще ги потвърдя още веднъж, два дни след смъртта ми.

Той умря на 20 декември 1769 г. в 9 часа вечерта, след като беше привършил към 8 часа своите пророчества. Така лежа този Мартин Задек в кротка дрямка докато най-после след един час блажено почина.

Той умря, както се помни, недалеч от Золотурн на 20 декември 1769 г. в една обикновена колиба. На следващата вечер в 9 часа отново беше жив. Той стана от ковчега и дойде в стаята. Седна и започна да разказва на присъстващите си приятели още веднъж цялото си пророчество. Накрая към 11 часа вечерта той започна да пъшка и след като направи още няколко къси молитви, изпадна като в полусън и падна мъртъв на земята.

Благосклонни читателю, все пак тук може да се застане мирно, защото това е едно рядко и забележително събитие, върху което може да се направи едно малко съждение. Действително има чудни неща и ако се съпостави миналото със сегашното време, може да се направи заключението, че този 106-годишен старец не е пророкувал неистини. Бог помага на всеки един между нас, защото той, Съкровището на всички съкровища тук и там в страните, се радва на спокойствие. Помогни ни, Господи, за това в милостта си! Амин.”

___________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

[1]. За първи път, но без пояснителни бележки тези пророчества публикувах през 1992 г. в едно периодично издание. За съжаление по вина на редакцията беше изпуснато част от текста на пророчествата. Вж. Хр. Темелски, Пророчествата на Мартин Задек или кога ке падне Турция, – Литературен вестник (приложение на в. “Демокрация”), бр. 4 от 7-14 февруари 1992 г., с. 7.

[2]. В. Мутафчиева, “Предсказанията” за края на Османската империя (Към въпроса за руско-балканските културни връзки през ХІХ в.). – Studia Balkanika, 8, 1974, с. 116 и сл.

[3]. Вж. Хр. Темелски, Отново за авторството на пророческата буквеница “Турцiа ке падне”. – сп. Духовна култура, кн. 6, 1993, с. 19-32.

[4]. Landesbibliothek Bern, Ms. Theol. № 16.7.

[5]. Universitätsbibliothek Basel, Leseges. Brosch, 17, № 4. Благодарение любезността и отзивчивостта на проф. д-р Роланд Марти и на проф. д-р Р. М. Кули успях да получа фотокопия от ръкописа и от печатното издание на “Пророчествата” – и на двамата изказвам най-сърдечна колегиална благодарност.

[6].  Примечания достойное предсказание славнаго Мартына Задека, которое он на сто-шестом году от рождения, в Швейцарии при Золотурне, приятелем своим открыл 20 декабря 1769 году. На немецком языке печатано против Базельскаго экземпляра в 1770 году; а с немецкаго на российской перевел К. Н. (тип. Сухопутн. кад. корпуса), 1770, 13 с.

[7]. Примечания достойное предсказание славнаго Марнына Задека, каторое он на сто-шестом году от рождения, в Швейцарии при Злотурне, приятелем своим открыл 20 декабря 1769 году. На немецком языке печатано против Базельскаго экземпляра в 1770 году. Переведено с немецкаго (К. Н.), 2-м тиснением, Спб., 1785, 16 с.

[8]. Мартына Задека сто-шестилетняго славнаго швейцарскаго старика любопытное, примечания достойное и, многих весьма важных в Европе произшествий, событием оправданное предсказание, которое он друзьям своим, 20 декабря 1769 года, пред кончиною своего открыл, с присовукуплением Послания к слугам моим Шумилову, Ванке и Петрушсе, соч. г. Фон-Визина. Перевод с немецкаго (К. Н.), Спб., 1798, 16 с. Благодарение помощта на моя колега и приятел проф. д-р Игор Калиганов от Москва успях да получа копие от това руско издание. Изказвам му най-искрена благодарност.

[9]. М. Стоянов и Хр. Кодов, Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека, т. 3, С., 1964, с. 396, рък. № 1081.

[10]. Пак там, с. 398.

[11]. Исторически музей – Габрово, отдел “Възраждане”, кигнатура Р. 1/5, л. 123а.

[12]. Пак там, л. 130б.

[13]. Пак там, л. 122а – 122б.

[14]. Вж. Хр. Ив. Христов (Темелски), Даскал Никола Иванов Гайдаржиолу – един забравен севлиевски възрожденец. – сп. Векове, кн. 4, 1977, с. 61, приписка № 5.

[15]. Хр. Темелски, Бунтовната ръка Николчова. – сп. Отечество, кн. 2, 1984, с. 42.

[16]. Вж. за него у Хр. Ив. Христов (Темелски), пос. съч., с. 52-61.

[17]. НБКМ – БИА, ІІ В 8430, л. 13а.

[18]. В. Х. Беязов, Учители и училищни дейци в Севлиево (от 1818 до 1918 г.). – сп. Училищен преглед, год. ХХІІ, кн. 4-5, 1923, с. 216.

[19]. Ив. Д. Шишманов, Вазов за своите творби – лични отзиви. – В: Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. ХІХ (Биографични материали), С., 1957, с. 163.

[20]. Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. V (Повести), С., 1956, с. 248.

[21].  НБКМ – рък. и старопечатен отдел, № 348 (556), л. 1а и 1б. За него вж. у Хр. Христов (Темелски), Плевенският възрожденец Влад Гладичов. – в. Септемврийска победа (Плевен); приложение “Вит”, бр. 6 от 11 юни 1983 г., с. 7.

[22].  За тях вж. у Хр. Темелски, Самоков през Възраждането, С., 2000, с. 286.

[23].  Сега този ръкопис се съхранява в Девическия манастир в Самоков, сиг. Sam. P. B. Slavo 5.

[24].  Календар за 1877 г. С предвещанието на Мартин Седека. Издава печатницата на Х. Д. Паничкова. (Браила, 1877), 38 с. Вж. М. Стоянов, Българска възрожденска книжнина, т. І, С., 1957, с. 280, № 5912.

[25].  Народен българский памятник с предсказанието на Мартина Задека от Христо Попгеоргиев, казанлъченин. Гюргево, в печатницата на в. “Българин”, 1878, 7 с. Вж. М. Стоянов, пос. съч., с. 57, № 1231.

[26].  Хрисмос или проповедта на блаженаго йеромонаха Агатангела предсказва на политични случки с предвещанието на Мартина Задека. (Превод) от Хр. Кисев Калоферски. Свищов, печатница Ясен Д. Паничков, 1878, 61 + 9 с. Вж. М. Стоянов, пос. съч., с. 209, № 4541.

[27].  Пак там, с. 1.

[28].  Пак там.

[29].  Център за славяно-византийски проучвания “Акад. Иван Дуйчев”, инв. № 17647/1993 г. Над заглавието на корицата с молив е отбелязано името “Й. Бакалов”. Това фактически е богословът Йоаким Г. Бакалов, който по това време бил преподавател в Самоковското богословско училище. Вероятно този екземпляр е бил негово притежание.

[30]Хр. Темелски, Самоков…, с. 303.

[31]. Любопитно предсказание на Мартина Задека, Самоков, 1883, с. 12.

[32]В. Мутафчиева, пос. съч., с. 112. А точно това трето издание го притежават три големи руски библиотеки: Библиотека Академии наук России, Государственная публичная историческая библиотека России и Государственная публичная библиотека им. М. Е. Салтыкова-Щедрина. Вж. за тези издания в Сводный каталог русской книги гражданской печати ХVІІІ века 1725 – 1800, т. ІІ, М., 1964, с. 223 и 475.

[33].  Нейното заглавие е “Предречение о падении Турецкой империи возвещенное султану Амурату Аравийским звездословом Муста едином, с присовоклуплем к сему любопытного предскадания сто-шестилетнего швейцарского старца Мартына Задека о взятии Константинополя, столицы турецкой империи и о пророчества, найденном на гробе Константина Великого на греческом языке, с преложением оного на российском и с прибавлением предречения о том же предмете славнаго Иакова Спона, Москва, в типографии Августа Семена, 1828”.

[34].  Превода  направи колегата ми доц. д-р Ангел Кръстев, на когото благодаря най-сърдечно.

[35].   Фец – град в Мароко, столица на династията на Идрисите.

[36].   Кандия – италианското название на о-в Крит.

[37].   Дукат – стара италианска сребърна монета.

[38].   Талер – стара немска сребърна монета.