За мястото на написване на затворническите послания на св. апостол Павел*

Георги Боев

Въведение

Под наименованието „затворнически послания“ се визират четири от посланията на св. апостол Павел, за които се предполага, че са писани докато той е в затвора. Това са посланията към ефесяните, филипяните, колосяните и Филимон. И докато споровете за авторството на св. апостол Павел не са големи, то в съвременните изследвания има няколко теории относно мястото на тяхното написване, всяка от които си има своите привърженици и аргументи.

В православната библеистика най-силно е застъпен традиционният възглед, че тези послания са писани при първото затворничество на св. апостол Павел в Рим. Привърженик на тази теория е професор Христо Гяуров. Други православни библеисти смятат, че мястото на написване на тези послания е град Ефес. Привърженик на тази теория е Иоанис Каравидопулос.

Може би въпросът с мястото на написване не изглежда толкова важен, понеже, независимо от него, тези послания са запазени и достигат до нас като част от новозаветния канон, който свидетелства за тяхната боговдъхновеност. Въпреки това обаче, е важно да се знае локализацията им, защото това ще помогне за по-правилното датиране на времето на тяхното написване, а оттам, това ще доведе и до по-добро познаване на историческия контекст и условия, в които св. апостол Павел съставя тези послания. А контекстът е важен за тяхното по-правилно тълкуване и разбиране.

Тук ще разгледам трите основни теории за мястото на написване на тези послания и съответните аргументи за всяка от тях.

1.Основания за приемането на посланията към ефесяните, филипяните, колосяните и Филимон в една група

На първо място е важно да отбележа защо тези четири послания се приемат като част от една група послания, наречени „затворнически“. Няколко са основните аргументи за това. Те могат да се групират в две категории – преки и косвени свидетелства от самите послания.

1.1 Преки свидетелства

В самите послания св. апостол Павел ясно заявява своето положение на затворник. За това свидетелстват много стихове, някои от които са следните:

– „За което съм посланик в окови, да говоря за него с дръзновение, както прилича да говоря“ (Ефесяни 6:20);

– „До толкова, че стана известно на цялата претория, че съм в окови за Христос“ (Филипяни 1:13);

– „Молете се още и за нас, да ни отвори Бог врата за словото, така че да говоря тайната, която е в Христос, за която съм в окови“ (Колосяни 4:3);

– „Поздравява те Епафрас, който е затворен с мене заради Христос Иисус“ (Филимон 23).

Други стихове, говорещи за положението на св. апостол Павел като затворник, в тези книги са: Ефесяни 3:1, Филипяни 1:7, 12-17, Колосяни 1:24, 4:10, 18, Филимон 1, 9, 10, 22, 23.

Има още

На какъв език се моли българинът?*

Никола Антонов

Позната ли ви е тази сцена: вие сте в православен храм на неделна служба, свещеникът чете бързо и припряно неразбираем текст, четецът „изстрелва“ един псалом от Шестопсалмието и бързо припява тропарите, част от богомолците с мъка се опитват да уловят със слуха си някоя и друга позната фраза, а други… други разговарят помежду си?

От край време българският богомолец знае, че в Църквата се служи на неразбираем език – църковнославянски. Поради тази причина Църковно-народният събор, състоял се в София през 1997 година под председателството на Българския патриарх Максим, официално поощри в българските храмове да се чете и пее на съвременен български език. По това време вече някои богослужебни книги бяха отпечатани на новобългарски (Часослов, Служебник), а отделни свещеници и църковни деятели се бяха наели да адаптират на новобългарски Златоустовата литургия (господин Методий Григоров от Сливен, свещеник Александър Лашков от столичния храм „Света Троица“). Разбира се, всичко това е съвсем недостатъчно. Основните богослужебни книги – Миней, Триод и Пентикостар – все още са terra incognita за православния народ. Хората приеха добре новобългарския в храма, започнаха да се чувстват наистина участници в богослужението, а досега са били само зрители. Все още обаче липсва ясна издателска програма и перспектива да се насладим в скоро време на красотата на цялото църковно-певческо богатство, скрито зад църковнославянските букви в прашните книги на клироса, издадени преди повече от сто години. За съжаление, днес все още има сред нас православни, които не гледат с добро око на подобни „обновленски“ инициативи. Тук ще се опитам да посоча последователно техните аргументи, които ще анализирам трезво, интересувайки се единствено от тяхната богословска стойност. След това ще обърна внимание на моите собствени контрааргументи, извлечени от опита, който натрупах в различните дискусии по този проблем. Основната теза, която защитавам тук, има съвсем конкретна практическа насоченост: приоритет в издателската политика на Българската православна църква (доколкото има такава) трябва да бъде издаването на богослужебните книги на съвременен български език.

В зората на християнската история св. апостол Павел – автор на повече от половината книги в Новия Завет – обрисува картина, подобна на гореописаната, след което заключава: „ако се моля на непознат език, духът ми се моли, умът ми обаче остава безплоден. И тъй, какво? Ще се моля с дух, ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум. Защото, ако благодариш с дух, как ще каже на твоето благодарение „амин“ оня, който е от простолюдието, когато не разбира какво казваш? Ти благодариш хубаво, ала другият се не поучава“ (1 Коринтяни 14:14-16). В конкретния случай апостолът говори за харизмата на езиците, характерна за раннохристиянските времена. Принципът на разбираемостта обаче е валиден и в други случаи. Ето как блажени Теодорит тълкува този стих: „Апостолът говори, че беседващият на чужд език, било в песнопение, било в молитва или учение, трябва, или сам да превежда в полза на слушателите, или другиго, способен на това, да взима за сътрудник в учението“.Може би, буквоядците ще отбележат, че тук тълкувателят говори за чужд език, а църковнославянският не е такъв. Той е, както казват, руска редакция на старобългарския. Аз обаче ще отговоря, че богослужебният текст е екзистенциален текст, от него зависи както смисълът на живота на всеки от нас, така и самият живот, самият индивидуален път към Бога на всяка отделна личност, встъпваща в Църквата. Изхождайки от тази предпоставка, смятам, че чужд е този език, който е непознат (апостол Павел използва синонимно изразите непознат език и чужд език), а непознат е този език, който е неразбираем. Следователно църковнославянският език е чужд, понеже е непознат и неразбираем, дори и да казваме, че формално е български. Да го кажем другояче: ако един език е разбираем за всички, то никой не би го нарекъл чужд.

Pro et contra

Опонентите на идеята за нов превод на богослужебните книги се опират на няколко основни твърдения (бих казал заблуди), общото за които е, че нямат истински богословски характер, а изхождат от субективни предпоставки, подкрепени с известна доза емоционален заряд.

Църковнославянският език е осветен и боговдъхновен

В религиозното съзнание на православните у нас битува нагласата, че е достатъчно към една теза да добавим думи като благочестиво, свещено, осветено и подобни на тях, за да се превърне нашето твърдение в богословски аргументирано мнение. Такъв е случаят със съждението „църковнославянският език е осветен“. Разбира се, този възглед не е нито богословски, нито аргументиран. В полза на тезата, че даден език може да бъде субект на боговдъхновеност или обект на освещаване, не намираме подкрепа нито в Писанието, нито в Преданието: няма боговдъхновен език! Езикът не само не може да бъде боговдъхновен, той не може да бъде и осветен (или свещен). Църковната практика не познава случай, при който да е било извършено освещаване на език. А що се отнася до това, че поетът е нарекъл езика на дедите си „език свещен“, нека оставим тази фигура в сферата на поетичните метафори. Въпросът за езика на богослужението е богословски и той трябва да бъде разрешен богословски: ясно, отчетливо, без емоции и националистичен патос, подкрепен недвусмислено с аргументи от Свещеното Писание и Преданието на Църквата. Един език не може да бъде осветен поради една съвсем очевидна причина: езикът не е същност, той не е субстанция и не може да бъде предмет на освещаване. Светостта и боговдъхновеността не могат да се припишат на бездушна абстракция като езика, свят обаче може да бъде умът, тоест човекът, който си служи с езика.

Църковнославянският език е чист и неосквернен

Някои казват: „Не трябва да се молим на езика, на който псуваме и се ругаем!“. Аз бих отговорил: „Всъщност, ние не трябва изобщо да псуваме и да ругаем на който и да било език“. Ругатни има във всеки език, дори и на църковнославянски може да се попържа, но, тъй като ни звучи чуждо, непознато, и – да си признаем – неразбрано, смятаме, че няма нищо смущаващо. Но, всъщност, всичко това няма никакво значение, защото „няма нищо само по себе си нечисто; само за оногова, който смята нещо за нечисто, за него то е нечисто“ (Римляни 14:14). В тези думи, разбира се, св. апостол Павел говори за храната, но същите са приложими и по въпроса за езика, тъй като молитвеното слово е храна за душата. По този въпрос филолозите, които в професионалния си опит се сблъскват с всякакви текстове, се шегуват: „няма мръсни думи, има мръсни мисли“.

Църковнославянският текст е поетичен

Съвършено невярно е, че преводният текст на църковнославянските богослужебни книги е поетичен. Този текст не е нито в стъпка, нито е спазена някаква рима. За разлика от гръцкия оригинал, който наистина е в мерена реч, църковнославянският превод е напълно свободен и прозаичен. Субективният аргумент в полза на поетичността на църковнославянския текст изхожда от предпоставката, че архаичното звучене само по себе си придава поетичност на текста. Според мен, това, че текстът звучи архаично, не го прави поетичен. Но тук навлизаме в сферата на субективната естетика: „красотата не е в предмета, тя е в окото на зрителя“, обича да казва един мой учител от Семинарията. Естетичният вкус обаче никога не е бил аргумент в разрешаването на богословски проблеми от всеобщ характер. Спорът кой език е по-поетичен – църковнославянският или новобългарският, е безплоден и излишен за Църквата. И още нещо: в сравнение с църковнославянския съвременният български език притежава висока поетична традиция и разполага с богатство от изразни средства и поетични обрати в несравнимо по-голямо количество. В това отношение църковно-славянският език е толкова богат, колкото и беден: понякога срещаме очевиден недостиг на думи, важни понятия просто се транскрибират от гръцки.

Новобългарският текст нарушава музикалната структура на църковнославянските песнопения

Музикалната структура на църковните песнопения е вече драстично нарушена в самия им църковнославянски вариант. Тъй наречените самоподобни не отговарят на своя гръцки оригинал, поради което при прилагането им в храма ние не спазваме необходимите изисквания за пълно съответствие на мелодията въз основа на сричково и тонично съвпадение между текста на самоподобния и текста на прилаганата стихира. Следователно, ако държим на музикалната структура, трябва да преведем песнопенията от гръцки език, спазвайки еквиметричния принцип (броят на сричките и мястото на ударението в превода да съвпадат с тези в оригинала) – нещо, което преводачите на църковнославянски не са спазили. Когато казваме, че не са спазили еквиметричния принцип при превеждането на богослужението, по-голямата част от което се пее, ние не твърдим, че те са лоши преводачи. С това ние подчертаваме, че за тях изглежда пълното външно съответствие между двата текста и придържането към музикалната структура на оригинала не са стоели на дневен ред. Днешните радетели за запазването на музикалната структура и привидната поетичност на текста, като че ли, пропускат този факт. Нашите учители, превели богослужебните текстове от гръцки на славянски, не са имали за цел да спазят нито метриката, нито музикалността на оригиналния текст. Иначе Минеят и Октоихът, с които си служим ежедневно в храма, щяха да бъдат изпълнени с дактили, ямбове и хекзаметри. Следователно проблемът за спазването на музикалните и метричните изисквания в превеждането на богослужението са предмет на пастирска икономѝя: поезията се жертва за сметка на разбираемостта и се превръща в проза (наистина поетизирана с красиви метафори и риторични фигури). Когато говорим за музикалната структура на текста, не бива да забравяме, че музиката е изкуство: църковната музика не прави изключение. Превеждането на богослужебните текстове ще даде нов тласък от вдъхновение за нашите църковни композитори и диригенти, които засега имат твърде ограничен обсег за разгръщане на своите творчески способности: възпроизвеждане на познати – донякъде вече станали банални от повторение и изпълнение – музикални композиции или нови авторски творби с твърде ограничен репертоар: „Отче наш“, „Тебе поем“, „Херувимска песен“, „Ныне отпущаеши“.

Новият превод на богослужението ще стане предлог за разколи

Причината за този аргумент може да бъде назована с една дума – страх. А зад страха се крие слабост и нежелание да се захванем за работа. И без това състоянието на нашата църква в последно време е родило вече някои разколи. Бих искал само да напомня, че църковнославянският език е също така сериозен предлог за съществуващ отдавна у нас разкол. Това е разколът между разбиращи и неразбиращи. Разбиращите са малцина, но, за жалост, само от тях зависи дали неразбиращите ще започнат да разбират. Следователно днес можем да говорим за олигархия на разбиращите в средите на българското православие. Тук ще припомня какво каза по този въпрос бележитият руски богослов дякон Андрей Кураев в едно мое интервю за БНР (излъчено по програма „Христо Ботев“ в предаването „На църква в неделя“ на 5.12.1999 г.): „В Московската патриаршия, в нашата църква служат на десетки езици. Нашата литургия се извършва в Русия на татарски, естонски, литовски, латвийски, молдавски, чувашки, … японски, фински, английски, немски език… Само не на руски [смее се]. Това означава, че за нас няма канонически прегради да служим на езика, който е понятен за народа“.

В Гърция безпроблемно служат на старогръцки, а римокатолиците с охота четат и пеят на латински, евреите се връщат към староеврейския, бретонците пазят своя древен говор

С риск да се повторя, ще подчертая отново, че този аргумент няма никаква богословска стойност, още по-малко пък отговаря на истината. Какво правят в Израел или как бретонците съхраняват своя древен говор, това е изцяло тяхна работа и не засяга по никакъв начин живота на православните у нас. А какво става с гърците? Те не служат на старогръцки. Старогръцкият е неразбираем дори и за гърците, които са завършили новогръцка филология и са държали изпит по старогръцки. Богослужебните текстове са написани на средновековен гръцки и притежават свои особености в зависимост от епохата, в която са създадени (все пак църковната лирика се развива повече от хиляда години). Освен това към тези текстове днешните гърци са присвоили новогръцкото произношение – подобно на начина, по който руснаците произнасят църковнославянския. И въпреки това богослужението в Гърция е неразбираемо за народа. Който не вярва, да провери! За латинския богослужебен език важи напълно това, което казахме за неговия гръцки събрат. Богослужебният латински е средновековен и доста осъвременен като произношение, в зависимост от това дали се произнася от италианец, французин или англичанин. Той също е неразбираем и е чужд за народите, в чиито храмове се служи на него, при все че повечето от тях говорят езици, дъщерни на латинския. Така че, проблемът за езика е всеобщ. Той е всеобщ не само за християните, но и за всички народи, които изповядват традиционни религии като мюсюлманите, например. Всички тези примери обаче не ни вършат никаква работа. Православната църква има свои механизми за разрешаване на подобни проблеми, тя винаги се е пазила от робуването на фалшиви авторитети и спазването на илюзорни принципи, пледирайки за здравомислие и трезвост. Ето какво каза още по този проблем дякон Кураев в горецитираното интервю: „В православието въпросът за езика на богослужението не е въпрос нито на канони, нито на догмати, това е въпрос на пастирска икономѝя, пастирска целесъобразност“. А как трябва да бъде решен този въпрос? „Това българските епископи, свещеници, богослови, българският народ ще решат сами“. Те вече го решиха на Църковно-народния събор от 1997 година. За жалост, като изключим отделните инициативи на някои свещеници и миряни, Светият Синод на Българската православна църква не пое отговорността да оглави един колектив, който да започне работа по превода на богослужебните книги.

*  *  *

След като разгледахме и опровергахме основните аргументи против идеята за нов превод на богослужебните книги, сега ще приложим и някои предпоставки в полза на тази инициатива.

Ако се служи изцяло на новобългарски, църковният служител не ще си позволи да „прелита“ разсеяно, бързо и припряно над богослужебните текстове, колкото и небрежен да е той

Мнозина от българите, като че ли, са свикнали с факта, че молитвите и песнопенията са непонятни и дори остават с впечатлението, че не трябва да бъдат разбирани и в тях не трябва да се внимава. Само „посветените“ знаят, че богослужебните текстове не само се съкращават въобще, но понякога четецът си позволява да произнася само първите няколко фрази от началото на дадената стихира (половината от първото изречение), след което прескача направо на края (края на последното изречение), без оглед на това, че в този случай текстът изцяло е загубил смисъла си. Нито свещеникът, който служи в олтара, нито богомолците разбират за този „трик“. Важното е, че нещо е казано, тоест „службата върви“. Тази практика е повсеместна по нашите храмове. Това е малка „професионална тайна“ (нека не се обиждат църковнослужителите, аз също спадам към тях). Бих попитал: щеше ли да е възможно това, ако богослужебният текст беше на новобългарски? Въпросът е риторичен. Същото важи и за вниманието, с което трябва да се отнасят към богослужението както богомолците, така и църковнослужителите. По-опитните четци и певци – а и свещеници – достигат до изключително съвършенство: докато „изстрелват под носа си“ поредната молитва на църковнославянски, те размишляват за своите житейски перипетии, кроят планове за бъдещето и разсъждават върху смисъла на живота. Отново ще попитам: щеше ли да е възможно това, ако богослужебният текст беше на новобългарски? Дори и най-разсеяният четец не може да произнесе без внимание текст, който напълно разбира. Следователно, ако богослужението се изпълнява изцяло на новобългарски, ще бъде спазено най-важното изискване за молещия се – вниманието. Богомолецът, четецът (певецът), свещеникът – всички те ще внимават в онова, което се случва.

Ако служат на новобългарски, църковнослужителите ще бъдат спасени от греха на лицемерието

Като клиросен певец аз се чувствам лицемер, когато изпълнявам непонятен за мен текст, заблуждавайки околните, че го разбирам. Не се ли чувства по същия начин всеки, застанал на клироса или в олтара? Колко от нас разбират докрай онова, което четат и пеят? Дори и мнозина да схващат основната идея на текста, въпреки това те не успяват да вникнат докрай в него, а в богослужението има не само молитви и славословия – там има цели разкази, чрез които Църквата иска да ни каже нещо, да ни осведоми. Какво друго ни остава, освен да се преструваме, че сме осведомени. Именно от този грях се спасяваме, когато служим на езика, на който мислим – новобългарски.

Богослужението в своя пълен вид е възможно единствено на разбираем език

Веднъж, когато повдигнах въпроса за богослужебния език, един уважаван мой познат ми възрази: „Нали това е богослужение, а не човекослужение?“. С това недоизказано съждение, той искаше да ми намекне, че спазването на принципа на разбираемостта в богослужението е форма на човекоугодничество, а пък ние трябва да угаждаме само на Бога. Тези, които смятат, че човекът е за съботата, а не съботата за човека, са истински съвременни „благочестиви и православни фарисеи“, които непочтено си играят с думите. Наистина, онова, което се извършва в храма, е богослужение, а не човекослужение, но това богослужение се извършва заради човека, а не заради Бога. Нима Бог се нуждае от нашата служба, от нашите молитви и славословия? От молитвите и славословията, от Причастието и изобщо от богослужението се нуждаем ние, а не Бог. Езикът на богослужението е средство, спомагащо това служение да се извърши. Ако църковнославянският не изпълнява тази си функция, той няма място в богослужението. Ако ножът, с който режем хляба, се изтъпи, ние се заемаме да го подострим. И тъй, езикът е за човека, а не човекът – за езика! Следователно човекът е този, комуто езикът трябва да служи, а не обратното. Когато се молим, ние трябва да го правим с цялото си същество: с дух и ум (виж 1 Коринтяни 14:14-16), емоционално и рационално, и дори с тяло. Ако молитвата е неразбираема за ума, малко вероятно е да има полза от нея за нашето усъвършенстване в тази добродетел (разбира се, даровете ще се осветят дори и да служим на китайски), тъй като молитвата е необходима на нас, а не на Бога. Бог знае какво ще поискаме, още преди да сме се помолили, но това не означава, че не трябва да се молим. Фактът, че молитвата е дадена, означава, че тя има и известна възпитателна, усъвършенстваща човека цел. А да си мислим, че молитвата се извършва „автоматично“ при произнасянето на някакви неразбираеми фрази, без участие на ума и без ясно осмисляне на произнесеното, това е чиста проба езичество и мантризъм. В някои православни книги се разпространяват и до днес ереси като тази: „Бог ще чуе по-добре молитвата ти, ако я кажеш на църковнославянски“. Позовавайки се на св. Иоан Златоуст, ще подчертая, че Бог чува толкова по-добре молитвата ти, колкото повече ти внимаваш в нея. А как би внимавал повече: ако я разбираш или ако не я разбираш? Единствено ако богослужебното чинопоследование е разбираемо докрай за всички в храма, можем да твърдим, че ставаме „един ум“, че от улична тълпа ние сме станали едно – а именно това е целта на общественото богослужение. Какво по-добро от това да се молим на езика, на който мислим?

Обществената молитва няма да се превръща в частна

Знаем, че има два основни вида молитви: частна и обществена. Частната молитва ние извършваме у дома, когато оставаме насаме със себе си, пред домашния иконостас. Тогава имаме право на избор: да отворим православния молитвеник или сами да импровизираме в молението си пред Бога. Обществената молитва се извършва в храма, когато всички трябва да се молим по един и същ начин, за едно и също – така, сякаш сме един ум. Обществената молитва не трябва да бъде частна. Когато отиваме на служба, ние не трябва да си отваряме молитвеника и да се молим за каквото си пожелаем, докато свещеникът произнася молитви, които важат за целия народ и дори за целия свят. Всички трябва да внимаваме в общата молитва, трябва да бъдем причастни на богослужението с цялото си същество. Но точно това не се получава поради неразбираемостта на общественото богослужение. Докато върви богослужението, ние се молим за свои си неща, по свой си начин, съвсем индивидуално, и на практика не сме в молитвено общение с останалите. Защо? Излишно е да повтарям. Всъщност, в обществената молитва се помещава и частната: там има молитви за всеки от нас и за всичко. Така че, ако не превръщаме общественото богослужение в частна молитва, ще можем да участваме в пълнотата на духовния живот не само пожелателно, но и на дело. За жалост, църковният живот у нас се подчинява на принципа на най-малкото съпротивление. Когато трябва драстично да съкратим службата по „благословни причини“ и – едва ли не – да прескочим от „Благословен Бог наш…“ на „Молитвами святых отец…“ (първият и последният свещенически възглас на всяка служба), ние изхождаме от обстоятелството, че „такива са времената, динамични, хората работят, нямат време да ни чакат“. Така е, разбира се, никой не го оспорва. Но, когато поискаме да служим на разбираем за хората език, ни се отговоря: „Та това е богослужение, а не човекослужение!“.

*   *   *

Изоставяйки всички теоретични въпроси, засягащи проблема за богослужебния език, ще завърша с едно обвинение към радетелите за запазването на църковнославянския. От личен опит  знам, че когато службата се извършва на новобългарски, както богомолците, така и служещият свещеник получават пълно духовно удовлетворение от богослужебното чинопоследование, чувстват се едно и забравят всичко странично, което би могло да откъсне ума им от Литургията. Срещу въвеждането на новобългарския в богослужението се изказват най-вече тези, които не са дръзнали да четат и пеят на новобългарски (едногласно и хорово) и не познават силата на този опит. Следователно противниците на новобългарския в храма осъждат нещо, което не познават, а това е сигурен признак за наличието на предразсъдъци. Именно в предразсъдъчност обвинявам противниците на богослужебния новобългарски. Несправедливо е да осъждаш онова, което не познаваш, дори и то да заслужава твоето осъждане. Още по-несправедливо е да осъждаш поради непознаване това, което не заслужава осъждане! И така, да изоставим предразсъдъците и да се възползваме от свободата да бъдем православни. Да последваме примера на св. братя Кирил и Методий, които някога приобщиха славяните към Църквата по известния за нас начин – чрез езика. Да не робуваме на фалшиви и псевдобогословски възгледи като този за осветеността на църковнославянския и да не лицемерим, преструвайки се, че и така разбираме богослужебния текст. Да не искаме от хората да влизат в храма с речник и пособие по граматика под мишница, и да не се преструваме, че не знаем за какво става дума, когато виждаме препълнените зали с екзалтирани лица, попаднали в капаните на сектите. Неизменно да държим в съзнанието си думите на св. апостол Павел: „Ако се моля на непознат език, духът ми се моли, умът ми обаче остава безплоден“ (1 Коринтяни 14:14).

__________________________

*Препечатано от Двери на православието. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Никола Антонов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6wI

Църковната проповед – благовестие за Иисус Христос*

Андриан Александров

Светата Църква избира и поставя иерархически длъжностни лица, за да учителстват, свещенодействат и управляват. Учителството те вършат чрез благовестието или проповедта.

Понятие за проповедта

Църковната проповед е устна реч пред богомолците в храма, в която се възвестяват истините на словото Божие. Тя е благовестие за настъпването и осъществяването на Царството Божие, благовестие за спасението на хората от греха и злото (Матей 10:7).

Образец за проповедниците е Богочовекът Иисус Христос. Той донесъл благата вест (на гръцки евангелие) за нашето спасение и заръчал най-напред на апостолите, а в тяхно лице и на всичките им приемници (пастири и проповедници) непрестанно да проповядват това Евангелие. Казал им да възвестяват приближаването на Царството Божие и покаянието като главно средство за постигане на спасение и условие за встъпване в това Царство.

За истинско покаяние е нужна вяра. Тя е едно от условията за спасение. В резултат на грехопадението ние сме изгубили способността за непосредствено общуване с Бога. Богопознанието било замъглено. Човечеството се отдалечило от Бога. Явила се нуждата от посредници – проповедници и тълкуватели на волята Божия. Истинската вяра трябвало да бъде посята в душите на хората. Това става чрез проповедта.

В Свещеното Писание проповедта се нарича по различен начин: слово Божие; слово на истината или свидетелство за истината; блага вест, благовестие (евангелие); слово на спасението или слово за кръста; слово на помирението. Проповедта е израз на специално „пратеничество“ и „съработничество“ с Бога.

В древната Църква богослужението имало следния ред: определено лице чете предварително избрани откъси от Свещеното Писание, предстоятелят изнася проповед върху прочетения текст, след което всички отправят молитви към Господа. И досега проповедта е съставна част от богослужението и основно средство за християнска просвета.

Възможно ли е човек сам да се спаси? Необходими ли са посредници между Бога и хората? Вярата достатъчна ли е, за да постигнем спасение, или са необходими и други условия? Отговор по тези въпроси можете да намерите в православния катехизис.

Съдържание и цел на проповедта

Проповедта е вид устна реч. Тя се различава от обикновената ораторска реч по характер, съдържание и цел.

По своя характер проповедта е продължение на Божията мисия за спасение на човечеството. След слизането на Светия Дух над апостолите, те стават Божи пратеници и съработници за изграждане Царството Божие на земята и спасението на човешките души. Но като смъртни човеци те не могли вечно да бъдат носители на това служение. Ето защо видим носител на земята става Христовата църква, в която Господ Иисус Христос пребивава вечно и Сам е неин глава.

Църковната проповед се различава от другите речи и по съдържание. Ако в обикновените светски речи се излага собствено или чуждо мнение, то църковната проповед възвестява учението на Господ Иисус Христос. Св. апостол Павел определя предмета на проповедта така: „Ние проповядваме за разпнатия Христа“ (1 Коринтяни 1:23а).

Проповедта съдържа в себе си част от словото Божие – една или повече истини, които Бог открил на хората. Устна реч, в която не се говори за Божествени истини, не може да се нарече проповед.

Характерът и съдържанието на църковната проповед се различават от обикновената реч най-вече поради своята особена цел – спасение на всички хора. Господ затова и дойде, за да спаси света. А спасение означава пълно духовно сближение на човеците с Бога, така че всички да станат „чада Божи“.

Кой може да проповядва? От чие име проповядваме? За какво проповядваме? Възможно ли е в проповедта да се засягат и обсъждат обикновени житейски проблеми и ситуации? Отговор на тези и други въпроси дава Александър Струдза  в книгата „Писма за длъжностите на свещения сан“, С., 2002.

Възпитателни функции на проповедта

Проповедта е „живо слово“, което принася плод в душите на слушателите. Чрез Божието слово, възвестявано от проповедниците, духовно се раждаме за вечен живот. По този начин възпитател на човечеството е Сам Бог. Ето защо проповедта трябва да бъде чута по всички краища на света. По този начин се открива възможност на всеки човек да познае пътя на спасението.

Църковната проповед въздейства върху целия човек и го обновява духовно. Тя възпитава религиозно. Възпитателният характер на про-поведта се изразява във въздействие върху ума, чувството и волята на вярващите.

Проповедта ни дава знание. Тя просвещава ума със светлината на Божието откровение. Всеки човек си задава въпроси за смисъла на света, за живота и смъртта, за Бога и за Иисус Христос… Проповедта дава отговор на тези въпроси. Тя запознава с истините на вярата.

Като подхранват ума, религиозните истини въздействат върху чувствата и водят до вътрешен мир и духовна радост, до спасителна надежда и евангелска любов.

Освен че ни дава знание и въздейства върху религиозното чувство, проповедта влияе и върху волята на християните. Тя ги насочва към осъществяване на дела, към дейно следване на Иисус Христос.

И така, правилното знание за Бога води до истинска вяра, истинската вяра се изразява в спасителна надежда, а вярата и надеждата се проявяват в дела на евангелска любов. Обратно, погрешното знание за Бога води до нездрава надежда и лъжлива любов.

Мястото и значението на християнската проповед за възпитанието са посочени от Иисус Христос в притчата за сеяча (Матей 13:3-23). Как въздейства проповедта? Кога можем да наречем една проповед добра?

Църковната проповед днес

Живеем в потребителско общество, което се характеризира с промяна на ценностните нагласи. Съвременни мислители отричат абсолютната истина и универсалните ценности. За тях истината и любовта са само плод на културата, на общността, към която принадлежим. Това е време на интелектуален хаос и дезинтеграция. Единственият светъл лъч в тази мисловна мъгла е вярата. Ето защо днес все повече соци-ални изследователи са на мнение, че правилното разрешаване на социалния проблем е свързано с преоткриването на Църквата.

Християнството се интересува не само от това, „какви са нещата“, но и от това, „какви те трябва да бъдат“. Църковното учение не е отвлечена теория. То е живот! Иисус Христос ни донесе спасение, за да се стремим към по-голямо и по-дълбоко единение, чиято кулминация е Царството Божие. Ние не можем да постигнем спасение, ако живеем отчуждени, вглъбени единствено в себе си. Да бъдеш спасен, означава да преодолееш отчуждеността си, да бъдеш в общение с Иисус Христос и с останалите хора.

Ето защо днес трябва да проповядваме повторното обръщане на света към християнството. Основно задължение на християнина е да възвестява на света истината за Богочовека, а заедно с това и културата на светостта.

Всяка проповед е благовестие за Иисус Христос, разпнат и възкръснал. Тя утешава в дни на печал, дава надежда в дни на безнадеждност и радост – в дни на безрадостен живот. Проповедта възвестява славата Божия, вечно живия и вечно присъстващия в живота Христос, Който дарява всяка вярваща в Него душа с мир и блаженство.

Съвременната църковна проповед не е нищо друго освен продължение на Христовото дело. Тя е разкриване на Неговото евангелско учение, което първоначално било предадено на светите апостоли.

Чрез просвещаване на ума с евангелските истини, облагородяване на сърцето с християнската любов и активизиране на волята за вършене на добри дела човек постига своето висше назначение. То се състои в нравствен живот и нравствено съвършенство. Към постигане на това съвършенство се стреми и християнската проповед. Само така се оправдава, осмисля и обезсмъртява нашето съществуване.

Днес човек е информиран както никога досега. Какво е значението на църковната проповед в епохата на информационното общество?

_________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 138-143. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Андриан Александров и Проповедта на планината. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-61F

Нашата надежда (книга)

aserafim1Автор: архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993)

1.   За блаженството на християнина

2.   Първото блаженство

3.   Грехове във връзка с първото блаженство

4.   Второто блаженство

5.   Грехове във връзка с второто блаженство

6.   Третото блаженство

7.   Грехове във връзка с третото блаженство

8.   Четвъртото блаженство

9.   Грехове във връзка с четвъртото блаженство

10. Петото блаженство

11.  Грехове във връзка с петото блаженство

12.  Шестото блаженство

13.  Грехове във връзка с шестото блаженство

14.  Седмото блаженство

15.  Грехове във връзка със седмото блаженство

16.  Осмото блаженство

17.  Грехове във връзка с осмото блаженство

18.  Деветото блаженство

19.  Грехове във връзка с деветото блаженство

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5xJ

Грехове във връзка с деветото блаженство*

Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената” (Матeй 10:38)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Архимандрит Серафим АлексиевСпасителят ублажава смелите изповедници на вярата в Него и им обещава велика награда в небесата. За да предпази последователите Си от малодушие, защото такова естествено може да се яви при гоненията срещу вярата, Той изрича знаменитите слова: ”Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият”. И веднага след тях добавя: ”А бойте се повече от Оногова, Който може и душата, и тялото да погуби в геената”.

Тук правят впечатление две противоположни думи: ”Не бойте се!” и ”Бойте се!” Какво заключение трябва да направим от тази противопоставка? Че страхът може да бъде и забранен, и заповядан, защото той може да бъде и порочен, и добродетелен. Добродетелен е страхът от Бога и сродният с него страх от родителите, както и страхът от наказателните земни власти, защото този страх предпазва от зло. А страхът от човеците, който откъсва от страха Божи и тика към вероотстъпничество, е непременно грях, и то страшен грях, защото довежда до най-голямото зло – отпадането от Бога. Тук ние няма да говорим за добродетелния страх, а ще спрем вниманието си върху порочния страх, защото той е един от греховете против внушенията на деветото блаженство.

Порочен страх

Да се страхуваш от Бога е според израза на Словото Божие ”начало на мъдростта” (Псалом 110:10). Боейки се да не съгрешиш пред Бога, ти ще придобиеш опитно познание за Божиите заповеди, ще проникваш все по-дълбоко в Божиите закони, а това ще те направи премъдър. Дръзкото безстрашие пред Бога, напротив, ще те повлече по пътя на греха и докара до подсъдимата скамейка. А ако избегнеш нея, рано или късно ще паднеш в ръцете на неумолимото Божие правосъдие. И ти, измамен от греха, ще се окажеш безумен, че си следвал неговия гибелен път. Безстрашните пред Бога от опит ще узнаят колко ”страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!” (Евреи 10:31).

Как става човек дръзко безстрашен пред Бога? Как загубва спасителния страх Божи? Като охладнее към вярата си и започне да се ръководи само от земните си интереси. Понеже тези негови земни интереси имат много врагове в лицето на околните, едни от които му завиждат, а други са готови да му пакостят, за да изковат върху неговите злополуки своето щастие, той почва да се бои от хората. От страх пред тях той е готов на всякакви компромиси, дори и най-позорните, стига само да не пострадат земните му интереси. От страх пред тях той е готов понякога и от вярата си да се откаже, и Бога да похули, и враг на Христа да стане, стига само да има благоволението на някои човеци. Така страхът от човеците убива страха Божи у него и заглушава гласа на съвестта в душата му.

Във време на гоненията срещу християнството между многото смели изповедници на Христовото име имало и такива вярващи, които от страх да не ги подложат на мъки, да ги затворят в тъмници, да им отнемат имуществата или да ги умъртвят, се отричали от Христа и изказвали готовност да се покорят на волята на гонителите. Такива нещастници загубвали вечното си спасение, за да запазят земния си жалък живот. Но и него загубвали, защото в даден момент смъртта дохождала и им го отнемала. Чрез отричането си от Христа те само огрешавали душите си, възбуждали у околните отвращение от своето малодушие, започвали след отпадането си един живот на робско подчинение на своите земни господари и нерядко били наказвани твърде скоро от Божието правосъдие. Някои от тях ставали предатели на своите събратя по вяра, други се отдавали в отчаянието си на гнусен порочен живот, а трети, не можейки да понасят укорите на съвестта, свършвали жалкото си земно съществуване със самоубийство.

Какво спечелвали те? Нищо. Какво загубвали? Всичко!

Разказва се за един вероотстъпник, че той по време на гоненията бил хвърлен в тъмница. Когато го разпитвали, той казал, че вярва в Христа, но… добавил: ”да горя за Него не бих могъл”. Тази слабост на християнина била правилно схваната от враговете му като вероотстъпничество, и те побързали да го освободят. Със смесени чувства от радост и скръб от облекчение и угризения на съвестта този освободен нещастник се върнал у дома си. През следващата нощ, когато той спял в леглото си, в къщата му избухнал пожар. Вероотстъпникът, който не искал да гори, трябвало сега да изгори, но с тази разлика, че нямал вече никаква утеха в сполетялото го нещастие, защото се бил отрекъл от Христа!

Има още

Деветото блаженство*

”Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото, голяма е наградата ви на небесата” (Матeй 5:11-12)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Архимандрит Серафим АлексиевДеветото блаженство много прилича по съдържание на осмото. Но между тях има и немалка разлика. Докато в осмото блаженство се облажават гонените заради правдата, тоест гонените заради добродетелния си живот, тук, в последното блаженство, Господ облажава гонените заради вярата в Него. Това значат думите: ”Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене”.

Кои са гонените заради Христа?

Кои са ония блажени души, към които се отнасят словата на Спасителя от деветото блаженство? Безспорно това са мъжествените християни, които знаят в Кого са повярвали (2 Римляни 1:12) и затова за нищо на света не се отказват от Него. Щастливи в своето общение с Господа, Който им осигурява най-високото земно благо – спокойната съвест, очакващи с вяра, че и на небето ще бъдат вечно със своя Спасител, те не се боят ни от хули и подигравки, ни от клевети и лъжи, ни от гонения и мъки, нито дори от смърт. Надеждата, че ще бъдат навеки с Иисус Христос в задгробния свят, ги прави твърди в изпитанията. Такива смели християни е имало във всички времена. Това са мъчениците за Христа. Това са безстрашните изповедници на Неговото спасително учение. Това са онези верни души, към които се отнасят великите Христови думи: ”Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен” (Матей 10:32).

В първите векове на християнството, когато нашата божествена религия се е разпространявала сред скапания от морална поквара езически свят, много римски императори, потънали в разкош и разврат, в гордост и самозабрава, гонели невинните християни, защото извиквали подозрение сред обществото, като не вземали участие в обществените нецеломъдрени веселби, жестоки празненства и разюздани пиршества. Те стояли настрана, понеже всички подобни прояви били заразени от идолопоклоннически дух. А християните не искали да се кланят на друго божество, освен на единия истински Бог. Затова езичниците ги обявявали за врагове на обществения ред и за човекомразци. От ласкателство и любоугодничене езичниците стигали до чудовищните прояви да въздават божески почести на своите развратени и славолюбиви императори. Християните не могли да вършат това. Те решително отказвали да кадят тамян пред статуите на римските владетели и да им се кланят като на Бога. Затова ги обвинявали, че оскърбяват императорското величие. Вярващите в Христа се събирали обикновено нощем на богослужения, за да не бъдат смущавани от злите си врагове. Затова ги наричали заговорници и смутители. А понеже вечерите им били общи и понеже непонятна за развратния езически свят, братска любов ги свързвала, независимо от общественото им положение и материалното им състояние, враговете им ги ругаели като развратници. Християните се причащавали благоговейно с Христовите Плът и Кръв, а неприятелите им ги укорявали, че колят деца, за да ги изяждат.

Разбира се, всички тези обвинения били клеветнически. Същинската причина за гоненията била друга. Християните били живо изобличение за развалата в тогавашното общество и затова станали омразни. А ако се взрем още по-дълбоко, ще открием и друга една причина – злобата на преизподния свят, който не можел да понася бързото разрастване на Христовата църква по земята. Сатаната и неговите демони чрез гоненията воювали против Христа и Неговите последователи. Гонителите са били само оръдия на ада.

Иисус Христос дойде да разруши делата на дявола (1 Иоан 3:8). И ги разруши. Дяволът бе победен на Голгота. Хиляди и милиони човеци се откъснаха от неговата тъмна власт, за да тръгнат след Бога. Вбесен, сатаната си отмъсти на християните, като подтикваше императори и управници да ги гонят. Но навреди ли той с това на Христовите последователи? Не, защото, подгонил ги, той ги вкарваше, против волята си, по-скоро в царството небесно. Измъчвайки ги, увеличаваше наградите им. Убивайки ги, правеше ги безсмъртни!

С дивата ярост на сатаната, вдъхновителя на езическите управници, се обясняват неизразимо жестоките гонения против невинните християни. Ето как ги описва св. Тихон Задонски: ”Против повярвалите в Христа какви клевети, оскърбления, ругатни, безчестни имена и укори не са измисляли иудеите и езичниците! Какви ли най-тежки мъчения и ужасни видове смърт не са изобретявали царете, князете и велможите на този век! Връзвали ги, затваряли ги в тъмниците, морили ги с глад, водели ги голи по улиците, били ги, разкъсвали ги както вълците агнетата; варели ги в котли, напълнени със сяра, смола и масло; пекли ги като месо за ядене на железни скари; затваряли ги в нажежени пещи и в зачервени медени волове, хвърляли ги във водаи огън, и прочее, и прочее. Но нищо не успели. Не могли да угасят пламъка на вярата. И, което е по-чудно, колкото повече измъчвали верните, толкова повече се умножавало числото им; и с колкото повече кръв от своите чеда светата Църква се обагряла, толкова повече чеда раждала; тя пращала на небето при своя жених Христа техните свети души, избелени в Неговата кръв и станали като чисти гълъби”.

Има още

Грехове във връзка с осмото блаженство*

”Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас” (Лука 6:26)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Архимандрит Серафим АлексиевКои са греховете против внушенията на осмото блаженство? Лесно ще се досетим, ако си припомним на какво ни учи то. В него се посочва като висока добродетел това – да си готов да бъдеш гонен и хулен заради правдата Божия. Кое е противоположното на това? Туй да избягваш всячески да бъдеш преследван за правдата, като ѝ изменяш чрез лицемерие. Това да бъдеш приеман в почести, издиган и облагодетелстван заради неправдата, като ласкателстваш.

Ето тези грехове – лицемерието и ласкателството – ще бъдат предмет на днешната ни беседа.

Лицемерието

Има люде, които желаят всякога и от всички да се говори за тях добро. Нямайки добродетели, те искат да придобият славата, че имат такива. Чувствайки, че добрите са на почит и те искат да минават за добри, бидейки всъщност зли. Като виждат колко похвали пожьнват любвеобилните, и те се преструват, че обичат ближните си, обичайки всъщност само себе си. Покварени в дълбините на сърцето си, те не желаят да подемат трудовете и подвизите на себеизправлението, за да добият добродетели, а искат евтино да спечелят славата, че са добродетелни, бидейки всъщност порочни. Те разбират, че е срамно да си явно безчестен, затова си слагат маската на честността. По този начин те почитат външно доброто, но в душата си слугуват на злото. Такива люде се наричат лицемери. Някой си бе правилно казал, че лицемерието е единствената отстъпка, която порокът прави на добродетелта.

Св. Василий Велики, като говори за лицемерието, казва: ”Мнозина в този свят, като в театър, играят като че чужда роля в своя живот: едно носят в сърцето си, а друго изнасят на показ пред хората.” Те имат две лица и винаги старателно скриват едното. Представят се ту за вярващи, ту за свободомислещи, според случая и изгодата. Те гледат едновременно на две страни: и нагоре, и надолу! Сред свободомислещи скриват религиозните си възгледи. А в религиозна среда искат да минават за благочестиви и се показват като човеци с високи духовни настроения. С това желаят да направят добро впечатление. Те са като грабливите птици – хвърчат нависоко и се стремят уж към слънцето, но погледът им все надолу гледа и търси земна плячка!

Има още