Свещеник Ангел Величков

Преди няколко години, когато светотатството беше на мода сред крадците и масово се разбиваха и ограбваха църкви, в обществото беше назряло едно настроение, близко до отчаянието. Хората си казваха: след като държавата не се справя, защо Българската православна църква не произнесе тежки църковни проклятия срещу светотатците – да видим тогава дали ще се осмелят да посегнат. Разбира се, Българската православна църква не направи това. Призванието на Църквата не е да бъде духовна полиция. Има обаче примери и в друга посока.

Старокалендарците схизматици много обичат в благочестивите си издания да цитират едно проклятие, отправено от Вселенския патриарх Кирил V през 1756 година. Става дума за текста на така наречения “Втори сигилион” по повод “станалите нови съблазни, извършени от папистите с изменението на нашата Пасхалия и на Месецеслова”. Ето какво гласи той:

“Такъв, бил той иерей или мирянин, да бъде отлъчен от Бога, проклет и след смъртта си да не се разтлее, но да пребъдва във вечни мъки. Камъните и желязото да се разпаднат, а той – никак. Такива да наследят проказата на Гиезий и обесването на Юда, да бъдат на земята като Каин, който стене и се тресе; гняв Божий да бъде върху главите им и участта им да бъде подобна на предателя Юда и на богоборците юдеи; нека земята се разтвори и ги погълне както някога Датан и Авирон; Ангел Господен да ги преследва с меч през всички дни на живота им и да подлежат на всички проклятия на патриарсите и съборите, на вечно отлъчване и на мъките на вечния огън.”

Накрая завършва с “амин”, но някак си е скверно да го допишем под подобни думи.

Това проклятие би трябвало да се подразбира и за православните християни, които следват новия календарен стил, въпреки че Пасхалията не е променена.

Такъв е начинът, по който старостилският разкол се утвърждава и оправдава. Чрез ужасно проклятие, достигащо литературна изобретателност и потресаваща безчовечност. Но циничната самоувереност идва сякаш от безспорния факт, че “патриарх го е казал, и то Вселенски“.

Неотдавна, съвсем независимо от цитирания “сигилион” (каква православна дума!) един старостилец беше заявил твърдо и лаконично: “Който чете Поснов, да му окапят зъбите!” – по някакви причини в техните среди изтъкнатият руски църковен историк се счита за отстъпник от вярата.

Друг път двама „ревнители на православието“ дръзнали да заплюят на улицата архиерей, след като го питали по кой календар е, а той им отговорил, че се съобразява с календара, възприет съборно от каноничната Българска православна църква.

Изглежда, че у нас има група хора, които се упойват от сладкото съзнание за най-православни на света. Тяхното изповедничество обаче почива на проклятието и се утвърждава чрез омразата. И никой да не се опитва да определя подобно безобразие като “чиста ревност по Бога”, като “свещен гняв” или нещо от този род!

Да се върнем на въпросния цариградски патриарх Кирил V.

Той може да се е отличавал с висок морал, да е бил радетел на Православието и пламенен поборник за чистота на вярата. Но Христос никога не е изричал такива позорни клетви, нито светите апостоли. Ние трябва да вземем отношение, макар и векове по-късно, за да не остане този срам за християнската вяра фалшиво защитен под авторитета на патриаршеската институция по причина на нечия лична човешка слабост. Особено когато именно тя днес дава храна на наши неуравновесени съвременници, вместо истинските добродетели. Думите на св. апостол Павел дават израз на нашето отношение: “Ако някой ви благовести противно на това, което ние ви благовестим, макар той да би бил Ангел от небето, анатема да бъде” (Гал. 1:8, 9) Какво ни благовестят апостолите?

Христа разпнатия и възкръсналия от мъртвите. Пришествието на очаквания Месия. Новата благодат в Христа. Края на старозаветното законничество и свободата в Светия Дух. Изкуплението от греха за всички човеци и началото на спасението. Осиновлението на всички народи. Отварянето на Царството Божие за човешките синове. Посрамването на смъртта и даруването на възкресение. Отпадането на древното проклятие и откриването на неизказаната любов Божия. Темата за клетвите и проклятието е особено разглеждана. Св. апостол Иаков пише: “… езика на човека никой не може да укроти; той е неудържимо зло и е пълен със смъртоносна отрова. С него благославяме Отца, с него и кълнем човеците, сътворени по подобие Божие. Из същите уста излиза и благословия, и клетва: не трябва, братя мои, това тъй да бъде” (Иаков 3:8-10).

Св. апостол Павел поучава римляните: “Благославяйте вашите гонители; благославяйте, а не кълнете” (Римл. 12:14), а на галатяните пояснява: “Христос ни изкупи от клетвата на закона, като стана заради нас клетва (защото писано е: “проклет е всеки, който виси на дърво”)”. Изкупи ни Христос, но мнозина пак са се продали и на клетвата, и на закона. Не на Моисеевия, разбира се. Измислили са си нови: закон на календара, закон на ритуала, закон на един или друг текст и така нататък. А най-вече са възстановили законническия дух. И точно като книжниците и фарисеите, които разпнаха Христа, кълнат със старозаветна ярост всеки, който си позволи да оспорва измислиците им. Но за такива са Павловите думи: „И тъй, всички, които се облягат на вярата, биват благословени заедно с верния Авраам, а всички, които се облягат на дела по закона, се намират под проклятие“ (Галат. 3:9-10).

Средата на XVIII век е тежък период за православните християни. Освен игото на османското владичество, те трябвало да понасят и инославната пропаганда на богатия Запад, която нерядко била твърде агресивна. Разбираемо е, че Православието е трябвало да бъде съхранено и защитено. Такава безспорно е била и грижата на цитирания Цариградски патриарх Кирил, поувлякъл се в проклятията.

Но, в края на краищата, нашият Учител е Христос. Според апостоловите думи, и Ангел от небесата да ни подучваше да кълнем, не би трябвало да го слушаме. Най-малкото – да се замислим и да изследваме духовно Ангел ли е наистина и наистина ли е от небесата… Не ни е страх, че клетвите на старостилците, отправени непряко и към нас, може да се сбъднат. Първо, няма за какво, тъй като календарът нито е от догматическо значение, нито пък има „конфесионална“ окраска. Обвиненията в „икуменизъм“ също са празни и истерично раздухвани.

Второ, наш Съдия е Христос, а Той още не е упълномощил никого от човеците да ни съди вместо Него.

Болката ни е за самите проклинащи.

Бог знае каква е вечната съдба на този патриарх. Възможно е той сега да е в сонма на светците и изповедниците на вярата, да се моли за нас пред Божия престол и Господ да ни милва по неговите светителски молитви… Със сигурност обаче, причина за това не са ужасяващите клетви, които си е позволил не само да изрече, но и да затвърди с подписа си. Те принадлежат към онези човешки грехове, които всички се надяваме чрез покаянието да ни бъдат опростени от Човеколюбеца Бог. Независимо срещу кого са изречени – дори и срещу най-големите еретици и богоотстъпници – никой няма право на това.

На нас ни е забранено да се молим само за демоните, тъй като тяхното падение е вечно и необратимо. Църквата не може да отправя молитви също и за самоубийците – не в частен, а в църковно-обществен план, по особени причини, на които няма да се спираме тук. Но молитвата за другите, за целия свят – и най вече за себеподобните грешници – е не само дълг, но и свидетелство за християнската любов в света. А проклятието унищожава всеки духовен плод, обезсмисля всяка добродетел, размива разликата между християни и езичници.

Това ни най-малко не означава отстъпване от спасителните догмати на православната ни християнска вяра пред еретическите заблуди. Църквата винаги е познавала и прилагала отлъчването, когато се наложи. Анатема е била произнасяна срещу отстъпниците още от апостолски времена и до ден-днешен тя не е изчезнала като мярка за съхранение на църковната цялост и чистота. Но кой знае защо някои я отъждествяват с проклятието.

Анатемата не е нищо друго освен временно отстраняване от евхаристийното общение (св. Причастие) с цел осъзнаване на заблудата и греха и завръщане отново чрез покаяние към пълнотата на благодатта. Самата дума от гръцки означава оставяне, предоставяне. Подразбира се – на Божията воля.

И ето, минават векове, християнството се проповядва по цялата земя, благодатта обилно се излива даром, Православието е утвърдило спасителното учение и истинската мярка на любовта. И изведнъж се появяват някакви „сигилиони“, някакви хора, които най-безогледно започват да кълнат по-люто и от безбожници, използвайки отгоре на това библейска лексика!

Впрочем, тази практика започва доста отдавна. Във Византия било нещо обикновено документите от светската документация да завършват с проклятия. Те са задължителен завършек на всеки императорски хрисовул или сигилион и са насочени срещу онези, които дръзнат да нарушат императорските решения. Използването им било доста свободно, особено когато ставало дума за икономически документи. Проклятието можело да заема около 1/5 от текста. По всяка вероятност, цитираният по-горе патриаршески сигилион следва тези по-ранни византийски „образци“ в драматичната епоха на турското робство, когато в гръцките земи старата Византия била идеал и пример във всичко.

А нашите съвременни ревнители вземат за пример и идеал самото проклятие, считайки го за същинско изповядване на православната вяра!

Без значение дали сме обект на клетвите им или не, наш дълг е да се помолим за тях, още повече че се считат за православни християни. Да се помолим: в душите им да се утвърди добротата на Авел и вярата на Авраам; да наследят праведността на древните патриарси и да видят изпълнени словата на пророците; да ги споходи покаянието на Давид и мъдростта на Соломон; да ги помилва Христос и да оглави делата им; Божията Майка да им бъде застъпница; да се спуснат над тях огнените езици на Петдесетница и Светият Дух да освети душите и помислите им; Светата Троица да сътвори обител в тях и да изпълни живота им; да ги съпътства Ангел Господен и да ги предпазва от всяко зло; да се причислят към овците, а не към козето сборище, и да минат отдясно на Добрия Пастир; да влязат в Горния Иерусалим и вечно да се радват в незалязващата му светлина.

А патриарх Кирил V Бог да го прости и само достойнството и достойните му дела да помене в Своето царство, и да го прослави в числото на праведните. Амин.

_________________________

*Източници – http://synpress-classic.dveri.bg и Църковен вестник, бр. 2, 2002. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, свещеник Ангел Величков. Източник: http://www.dveri.bg

Венцислав Каравълчев

„Най-често историята ни служи за оправдаване на собствените ни грешки и почти никога за поука” (Собствена мисъл)

В последните няколко години думата „анатема” отбеляза сериозно присъствие в аргументацията на един митрополит и на няколко свещеници в диалога им с отдавна секуларизираното ни общество. Особено интересен беше един от последните призиви за „анатема”, отправен към политик, за който не е известно дали въобще е член на Църквата. Объркването идва от това, че мнозина считат, че отлъчването и „анатемата” са две различни наказания и, докато отлъчването е канонично наказание приложимо вътре в Църквата и за нейните членове, то „анатемата” е църковно проклятие, употребявано преди всичко срещу нехристияни. Тоест, това е един вид тайнствено църковно оръжие, което се употребява тогава, когато противникът е непримирим и се явява последен аргумент, който трябва да го накара да отстъпи, ако не иска да понесе последиците от това проклятие. Проклятие ли е в действителност „анатемата”? Може ли да бъда използвана спрямо нехристияни? Какво представлява всъщност анатемата?

Терминът „анатема” е с гръцки произход и има значение на „полагам отгоре, отделям”, тоест нещо, което е отделено от кръга на всекидневната употреба и посветено на Бога. В този смисъл древногръцките класически автори Омир, Софокъл, Херодот и други обозначават с него отреденото за божеството, това, което се принася в дар, приношението в храма, пожертвованието. Терминът „анатема” е познат в Стария Завет (Септуагинта) в две сходни, но различни форми – „ανάθεμα“ и „ανάθημα“. „Ανάθημα” обозначава нещо, което е посветено на Бога. Всичко, което някой принася на Бога, е „ανάθημα”. Съществува обаче и думата „ανάθεμα”, която съответства на еврейското „херем”. Отначало означавала „рязане”, после „откъсване” и накрая нещо, което е „посветено на Бога окончателно”. В какъв смисъл? В смисъл, че това, което е било „посветено на Бога” по този начин, не можело да се използва за нищо друго и от никой друг и затова трябвало да се унищожи, да се изгори, за да остане изцяло посветено на Бога. Всичко, принесено на Бога като ανάθεμα, одушевено или не, се унищожавало. За разлика от нещата, които били посветени на Бога като „ανάθημα” и те можели да бъдат изкупени обратно, ако на храма се плати съответната цена. Посветените Богу неща като „ανάθημα” били приятни Нему, угодни дарове, а като „ανάθεμα” се принасяли Богу нещата, които били опасни за народа и затова трябвало да бъдат унищожени.

В този смисъл на отлъчване от общността, поради опасност за нейното здраве, терминът „анатема” преминава и в Новия Завет.

Показателно е, че последната дума на Стария Завет, в книгата на пророк Малахия (4:5-6) е „анатема”: „Ето, Аз ще пратя при вас пророка Илия, преди да настъпи денят Господен – велик и страшен. И той ще обърне сърцата на бащите към децата, и сърцата на децата към бащите им, та, след като дойда, да не поразя земята с анатема”. Наистина, страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог за крайния съд! „Анатема” е заслужавал нашия свят, който упорито и съзнателно все повече се отдалечавал от Бога. Заслужавал е пълно отлъчване от Божията благодат, като неспособен да я вмести и пожелае. Вместо това, обаче, четем първите думи от Евангелието по Иоан: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. … Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина”. Вместо отлъчване от Бога, нашият свят е въздигнат до небесата. Вместо „анатема” за онзи, който изневери на призванието си и вкара смъртта в света, човекът бе облечен в благодатта на Единородния Син на Отца. В какъв смисъл използват апостолите старозаветния термин?

Св. апостол Павел, страдайки за отлъчването на евреите от познанието на явената Божия любов, казва в Римл. 9:3: „Молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа (букв. „да ми бъде анатема от Христа”) за братята си, мои сродници по плът..” В подобен смисъл е използван изразът и в Гал. 1:8-9, както и в 1 Кор.16:22, където апостол Павел прибавя и арамейското „мараната”, сиреч „Господ е близо”, за да подчертае, че участта на грешника ще бъде решена при бъдещото идване на Христос. Св. Иоан Златоуст също тълкува като отлъчване употребата на „анатема” от апостол Павел. И тъй като според православната еклесиология (учението за Църквата), Христовата църква е Тяло Христово, общност на всички вярващи в тайнството на Евхаристията, то отлъчването от Тялото Христово, отлъчването от Евхаристията, е равносилно на отлъчване от Христос. Няма друг начин да станеш причастен на Христос, освен чрез причастяването с Неговите св. Тайни, с Тялото и Кръвта Му.

С това значение думата „анатема” е преминала от апостолите в съборите на Църквата. Първата формална употреба на термина „анатема” е отбелязано в каноните на Елвирския събор (около 300 година), а каноничната формула: „ако някой… анатема да бъде” започва своята употреба с Гангърския събор (около 340 година).

На отлъчване били предавани членове на Църквата за много тежки грехове, преимуществено – за отпадане от вярата или ерес, при това само след като предварително били взети всички мерки и направени всякакви опити за обръщането на заблудилия се във верния път. Показателни са в този случай думите на св. Амвросий Медиолански: „Със скръб отрязвам частта от тялото, която е изгнила. За загнилата част се грижат дълго време и употребяват всичко, което може да послужи като средство за изцеление. Но ако лекарят, при цялото си изкуство не може да я изцели, тогава я отрязва. Такова трябва да бъде и старанието на епископа: той трябва да желае да излекува този, чиято душа е болна, да премахне язвите, които се образуват, без да изрязва части. Но накрая, ако види, че няма друг начин злото да се излекува, той с печал отрязва частта…”.

От направения дотук кратък преглед, може да обобщим, че анатемата означава отлъчване на член на Църквата от общение с верните в светите тайнства, крайна църковна мярка, приложима при особено тежки прегрешения, които престават да са лични, но представляват опасност и за цялата общност – вероотстъпничество, ерес или разкол. Анатемата се произнася съборно. При нея имаме пълно отлъчване на провинилия се от Църквата. И по-точно да кажем, предаването на анатема констатира факта на нечие отпадане от Христа, прави го видим за всички и по този начин изпълнява и вероучителни функции. Въпреки това пълното отлъчване – анатемата, продължава да носи неотменимите качества на останалите църковни наказания – лечебния ефект. Противно на разпространеното мнение, анатемата не е вечна и ако провинилия се принесе искрено покаяние, Църквата е длъжна да го приеме обратно. В този контекст достатъчно силно и ясно стои 52 Апостолско правило, което казва, че ако епископ или презвитер не приемат обърналия се от греха, но го отхвърлят, да бъдат низвергнати. Като коментира това правило, византийският канонист Валсамон пише: „Няма грях, побеждаващ Божието човеколюбие. Защото Господ приема всички каещи се и обръщащи се от злото в добро… И така епископ или пресвитер, който не приема обръщащите се по този начин, но подобно на Новат се гнусят от тях, трябва да бъде низвергнат, като противящ се на волята Божия”. Друг е въпросът, че според духовните закони ожесточението в греха, което неминуемо предшества подлагането на анатема, прави изключително трудно покаянието, поради пълното заслепение на отлъчения.

Анатемата е позната още с името „голямо отлъчване”. Често се прави грешка и се смесват анатемата с онова отлъчване, наричано също „малко”, за което говорят каноните на Църквата. Афоресването е временно отлъчване от св. Причастие за грехове като блуд, симония, кражба, убийство и т. н., през което време отлъченият от св. тайнства са кае за греха си и моли Бога да му дарува истинско покаяние за стореното. Тоест, такъв човек продължава да бъде част от църковната общност, чрез покаянието си търси Бога, а това не може да направи никой, който е чужд на благодатта. За разлика от анатемата, която се огласява на събор като засягаща цялата Църква, афоресването е по преценка на духовника, който го налага с лечебна цел. То не се оповестява публично.

Като основание за анатемата се считат Христовите думи: „…ако не послуша и Църквата, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17), както и думите на св. апостол Павел, приведени по-горе. Анатемата винаги е насочена към човек или група от хора, чиито мисли и действия застрашават чистотата на вярата и единството на Църквата. Анатемата се явява оздравителен акт на изолиране на провинилия се от общение с Църквата. Снемането на анатемата става след покаяние. Тя може да бъде снета и след смъртта на провинилия се, в такъв случай се възстановява и правото за неговото поменаване в панихиди и заупокойни служби.

От казаното дотук става пределно ясно, че анатемата се използва само спрямо човек, който е член на Църквата, спрямо учение, което се е откъснало от църковното и претендира да заеме неговото място. А не спрямо всеки богоборец и спрямо всяко безумие, което роди човешкият „гений” през вековете. Няма как да отлъчиш от църковно общение някой, който не е в общение с Църквата. По същия начин наказанията в исляма или в която и да е друга религия са насочени само и единствено вътре в своето изповедание и не могат да санкционират изповядващите друга религия. Нещо повече, анатемата не може да бъде надконфесионална, тя може да бъде произнесена и е действена само вътре в общността, която е в общение помежду си.

В православната богослужебна традиция съществува особен чин „Тържество на Православието”, датиращ от 843 година, когато се възстановява иконопочитанието. По време на ежегодното отслужване на този чин се произнасят освен спасителните догмати на вярата, също и анатеми над еретиците.

Опити анатемата да бъде използвана за нецърковни цели – като средство за принуда – са правени многократно в хилядолетната история на Църквата, така че това в никакъв случай не е нов български феномен. В условията на сближаване между Църква и държава във Византия, в периода на така наречената симфония, а по-късно и при опита този модел да бъде копиран в Русия, се е стигало до произнасянето на анатеми по политически причини. Анатемите в този случай продължавали да играят „педагогични функции”, но обслужвали целите на държавата и били провокирани от нейните интереси. Но всички трябва да си дадем сметка, че нейното използване извън Църквата за частни и политически цели, е неканонично и няма основание в църковното право. Нещо повече, такава анатема не може да бъде валидна и тя не само не допринася за издигането и утвърждаването на авторитета на Църквата, но напротив – вреди.

Светите отци обичат да казват, че несправедливата анатема се превръща е благослов за онеправдания, ако той е пострадал за Христовата истина. Съществуват много светци на Църквата, които през живота си по една или друга причина са били анатемосвани. Има дори светец, чиято анатема не е била снета. Факт е, че българинът св. Киприан, митрополит Киевски и на цяла Русия анатемосва княз Димитрий Донски. До нас не са достигнали никакви сведения, някой да е снел през вековете анатемата от княза. Напротив, общоприето е мнението в научните среди, че анатемата си стои. Въпреки това княз Димитрий Донски е светец на Църквата и едва ли някой подлага на съмнение светостта му. И до днес продължават спекулациите със съборното осъждане от 1918 година, произнесено от св. патриарх Тихон (Белявин), предаващо на анатема съветската власт в Русия. Мнозина, без дори да са виждали документа, си служат с него като доказателство, че Църквата може да анатемосва всички, в смисъл да ги проклина като богоборци, а не само членовете си. В действителност, обаче, през 1918 година св. патриарх Тихон и Всерусийският църковен събор предават на анатема всички християни, които са станали богохулници и христогонители. В този документ много ясно и точно е казано: „С дадената ни от Бога власт ви забраняваме да пристъпяте към Христовите Тайни, анатемосваме ви, ако и да носите още християнски имена и по своето рождение да принадлежите на православната Църква”.

И на Изток, и на Запад се е утвърдило мнението на бл. Августин, според който тайнството на св. Кръщение възпрепятства пълното отлъчване на човека от Църквата и дори и за намиращия се под анатема пътят към спасението не е окончателно затворен. Това е несъмнено, като се изхожда от семантиката на думата анатема, намираща потвърждение в казаното от апостол Павел, а именно, че анатемосаният е отделен за Бога. Въпреки това обаче, първо на Запад в епохата на Възраждането, а впоследствие и на Изток се затвърждава мнението, превърнало се едва ли не в традиция, че анатемата е някакво проклятие, предаващо човека на вечна погибел. Католическата традиция (а и мнозина ултраправославни) продължават да считат, че анатемата е проклятие, лишаващо провинилия се от всякаква надежда за спасение. Редно е всеки християнин, който изповядва, че „Бог е Любов” (1 Иоан 4:8) да осъзнае, че Църквата не може да кълне, Любовта не може да проклина. Херсонският архиепископ Никанор много вярно и само в две изречения изчерпва същността на проблема: „Анатема не означава проклятие (а само отлъчване). Този смисъл на анатемата (проклятие) е придаден впоследствие, и то поради недоразумение, поради раздразнение на човешките сърца, поради отдалечаването на някои от Духа Христов, поради неразбирането на смисъла и духа на словата Христови”.

Затова нека всички ние, които сме в Църквата и които искаме да преминем от смъртта в живота, да си дадем сметка за дара на благодатта, който ни се откри в Новия Завет. И да не го пренебрегваме, нито да пречим на другите да го намерят. Защото времето е кратко, дните са лукави и вместо на брачния пир, може да се озовем пред заключените порти на Царството. А от другата страна е Анатемата.

__________________________

*Публикувано в http://karavaltchev.blogspot.com. Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, Венцислав Каравълчев