Преподобни Иустин Попович

Съществува някакъв космически заговор против нашата планета, понеже никъде във вселената не се умира, освен на земята. Островът на смъртта, единственият остров, на който се умира, това е нашата помръкнала звезда. А над нея, около нея и под нея кръжат милиарди звезди, на които няма смърт, на които не се умира. От всички страни бездната на смъртта обкръжава нашата планета. Кой е този път, който тръгва от земята и не се сгромолясва в бездната на смъртта? Кое е това същество, което може да избегне смъртта на земята? Всички умират, всичко умира на тоя ужасен остров на смъртта. Няма по-тъжна съдба от земната, няма по-отчаяна трагедия от човешката. Защо се дава живот на човека, когато отвсякъде е заобиколен със смърт? Примките на смъртта са разпрострени навсякъде; върху човешките пътища е хвърлен мрак. Като огромен и чудовищен паяк смъртта е изплела около почернялата ни от сажди звезда гъсти мрежи и в тях улавя хората като безпомощни мухи. От всички страни людоедски заплахи обгръщат човека и той няма къде да отиде, понеже смъртта го е затворила отвсякъде. Защо се дава на човека съзнание, когато то навсякъде и във всичко се натъква на смърт? Защо се дава чувство на човека? Дали за да усети, че гробът му е баща, а червеите – братя. Заедно с измъчения Иов всеки от нас вика към гроба: ти си ми отец; а на червеите: вие сте ми майка. Съзнанието е тъжен и страшен дар на човека, но много по-тъжен и много по-страшен дар е чувството. А сетивата? Защо са дадени сетивата на човека: дали за да му бъдат пипала, с помощта на които на всяка крачка в историята на човешкия род да напипва смъртта? Изпратете мисълта си на този остров на смъртта, за да ви разкрие смисъла на човешкото съществуване и тя ще се върне при вас отчаяна и тъжна, цялата посипана с хладната пепел на смъртта. Пратете чувството си и то ще се върне при вас изпонаранено и обрулено по непроходимите клисури на смъртта. Протегнете едно ваше сетиво до края на което и да е същество в историята, и то като негов край, като негов завършек несъмнено ще напипа смъртта.

Смъртта е най-очевидната, най-общовалидната действителност в света. Всъщност, последна, завършена действителност на човешкия живот на земята е смъртта. Кажете, нима смъртта не е последна действителност – и моя, и ваша? Всички ние сме заразени със смъртта, всички без изключение. Бацилите на смъртта са прояли всички тъкани на нашето същество. Всеки от нас носи в себе си хиляди смърти. Нашата планета непрекъснато се опустошава от хроничната епидемия на смъртта. Няма медицина, която може да ни спаси от тази епидемия; няма карантина, където хората биха могли да се очистят от микробите на смъртта. Какво е човешкият живот на земята, ако не постоянно конвулсивно отскубване от смъртта, борба със смъртта, и най-накрая – поражение от смъртта? Защото в медицината, в науката, във философията ние не побеждаваме самата смърт, а нейните предтечи – болестите и слабостите. И то ги побеждаваме частично и временно. Какво са триумфите на науката, философията, техниката пред страшния факт на всеобщата смъртност на всичко човешко? Нищо друго, освен врява на объркани и наплашени деца. Ако има трагедия в света, то нейният център е човекът. Трагично е да си човек! О, несравнено по-трагично, отколкото да бъдеш тигър или овца, змия или птица, охлюв или насекомо. Но колкото човек и да се стреми да превъзмогне трагедията на човешкия живот, той чувства и съзнава, че постоянно остава затворник в неотварящата се тъмница на смъртта, тъмница, която няма нито прозорци, нито врата. Раждайки се на този свят, човек от първия момент вече е осъден на смърт. Утробата, която ни ражда, не е друго, освен родна сестра на гроба. Излизайки от майчината утроба, човек вече стъпва на пътя, който води в гроба. По който и път да върви на този остров на смъртта, човек най-накрая трябва да се добере до гроба. Всеки човек е залък, който в края на краищата бива погълнат от ненаситната смърт, „всеядицата смърт[1]„. Какво ни остава, о, жалки роби на смъртта? Единствено протестът чрез горчива усмивка и спазмите на немощното сърце.По дългия и страшен път на историята у човека се е наслагвала и натрупвала толкова много смърт, че тя е станала единствената категория, в която се движи и съществува целият човешки живот, в която животът се появява, преминава, а може би и завършва. През историята у човека се е породило едно убеждение: ако в този свят има нещо необходимо, то това е смъртта. Това убеждение е станало кошмар за всяка историческа епоха. Страховитата реалност на смъртта е принудила човечеството да формулира това убеждение в догмата: смъртта е необходимост.

Тази безмилостна догма се е предавала в наследство от баща на син, от човек на човек, от поколение на поколение. Ако човек без предразсъдъци погледне в историята на този чуден свят, трябва да признае, че светът е огромна воденица, която непрекъснато мели редици от хора, от първия до последния човек. Мели мен и теб, приятелю, и всички нас, докато един ден или една нощ не ни смели. Кажете, може ли човек да бъде спокоен и да приеме този свят без бунт, когато е притиснат между два воденични камъка във воденицата на смъртта, които ще го мелят, докато не го смелят напълно? Може ли мухата да бъде спокойна в мрежата на паяка и мишката – в капана? От ужас на човек му се струва, че животът е някакво страшно привидение и мрачно заточение. Изглежда така сякаш някой ни е изпратил на заточение в отвратителна призрачна действителност, а ние сме от същата материя, от която е и привидението. На човек му е достатъчен само един поглед, за да види, че нашата планета е поле на привидения, поле, постлано с човешки черепи. И още: поле, което е обградено от всички страни със смърт. А вселената? Това не е ли огромна, огромна, херметически затворена гробница, в която хората като отчаяни къртици непрестанно ровят и по никакъв начин не могат да пробият?

Многоликата история на човешкия род не е нищо друго освен гръмогласно утвърждаване на смъртта. Всичките ѝ бури и ветрове, затишия и подвизи, всички нейни творци и борци, свидетелстват едно, само едно: смъртта е необходимост; всеки човек е непременно и неминуемо смъртен. Това е краят на всяко човешко същество, това е завещанието, което непременно оставя след себе си всеки жител на нашата планета. Предците са оставили това завещание на всеки от нас. В него са само тези три думи: смъртта е необходимост. Кажете, господа, може ли човек с такова завещание да бъде спокоен и щастлив във воденицата на смъртта? Възможен ли е, логичен ли е, оправдан ли е, нужен ли е прогрес в света, в който смъртта е най-непреодолимата неизбежност? А този въпрос значи: има ли смисъл такъв свят, такъв живот, такъв човек? Въпросът за прогреса е въпрос за смисъла на живота. Ако във воденицата на смъртта е възможен смисълът на живота, възможен е и прогресът. Отговорът на този въпрос е възможен единствено чрез отговора на въпроса за смъртта. С решаването на проблема за смъртта всъщност се решава основният проблем. Опосредствено и непосредствено, всички проблеми в крайна сметка се свеждат до проблема за смъртта. Който реши този проблем, решил е главните проблеми на човешкото съзнание и съвест. Чрез този проблем се изпробват всички богове и всички хора. Ако някой реши този проблем, това значи, че той е истински Бог и няма други богове, а и не ни трябват.Поставете проблема за смъртта пред съвременната позитивистка наука. За да реши проблема за живота и смъртта, науката е мобилизирала всичките си сили, ала всичките ѝ напъни стигат до едно заключение: в света владеят естествени закони, които са необходими и неизменими; и смъртта е естествен закон, затова е необходима и неизменима; в такъв свят и такъв човек смъртта е необходимост. Науката облича в тайнствената дума „необходимост“ отговора си на страшния проблем за смъртта. Но с това тя не решава проблема, а само го констатира и потвърждава. С такъв отговор науката потвърждава положението, че смъртта е необходимост. Но, господа, точно това положение е и най-голямото проклятие за човешкия род. Следствието от този догмат на съвременната наука е, че ако смъртта е необходимост, тогава човешкият живот няма смисъл; необходимостта си остава необходимост; човечеството е осъдено на постоянен status quo ante, тоест осъдено е на постоянна смърт, тъй като смъртта е необходимост за всички хора. „Вярваме, е съобщил неотдавна известният астроном Джейм Джинс, професор от Кеймбриджкия университет, че вселената не е постоянна, непроменлива система. Тя живее със свой живот, пътува, както и всички ние, по пътя, който води от раждането до смъртта. Защото науката не знае за никаква друга промяна, освен промяната, която се състои в стареенето, и за никакъв друг напредък, освен напредъка към гроба. В светлината на днешните ни знания сме принудени да вярваме, че цялата материална вселена е само един пример за това[2]„.

След като смъртта е единственият естествен завършек за човека, пък и за самата вселена, тогава истински прогрес в същността си е невъзможен; не само невъзможен, но и ненужен. Защото, за какво ми е прогрес, който се състои в това – тържествено да ме изпрати от люлката до гроба? Това е като да те осъдят на смърт, а палачът да намаже меча с мед, за да ти е по-сладко, когато ти отсече главата… За какво ми е прогрес, за какво ми е живот, защо ми е всичкият труд и работа, и длъжности, и любов, и омраза, и култура, и цивилизация, когато умирам целият без остатък? Всичко това, пред което хората се кланят: прогрес, култура, цивилизация, работа, длъжност, морал, отечество, роднини – всичко това са вампири, които изсмукват кръвта, които смучат, смучат…

Трябва да сме искрени: ако смъртта е необходимост, тогава този живот е най-подигравателното дарение, най-отвратителният присмех и главно: ужас, непоносим ужас… Необходимостта на смъртта за науката е неотстранима и непобедима. Това означава, че науката не може нито да изнамери, нито да даде смисъл на живота. Пред проблема за смъртта е безсилна и самата наука. Мнозина казват, че науката е сила, науката е мощ. Но кажете: нима е силна тази, която е безсилна пред смъртта, която всъщност е сила? Нима има мощ тази, която е немощна пред смъртта, която всъщност има мощ? Силна е тази, която побеждава смъртта. Казват, че науката е човеколюбива. Но за какво ми е това човеколюбие, когато оставя човека в смъртта, когато е безсилно да го предпази от смъртта? Човеколюбие е да победиш смъртта. И друго няма.

Приятели, поставете проблема за смъртта пред която и да е философия, стара или нова. Вижте, логиката на всички философии се свежда до един принцип: категориите на човешкото мислене доказват невъзможността за победа над смъртта; смъртта е логична последица от тленността на човешкото същество, поради това смъртта е неизбежна необходимост… Такъв отговор ме подтиква да попитам: как философията може да даде смисъл на човешкия живот, когато по такъв начин решава съдбовния проблем за смъртта? Всъщност различните философии не са нищо друго, освен аритметика на песимизма. Когато човек от ръба на гроба погледне света, тогава нито една философия не може да му подслади горчивата тайна на смъртта.

Поставете проблема за смъртта пред европейската хуманистична култура. Наивната европейска култура мнозина е окрилявала с надежди. Но тези крила са слаби, за да могат да издигнат човека над смъртта. Смъртта веднага ги съсича безмилостно. И културният човек се чувства трагично безпомощен пред страшния факт на смъртта. Застани на ръба на гроба си и премери културата на везните на своята съвест; виж, че тя е по-лека и от нищото. Пред смъртта тя се свива в сгърчена нула. Смъртта полека разяжда и бутва надолу в своята мрачна бездна всичките ѝ придобивки. Нима културата, която не е в състояние да победи смъртта, наистина притежава онази сила, която мнозина ѝ приписват? Каква е ползата за човека от това, че е културен, културен във воденицата на смъртта, която днес-утре ще смели и него, и културата му?Поставете проблема за смъртта пред нехристиянските религии. Всички те се мъчат с него; и при решаването му или го заобикалят, или го отричат, или го прескачат. Най-типични от тях са браманизмът и будизмът. За браманизма смъртта е (както и целият видим свят) майя, измамна действителност, небитие, неекзистенция. Проблемът за смъртта спада към някакъв вид самозвани реалности, които си заслужава да бъдат превъзмогнати със силата на собствената воля. Целият видим свят е свят на привидения, които се превръщат в нереални фантоми. Обяснявайки по такъв начин проблема за смъртта, браманизмът не го решава, а го отрича. А будизмът? Будизмът достига върха на отчаянието; той е не само философия, а и религия на песимизма. Тайната на небитието е по-приятна от горчивата тайна на битието. Смъртта е освобождение от оковите на това страшно чудовище, което се нарича свят. След смъртта – блаженството на нирвана. Така будизмът не решава, а прескача проблема за смъртта, не побеждава смъртта, а отчаяно я проклина. По подобен начин и другите религии не дават отговор на проблема за смъртта.

Приятели, истинската стойност на всяка наука, всяка философия, всяка религия, всяка култура ще намерите, ако ги разгледате в контекста на смъртта. И чрез науката, и чрез философията, и чрез многобройните религии човек се опитва да победи смъртта, но не успява… Човекът е сам, а около него потайно мълчи безбрежният океан на смъртта… Заробен от смъртта, човекът вика от дълбините на сърцето си и никой не му отговаря, никой от хората, никой от боговете. И ако нещо промърмори науката или философията, или културата, то това е слаба наркоза, която не може да притъпи ужаса от смъртта в пробудената човешка душа. Вижте, че няма изход за човека и човечеството от проклетата воденица на смъртта. Нашата намръщена планета има твърде много центробежни сили за всичко, което е смъртно, а и за човека. Цялото напрежение от болката, ужаса, трагедията се събира в един гръм, гърмът на смъртта, срещу който няма гръмоотвод. Смъртта е върховно зло, което събира в себе си всички злини; върховен ужас, който събира в себе си всички ужаси; върховна трагедия, която събира в себе си всички трагедии. Пред това върховно зло, пред този върховен ужас, пред тази върховна трагедия изпада в отчаяние от безсилието си целият човешки дух и целият човешки род… Прогрес? Какво представлява човешкият прогрес, ако не прогрес към смъртта, прогрес към гроба? Всеки прогрес във воденицата на смъртта завършва със смърт.

Приятели, цялата дейност на човешкия род през историята свидетелства и твърди едно: че за човека е невъзможно да победи смъртта. Но ако това е последното и окончателно заключение, за какво тогава да живее човекът? За какво да създава история, да участва в нея, да се бори за нея? Историята на човешкия род, която не е нищо друго освен немилосърдна, тиранична диктатура на смъртта, не е ли насмешка над човешкото същество и неговия прогрес? Да не се самозалъгваме: смъртта е триумф на тиранията и трагизма, и уви – пир на иронията и комизма… Жалко и комично същество е човекът, след като му е съдено да живее във воденицата на смъртта, да гледа как тя безмилостно мели човек след човек, поколение след поколение и усеща как и самия него постепенно смила, докато не го смели докрай… За нещастното и осмяно същество, което се нарича човек, е абсолютно невъзможно да победи смъртта. Тогава какво? Има ли изход? Да, има! Това, което е невъзможно за човека, се е оказало възможно само за Едно Същество във всички светове. Кое ли? Богочовекът Христос. Богочовекът Христос е победил смъртта. С какво? Със Своето възкресение. И с тази победа е решил проклетия проблем за смъртта; решил го е не теоретично, не абстрактно, не априорно, но със събитието, с преживяването, с факта, с историческия факт на възкресението Си от мъртвите.Няма събитие, не само в Евангелието, но и в човешката история, което така силно, така убедително, така неоспоримо да е засвидетелствано, както Христовото възкресение. В целокупната си историческа действителност и мощ християнството е основано на факта на Христовото възкресение. Със своята всепобедна сила то се е наложило като център на християнството. Ако християнството може да се сведе до едно събитие, то това събитие е Христовото възкресение. Ако християнството има начало във времето, то започва не от Витлеем, а от Възкресението. Основа на християнството е Христовото възкресение. То е основен факт; ако не се тръгне от него, не може да се разгадае тайнствената Личност на Иисус Назарянина. Със Своето възкресение Господ Христос е обяснил Себе Си и Своята Богочовешка Личност на света. До възкресението Си Той учел за вечния живот, но едва след възкресението доказал, че Той наистина е живот вечен. До възкресението Си Той учел човеците за победата над смъртта, но едва след възкресението победил смъртта и дал на хората сили, та и те да побеждават смъртта и в душата, и в тялото си. С една дума: цялото Христово учение едва в Неговото възкресение добива своето опитно потвърждение и обяснение.

Без Христовото възкресение християнството не може да се обясни. Моля ви, с какво ще обясните смелата проповед на апостолите за възкръсналия Христос, онези същите апостоли, които, поразени и уплашени от голготската Христова смърт, страхливо избягали от Него? С какво ще обясните, с какво? Единствено с възкресението Христово. Ако Христос е умрял и не е възкръснал, с право пита свети Иоан Златоуст, кой би се решил да Го проповядва като Бог и Спасител? Кой би тръгнал след Него, кой би отишъл за Него на смърт? Ако Христос не е възкръснал, кой би въодушевил апостолите – тези немощни, отчаяни и наплашени бегълци – да проповядват един мъртвец; и каква награда са могли да очакват от мъртвеца, каква почест? Та те са избягали от Него, Живия, когато е бил хванат; а след смъртта Му нима биха могли да застанат така смело зад Него, ако Той не е възкръснал? Не, не! Те не биха могли, нито биха посмяли да измислят Христовото възкресение, ако то не се е случило. Много пъти докато е бил жив Спасителят, им говорел за Своето възкресение, но те не разбирали нищо. Затова ако Христос не е възкръснал, те, гонени от целия народ, пропъждани от град в град, би трябвало най-накрая да се откажат от Него и да престанат да издигат гласове за някакво Негово възкресение. Ако възкресението Христово не се е случило действително, а са го измислили апостолите, на какво са могли да разчитат, проповядвайки една такава измислица? Дали на силата на своите думи? Но те били неуки хора. Дали на богатство? Но те не са имали нито торба, нито тояга, нито обуща. Дали на знатен род? Но те били бедни и родени от бедни. Дали на знаменит роден край? Но те идвали от незнайни села. Дали на своята многобройност? Но те били само единайсет. Дали на обещанията на Учителя? Но ако Той не е възкръснал, тогава и останалите Му обещания не биха били достоверни за тях. И как биха могли да укротят народния гняв? След като храбрият Петър от страх пред слугинята се отрекъл от Христа, а и всички останали, виждайки Го вързан, страхливо се разбягали, как тогава биха посмели дори да си помислят да отидат по всички краища на света и навсякъде да посяват една измислена проповед за Възкресението? След като единият се уплашил от слугинята, а останалите само от вида на оковите, то как тогава са могли да устоят пред царе, владетели и народи, мечове, нагорещени казани, разпалени пещи, безброй видове смърт, как ако възкръсналият Господ Христос не ги е подкрепял с Божествената Си сила? Да, всичко това е вършила силата на възкръсналия Богочовек.

Без Христовото възкресение не би могло да се обясни не само апостолството на апостолите, но и мъченичеството на мъчениците, изповедничеството на изповедниците, светителството на светителите, чудотворството на чудотворците, не би могла да се обясни нито вярата на вярващите, нито любовта на обичащите, нито надеждата на надяващите се, нито който и да е християнски подвиг. Ако християнската вяра не е вяра във Възкръсналия, и поради това във вечно Живия и Животворящ Богочовек Христос, кой би въодушевявал през вековете милиони хора да вярват в Христа, да Го обичат, да живеят в Него; кой би ги ръководил чрез евангелските добродетели и подвизи? С една дума: ако няма възкресение Христово, не би имало и християнство. Христос би бил първият и последният християнин, Който е издъхнал и умрял на кръста, а заедно с Него и Неговото учение и Неговото дело. Тогава биха били истина думите на злочестия Ницше: „Първият и последен християнин е разпънат на Голгота“.Приятели, възкресението на Богочовека Христос е първият радикален преврат и първата истинска революция в историята на човечеството. То е разделило историята на две части. В първата част е господствал девизът: смъртта е необходимост; във втората започва да господства девизът: безсмъртието е необходимост. Христовото възкресение разделя човешката история на две; преди него истинският прогрес е бил невъзможен, след него той става възможен. От факта на Христовото възкресение се родила философията на Възкресението, която неопровержимо показва и доказва, че необходимост е не смъртта, а безсмъртието; не победата на смъртта, а победата над смъртта. Въз основа единствено на този факт и на живота, изграден върху Христовото възкресение, е възможен истински прогрес.

Практическото убеждение и философската догма: смъртта е необходимост, е връх на песимизма. Тази догма има своите следствия в принципите: грехът е необходимост, злото е необходимост. Но и философията на Възкресението има свои следствия, етапи: безгрешността е необходимост, доброто е необходимост. След като възкресението на Богочовека Христос е факт, събитие, преживяване, тогава не съществува нито една богочовешка добродетел, която не би могла да стане факт, събитие, преживяване в човешкия живот.

Фактът на Христовото възкресение не е ограничен нито от времето, нито от пространството; във всяко отношение той е безкраен и безконечен, както и самата личност на Богочовека Христос. Това е събитие с общочовешко значение. Той се разраства в многомилионния живот на всички християни, тъй като християните затова са християни, защото с вярата във Възкръсналия Господ Христос стават членове на Богочовешкото Му тяло – Църквата. Църквата е непрекъснато и безкрайно продължаване на едно събитие, на един факт – Христовото възкресение. Тя е нов организъм, нова реалност, безкрайна, безсмъртна. Тук няма граници – нито временни, нито пространствени. Фактът на Христовото възкресение е основа на Църквата, основа на християнството и на всеки християнин. Ако човек не съгражда върху него, съгражда живота си на пясък, защото всички основи, освен тази, не са нищо друго, освен движещ се пясък.

Със Своето възкресение Богочовекът е разкъсал порочния кръг на смъртта: извършил е преминаване от смъртта към безсмъртието, от времето към вечността. Чрез Неговата Личност това преминаване е извършил и човекът, но не като човек, а като Богочовек. Затова Възкресението е централен факт: от него се извежда и до него се свежда същността на цялото християнство, на целия християнски живот. От човека се иска едно – да усвои този факт, да преживее това преживяване, да възкреси себе си от гроба на всичко онова, което е смърт, като чрез вярата съединява душата си с възкръсналия Господ Христос.

Христовата победа над смъртта е направила възможен безкрайния прогрес на човека и човечеството към божествено съвършенство. Всъщност истинският прогрес се състои в победата над смъртта, в обезсмъртяването на душата и тялото, в спасението от смъртта, а това ще рече: в спасението от греха и злото, които са единствените източници на смъртта. Ако смъртта е завършек на човека и човечеството, тогава всички стремежи на човека към прогрес са най-проклетото и най-подигравателното свойство, което някой е вложил в човека, за да му се надсмее колкото се може по-злостно. В този случай най-добре и най-последователно е да замреш в отчаяна инерция и да извършиш самоубийство, понеже животът би бил непоносима тирания и нетърпима насмешка.Мнозина не признават възкресението, не признават победата над смъртта, а говорят за прогрес. Но всички тези прогреси, били те научни или философски, или в изкуството, или културни, не са нищо друго, освен концентрични кръгове, вписани в кръга на смъртта. Прогрес, който изневерява на човека и го допуска до смъртта, не е прогрес, а фалшификат на прогреса. Ако прогресът не е в състояние да осмисли живота и смъртта, да обезсмърти човека и човечеството, тогава това не е прогрес, а маскиран регрес. Такива са всички прогреси, освен прогреса, основан на възкръсналия Богочовек. Ако смъртта не е победена и безсмъртието не е осигурено с възкресение, тогава няма истински прогрес в страшната воденица на смъртта, тогава всички хора без изключение са роби на смъртта, лакеи на смъртта, мливо на смъртта. Ако е така, тогава защо живеем, воденичари на прогреса, във воденицата на смъртта? Затова ли, за да ме смели в последна сметка целия, без остатък воденицата на смъртта?… Да, да, всеки прогрес, който не се основава на безсмъртието на човешката личност, представлява наивни и фантастични приказки и легенди, които нещастният жител на тази планета сънува. В чии обятия? В отвратителните обятия на змея смърт.

Думата „прогрес“ буквално означава всяко движение напред. Чрез разностранната си дейност: религиозна, философска, научна, техническа, икономическа, човешкият род очевидно се движи напред, върви напред – към какво? Няма съмнение – към смъртта като последна реалност. Родени във воденицата на смъртта, отраснали в нея, хората, всички хора със своите прогреси най-накрая биват смилани от смъртта. Разгледайте тайната на човешкия прогрес и ако разумът ви не е приспан с морфина на наивния хуманизъм и сърцето ви не е упоено с опиума на културното идолопоклонство, вещопоклонството, вие би трябвало да откриете, че човечеството чрез целия си прогрес бърза към едно, прогресира към едно – към смъртта. Зад всеки наш прогрес стои смъртта. Това е най-сигурната цел на човешкия прогрес. А след като прогресът завършва със смърт, не е ли смешно да го наричаме прогрес? По-разумно е да го наричаме регрес, кобен регрес, тъй като отвежда всичко в небитието, в несъществуването, в нищото. Ако не искаме нарочно да залъгваме и малкото съзнание, което имаме в сърцето си, тогава трябва да съзнаем и усетим, че няма истински прогрес без победа над смъртта, без осигуряване на безсмъртие на човешката личност, без осигуряване на вечен живот. С други думи: за човека и човечеството не съществува прогрес без Богочовека Христос, единственият Победител на смъртта. Защото прогрес е само онова, което побеждава смъртта и осигурява безсмъртие на човешката личност. Всичко онова, което не побеждава смъртта и не осигурява безсмъртие на човешкото същество, е регрес, фатален регрес, който осъжда човека на смърт, от която няма възкресение. Тъй като Богочовекът Христос е единственият Победител на смъртта, то Той е и единственият Основател и Творец на единствено истинския прогрес, богочовешкия прогрес; а човекът и всичко, което е човешко, прекалено човешко, всъщност е регрес. Дилемата е много ясна: човекът или Богочовекът, смъртта или безсмъртието?… Приятелю, ако поне веднъж сериозно си се запитал: какъв е смисълът на моя живот, който така неуморно бърза към гроба, прогресира към смъртта – ти би могъл да намериш отговор на въпроса си само във възкръсналия Господ Иисус. Ако пък личния си проблем си разширил за цялото човечество и в безсънни нощи и шумни дни сериозно си се питал: какъв е смисълът от съществуването на човешкия род и какво всъщност е човешкият прогрес, от всички факти ти би могъл да извлечеш само едно заключение, че прогрес е всичко, което отвежда към Христа и възкресението, защото осигурява безсмъртие за човека и човечеството; регрес е всичко, което отдалечава от Христа и възкресението, понеже тласка и човека, и човечеството към смърт, към небитие. Стремежът към Христа е виталната сила на прогреса, защото с нея се побеждава смъртта и смъртността, тоест греха и злото, и осигурява безсмъртие и вечен живот.Единственият смисъл на човешкото съществуване във воденицата на смъртта е личното безсмъртие на всяко човешко същество. Без това, за какво ни е прогрес и усъвършенстване, за какво ни е философия и култура, защо ни е добро и зло, за какво ни е Бог и свят? Да се усетиш безсмъртен още живеейки в тялото, е блаженство, което може да се намери и осигури само чрез Богочовека Христос. Развиването на усещането за безсмъртие и неговото превръщане в съзнание за безсмъртие е мисията на Христовия човек в този живот. Мисля, че Евангелието на Спасителя не е друго, освен практическо напътствие как човек може себе си, смъртния, да превърне в безсмъртен. Практикувайки евангелските добродетели, човек побеждава всичко, което е смъртно у него; и доколкото живее по евангелски, дотолкова по-силно изтласква от себе си смъртта и смъртността и израства в безсмъртност и вечност. Да усещаш Господ Христос в себе си, е същото, както и да се чувстваш безсмъртен. Това усещане за безсмъртие извира от усещането за Бога, понеже Бог е извор на безсмъртието и вечния живот.

„Какво е безсмъртието?“, пита великият християнски философ свети Исаак Сирин и отговаря: „Безсмъртието е усещането на Бога“. Да усещаш Бога, значи да се усещаш безсмъртен. Бог и безсмъртие са взаимно свързани. Едното е невъзможно без другото. Да усещаш Бога в себе си постоянно, във всяка мисъл, във всяко усещане, във всяка постъпка, това е безсмъртието. Да придобиеш това усещане за Бога, означава да си осигуриш безсмъртие и вечен живот. Следователно само от вярата в Бога, от усещането за Бога произлиза и усещането за личното човешко безсмъртие.

Богочовешкият прогрес се състои в това да развива и усъвършенства у хората това усещане за личното човешко безсмъртие, тъй като в най-голяма степен развива у тях усещането за Бога. Човекът с Христова вяра живее с усещането и съзнанието, че всеки е безсмъртен и вечен и поради това не може да бъде предмет на ничия експлоатация и тирания. Усещането за безсмъртие идва от усещането за Бога, а усещането за Бога не търпи греха, а го изгонва от човека, тъй като грехът предизвиква смърт. Ако у човека е живо усещането за Бога, с него е живо и усещането за безсмъртието, което се бори неуморно с всичко онова, което умъртвява човека – а това е грехът, всеки грях и всяко зло.

Приятели, вгледайте се в основните принципи на европейския хуманистичен прогрес, в неговата метафизика. Нима не виждате, че хуманистичната култура систематично притъпява у човека усещането за безсмъртие, докато съвсем не го притъпи, и човекът на европейската култура решително започне да твърди: тяло съм и само тяло. А това значи: смъртен съм и само смъртен. Така хуманистична Европа е завладяна от девиза: човекът е смъртно същество. Това е формулата на хуманистичния човек, това е същината на неговия прогрес. Най-напред несъзнателно, а после систематично у европейския човек чрез науката, философията, културата е насаждано съзнанието, че човекът е смъртен – целият без остатък. Това съзнание постепенно се е оформило в убеждение, което гласи: смъртта е необходимост. Смъртта – необходимост! Има ли нещо по-ужасно, по-оскърбително и по-подигравателно: най-големият враг на човека е необходим на човека! Кажете, има ли в това някаква логика? Да не би европейският човек, задушаван и млян във воденицата на смъртта, да е изгубил и последната капка разум и е започнал да бълнува?… Хуманистичният човек е страшно опустошен, тъй като от него е прогонено и съзнанието, и усещането за личната безсмъртност. А без това нима човекът е човек? Европейският човек е феноменално ограничен и смален, сведен до части и отломки, понеже от него е изгонено всяко усещане за безкрайност и вечност. А без безкрайността може ли човек въобще да съществува? И ако може да съществува, има ли смисъл неговото съществуване? Нима без това усещане за безкрайността той не е мъртва вещ между вещите и мимолетно животно сред животните? Позволете ми следното парадоксално сравнение: аз мисля, че някои животни са по-близо до вечността и безсмъртието в своите желания от човека на европейския хуманистичен прогрес. Повяхнал, закърнял, овеществен, дегенерирал, хуманистичният човек е напълно прав, като обявява чрез своите мъдреци, че човекът е произлязъл от маймуна. Веднъж изравнен с животните по произход, защо да не се изравни с тях и по морал. Принадлежейки към животните, звяр по същността на битието си, той им принадлежи и по морал. Все по-често в модерното правосъдие грехът и престъплението се смятат за неизбежност в обществото, за необходимост на природата. След като в човека няма нищо безсмъртно и вечно, то всяка етика в крайна сметка е сведена до прищявки на нагона. И хуманистичният човек в етиката се е уеднаквил със своите предци – маймуните и зверовете, и в живота му се наложил принципът: homo homini lupus (човек за човека е вълк).По друг начин не би могло и да бъде, тъй като само на усещането за човешкото безсмъртие може да се основава по-висш морал от животинския. Ако няма безсмъртие и вечен живот нито у човека, нито около човека, тогава за човека-животно е съвсем естествен и логичен животинският морал; тогава да ядем и да пием, защото утре ще умрем (1 Коринтяни 15:32).

Приятели, релативизмът във философията на европейския хуманистичен човек е трябвало да даде като резултат релативизъм и в етиката; а релативизмът е баща на анархизма и нихилизма. Оттук, в края на краищата, цялата практическа етика на хуманистичния човек не е нищо друго, освен анархия и нихилизъм. Защото анархията и нихилизмът са неизбежна, крайна, апокалиптична фаза на европейския хуманистичен прогрес. Идейният анархизъм и нихилизъм, идейното разложение е трябвало да се прояви в практическия анархизъм и нихилизъм, в практическо разпадане на европейското хуманистично човечество и неговия прогрес. Нима ние не сме свидетели на този процес, който опустошава европейския континент? Резултатите от европейския прогрес винаги ще бъдат анархизъм и нихилизъм.

Европейският човек е глупав, щом може, без да вярва в Бога и безсмъртието на душата, да вярва в прогреса, в смисъла на живота и да работи върху това. За какво ми е прогрес, когато той ме обрича на смърт? За какво са ми всички неща, всички съзвездия, всички култури, когато от тях ме дебне смъртта и най-накрая ме улавя? Където има смърт, там със сигурност няма прогрес. А ако го има, той е прокълнат прогрес към воденицата на смъртта.

Тази безпътица на европейския хуманистичен прогрес е усетил и художествено изразил в своята трагедия „Rossum’s universal Robots“ изтъкнатият чехословашки писател Карел Чапек. Между неговите герои Алквист и Елена се води следният диалог:

Алквист: Нана, има ли някакъв молитвеник?

Елена: Има един огромен.

Алквист: И в него навярно се намират молитви за разни случаи в живота? Против природни бедствия? Против болести?

Елена: Да, против изкушения, против наводнения…

Алквист: А против прогреса няма ли?

Елена: Сигурна съм, че няма.

Алквист: Е, жалко.Приятели, срещу хуманистичния човек и неговия прогрес стои Христовият човек със своя богочовешки прогрес. Основното начало на богочовешкия прогрес е: човек е истински човек единствено с Бога, единствено с Богочовека; с други думи: човек е истински човек единствено с безсмъртието, тоест с преодоляването на всичко смъртно и всяка смъртност, с победата над смъртта. Като побеждава у себе си греха и злото, Христовият човек преодолява смъртта и смъртността в своето съзнание и чувства и съединява себе си с Единствено Безсмъртния – с Богочовека Христос. Христовият човек, като се съединява с безсмъртния Богочовек, вече е безсмъртен, още в този свят получава безсмъртие: неговият ум вече мисли с мисъл Христова, мисъл безсмъртна и вечна, а сърцето му вече усеща в себе си живота Христов, живот безсмъртен и вечен…

В очите ви като че ли се чете въпросът: как се постига това в тази воденица на смъртта? Ето как: с вяра във Възкръсналия Господ Иисус. Човек повярва ли от все сърце и искрено във възкръсналия Богочовек, в душата му веднага се ражда чувството за безсмъртност, за възкресение, усещане, че смъртта е победена, а с нея и грехът, и злото. Това усещане за личната безсмъртност въодушевява и подтиква християнина към евангелски подвизи и той с радост изпълнява заповедите Христови, и с възторг преминава жизнения път от небитие към всебитие, от смърт към безсмъртие. Съединявайки се с Христа, човек се чувства безсмъртен и безкраен с цялото си същество. Така трагичният принцип на хуманистичния прогрес – смъртта е необходимост, се заменя с радостния принцип на богочовешкия прогрес – безсмъртието е необходимост.

Богочовешкият прогрес има своя богочовешка нравственост: целият човешки живот има своето ръководство и сила в Богочовека. Добро е само онова, което е Христово; вън от това няма истинско добро. Безсмъртието е главно свойство на Христовото добро. Оттук безсмъртието е необходимо в нравствеността на Христовия човек като усещане, като съзнание, като дело, като практика. Да усещаш Господа Христа като душа на своята душа, като живот на своя живот – това е и човешката безсмъртност, понеже с това е осигурена безкрайността и безконечността на мислите, чувствата, живота. За истинския християнин безсмъртието е и естествено, и логично, а също и неговата безкрайност. То е, което способства и осигурява безкрайното нравствено усъвършенстване, безкрайния нравствен прогрес към Бога, у Когото се събира цялото съвършенство. Поради това е съвсем естествен, логичен и оправдан категоричeският императив на богочовешкия прогрес: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Матей 5:48).Христовият човек върви по пътя на божественото съвършенство, побеждавайки с помощта на евангелските добродетели греха и злото у себе си и в света. Той винаги се стреми напред от добро към по-добро, от малко към по-голямо, от по-голямо към най-голямото. При това той никога не спира, защото застояването означава духовна смърт. Чрез всяка чиста мисъл, чрез всяко свято чувство, чрез всяко добро желание и блага дума човекът напредва към възкресението, към безсмъртието, към вечния живот.

Побеждавайки греха и смъртта, Христовият човек преминава в този живот три главни етапа на християнското развитие: раждане в Христа, преображение в Христа, възкресение в Христа. Крайната цел на неговата борба е да възкръсне с Христа. А това значи да победи смъртта. Значи, ти вече си победил смъртта, ако с душата си си повярвал във възкръсналия Богочовек, защото Той е казал: „Който вярва в Мене, има живот вечен… преминал е от смърт в живот…“.

Щом повярва във възкръсналия Богочовек, човекът започва да става човек, защото се освобождава от греха и смъртта и придобива усещане за безсмъртие. Грехът е болест, която притъпява чувството за безсмъртие, и човек не достига до живия и истинен Бог нито с чувство, нито с мисъл. Такъв човек е осакатен, той е получовек. Христос е победил греха и смъртта с възкресението Си, за да събуди човека за безсмъртие и вечен живот, да оживи и обнови слабото му и притъпено чувство за безсмъртие и той да усети Бога и вечния живот като смисъл на човешкия живот и на земята, и на небето.

Всъщност Църквата е божествена работилница, в която непрестанно се обновява и укрепява човешкото чувство и съзнание за лично безсмъртие и безкрайност. Нима молитвата не прави душата безкрайна, съединявайки я с Бога? Нима любовта не обезсмъртява душата, въздигайки я до Бога? Нима милосърдието, добротата, смирението и праведността не обезсмъртяват човека, пренасяйки го в царството на Христовата Истина? Да не се самозалъгваме: чрез всяка евангелска добродетел човек побеждава по малко смъртта у себе си, докато най-накрая напълно я победи и си осигури безсмъртие и живот вечен.

При богочовешкия прогрес човекът постоянно върви с Христа като по Божи път чрез Божията истина към вечния и безсмъртен живот. А всичко това е дарувал на човешкия род Богочовекът Христос със Своето възкресение. Цялата истина в света, смисълът на всички творения, цялата радост на всички същества са дадени на човешкия род чрез възкресението на Богочовека Христос. Затова Христовото възкресение е най-съдбоносното събитие в историята на света, от него зависи непреходната, божествената стойност не само на отделния човек, но и на всички хора.Приятели, аз ви изложих в общи линии християнската философия на прогреса. Какво е прогресът? Преодоляване на смъртта и победа над смъртта, тоест преодоляване на злото и греха, победа над злото и греха, а чрез това – осигуряване на безсмъртие за всяка душа и за народната душа като цяло. С други думи, прогресът е да се придобие Господа Христа, да се живее с Него, в Него и за Него, и по този начин да се преодолее грехът и смъртта в самите нас и в ближните. Богочовешкият прогрес се осъществява с практикуването на богочовешките евангелски добродетели. Защото с тях се надмогва смъртта и се обезсмъртява душата, обезсмъртяват се мислите, обезсмъртяват се чувствата. В личността на светиите виждаме осъществен богочовешкият прогрес. С христожадуващи подвизи те от смъртни са преобразували себе си в безсмъртни, от преходни в непреходни, от несвети в свети. За тях чудесният Господ Иисус е бил всичко навсякъде: всичко в душата, в сърцето, в живота, всичко в народа, всичко в държавата. Без Христос и животът, и сърцето, и душата, и народът, и държавата не са нищо друго, освен смърт, от която няма възкресение. Осветявайки и просветявайки себе си с живот в Христа, светиите съграждат истински прогрес чрез победата над смъртта, над злото, над греха, над тъмнината. Затова няма смърт нито за личността им, нито за делата им, а във всичко, което е тяхно, се е изляло божествено безсмъртие и вечност. Побеждавайки чрез евангелските подвизи всичко грешно и смъртно в себе си, светиите са постигнали безсмъртие и вечен живот и са станали наставници и учители по пътя, който води от смърт към живот. Европейските културтрегери непрестанно ни предлагат на нас, православните, хуманистичния прогрес, който систематично убива усещането за безсмъртие у човека и народа, приравнявайки човешкото същество със смъртните насекоми и животни. Ала ние имаме в светиите непогрешими и неустрашими водители към богочовешкия прогрес, които претворяват душата ни в безсмъртна и вечна, с денонощни молитви невидимо я водят през шумната воденица на смъртта и я въвеждат в царството на Христовото безсмъртие и вечност, където всички съвършенства и всички радости живеят заедно. Само предвождани от светиите в борбата с греха и смъртта ние непрестанно ще вървим към победа, от победа над греха към победа над смъртта и само така в човекоядната воденица на смъртта ще си осигурим безсмъртие и в този, и в онзи свят.
_________________________

*Из книгата Православието като философия на живота, от преподобни Иустин Попович. Източници – Славянобългарски манастир “Св. Великомъченик Георги Зограф”, Света Гора, Атон и http://synpress-classic.dveri.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основение чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Така Църквата нарича смъртта: седален в петък преди Неделя Вайа (Цветница).

[2]. The stars in their courses, Cambridge, 1931.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4rV

Изображения – авторът, преподобни Иустин Попович и негови книги. Източник – Яндекс РУ

Д-р Алексей Осипов, професор в Московската духовна академия

Двадесети век постави човешкото съзнание пред парадокси, с които преди не се беше сблъсквало. Един от най-поразителните и трагични сред тях днес се осъзнава под името кризис. Какви са неговата същност и причините за възникването му?

Човечеството изначално живее с мечтата за създаване на рай на земята и в своята история то полага всевъзможни усилия за нейното осъществяване и това е очевиден факт. Но на прага на третото хилядолетие откриваме, че всички тези усилия, а с тях и цялото море от кръв и страдания, несправедливост и лъжи, пролети в името на тази мечта, се оказват не само излишни, нещо повече – „благодарение” на тях човечеството е достигнало до напълно противоположни резултати.

От една страна, научно-техническото равнище на нашата цивилизация днес прави по принцип възможно усилията дори на един определено тесен кръг хора само за часове да предизвикат такава глобална катастрофа, в която могат безвъзвратно да загинат всички висши форми на живот. От друга – изумителният научно-технически прогрес и достигането на висок стандарт на живот в развитите страни, съпътствано от рязко намаляване на християнската религиозност в тях, според статистиката довежда все повече хора не към обещаното блаженство, а към разочарование от живота, изгубване на смисъла в него, нравствени извращения, тежки нервно-психически разстройства и самоубийства. Антикултура, аморализъм, псевдорелигии се появяват и разпространяват с такава катастрофална скорост, че реално заплашват да извършат небивала в историята световна революция, унищожавайки на планетата всички традиционни духовни ценности.

В същото време жаждата за комфорт обещаван от научно-техническия прогрес, дотолкова е завладяла цялото човечество, че то е забравило не само за духовните, нравствени и религиозни ценности, но и за своя собствен живот, да не говорим за живота на наследниците му.

Наслаждение, изгода, власт – вечните страсти и неизменни спътници на комфорта, буквално са обладали и окончателно подчинили съвременния човек, заставяйки го да погуби дори това, без което животът е невъзможен – самата природа, част от която е и той. Като резултат идва кризата най-напред екологична, която все по силно поразява съвременния свят.На прага на третото хилядолетие човечеството се оказва пред реалии, които заплашват не само благополучието на човека, но и самия живот на земята и все по-категорично поставят под съмнение избрания път на развитие.

Действително, това е парадоксално явление!Неволно си спомняме библейските думи: „Докато чаках добро, дойде зло, докато ожидах за светлина, дойде тъма” (Иов 30:26).

Накъде е повела човека съвременната цивилизация, „освобождаваща” се от Христос? Къде е източникът на надвисналата глобална Катастрофа?

Причините се коренят във водещата идея у човека. Да отговорим на простия въпрос: към какво по принцип е насочено вниманието във възпитанието и образованието на човека? Несъмнено акцентът пада върху получаването на знания, професия, усвояване навици на културно поведение, върху получаването на максимум материални и културни блага, за да се устроим по най-добрия начин тук на земята. „Тук” – това е кодът, който определя съдържанието на целия живот на човека и неговата дейност. Но защо тази целеустременост към това „тук” довежда не до естествено предполагания всеобщ разцвет, а към окончателна всеобща трагедия? Отговорът намираме в един от най-фундаменталните закони на човешката дейност. Но преди да говорим за него, нека разгледаме следния факт.

Съществува определена иерархия на битийните пластове. Имаме физически пласт, най-прост, макар и неразгадан до този момент от човека. Следва – биологическият, принципно извисяващ се над физическия свят. По своя ред биологическият пласт се оказва по-ниcш в сравнение с психическия свят (Изумителната сила на човек в състояние на афект или смъртта на майката при известието за гибелта на детето ѝ красноречиво свидетелстват за това). По-висш пласт в човека, на който се подчиняват и биологическите и психическите страни на живота, е нравственият. Заради истината и съвестта човек е способен да пожертва своето собствено благополучие. Самият живот пред тяхното лице губи своята ценност. Колко мъченици заради една идея познава историята!

Най-висшият пласт е духовният, пред който дори нравствеността се оказва вторична, подчинена. Ако нравствеността се оценява най-вече в отношението на човека към другите хора, към обкръжаващата действителност, външния свят, тоест по неговите постъпки, то духовността се определя от степента на очистване на душата от вътрешната нечистота, преди всичко от гордостта и трите главни, според авва Доротей страсти: славолюбие, сребролюбие, сластолюбие. При това истинската духовност предполага висока нравственост. Обратно, нравствеността невинаги се явява свидетелство за истинска духовност. Често човек с безупречна нравственост, от гледна точка на общочовешкия морал, бива заразен от гордостта, честолюбието, завистта и се оказва „свят сатана”. В този случай нравствеността, естествено, губи своята значимост. Тази съподчиненост на битийните пластове  говори много. Оказва се, че духът на човека въздейства върху всички по-низши пластове, определяйки съдържанието и характера на жизнената дейност на човека. От своя страна и самата духовност на човека се определя в крайна сметка от висшата цел, която си поставя в живота.

Тази цел може да бъде изцяло обърната към истината, светостта, правдата. За такава истинска духовност апостол Павел пише: „А плодът на духа е: любов,радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание…” (Гал. 5:22-26).

Но крайната цел може да не се издигне по-високо от чревоугодието или от търсенето на слава, богатство, наслаждение и тогава истинските духовни ценности и идеали: съвест, разум, другият човек и Самият Бог се превръщат в пречка за живота. Но нима не е ясно как при подобна „духовна” ориентация ще се развива дейността на отделния човек, живота на обществото, народите и цивилизацията като цяло?

Свидетели на съдбовните последствия на подобно развитие са много добри хора от всички времена и народи. Известният руски общественик Иван Сергеевич Аксаков преди повече от сто години произнесе във връзка с това изключителните по своята сила и пророческо вдъхновение думи: „Прогрес, отричащ Бог и Христос, накрая се превръща в регрес; цивилизацията завършва с подивяване; свободата – в деспотизъм и робство. Снелият от себе си образа Божий човек неминуемо снема от себе си и човешкия образ и се устремява към животинския.”

Тези думи изглеждат твърде силни. Но нима съвременните небивали по своите мащаби и острота проблеми:нравствени, социални, екологични, икономически и много други – не потвърждават характера на прогреса, отхвърлящ Христос?

Нима законната пропаганда на всякакъв род безнравственост и откритата гавра с тялото и душата на човека, привидната свобода на които представлява угодническо извращение, господство на златния телец, диктат на престъпния свят – не е свидетелство за подивяването на дехристиянизирания свят?

Нима съвременната демокрация не е де факто деспотизъм на финансово-промишлената олигархия и завоалирано робство над народите?

Накрая, нима пълната свобода и достъпност на окултизма, магьосничеството, та дори и сатанизма, откритото фалшифициране на всички светини („религиозна свобода”), легитимната пропаганда на култа на жестокостта и насилието – не е снемане на Божия образ и човешкото от съвременното цивилизовано общество и ревност по животинския образ?! (вж. Откр. 13:1-18)

Духът твори формите! Каквато е духовността, такива са и плодовете! Тази проста истина се явява ключът към тайната на парадокса на нашата цивилизация. Тя пряко следва от основния закон на човешкия живот и дейност, завещан ни от Христос: „Не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците (тоест тези, които не знаят истината за безусловната зависимост на всички страни на човека от състоянието на духа). Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:31-33). Но този закон може да се предаде и по друг начин: Ако не търсите първо Царството Божие и Неговата правда, то губите и цялото земно благополучие: какво да ядете, да пиете и да облечете.

Това е християнският, респективно православен отговор на централния въпрос на съвременността: защо човечеството се приближава не към триумфа на пълното благоденствие на земята, а с изумителна скорост – към окончателната трагедия и безизходност.

Несъмнено, изначалната идея за създаването на рая на земята, явяваща се главна движеща сила на нашата цивилизация, съдържа в себе си принципна грешка. Тази грешка се заключава в неразбирането на целите на човешкото битие, които стихийно се насочват в безграничното удовлетворяване на страстите.

Напротив, християнството говори, че именно греховните страсти се явяват причина за световния кризис, доколкото всеки човек е обладан от тях, и те всъщност определят характера и целенасочеността на неговата дейност. Страстите подчиняват ума, заслепяват го, в резултат на което дейността на човека придобива погрешен характер и като бумеранг се обръща против него самия. Те, превръщайки се в идоли на човечеството, го водят към гибел. Защото страстите по своята природа влекат със себе си страдание (думата „страст” означава страдание) и смърт и затова тяхното култивиране е равносилно на самоубийство.

В този въпрос се заключава главното и принципно разминаване между Евангелието на Христос и съвременния прогрес. Неговото преодоляване е възможно само чрез познанието на горчивите плодове на човешката дейност без Бога, против откритите ни от Него духовно-нравствени закони на живота. Сега, когато от времето на пришествието на Спасителя в света се навършват две хилядолетия, човечеството има възможност в световен мащаб и от различни страни да види и осъзнае тези плодове. Това осъзнаване е изключително важно, защото е първото условие за изменение на образа на собствените мисли (покаянието), чрез преразглеждане на съдбовния път на развитие на цивилизацията и приемане на другия път, открит от Този, Който е „пътят и истината и животът” (Иоан 14:6).

Превод Мария Иванова

____________________________

*Публикувано в http://synpress-classic.dveri.bg и Църковен вестник, бр. 19 от 2002 година.

Тук същият текст е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Първо изборажение:авторът Алексей Ильич Осипов, професор от Московската духовна академия