Димо Пенков

Сократовият Бог е изпълнен с благос­клонност и обич към всичко живо. Той е приятел на живите същества и особено на човека, когото е надарил с най-много благо­деяния. Бог е добър и прави добрини на чо­веците. Сократ в разговор за същността на дълга казва на Адимант следното: “Но нали Бог в действителност е добър и нали трябва да се говори за Него като такъв[27].“

Бог е справедлив. Това, което Той вър­ши, е справедливо. „… Трябва да се каже, отбелязва Сократ, че Бог прави само това, което е справедливо и добро и наказаните имат полза от наказанието си[28].“ Закони­те, които Бог внушава на хората, са също справедливи. “А според теб, Хипий, дали боговете определят справедливото за закон или нещо съвсем различно от справедли­востта? – Друго не е възможно, кълна се; защото трудно друг някой би създал спра­ведлив закон освен Бог[29].“

Бог е съвършен. Той е самото съвършенство. Като съвършен той не се нуждае от нищо. Присъщо на природата на Бога е да няма никакви нужди. “Аз мисля, казва Сок­рат на Антифонт, че да не се нуждаеш от нещо, е присъщо на боговете, а да се нуж­даеш от колкото се може по-малко, е най-близко до божественото. Но от божест­веното няма нищо по-силно. Тогава най-силно е онова, което стои най-близко до божественото [30].“ Бог е щастлив. Ако щас­тието е неразделно от добродетелта, ако тo съпровожда нравственото усъвършен­стване, то не може да отсъства там, където е самото съвършенство. Според Сократ “Бог не прилича на никое от познати­те или познаваемите същества и е богохул­ство да го представяме чрез образи[31].“

Бог е разум, мисъл, мъдрост. Но не ра­зум, отдалечен от света, отдаден на само­то мислене и съзерцаване, а Разум деен, Който е в света, Който го е организирал, Който го поддържа и го управлява. Добър, мъдър, могъщ Бог желае и върши винаги са­мо това, което е най-добро. Той винаги преследва цел, която е най-добрата. В све­та, така, както той е нареден от Бога, ни­що не е напразно. Всичко е в служба на доб­рото. Бог е мъдрост. А мъдростта, както у човека, така и у Бога, е знание, знание за доброто. Мъдър човек е не този, който има едни или други знания, а този, който при­тежава знание за доброто. Защото такъв човек върши по необходимост това, което е добро. Същото е вярно и за Бога. Прите­жаващ науката за доброто в съвършена форма, Той гледа на доброто като на пос­тоянна цел и върховен обект и нарежда всички неща с оглед на тази цел. Така че Бо­жеството за Сократ е било не само отвле­чена реалност, а едно живо Същество с постоянно въздействие върху ѝ в света. Към посочените тук качества Платон от­нася още и качествата нетленност и веч­но блаженство като присъщи на Бога, спо­ред Сократ[32].

Цялата философия на Сократ е неп­рестанен устрем към божественото и ед­на вътрешна сигурност и усложненост на това божествено, съпроводена с аскетич­на себепожертвувателност. Нещо повече. Платон в своя “Алкивиад“ ни съобщава до­ри за пророчески копнежи у него. “Ти виждаш – говори Сократ там, – че на Бога не можеш да се молиш по сигурен начин, без да се бо­иш, дали не ще те отхвърли, като те чуе да изразяваш безумни желания. Затова ми се чини, най-добре ще е спокойно да изчакаме, докато дойде Един и ни научи, как следва да се отнасяме към Бога и към людете[33].“

Сократ не само допуска съществува­нето на Бога, но гледа на Бога като на Про­видение. Учението на Божия Промисъл про­изтича от основния възглед на Сократ за Божественото у човека. Всеки мислител, който признава безусловното достойнст­во на човешката личност, също така, как­то и всеки вярващ човек, трябва да приеме съществуването на Промисъла. На това се основава и практическата религиозност на Сократ. Той е убеден, че гласът[34], който от ранната му възраст го предупреждава, когато пред него се явява мисъл, желание или нещо, което не е добро, е наистина Бо­жи глас, е провиденциално откровение на Висша Сила, на Бога[35]. Провидението Сок­рат схваща не само като едно общо, все­мирно Провидение, Което бди върху вселе­ната в нейната цялост, нарежда и поддър­жа целия космос; но и като едно частно, специално Провидение, което се интересу­ва от съдбата на отделния индивид. Про­видение, Което, като един добър баща, бди върху всеки човек, вижда делата му, знае тайната на мислите и чувствата му, гри­жи се за него и му прави добрини според нуждите и заслугите му. “Сократ вярваше, че боговете знаят едно, а не знаят друго. Според Сократ на боговете всичко е извес­тно – и думи, и дела, и намерения; те са навpeд u насочват хората във всичките им на­чинания[36].“

Съществуването на Провидението е извън всяко съмнение. Той допуска една действителна връзка между човека и Бога, било че човек обръща погледа си нагоре, било че Божеството се намесва в живота на човека. Бог се намесва в общия живот на човечеството, както и в живота на отделния човек. Затова човек има право да разчита на подкрепата на Бога, която чрез молитва, жертвоприношения, гада­ние или оракули той може да получи. Сократ е вярвал в гаданието, в оракулите, в сънищата. Той е вярвал, че чрез тях можем да добием ценни напътствия от страна на Божеството. Но Сократ е допускал об­ръщане към Божеството само в онези слу­чаи, когато силите и способностите на човека са недостатъчни. Има неща, които са напълно достъпни за нас, които ние мо­жем да схванем с помощта само на нашия ум и да придобием само с нашите собстве­ни сили. За тях е излишно да се обръщаме към Бога. Такива са занаятите на дърводе­леца, на ковача, на земеделеца, изкуство­то да се заповядва на хора, смятането, стопанисването, военното изкуство. Всички тези знания човешкият ум е спосо­бен, без чужда помощ, да схване и усвои. “От зли духове са обзети, казвал Сократ, онези, дето се допитват до оракула за ра­боти, които боговете са дали на хората сами да решават; така някои се допитват примерно дали е по-добре да наемат опи­тен кочияш или пък някой непохватен, да­ли е по-добре на кораба да има обучен кор­мчия, отколкото необучен; да се търси отговор от боговете за нещо, което мо­же чрез броене, мерене и теглене да се уз­нае…[37] “ Но има неща, които ние не можем да разберем само с нашия ум, които не мо­жем да постигнем само с нашите собст­вени сили. Може да се каже, че най-важните знания боговете са запазили за себе си и те остават за човека обвити в мрак.“… Същественото в тези знания обаче бого­вете са отредили за себе си и нищо не раз­криват на смъртните[38]“. Защото нито онзи, който добре обработва полето, знае кой ще прибира плодовете, нито който добре строи къща – кой ще живее в нея; военоначалникът не знае дали води войс­ката към победа, държавникът – държава­та към благополучие; вземе някой красави­ца, за да ѝ се радва, а не знае дали няма да си пати от нея; ако пък някой се ожени, за да се сближи с влиятелни хора в града, не се знае дали заради тях не ще загуби и оте­чеството си. Онези, които мислят, че в тези неща няма нищо божествено и че всичко става човешка воля, според него са обзети от зли духове[39]“

В такива и подобни случаи трябва да се търси помощ от Бога, ако се иска да се прозре в бъдещето. Ако някому обаче чо­вешката мъдрост се стори недостатъчна, Сократ го съветваше да се обърне към гадателството. Защото онзи, който знае как боговете известяват волята си на хо­рата, никога не ще остане лишен от тех­ния съвет[40].“

Сократ е вярвал и в оракулите. От не­говия живот знаем, колко сериозно той гле­да на думите на делфийската жрица Пития, която го провъзгласила за най-мъдрия от всички древни гърци. Сократ е бил убеден, че чрез оракулите Божеството влиза в об­щение с човека и му разкрива бъдещето и своята воля. Същото е валидно и по отношение на сънищата[41].

Но ако светът е уреден и се управлява от Бога, и ако Бог се ръководи в своята дейност от идеята за доброто, как да се обясни съществуването на злото в света? Защото очевидно е, че в света има зло, както физическо, така и морално. Сократ мисли, че Бог не може да е автор на някакво действително зло. “Бог не е причина за всичко, а само за доброто[42]“ Злото, което е в света, е или привидно, или е в услуга на доброто, или ако е действително, не е де­ло на Бога. Злото, като зло, не може да е от Бога.

Привидно е физическото зло. Болките на тялото минават бързо и погрешно би било да им се приписва истинска реалност. Без реалност привидно зло е и смъртта. „… И ние, които смятаме смъртта за злина, мислим погрешно[43]“, заявява Сократ. Зато­ва физическите злини не са в състояние да разрушат щастието на мъдрия и доброде­телен човек, който е щастлив, защото е добър.

Но има и зло, което трябва да бъде признато за действително. Като например нравственото зло, несправедливостите, престъпленията на хората и прочее. Неоспорим факт е, че лоши дела се извършват. Много от случаите лошите и несправедливи хора успяват повече и поне на пръв поглед са по-щастливи, отколкото добродетелните. Тези и подобни факти изпълват душата със съмнения относно Провидението, ка­рат едни да не вярват в съществуването на богове, други да приемат, че те същес­твуват, но не се интересуват от човеш­ките работи. Сократ мисли, че за този нравствен безпорядък не може да се вини Провидението. Провидението желае и търси да осъществи винаги най-доброто. То е създало и човека така, че и той желае и търси да осъществи винаги най-добро­то. Но като последица от ограниченост­та на познанията му следствие заблужде­нията, на които често пъти е жертва, чо­век върши порочни дела и престъпления. Става автор на зло. От човека обаче зави­си това зло да бъде премахнато. Злото се премахва чрез посвещаване на умовете. То­зи вид зло, доколкото то е реално, не може да бъде приписано на Бога, а трябва да бъ­де обяснено с несъвършенството на чо­вешката природа.

Изобщо, ако в света действително има зло, то трябва да бъде приписано на нещо различно от Бога. В никакъв случай то не може да бъде дело на Бога, тъй като всичко, което иде от Бога, е добро.

Има още →

Димо Пенков

В историята на философията няма друга no-известна фигура от Сократ (469-399 година преди Христа). Още в древността той ста­нал за съзнанието на хората въплъщение на мъдростта, идеал на мъдрец, който е поставил истината по-високо от живота. За Сократ, неговата личност и учение ние черпим сведения главно от съчиненията на неговите ученици и приятели философа Платон (427-347 година преди Христа), историка Ксенофонт (430-354 година преди Христа), Антистен (около 444-366 година преди Христа) – основателя на евдаймоническата школа или от неговите идейни про­тивници (комедиографа Аристофан (445-375 година преди Христа), а така също и от книгите на по-късните автори (например Аристотел (384-322 година преди Христа), всеки от които по свой начин разбирал Сократ.

Отношението към Сократ в различни­те времена било различно, нерядко диамет­рално противоположно. Едни от съвремен­ниците му виждали в него опасен безбож­ник, други посочвали това обвинение като лишено от основания и признали Сократ за дълбоко религиозен човек.

В следващите векове и до наши дни Сократ е бил оценяван и се оценява също различно. За едни той е бил и си остава ве­лик философ, за други – скучен моралист, за трети политически реакционер и така нататък[1].

Сократ обаче не е израснал подобно на гъба от земята, а се намира в определен континуитет със своето време, казва един мъдрец. Независимо от този континуитет обаче не бива да се забравя, че той не може да бъде обяснен абсолютно от своята ис­тория. Ако в определен смисъл го разглеж­даме като продукт от предпоставката на времето преди него, то в него има повече, отколкото се съдържа в тях, това е необ­ходимо, за да може той наистина да се пре­върне в една повратна точка. Платон изра­зил това нещо на много места в смисъл, че Сократ е дар Божи. И самият Сократ казва в Апология: “Не мислете, че в този момент защитавам себе си, съвсем не. Вас аз защи­тавам, защото се страхувам, че осъждайки ме, все ще се провините в незачитане на това, което Божеството ви е дарило.“ И още: “И вие лесно можете да видите, че бо­говете са дарили вашия град с мен[2].“ Изра­зът, че Сократ е дар Божи очевидно носи особен акцент, доколкото намеква, че на­пълно е подхождал за своето време (защо­то какви други дарове освен добри са могли да дават боговете); тези думи ни напом­нят и нещо друго, че той бил нещо повече от това, което самото време е могло да си даде[3].

Трудно е да се прецени в какво повече е силата на духовното въздействие, което древният мислител упражнява върху поко­ленията – дали в неговия обикновен жи­тейски път, завършил така затрогващо и трагично, или във възвишените просвети­телски идеи, изпълнени с високи нравстве­ни стойности. Във всички периоди на ис­торията велики мислители са откривали в неговото дело нещо мило и родно. Във всички периоди на историята Сократ е символ на общочовешкия идеал за нравст­веност и справедливост. Затова неговото дело принадлежи на цялото човечество.

Няколко положения, които се дължат на античния мислител, се оказват новоот­крити духовни планети в научната систе­ма на човечеството. В областта на фило­софската мисъл неговото научно творчес­тво бележи истински поврат. Подходът му в етиката се налага като образец на диалектическия метод за цели столетия[4]. В областта на богословието пък бележи ис­тинска революция със своя преход от гру­бия митологизъм и политеизъм към вярата в Единия и Истински Бог.

В следващите редове ще се постараем да отговорим на въпроса: Какви са основ­ните идеи на богословието му?

Богословието на Сократ се явява за­вършек, венец на неговата философия. Вя­рата в разума, в безусловната висша разум­на форма намира своето крайно оправдание и израз в признаването на рационалното познание и религиозно поведение. Понякога цялото значение на Сократ се свежда към установяване на нормативните начала (принципи); но най-висшият от тези прин­ципи, този идеал, от който се е вдъхновя­вал и на който той е служил, е идеалът на съвършения разум[5].

Сократ е не само основател на наука­та за морала; той е основател на философ­ския теизъм. Във времето, когато живее Сократ, вярата в божествата била доста разклатена. За това са били допринесли много със своите разсъждения софистите. Сократ искал да затвърди тази вяра, да я постави върху рационална основа, като съ­щевременно я облагороди и пречисти. Той е първият философ, у когото се появява иде­ята за Бога. Сократ е първият, у когото се среща доказателство за съществуването на Бога, известно като доказателство чрез целните причини[6].

Въпросът за съществуването на Бога е бил често пъти разглеждан в Сократовите беседи. Дори, според Ксенофонт, Сок­рат започвал обучението на учениците си с доказване съществуването на Бога. “Най-напред, пише Ксенофонт, Сократ се ста­раеше да даде на учениците си знания за бо­говете[7]“.

Доказателствата на Сократ са някол­ко. Намираме ги в диалозите на Платон и главно в Спомени за Сократ на Ксенофонт, по-специално в четвърта глава на първа книга, където Сократ е представен в раз­говор със своя ученик Аристодем, и в тре­та глава на четвърта книга, където Сок­рат разговаря с Евтидем.

Едно доказателство, което Сократ обичал да привежда, има следната форма. Ние, хората, притежаваме разум, но това, което е в нас, трябва да се намира и в при­чината, която ни е сътворила. Съществу­ва следователно един Висш разум, от кой­то нашият е една частичка. Сократ казва на Аристодем: “В теб има разум, нали? – Да. – Мислиш ли, че никъде другаде няма ра­зум? Ти знаеш, че в тялото си имаш само една малка частичка от земята, която е ог­ромна, и само една капка от водата, която е в грамадно количество, и че от другите елементи, които влизат в състава на тя­лото ти, ти притежаваш само една малка частичка, макар че те са в голямо количес­тво. Как можеш тогава да мислиш, че по една щастлива случайност ти си обсебил Разума в целостта Му, без да е останала от него някоя част, която да съществува другаде, и че тези гигантски и неизброими не­бесни тела са тъй добре наредени от една неразумна сила[8].“

Мисълта на Сократ е, че, както чо­вешкото тяло е съставено от елементи, заимствани от голямото тяло на света, така и душата на човека, разумът на човека, са съставени от нещо, което е заимст­вано от една по-голяма душа, от един по-обширен разум. Трябва да има в света Ра­зум, за да може да се обясни разумът у чове­ка. Човешкият разум е една част от един Всемирен разум, Който не може да не съществува. За да изрази отношението меж­ду човешкия разум, човешката душа и Все­мирния разум, Всемирната душа, така как­то схващал това отношение Сократ, Ксенофонт употребява израза, който означава, че тя, душата е част от Бога. Последното очевидно предполага, че Бог съществува[9].

При това доказателство Сократ тръгва от разума, който е в човека, и сти­га до неговата ефициентна причина, която не може да не е също разумна. Защото онова, което е в следствие, трябва да се нами­ра и в причината. Абсурдно е да се мисли, че в човека може да има едно такова качест­во като разумността, което да не се съ­държа в причината. Нашият разум предпо­лага един Първичен разум, от който е про­излязъл. В същността на това доказателс­тво се намира това, което по-късно е наре­чено принцип на каузалността. Всяко не­що, което е произведено, трябва да има при­чина. И в причината трябва да се съдържа това, което е в действието. Този принцип се разкрива по-ясно в диалога Филеб, където Платон е изложил разсъжденията на Сократ, съставящи това доказателство под една no-научна форма. “Сократ каза, размисли, дали не ти се вижда необходимо, щото всичко, което е произведено, да е произведено от някоя причина… Основа­телно може да се каже, че причината и то­ва, което произвежда, са едно и също не­що… Това, което произвежда, предшества винаги по силата на своята природа; това, което е произведено, идва след, в качест­вото си на действие[10].“ “Да вземем един елемент, и което ще кажем за него, да го раз­прострем върху всички други. Например има огън в нас; има огън и във вселената. Огъ­нят, който притежаваме, е в малко коли­чество, слаб, за пренебрегване; напротив, огънят, който е във вселената, е в голямо количество, силен, хубав. Но кажи: огънят в света образуван ли е, поддържан ли е, управляван ли е от огъня, който е в нас; или обратното, моят огън, твоят огън, огъ­нят на всички животни не дължи ли това, което е, на огъня в света? Мисля, че ти ще кажеш същото и за тази земя тук и за земя­та, която е в света…“[11]

Огънят, който е в нас, е част от все­мирния огън; същото е и с другите елемен­ти, които влизат в състава на тялото. Същото е вярно и за душата, и за разума, които са части от всемирната Душа и все­мирния Разум.

Вероятно Сократ си е представял Бо­га като един вид душа на света, дадена в света, както душата в тялото на човека. Светът е съставен от същите елементи, както тялото на човека, и може да бъде разглеждан като едно голямо тяло. “Ние казваме, че нашето тяло има душа, нали?“ – Да, Сократе. – Но откъде би могло то да я е взело, драги мой Протарх, ако тялото на света няма душа, ако то не притежава съ­щите неща, както нашето тяло, и даже много по-хубави?[12]“ Крайното заключение на Coкpaт е, че има в света една вечно при­състваща Мисъл, един Всемирен разум, Бог.

Главното Сократово доказателство за съществуването на Бога е доказателст­во чрез целните причини. То се основава върху реда и целесъобразността, които на­шият разум открива във вселената.

И до Сократ са посочвали, че целесъ­образността, стройният ред и прочее в уст­ройството на организмите говорят за ра­зумността на тяхната Първопричина. Сок­рат обаче е дал най-голяма убедителност на така нареченото телеологическо дока­зателство за Божието битие[13]. Той набля­га върху реда и целесъобразността в света, особено върху чудното приспособяване на организмите към техните нужди. И идва до заключението, че този ред, тази целесъ­образност свидетелстват за съществува­нето на един Висш разум, на Бога. Сократ се спира по-специално на сетивните орга­ни на живите същества. Сетивните орга­ни са двойно приспособени: към нуждите на живото същество и същевременно към из­вестни части на околната среда. Очите например са очевидно създадени, за да бъ­дат от полза на животното, но в същото време те са пригодени и към своя обект, външната светлина. Същото е вярно и за другите сетивни органи[14]. “Не ти ли се струва, запита Сократ скептически наст­роения Аристодем: че Първосъздателят на хората им е дал сетивата, за да са им по­лезни, очи – за да видят видимото, уши – за да чуват каквото може да се чуе? Ако бяхме лишени от носове, за какво щяха да са ни уханията? Какво усещане за сладко и горчи­во и за всевъзможните наслади, минаващи през устата, щяхме да имаме, ако ни липс­ваше език да ги улавя? Сетне, не ти ли изг­лежда, че и в това има нещо преднамерено – когато очите са уморени, клепачите се притварят като врати, за да се отворят, щом трябва да видим нещо; но по време на сън отново се затварят; и за да не им вре­дят ветровете, миглите са се врастнали като сито, а веждите правят навес над очите, за да не може потта от челото да им пречи. Ухото улавя всички звуци, ала ни­кога не се напълва. Предните зъби у всички същества са за хапане, а кътниците – да поемат храната от тях и да я сдъвкват. Устата, през която организмът поема как­вото желае, се намира до очите и носа, докато каналите за изпражненията, будещи отвращение, са отклонени и изведени въз­можно най-далече от сетивата. А сега съм­няваш ли се, след като всичко така предна­мерено е сътворено, дали е плод на случай­ност или на разум? – Не, за Бога – отвърна Аристодем, така погледнато, твърде мно­го изглежда това да е работа на някой из­пълнен с любов към живота Творец[15].“

Има още →