СЛОВО ЗА ПОКАНЕНИТЕ*

Калин Янакиев

Kalin-Yanakiev-200x187… един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина; и в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово. И почнаха всички като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда. И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата се разсърди и рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. И рече слугата: господарю, извършено е, както заповяда, и още място има. И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. Защото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина – избрани (Лука 14:16-24).

Последният стих от току-що цитираното Евангелие в оригинала на гръцки език гласи така: πολλοὶ γάρ εἰσιν κλητοὶ ὀλίγοι δὲ ἐκλεκτοί и е преведено на български с „мнозина са звани, а малцина – избрани”.

При първо чуване това изречение би могло да ни смути. Какво – ще кажем – бихме могли да направим ние, за да седнем на пира на Царството (защото за него без съмнение ни говори притчата – вж. възклицанието на един от събеседниците, непосредствено преди думите на Христос: „блажен е, който ще яде хляб в царството Божие” (Лука 14:15); какво, след като макар за това Царство да са призовани „мнозина”, само онези, все пак, които бъдат „избрани” ще седнат на трапезата му. А и въобще – защо биват „призовавани” (κλητοὶ) всички, след като вечерята ще ядат в последна сметка единствено тези, които ще „избере” Онзи, Който я дава?Калин ЯнакиевТова смущение възниква неминуемо, доколкото поначало „избирането” е акт, който се извършва отвън на онзи, който бива „избиран” („отбиран”), за да попадне в определено множество, дело е всъщност на този, който избира и, значи, в избора „избираните” по същество не взимат никакво участие – с нищо не могат да му съдействат, та да се окажат в числото на „избраните”, както и с нищо не могат да го възпрепятстват. Не значи ли това, че „избраните” (които при това, предупреждава Господ, са „малцина”) са чисто и просто предопределените (изсред онези много повече, които – но защо тогава? – са били „призовани”), както са твърдели някои крайни богослови, отхвърлени от Църквата още през ранното Средновековие?

Малко по-сетне ще се опитам, според силите си, да хвърля светлина върху това смущение. Сега ще кажа само, че чисто езиково, на гръцки – в оригиналния език, на който ни говори Евангелието – думата ἐκλεκτοί („избрани”) не се образува, както е в българския, като причастна форма от глагола „бера” (срв. „да из-бера”, „да под-бера”, „да съ-бера”), но от глагола λέγω – изключително многозначен в гръцкия език глагол, който, освен „говоря”, „казвам”, има и значението „наричам”, „назовавам” („на-зовавам”). Избраните, за които ни говори Христос, следователно, по-скоро са малцината „на-речени”, „на-зовани” и – не е пресилено да се каже дори (доколкото представката εκ- означава „от”, „из”) – малцината „от-зовали се”. Това, казвам, не е пресилено, защото освен другото е в изключително съзвучие с цялостния смисъл на притчата, в която наистина, мнозина са били „призовани”, „поканени” да дойдат на вечеря, но малцина са се „от-зовали” на този призив, малцина са се „на-канили” да отвърнат на поканата.

Не ни ли казва, следователно, Господ, че мнозина са „поканените” (κλητοὶ определено значи и „поканен” и даже – „поканен на гости”), но малцина са се „наканили”. Или ако предпочитаме: мнозина са при-зовани, но малцина са се от-зовали?

По-нататък: доколкото разглежданата притча е и притча за характера на Църквата (тя е обществото на царския пир), нека обърнем внимание, че първата от двете разисквани думи – κλητοὶ (призовани) се съдържа и в корена на гръцкото ѝ название. На гръцки Църква е ἐκκλησία и ако разтворим речника, ще видим, че тази дума има първото значение на „събрание”. „Събрание” обаче от особен вид – не събрание на хора, които сами са се събрали, а събрание по призив, по покана – събрание именно от призовани, от поканени. „Църквата”, следователно, колкото и тържествено, колкото и „институционално” да е започнала да звучи през вековете, означава – в изначалието си – чисто и просто съвкупността от повиканите (поканените) да дойдат на гости, съвкупността от гостите. Ἐκκλησία означава: всички гости – поканени, призовани и от-зовали се на поканата, тоест точно както е в притчата. Но чии са тези гости? Разбира се – на Бога. На какво, в какво пък са поканени да се съберат те? На вечерята на Иисус Христос, на угощението (знаем ние) с Неговите Тяло и Кръв, буквално, значи – „на Иисус Христос”. Впрочем точно така пояснява понятието и св. апостол Павел в своето първо послание до Коринтяни: … ἐκκλησίᾳ τοῦ θεοῦ … казва той – ἐν Χριστῷ Ἰησοῦ (Църквата на Бога в Христа Иисуса, вж. 1 Коринтяни 1:2). Думата за Църква – повтарям това – в изначалието си ни разкрива същото, за което се говори в притчата: тя е съвкупността (събранието) от призованите от Бога на пиршеството Му и на отзовалите се на този призив, на реалните участници в това Божие пиршество – които не се „извиняват”, не отиват да наглеждат нивите си, да опитват воловете си – които не пренебрегват празника, който „богатият човек” обявява, но се отзовават на него.калин янакиев2И ето, след това езиково пояснение можем отново да се върнем на думата ἐκλεκτοί – „избрани”, която при първото чуване така ни смути. Защото сега вече бихме могли да я обясним и по още един начин.

И тъй – нека се замислим: да, макар наистина първоначално да призовава (да кани) „мнозина”, след отказа, от цялото множество, богатият човек (Бог) именно посочва, тоест от-бира, из-бира (ἐκλέγω) да бъдат събрани да напълнят къщата му хора с точно определени характеристики. Кои са тези хора? Ние чуваме: „бедните”, „маломощните”, „хромите и слепите”. Именно тези хора, след разочарованието от „извиняващите се” притежатели на ниви, рала и домове, Господ заръчва на слугата Си да иде и да събере от стъгди, от друмища и плетища. И в този смисъл тях Той действително избира, тях, вместо другите – тях посочва, тях отличава (защото ἐκλεκτοί означава също и „отличени”, „наречени” изсред множество други). И нека сега забележим, Той не прави това без каквото и да било основание – напълно произволно (та нали не би посочил тогава изрично, вместо онези, първите, да се извикат точно тези – хромите, слепите, въобще – „бедните”). Неговото основание обаче не е и простият контраст (именно тогава то би било нещо напълно външно спрямо тях), не е и някакво, привиждащо се някому „трансцендентно левичарство” на „богатия човек”, но е именно това, че сред мнозината „призовани” (κλητοὶ) тъкмо тези са отличени (ἐκλεκτοί), отличават се с нещо изключително специфично: те са гладни и жадни, те с положителност имат нуждата от вечеря и, доколкото бродят по друмищата и плетищата, със сигурност биха се отзовали с радост във великолепния дом.

Но внимание – бихме проявили изключително опростителство и непростимо невежество за литературния жанр на притчата, ако схванем „заможността” и „бедността” в нея просто материалистически. В края на краищата ние трябва да забележим също, че „извиняващите се” в нея съвсем не са просто (материално) „богати” хора – сити и без грижа. Тъкмо напротив: всеки от тях се „извинява” именно с определено „дело” с определена „грижа” – да нагледа купената нива, да изпробва новите орала, да организира придобития дом. Онова значи, за което те не са гладни и жадни, е нещо доста по-различно от хляба и питието, от гощавката. То, нека го кажем направо, е празникът – радостта от големия празник сред делниците. Да, извиняващите се от притчата, неотзоваващите се на поканата са хора, изцяло изпълнени от делничното – именно от него те са „доволни” и „сити”. Те не отвръщат на поканата – нека не пропускаме това – не за едно „ядене и пиене”, а за един празничен пир (във варианта на същата притча в Евангелието от Матей „вечерята” направо е наречена „сватба”, сватбено тържество – вж. Матей 22:2-4). Но поради тази причина и „бедните, маломощните, хромите” в нея също изглежда трябва да се гледат като хора, гладни и жадни в един по-висок и по-дълбок смисъл. Гладни и жадни са те, продължавам да настоявам, за празника в делниците; гладни и жадни са не в дните на този свят, а – от дните му, от самите му дни.калин-янакиевИ ето: тези „бедни и маломощни” са малцината от призваните (κλητοὶ), които са и избрани, посочени (ἐκλεκτοί) – защото са отличени с парадоксалното качество (харизма, благодат) на нищетата от този свят, на онази метафизическа нищета, която не се насища от нищо в него, освен от онова, което е повече от него. Онези, другите – „богатите по дух” (именно по дух, а не по имущество) имат много на тази земя, но нямат жаждата за нещо отвъд нея – нямат жаждата за сватбения пир на Царя. Нямат „блаженството” да мечтаят да бъдат поканени на царското пиршество.

И тъй, ние – хората от Църквата – сме тези „маломощни и бедни”, които сме отличени и значи – избрани от света. И ако можем с нещо да се похвалим, то е единствено с това, че знаем, че чувстваме, че сме гладни и жадни.

Нека накрая да кажа още нещо по повод „извиняващите се” от притчата.

В едно от предишните си есета писах, че много често, особено днес, в най-последните дни, ние произнасяме фразата „нямам време”. А тя е почти същата по смисъл с тези, които произнасят отказващите се от евангелския текст. Истината е – казвам го отново и тук – че когато казваме, че „нямаме време”, ние всъщност утвърждаваме обратното – утвърждаваме, че имаме само време, че сме потънали до гуша във времето и имаме само, само него, вървящото безкрайно от едно дело към друго, безспир, без завършек. Онова, което всъщност нямаме, когато казваме, че „нямаме време”, е празникът – празникът, който винаги е извън (над) времето; спиране е на делниците, излизане е от тях, тоест присъствие е на вечността във времето.imagesРазбира се, ние не бива да мислим, че Господ иска от нас съвсем да не наглеждаме нивите си, съвсем да не орем с ралата си и да не се грижим за домашните си. Не, с тази притча Той ни казва нещо друго: да имаме съзнанието, че посред това време на нивите, на ралата, на делата, всичко е вече готово. Защото това са ключовите думи в нея: „дойдете – казва Господ – понеже всичко е вече готово” (Лука 14:17).

Когато значи гоним своите дела, когато знаем, че много неща ни предстоят, че много неща се завързват около нас и все не могат да се развържат – нека помним все пак, че всичко „всичко е вече готово”; че посред времето е разстлана вечността, в която всички са призовани и в която дано и ние да бъдем сред отзовалите се, за да вкусим от пира, който дава далият вечерята – нашият Господ Иисус Христос, Който по Своята добрата и благосърдечие да ни причисли и към избраните Си.

_________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, Калин Янакиев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-57C

ПРОПОВЕД 137*

(По евангелие от Иоан 10:1-16)

Св. Аврелий Августин

За пастира, наемника и крадеца

Блажени Августин1.1. Прескъпи мои, вашата вяра добре знае и знаем, че така сте научени от Учителя, Който учи от небесата, на когото сте възложили надеждите си, че нашият Господ Иисус Христос, Който страда и възкръсна за нас, е Главата на Църквата и Църквата е Неговото тяло, и в тялото Му съществуват единството на членовете и връзката на любовта, така да се каже, като съвършено здраве[1]. А пък ако някой охладнее в любовта, става слаб член в тялото Христово. А онзи, който вече е прославил нашия Глава, той може дори и да лекува заболелите Му членове, стига само да не бъдат отсечени от тялото поради прекомерната си нечестивост, а да остават свързани с тялото в очакване на изцелението. Защото за всеки един телесен член, докато е прикрепен към тялото, все още не е изгубена надеждата за изцеление, а за този, който бъде откъснат, не може вече нито да се полагат грижи, нито да бъде лекуван. Следователно, щом Той е Глава на Църквата и Църквата е Неговото тяло, то целият Христос е Глава и Тяло на Църквата. Той вече възкръсна – значи Главата се намира на небето[2]. Нашият Глава се застъпва за нас. Нашият Глава, Който е безгрешен и безсмъртен, вече измолва от Бога снизхождение за греховете ни[3]. Нека и ние, възкръснали на края и преобразени в славата небесна, да последваме нашия Глава. Защото където е главата, там са и останалите телесни членове. Но докато сме тук, ние сме членове в тялото Му, нека не губим надежда, защото ще последваме нашия Глава.

2.2. И тъй, братя, забележете силата на любовта на нашия Глава. Той е вече на небето, но на този свят се измъчва дотогава, докато тук Църквата се измъчва. Тук Христос страда от глад и жажда, гол е и странник, болен е и е в тъмница. Защото Той рече, че изтърпява всичко, което измъчва тук Неговото тяло. И накрая, когато отдели тялото Си отдясно[4], а отляво постави останалите, от които доскоро е бил унижаван, Той ще рече на онези отдясно: „Дойдете вие, благословените от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание Мира”. По какви заслуги? „Защото гладен бях и Ми дадохте да ям”. И така изброява и останалото, което сякаш лично е получил от тях – дотолкова, че те, неразбирайки, ще Му отвърнат: „Господи, кога Те видяхме гладен или странник, или в тъмница?”. И Той ще им отговори: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили”.

Така е и в нашето тяло: главата е отгоре, краката са на земята: и все пак, щом сред тълпата и сред голяма хорска навалица някой те настъпи по крака, нима главата ти не казва: „Настъпваш ме”? Никой не е настъпил нито главата, нито езика ти, тя е най-отгоре, на сигурно място, нищо лошо не ѝ се е случило, и все пак, тъй като чрез посредничеството на любовта съществува неразривно единство от главата до петите, езикът не се дели от него, а казва: „Настъпваш ме”, въпреки че никой не го е докоснал. Следователно, както езикът, без никой да го докосва, казва: „Настъпваш ме”, така и Христос, Главата на Църквата, без никой да Го докосва, изрича: „Гладен бях и Ми дадохте да ям”. А на онези, които не са сторили това, казва: „Гладен бях и не Ми дадохте да ям”. И как завършва? Така: „Тия ще отидат в огън вечний, а праведниците – в живот вечен[5].”

3.3. Ето защо, когато Господ казва, че Той е Пастирът, казва също, че Той е и Вратата. Имаш тук и двете: „Аз съм вратата” и „Аз съм Пастирът[6].” Вратата е в Нашия Глава, а пастирът – в тялото Господне. Защото Той казва на Петър, в когото единствен основава Църквата[7]: „Петре, любиш ли ме?”. А той отговаря: „Обичам Те, Господи”. „Паси Моите овци”. И за трети път пита: „Петре, любиш ли ме?”. Петър се натъжи при третото запитване[8]: сякаш че Онзи, Който бе видял гузната съвест на отрицателя, не виждаше и вярата на изповядващия се в любов[9]. Той беше го познавал винаги, дори и когато Петър сам не познаваше себе си. Защото той не познаваше себе си, когато изрече: „Готов съм да отида с Тебе и на смърт[10]”, и не знаеше колко е слаб. Това наистина често се случва с болните – болният не знае какво става в него, а пък лекарят знае, въпреки че болният страда от болестта, а лекарят – не. Лекарят казва повече за това, което става в другия, отколкото онзи, който е болен, за това, което става в него. Следователно в случая Петър е болникът, а Господ – лечителят. Петър казваше, че притежава сила, която всъщност нямаше, а Другият само с едно докосване на пулса на сърцето му казваше, че той три пъти ще се отрече от Него. И случи се така, както предсказа Лекарят, а не както предположи болният[11]. Ето защо след възкресението Си[12] Господ пак го попита, не защото не знаеше, че той носи в сърцето си любовта към Христос, а за да може с тройното признание на любов да изличи тройното отрицание от страх.

4.4. Ето защо Господ настоятелно запита Петър: „Петре, любиш ли ме[13]?”, сякаш казва: „Какво ще Ми дадеш, с какво ще Ми покажеш, че ме обичаш?”. Какво смяташе Петър да даде на Господа, Който възкръсна, отиде в небесата и седи от дясната страна на Отца? Сякаш му е казал: „Това Ми дай, покажи Ми, че Ме любиш, като пасеш овците Ми, като влезеш през вратата, а не прескачаш отдругаде”. Вие чухте, когато се четеше Евангелието: „Който влиза през вратата, пастир е на овците, който прескача отдругаде, той е крадец и разбойник и иска да открадне, убие и погуби[14].” Кой е този, който влиза през вратата? Който влиза чрез Христа. А кой е той? Който подражава страданието Христово, който познава смирението Христово; и въпреки че Христос се е преобразил заради нас в човек, нека човекът да знае, че не е Бог, а човек. Защото този, който иска да изглежда като Бог, а всъщност е човек, той не подражава на Онзи, който, въпреки че е Бог, се е преобразил в човек. А пък не ти се казва: „Бъди нещо по-малко, отколкото си”, а: „Знай какъв си”. Знай, че си слаб, знай, че си човек, знай, че си грешник, знай, че Той отсъжда, а ти си опетнен. Нека опетнеността на сърцето ти се разкрие в изповедта ти[15] и ще принадлежиш към стадото Христово. Защото изповедта на грешниците приканва лекаря, който ще ги излекува, а този, който при боледуване казва: „Здрав съм”, не търси лекар. Нима не влязоха в храма митарят и фарисеят? Единият се гордееше със здравето си, другият показваше раните си на лекаря. И първият казваше: „Боже, благодаря Ти, че не съм като този митар”. Гордееше се, че е над другия. Значи, ако митарят беше здрав, фарисеят щеше да го възненавиди, защото нямаше да има над кого да се самоизтъква. Как тогава е попаднал там един тъй завистлив човек? Той изобщо не е бил здрав и понеже наричаше себе си здрав, не си тръгна изцелен. А вторият, свел очи към земята, без дори да смее да вдигне поглед към небето, се биеше в гърди с думите: „Боже, бъди милостив към мене грешния”. И какво казва Господ: „Казвам ви, че митарят отиде у дома си оправдан повече, отколкото фарисея, понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унижен, а който се смирява, ще бъде въздигнат[16].” И така, които превъзнасят себе си, те искат отдругаде да прескочат в кошарата, а които се смиряват, влизат в кошарата през вратата. Затова казва за единия „влиза”, а за другия „качва се”. Който се качва, виждате, е този, който се стреми нависоко, но не успява да влезе, а пада. А онзи, който се снишава, за да влезе през вратата, не пада, а става пастир.

5.5. Но Господ говори за трима души и тях трябва да разгледаме според Евангелието: пастир, наемник и крадец. Смятам, че при четенето на Евангелието забелязахте, че Той дава определение за пастира, дава определение за наемника, дава определение и за крадеца. Господ казва, че пастирът залага живота си за овците и влиза в кошарата през вратата. Казва, че крадецът и разбойникът влизат отдругаде. Казва също, че наемникът, като види вълк или крадец, побягва, защото не го е грижа за овците, защото е наемник, а не пастир. Първият влиза през вратата, защото е пастир, вторият се прекачва отдругаде, защото е крадец, а третият, като вижда онези, които искат да грабят овците, се плаши и побягва, защото е наемник и не го е грижа за овците, именно защото е наемник[17]. Ако сме разкрили кои са тези трима души, вие, свети хора, откривате кои да обичате, кои – да търпите, и от кои да се пазите. Пастирът трябва да бъде обичан, наемникът – търпян, а крадецът – отбягван. В Църквата има хора, които Апостолът казва, че „проповядват Евангелието според случая, в търсене на лична изгода[18]” – било пари, уважение или светска почест. Проповядват с желанието по какъвто и да е начин да получат за себе си облаги и искат не толкова доброто на този, комуто проповядват, колкото лична изгода. Ако пък онзи, който слуша да се говори за спасението от човек, който сам не е спасен, е повярвал в това, което той проповядва, но не е възложил надеждите си на човека, чрез когото проповедта за спасение е достигнала до него, то този, който проповядва, ще изгуби, а този, комуто се проповядва, ще спечели.

6.6.Ето, чуй как Господ казва на фарисеите: „На Моисеевото седалище седнаха[19].“ Но не само тях има предвид Господ: Той сякаш наистина изпращаше повярвалите в Христа в юдейско училище, за да научат там как да достигнат до царството небесно. Та нали Господ дойде затова, да основе Църквата, да отдели онези юдеи, които имаха правилна вяра, правилна надежда и правилна обич, както се отделя жито от плявата, и чрез тайнството на обрезанието да издигне стена, о която да се опира другата стена от необрязани езичници, а Той сам да бъде крайъгълен камък помежду тези две стени, идващи от различни посоки[20]? Не е ли казал Господ затова, че тези два народа ще бъдат един: „Имам и други овци, които не са от тая кошара”? А говори на юдеите: „И тях трябва да приведа и ще бъде едно стадо и един пастир[21]”. Ето затова два бяха и корабите, на които бе повикал своите ученици, и те представляваха тези два народа, когато хвърлиха мрежите и вдигнаха такъв огромен товар и голямо количество риби, че мрежите едва не се раздраха, и казва: „И тъй напълниха и двата кораба[22]”. Двата кораба означават една Църква, състояща се от два народа, но обединени в Христа, ако и да идват от различни посоки. Това означават също Лиа и Рахил[23], двете жени с един и същи съпруг. Това означават и двамата слепци, които седяха край пътя и на които Господ върна светлината[24]. И ако се вгледате в Писанията, на много места ще откриете да се загатва за двете църкви, които всъщност не са две, а една. Именно за това служи крайъгълният камък – от двете Църкви да направи една. За това служи онзи Пастир: от две стада да направи едно. Следователно нима Господ, Който, както виждаме, е можел да създаде Църквата и да има свое учение отделно от юдеите, трябва да изпраща онези, повярвалите в Него, да се учат при юдеите? Но с името на фарисеите и книжниците Той обозначава някои хора, които ще бъдат в Църквата Му, които едно ще говорят, а друго ще вършат, а Той сам се представя в образа на Моисей. Именно защото Моисей представлява Божия образ, затова и поставя пред себе си завеса, когато говори пред народа, защото докато приелите Закона се отдаваха на плътски наслади и въжделения и желаеха земното царство, пред лицето им бе поставена завеса, за да не могат да виждат Христос в Писанията. Но след като покривалото бе смъкнато след смъртта на Господа, видяха се всички тайни на храма. Ето защо, когато висеше на кръста „храмовата завеса се раздра на две от горе до долу[25]”; и апостол Павел открито заявява: „Но кога се обърнеш към Господа, покривалото се снима”. А който не се обърне към Христа, дори и да чете Моисей, „покривало лежи на сърцето му[26]”. Така казва Апостолът. И тъй, какво казва Господ, когато предрича, че ще има такива в Църквата Му? „Книжници и фарисеи седнаха на Моисеевото седалище: затова всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте[27]”.

7.7. Като слушат казаното против тях, лошите клирици искат да го изопачат. Защото аз чух как някои искат да изопачат тези думи. Нима, ако беше им позволено, те не биха го заличили от Евангелието? Но понеже не могат да го заличат, те търсят как да го променят. Ала тук е Господнята милост и състрадание и не им позволява да направят това. Понеже Той е обгърнал и уравновесил всички Свои слова чрез Своята истина, така че ако някой пожелае да изличи нещо оттам или да внуши нещо чрез злонамерено прочитане и тълкуване, то онзи, който има сърце, нека свърже с Писанието откъснатото от него и да прочете думите по-нагоре или по-надолу и да открие смисъла, който онзи е искал неправилно да изтълкува. И така, какво мислите, че казват онези, за които е казано: „Затова всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете” – защото това без съмнение е казано към миряните? Защото какво ще си рече мирянинът, който иска праведно да живее, като види лошия свещеник? Господ е рекъл: „всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете, а според делата им не постъпвайте”. Ще вървя по пътищата Господни, няма да следвам делата на свещеника. Ще слушам от него не собствените му думи, а словото Божие. Аз ще следвам Господа, а той – низките си страсти. Защото ако искам да се защитя пред Бога, като Му река: „Господи, видях, че лош живот водеше онзи Твой свещеник, и затова и аз така живях”, няма ли Той да ми рече: „О, жалък, нищожен рабе, не чу ли от Мене: „затова всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте”? А пък лошият мирянин, неверен, непринадлежащ към стадото на Христа, непринадлежащ към житото на Христа, когото търпят като слама на гумното, какво ще си рече, когато Божието слово започне да го изобличава? „Хайде де – какви ми ги говориш! Самите епископи и свещеници не спазват това[28], а ти караш мен да го спазвам?” Той ще потърси за себе си не покровител в прегрешението, а другар в наказанието. Защото който и да е онзи лошият, на когото е искал да подражава, той не ще го защити в Съдния ден. Както всички, които дяволът съблазнява, са не тези, с които ще се възцари, а тия, с които ще бъде прокълнат, така и всички, които се подвеждат по грешниците, си търсят спътници за Геената, а не покровителство за царството небесно.

8.8. И ето как те изопачават онези слова, когато се говори за хората, които живеят в грях: заслужено е казано от Господа: „затова всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете”. И те отвръщат: „Право е. Защото ви е казано да изпълнявате това, което ви казваме, а пък да не вършите това, което вършим. Защото ние правим приношения, а вам то не е позволено”. Виждате това човешко лукавство: какво да се каже? Лукавство на наемници. Понеже ако бяха пастири, нямаше да кажат това. Ето защо Господ, за да им затвори устата, продължава и казва: „На Моисеевото седалище седнаха, затова всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте, защото говорят, а не изпълняват”. И така, какво излиза, братя мои? Ако Господ говореше за приношенията, щеше ли да каже: „говорят, а не изпълняват”? Нали когато правят приношение, принасят жертва на Бога? Какво е това, което казват, а не изпълняват? Чуй какво следва: „защото връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да се помръднат[29]”. Съвсем открито е изобличил, описал и посочил. А онези, когато така искат да изопачат словото Му, показват, че търсят в Църквата единствено собствена изгода и че не са чели Евангелието, защото ако го познаваха страница по страница и бяха прочели всичко, никога нямаше да се осмелят да кажат това.

8.9. Но слушайте по-внимателно, защо в Църквата има такива хора, и нека някой не ми възрази: „Говори за фарисеите, за книжниците и за юдеите, но такива няма в Църквата. Тогава, кои са всички тези, за които Господ казва: „Не всеки, който ми казва „Господи, Господи” ще влезе в царството небесно”? И добавя: „Мнозина ще Ми кажат в оня ден „Господи, Господи, не в Твое име ли пророкувахме и не в Твое име ли чудеса правехме и ядохме и пихме”. Нима юдеите правят това в името на Христа? Ясно е, че Той казва това за онези, които се наричат по име християни. Но какво следва? „И тогава ще им кажа открито: „Никога не съм ви познавал, махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие[30]”. Чуй Апостола, който скърби за такива люде. Той казва, че едни проповядват Евангелието от любов, а други както им е угодно, и за тях казва: „Проповядват Христа нечисто[31]”. Право е делото им, но те не са праведни. Правилно е това, което проповядват, но онези, които проповядват, не са праведни. Как е възможно това? Защото в Църквата не Бога, а друго търси. Ако търсеше Бога, щеше да е чист, понеже законният жених на душата е Богът. Всеки, който търси от Бога друго, освен самия Бог, значи не търси Бога. Вижте, братя: ако съпругата обича мъжа си задето е богат, то тя не е чиста, защото не мъжа си обича, а златото му, а пък ако наистина обича мъжа си, и гол и бос ще го обича, и като просяк ще го обича. Защото, ако го обича, задето е богат, какво ще стане (каквато често е съдбата човешка), ако той бъде лишен от имуществото си и изведнъж остане пълен бедняк? Може би ще го изостави, защото това, което е обичала, не е съпругът ѝ, а неговото имане. А пък ако наистина го обича, дори и беден да е, още повече ще го обича, защото ще го обича със състрадание[32].

9.10. И все пак, братя мои, нашият Бог никога не може да бъде беден. Богат е Той, сам е сътворил всичко – небето и земята, морето и ангелите. И видимото, и невидимото, що е на небесата, сам е сътворил. И въпреки това не богатствата Му трябва да обичаме, а Този, Който ги е сътворил, защото Той не ни е обещал нищо друго освен Себе Си. Намисли си нещо драгоценно и Той ще ти го даде – красива е земята, небесата и ангелите, но още по-прекрасен е Този, Който ги е сътворил. Следователно онези, които проповядват Бога с любов към Бога и проповядват Бога заради Него Самия, те пасат овците и не са наемници. Същата такава чистота изискваше от душата нашият Господ Иисус Христос, когато питаше Петър: „Петре, любиш ли Mе?”, което означава „Любиш ли Mе? Чист ли си? Не е ли сърцето ти разпътно? В Църквата Моето ли търсиш, не своето? Ако си наистина такъв и Ме любиш, паси Моите овци[33]”. И няма да бъдеш наемник, а пастир[34].

9.11. А пък онези, заради които скърби Апостолът, не проповядват чисто. А какво казва? „Но що от това? Както и да бъде, било престорено, било искрено, Христос се проповядва[35]”. Следователно Той е позволил да има наемници. Пастирът искрено проповядва Христа, наемникът – престорено, понеже към друго се стреми. Все пак и единият, и другият проповядват Христа. Чуй гласа на пастира Павел: „Било престорено, било искрено, Христос се проповядва”. Сам Пастирът е пожелал да има наемници. Защото те правят колкото могат, полезни са, доколкото е възможно. А пък когато Апостолът желаеше човек за изпълнението на други цели, човек, чиито стъпки да следват слабите, каза: „Затова пратих при вас Тимотея, той ще ви напомни моите пътища[36]”. И що казва? „Изпратих ви пастир, който да ви напомни моите пътища, сиреч – човек, който върви така, както аз вървя”. И изпращайки им пастир, що рече? „Понеже нямам никого равно усърден, който толкова искрено да се грижи за вас”. Но нали мнозина бяха с него? А какво следва? „Защото всички търсят своето, а не Иисус Христовото[37]”, това значи: „Аз исках да ви изпратя пастир, тъй като има много наемници, но не биваше да се изпраща наемник”. За извършването на едни дела и поръчения се изпраща наемник, но за тези, които тогава желаеше Павел, бе нужен пастир. И той едва откри един пастир сред множеството наемници: понеже малко са пастирите, а много – наемниците. Но какво е речено за наемниците? „Истина ви казвам: те вече получават своята награда[38]”. А какво казва Апостолът за пастира? „И тъй, ако някой се очисти от тия, ще бъде почетен съсъд, осветен, приспособен за употреба на Господа и приготвен за всяко добро дело[39]”. Не приготвен за някое дело и неприготвен за друго, а приготвен за всяко добро дело. Това казах за пастирите.

10.12. Сега вече говорим за наемниците. „Наемникът, като вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга[40].” Така е рекъл Господ. Но защо? Защото наемникът не го е грижа за овците. Значи наемникът е полезен дотогава, докато не види вълка или докато не види крадец и разбойник, но види ли ги – бяга. И кой е този наемник, който не побягва от Църквата, щом види вълк или крадец? Има в изобилие вълци, има в изобилие и крадци – това са същите онези, които се качват в кошарата отдругаде. Кои са тези, които се катерят? Онези от сектата на Донат[41], които искат да грабят Христовите овци, те се покатерват от другата страна. Не влизат чрез Христа, защото не са смирени. Качват се, защото са надменни. А какво ще рече „качват се”? Възгордяват се. Отгде се качват? От другата страна – затова и искат да се наричат „от тази страна[42].” Тези, които не са в единението, са от другата страна и оттам се качват, тоест – възгордяват се и възжелават да грабят овци. Вижте как се възгордяват: казват „Ние създаваме светостта, ние създаваме справедливостта, ние създаваме праведниците”. Ето откъде се покатерват, но „всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унижен[43]. Защото нашият Господ Бог има власт да ни смири. А пък вълкът е всъщност дяволът: дебне, за да съблазни, същите са и неговите последователи, понеже речено е, че са облечени в овча кожа, а отвътре са вълци грабители[44]. Ако наемникът види някой, че говори неистини или мисли по начин гибелен за душата си, или че прави нещо потайно и престъпно, и все пак изглежда, че тази личност има влияние в Църквата, откъдето той се надява на някаква изгода, то действително е наемник. И когато вижда, че човекът гине в греха си, вижда, че върви след вълка, вижда, че е захапан за гърлото и повлечен към гибел, не му казва: „грешиш”, не го упреква, за да не изгуби облагите си. Именно това означава: „Бяга, щом види вълка”, не му казва: „постъпваш нередно”. Това бягство не е телесно, а е бягство на душата. Този, чието тяло виждаш да седи на едно място, всъщност в душата си побягва, щом види грешника; и не ще му рече: „грешиш”, защото вече е негов съучастник.

11.13. Братя мои, нима не се случва понякога свещеник или епископ да застане на амвона и да не говори от високото друго, освен да не се граби чуждото, да не се мами, да не се извършват престъпления? Но тези, които „на Моисеевото седалище са седнали”, не могат да говорят друго, защото тронът Моисеев сам говори вместо тях, не те. Тогава какво означава: „бере ли се грозде от тръне или смокиня от репей?” и „По плодовете им ще ги познаете[45].”? Може ли фарисеят да говори правдиво? Фарисеят е също като трън, как да бера грозде от тръните? Защото Ти, Господи, си рекъл: „Всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете, но според делата им не постъпвайте”. Заповядваш ми да откъсна грозде от тръните, когато си рекъл: „Бере ли се грозде от тръне?” Но Господ ти отвръща: „Не съм ти нареждал да береш грозде от тръни, а погледни, внимавай добре, да не би, както често се случва, лозницата, като се влачи по земята, случайно да се окаже обгърната от тръни. Защото понякога, братя, ще се натъкнем на друго: как лозата, опряна върху острицата, тъй като там е защитена от бодлите, разпростира ластарите си и ги вплита в бодливия плет и гроздето виси посред тръните. И който види грозда – откъсва го, но все пак не от тръните, а от лозата, обгърната с тръни. Ето така и онези хора са същински бодли, но като седят на Моисеевото седалище, обграждат се с лози и от тях висят гроздовете, които са всъщност добрите слова и поучения. Бери гроздето и бодлите не бодат, когато четеш: „Всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете, но според делата им не постъпвайте”. А ще те убоде, ако постъпваш според делата им. И затова, за да береш грозде и да не се закачиш по тръните: „Всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете, но според делата им не постъпвайте”. Техните дела са тръните, а словата им – гроздето, което ражда лозата, сиреч – Моисеевото седалище.

11.14. И така, те бягат, щом видят вълк, щом видят крадец. А бях започнал да казвам, че от високото място те не могат да кажат нищо друго освен: „Вършете добро, недейте да престъпвате клетва, недейте да лъжете, недейте да мамите някого”. А пък живеят така, че за да отнемат нечий имот, прибягват за съвет до самия епископ. И на мен се е случвало някога, от опит го казвам – защото иначе нямаше да повярвам. Много хора искат от мен лоши съвети, съвет как да лъжат и мамят, и си мислят, че ми се харесват. Но в Името на Христа, ако Господ ни позволи да го кажем, никой от тези не ни е изкушил и не е получил това, което е пожелал от нас. Защото ако така иска Този, Който ме е призовал, аз съм пастир, не наемник. Но какво казва Апостолът? „Малко ми се струва да бъда съден от вас или от човешки съд, но и аз сам себе си не съдя, защото в нищо виновен не се съзнавам, ала не с това се оправдавам, съдия ми е Господ[46]”. Не затова е чиста съвестта ми, защото вие я хвалите. Защото как може да хвалите нещо, което не виждате? Хвали Онзи, Който вижда, пак Той е и Който поправя, ако съзре нещо, което обижда взора Му. И затова не казваме, че сме съвсем безгрешни, а се бием в гърдите и се молим на Бога: „Бъди милостив към мен, за да не греша!”. Все пак смятам, понеже говоря в Негово присъствие, че не искам от вас друго освен вашето спасение и често стена заради греховете на нашите братя, измъчвам се и се изтезавам в душата си и понякога ги порицавам; даже никога не пропускам да ги порицая. Свидетели са ми всички, които помнят какво говоря, колко пъти са били порицавани от мен – и то сурово порицавани, нашите братя, изпаднали в грях.

12.15. И сега отнасям обобщението си към вас, свети хора. В името на Христа, вие сте божи народ, вие сте истински християни и членове в тялото Христово: не сте отделени от единството. Съединени сте с членовете на светите апостоли, със спомена за светите мъченици, пръснати по целия свят, и сте в обсега на нашите грижи, така че да ви дадем добра равносметка. Но вие изцяло знаете каква е равносметката ни. Ти, Господи, знаеш що изрекох, знаеш какво не премълчах, знаеш, че го изрекох от сърце. Знаеш, че плаках пред Тебе, когато говорех, а не ме слушаха. Смятам, че равносметката ми е точна. Сигурност ми вдъхва Светият Дух чрез пророка Иезекиил: вие познавате четивото за стража: „И Тебе, Сине Човешки, поставих страж на дома Израилев; кога да кажа на беззаконника: „Беззаконнико, без друго ще умреш” и ти не кажеш нищо”. Това ще рече: „Аз ти нареждам да говориш, а ако ти не проповядваш, „ще дойде меч и ще го отнесе”, тоест „това е, с което съм заплашил грешника”. „И тоя беззаконник ще умре за своя грях, но кръвта му ще изискам от ръката ти”. И защо? Защото не е говорил. Ако стражът види идващия меч и надуе тръбата, за да избяга беззаконникът, а той не се спаси, тоест – ако не се поправи, за да не го сполети участта, обещана му от Бога: „ще дойде меч и ще го вземе – той ще умре за своя грях, а ти ще спасиш душата си[47].” И на това място в Евангелието какво друго е рекъл на раба? Когато онзи казва: „Господарю, знаех, че ти си жесток човек, жънеш каквото не си сял и взимаш каквото не си турил, и понеже се побоях от тебе, отидох и скрих твоята мина, ето вземи, каквото е твое”. А онзи му рекъл: „О, лукави и нищожен рабе, още повече, защото знаеше, че съм жесток човек и жъна каквото не съм посял и взимам, каквото не съм турил, алчността ми трябваше да те научи, че искам печалба от парите си. Тогава защо не даде парите ми в банката, та като дойда, да си ги получа с лихва[48].” Нима казва: „да дадеш и да получиш”? Ние, братя, даваме; ще дойде Онзи, Който ще получи. Молете се да ни завари подготвени.

Превод от латински: Ива Меркова-Янкулова.

Преводът е осъществен по изданието: Opere di Sant’ Agostino, v. 31/1, Roma, 1990.

____________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Често срещано твърдение по отношение на еклесиологията у Августин е, че Църквата, мистическото тяло на Христа, и съответно членовете на християнската община са свързани с Главата на Църквата, намираща се в небето. Тази взаимовръзка и взаимозависимост се осъществява благодарение на любовта (caritas) (бел. прев.).

[2]. Аврелий Августин се спира отново на идеята, че Главата на Църквата е в небето, а Христовата Църква представлява Тялото Му на земята – в случая това е подходът repetitio. Срв. Sermo 22,10; 229/K,1; 299/C,2; Enarr. in Ps. 30,II,1-3; 60,1; 138,2.

[3]. Опозицията между Главата на Църквата, Който е безгрешен, и грешното Тяло кореспондира на отношението между Спасителя и спасените (вж. Enarr. in Ps. 2,3,37; Sermo 361,13).

[4]. Тялото Христово, тоест Църквата се намира отдясно на Върховния Съдник (срв. De agone chr. 26,28).

[5]. Матей 25:34-46.

[6]. Иоан 10:9-1.

[7]. В лицето на Петър се персонифицира цялата Христова Църква и по-специално – всички пастири.

[8]. Иоан 21:15-17.

[9]. В коментара си върху този диалог Августин и на други места използва паралелизма между тройното признание в любов, което трябвало да изличи тройното отрицание (срв. sermo138,4; 147/A,1-2; 295,3-4; 296,1-3; 340/A,3).

[10]. Лука 22:33.

[11]. Лука 22:33-34;55-61

[12]. Моментът на този разговор е отбелязан от Августин и други проповеди: вж. sermo 147/A,1; 229/B,2; 295,4; 340/A,3.

[13]. Иоан 21:15.

[14]. Иоан 10:1-2;10.

[15]. В проповед 29,2 и 67,1, Августин говори за това, че съществува „двойна” изповед – confessio laudis и confessio peccatorum, като втората е свързана с първата, защото признаването на собствените грехове е вече и възхвала на Бога.

[16]. Лука 18:10-14

[17]. Чрез настойчивото повторение Августин умишлено иска да акцентира върху това, че любовта (caritas) изключва търсенето на какъвто и да било личен интерес.

[18]. Филипяни 1:21.

[19]. Матей 23:2.

[20]. Има се предвид, че първото Христово пришествие префигурира Неговото второ (и крайно) пришествие.

[21]. Иоан 10:16-17.

[22]. Лука 5:2-7.

[23]. срв. Битие гл.29.

[24]. Лука 5:2-7.

[25]. Матей 27:51.

[26]. Матей 27:51.

[27]. Матей 23:2.

[28]. Наставлението на Христос (Матeй 23:2), Августин отнася не само до миряните, но и до свещениците, тъй като осъзнава, че на тях човешките злини също не са им чужди.

[29]. Матей 23:2-4.

[30]. Матей 7:21-23.

[31]. Филипяни 1:17.

[32]. Любовта е един вид непорочност – душата обича Бог като свой законен жених, без да търси лична изгода.

[33]. Иоан 21:15.

[34]. При Августин е от голямо значение идеята, че пастирът Божи не трябва да се грижи за личния си интерес, защото стадото не е негово, а на Христа (/срв. sermo 295,5; 229/B,2; 296,3; 229/N,1; 340/A,3).

[35]. Филипяни 1:18

[36]. 1 Коринтяни 4:17.

[37]. Филипяни 2:20-21.

[38]. Матей 6:2.

[39]. 2 Тимотей 2:21.

[40]. Иоан 10:12.

[41]. Донатисти – секта, наречена така по името на своя основател Донат. Води началото си от разкола, настъпил през 311–312 година в Северна Африка по повод избирането на Цецилиан за епископ на Картаген, когато група духовници с помощта на знатната вдовица Луцила свалят Цецилиан и избират на негово място за кратко Майорин, а по-късно и Донат. Самият Константин Велики изключил донатистите от клира, след като на двата събора, свикани по повод на разкола – в Рим 313 година и в Арл през 314 година, Цецилиан бил признат за единствен законен епископ на Картаген. Въпреки гоненията срещу тях (317-321 година) сектата запазва изключителната си популярност в продължение на повече от сто години. Донатистите се противопоставяли на присъствието на грешниците в Църквата и смятали, че истинска е само онази Църква, която не допуска грешниците до себе си.

[42]. Тук под da parte се има предвид, че донатистите искат да бъдат разграничавани като секта, тоест да не се идентифицират с каноничното християнство.

[43]. Лука 14:1.

[44]. Матей 7:15.

[45]. Матей  7:16.

[46]. 1 Коринтяни 4:3-4.

[47]. Иезекиил 33:7-9.

[48]. Лука 19:21-23.

Аврелий Августин е роден на 13.11.354 година в Тагаста, Северна Африка. Учи там, в Мадавра и Картаген. Преподава граматика и реторика в Тагаста, Рим и Милано. Получава кръщението си на 24.04.387 година в Милано. Връща се в родния си град, където става свещеник, а през 395 година е ръкоположен за епископ на град Хипон. Умира на 28.08.430 година. Канонизиран е през 1295 година, обявен е за учител на Църквата. Автор е на много съчинения – над 110, събрани в повече от 240 книги. Влиянието му върху богословието, философията и изобщо стила на християнската култура е трудно за сравняване с ефекта от чието и да е друго дело. Почитан и от Латинската, и от Източната църква, той оказва мощно въздействие и върху двете традиции, особено върху първата, носеща и до днес неговия отпечатък. Неслучайно Августин бива именуван „учителят на Запада”.

Източник на изображението – http://www.yandex.ru

ПРИТЧАТА ЗА МИЛОСТИВИЯ САМАРЯНИН*

Иеромонах Павел (Стефанов)

„Какво да направя, за да наследя живот вечен?“ (Лука 10:25) бил въпросът, зададен на Иисуса Христа от един законник, който присъствал сред Неговите слушатели. Излишно е да се търси някакъв скрит умисъл в запитването, което предшества тази изключителна притча[1], а още по-неубедително е да се предполага в него затаеното коварство на другите книжници, които открито изкушавали Спасителя (Иоан 8:6; Мат. 22:16). Сам по себе си въпросът не съдържа лукавство. Друго намерение се крие във въпроса за плащането на данък, защото, задаващият въпроса искал да постави Христа в безизходно положение. В искрения въпрос на законника (Лука 10:25) нямало желание за спор или насмешка. Това може да се заключи от отговора на Господа, който обикновено не отвръщал на коварни или ласкателни запитвания. Наистина, този книжник или законник (тяхната тъждественост се долавя от Мат. 22:35 и Марк 22:28) задал въпрос на Господа Иисуса, „изкушавайки Го“ (Лука 10:25). Ho не трябва да се забравя, че същото се казва и за друг законник (Мат. 22:35), който, както изглежда, „изкушавал“ Христа без умисъл. Дори Спасителят засвидетелствал за него: „Не си далеч от царството Божие“ (Марк 12:34). Фактически терминът „изкушавам“ означава само „изпитвам“, „проверявам“, а добронамереното или злонамереното изкушение се определя от подбудата, която го обуславя. Така например Бог „изкушава“ човека, като го подхвърля на изпитание и му открива тайните на собственото му сърце, които човек никога не би могъл да открие сам (Иак. 1:12). Той „изкушава“ човека, за да разкрие и укрепи добрите му качества (Бит. 22:1; Евр. 11:17) или за да предпази човека от заплашващото го скрито зло, да го подготви за борба и победа, да го смири и възвиси (Втор. 8:2,16). Само този, който носи напълно заслуженото име (Бит. 3:1-5) „изкусител“ (Мат. 4:3 – т. е. Дяволът – изкушава, за да озлоби хората и да умножи техните беди. Може да се предположи, че мълвата за новия Учител от Галилея дошла до ушите на законника и той решил да изпита и провери познанията на Христа, като Му зададе основния въпрос: „Какво да направя, за да наследя живот вечен?“На въпроса Христос отговорил с въпрос: „В закона що е писано? Как четеш?“. С това Сърцеведецът като че ли искал да каже: „Трябва ли да се разяснява, щом отговорът се съдържа в същия закон, който ти преподаваш и тълкуваш?“ Законникът в отговор цитирал текста (Втор. 6:5), свързан със самата същност на Закона (Лев. 19:18). Този човек явно притежавал добро духовно образование, тъй като посочил великата Божия заповед, призната за такава от Самия Христос (Мат. 22:36). Макар че книжникът още не бил схванал цялата важност и значение на тези думи, Господ му казал: „Право отговори; тъй постъпвай и ще бъдеш жив“. Без съмнение съвестта на законника била пробудена и както забелязва евангелистът, „той, като искаше да се оправдае, рече на Иисуса: А кой е мой ближен?“

Самият въпрос (подобно на този на св. апостол Петър: „Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога съгрешава против мене? (Мат. 18:21) не само можел да получи неправилно разрешение, но подсказвал и разколебаното душевно състояние на книжника. Той предварително желаел да му бъдат изложени подробно всички негови задължения към ближния, но сам разкривал колко малко разбирал любовта. Нейната същност се състои в това, че не познава граници, освен оставените от самия закон. Любовта е непрекъснато изплащан дълг към хората: „Не дължете никому нищо, освен взаимна любов“ (Римл. 13:8). По времето на Христа обаче въпросът за ближните се тълкувал от законниците различно. Като се позовавали на буквата на Закона, изложен от св. пророк Моисей в Лев. 19:18, повечето законници изключвали от числото на ближните всички „гоим“ (неевреи). А някои от законниците смятали за свои ближни само онези праведници, които им били равни по знание и познания. Те наричали всички други юдеи „грешници“, гнусели се от тях и ги презирали. Като предполагал, че Иисус Христос няма да се съгласи с подобно тесногръдо учение за ближните, книжникът запитал Спасителя: „А кой е мой ближен?“ Без по-нататъшно предисловие Христос разказал една чудна притча…„Един човек слизаше от Иерусалим в Иерихон“. Тук много точно е поставен глаголът „слизаше“, а не „отиваше“. Иерусалим се намира значително по-високо от Иерихон, който лежи почти на 200 м. под равнището на Средиземно море и пътуването до Иерусалим се смятало за „възхождане“ (Деян. 18:22). Тези два града отстояли един от друг почти на 150 антични стадия. Пътят се извивал сред камениста пустиня – „равнината, долина на Иерихон“ (Втор. 34:3; Иисус Навин 16:1). Иерихонската долина като оазис се отличавала с рядко плодородие, понеже се напоявала изобилно. Затова Иерихон се наричал „град на палмите“ (Втор. 34:3; Съд. 1:16; 2 Пар. 33:15). Слизайки по този път, човекът „налетял на разбойници, които го съблякоха“ и тъй като нещастникът вероятно се съпротивлявал, злодеите „го изпонараниха и си заминаха, като го оставиха полумъртъв“ (църковнославянски: „едва жива душа“). Картината е твърде реалистична. Разбойниците се постарали да не развалят дрехите на нападнатия, защото те били най-ценната част от плячката, и се погрижили да не бъдат опетнени от кръвта на жертвата. В „Юдейски древности“ (ХХ:6,1) и „За Юдейската война“ (ХI:12,5) историкът Иосиф Флавий споменава до каква степен било разпространено разбойничеството в Палестина. Блажени Иероним твърди, че пътят от Иерусалим за Иерихон на едно място се наричал „червен“ или „кървав“ (евр. „адумим“ — Иисус Навин 15:7; 18:7) поради множеството убийства, които се извършвали тук. Затова край пътя била изградена римска крепост с малък военен гарнизон за охрана на пътниците.

Когато нещастният пътник лежал в локва кръв, „случайно един свещеник слизаше по тоя път“. Би могло да се каже, че тази среща станала по съвпадение на обстоятелствата, но това, което ни се струва често обикновена случайност, е действие на Божия Промисъл, Който тайнствено съединява различните нишки на човешките действия в обща тъкан и докосва отрицателния полюс на нуждите на един човек с положителния полюс на помощта от друг човек. Недостигът влиза във връзка с изобилието, любовта възпълва немощта, имащият споделя с нямащия. Но свещеникът изпуснал благоприятния случай да окаже любов на ближния. Той живеел вероятно в Иерихон, както редица други свещеници и служители при храма, а сега се отправял към Иерусалим, за да служи пред Бога „по реда на своята смяна“ (Лука 1:8), или пък след смяната си се връщал вкъщи. Както и да е, той бил свещеник, който съвсем не разбирал „какво значи: милост искам, а не жертва“ (Мат. 9:13; Ос. 6:6). Колкото и ревностно да се подвизавал в изпълнението на своите свещени задължения, той оставил „най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра“ (Мат. 23:23), защото „като го видя, отмина“.

„Също и един левит“ се отличил с не по-малко жестокосърдие, понеже „като стигна до същото място, приближи се, погледна“, но като видял безнадеждното положение на нещастника, „отмина“. Тацит в своята „История“ (V,5) изобразява с мрачни краски недружелюбния, враждебен характер на античните юдеи (според него), които презирали останалите народности, но с готовност бързали на помощ на своите по кръв и вяра. В случая липсва дори и тази добродетел. Законът изрично задължава юдеите да проявяват човеколюбие с думите: „Кога видиш осела на брата си или вола му, паднали на пътя, не ги оставяй, а ги дигни с него наедно“ (Втор. 22:4; Изх. 23:5). Не оселът или волът на ближния, а самият ближен лежал на пътя, но свещеникът и левитът избягали от него (ср. Ис. 58:7).

Несъмнено и двамата оправдали бездушието си с някакво извинение. Те припряно разсъждавали, че където един вече е пострадал, там и другите са заплашени от опасност, че разбойниците са скроили клопка и всеки миг могат да се върнат или че помощта е излишна, тъй като помагащият може да бъде заподозрян в престъпление. Вероятно свещеникът си мислел, че службата в храма не чака, а след него идва левит, върху когото лежи естественото задължение да окаже подобна помощ и който би го заменил в този случай. Левитът на свой ред може би разсъждавал, че ако би помогнал, това би означавало да оскърби по-старшия по служба (свещеник), да му отправи безмълвен упрек в жестокосърдие и безчовечност. С подобни доводи наум те оставали своя събрат да умира на пътя.„Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него“. Нуждаещият се страдалец не само не му бил сънародник, но дори принадлежал към чуждо и враждебно племе. Без да се смущава от егоистичен страх, без да заглушава в сърцето си чувството на състрадание и жалост, самарянинът „го видя и се смили“. Състраданието – този божествен дар – е споменато на първо място, тъй като всичко друго е негово следствие. Изпълнението на добродетелите било предоставено на отлъчения самарянин, чието име било ругатня за евреите и се отъждествявало с прозвището „еретик“ (ср. Иоан 8:48). Ще отворим малка скоба.

Христос нарича самарянина „другородец“ (гръц. „аллогенис“ — Лука 17:18). Традиционното мнение е, че самаряните са смесен народ, образуван от два елемента — езичници и юдеи, представители на десетте колена. Това мнение обаче не е основателно. В християнската древност самаряните били смятани за чисто езически народ[2]. В 4 Цар. 17 гл., където се говори за преселението на израилтяните, няма и дума за това, че някои от тях били оставени в Палестина или се смесили с кутийците и другите асирийски преселници. Истина е, че при пленяването на Юдея от асирийците (722 г. пр. Хр.) много бедни юдеи били оставени по домовете си (4 Цар. 25:12). Но в 4 Цар. 21:13 Бог, като заплашва Юда, говори: „И ще простра над Иерусалим мерилната връв на Самария и отвеса на Ахавовия дом, и ще изтрия Иерусалим тъй, както изтриват паница, – изтриват я и я захлупват“. Тази заплаха по отношение на Юда била отчасти неизпълнена поради разкаянието на народа, но се изпълнила напълно по отношение на Самария (4 Цар. 17:6, 23-24; Иер. 7:15; Иосиф Флавий, „Древности“, IX:14,1). Ако самаряните се смятали за чистокръвни юдеи, те биха се позовавали на това родство, за да бъдат допуснати до общение при възстановяването на храма, но думите им изключват предположение: „Ще градим и ние с вас, защото и ние като вас прибягваме към вашия Бог, и Нему принасяме жертви от дните на Асардана, сирийски цар, който ни пресели тук“ (1 Ездра 4:2). Когато Христос наставлявал 70-те Си ученици: „По път към езичници не ходете и в самарянски град не влизайте“ (Мат. 10:5), Той не правел отстъпка пред народните предразсъдъци, а настоявал, че първо трябва да се отива „при загубените овци от дома Израилев“ (Мат. 15:24).

Юдеите наричали самаряните „кутийци“, (4 Цар. 17:24), обвинявали ги, че се покланят също на образа на гълъб, проклинали ги в синагогите си, молели се Богу те да нямат участта на праведниците във възкресението и под никакъв предлог не ги приемали в числото на прозелитите, за да гарантират изпълнението на своите молитви. Според юдеите онзи, който приемал самарянин у дома си, навличал осъждане върху чедата си, а който вкусвал от неговата храна, все едно че бил ял свинско. Юдеите-зилоти били готови да претърпят всякакви лишения, но не и да прибягнат до помощта на „кутиеца“.

Разбира се, самаряните също не им отстъпвали по силата на проклятията и по проявата на вражда и злорадство. Доказателства за това намираме и в Евангелията (Иоан 4:9; Лука 9:53). Така например юдеите имали обичай да съобщават за настъпването на пасхалното пълнолуние на вавилонските пленници, като запалвали огън първо на Елеонската планина, а след това по върховете на планините – от хребета на Аврантида до бреговете на Ефрат. За да ги заблудят, самаряните давали подобен сигнал през нощта преди настъпването на този срок. Това заставило накрая юдеите сами да се заемат с изчисляване на новолунията. Според Иосиф Флавий, самаряните не само отказвали да дават подслон на юдеите, които отивали на поклонение в Иерусалим, но и умъртвявали мнозина от тях („Древности“, ХХ:6,1). Веднъж за ужас на юдеите (ср. 4 Цар. 23:13-14; Мат. 23:27; Лука 11:44; 19:11-16; Иез. 39:15) един самарянин влязъл тайно в Иерусалим и осквернил целия храм, като разхвърлял в него човешки кости („Древности“, XVIII:2,2; „За юдейската война“, II:2,13).

Но самарянинът от притчата не бил жестокосърдечен, въпреки че прекрасно знаел какво би направил на негово място всеки юдеин. Подробностите за грижите, с които той обградил нещастния чужденец, са изложени с трогателна точност. „Като се приближи, превърза му раните“ – и то с плат, откъснат от своите дрехи, „изливайки елей и вино“ – за очистване, а масло (зехтин) за смекчаване на острите болки и затваряне на раните (ср. Ис. 1:6). В древност елеят и виното се ценели високо на Изток и се смятали за целебни течности[3]. Като оказал необходимата първа помощ на ранения и съживил в него угасващата искра на живота, самарянинът „след това го качи на добичето си“ (ср. 2 Пар. 33:15) и с придържане „откара го в странноприемницата“.

На гръцки език съществуват два нюанса в понятието „странноприемница“ (Лука 2:7 и 10:34). В първия случай терминът „каталима“ се отъждествява с „хан“ или „хотел“ в почти днешния смисъл на думата, а във втория „пандохион“ повече съответства на ориенталския караван-сарай. Там самарянинът допълнително „се погрижи за него“. Със съзнанието, че не е изпълнил целия дълг на любовта, той предвидливо се постарал за по-нататъшните нужди на болния: „А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя“. Оставената сума не е голяма, но не и дребна, както може да изглежда. Освен това самарянинът отивал в Иерусалим по работа или търговия и след два дена можел отново да се появи.

Притчата за милостивия самарянин е великолепна, дори ако я разглеждаме само в буквалния ѝ смисъл – като наставление за оказване на състрадание и за изява на любовта. Но тя се оказва още по-ценна и по-назидателна, ако се разгледат тълкуванията на повече църковни отци, които виждат в нея алегория за подвига на Господа Иисуса Христа. Среща се възражението, че такава екзегеза лишава притчата от цел и съдържание, но мнението им е напълно несправедливо. Сам Христос, Който се нарича „Син Човечески“, е съвършен Подател и Изпълнител на закона за любовта. Ако Неговият прием, и още повече – вярата ни в Неговата любов към нас, разпалват взаимното ни братолюбие, ние трябва да виждаме в Христа и в Неговото изкупление на падналото човечество вечен образец за самоотвержена любов – в противоположност на студенината и егоизма на свещеника и левита, които са представители на старозаветната теокрация.

Св. Амвросий Медиолански и ученикът му блажени Августин се задълбочават в мистичния антропологичен смисъл на притчата. За тях пътникът олицетворява човешката природа или Адам – представител и глава на целия човешки род. Той напуска Иерусалим – божествения град, и отива в Иерихон – града на греха, върху който лежи проклятие (Иисус Навин 6:26; 3 Цар. 16:34). Но оставил свещения град, отдалечил се oт Божието присъствие и насочил желанията си към чувствения свят, човек пада в ръцете на хищник и убиец (Иоан 8:44), лишава се от одеждата на първоначалната праведност и се покрива с тежките рани на греховни страсти и пожелания, чрез които изтича жизнената кръв на неговата душа. Възстановяването на човека би било невъзможно, ако не би останала в него искрата на божествения живот, от която се разгаря пламъкът на вярата. Когато ангелите съгрешили по свободното действие на волята си, падението им не било частично, а пълно. Положението на човека е по-различно. Той е оставен „полумъртъв“, съвестта му все още свидетелства за Бога и колкото и слабо той да се бори със злото, отвреме-навреме душата му се стреми да си възвърне изгубения рай. Неговото положение би било безнадеждно, ако човек трябва да се уповава само на слабите си сили, но в ръцете на всемогъщия и всеблаг Лекар няма място за отчаяние.

Само той може да излекува болния, да излее целебен балсам върху раните на неговата душа и ободрително да му рече: „В кръвта си живей!“ (Иез. 16:6). Моисеевият Закон не бил способен за това, защото „ако беше даден закон, който да можеше да животвори, то наистина оправданието щеше да бъде от закона“ (Гал. 3:21). Мнозина се приближили до падналия човек, но никой не успял да го спаси. Отминал великият патриарх Авраам, защото той не давал оправдание на другите, а сам бил оправдан чрез вярата си в Очаквания. Отминал Моисей, но не дал благодат, а само закон, който не води към съвършенство, защото оправданието не е от закона. Отминал първосвещеникът Аарон, но с жертвите си той не очистил човешките страсти от мъртви дела и не донесъл духовно служение. Отминали старозаветните образи на патриарха, пророка и свещенослужителя, които не могли да помогнат нито с воля, нито с действие, защото сами страдали от раните на човешкото естество. Само истинският Самарянин – Христос се омилостивил, понеже Сам Той е милосърдие, и излял елей върху нашите рани, т. е. Сам се вселил в сърцата ни чрез вярата (ср. Римл. 8:3).

Допълнително доказателство, че Господ под образа на самарянин разбира Сам Себе Си, откриваме в Евангелието. Юдеите хвърлили двоен упрек върху Христа: „Ти си самарянин и в Тебе има бяс“ (Иоан 8:48). Той би могъл да отговори: „Не съм самарянин и нямам бяс“, но отговорил: „В Мене бяс няма“. Следователно терминът, за който Той премълчал, косвено бил потвърден.

Ако трябва да се придаде точно значение на виното и елея, заедно със св. Иоан Златоуст можем да приемем, че елеят тук означава помазанието на Св. Дух, а виното – кръвта на страданията. Светите тайнства често се наричат „превръзки“ на душевните язви. Самарянинът, който слага ранения върху добичето си и сам върви пеш до него, ни напомня Богочовека, Който, макар и пребогат, обедня заради нас, за да се обогатим чрез Неговата нищета; Който „не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Мат. 20:28). Символът на странноприемницата се сближава с образа на Църквата – тази духовна лечебница, в която милостивият Син Човечески води всички избавени от властта на сатаната, за да бъдат излекувани и спасени (ср. Мал. 4:2; Ос. 14:4; Пс. 102:3; Мат. 13:15; Откр. 22:2; Числ. 21:9). Подобно на това как самарянинът не остава задълго в странноприемницата, така и Спасителят не пребъдва с лекуваните човешки души: „Ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя“ (Иоан 16:7). Така Той ни дарува богатството на благодатта, докато дойде отново „на връщане“.

Отделни тълкуватели търсят алегорично значение във всички подробности на притчата. В двата динария например те виждат намек за две тайнства или за двата Завета. По-добре е тук да разбираме всички благодатни дарове, дарът на изцеление, прощението на греховете, въобще властта, предоставена на Църквата и цялото ѝ домостроителство до второто пришествие на Спасителя. Самарянинът „извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него“. Именно така Господ казал на св. апостол Петър и в негово лице на всички апостоли: „Паси моите овци; паси Моите агънца“ (Иоан 21:15-17; 20:22-23). На тях, както и на всички техни приемници, Христос поверил евангелското служение в качеството им на домостроители и пазители на Божиите тайнства, за да ги предават на Христовото стадо за здраве и спасение. Както на съдържателя било обещано: „Ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя“, така и Спасителят обявил, че никой труд не е напразен за Него, че стореното за най-малкия от Неговите братя ще бъде зачетено като сторено за Самия Него, че пастирите на Божието стадо, които го надзирават не принудено, а доброволно, не заради гнусна корист, а от усърдие, ще получат неувяхващия венец на славата, когато се яви Пастиреначалникът (1 Петр. 5:2-4).

Тази трогателна притча завършва с въпрос на Оня, Който Сам е божествена премъдрост. Христос се обърнал към законника: „Кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците?“ Господ искал да поучи слушателите Си, че любовта притежава своя мярка като слънцето, което свети и грее по закона на собствената си същност, така че нищо не е в състояние да се скрие от неговата топлина и светлина. Законникът уклончиво отговорил на Христа: „Оня, който му стори милост“. Тесногръдата юдейска гордост му попречила да нарече самарянина „ближен“ на евреина, нападнат от разбойниците. Христос му повелил: „Иди и ти прави също така“ (Лука 10:37). Може да се предположи, че книжникът си отишъл от събранието по-смирен и по-човеколюбив. Думите на Христа опровергават мнението на протестантските тълкуватели, че в притчата се съдържало учение за оправдание с вяра. Напротив – тук се сочи бездната, която разделя нашите знания и действия и която ни пречи да осъществяваме в живота великия закон за любовта към ближния.

В Българската Православна църква винаги е осъзнавано значението на притчата за милостивия самарянин като нагледен пример за лична и обществена благотворителност. Тази дидактична, но благородна цел обуславя включването на илюстрации на притчата в паметници като Четириевангелието на цар Иван Александър (1355-1356)[4], Томичовия псалтир (ок. 1360)[5], стенописите на църквата „Св. Стефан“ в Несебър (1599)[6], „Рождество Христово“ в Арбанаси (1638)[7], трапезарията на Бачковския манастир (1643)[8].

_______________________
*Публикувано в Духовна култура, 1989, кн. 2, с. 18-24.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, декември 2011, авторът е архимандрит доц. д-р и е преподавател в Шуменския университет.

Същата статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. За евангелските притчи вж. библиографията: W. S. Kissiger, The parables of Jesus. A histrry of interpretation and bibliography, Metuchen (N. J.), 1979. По-нови изследвания: Ю. И. Левин, Логическая структура притчи, УченьIе записки Тартуского гос. университета, 1982, вьIп. 576. Труд по знаковьIм системам, № 15, с. 49-56; C. Westerman, Vergleiche und Gleichnisse im Alten und Neuen Testament, Stuttgart, 1984, M. S. Kjärgaard, Metaphor and parable, Leiden, 1986 etc.

[2]. За самаряните вж. S. J. Isser, The Dositheans. A Samaritan sect in late Antiquity, Leiden, 1976; Samaritan documents relating to their history, religion and life, tr./ed. J. Bowman, Pittsburgh, 1977, A. Broadie, Samaritan philosophy, Leiden, 1981.

[3]. A. Wittenburg, Zur Qualität des Olivenöts in der Antike, Zeitschrift für Papyroiogie und Epigraphik,38, 1980, S. 185-189; L. Charpentier, Le mystére du vin, Paris, 1981.

[4]. Л. Живкова, Четвероевангелието на цар Иван Александър, С., 1980, табл. XXXIII.

[5]. М. В. Шепкино, Болгарская миниатюра XIV в. Изследование ПсалтьIри Томича, М., 1963, с. 77-78, ил. 60.

[6]. Църквата „Св. Стефан” – Несебър, Възстановени паметници на културата, НИПК, С., б. г., б. с.

[7]. Л. Прашков, Църквата „Рождество Христово” в Арбанаси, С., 1979, с. 91, ил. 75.

[8]. Б. Пенкова, Притчата за добрия самарянин и стенописите в трапезарията на Бачковския манастир, Изкуство, 1986, № 3, с. 28-32.