Станимир Димов

До средата на XI-ти век (1054 година) християните на Изток и на Запад, въпреки някои различия, образували едно цяло. След разрива между Източната и Западната Църква, настъпил след Великата схизма от 1054 година, в християнството се оформили две основни течения: православие – на Изток, и римокатолицизъм – на Запад. Всяко от двете изграждало своя структура и имало свой начин на живот.

Бидейки последователи на Христовото учение, а освен това и приемащи като източник на вярата си едно и също Свещено Писание – Библията, православни и католици несъмнено имат много общо помежду си.

Като основна обща черта между католиците и православните трябва да се посочи това, че те се именуват християни, тоест всички те изповядват вярата в Иисуса Христа като въплътил се Син Божи, като Изкупител на човечеството от греха и смъртта. В тясна връзка с учението за личността и изкупителното дело на Иисуса Христа е учението на Църквата за единия по същност и троичен по лица Бог, тоест догматът за Света Троица (Отец, Син и Дух Свети). Тук има принципно единство между католици и православни.

Православни и католици приемат вярата, дефинирана на Първия и Втория вселенски събори, тоест приемат Символа на вярата, но в интерпретирането на текста на този Символ невинаги са единни.

Освен отбелязаното по-горе сходство между двете направления има и други пунктове в областта на вярата, където е налице принципно сходство между православни и католици. Така например едните и другите са възприели седем тайнства: Кръщение, Миропомазване, Изповед, Евхаристия, Свещенство, Брак и Елеосвещение; имат три йерархически степени: епископ, презвитер и дякон; отправят молитви за починалите и молитви към светиите; почитат светите мощи и иконите; кръстят се (наистина католиците се кръстят с пет пръста и отляво-надясно, а православните — с три пръста и отдясно-наляво); приемат Свещеното Писание и Свещеното Предание като равностойни източници на вярата ; учат, че за спасението на човека са необходими както вяра, така и добри дела.

По отношение на учението за първородния грях, между католици и православни съществуват някои различия.

Според православното учение първият човек е създаден нито смъртен, нито безсмъртен, а е създаден за безсмъртие. Тоест, у него имало заложби да достигне безсмъртие, като постави своята свободна воля в хармония с волята на Бога. Първият човек не сторил това – той се противопоставил на Божията воля и това всъщност е първият грях. Този грях внесъл дълбока, съществена, но не пълна повреда на човешката природа. У човека останали следи от добро, което му позволява, макар и с много усилия, да върши добри дела, които наред с вярата са необходимо условие и предпоставка по пътя на нравственото му усъвършенстване.

Според учението на католиците Бог сътворил първия човек с тяло смъртно и душа безсмъртна, свободна и разумна. За да могат тези две субстанции (душа и тяло) да съжителстват, Бог надарил човека със свръхестествени благодатни дарове. При все това той съгрешил. Първият грях отнел от човека свръхестествените дарове, нанесъл повреда на човешката природа, но тя не била толкова дълбока и съществена. Поради това човек не само може да върши добри дела, които са му необходими, но може да върши дори повече, отколкото са му нужни, тоест да върши свръхдлъжни дела.

В своя самостоятелен исторически път на развитие Римокатолическата църква е допуснала съществени верови нововъведения, които не се възприемат от православните християни.

Едно такова нововъведение е учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Това учение е догматизирано от папа Пий IX (1846-1878) на 8 декември 1854 година с була „Инефабилис Деус“.

Католиците учат за два вида зачатие: на тялото и на човека. Като тяло св. Дева Мария е зачената от нейните родители праведните Иоаким и Анна. В момента на зачатието си като човек тя получила свръхестествените благодатни дарове, които Адам и Ева загубили при грехопадението. Тъй че тя при зачатието си като човек била в райското състояние на прародителите преди греха. В това се състои нейното непорочно зачатие.

От църковно гледище това учение е неприемливо. То противоречи на библейското учение за всеобщността на изкупителното дело на Иисуса Христа. Щом има плътско зачатие, има и грях и на него са подвластни всички хора. Изключение прави само Иисус Христос, Който не е заченат по естествен път, а по свръхестествен. От това, че Православната църква не приема учението на Римокатолическата за непорочно зачатие на св. Дева Мария, не следва, че тя я тачи по-малко. След Иисуса Христа най-голяма почит Православната църква отдава на св. Богородица. И тази почит тя е заслужила поради нравственото съвършенство и чистота, които е постигнала с лични усилия, а не защото е зачената непорочно.

Друга въведена от католицизма догма е учението за възнесението на св. Дева Мария на небето с тяло. Това учение е възведено в догмат, тоест в официално учение на Римокатолическата църква, от папа Пий XII (1939-1958) на 1 ноември 1950 година с була „Мунифицентиссимус Деус“.

Този последен засега католически догмат е естествена, логическа и неизбежна последица от догмата за непорочно зачатие на св. Дева Мария: щом Божията Майка е зачената без порок, без грях, смъртта не може да има власт над нея; а щом не е умряла, естествено е отминала от този свят и с тялото си се е възнесла при своя Син.

Както и предишната догма, така и тази не се възприема от Православната църква и не може да се възприеме. И тя, както и предишната, противоречи на Божественото откровение – на Свещеното Писание и Свещеното Предание. Вярно е, че завършекът на земния живот на Божията Майка е наречен успение, а не смърт. С това се подчертават два важни момента:

1. За св. Дева Мария с нейната нравствена чистота и съвършенство смъртта не поражда ужас, тя е естествено успение, тоест заспиване, преминаване от едно състояние в друго и

2. Всеки християнин, който в земния си живот подражава на св. Богородица, може да има завършек като нейния – да премине от този в отвъдния живот чрез заспиване.

Има още →