Етикет: претория

Съдът на Понтий Пилат*

Публикувано на от Dragan Bachev

Правната и морална отговорност за „осъждането“ на Христа

Любозар Чолаков

Разпитът на Иисус Христос от рим­ския прокуратор на Юдея Понтий Пи­лат (26-36 година след Христа) ни е разказан от синоптиците и от евангелист Иоан (Матей 27; Марк 15; Лука 23; Иоан 18:28).

Евангелист Иоан – по-точен от си­ноптиците – определя мястото, където е бил извършен разпитът, което място – благодарение на особени археологиче­ски открития – днес се знае със си­гурност и съставлява страница от исто­рията на земния живот на Христос. «Преторията» – определя евангелист Иоан. Това латинско наименование – минало в употреба във всички римски провинции, употребявано на еврейски и даже на арамейски – означава мя­стото, където преторът е издавал своите решения. Не се касае значи непременно до съдебна палата. Това е можело да бъде – по време на война – походната палатка на претора или – когато се е отнасяло до колония – собственото му жилище. Мебелировката е била проста. Скромна в полукръг естрада е съставля­вала «трибунала» (на латински, «бема» – на гръцки), върху която естрада е бил поставен «почетният стол» – древната неудобна табуретка на римската тра­диция. Така че когато евангелист Иоан казва, че Иисус от Каиафа е бил пове­ден в преторията, това значи, че Той е бил отведен в жилището на Понтий Пи­лат.

Различни текстове на Филон и на Иосиф Флавий допълват евангелските сведения.

Прокураторите, когато са се устано­вявали в Иерусалим, са живеели в кре­постта Антония, наречена така от Ирод Велики в угода на Антоний (83-30 година преди Христа). Тази крепост се е намирала на север от града, в близост до храма. Тя е удължавала градските стени, из­дигайки се над тях върху скала висока 25 метра. При нормални времена, в крепостта се е намирал римски гарни­зон от 600 души, които от височината на тези мощни стени са бдели над Иеру­салим.

Господ Иисус Христос и Понтий Пилат

Днес върху мястото на някогашната римска крепост се издига обширният католически манастир Нотр-Дам дьо Сион. Още при началните строителни работи са били открити твърде инте­ресни археологически находки: подзем­на баня, водоносни канали, огромни подпорни стени. През годините 1927-1932, там е бил открит огромен плочник (с повърхност от 2500 кв. м.), образуван от големи каменни плочи, дебели 50 см, широки 1,50 метра и често пъти дълги 2 метра, който плочник по местонахождението си съставлява вътрешния двор на кре­постта. Съпоставянето се е налагало. Според евангелист Иоан, Пилат е из­вел вън Иисус и е седнал на съдището, на мястото «наречено Литостротон, а по еврейски Гавата» (19:13).

Литостротон! Тези огромни каменни плочи, където и днес още се виждат браздите, издълбани от конниците, кои­то са минавали през там, значи са съ­щите, по които някога – през последните часове на Своя земен живот – е стъпвал нашият Господ и Спасител!

«Литостротон» означава «място покрито с плочи». «Гавата» изразява понятие за «издигнато място», което в случая на­пълно отговаря на възвишението, където се е намирала крепостта Антония.

Не съществува никакво съмнение, че събитието с «Преторията», за което ни разказва евангелист Иоан, именно тук е станало.

Понтий Пилат! Кой и какъв е бил този човек, от когото е зависела участта на Иисус? Тацит споменава името му. Иосиф Флавий и Филон изобилно го­ворят за него.

Назначен за прокуратор на Юдея от Тиберий «в дванадесетата година на царуването му», тоест по всяка вероят­ност в 26 година след Христа, той за­пазва тази длъжност цели десет години. За произхода му не се знае много нещо. Сигурно – обикновен рицар, с каквито императорите са предпочитали да си служат, намирайки ги за по-удобни от чистокръвните аристократи. Някои като тълкуват името му Рilatus – съкра­тен вид от Pileatus – заключават, че вероятно той е бил потомък на осво­боден роб, защото pilеum (червено боне) е била шапката, която са носили освободените роби. Други автори, тър­сейки произхода на името на Пилат в думата pilum – познатото оръжие на легионерите – предполагат, че той е бил син на офицер, декориран с поче­тен pilum. Трети автори – като Розади – с доста голяма смелост се опитват да възстановят самата биогра­фия на Пилат. Те го считат по произ­ход за испанец (роден в Севиля), син на Марк Понтиус, който по време на войната на Агрипа срещу кантаврите е командвал ренегатите астурийци, съюз­ници на римляните, поради което именно е бил получил и споменатото отличие. Всичко това обаче е само хипотеза.

Двамата еврейски писатели Иосиф Флавий и Филон – фанатични нацио­налисти, готови да припишат всички престъпления на всеки, който не обича евреите – представят Понтий Пилат в най-черни краски. Иосиф Флавий го таксува като неморален, грабител, не­справедлив, насърчаващ корупцията и насилието. Филон говори за «неговите притеснителни мерки, грабежи, не­правди и оскърбления», без обаче да цитира примери. Че римският прокура­тор е имал тежка ръка, за това свидетелстват различни случаи. Между другото – случаят, за който споменава евангелист Лука (13:1). Но все пак, от евангелското четиво човек не остава с впечатление, че Пилат е бил тъй грозно брутален. Той е бил като всички рим­ляни от неговата каста – управлява­щата върхушка на императорския Рим – които Ренан сравнява с английските тори, които «черпят силата си от самите свои предразсъдъци». Образовани в до­брия и в лошия смисъл на думата, те са презирали «сметта», която е трябвало да управляват.

Рим още от деветнадесетата година след Христа е бил антисемитски на­строен, за което свидетелства изгон­ването на евреите от вечния град. По вкус и поради някои по-определени причини, Пилат не е обичал евреите. Той е бил недоверчив към техния краен фанатизъм. Така че – вследствие недо­верие или ненавист спрямо евреите – Пилат по-скоро е бил благосклонно раз­положен към Иисус. Че това е било така, между другото свидетелства фак­тът, че Пилат – след разпита на Иису­с – излиза пред първосвещениците и тълпата и казва: «Ето, извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина» (Иоан 19:4). За това сви­детелства и фактът, че Пилат е искал, щото от тримата осъдени на смърт да пусне за Пасха, тоест да помилва, именно Иисус Христос.

Господ Иисус Христос и Понтий Пилат

Въпреки всичко това, «съдът» на Пи­лат е бил напълно нередовен. В случая въобще не би могло да се говори за «процес» в правния смисъл на тази дума.

Както в еврейското, така и в римското право, гаранциите, дадени от закона на обвиняемия, са били многобройни и здрави. Безспорен факт е обаче, че що се отнася до Иисус едни от тези проце­суални норми открито са били нарушени, други пък – заобиколени поради хит­рост или небрежност.

Например, според римското право обвинението би трябвало да бъде пред­шествано от така нареченото роstu­latio – разрешение за обвиняване – което съдията е могъл да даде или да откаже. Следвало е така нареченото delatio nominis с полагане клетва от обвинителя, че действа без завист, нито омраза. Обвинението се е извършвало публично при призоваване на съд чрез съдебен служител, като подсъдимият е имал право на защита, която е можела да призовава свидетели, да прави до­води, и прочее. В «процеса» на Иисус – нито сянка от всички тези процесуални гаранции! Даже не се вижда да е имало редовно издадена присъда.

За да можем да си обясним – но не и да оправдаем – държанието на рим­ския магистрат в случая, би трябвало да поставим «процеса» в действителната му околна среда. Това за Пилат е бил обикновен епизод в една колониална страна. Но тези съображения – както и страхът му пред евреите да не би те да изнесат пред императора неговите нечисти и нечестни деяния в управле­нието на страната – не могат да нама­лят отговорността на римския прокуратор. Материално, правно, отговор­ността за случая носи той. Пилат е па­лачът на Христа.

Но моралната отговорност? Тя из­цяло пада върху еврейския Синедрион, върху еврейските първосвещеници. Босюе, блажени Августин и много други ве­лики люде с право казват: «Пилат е съучастник в престъплението им, но сравнен с тях, той е много по-малко престъпен от тях».

Какъв е бил краят на Понтий Пилат? Нищо положително за него не се знае след 36 година, когато той е бил отзо­ван в Рим, за да отговаря за масовото избиване на самаряни върху Гаризим. Според някои – той се е самоубил. Според други – той е станал христия­нин.

Жан Маре като Понтий Пилат във филма „Понтий Пилат“ (1962)

Литература: Daniel-Rорs, Histoire Sainte. Jésus en son temps. Париж, 1949; Jean Guitton, Jésus. Париж, 1956; E. Royston Pike, Dictionnaire des re­ligions. Париж, 1954.

______________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1959, кн. 5, с. 22-24. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-a7g

В ПОСЛЕДНИТЕ ЧАСОВЕ ОТ ЗЕМНИЯ ЖИВОТ НА ИИСУСА*

Публикувано на от Dragan Bachev

Проф. д-р Боян Пиперов

Св. евангелисти са описали в своите евангелия някои събития, които предшествали непосредствено принасянето на най-великата саможертва на Богочовека – кръстната Му смърт на Голгота. Тези събития и някои употребени изрази ни доказват, че евангелистите са отразили една на тях съвременна действителност. Върху някои от тези действия и изрази искам да предложа някои исторически справки.

I.

„Пилат… взе вода, та оми ръце пред народа и рече: невинен съм за кръвта на Тоя Праведник” (Мат. 27:24).

Древен и широко разпространен бил обичаят някой да измие ръцете си пред свидетели като символично действие, че той е невинен по отношение на някакво престъпление. Херодот[1] ни повествува за фригиеца Адраст, син на Гордий, който избягал в гр. Сарди при Крез, за да намери при него спасение и покровителство, понеже неволно убил собствения си брат. Адраст – пише Херодот – „бил нечист по отношение на своите ръце… и според местните обичаи той се нуждаел от очистване и Крез го очистил. Лидийците и елините имат твърде подобни начини на очистване (Ист. I, 35)“. В „Аякс“ от Софокъл[2]  четем: „При извора, в крайбрежните поля ще ида! Може би очистен ще ме пощади богинята“. В „Енеида“ (II, 717-720) от Вергилий[3]  са предадени думите на героя Еней към баща му: „Ти, татко, вземи с ръка светините и отческите пенати (домашни божества покровители, б. м.); на мене, излязъл от толкова страшна война и скорошно клане, не ми е позволено да ги докосвам, докато не се измия с течаща вода“. Във всички посочени случаи при култовото очистване чрез измиване на ръцете е подчертана идеята, че ония, които са извършили убийство и проляли кръв, не са сторили това умишлено и следователно не бива да носят отговорност пред боговете.

Съответният юдейски обичай се основава на Моисеевото предписание, изложено във Второзаконие 21:1-9. Там се дава наредба за това, че когато бъде намерен труп на човек на полето и не се знае кой е убиецът, то стареите от най-близкия град и свещениците да вземат невпрягана телица и да я заколят в пуст дол и да „омият ръцете си над (главата на) закланата телица (еврейски над телицата, на която е прекършен врата)… и да кажат: наши ръце не проляха тази кръв и наши очи не видяха (ст. 6 и 7)… И те ще се очистят от кръвта (ст. 8)“.

В Сота (трактат от Талмуда), 9,6 се дава изяснение на тази наредба. Там четем: „Стареите на оня град (край който е намерен убитият) омиват ръцете си с вода на мястото, където е пречупен вратът на телето, и казват: Нашите ръце не са проляли тази кръв и нашите очи не са видели (убийството). Но защо трябва да считаме, че стареите били подсъдни за проливане на тази кръв? Това трябва да се счита така: Ние не сме го (убития) отпращали без храна, когато е идвал при нас; не сме го виждали и не сме го оставяли без придружител (т. е. отхвърляме и всякаква косвена вина за неговата съдба, б. м.). Но не е било необходимо те да казват: И ще се очистят от кръвта. По точно това оповестява Св. Дух, т. е. тези думи съдържат Божието обещание за прошка.

Относно значението на символичното действие измиване на ръцете има нещо запазено и в трактат Гиттин, 56а, където се разказва, че император Нерон своеволно бил тръгнал срещу Иерусалим и бил казал: „Светият (т. е. Бог), да бъде благословен, пожела да разруши Своя дом и да измие ръцете Си над мене“, т. е. да отхвърли от Себе Си вината и да я припише на мене.

Пилат спазил този юдейски обичай, за да направи по-силно впечатление на юдеите и, може би, като отрече публично участието си в убийството на Иисуса, да ги накара да се замислят и опомнят в своето заслепение. Но юдеите били решени на всичко докрай и крещели: „Кръвта Му нека падне върху нас и върху чедата ни“ (Мат. 27:25).

II.

„Войниците управителеви взеха Иисуса в преторията” (Мат. 27:27).

Претория е латинска дума. Отначало praetorium била наричана походната палатка на военачалника в римски лагер. По-късно така се наричала главната квартира на всеки управител на провинция. Тя служела преди всичко за жилище на прокуратора, на неговите помощници и на личната му охрана (cohors praetoria – ок. 300-360 войника). Преторията била също така съдебно място и място за задържане за предварително следствие.

Иосиф Флавий пише: „Флор[4] тогава се намирал в двореца (на Ирод, б. м.); на следващия ден той седна на поставеното пред него (двореца) съдийско кресло; приближиха се първосвещениците и първенците и всички знатни от града и застанаха пред съдийското кресло“ (Юдейск. война, II, 301). Ясно е, че дворецът, в който бил отседнал прокураторът, бил използван и за съдилище.

В Деян. 23:34-35 пък четем: „Управителят… рече: ще те изслушам, кога дойдат и твоите обвинители. И заповяда да го (Павла) държат под стража в преторията Иродова“.

Прокураторът на Юдея имал своето постоянно жилище в Кесария (вж. Деян. 25:1), а само на големи празници отивал в Иерусалим. Тук пребивавал в по-раншния дворец на Ирод (гръцки та василиа). Този дворец с просторните си сгради предлагал достатъчно място и за cohors praetoria. Тук именно Иисус Христос ще е стоял пред съдийското кресло на Понтий Пилат (Мат. 27:27; Марк. 15:16). Не може да се приеме мнението, че преторията е била в крепостта Антония. Там се намирала само казармата (гръцки паремволѝ) на постоянния римски гарнизон в Иерусалим. Иосиф Флавий изрично пише: „Тъй като винаги в нея (т. е. крепостта Антония) се намираше римска кохорта (гръцки тагма; Юдейск. война, V, 244)“. За тази именно казарма се споменава и в Деян. 21:34, 37; 22:24; 23:10, 16, 32. По този въпрос специално за времето на Понтий Пилат имаме едно свидетелство в едно писмо на Ирод Агрипа I (37-44 сл. Хр.), запазено у Филон в съчинението му De legatione ad Caium, § 38: „Пилат беше един от наместниците, назначен за прокуратор на Юдея. Той не беше на голяма почит у Тиберий, или поради притесняването на населението, защото внесъл в двореца на Ирод при светия град позлатени щитове, или…” Ако Понтий Пилат накарал да се поставят свещени щитове в двореца на Ирод, то това е станало, само защото този дворец бил негово жилище по време на престоя му в Иерусалим.

Думата претория се среща често и в равинската литература под формата палторион или пелаторион, но е получила значение на „дворец“. Напр. в трактат Санхедрин 2, 3 четем: „Ако умре някой близък на царя, то той не излиза от своя дворец (арам. палторион)“. Така постъпвал царят, за да не покаже публично своята скръб.

III.

„Дадоха Му да пие оцет, смесен с жлъчка” (Мат. 27:34).

Преди да изясня юдейския обичай, според който на осъдените на смърт се давало да пият някакво упойващо питие, дължа да направя някои бележки относно текста в нашата Библия.

1. В гръцкия текст четем: „Дадоха му да пие вино, смесено с жлъчка“. Но в някои гръцки ръкописи и в Лукиановата рецензия вместо вино стои оцет. Понеже св. св. Кирил и Методий са превеждали от тази рецензия, то и в славянския текст е оцет.

2. На думата жлъчка в гръцкия текст отговаря холѝ, която, освен жлъчка, означава още въобще нещо горчиво, а в преносен смисъл — злоба, отрова. В масоретския еврейски текст срещу гръцкото холѝ от Превода на 70-те стои еврейската дума марá (ж. p. от прилагателното мар – горчив). Но в Притчи 5:4 и в Плач  Иеремиев 3:15 холѝ е като превод на еврейската дума лаанá — пелин. Считам, че съответното на Мат. 27:34 място в Марк. 15:23 е предадено по-правилно: „И дадоха Му да пие вино със смирна, ала Той не прие“. На това място към думата вино в гръцкия текст има определение с минало страдателно причастие есмирнисмѐнон, т. е. примесено със смирна (ароматична смола). Виното било смесвано със смирна или, за да се усили упойващото му действие, или пък просто да се ароматизира. Че смирната имала свойство да вгорчава, виждаме от един Мидраш (тълкувание) към Песен на Песните 3:6: „Както на всеки, който събира смирна, ръцете стават горчиви, така и на нашия отец Авраам било отредено да изпита горчивина чрез страдания“.

Че на Иисуса Христа преди самото разпъване на кръста било предложено горчиво питие със зашеметяващо действие, отговаряло напълно на тогавашния юдейски обичай. В Санхедрин (трактат от Талмуда), 43а четем изказването на Рави Хисда (+ 309): „На оня, когото извеждат, за да бъде екзекутиран, се давало едно парченце благовонна смола в чаша с вино, за да се притъпи съзнанието; така се казва и в Притчи 31:6: Дайте сикер на загинващия и вино на огорчения по душа“. В една Барайта се казва: „Знатни жени в Иерусалим се грижели доброволно да го (виното) подаряват и изпращат. Но ако знатните жени не го подарявали доброволно, тогава на чия сметка да се достави? Съвсем ясно е, че това става за сметка на общината, защото в Притчи 31:6 е казано дайте…, именно за ваша сметка“. В Семах (трактат от Талмуда, в който се дават наредби за траура и погребенията), 2, § 9 се разказва: „Позволено е на тях (т. е. на водените за екзекуция, б. м.) да разговарят със своите братя и роднини, но да не става излишно забавяне; и им се дава да пият вино с благовонна смола, та да не се мъчат; казва се, че те правят и изповед, защото който се изповяда, има дял в бъдещия живот“. В едно тълкувание на книга Числа четем: „На всички, които биват осъдени на екзекутиране, се дава да пият чисто вино, за да им се отнеме съзнанието и да се изпълни написаното: Давайте замайващо питие на този, който е пред загиване…, че да пие и забрави своето страдание“. Тук тълкувателят предава със свои думи казаното в Притчи 31:6. Рави Ионатан (+ 279 г.) изтълкувал Рут 2:14 по шест начина. Интересно е петото му тълкуване. Рут 2:14 в нашата Библия гласи: „И рече ѝ Вооз: време е за ядене; дойди тук и яж хляб и топи залъка си в оцета. И тя седна при жетварите. Той ѝ даде хляб; тя яде, наяде се, и още ѝ остана“. Рави Ионатан тълкува този стих на части и счита, че казаното в него се отнася за Царя, Месия. Дойди тук, сиреч царската власт е близо до Тебе; и яж хляб, т. е. това е хляба на царската власт; и топи залъка си в оцета – това се отнася до страданията, защото в Исаия 53:5 се казва: И Той беше прободен[5] за нашите грехове; и тя седна при жетварите, това означава, че царската Му власт временно ще бъде отнета от Него, защото у Захария 14:2 се казва: Ще събера всички народи на война срещу Иерусалим; градът ще бъде превзет… и още ѝ остана – властта отново ще бъде върната при Него, защото пророк Исаия (11:4) казва: С жезъла на устата Си ще порази земята“.

От казаното става ясно, че евреите в древност полагали грижи да се облекчат страданията на ония, които бивали осъждани на сурови смъртни наказания – разпъване на кръст или убиване с камъни. Иисус Христос се отказал от тези грижи, за да изтърпи за нас и нашите грехове кръстните Си страдания напълно съзнателно.

________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 4, с. 3-7.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът на статията, проф. д-р Боян Пиперов (+1982), е дългогодишен преподавател в Катедрата по Стари Завет в Богословския факултет при СУ (в периода 1950-91 – Духовна академия, след 1991 отново връща старото си название Богословски факултет при СУ).

[1]. Гръцки историк (485-425), написал „История“ в 9 книги.

[2]. Гръцки трагик (496-406).

[3]. Прочут римски поет (70-19 пр. Хр.).

[4]. Последният прокуратор на Юдея (64-66 сл. Хр.).

[5]. В българската, гръцката и латинската Библии стои „изпоранен“, но в еврейската Библия и ръкописа на пророк Исаия от Кумран четем „прободен“.

Изображения:

1. Жан Маре като Понтий Пилат във филма „Понтий Пилат“, 1962.

2. Иисус и преторианци.

3. На път за Голгота.

СЪДЕБНИЯТ ПРОЦЕС СРЕЩУ ИИСУСА ХРИСТА ПРЕД ЮДЕЙСКИТЕ ДУХОВНИ ВЛАСТИ СПОРЕД ЕВАНГЕЛИЯТА*

Публикувано на от Dragan Bachev

Николай Коцев

Общественото служение на Иисуса Христа съвпада с особен исторически период за евреите. Изминало почти цяло столетие, откакто те изгубили политическата си независимост. Палестина, както и много други източни страни, влязла в границите на Римската империя. Богоизбраният народ трудно понасял трагичната си съдба. Само утехата от обещания Избавител – Месия обединявала копнежите и надеждите на всички. Обаче в месианските въжделения на юдеите нямало единство и определеност, които да почиват на древните пророчества. Контрастът между националните мечти и унизителното робство пораждал в съзнанието на народа един месия според специфичния исторически момент. Всички очаквали могъщ земен владетел, цар- освободител и завоевател, който да издигне високо скиптъра на Юда.

Не само тежката политическа участ пречела на юдеите да си изградят правилна представа за обетования Месия. Тяхното религиозно-нравствено развитие било на такова ниво, че те не можели да усвоят обективния смисъл на Писанието, който откривал единствения верен път към духовното царство на Месия. За това тревожно състояние на народа били виновни преди всичко неговите духовни водачи, които произлизали из средата на фарисеите, caдукеите и есеите — три обществени партии, различаващи се по нееднаквото прилагане на Моисеевия закон в живота. Евангелската проповед за тях била напълно чужда. Новата заповед на любовта към всички била съвсем неприемлива при жестоко оскърбеното им национално чувство. Призивът на Иисуса Христа за покаяние (Лук. 13:5; 24:47) високомерните фарисеи схващали като оскърбление на тяхната праведност. Религиозните разбирания на садукеите не били съвместими с учението на Спасителя за духовната природа на човека и възкресението на мъртвите (Мат. 22:23-33). За есеите пък не била приемлива заповедта за служение на ближните и необходимостта от проповед към всички народи (Мат. 25:35-45; 8:11; 10:18)[1].Освен изброените причини и много други обстоятелства не позволявали да бъде приет Иисус Христос за Месия. Неговата известност обаче нараствала c всеки изминат ден. Числото на Неговите почитатели, привличани от многократното свидетелство на Иоан Кръстител (Лук. 3:1-18), от поразяващите чудеса и вълнуващата Христова проповед все повече нараствали. Когато обаче Спасителят попитал Своите ученици: „За кого Мe мислят човеците?“ (Мат. 16:13-14), от отговорите им проличало, че никой не Го смятал за обикновен човек, но никой не Го смятал и за Месия, Когото очаквал народът. Ето защо месианските тенденции и бързо нарастващата популярност на Иисуса Христа са главната причина срещу Него да се надигне могъща опозиция сред ръководните израилски кръгове (Марк 11:18; Иоан 11:47-48). Потомците на Авраама очаквали в заслепението си своето наследство, което те превратно разбирали. Всеки, който би им предложил нещо по-друго от това, което очаквали, за тях бил опасен враг и трябвало да се премахне. Затова два дни преди празника Пасха първосвещеник Каиафа свикал членовете на синедриона на спешно заседание в своя дворец. Тук било взето решение за насилствено залавяне на Христа чрез предателство (Мат. 26:3-5). Юда, подкупен от първосвещениците, дал съгласието си да сътрудничи за изпълнението на това решение. Израил, който в продължение на много векове очаквал своя Избавител, сега Го отхвърлил и предал на осъждане.

При съдебния процес срещу Иисуса Христа пред юдейските духовни власти различаваме според евангелските повествования три главни момента: I. Съд пред първосвещеник Ана, II. Съд пред първосвещеник Каиафа и III. Съд пред синедриона.

I. Съд пред първосвещеник Ана (Иоан 18:13, 14, 19-23)Първосвещеническото служение по онова време било монополизирано от тесен кръг хора, свързани с близки роднински връзки. Тук ярко изпъква първосвещеник Ана. Още при цар Ирод Велики (37-4 година преди Христа) тази иерархическа степен бяла превърната от авторитетна религиозна длъжност във временно отличие, раздавано от светските владетели. Свидетелството на евангелията, което се потвърждава, както от юдейския историк Иосиф Флавий, така и от Талмуда, навежда на мисълта, че първосвещеническата власт след първосвещеник Ана била повече колективна, отколкото лична.

От Александрия Ана бил извикан в Иерусалим от Ирод Велики да служи в полза на ненавиждания от народа тиранин[2]. Когато Кириний бил легат в Сирия, 6 година след Христа, Ана заемал първосвещеническия престол. Като първосвещеник той останал докато четвъртият проконсул на Юдея Валерий Грат го свалил от тази длъжност в 15 година след Христа, защото превишавал властта cи[3]. Но свещеническото съсловие и самият народ не предавали важно значение на този акт, тъй като в очите на строгите пазители на закона той бил недействителен и светотатствен. Формално подчинявайки се на решението на римската власт, Ана продължавал да бъде носител на първосвещеническото достойнство, да се ползва с уважението на народа и да упражнява голямо влияние върху синедриона, в който членували и петима негови синове. Едни от тях вече били първосвещеници, а на други предстояло да станат такива[4].Изхождайки от това, че враговете на Иисуса искали да Го осъдят, трябваше да очакваме Той да бъде заведен направо при Каиафа, действителният първосвещеник по това време. Вместо това, по свидетелството на евангелиста, Иисус Христос още през нощта бил заведен при Ана. Причината откриваме в това, че Ана бил „тъст на Каиафа“, тоест тези, които хванали Спасителя, искали да направят, може би, по нареждане на самия първосвещеник чест на знатния роднина. При това Ана вземал особено участие в предприетото преследване против Иисуса Христа[5]. Може би първосвещеник Каиафа, който още от по-рано искал смъртта на Иисуса (Иоан 11:49-50), след предателството на Юда бил зает със свикването на синедриона, за да предаде юридическа форма на предстоящото дело; или пък се очаквало, че Ана като по-стар и опитен лично ще иска да се срещне с Иисуса, за да помогне с изпитаната си ловкост на своя зет[6]. Така Подсъдимият бил заведен в първосвещеническия дом. Този дом, както и повечето постройки на знатни хора на Изток, ще да е представлявал редица сгради, разположени в четириъгълник с голям двор. Тук живеели първосвещениците Ана и Каиафа.

Апартаментите им се намирали в двете противоположни страни на четириъгълника и обширният двор ги разделял един от друг. Отстрани били стаите за гости и за многобройната прислуга, а също така и съвещателната зала, където понякога заседавал синедрионът[7]. Тук първосвещеник Ана разпитвал Иисуса и преди всичко Го питал за Неговото учение и за Неговите ученици (Иоан 18:19). Хитрият садукей искал още от самото начало да придаде голямо значение на делото. Той имал намерение да представи работата така, като че ли около Иисуса Христа съществува многобройно опасно общество от явни и тайни Негови последователи, което има особено учение, различно от Моисеевото, и своя тайна цел. Христос виждал какво цели първосвещеникът с коварния си въпрос, което личи от отговора Му: „Аз открито говорих на света… и скрито нищо не съм говорил“ (Иоан 18:20). Спасителят като че ли казва: Аз не съм съблазнител, който излиза с тайно учение. Всичко съм говорил ясно и открито. Свидетели са Ми тези, които са слушали; те знаят, що съм говорил. Редно би било преди да питаш Мене от тях да узнаеш това (Иоан 18:21). Тук Иисус Христос застанал на почвата на юридическите права на юдеите. У всички народи, както и у юдеите, никога един обвиняем не давал свидетелство сам за себе си. Затова Спасителят искал законен, макар и формален съд, в който преди всичко свидетелите да дадат своите показания. Това искане, което прозира в отговора Му и е указание за нарушаване на закона, се видяло дръзко не само на Ана, но и на неговите слуги. Ето защо един от тях ударил Спасителя по лицето и казал: „Тъй ли отговаряш на първосвещеника?“ (Иоан 18:22). Така, може би, той искал да отвлече от себе си опасността да бъде призован за свидетел, като един от доскоро удивляващите се от думите и делата на Божия пророк[8]. Този, Който се молел на кръста за Своите мъчители, би могъл и сега да понесе безропотно неразумната дързост на първосвещеническия слуга. Мълчанието обаче в настоящия случай могло да се изтълкува като признание, че действително е нарушено уважението към първосвещеническия сан. Затова Иисус Христос отговаря: „Ако говорих зле, докажи злото; ако ли добре – защо Ме биеш?“ (Иоан 18:23). Повече въпроси няма. Ана при всичката своя важност и ненавист към Подсъдимия нямал право сам да води съдебен процес. Затова ни говори постъпката на слугата, която не би била възможна на едно официално дело пред синедриона. Ето защо на този разпит трябва да се гледа като дело на частно лице, което е водело незаконно предварително следствие. След като се убедил, че е безполезно да задържа повече Иисуса, Ана прекратил разпита.

II. Съд пред първосвещеник КаиафаПри разглеждане на тези съд, за който подробно разказват първите двама евангелисти, се различават няколко по-важни момента.

1. Отвеждане на Иисуса Христа при Каиафа (Иоан 18:24; Мат. 26:57; Марк 14:53; Лука 22:54).

На пръв поглед, като сравним дотук посочените евангелски места, като че ли има известно противоречие. Евангелист Иоан говори, че Иисус Христос бил първо при Ана, а след това той Го изпраща при Каиафа. Евангелистите-синоптици пък, като не говорят нищо за участието на първосвещеник Ана в съдебния процес, казват, че Спасителят бил заведен направо на съд пред първосвещеник Каиафа. Това дава повод на някои изследователи да твърдят, че съдебно разследване при Ана не е имало. Иисус Христос само пътем бил заведен при него, за да знае той за задържането Му, а евангелист Иоан говори за същия съд, за който разказват и останалите евангелисти. Правилното анализиране на текста от четвъртото евангелие ясно показва, че апостол Иоан говори за съд на Христа при Ана. При това този евангелист е знаел за другия съд, станал у Каиафа (Иоан 18:13, 24). Той нарочно нищо не говори за съда пред Каиафа, тъй като за това читателите вече знаели от другите евангелисти, а разказва само онова, на което е бил очевидец (Иоан 18:15).

И така, Ана изпратил вързан Иисуса Христа при първосвещеник Каиафа, където – по думите на евангелист Марк – се събрали всички първосвещеници, стареи и книжници (14:53). Този евангелист говори за други първо- свещеници освен Ана и Каиафа, но тук няма грешка. По това време имало и други първосвещеници в оставка, някои от които, както вече се спомена, били синове на Ана.

Каиафа бил садукей, коварен и ловък като Ана. Той заменил Елеазар, син на Ана, на първосвещеническия престол и се задържал на него около 19 години. Свален бил от сирийския легат Вителий след падането на Пилат в 37 г. сл. Xp.[9] При него се събират членовете на върховното юдейско съдилище — синедриона.

През времето на земния живот на Иисуса Христа по всички градове, според Талмуда дори във всеки град, който наброявал не по-малко от 129 жители, у юдеите имало нисша съдебна инстанция — малък синедрион. В Иерусалим имало малък и голям сннедрион. Малкият сннедрион бил вероятно намален състав на големия. Този състав на синедриона наброявал 24 заседатели. Може да се предположи, че при Каиафа сега се бил събрал малкият синедрион[10].2. Търсене на лъжесвидетели против Иисуса Христа (Мат. 26:59-61); Марк 14:55-59).

Сведенията на евангелистите дават да се разбере, че съдебното заседание станало в дома на първосвещеника, а не в служебното здание на синедриона, намиращо се на храмовия хълм (Лук. 22:54). Тук всичко било подготвено за съденето на Спасителя. Първосвещеникът, като председател на събранието, застанал на специално издигнатото място в залата. Обвиняемият стоял пред него. Наоколо стоели или седели според своя ранг останалите членове на синедриона. Тук били и служителите, за да пазят Подсъдимия и да извикват свидетелите[11].

Каиафа, навярно чул за станалото при тъста му Ана, счел за необходимо да прибегне до разпитване на свидетели. На него му трябвали такива показания, въз основа на които да обоснове несправедливото си обвинение. И целият синедрион търсил такива свидетели. Те трябвало, от една страна, да дадат лъжливи показания, а от друга страна, да предадат на съда законна форма, защото съдиите не искали да предизвикат възмущението на народа. Свидетелите започват да се появяват един след друг, макар навън да била тъмна нощ. В какво те обвинявали Иисуса евангелистите не споменават. Те вероятно оказвали извършени нарушения на обичайното право, известно като „предание на старците“ (Мат. 15:2). Тези свидетелски показания обаче не били съгласни помежду си и не съдържали улики за углавно престъпление (Марк. 14:56). По основното правило на юдейската юрисдикция обвинение в такова престъпление можело да последва само, основавайки се на свидетелството най-малко на двама човека при условие, че във всичко са съгласни помежду си[12].Въпреки че в продължение на месеци членовете на синедриона чрез свои хора следели Иисуса, за да Го обвинят в някое сериозно престъпление, те сега не могли да намерят свидетели, които да потвърдят такова обвинение. На края дошли двама лъжесвидетели, които като че ли обещавали да дадат очакваното. Те се позовавали на думите на Спасителя, произнесени преди две години в Иерусалимския храм (Иоан 2:19). И двамата преднамерено изопачили тези думи. Според евангелист Матей те свидетелствали, че Иисус казал: „Мога да разруша Божия храм и в три дни да го съзидам“ (26:61). В евангелието на Марк тяхното свидетелство е предадено така: „Чухме, че Той говореше: ще разруша тоя ръкотворен храм и след три дни ще съзидам друг неръкотворен“ (14:58). В такъв вид думите на свидетелите представят Иисуса Христа като метежник и богопротивник, който не само има най-ниско понятие за Иерусалимския храм като идолски, но има намерение да го разруши, за да изгради друг, неизвестно какъв храм. Това било явна хула срещу храма, равностойна на хула към Бога и Моисея, която според закона водела след себе си смърт за хулителите (Лев. 24:11-16). Да се отговори на това обвинение било лесно. Преди всичко Иисус Христос не е говорил „Аз ще разруша“ или „мога да разруша“, а обръщайки се към юдеите, е казал „разрушете“. После: когато Той говорел това, не разбирал Иерусалимския храм, а Собственото Си Тяло, което сам евангелистът потвърждава с думите: „Той обаче говореше за храма на тялото Си“ (Иоан 2:21)[13]. С тези думи Спасителят само искал да каже: Вие искате чудо и ще го имате в Моето възкресение, защото, когато разрушите храма на Моето Тяло, като Мe убиете, то Аз след три дни ще Го въздигна – ще възкръсна от мъртвите. Иисус Христос обаче мълчал пред това лъжливо свидетелство, защото казаното от Него в изяснение на смисъла на думите Му не би Мy послужило за оправдание. Неговата смъртна присъда била вече предрешена в сърцата на съдиите. От друга страна, понеже тези думи на Спасителя съдържали в себе си символично предсказание за Неговата смърт и възкресение, изяснението на смисъла им в настоящия момент не би имало никаква полза. Мълчаннето на Иисуса най-добре говори за това, че свидетелите не били съгласни помежду си и това несъгласие правело показанията им недействителни пред закона[14].Епископ Михаил в своето „Изтълкувано евангелие“ допуска, че разликата в лъжесвидетелствата, описани от първите двама евангелисти, се явява, защото първият по-кратко предава събитието и изпуска думата „ръкотворен“, или че евангелнст Матей предава думите на единия свидетел, а евангелист Марк, на другия[15].

И така, набързо събраните свидетелски показания не дават на синедриона желаните доказателства за виновността на Иисуса.

3. Въпроси на Каиафа към Иисуса Христа и отговорите на Спасителя (Мат. 26:62-64; Марк 14:60-62)

Процесът не протичал в полза на обвинителите. Каиафа, който виждал, че разпитът на свидетелите е безполезен и делото се забавя без да му се даде желаното направление, загубил търпение. Той започнал да се опасява, че утрото ще настъпи без да се формулира и издаде необходимата присъда, а с това утро ще дойдат и неприятностите с народа, сред който Иисус бил известен като пророк, „силен на думи и дело“ (Иоан 12:19; Мат. 21:10-11).

Евангелист Марк ни представя накратко следната драматична сцена: първосвещеникът се изправя на своето място, а заедно с него стават и другите членове на синедриона. Така изисквал съдебният церемониал. Каиафа се приближава съвсем близо до Подсъдимия[16] и, тъй като един параграф на съдебното производство срещу лъжепророк позволявал на разпитващия съдия да сплаши подсъдимия, извиква: „Нищо ли не отговаряш, какво свидетелстват тия против Тебе?“ (Марк 14:60). Иисус останал спокоен: „Той мълчеше и нищо не отговаряше“ (Марк 14:61). Спасителят знаел добре, както и Каиафа, че свидетелските показания са безполезни. Раздразнен още повече, първосвещеникът се видял принуден да премине към едно крайно и решително средство, казвайки: „Заклевам Те в живия Бог, да ни кажеш Ти ли си Христос, Син Божи” (Мат. 26:63). Думата „Христос“ тук е употребена в смисъл на Помазаник Божи, Месия, така че Каиафа иска от Иисуса потвърждение на Неговото месианско достойнство. Докато евангелист Матей казва: „Син Божи“, евангелист Марк определя: „Син на Благословения“. Този термин юдеите са отнасяли винаги пряко към Бога[17]. Тук евангелистите са напълно единодушни помежду си. Въпросът е много хитро зададен. Положителният отговор би бил взет за богохулство, както и станало. Ако пък се получи отрицателен отговор, тогава биха обвинили Иисуса за лъжемесия, който мами народа. В единия и в другия случай обвинението било углавно.

Досега Спасителят отбягвал в Своята учителска дейност да се нарича публично Месия-Христос. Това правел, защото не желаел да засилва неправилните народностно-политически месиански надежди на съвременниците Си. Сега обаче, когато се намирал пред изпълнението на Своето пратеничество, Той не се бави да отговори на въпроса на Каиафа: „Ти рече“. За да не остане в първосвещеника и у присъстващите някакво съмнение, че Toй е истинския Месия, допълня Своя отговор с пророчество, че някога Неговите обвинители ще видят Сина Човечески да седи отдясно на Силата в небесната слава, идещ на небесните облаци като Съдия. С това пророчество, съдържащо се в книгите на пророк Даниил (7 глава, 13 стих) и на псалмопевеца цар Давид (Пс. 109:1), Спасителят като че ли прави последен опит да спре синедриона в неговия кървав замисъл и да го подтикне към опомняне. Заслепени в своето пристрастие, тези хора не могли да бъдат вразумени. Те останали непреклонни пред очевидната истина.

4. Резултат от съда срещу Иисуса Христа пред първосвещеник Каиафа (Мат. 26:65-66; Марк 14:63-64).

Каиафа с нетърпение очаквал отговора на Иисуса. За него думите на Спасителя били непростимо богохулство и той, потресен и в порив на неудържимо негодувание, разкъсал дрехите си, както предписвало юдейското предание[18]. Каиафа се обърнал към останалите заседатели с думите: „Чухте ли какво Той казва? Той явно богохулства, а ние още търсим свидетели“ (Мат. 26:65). Но в какво се заключава тази хула? – Иисус Христос и по-рано е говорил така за Себе Си, основавайки,се на древните пророчества (Мат. 22:44). В случая се изисквало не прибързано обвинение в хула, а безпристрастна проверка: потвърждават ли древните пророчества, че Иисус е наистина Месия, Който трябвало да дойде? Този въпрос обаче не занимавал в момента пристрастните съдии. Отдавна те били загубили ключа към правилно разбиране смисъла на пророчествата.Каиафа продължава да пита: „Как ви се струва?“. Той не казал своето мнение, а искал да чуе какво мислят другите. Знаейки, че ако делото бъде грижливо разследвано, Иисус Христос ще се окаже напълно невинен, поради това той побързал да предупреди съветниците си: „Чухте богохулството Мy“, с което определял присъдата[19].Всички отговорили: „Заслужава смърт“. Параграфът от съответния юдейски наказателен закон гласи: „който си присвои Божеска чест, е богохулник. Той трябва да бъде наказан със смърт“[20].

Присъдата била произнесена. Иисус Христос бил осъден, но Каиафа все още бил неспокоен и искал да облече тази присъда в законна форма. В Талмуда се намират указания, че при углавни дела окончателното произнасяне на присъдата трябва да стане не по-рано от втория ден от започването на делото. Обаче след един ден настъпвал празник Пасха, когато не могли да се изпълняват никакви смъртни присъди. А да се чака повече било опасно от евентуален протест от народа. Съдебната процедура трябвало да се спази поне формално. Ето защо членовете на синедриона се разотишли по домовете си и на сутринта се събрали отново[21]. Тогава присъдата била потвърдена и били обмислени подробностите около изпълнението ѝ, защото след свалянето на Архелай, син на Ирод Велики, от престола римляните отнели от синедриона правото да изпълнява сам смъртни присъди (Иоан 18:31).

5. Поругания над Иисуса Христа (Марк 14:65; Мат. 26:67-68; Лука 22:63-65). В очакване на новите събития Иисус бил изведен от съдебната зала. До сутринта не оставало много време, но за Него то преминало твърде тежко, защото бил в обкръжението на храмовата стража и слугите на първосвещеника (Марк. 14:56), които започнали да Го ругаят. Някои от тях закривали лицето на Спасителя, удряли Го и казвали: „Проречи, кой Те удари“? (Лук. 22:64). Иисус Христос обаче мълчал и това като че ли още повече убеждавало хулителите в правотата на тяхното поведение. Евангелист Лука отбелязва, че и много други хули понесъл Спасителят до настъпването на утрото (22:65). На двора Той изживял и друг не по-малко тежък удар: отричането на апостол Петър (Лук. 22:60-61).

III. Иисус Христос на съд пред синедриона. Окончателно решение за убиването на Христа (Лук. 22:66-71; Мат. 27:1; Марк. 15:1)Евангелистите-синоптици разказват, че на сутринта, вероятно около 6 часа, към края на четвъртата стража, Иисус Христос бил заведен от двореца на Каиафа в официалното здание на синедриона. Според сведенията, които дава Иосиф Флавий, това здание ще да се е намирало на северозападния ъгъл на храмовия двор[22]. Тук става пленарното заседание на Големия синедрион (Лука 22:66; Марк 15:1).

Блажени Августин предполага, че Господ Иисус Христос бил разпитван за Неговото Божествено достойнство само на сутрешния съд, както говори евангелист Лука, а през нощта били разпитани само свидетелите, за което повествуват евангелистите Матей и Марк. Други екзегети приемат, че евангелист Лука говори тук за този съд, за който разказват и другите синоптици и че нощен съд над Христа не е имало. Спасителят бил заведен при Ана и след това при Каиафа, през което време се събрал синедрионът и утрото настъпило[23]. Обаче такава интерпретация на евангелския текст не е правдоподобна. Евангелистите Матей и Марк ясно различават нощния съд от сутрешния. Мaтей точно указва на времето – „когато се съмна“ (27:1). На сутрешното заседание вече нямало разпит на свидетели, а само разпитвали Иисуса за Неговото Божествено достойнство. Те искали в присъствието на целия синедрион да се потвърди свидетелството Му, което чули през нощта. Също и сведенията на Талмуда, че в углавни дела присъдата трябва да се произнесе най-рано на второто заседание, което да не е в деня на започването на съда, ни заставя да приемем, че това е ново събрание. Евангелистите не се повтарят, а говорят за различни заседания на синедриона и с това ни дават пълна картина на драматичните събития.

Ето в какво се състои сутрешния съд над Христа пред синедриона според евангелист Лука: „а щом се съмна, събраха се… и Го въведоха в синедриона си; и казваха: „ако Ти си Христос, кажи ни?“ Иисус Христос отговорил: „ако ви кажа (че Аз съм Месия – ск. м.), няма да повярвате, ако ви пък и попитам (като съдии, защо съм задържан – ск. м.) няма да Ми отговорите, нито да Мe пуснете.“ (Лука 22:66-68). За да не остави враговете Си безотговорни в техния грях, Спасителят добавя: „отсега Син Човечески ще седне отдясно на Божията сила“ (Лук. 22:69). Тогава всички в един глас Го попитали: „И тъй, Ти ли си Син Божи?“ – Иисус отговорил: „Вие казвате (т. е. вие казвате това, което е наистина така – ск. м.), че съм Аз“. След това Божествено изказване се повдигнал шум и всички заговорили; „какво свидетелство ни трябва още? Ние сами чухме от устата Му“ (Лук. 22:70-71)[24].В изповядането на Иисуса Христа, че Той е Месия, членовете на синедриона виждали две престъпления, еднакво достойни за смърт. От гледище на юдейските закони Той според тях бил безчестен човек, който, забравяйки Божия страх, се осмелява да си присвои свещеното звание „Месия“, за да води народа в заблуждение. Това нещо по своето естество могло да има пагубни последици. От гледище на римската власт пък Иисус Христос се оказвал бунтовник, който, ползвайки се от вярата на юдеите в идването на Месия, искал да ги привлече на Своя страна, за да се разбунтуват срещу чуждото иго. В единия и в другия случай виновният подлежал на смъртно наказание. Такава била и произнесената от синедриона присъда: „всички първосвещеници и стареи народни направиха съвещание против Иисуса, за да Го убият“ (Мат. 27:1). Смъртната присъда, произнесена от синедриона, могла да бъде изпълнена само след одобрение на римския прокуратор. Следователно след осъждането на Иисуса Хрнста на смърт сннедрионът трябвало да получи съгласието на Пилат (26-36 година след Христа), който бил по това време прокуратор в Юдея. От този момент съдебният процес срещу Иисуса Христа продължава в друга инстанция – пред светските власти.

Оттогава са изминали близо двадесет века, но този безпримерен в историята на човечеството съд продължава да вълнува съвестта и сърцето на всеки християнин. И това е обяснимо, като се има предвид значението на Голготската жертва за нашето изкупление и спасение. Трънливият път към Голгота и прославата на Разпнатия започна с този процес.
__________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 4, с. 7-15.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Царев, Г., Иисус Христос и юдеите, ЦВ, 1962, бр. 15, с. 8-9.

[2]. Фарар, Ф. В., Животът на Иисуса Христа, София, 1901, с. 630.

[3]. Паисий, митрополит Врачански, По следите на Иисуса, София, 1967, с. 54, 67.

[4]. Фарар, Ф. В., пос. съч., с. 630.

[5]. Епископ Михаил, Истълкувано евангелие, кн. III, София, 1908, с. 376.

[6]. Лопухин, А., Библейская история — Новый завет, С.-Петербург, 1895, с. 478.

[7]. Лопухин, А., пос. съч., с. 479; Архиепископ Инокентий, Сочинения, т. VI, С.-Петербург, 1873, с. 310.

[8]. Архиепископ Теофилакт,  Благовестник, ч. 4, изд. IV, Казань, 1908, с. 338.

[9]. Паисий, митрополит Врачански, поc. съч., с. 165.

[10]. Буткевич, свящ. Т.,  Жизнь Господа нашего Иисуса Христа, изд. 2, С. Петербург, 1887, с. 700.

[11]. Лопухин, А., поc. съч., с. 480.

[12]. Лопухин, А., поc. съч., с. 484.

[13]. Св. Иоан Златоуст, Тълкувание на Евангелието от Матея, София, 1936, беседа 84, с. 91.

[14]. Архиепископ Инокентий,  пос. съч., с. 322.

[15]. Епископ Михаил, пос. съч., кн. 2, София, 1905, с. 164.

[16]. Паисий, митрополит Врачански, поc. съч., с. 167.

[17]. Епископ Василий, Евангелие от Матея, Киев, 1915, с. 439.

[18]. Паисий, митрополит Врачански, поc. съч., с. 168.

[19]. Св. Иоан Златоуст,  пос. съч., с. 92.

[20]. Паисий, митрополит Врачански, поc. съч., с. 117.

[21]. Гладков, Б. И., Толкование Евангелия, изд. III, С.-Петербург, 1907, с. 620.

[22]. Паисий, митрополит Врачански, поc. съч., с. 169.

[23]. Архиепископ Инокентий,  пос. съч., с. 338.

[24]. Архиепископ Инокентий,  пос. съч., с. 335.

Изображения:

1. Караваджо, Целувката на Юда.

2. Арестът на Иисус.

3. Иисус и Каиафа.

4. Иисус и Каиафа.

5. Разпитът на Иисус Христос.

6. Иисус и Каиафа.

7. Иисус и Каиафа, който си разкъсва дрехите.

8. Иисус и преторианците.

9. В Синедриона.

10. Жан Маре като Понтий Пилат, във филма „Понтий Пилат“, 1962. Режисьори Жан-Паоло Калегари и Ървинг Рейпър.