ИСТОРИЧЕСКИЯТ ПЪТ НА ПРАВОСЛАВИЕТО*

Протоиерей Александър Шмеман

прот. Александр Шмеман и Александър Солженицин в Свето-Владимирската семинария, декември 1976 г.Твърде малко паметници са ни оставили десе- тилетията, които отделят апостолското “начало” на Църквата от средата на втори век. Почти нищо не знаем за ръста на Църквата тогава, за първоначалното развитие на организацията ѝ, ученията и богослужението. Това дава повод на какви ли не “реформатори” на християнството или на самопровъзгласилата се “научна” критика да строи за тази епоха всевъзможни хипотези, да я възстановява и тълкува посвоему. В нея задължително искат да видят някаква “метаморфоза” на Църквата, разрив с отразената в Евангелието първоначална идея за християнството. Организираната Църква с нейната иерархия, учение, дисциплина – такава, каквато я виждаме отново през средата на втори век – според тях е продукт на “кризи” и нагаждане към социалните условия. Разтопена и разпокъсана, вярата волю-неволю се отляла, както твърдят, във формите на мислене на тази епоха, “елинизирала се”, отразила в себе си потребностите и влиянието на приелото я общество.

Но в последно време всички тези теории разкриват все по-очевидната си несъстоятелност. И с все по-голямо внимание учените се вслушват в гласа на църковното Предание, което доскоро им се струваше тенденциозна, почти злонамерена измислица. Оказва се, че е невъзможно Евангелието да се отдели от Църквата. То – написано в нея и за нея – е свидетелство за вярата на Църквата, за нейния опит и не може да бъде разбрано извън този опит. Откъсите от молитви, знаци и символи по стените на катакомбите, няколкото послания на едни църкви до други – всичко това днес се изявява в нова светлина, разкрива се като единно развитие, а не като редуване на кризи и разриви. Това, което не е било записано, е можело тайнствено да живее и да се съхрани и в непрекъснатата памет на Църквата, в самия неин живот и да бъде записано понякога столетия по-късно. Все по-ясно става, че Църквата е наистина първична същност на християнството, че не е необходимо тя да бъде “възстановявана“ или “оправдавана” с помощта на откъслечни сведения, дошли до нас от миналото, тъй като само в нея самата, в признаването на нейната “първичност” всички тези откъси придобиват смисъл и могат да бъдат изтълкувани правилно.

Започвайки с разрушителни критики на църковното Предание, науката постепенно достига до обратен резултат – утвърждава това предание като най-надежден, най-авторитетен източник на знания за християнството от миналото.

Какво знаем за тези първи десетилетия; за разпръснатите по онова време из цялата Римска империя църкви?

Отново, както в най-първия ден в Иерусалим, преди всичко виждаме християните “събрани в Църквата” за Кръщение и Евхаристия. Чрез това двуединно тайнство – раждането от вода и Дух и преломяването на хляба – се определя целият живот на Църквата и живота на всеки от нейните членове. То не е един от аспектите на църковния живот, не е просто богослужение, а източник, съдържание и връх на всичко, което представлява Църквата,самото сърце на “първохристиянството”.

“Християните не се раждат, а стават такива” – тези думи на Тертулиан ни обясняват защо редките паметници от онази епоха говорят преди всичко за Кръщението и Евхаристията. Хората ставали християни. А това означава, че в паметта на всеки от тях не можел да не се запечата денят, в който, след тайнствения растеж на семето, хвърлено в душата с проповедта, след съмнения, колебания и мъчения, той накрая пристъпвал към водата на Тайнството. В нея старият живот трябвало да умре, за да започне нов. Чрез нея се давало всичко – прощение на греховете, съединение с Христа, увереност в смъртта на самата смърт, опитност от възкресението и вечната радост, която никой вече не можел да отнеме. И всичко това било не абстракция или “идеология”, а действителност. Излизащият от кръщелната вода не бил вече сам. Тя го въвеждала в братство, в единство на любовта, в непрестанно общение. Такъв е и вечният смисъл на Евхаристията – винаги в Христа заедно с братята. Един хляб и една чаша – поделени между всички и всички съединяващи в едно. Спомен, претворяван в действителност, очакване – в Присъствие. И как би трябвало да звучат тогава думите на Благодарението, които произнасял предстоятелят над принесените дарове?

Те са дошли до нас от онази древна младост на Църквата: ”Благодарим Ти, Отче наш, за живота и знанието, които Ти ни явѝ чрез Твоя Отрок Иисус. Слава на Тебе вовеки. Както този хляб, който е бил разсеян по хълмовете е събран и е станал едно, така да бъде събрана Твоята Църква от краищата на земята в Твоето Царство… Помени я, за да я избавиш от всяко зло и да я усъвършенстваш в Твоята любов, събери нея, осветената, от четирите ветрове в Своето Царство, което си приготвил за нея…”

От възкресение до възкресение, от Евхаристия до Евхаристия: целият живот на кръстения от този момент бил белязан с очакване на събранието, срещата, общението, изпълнението на любовта. Макар, погледнато отвън, всичко да изглеждало както преди и животът, както по-рано, да бил изпълнен с работа и грижи. В опита на Кръщението и Евхаристията всичко било осветено сега с нова светлина, напълнено с нов смисъл, преобразено от любовта. Всеки ден, всяко дело в него били крачка по пътя към последната победа на Идващия Господ, всяко събрание вече предугаждало крайното единство в любовта – на трапезата в незалязващия ден на Царството.

Именно затова единствено чрез евхаристийното събрание може да се обясни истински самото устройство на Църквата, “организационната” страна на нейния живот. Само в светлината на Тайнството тази организация се възприема от християните не като проста и човешка – с началства, подчинени, авторитет и послушание, а като жив организъм, изпълнен със Светия Дух. В него всички човешки “служения”, всички човешки взаимоотношения стават проявление на този един Дух, служение на Самия Христос в Неговите братя.

Начело на общината стои епископ. Неговата власт е особена. Поставен от апостолите или от техни приемници – други епископи – за своята Църква той е образ на Самия Христос – Глава и Източник на целия ѝ живот. В църквата нищо не трябва да се върши без него, защото неговото служение, неговият особен дар се състои в това: чрез Тайнството да преобразява събранието на християните в Тяло Христово, да го съединява в неразривното единство на новия живот. Той извършва Кръщение, принася Евхаристийните дарове, раздава Даровете на събранието. С властта да извършва Тайнството неразривно е свързана и властта да учителства. Той учи събранието не от себе си, а от Духа; той е пазител на Апостолското предание, свидетел на вселенското единство на Църквата. От същия източник произлиза и дарът на пастирството: Епископът, както Христос, се грижи за всички заедно и за всеки поотделно. Той е живото средоточие на братството и общението между християните. “Към епископа трябва да гледаме като към Самия Господ – пише св. Игнатий Антиохийски в началото на втори век, – защото епископите са поставени до краищата на Вселената, в единство с Духа на Иисус Христос.” Затова “Нищо не правете без епископа в църквата. Действителна е само тази Евхаристия, пред която стои той или някой, поставен от него. Навсякъде, където има епископ нека има и община, тъй както там, дето е Иисус Христос, там е съборната Църква…”

В управлението на църквата епископът е подпомаган от презвитерите – “старейшини”. Ако св. Игнатий уподобява епископите на Христа, то в презвитерите той вижда апостолите. Поставени (ръкоположени) от епископа, те му помагат във всичко, предават на общината неговото учение, грижи разпореждания.

Отначало християнството се разпространявало преди всичко по градовете и затова първоначалната Църква е именно градската община, събрание на християните около епископа. По-късно, когато числото на вярващите се увеличило и било невъзможно те да представляват едно събрание, градската община постепенно отделила от себе си подчинените ѝ околоградски общини или “приходи” (терминът е руски; у нас тези общини се наричат енории – бел. пр.). В тях презвитерите заменят епископа, стават негови “пълномощни представители”, свързващо звено между него и енорията. По този начин – чрез тайнството на епископското ръкоположение – всички общини съхраняват своята органическа връзка с епископа като благодатен носител на църковното единство.

След епископа и презвитерите следват дяконите – “служителите”. Те са “ушите”, “ръцете” и “очите” на Епископа, живата му връзка с неговия народ. Сега почти напълно е забравено “социалното съдържание на общината. Единството на съвременната енория се ограничава с богослужебното събрание. Но в ранната Църква единството в богослужението било неотделимо от самата реална взаимопомощ, братство, обща грижа за бедните, за вдовиците, за погребението на братята, за сираците. Никой не бивало да участва в приношението на Евхаристията без да принесе реално своя дар: хлябът, който се претворява в Тяло Христово се отделял от “насъщния” хляб, от тези плодове, които християните донасяли в събранието за общата трапеза и в помощ на нямащите. Дяконите имали грижата за разпределението на даровете, за помощта на бедните, за организирането на “агапе” – вечери на любовта и словото, за укрепването на това действително единство на християните, което извира от тяхното общение в Тайнството.

Но ако, по думите на св. Игнатий Антиохийски, “без епископ, презвитери и дякони няма Църква”, това не означава, че в Църквата активна е само иерархията. Всеки неин член има свое служение и всички те се допълват един друг в неразрушимо единство.

“Има различни дарби, но Духът е един и същ, има различни служби, ала Господ е един и същ, има различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички… Но всекиму дава да се прояви у него Духът за обща полза… И както тялото е едно, а има много членове и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло – тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени… и всички с един Дух сме напоени”…(1 Кор.12). Ето този идеал – за цялото, което не подчинява личността на себе си, но където самата личност се разкрива и намира себе си само в служение на братята – е идеалът на ранната Църква, в светлината на който е нужно да се разбират различните форми на нейната организация.

В посланията на апостол Павел думата “Църква” се употребява за обозначаване както на всяка отделна община, така и на всички християни въобще, тоест – на всемирната Църква. Това е така, защото всяка община, колкото и да е малочислена, в единството на епископа, клира и народа, се осъзнава като въплъщение на цялата Църква, на Христовото Тяло на това място, на явяването и пребиваването там на Единия Христос. Всяка такава местна църква е убедена в тъждествеността на своята вяра, учение и живот с вярата, учението и живота на всички други църкви “разпръснати до краищата на Вселената.” Където и да отиде християнинът, той вижда същия преломяван Хляб – “раздробяван, но неразделен”, чува познатото благовестие, “включва” се в същото това единство. Един и Същи Христос събира братята навсякъде и в цялата пълнота на своя живот и Своите дарове присъства сред тях. Всички църкви имат един източник и една норма: апостолското предание всяка може, чрез своите епископи, да се издигне до първото явление на Църквата – чудото на Петдесетница и Иерусалимската първообщина. Затова и всяка поотделно и всички заедно имат един неразделен живот, свързани са с една любов. В тази мрежа от поместни църкви още в самото начало се открояват по-старите, представляващи своеобразен център на общението във всяка област. Тези църкви са по-непосредствено свързани с апостолите, по-стари и по-многочислени. В ония години настъпва залезът на Иерусалимската църква. Но този първи и единствен по своето значение в християнската история център е наследен от нови. Това са апостолските “катедри”: Римска, Антиохийска, Ефеска и Александрийска. Особено място има Римската, утвърдена с кръвта на Петър и Павел, “председателстваща в любовта” – по думите на св. Игнатий Антиохийски. По-късно Рим ще започне да претендира за вселенска власт и това ще раздели Църквата. Но тогава още нищо не чуваме за тези претенции. Никой не оспорвал авторитета и значението на Римската църква: тя е първа и старша, но в единство и равенство, като средоточие на вселенското съгласие на всички Църкви.

Разбира се, окончателното “оформяне” на църковното устройство било още далече. В различните църкви се употребяват различни думи, наименования, определения. Но и в тази словесна неустойчивост отчетливо се откроява стройният контур на католичната** – тоест вселенската и единна Църква.

________________________

*Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Тук “католична” под черта!!! Тя ще расте и ще се развива. Но това е растеж на живота, растеж на дървото от семето, хвърлено в земята, а не игра на исторически случайности, както често се представя нейното развитие.

Изображение – авторът, протоиерей Александр Шмеман и Александър Солженицин в Свето-Владимирската семинария, декември 1976 година. Източникhttp://www.yandex.ru.

СВ. ГРИГОРИЙ БОГОСЛОВ КАТО ПАСТОРОЛОГ*

Доц. протоиерей  Васил Николов

През първите три века на християнството, времето на тежките гонения, религиозният огън буйно горял в душите на християните, а животът им стоял на такава висота, че основателно извиквал удивление у разумните езичници. На завидна висота стояли и пастирите, които достойно водели паството чрез слово и личен пример. В IV в. обаче, когато християнството се радвало на свобода, в живота на Църквата настъпили не особено радостни явления. В нея навлизали масово нови членове, които приемали християнството не толкова от убеждение в неговата истинност, от съзнание, че то превъзхожда старите религиозни учения, не толкова и от стремеж за по-съвършен религиозен, нравствен и социален живот, отколкото да се възползват от предимствата, които давала признатата вече религия в обществения живот.Това обстоятелство дало своето отрицателно отражение в живота на Църквата. Намалял религиозният ентусиазъм, понизило се нивото на тъй високия преди нравствен живот. Заедно с това се появили и ереси, които внесли смут във вярата, разстроили църковния живот и още повече понизили морала. Пастирските проблеми се увеличили и усложнили. За съжаление и самото пастирство в целостта си не се задържало на предишната си висота. През време на гоненията, както се изразява св. Иоан Златоуст, да бъде някой пастир, значело предварително да се обрече на страдания и смърт. Поради това в клира постъпвали само най-издигнатите в религиозно-нравствено отношение лица, смятащи за най-висока чест страданието за Христа. Но в IV век, когато пастирското служение не било вече свързано с изповедничество и мъченичество, мнозина, блазнени от честта и изгодите, които би им донесъл санът, приемали това служение без да притежават необходимите качества и подготовка, като често си служели и с непозволени от Църквата средства.

Но тогава по Божи промисъл високо изпъкващи личности измежду клириците на Църквата вярно преценили грешките и отстъплението на епохата и усърдно се заели за изправянето им. Те правилно разбирали, че не е достатъчно да се разрешат само парливите въпроси на вярата, а трябва да се обнови и практическия живот на Църквата. За това обаче било нужно преди всичко да се издигнат на подобаващата им висота пастирите като светилници и образци, добре съзнаващи възвишеността и отговорността на служението си като дело за спасяване на изкупените чрез пречистата Христова кръв човешки души.

Въпросите за пастирското служение занимавали много св. отци. Някои от тях написали по тези проблеми и специални съчинения, които послужили както на съвременниците им, така и на бъдещите поколения. На първо място между тях стои св. Григорий Богослов. Той е роден в малоазийския град Назианз през 330 г. в семейство, отличаващо се с рядко благочестие. Баща му Григорий, мъж с пламенни чувства и възвишени мисли, с високо благочестие и морал, в продължение на 45 години бил свещеник и епископ на Назианз. А майка му Нона, жена със силен характер и дълбока вяра, успяла да закърми с тази вяра любимото си чедо и да му предаде мистичното си настроение. От нея той още от детинство усвоил Св. Писание. Средното си образование св. Григорий получил в Кесария Кападокийска, Кесария Палестинска и Александрия. В Кесария Кападокийска той се запознал със св. Василий Велики, а в Александрия — по всяка вероятност със св. Атанасий Велики. Незадоволен от получените в тези градове знания, св. Григорий заминал за града на древните мъдреци Атина, гдето изучавал граматика, история, поезия, геометрия, астрономия, математика, медицина, риторика и философия. Но научните занятия никак не намалили интереса му към християнството и копнежа му за съвършен духовен живот.

През цялото време на следването си в Атина св. Григорий имал за другар св. Василий. Двамата се свързали с най-искрено приятелство, което продължило през целия им живот и което се оказало важен фактор в живота на св. Григорий. За изключителните му способности и познания светителят бил удостоен с катедра по словесност в Атина. Но понеже не се блазнел от славата на светския живот, той отклонил поканата и се върнал при родителите си. В Назианз св. Григорий приел св. кръщение. Вярващите от града начело с епископа, като знаели неговата дълбока вяра и необикновените му научни и богословски знания и способността му да разбира хитростите на еретиците и да отбива нападенията им, в 361 г. го принудили да приеме свещенически сан. Св. Григорий не се противопоставил на искането на Църквата, но като смятал себе си недостоен за високото и отговорно пастирско служение, избягал при св. Василий в Понт. Тук при усърдни молитви и при полезна обмяна на мисли с мъдрия си приятел новоръкоположеният имал възможност задълбочено да обсъди всички въпроси свързани с пастирството. От една страна св. Григорий се страхувал да не се окаже непокорен на Църквата, ако отбегне пастирското служение, а от друга съзнавал каква голяма отговорност носи пред Господа за поверените му вече души, ако го приеме недостойно. Но окуражен от мисълта, че „Бог по благостта си възнаграждава вярата и прави съвършен началник този, който се уповава на Него”[1], завинаги се простил с желанието си за отшелничество и се завърнал при паството.

След завръщането си св. Григорий, желаейки да посочи причините за отбягването на пастирското служение, държал своето забележително „Защитно слово поради бягството в Понт”. С високо съзнание за трудността на пастирското служение и чувство на отговорност той се отдал на това служение и станал истински помощник на епископа в грижите му за паството и по-специално за за опазването му в православието. Двамата оказали несъкрушимо противодействие на императора Валент, който искал да им наложи арианството.

В 372 г. св. Григорий бил ръкоположен за Сасимски епископ, но по ред обективни причини не приел епископията, а останал в Назианз като викарий на престарелия си баща. Това си служение той вършел с голямо усърдие и бащинска любов към пасомите си. Със своето красноречиво слово той хранел паството си, бащински го назидавал, а в дни на страдания го утешавал и защитавал от императорския гняв. Пак с него той скланял богатите към жертви, за да облекчава съдбата на бедните. В 379 г. св. Григорий бил поканен да застане начело на православните в Цариград, за да защитава застрашената никейска вяра. Това ставало със знанието и съчувствието на православните епископи. Притежавайки дълбоки и всестранни богословски познания и изключително красноречие, той излагал православното учение ясно и убедително и основателно опровергавал възраженията на еретиците. Тук той произнесъл своите пет слова против евномианите. В тях светителят напълно разкрил учението за Св. Троица, заради което бил наречен богослов. С искрената си бащинска любов, с голямото си търпение, с непосилния си труд и с необикновеното си красноречие св. Григорий възстановил православието в Цариград. Много усилия той полагал и за мира между православните. И днес неговите думи за мира не са загубили силата си: „Ние, които се покланяме на Оногова, Който е любов, как можем да се мразим помежду си? Ние, които проповядваме мир, как можем да водим война?”[2]

На Втория вселенски събор, свикан през 381 г. в Цариград, св. Григорий бил избран за Цариградски архиепископ, а след смъртта на Мелетий, и за председател на събора. Той имал желанието на събора заедно с разрешаването на догматическите въпроси да бъде възстановен и мирът в Църквата, нарушен от разкола между източните и западните епископи по въпроса за възглавяването на антиохийската катедра. Той внесъл предложение да не се избира приемник на Мелетий до смъртта на втория епископ Павлин. Съборът обаче не приел предложението му. Това много огорчило светителя. Към туй се прибавило и обвинението, че незаконно е избран на цариградската катедра. Като не желаел да стане причина за нов раздор, св. Григорий в интереса на мира в Църквата се отказал на събора от катедрата си, простил се с паството си и се върнал в Назианз, за да прекара останалата част от живота си в усамотение и съзерцание. През 390 г. той спокойно напуснал този свет, за да влезе в радостта на Господа.

През целия си живот, независимо от това какво служение изпълнявал, св. Григорий останал верен на убежденията си, оформени още в бащиния му дом. Силата на вярата и чистотата на живота му поразявали всеки, който влизал в контакт с него. Наистина той бил премного чувствителен, нямал твърдостта на св. Атанасий и св. Василий в борбата. Но в замяна на това пълната му преданост на вярата, любовта му към Бога и човека, милосърдието, търпението и готовността му да прощава били неизмерими. Целият негов живот бил посветен на размисъл за божествените неща и на служение на ближните.

Главният извор, от който черпим сведения за пасторологическите възгледи на св. Григорий Богослов, е неговото „Защитно слово поради бягството в Понт”. Както бе вече споменато, то е произнесено след връщането му от Понт и съдържа причините за неговото отбягване да изпълнява възложеното му чрез ръкоположение пастирско служение. Макар и да е произнесено във връзка с конкретен случай, в него ни е дадено добре обосновано библейски и психологически учение за пастира и неговото служение. То носи отпечатъка както на голямата научно-богословска ерудиция на св. Григорий, така и на неговата способност да вниква в човешката душа и да познава и най-съкровените ѝ движения. Според Барденхевер дошлото до нас слово, е по-късно разширено от св. Григорий[3]. Това ни дава основание да мислим, че той ще е използвал пастирския си опит, за да обогати с нови елементи първоначалното му съдържание и да даде на съвременниците си тъй необходимото тогава учение за пастирското служение.

На второ място може да се поставят: „Похвално слово за св. Атанасий Велики” и „Надгробно слово за св. Василий Велики”. Макар че в тях се говори за добродетелите и подвизите на двамата високо прославени архипастири, то и тук св. Григорий изказва и свои принципни схващания. Пасторологически елементи се намират както в други слова, така н в някои от писмата му до известни църковни пастири.

Възгледите си за пастирското служение св. Григорий изгражда върху непоколебимите принципи на Св. Писание. В Стария Завет той намира идеята за истинското пастирско служение като непрестанна и всестранна грижа за пасомите и за отговорността на пастирите пред Бога за стадото, Който ще изисква овците Си от ръцете им (Иез. 34:10), идея особено ясно изразена у пророците Иезекиил и Иеремия. Но главният извор за пасторологията на св. Григорий е Св. Писание на Новия Завет. В него той намира преди всичко вече ясно н напълно оформен образа на добрия пастир. В наставленията, които Пастиреначалникът дава на апостолите, когато ги изпраща на проповед и в изобличенията, които отправя към книжниците и фарисеите, св. Григорий вижда вечно валидни изисквания, които във висша степен определят пастирското служение не само на апостолите, но и на продължаващите през вековете това служение. Но когато определя качествата на пастира и начините за провеждането на неговото служение, той използва главно посланията на св. апостол Павел[4], Св. Григорий се придържа здраво към древната практика и традиция, но същевременно се съобразява и с изискванията, които времето поставя пред Църквата и пастирите й, като широко използва своите богати познания и опит.

Пастирското служение, според св. Григорий, се различава от другите служения в човешкото общество както по своя произход, така и по своята същност. То е установено от Бога, „основава се на Божия закон”[5]. Като излиза от разбирането на св. апостол Павел за Църквата като тяло Христово, св. Григорий учи, че както в тялото не всички органи изпълняват една и съща служба (едни стоят над другите и ги управляват, а други са подчинени и изпълняват наредби), така и в Църквата Бог е наредил едни, които по своя духовен н добродетелен живот стоят по-горе от другите, да бъдат пастири и учители на останалите, за да ги ръководят със слово и дело, та да могат те достойно да изпълняват религиозно-нравствените си задължения. По този начин се постига общото усъвършенстване на Църквата[6]. Поради това си служение пастирите имат такова отношение към пасомите, каквото има душата към тялото и умът към душата. Те обаче се поставят в това положение не за господство, а за да бъдат съединени и съвпрегнати в един състав нуждаещите се от помощ и ония, които поради съвършения си духовен живот могат да им помогнат, та като бъдат съединени и свързани със съюза на Св. Дух, да представляват „едно тяло, съвършено и истински достойно за Самия Христос — нашия Глава”[7].

Св. Григорий разбира пастирското служение в неговата същност като двустранно. То е на първо място служение на Бога. Пастирът, който е посредник между Бога и поверените му човеци[8], преди всичко трябва да извършва тайнственото и издигащото нагоре — към Бога —- душата богослужение[9]. Негово първо задължение е да извършва редовно св. Евхаристия, „да стои с ангелите, да славослови с архангелите, да възнася жертви на горния жертвеник, да свещенодейства с Христа, да възсъздава създанието, да възобновява Божия образ да твори за горния свят”[10]. Това служение св. Григорий поставя на много голяма висота, като го сравнява с неповторимото първосвещеническо служение на Господа Иисуса. Както Той принесе Себе Си жертва, за да изкупи човечеството от първородния грях, така и служението на пастира в този аспект е непрестанно принасяне на безкръвната жертва, която е възобновяване на Христовата кръвна жертва за прощаване на греховете. А понеже те обезобразяват и повреждат прекрасното Божие творение, то пастирът, като измолва прощение на греховете, прави много за възстановяването на Божия образ, за обновяването на творението. Затова, когато извършва това велико тайнство, той бива подкрепян и от съслужението на небесните сили, за да може с благоговеен трепет да издига душата си към Бога.

Но служението на пастира има и друг аспект. На второ мястото е служение на пасомите. Наред с божествената помощ за възсъздаването на Божия образ у човека, която измолва свещеникът, св. Григорий поставя и човешката помощ, която пастирът трябва да оказва. Тя е пастирско служение в тесен смисъл на думата, на което св. Григорий обръща особено внимание. И в това си служение пастирът следва своя божествен Пастиреначалник, Който през времето на земното Си служение с непозната за света любов се посвети да служи на боледуващите и страдащи Свои по-малки братя. Пастирът подобно на Спасителя трябва да служи на човеците. Той трябва да просвещава пасомите си, да лекува душевните им рани и облекчава страданията им, за да възсияе отново в душата им в първоначалната чистота и светлина обновеният чрез кръщението Божи образ. В постоянната грижа на пастира за душите на пасомите св. Григорий вижда същността на пастирското служение в тесен смисъл.

За да разкрие по-добре същността и значението на пастирското служение, св. Григорий сполучливо прави сравнение между това служение и лекарското. Ако лекарят има за обект на своята дейност човешкото тяло, което е материално и което макар и да бъде излекувано от налична болест, все пак ще бъде разрушено от друга болест или от времето, то пастирът има за обект на своето служение човешката „душа, която е произлязла от Бога и е божествена” и безсмъртна. Ако лекарят грижливо изследва болния, за да установи точно болестта и съобразно с това „дава лекарства, предписва начин на живот, предпазва от вредното…, а някога, когато и за когото е нужно, изгаря и изрязва”, само да възстанови здравето на човешкото тяло, то пастирът наблюдава и цери нравите, страстите, поведението, отстранява появилото се зверско и диво в душата на човека, а на негово място внедрява и укрепва кроткото и благородното и установява необходимото правилно отношение между душата и тялото. Той подчинява по-нисшето на по-висшето и зорко следи да не би да се допусне по-лошото да почне да управлява по-доброто. Понеже душата принадлежи на по-висока степен на битието и е причастна на вечността, то св. Григорий смята пастирското служение по-достойно и по-ценно oт лекарското[11].

Пастирското служение, което има за обект душата, цели да пробуди или ако е буден да засили у нея копнежа по висините, “да я окрили”, както се изразява св. Григорий, да ѝ съдейства да се освободи от злото в света и да я приведе към Бога[12]. Пастирското служение има за цел да направи душата наследница на небесната слава. Това наследство обаче тя трябва да получи не даром от Бога, а в резултат на борбата с телесните влечения, заради подвига[13]. Тук е необходимо да отбележим, че св. Григорий, който тъй добре е познавал човешката природа в нейната двусъставност и отношението между двете ѝ съставни части, не смятал тялото недостойно за пастирските грижи. Наистина душата е образ Божи, но и тялото е Божие творение и то „твърде добро” (Бит. 1:31). Ако то тегли душата надолу, това прави поради греха, а не по своята природа. То също може да бъде издигнато, когато душата стане негова ръководителка. Поради това св. Григорий поставя и втора цел на пастирското служение — да подпомага душата, за да може тя „да привлече към себе си и издигне във висините” и по-малоценното и „като е станала ръководителка на служебната материя и като я превърнала в служебна на Бога, да бъде за тялото също това, което е Бог за душата”[14]. Той е имал разбирането, че човек може да прославя Бога в душата си и в тялото си, както иска св. апостол Павел (срв. 1 Кор. 6:20), само когато възвиси телесния си живот.

С оглед на целта, която преследва пастирското служение, св. Григорий вижда да стоят пред него три главни задачи, които са в зависимост от религиозно-нравственото състояние, в което се намират пасомите. Едни от тях водят постоянна борба с греховните влечения и изкушенията и не допускат да бъдат изкривени или повредени характерните черти на душевния им живот. У тях остава неповреден Божият образ. По отношение на такива пасоми пастирът има задачата да ги подпомага, та те завинаги да запазят неповреден този образ. Други не успяват напълно в борбата си със злото, поради което този образ у тях е изложен на опасността да бъде повреден. В такъв случай задачата на пастира е да прави всичко за поддържането му. (Св. Григорий сигурно е имал предвид както естествените, така и благодатните средства, които трябва да бъдат използвани при изпълнението на тази задача). Трети обаче не успяват да устоят в борбата. Злото взема надмощие, грехът ги поразява и те падат. Божият образ у тях е повреден. Тук пастирът стои пред най-трудната, но в същото време най-високата и благородна задача — да обновява този повреден образ[15]. При изпълнението на така трудната задача пастирът трябва да прояви своите творчески способности, които той притежава като образ на Великия Творец. Човек е призован да твори в света, но никое човешко творчество не е толкова възвишено както пастирското. Пастирът, казва св. Григорий, “трябва да възсъздава създанието, да възстановява Божия образ, да твори за горния свят… и ще кажа повече — да бъде бог и да твори богове”[16]. Последните много силни думи св. Григорий е употребил, за да подчертае добре благодатно-творческия характер на пастирското служение и неговата тъй възвишена задача. Доколкото пастирът успешно възстановява повреденото Божие творение, той твърде много наподобява Твореца. Тези, които в резултат на пастирското въздействие са отново обновили Божия образ, също стават подобни на Бога.

За да изтъкне по-добре трудността на тези пастирски задачи, св. Григорий пак използва сравнението между пастирското служение и лекарското. Лекуването на тялото е трудно дело. Трудността е в обстойното изследване на болния, в точното определение на болестта, в провеждането на правилно лечение. Много по-трудно обаче е да се изследват дълбините на душата, да се откриват в тайниците ѝ  греховни помисли и страсти, „да се лекуват нравите, страстите, поведението”[17] да се изтръгва вкорененото в душата зло и да се насажда в нея добро. Трудността се увеличава още повече от това,че човек не е склонен да приема чужда намеса във вътрешния си живот. Докато телесно страдащият свободно и подробно описва болките си, страдащият грешник поради честолюбието си прикрива греховете си, блазнейки се от измамната надежда, като че ли ще може да ги скрие и от Божието всезнание и от Божия съд. Когато се касае за телесните страдания човек търси лекаря и най-ревностно приема лекарствата, а когато се касае до страданието на душата, той се стреми да избегне и лекаря, и лекуването. Под различни предлози човек често извинява греховете си. Има и случаи, когато явно се противопоставя на желанието на пастира да му помогне или пък, изгубил чувството на срам от греха, спокойно и упорито върви по пътя на беззаконието[18].

Като изтъква по този начин трудността на пастирското служение, св. Григорий иска да покаже колко много духовни сили, какви богати познания и какво учение са необходими за успешното му извършване. Това служение той с пълно основание нарича „изкуство на изкуствата и наука на науките”[19]. Да се възсъздава Божия образ у човека, да се извайва душата му по образа на Господа Иисуса е наистина голямо изкуство, което трябва да бъде добре овладяно от пастира. Както всяко изкуство има своя теория, така и изкуството на душегрижието се изгражда върху своя теория. Тя е наука, която пастирът трябва да усвои.

Във всички аспекти на трудното си служение пастирът бива подкрепян от Божията благодат. Тя изпълва душата му с любов и я възпламенява за жертвено служение на паството. Тя го прави способен да търси не своята полза, а ползата на другите[20]. Първоначално благодатта поражда у пастира известен страх, но когато Св. Дух победи, когато преобрази целия вътрешен живот, Той употребява посветения „за Свое служение… за усъвършенстване на хората, за управление на душите, за научаване чрез слово, дело и пример”[21]. Св. апостоли Петър и Павел, казва св. Григорий, са вършили с такъв голям успех пастирското служение, защото са притежавали „дара на благодатта да управляват с власт чрез слово и дело и да бъдат всичко за всички, за да придобият всички”[22].

Но за преодоляване трудностите на пастирското служение св. Григорий мисли, че освен Божията благодат е необходима и специална подготовка. Той строго осъжда ония, които, без да са проверили и преценили добре себе си и без да са в състояние да изпълняват пастирството, приемат това служение. Поемащият пастирското служение преди всичко трябва да бъде светла религиозно-нравствена личност. Пасомите се взират с най-голямо внимание в живота на своите ръководители и наставници и им подражават. При това доброто се усвоява трудно, а лошото — много лесно и то от мнозина. С оглед на това св. Григорий изисква пастирът да бъде чист от всякакъв порок, за да не се окаже „негоден оригинал на другите живописци” – пасомите си, да не се залови, според пословицата, да лекува други, когато сам е покрит със струпи[23]. Личността на пастира трябва да бъде съвършено чиста, без никакъв порок. Той “не бива да звучи като фалшива монета, не бива да съдържа в себе си лошо вещество“[24]. Това обаче са негативни изисквания. Св. Григорий, основавайки се на думите на Псалмопевеца, че трябва не само да се избягва злото, но и да се върши добро, (Пс. 36:27), смята за необходимо пастирът не само да е очистил душата си от тъмни петна, но да отпечата върху нея прекрасни образи, “за да превъзхожда по добродетел другите повече, отколкото той е по-горе от тяхното достойнство… да не знае мярка в доброто и във възхода към съвършенството… изминатото винаги да обръща в стъпало към по-висшето”[25]. От добродетелите, които трябва да украсяват душата на пастира, св. Григорий се спира предимно на неговата непоколебима вяра и безгранична любов. Вярата на пастира трябва да бъде така висока, че той със своята близост до Бога далеч да превъзхожда другите[26]. Ако пък Божият служител няма любов, в която да представи себе си жива и света жертва на Бога, той не би бил достоен за Него.“[27]

От по-специалните пастирски качества св. Григорий поставя любовта на пастира към паството. Тя трябва да бъде безпределна и жертвена, стигаща до разпъване себе си за света[28]. Като образец на такава жертвена любов св. Григорий посочва любовта на св. апостол Павел към всички християни, която е пораждала у него необикновена ревност както в наставничеството и грижата му, така и в изключителното му състрадание и братолюбие[29].

Св. Григорий обаче мисли, че опасности дебнат пастира и когато той се намира във висините на религиозно-нравствения живот. Тук го застрашава славата. Ако той се подаде на изкушението ѝ, то високият му добродетелен живот ще изгуби силата на своето положително въздействие. За да предпази от тази опасност, св. Григорий съветва пастира да не мисли „високо за себе си, макар и да превъзхожда мнозина, но да признава загубата, ако в нещо не отговаря на сана…  да измерва успехите си със заповедта, а не с примера на ближните[30]. А заповедта гласи: «Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Небесен Отец» (Мат. 5:48). Когато пастирът измерва с тази мярка своите постижения, той винаги ще констатира колко малко е постигнатото в сравнение с това, което трябва да се постига и ще бъде смирен. Истинско смирение пастирът проявява тогава, когато, стоейки по-високо от пасомите си по живот, е по-смирен от всички в своето мнение за себе си[31].

Друго качество, което св. Григорий смята от голямо значение за успешното служение на пастира, е снизходителността. Който притежава това качество, може не само по-успешно да назидава и поправя пасомите си, но и по-лесно да обуздава своите противници. Като събужда у тях чувството на срам и любов, той по-лесно може да ги разположи към Църквата и нейния пастир[32].

Като цени високо скромността, смирението и снизходителността у пастира, св. Григорий смята, че те не биха имали своето положително значение, ако не се придружават с активност. Той изтъква активността на баща си, който никому не отстъпвал „в изкуството да ръководи работите и дейността” и съединявал кротостта с дейността[33]. Като още по-ярък пример на активен пастир той ни сочи св. Василий, който „при едни отива сам, при други изпраща, трети вика при себе си, дава съвети, „изобличава, запрещава” (2 Тим. 4:2), заплашва, укорява, защитава народи, градове, частни хора”[34]. Сам св. Григорий, който бил съзерцателна натура, проявявал похвална активност, когато нуждите на Църквата изисквали това.

С оглед на многото трудности и пречки, които трябва да преодолява пастирът в служението си, на многото заплетени и деликатни въпроси, които пасомите му поставят за разрешение, св. Григорий мисли, че заедно с другите качества той трябва да притежава и мъдрост[35].  В борбата със злото мъдрият пастир ще използва само законни средства[36], а при разрешаването на религиозните спорове по-лесно ще постига съгласие, както е правил това св. Атанасий[37].

Но като придава такова голямо значение на личността на пастира в делото на служението, св. Григорий не мисли, че това е достатъчно за успешното му провеждане. „Да предположим, казва той, че някой е без порок и се е изкачил на самия връх на добродетелта; все още не виждам с какви знания се е запасил и на каква сила се надява, за да се реши на такова пастирско началство“[38]. Той основателно изисква от пастира научно-богословска подготовка. Пастирът е учител. Той трябва да просвещава пасомите си със словото Божие, да ги храни с небесния хляб. Това дело, както се изразява св. Григорий, “съставлява първото наше задължение”[39]. То обаче не е достатъчно за всеки ум и към него не трябва да се пристъпва с неразумна дързост. Пастирът, който ще запознава пасомите си с християнското си учение за света, за материята, за душата, за промисъла, за първото и второ Христово пришествие, за въплотяването, за св. Троица и с другите истини на вярата[40], трябва сам предварително добре да го е усвоил. Не без болка св. Григорий осъжда ония пастири, които, като усвоили нещичко от благочестието, се смятали вече за мъдри, за учители[41]. За такива неподготвени той казва: “Който не знае нито това, което трябва да говори, нито това, което трябва да върши, по-добре е да се учи, отколкото, като не знае, да учи”[42].

Освен добрата теоретическа подготовка св. Григорий мисли, че пастирът се нуждае твърде много и от практическа.Тя се получава в процеса на самото служение в Църквата. Нуждата от такава подготовка св. Григорий обосновава по аналогия с други служения. Ръководещият кораба не получава изведнъж кормилото. Най- напред той е обикновен моряк. Когато се прояви добре, поставят го на корабния нос и ако умее добре да наблюдава ветровете, тогава му поверяват кормилото. Командващият армията също така е преминал по-нисшите степени във войската, за да стигне до най-високия пост. По същия начин, чрез постепенно преминаване от по-нисшите към по-висшите степени пастирът може и трябва да получи своята практическа подготовка.

Св. Григорий се спира и на начините за провеждането на душегрижието. То трябва да става не само общо и по един и същ начин за всички пасоми, а съобразно с нуждите и душевните особености на отделната личност. Изкуството на доброто пастирствуване се състои в това, да се възстановява Божият образ у отделния човек съобразно с неговото душевно състояние. Св. Григорий изтъква различието в нуждите, стремежите и разбиранията у различните категории хора – мъже и жени, стари и млади, бедни и богати, весели и опечалени, болни и здрави, началници и подчинени, мъдри и невежи и др.[43], за да докаже нуждата от индивидуален подход при пастирското хранене, пазене, лекуване и ръководене на душите. Основания за нуждата от такъв подход той привежда от медицината и от пастирския опит.

Св. Григорий смята, че пастирското въздействие върху душите на пасомите трябва да бъде само доброволно. Той решително се противопоставя на употребяването на каквито и да е принудителни средства. Те биха били в пълен разрез с характера на това служение, което, както той се изразява, “не е толкова началство, колкото педагогия”[44]. Пастирът “трябва да привлича народа чрез превъзходството на своята добродетел” и да устройва религиозно нравствения живот на пасомите си чрез убеждение. Насилственото въздействие не само че “не е похвално, но не е и здраво”[45]. Младото растение, което насила сме извили, щом го оставим свободно, обикновено се връща в предишното си положение. Така става и с човека, когато бива насилван да върши добри дела. А онова, което се върши свободно, се затвърдява чрез връзките на сърдечното разположение и е законно и надеждно[46]. Своето разбиране за доброволното пастирско въздействие св. Григорий обосновава библейски. “Нашият закон и самият законоположник, казва той, заповядва да пасем стадото не принудено, а доброволно” (1 Петр. 5:2)[47].

В словото светителят вижда главното средство за провеждането на пастирското служение. Чрез него пастирът храни пасомите си с божествените нстини, защитава вярата, наставлява, предпазва и лекува. Но за да бъде резултатно пастирското слово, най-напред трябва да бъде наситено с “голяма и съвършена вяра’’, да бъде подкрепено от “Божието съдействие”, а освен това да бъде вършено с голяма пастирска ревност. За да бъде то напълно действено, трябва да бъде потвърждавано с делата, с живота на пастира[48]. За да бъде добре разбрано, трябва винаги да бъде съобразявано с умственото развитие на тези, към които е отправено. Едни по способностите си св. Григорий оприличава на още неукрепнали деца, които се нуждаят от млечна храна, “от прости и първоначални уроци”, а други са доста обучени и имат нужда от “мъдрост, проповядвана между съвършените” (1 Кор. 2:6)[49]. Когато словото се употребява за наставляване и изправяне, също така трябва да бъде съобразявано с индивидуалността на пасомите. Пастирът по думите на св. Григорий трябва да бъде “способен за прилична беседа с всеки“.

Както се вижда, при изграждането на своите пасторологически възгледи св. Григорий е имал предвид предимно нуждите на душата. Той сравнително малко говори за пастирските грижи за тялото. Това обаче не значи, че той е подценявал последните. Като познавал добре отношението между двете естества у човека и като учел, че телесната му природа трябва да бъде преобразявана и издигана, също така е имал разбирането, че пастирската дейност трябва да обхваща и телесните човешки нужди. Грижата за тези нужди дава своето положително отражение и върху душата. “Тя, както казва св. Григорий, покорявайки хората с доброто разположение, нерядко ползва душата”[50]. Той не одобрявал съществуващите в тогавашното общество социални и имотни различия между хората, несъответстващи на правдата. „Отначало, казва той, не бе така. Този, Който сътвори човека в началото, направи го свободен… направи го богат сред сладостите на рая, а заедно с това благоволи да дари тези предимства и на целия човешки род… Но после се появиха и завистта, и раздорите… после се разкъса родството между хората…”[51]. Пастирът трябва да се противопоставя на социалното неравенство и да го изглажда. Mощно средство за тази цел се явява дейността на християнската любов. Св. Григорий говори с необикновен възторг за тази дейност на св. Василий, който не само създал цял град на християнското милосърдие, но и подобно на Господа Иисуса вземал лично участие в обслужването и „удовлетворявал телесните потребности на нуждаещите се[52].

Учението на св. Григорий Богослов за пастирското служение, изложено просто и ясно, макар и не в някаква система, напълно е отговорило на нуждите на Църквата, през времето, когато особено силно се чувствала необходимостта от подбор и подготовка на пастирите, за да застанат отново на висотата на своето високо и отговорно служение. Неговите правилни и възвишени възгледи били достойно оценени от Църквата. Те легнали в основата на известното съчинение «За свещенството» на св. Иоан Златоуст и на ценната «Книга за пастирското правило» на св. Григорий Двоеслов. Тези възгледи и днес не са загубили нищо от своята ценност и значение не само за Православната Църква, но и за целия християнски свят. В наше време, когато сред богословите не е заглъхнал призивът за връщане към светоотеческата традиция, тяхната стойност е много по-висока.
________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1968, кн. 2, с. 20-30.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Св. Григорий Богослов, Творения, Спб, т. I, с. 63.

[2]. Пак там, т. I, с. 338.

[3]. O. Bardenhewer, Geschichte der altkirchlichen Literatur, Freiburg, 1923, Bd. III, S. 171.

[4]. Творения, т. I, c. 40-50.

[5]. Пак там, с. 27.

[6]. Пак там, с. 24.

[7]. Пак там.

[8]. Пак там, с. 56.

[9]. Пак там, с. 24.

[10]. Пак там, с. 51.

[11]. Пак там, c. 29-30.

[12]. Пак там, c. 32.

[13]. Пак там, c. 30.

[14]. Пак там, c. 30.

[15]. Пак там, c. 32.

[16]. Пак там, c. 51.

[17]. Пак там, c. 30.

[18]. Пак там, c. 31.

[19]. Пак там, c. 29.

[20]. Пак там, c. 201.

[21]. Пак там, c. 190.

[22]. Пак там, c. 43.

[23]. Пак там, c. 28.

[24]. Пак там, c. 27.

[25]. Пак там, c. 28.

[26]. Пак там, c. 56.

[27]. Пак там, c. 57.

[28]. Пак там, c. 45.

[29]. Пак там, c. 44.

[30]. Пак там, c. 28.

[31]. Пак там, c. 274.

[32]. Пак там, c. 276.

[33]. Пак там, c. 277.

[34]. Пак там, c. 630.

[35]. Пак там, c. 50.

[36]. Пак там, c. 54-55.

[37]. Пак там, c. 326.

[38]. Пак там, c. 29.

[39]. Пак там, c. 36.

[40]. Пак там, c. 36.

[41]. Пак там, c. 41-42.

[42]. Пак там, c. 40-41.

[43]. Пак там, c. 34.

[44]. Пак там, c. 202.

[45]. Пак там, c. 29.

[46]. Пак там, c. 29.

[47]. Пак там, c. 29.

[48]. Пак там, c. 31.

[49]. Пак там, c. 40.

[50]. Пак там, c. 40.

[51]. Творения, М., 1889, т. II, с. 25.

[52]. Творения, т. II, с.6.

Изображение: Св. Григорий Богослов