Благодат и свобода на волята в “Praedestinatus”

Росен Миланов

Резюме

Трактатът Praedestinatus вероятно произхожда от земите на днешна Северна Италия и е написан през V-ти век – в разгара на спора за благодатта и свободата на волята. Неговият автор остава неизвестен. Заглавието е свързано с разгледаната в него ерес на предестинатите, проповядваща безусловно предопределение за смърт или за живот на всички хора и водеща началото си от някои погрешни възгледи на Августин Хипонски († 430). Трактатът Praedestinatus е насочен основно срещу учението за предопределение. Той доказва несъвместимостта на предопределението с учението за Божията доброта, с постулата за свободата на човешката воля, с Божието желание за спасение на всички хора и с възможността на човека дори и след грехопадението да желае доброто. Ако съществуваше предопределение, човекът не би бил нравствено отговорен за делата си и Бог щеше да бъде виновен за това, че неизбрал всички хора за спасение. Именно това е основната мисъл на автора на Praedestinatus, която се съдържа в православното учение за синергията съдействието) между Бога и човека. По такъв начин неизвестният автор на Praedestinatus е един от основните западни защитници на светоотеческото учение за синергията през V-ти век.

Блажени Августин Хипонски (354-430)

Православното учение за взаимодействието между благодатта и свободата на волята на Запад е изразено най-добре у трима автори: св. Иоан Касиан († около 435), св. Фавст Реиски († около 495) и анонимният автор на трактата Praedestinatus. Praedestinatus вероятно произхожда от земите на днешна Северна Италия (вж. Loofs, 1906:198), за разлика от другите запазени антиавгустинистки съчинения, които принадлежат на автори от Южна Галия.

Praedestinatus е съставен най-вече във връзка с ереста на предестинатите, която се появява на Запад през V-ти век. Предестинатите (от латински praedestino – предопределям), най-общо казано, проповядвали безусловно предопределение на всички хора – за спасение или за гибел. Те възприели неправилното учение на Августин Хипонски († 430) за човечеството след грехопадението като massa damnata, massa perditionis – осъдено множество, множество, подлежащо нагибел, – което вече не може да започне нищо добро, нито дори да пожелае доброто. По такъв начин предестинатите далеч преди първите протестантски реформатори и Калвин направили логическите изводи от Августиновите възгледи. Те водят само до едно: тъй като след грехопадението никой не може да се устреми по никакъв начин към доброто, тогава Бог е Този, Който избира някои за спасение, а други оставя в гибелта.

Очевидно ереста на предестинатите се появява още докато Августин е жив. Трябва да се прави разлика между нея и възгледите на самия Августин, макар в Praedestinatus на няколко места да се казва, че ереста на предестинатите се разпространявала под името на Августин (вж. например Praedestinatus… Liber I,90 (PL 53,620A); Liber III (PL 53,627D)). В Praedestinatus няма характерното за древността скриване на действителното име на почитан и уважаван богослов, който обаче е допуснал грешка по определен въпрос. Така съчинението се насочва пряко и срещу крайностите на Августин.

Praedestinatus се състои от три книги. Първата от тях прави ретроспекция на всички известни на автора ереси в историята на Християнската църква, първа от които е тази на Симон Влъхва (вж. Деяния на светите апостоли, 8:9-24), а последна – ереста на предестинатите. Общият брой на ересите, изброени и анализирани от автора на Praedestinatus, е 90. В края на книга I, след осемдесет и деветата ерес на несторианството, идва кратко съобщение за най-новата (по онова време) ерес – предестинатската. Краткото представяне на тази ерес представлява глава 90-та на книга I. Книга II и книга III се занимават само с учението на предестинатите, като с богословско-философски методи доказват неговата несъстоятелност.

От римокатолическа гледна точка Praedestinatus се счита за едно от така наречените полупелагиански съчинения, а неговият автор – за полупелагианин. Но всъщност неизвестният автор на Praedestinatus е един от защитниците на православното учение за взаимодействието между Божията благодат и свободната човешка воля. В Praedestinatus се решават православно редица богословско-философски въпроси, стоящи както пред светите отци от пети-шести век, така и пред съвременните богослови: разликата между предзнание и предопределение, Божието желание за спасение на всички хора, началото на човешкото спасение.

1. Предзнание и предопределение

Предопределение в неговия абсолютен смисъл на безусловно предопределение е действието на Божията благодат по отношение на човека, когато не е налице никаква негова инициатива и дейност. Различават се два вида предопределение: положително и отрицателно. Положителното предопределение е предопределение за блаженство, или, ако се направи логическа връзка – предопределение за добро (тоест за вършене на добро, воля за което дава Бог). Отрицателното предопределение е предопределение за гибел, респективно – предопределение за зло (за вършене на зло, воля за което има човекът, а Бог не му дава воля за добро). Предопределението за блаженство или за гибел всъщност означава етическо предопределение за добро или за зло. Но християнският Бог не е творец на злото; Той само го допуска в свободния избор на създадените от Него разумни и свободни творения. Понеже без наличието на свобода не може да се постигне и истинско блаженство, към каквото са призвани разумните и свободни Божии творения – хората и ангелите (част от които избрали злото и отпаднали от Божията благодат, превръщайки се в демони).

«Praedestinatus» – ръкопис от IX-ти век. Национална библиотека на Франция

Учението за безусловно предопределение подрива основите на Свещеното Писание и на нравственото учение, присъстващо в него. То отрича свободата на човека, а без свобода е немислимо и нравственото усилие. Това важи, първо, за Стария Завет с неговите многобройни заповеди и предписания: Законът казва: пази моите заповеди и ще живееш; предопределението пък казва: приготвени са вече съдовете на гнева за гибел и съдовете на милосърдие, които са призвани за живот (… lex dicit: „Custodi praecepta mea, et vives“; praedestinatio autem dicit: „Vasa irae iam aptata ad interitum, et vasa misericordiae quae vocantur ad vitam“ (Praedestinatus… Liber III. PL 53,629C–D). Безусловното предопределение се противопоставя и на новозаветното Христово учение. Защото Христос, според Неговите собствени думи, дойде не за да наруши Закона, а за да го изпълни (вж. Матей 5:17). Това изпълване на Закона може да се разбира и като неговото довеждане в пълнота. Христовите нравствени повели се отнасят не само до човешките дела, но и до мислите, чувствата и желанията; тези повели са далеч по-съвършени от старозаветните и изискват още по-големи нравствени усилия, които биха били немислими, ако действително съществуваше безусловно предопределение.

Има още

КЕЛТСКОТО СХВАЩАНЕ ЗА СВОБОДАТА И ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО*

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

В древността всяка народност е изграждала концепцията си за свободата и предопределението върху фундамента на своя религиозен мироглед. Това в пълна степен се отнася и за келтите[1], чийто личен и обществен живот изцяло е бил подчинен на религията и се е намирал в абсолютна зависимост спрямо учението и волята на келтските жреци – друидите. Присъщи на келтската религия били следните аспекти:1/ поклонение пред природните стихии и явления, от което произтичало суеверно съобразяване на келтите със „знаците“, чрез които природата „направлявала“ техния живот;

2/ почитане на антропоморфни и зооморфни божества, които, с ярко изразените си магически функции, били едновременно образци за, помощници в и обекти на магическите действия на келтите и най-вече на друидите;

3/ представа за отвъден свят, която не включвала в себе си понятието за грях и възмездие така, както не познавала идеята за абсолютното добро като висше, незаменимо благо и за злото като негова противоположност;

4/ утилитарна по своята същност ценностна система, предопределяща прагматичната и същевременно чувствена насоченост на приоритетите и стремежите в личния, обществения и религиозния живот на келтите.Върху тази основа израства келтската идея за свободата и предопределението. Тя има силно персонализиран характер, тъй като е неразривно свързана с вярването във влиянието на т. нар. гейси (ирл. geis(s)i или geasa; sg. geis(s)). Гейси-те са религиозни предписания или забрани от различно естество, които регулират и предопределят поведението на човека с цел той да избегне в максимална степен бедите в земния си живот, както и това да бъде застигнат от смъртта „без време“. По-универсално действие имат единствено гейси-те, свързани с функциите на краля като представител на целия народ и господар на принадлежащите му територии. По правило гейси-те били произнасяни главно от друидите поради ролята им на духовни лидери и единствени посредници между хората и боговете. Но сила имали и гейси, налагани от обикновени хора при преследване на тесни, лични интереси посредством ангажиране на чувството за дълг и чест на този, по отношение на когото се изричал един или друг гейс. Този тип гейси имат подчертано принудителен характер.

Митологичните цикли на ирландските и британските келти изобилстват с примери за гейси, които условно могат да се разделят на няколко вида.

I – Религиозно-ритуални гейси:

–  ирландският крал нямал право да говори преди своите друиди [geis don rig labrad rena druidib][2];

–  кралят на Конахт[3] не бивало да се състезава с ездача на едноок сив кон[4].

II – Кралски гейси с обществено значение:

–  кралят на Ълстър имал право на първата брачна нощ с всички новоомъжени девойки[5];

–  на ирландския крал Конайре било абсолютно забранено да допусне грабеж по време на своето управление[6].

III – Кралски гейси с персонално значение:

Кралят на Ълстър

–  не бивало да посещава местността Маг Коба през месец март;

–   не трябвало да слуша песните на определени птици след залез слънце;

–  не бивало да пие от водата на река Бо Неймид докато греело слънцето (от утрин до здрач)[7].

На крал Конайре били наложени гейси

–  да не обхожда столицата Тара отдясно наляво;

–  всяка девета нощ да не напуска Тара;

–  да не нощува в дом, чиито светлини могат да се забележат отвън;

–  след залез слънце да не влизат в укреплението му, самички, мъж или жена (тази забрана влизала в конфликт с друг гейс, наложен на Конайре, според който кралят бил длъжен винаги да оказва гостоприемство)[8].

– Кралят на Тара не трябвало да се качва на кораб в понеделника след Белтайн (1 май).

– Кралят на Ленстър не бивало да заобикаля определена местност по посока на лявата си ръка в сряда.

– Кралят на Конахт следвало да избягва да седи през есента върху гробната могила на съпругата си[9].

– Бъдещият крал на Гвинед /в южна Британия/, Леу Лау Гифес – ефхемеризиран бог на светлината, трябвало да избягва да се къпе на речния бряг под плетен сводест навес, покрит със слама; в такъв момент не бивало да прекрачва с единия си крак козел, а с другия да стъпва на ръба на корито. Ако не съблюдаел тези условия, Леу можел да бъде убит с копие, ковано в продължение на една година[10].

IV – Други лични гейси:

– По време на лов ирландският воин Диармайд, заварен син на Енгус (бог на младостта), трябвало неизменно да следва лая на ловните хрътки[11].

– Великият ирландски герой Кухулин бил длъжен да приема всяка покана, с която му се предлага да сподели ястие при нечия трапеза или огнище[12].

V – Гейси с тотемичен характер:

– Кухулин не трябвало да вкусва кучешко месо[13];

– Диармайд не бивало да участва в лов на глигани[14];

– кралят на Ълстър бил длъжен да избягва консумирането на говеждо месо[15].

VI – Воински гейси:

– Кухулин трябвало да извиква на дуел всеки воин, който минавал през неговата територия;

– той имал за дълг да покровителства, ако трябва и със сила, всяка девойка и всяка самотна жена в Улад, докато тя не се задоми[16].От дадените примери става ясно, че келтите вярвали в безличната, но вездесъща сила на предопределението, под чиято власт в еднаква степен се намирали обикновените хора, героите, кралете и божествата. Поради дълбоката си противоречивост друидското учение не съумяло да изработи цялостна концепция за свободата на човешкия избор. Нравственият аспект на категориите добро и зло не е бил сериозно застъпен в келтския религиозен размисъл и неговото оделотворяване. В мисленето на келтите доброто имало най-вече утилитарни измерения, а злото се отнасяло до всичко, което възпрепятства човека в придобиването на материални блага, чувствени удоволствия и земна слава. И тъй като където е съкровището на човека, там е и сърцето му /срв. Мат. 6:21/, келтите били заложници на религиозно-философски детерминизъм, който обвързвал преуспяването и успеха в живота със суеверното съблюдаване на външно наложени табута. Друидската практика за налагане на гейси превръщала келтите в роби на природните стихии и случайността. Психологическата тежест, която те трябвало да понасят, засилвала затормозяващото си въздействие върху техния дух, тъй като нерядко на един и същ човек се налагало да избира между две взаимнопротиворечащи си предписания. Така смъртта на Кухулин става неизбежна, тъй като той приема в гората поканата на три старици[17] да вкуси приготвеното от тях печиво, но по този начин нарушава друг свой гейс – да не яде кучешко месо. Крал Конайре също нямал истинска възможност за избор: след залез слънце в дома му дошла самотна жена с молба да бъде приютена. Появата ѝ била знак за наближаването на неговата смърт. Но ако той не ѝ окажел гостоприемство, не го очаквало нищо по-добро.Фрапиращата субективност и детайлната уточненост на гейсите навежда на мисълта, че е възможно техният произход да се търси в гадателските занимания на друидите. В стремежа си да узнават бъдещето и да предвиждат съдбата на даден човек[18], келтските жреци, в зависимост от способността си да проникват в неизвестното, набелязвали, повече или по-малко точно, срещите, обстоятелствата и действията, които съответната личност трябвало да избягва, за да съхрани живота си. Така, вероятно, възникнала практиката на налагане на гейси, която се утвърдила като неуспешен заместител на необходимата за всяко човешко сърце сериозна система от религиозно-нравствени истини, убедително обосноваващи смисъла и перспективата на земното съществуване.Келтската система от гейси има ярко изразен фаталистичен характер, който е белег за пределността на често противоречащите си човешки заповеди. Вярата в предопределението има силно демобилизиращо въздействие върху човешката воля, което кулминира в смъртта на много от келтските митологични герои. Но, освен като наказание, тя несъмнено е била схващана и като освобождение от парадоксалността на земния живот. Друидската доктрина не познава християнското понятие за първородния грях и свързаните с него идеи за смъртта, възмездието, изкуплението и спасението. Затова именно чрез гейсите и тяхното действие келтското езическо мислене си обяснявало драмата на смъртта и се опитвало да направи нейната неизбежност по-разбираема и по-поносима.

_________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2005, кн. 1-2, с. 115-120. Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. „Г. Вашингтон“ № 47, София.

[1]. Келтите /галите, галатите/ принадлежат към западния клон на индоевропейското езиково семейство. Като обособена народност те населяват централна и западна Европа от около 1900 г. пр. Р. Хр. Около 900 г. пр. Р. Хр. келтите започват да се заселват и в Британия и Ирландия. През III в. пр. Р. Хр. келтската експанзия на юг и изток достига Рим, Македония, Тракия, Делфи и Мала Азия. Малоазийското келтско царство Галатия дава по-късно името си и на по-широката в географски смисъл римска провинция. С голяма доза сигурност може да се твърди, че своето послание до Галатяни св. апостол Павел адресира до новопокръстени християни, които са имали предимно келтски/галски етнически произход. Днес компактно келтско е населението на Ирландия, а в по-малка степен това на Уелс, северна Шотландия, Бретан. Вж. повече за келтите и техния исторически път във: Т. Livius. Hist., V, XXXII-XLIX/поc. по фр. изд. Oeuvres de Tite-Live, Histoire Romaine. Т. I, II. Sous lа dir. de М. Nisard. Firmin-Didot. Paris, 1882; Pausanius, Descriptio Graeciae, X, XX-XXIII /поc. по рус. изд. Павсаний, Описание Эллады. Т. II. М., 2002/; Strabon, Geogr., II; IV; XII /поc. по фр. изд. Strabon, Geographie, Т. II. – 1966; IV – 1989; IX – 1981. Paris/; Loth, J. La première apparition des celtes dans l’ile de Bretagne et en Gaute. В: Revue Celtique, 1920-1921, vol. XXXVIII, pp. 261-288; MacCana, P., Celtic Mythology, New York, 1987; Цезар, Г. Ю. Записки за Галската война. – В: Исторически съчинения. Т. I. Прев. от лат. Ст. Илчев. С., 1991; Венедиков, И. Келтското нашествие в нашите земи през III в. пр. н. е. под светлината на археологическите материали – В: Исторически преглед, 1955, т. III, сс. 77-95; Геров, Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време, Ч. II. — В: Годишник на Софийския университет, Факултет по западни филологии, 1967, т. 61, кн. 1, сс. 1-102; Домарадски, М., Келтите на Балканския полуостров, IV-I в. пр. н. е., С., 1984; Пулиева, Д., Историческият път на келтите и религиозният им светоглед. – Във: Философия, 2001, 5-6, сс. 25-31; Св. апостол Павел и келтските вярвания на галатяните. – В: Богословска мисъл, 2003, 3-4.

[2]. Táin Bó Cúalnge, 1, 4725 (цит. по нем. изд. Die altrische  Heldensage  Táin Bó Cúalnge nach dem Buch von Leinster, Ed. und tr. Е. Windisch, Leipzig, 1905); вж. също руското изд.: Похищение Быка из Куальнге, Пер. Т. Михайловой, С. Шкунаева, М., 1985, с. 289 (ПБК)

[3]. Конахт е западната от всичките пет части на Ирландия. Останалите са съотв. северна – Улад (или Ълстър), централна – Миде, източна – Ленстър, южна – Мънстър. Кралете на Конахт, Ълстър, Ленстър и Мънстър били подопечни на върховния крал, упрваляващ Миде със столица Тара. В Миде се намирал и главният религиозен център на ирландските келти – хълмът Уснех, откъдето друидите разпростирали духовната си власт върху целия остров.

[4]. Ирландската митология описва като демонични и опасни съществата с едно око, една ръка, един крак. Такива били фоморите, основните противници на Туата Де Данан, победени от Туата във втората битка при Маг Туиред. Туата Де Данан (или Племената на богинята Дану) били главните божества на ирландските келти.

[5]. Вж. Сватовство к Эмер. – В: ПБК, с. 58. Чрез тази практика се изразявало вярването на ирландските келти в необходимостта от сливането между небето – бога – краля и земята – богинята – бъдещата майка, за да бъдат потвърдени единството на поданиците и териториалният суверенитет, както и да бъде поощрена плодовитостта на земята, добитъка и хората.

[6]. Вж. Разрушение дома Да Дерга (РДДД) Пер. С. В. Шкунаева. – В: Шкунаев, С., Община и общество западных кельтов, М., 1989, с. 161.

[7]. Вж. MacCana, P., Op. cit. р. 117, 118.

[8]. Вж. РДДД, с. 161.

[9].  Вж. Frazer, J., The Golden Bough,  Part II: Taboo and the perils of the soul, London, 1922, p. 11.

[10]. Вж. Мат, син на Матонуи. – В: Мабиногион: Келтски легенди. Прев. С. Асланян. В., 1986, с. 84 /М/.

[11]. Вж. MacCulloch, С., Celtic Mythology – В: Mythology of all Races, vol. III. Ed. L. H. Gray, G. F. Moore, New York, 1964, p. 177.

[12]. Вж. ПБК, c. 332.

[13]. Пак там.

[14]. Вж. MacCulloch, C., Op. cit.

[15]. Вж. MacCana, P., Op. cit. 117.

[16]. Вж. Приключение Неры. – В: ПБК, с. 107.

[17]. Това била триадата от ирландските богини на отмъщението, войната и смъртта Бадб, Немайн и Мориган. Вж. Смерть Кухулина. – В: ПБК, с. 331.

[18]. Най-често друидите се интересували от бъдещето на представителите на келтската военна и духовна аристокрация.

Изображения: Книгата Похищение Быка из Куальнге (вж. бел. 2, по-горе) и илюстрации от нея.