Петър Ангелов

В развитието на европейската средновековна дипломация значително място се пада на църквата. Добре известно е, че за изработването на определени правила в поддържането на междудържавните отношения важна роля играят някои от решенията на Вселенските събори, които имат задължителна сила в християнския свят. Господстващата религия оказва голямо влияние както върху външната церемониална страна на дипломатическата дейност, така и при формирането на своеобразни идеологически аргументи, използвани в преговорите. Обстоятелството, че в Европейското средновековие църковната институция е притежавала голяма самостоятелност и тежест в обществения живот, дава основание да говорим за наличието на специфична дипломатическа дейност, засягаща въпросите на вярата и статута на отделните църкви. В това отношение за пример могат да ни служат отношенията между Рим и Константинопол, които търпят сложна еволюция и стигат до точката на най-остра конфронтация.

Християнството започва да играе съществена роля в българската средновековна дипломация след Покръстването. На първо място, новата вяра спомогнала на страната да излезе от нежелателната изолация, в която се намирала поради факта, че била езическа държава. Верските различия представлявали сериозна пречка за воденето на нормална дипломатическа дейност. В много случаи договорите между християнски и езически държави нямали задължителна сила и без особени угризения са могли да бъдат нарушавани[1].

Възприемането на християнството за държавна религия довело след себе си оформянето на една специфична система от идеологически аргументи, с които българските дипломати си служели в преговорите. Част от тези аргументи почивали изключително върху християнските етични принципи. На първо място, тези принципи изисквали при преговорите да се говори истината, да не се дават лицемерни обещания, да се полагат клетви, без да бъдат нарушавани по-късно, да се проявява милосърдие и снизхождение, когато ситуацията го налага, и така нататък.

След Покръстването Византия в значителна степен променила отношението си към България, което спомогнало да се поддържа един по-равностоен дипломатически диалог. В Константинопол били убедени, че новата вяра щяла да облагороди отчасти суровия нрав на езическите българи и неслучайно започнали да наричат техните владетели „духовни синове“ на императора. Нещо повече, някои висши църковни предстоятели, като патриарх Николай Мистик (X-ти век) например, развивали идеята, че българи и ромеи били вече един „Христов народ“, което означавало, че те не трябвало да воюват помежду си и взаимно да проливат кръвта си[2].

Покръстването поставило и началото на един важен принцип, върху който се основавала дипломацията на редица български владетели. Става дума за умелото използване на противоречията между двата центъра на християнския свят – Рим и Константинопол, за да бъдат постигнати без проливане на кръв важни външнополитически цели. Основите на този принцип поставил княз Борис през периода 866-870, когато се решавал въпросът за автокефалния статут на българската църква[3]. На свой ред цар Симеон също направил опит в края на управлението си да лавира между двете църкви, но този път с цел да бъде признат царският му титул[4]. Възстановителите на българската държава Асен и Петър и особено цар Калоян в редица свои дипломатически изяви отново прибягнали до прилагане на споменатия принцип. Благодарение на това България получила международно признание, а през 1204 година цар Калоян бил увенчан от папата с кралска корона[5]. Прави впечатление, че в сложните и продължителни преговори, които се отнасяли най-вече до статута на църквата, особено голяма активност проявили редица български духовници. Известно е, че през Средновековието дипломацията се осъществявала най-често посредством различните пратеничества, тъй като все още липсвали постоянни дипломатически представителства (тоест посолства). Съставът на пратеничествата се определял най-често от самия владетел[6]. В тях в зависимост от целите на мисията били включвани различни хора. Обикновено това били роднини и приближени на царя, които активно участвали в политическия живот. Не на последно място, в отделни мисии, освен светски лица, се включвали и духовници от различен ранг. Обикновено на нисши духовници били поверявани чисто куриерски функции. Тяхната задача се свеждала до пренасянето на писмени послания и подаръци, с които да се засвидетелства уважението към партньора. Първите известия за такава куриерска функция, изпълнявана от духовници, се отнася за времето на княз Борис I. В едно писмо от 16 април 878 година папа Иоан VIII благодари на българския княз за получен дар „по един монах“[7]. За съжаление от текста не става ясно дали това е бил български свещеник или божи служител от средата на гръцкото духовенство, което все още се подвизавало в България. По всяка вероятност обаче грък е бил монахът Калокир, който изиграл важна роля в сключването на мира между България и Византия през 927 година. Според византийските хроники той бил натоварен от цар Петър и неговия роднина Георги Сурсувул да отнесе в Константинопол хрисовул. В него пише, че българският владетел желае да сключи мир с ромеите, който да бъде скрепен с мирен брачен договор. По-нататък в изворите се съобщава, че този монах бил „приет с радост“ от император Роман Лакапин. Той на свой ред проводил до Преслав пратеничество, в което взел участие и свещеникът Константин Родий[8]. Участието на духовници в тези важни преговори е обяснимо, тъй като те започнали след продължителни войни, в които и двете страни нееднократно пренебрегвали християнския морал и добродетели. Посредничеството на църквата в този случай се налагало и поради необходимостта да се подготви нужната сватбена церемония, в която чрез тайнството на брака да се скрепи още по-здраво сключеният съюз.

Има още →