За различието на енергията от същността и ипостасите на Света Троица*

Мариян Стоядинов

В богословието на Източната църква различието на енер­гията, тоест благодатта, от същността и ипостасите в Света Троица, е една от основните богос­ловски постановки. Тя е утвърдена в църковната догматика през XIV-ти век на съборите в Константинопол 1341 и 1351 година, на които Църквата защитава учени­ето на св. Григорий Паламà за нетварните енергии. Православното богосло­вие различава същността от личността и отделя енергията както от същност­та, така и от личността.

Тук няма да се спираме на различи­ето между същност и ипостас, тъй като това е тема на друго изследване.

По-важно в случая е да изясним ос­новните различия между СЪЩНОСТ И ЕНЕРГИЯ и между ИПОСТАС и ЕНЕР­ГИЯ в богословието на Православната църква. Тези различия можем да назо­вем и различия между източника и су­бекта на действието, и самото дейст­вие. Изяснявайки това, ние ще си отго­ворим на следните въпроси: Познаваем ли е Бог и ако не, то какъв е характе­рът на причинните връзки между Тво­реца и стремящото се към познание тво­рение? Има ли разлика между Бога и Неговите проявления в света и ако да, в каква степен на битийност се изразява тази разлика? Какво е мястото, отно­шението и ролята на проявленията на Божията същност – Таворската светли­на, благодатта и изобщо енергиите:

1) в божествената икономѝя, и

2) във вът­решни различия в сферата на божестве­ното – същността Божия и ипостасите, тоест как се съвместява учението за нетварните енергии с теологията в собст­вен смисъл като богословие за Света Троица и с учението на Църквата за Бо­жествената икономѝя?

Паламити и варлаамити

Четиринадесети век е белязан с осо­бен трагизъм в историята на народите от Югоизточна Европа. Една след друга губят своята независимост държави­те от православния свят. И това е ло­гично – Византия вече не е многонаци­оналната империя от времето на св. цар Константин и Юстиниан; България па­зи само спомени за славното време на Симеон и Иван Асен II; Сърбия е твър­де слаба, за да спре нашествениците от Азия, а Русия от близо век е под татар­ско иго. Европа сякаш окончателно е разделена на „Източна“ и „Западна“ и неуспехите на безбройните опити за пре­одоляване на Великата схизма от 1054 година свидетелстват за непреодолимостта на натрупаните различия. Богословски­те и мирогледни постановки на правос­лавния Изток и латинския Запад все по­вече се отдалечават едни от други в предпоставките и изводите. На Запад ла­тинската схоластика вече губи позици­ите си. Като алтернатива започва Въз­раждането – периодът на хуманизма и неизбежно свързаната с него секуларизация на културата. На Изток – полити­ческата криза, довела до падането на Ви­зантия, България и Сърбия, е съпоста­вима по мащаб единствено с духовното възраждане, което свързваме с поняти­ето „исихазъм“ и така наречения Паламитски синтез в богословието. И докато в за­падното богословие Бог е „изолиран“на небесата, а обществото се захваща с човешките проблеми – без Него, то на Изток в същото време светоотеческата мисъл преживява своето възраждане, ос­нована на синтеза между божественото и човешкото. Източният хуманизъм ос­тава тео-хуманизъм, поставяйки Богочовека като център на богословието.

Авторът Мариян Стоядинов

В един такъв период се заражда спо­рът между св. Григорий Паламà и дош­лия от Калабрия монах Варлаам. Започ­вайки първоначално по въпросите за богопознанието, той след време се разп­рострял и към самата основа на учени­ето за Бога и човешката съдба. Варла­ам донесъл от Запада не (както поняко­га предполагат) влияние на католициз­ма като такъв, а основните принципи на секуларизираната култура, свързана с италианското Възраждане.

Всъщност Варлаам защитавал раз­бирането, че човек може да има само символична представа за Бога, но не и реално общение с Него. Разсъжденията му били близки до номинализма на Вилхелм Окам – реално богопознание ня­ма; има само рационални изводи от се­тивния опит или недоказауми и несъобщими мистически „озарения“.

Но за св. Григорий знанието на Бо­га „в Христа“ не е нито „сетивен опит“, нито субективно „озарение“, а цялост­но възприятие[1], тоест реално общение и съединение на човека с Бога (при което Бог и човек са причастни на общия жи­вот) обективно е възможно, тъй като основа на това съединение е ипостасното единство на човешката и божестве­ната природа в Христос. Бого-вѝдението и съответно бого-ведението са въз­можни чрез божествената енергия. Тя се дава на човека в тайнствата и от чо­века зависи дали ще я усвои. В това се състои същността на спасението. То е колкото морално, толкова и онтологично преображение.

За Варлаам Бог бил повече от свет­лината. Светлината, която учениците на Спасителя видели на Тавор, според не­го била само сътворен символ на Бо­жественото присъствие, от което Хрис­тос се възползвал, за да „направи впе­чатление“ на апостолите. За Паламà обаче светлината, с която Христос сия­ел на Тавор, била несътворената енер­гия, действие на Божията същност. По­добен символизъм, за който говорел Варлаам, би бил естествен във времето преди Христа. В Стария Завет има са­мо сенки, символи, предвещаващи реа­лността. Но Христос влязъл в история­та действително, а не символично и Таворската светлина била реална божест­вена, тоест несътворена светлина, с коя­то действително сияело тялото на Спа­сителя.

Авторът Мариян Стоядинов

„Бога никой никога не е видял“, но „Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Иоан 1:18). Бог остава непознаваем по същност, но не и по благодат, която като действие на Бога не е сътворена и въпреки това е различна от същността и ипостасите. За св. Григорий Паламà Божествената светлина и Божията благодат, и всяко божествено проявление, непосредстве­но откриващо се на човека, допускащо съприкосновение със себе си, е не същ­ност и не е ипостас Божия, а Божестве­на енергия. „Ние считаме, пише той, че Преображенската светлина не е същ­ност, но е енергия на същността… Бог бива съзерцаван не в Своята свръхсъщна същност, а… в Своите енергии“ (Три­ади, III, 1, 24, 29)[2].

Енергия

Използваните от светите отци и в час­тност от св. Григорий Паламà термини „същност“, „енергия“, „природа“ са из­ползвани и от Аристотел, според кого­то всяка природа се проявява чрез енер­гиите. Затова не съществуват предме­ти, непритежаващи енергия и, обратно, при отсъствието на енергия предметът престава да съществува[3]. Но въпреки че по своя произход понятието „енергия“ принадлежи на Аристотелевата филосо­фия, употребата му от светите отци изобщо не е свидетелство за аристотелизъм. Св. Григорий Паламà приема само миниму­ма общи положения за енергиите, дос­татъчен за обосноваване на неговата бо­гословска позиция. В случая под тер­мина „енергия“ трябва да разбираме способността на природата или същ­ността да изявява своята ипостас, сво­ето съществуване, да го прави достъп­но за познаване и причастност [4].

В гръцки език думата energia всъщ­ност означава действие, работа. В ра­ботата присъства самият субект, който я извършва. Защото не съществува ра­бота без работник. Работникът се про­явява чрез действията си и чрез тях той „се отпечатва“ върху обекта на своята работа. Фактически той присъства и се проявява извън-себе-си чрез своята енергия, чрез своята работа, която дава представа за него, без да го изчерпва като субект на действието. В благодат­та като в действие присъства самият Бо­жествен субект, Който го извършва. В работата се явява енергията на този, който работи. В този смисъл и употре­бяваме термина „енергия“. От своя страна, енергията се отпечатва в тези, в които се работи[5].

Теологѝя – икономѝя

Още в IV-ти век св. Атанасий Велики и св. Василий Велики въвеждат като не­обходима потребност ясното и недвусмислено богословско разграничаване (не разделяне, нито отделяне, но раздале­чаване) на това, което се отнася до те­ологията и това, което се нарича икономѝя – между вътрешнотроичния живот на Ипостасите и икономийното разкри­ване на Лицата на Света Троица.

Авторът Мариян Стоядинов

По този начин отците са искали, не без основание, да отделят богословието за Света Троица в икономийния порядък на творение, изкупление и освещаване от теологийното богословие, вниква­що във вътрешнотроичния живот. „Тео­логията“ за св. Атанасий и особено за великите отци Кападокийци означава бо­гословие за Отца, Сина и Светия Дух в Тех­ните вътрешнотроични вечни отноше­ния, в Тяхната вечна Божествена общ­ност на битието, живота, любовта, Бо­жеството, без никакви причинни (кау­зални) връзки с творението и битието на света, и с откриването и явяването в света. „Икономѝя“ пък означава и се от­нася към свободното Божие отношение към света: в творението, промисъла и спасението на света чрез Божието явя­ване и въплъщението на Сина Божи.

Троичният Бог се явява и ни се от­крива в икономѝята на творението и спа­сението на света, но икономѝята не е каузално обяснение или изложение на Бога като Троица. Бог не е Троица, за­щото така се е открил на света, сътво­рявайки го и промисляйки за него чрез Сина, както е мислил Арий, казвайки, че Бог, само защото е искал да сътвори света, е имал нужда от Сина и Духа и затова Ги и „ражда“ или по-точно сът­ворява, за да може чрез Тях като по-ниски посредници да сътвори света и да го ръководи чрез Тях. За св. Атанасий и Кападокийските отци Бог не е „станал Троица, за да сътвори по този начин све­та, но по-скоро Бог на Откровението от вечност е Троица на Лицата (Ипостаси): Бог Отец от вечност ражда от Себе Си Сина, тоест предвечно и независимо от самата идея за света Той има със Себе Си Своя Единороден Син и Своя Свети Дух. Св. Атанасий Велики и Кападокийците ясно са показвали на арианите, че творението и битието на све­та са могли и да не бъдат, а Бог и то­гава, отвека и довека, е бил и е Троица: Отец, Син и Дух Свети.

Затова и св. Атанасий въвежда раз­личието между Теологѝя, тоест Света Трои­ца „вътре“ в Себе Си и по Себе Си, и Икономѝята като Божи „външен“ акт на творение и спасение на света[6]. Това е познатото Атанасиево различаване меж­ду раждането на Сина по природа от Отца и сътворението на света по воля­та Божия, тоест по свободен и с нищо непринуден акт на волята Божия (който Той е могъл и да не извърши, тъй като Божията свобода е да иска, а не да на­лага това, което желае) и не поради на­личието на нужда или необходимост за Неговата природа[7].

Същност – енергия

Този момент в триадологичното пра­вославно богословие развиват по-нататък и отците Кападокийци. Това е всъщ­ност богословското различаване на Бо­жия същност от Божии енергии.

Вдясно авторът Мариян Стоядинов, до него – проф. Димитър Попмаринов

Св. Григорий Нисийски например отхвърлял обвиненията в тритеизъм на основата на това, че трите Лица на Бо­жествената Троица притежават една енергия и затова във всяко Божествено действие всичките три Лица участват за­едно. Следователно, има само един Бог и едно спасение. В своя трактат „За то­ва, че не са три Бога“ той развива иде­ята за едната и неразделна Енергия, тоест действие на Света Троица, единствено чрез която действено се проявява Божестве­ното единство[8]. От св. Григорий и въо­бще от Кападокийците ясно се вижда, че принципът на Божествено единство в Троицата е както ипостаста на Бога Отца и едната Божествена същност (единосъщието на Лицата), така и една­та Божествена енергия.

На ниво Христология – Богочовеш­ката Ипостас на Христа, в две природи и две воли и енергии, съгласно богос­ловието на Четвъртия и Шестия вселен­ски събори, също е ключ към светоотеческото различаване на същност и енер­гия в Бога.

Св. Максим Изповедник ползвал термина „енергия“ и нему дължим изк­лючително детайлното изследване на проблема за волята и енергията като ат­рибут на природата, а не на личността. В спора с монотелитите св. Максим из­вежда единството на енергията съответ­но от единството на природата. Преподобни Максим учил, че в Христос присъстват две естества и две енергии. В Него чо­вешката и божествената природа се съ­единили ипостасно, но всяка съхранила своите свойства (енергия или воля). За­това, съединявайки се с Христос (тоест с Неговата единосъщна на нас човешка природа), ние се приобщаваме към Не­говата Божествена енергия (а не към Божествената Му природа), пронизва­ща Неговата човешка природа[9]. Бог да­рява различни хора с различни дарове. Според израза на св. Григорий Бог „ум­ножава“ Себе Си, ставайки „всичко за всички“ (1 Коринтяни 9:22). Умножавайки се по този начин, Той умножава разнооб­разието от творения. По-нататък в сво­ето учение Паламà подчертава, че Бо­жествената същност е причина на енер­гиите. Това означава, че Бог в Своята същност е над Своите енергии. На фи­лософските възражения на западните бо­гослови, упрекващи Паламà в проповяд­ване на „висше“ и „нисше“ Божество и в отрицание простотата на Божествено­то съществуване, Паламà отговарял, че никакво умножаване на Божествените явления или енергии не може да измени единството на Бога, защото Той е из­вън категориите на цялото и частното и оставайки непостижим в Своята същ­ност, Той явява Себе Си във всяка енер­гия като Жив Бог[10].

Има още

Въпросът за Символа на вярата в миналото и днес*

Тотю Коев

През последните десетилетия ръко­водни християнски дейци и бого­слови от различни църкви и изпо­ведания все по-често и по-настойчиво се спират върху думите на Иисуса Христа от Първосвещеническата Му молитва: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:21). Често тези думи са мото на цели богословски трактати, на междухристиянски срещи, конференции и симпозиуми. Това, от една страна, е свидетелство за непреходността на словото Божие, което е „живо и действено“ (Евреи  4:2), от друга – това показва, че съвременните хри­стияни дълбоко осъзнават необхо­димостта от единство – единство във вярата и в живота. Само по пътя на единомислието и единодействието може да се служи на Истината – на Иисуса Христа, Който е въплъте­ната истина (срв. Иоан 14:6; 18:37).

Повече от девет века христия­ните живеят в дълбоко разединение. През тези векове са се натрупали планини от предубеждения, отчужденост и взаимно неразбиране. Тру­паното в течение на векове не може да се заличи за десетилетия. Цен­ното днес обаче е това, че има искрен стремеж да се търсят пътища и сред­ства към единство по същество.

Този стремеж към единство във вярата доведе съвременните църков­ни и икуменически дейци до заклю­чението, че основните верови истини трябва да се разглеждат така, както те са формулирани от древната Църк­ва и по-конкретно в Никео-Цариградския символ на вярата. Така въпросът за този символ, за него­вото място, роля и значение в единителните стремежи днес придобиваподчертана важност.

Въпросът за съвременното освет­ление на Символа на вярата във връзка с бъдещите перспективи изи­сква той да се постави в контекст с неговото историческо минало и по такъв начин да се разгледа в три направления: 1. минало, 2. настоя­ще и 3. бъдеще.

1. Въпросът за симво­ла на вярата в неговото историческо минало

Символите като кратки словесни формулировки или образци на вя­рата са били в църковна употреба още от ранно християнско време. Те се използвали при кръщението, при богослужението и при катехизическите беседи. Изповядването им било белег за християнска принад­лежност и църковно съзнание[1]. През IV-ти век, когато нуждите налагали и условията вече позволявали да се срещат представители на цялата Църква, бил съборно изработен и приет общ за всички християни символ – именно Никео-Цариградският сим­вол на вярата.

Названието „Никео-Цариградски“ показва местопроизхождението на то­зи символ – Никея (град в Мала Азия) и Константинопол (днешният Цариград). Текстът му е разделен на 12 члена. Първите седем и нача­лото на осмия са формулирани в Никея на Първия вселенски събор (325 година); на Втория вселенски събор в Константинопол (381 година) бил разши­рен осмият член и формулирани останалите четири. Този символ като дело на вселенски събори е израз на гласа на цялата Църква и безпог­решно отразява нейното учение по основните въпроси на вярата. За­това той е известен повече с името „Символ на вярата“.

Текстът на Никео-Цариградския символ гласи:

1. Вярваме в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и неви­димо:

2. И в единия Гòспод Иисус Хрис­тос, Божия Син, единороден, Който е роден от Отца преди всички веко­ве: Светлина от Светлина, Бог ис­тински от Бога истински, роден, несътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е станало;

3.Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от не­бесата и се въплъти от Духа (Све­ти) и Дева Мария, и стана човек,“

4.(Който) биде разпнат за нас при Понтий Пилат, и страда, и биде погребан;

5.И възкръсна в третия ден, според Писанията;

6.И възлезе на небесата, и седи, отдясно на Отца;

7.И пак ще дойде със слава да съ­ди живите и мъртвите, и на Кого­то царството не ще има край;

8.И в Духа Свети, Господа, Жи­вотворящия, Който от Отца из­хожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, Кой­то е говорил чрез пророците.

9.В едната, света, съборна (все­ленска) и апостолска Църква.

10.Изповядваме едно кръщение за опрощаване на греховете.

11.Чакаме възкресението на мърт­вите.

12.И живота в бъдещия век. Амин[2].

По въпроса за произхода на Никео-Цариградския символ има богата, литература както на Изток, така и на Запад. По-голямата част от тази литература е от края на миналия век до наши дни. До 70-те години на XX-ти век е било общо убеждението, че Символът на вярата е дело на Първия и Втория вселенски събори.

Първи, които отрекоха този про­изход, са англичанинът Fenton John Anthony Hort и немецът Adolf Harnack[3]. Пос­ледваха ги и други протестантски учени, които търсеха допълнителни аргументи в подкрепа на тази теза. Естествено, не закъсня и реакцията от страна на православни изследо­ватели, които изтъкваха контра­аргументи и защитаваха предишна­та теза, че Символът е дело на спо­менатите два вселенски събора. Въп­росът и досега не е намерил оконча­телно и дефинитивно разрешение по­ради това, че древността не ни е оставила достатъчно ясни свидетел­ства в полза на едното или другото мнение. При все това трябва да се отбележи, че в най-ново време пре­обладава мнението, поддържано от православните изследователи. Лите­ратурата по този въпрос се обогати значително през 1981 година, когато по­чти целият християнски свят отбеляза по подобаващ начин 1600-го­дишнината на Втория вселенски събор.

Без да се спирам тук на въпроса за произхода на разглеждания сим­вол, считам за необходимо само да отбележа, че измежду оскъдните све­дения от древността заслужават спе­циално внимание и са от решаващо значение известията, които ни дават следващите два вселенски събора: Третият (431 година) в Ефес и Четвъртият (451 година) в Халкидон. Със седмото пра­вило отците на Ефеския събор за­бранили да се пише и съставя друга вяра освен Никейската[4]. Вярно е, че в това правило се споменава само Никейският символ, а за разшире­нието, направено в Константинопол, не е казано нищо. Не е трудно обаче да се предположи, че тук става дума за целия символ. В противен случай отците на Ефеския събор, като за­браняват да се съставя друга вяра, не биха пропуснали да споменат и дори да отхвърлят изработеното в Константинопол вероопределение, ко­ето включва в себе си и Никейското. Всъщност те забранили съставя­нето на такива нови изповедания, които не са в съгласие с Никейското или пък го отричат. Двадесет години по-късно, на петото заседание на Халкидонския събор текстът на Никео-Цариградския символ бил търже­ствено прочетен и приет от всички като правило на вярата и бил впи­сан в актовете на събора[5]. И днес в много богословски съчинения, пре­димно западни, Символът на вярата се именува „Никейски символ“. С това се подчертава мисълта, че в Символа е запазена вярата от Никея. Разширението и допълнението, направено в Константинопол, е вър­ху тази вероизповедна основа и се отнася до въпроси, които по време­то на Втория вселенски събор са били предмет на разгорещени спо­рове, главно въпросът за Светия Дух.

Така изработеният в Никея и Константинопол символ, приет и санкциониран в Ефес и Халкидон, по­степенно получил всеобщо призна­ние в цялата Източна църква, вклю­чително и в оформилите се на монофизитска почва народностни църкви, известни днес под името „Древни източни църкви“. Този символ за­менил дотогавашните символи, които били в употреба в отделните поместни църкви. В 474 година Антиохийският монофизитски патриарх Петър Фуло (470-471, 476-477, 485-488) въвел Символа в богослужебна употреба[6]. По времето на византийския импе­ратор Юстиниан I (527-565) този символ на Изток бил всеобщо упо­требяван като кръщален символ[7].

В 565 година император Юстин II (565-578) наредил Символът да се чете при всяка Литургия[8]. С този акт Никео-Цариградският символ окон­чателно и завинаги проникнал в религиозния живот на Изтока и станал критерий за църковна при­надлежност и православно съзна­ние.

Значително по-различно стоял въп­росът с приемането на този символ в Западната църква. Отначало при­чини от чисто човешки характер за­бавили там разпространението и при­емането му. Известно е, че на­ред с вероопределението съборът в 381 година в Константинопол изработил и няколко правила (канони), регу­лиращи външната страна от живота на Църквата. В случая внимание за­служава третото правило, което гласи: „Епископът на Константинопол да има първенство по чест след римския епископ, защото този град е новият Рим“[9]. Позовавайки се на това пра­вило и съобразно тогавашната кон­юнктура (църковна и държавна), Халкидонският събор в 451 година изра­ботил, против волята на папските легати, друго правило (28-мо). Съг­ласно това правило на Константинополския престол се давали пре­имущества, равни с тези на Римския заради „царя и синклита“; в негово каноническо подчинение минавали областите Понт, Асия и Тракия[10].По-късно това правило било из­тълкувано в смисъл, че на предстоятеля на Константинополската ка­тедра се дават права не само по чест, но и по власт. На Запад в една или друга степен реагирали срещу спо­менатите две правила, особено срещу Халкидонското[11], поради което тези два събора и техните вероопределения там не станали така бързо по­пулярни, както на Изток. Докато процесът на възприемане и популя­ризиране на Никео-Цариградския символ на Изток завършил през VI-ти век, на Запад този процес тогава всъщ­ност започнал. Той завършил там едва в началото на XI-ти век. Счита се, че отначало Символът бил възприет в Галия и оттам постепенно влязъл в богослужебна употреба в Запад­ната църква. Важно е обаче да се отбележи, че този символ на Запад никога не е получил такава популяр­ност и широка употреба, каквато е имал и има на Изток. Още от древ­ност и досега в Западната църква като кръщален символ и предмет на катехизически занимания се упо­требява така нареченият Апостолски символ, който се ползвал и сега се ползва с висок авторитет. Освен него от VI-ти век насетне се ползвал с извест­ност и друг символ, който в история­та е влязъл с името на св. Атанасий Велики, макар че не е негово дело.

Към споменатите причини, които препятствали разпространението и популяризирането на Никео-Цариградския символ сред западните хри­стияни, трябва да се спомене още една, която е от чисто догматически характер. В Никео-Цариградския символ е казано, че „Дух Свети изхожда от Отца“ (8-ми член). Тук се говори за вечното изхождане на Дух Све­ти от Отца, а не за Неговото времен­но изпращане в света в името на изкупителното дело на въплътения Син Божи. От V-ти век насетне в западно­то богословие постепенно била раз­вита и оформена идеята, че Дух Свети изхожда не само от Отца, но и от Сина (Filioque). Тази мисъл за двойно изхождане на Светия Дух на­мерила благоприятна почва най-напред в Испания, гдето в 653 година за пръв път в Никео-Цариградския сим­вол била вмъкната добавката Fili­oque[12]. През VIII-ми век Символът на вя­рата с добавката Filioque преминал от Испания в Галия. Римската църк­ва възприела официално учението за Filioque в началото на XI-ти век и вне­сла тази добавка в Символа в 1014 година при папа Бендикт VIII (1012-1024)[13].

Има още

Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ) – продължение 7 и край*

(книга)

Бисер Божков

Във връзка с това трябва да се съобрази, че в Основния закон понятието „пол“ има смислово приложение и обуславя конституционния статус на физическите лица във връзка със семейните отношения и конкретно с институтите на брака, семейството и майчинството, за които е характерно, че отразяват българската народностна, духовна и културна традиция и имат пряко отношение към възпроизводството като естествен (биологичен) стремеж към продължаването на рода. Както е подчертано в Решение № 11 от 2020 година по конституционно дело №15/2019 година, Конституцията представлява единство от правни конструкции и принципи, поради което тълкувателната дейност трябва да обхване и всяка друга конституционна разпоредба, имаща отношение към въпроса, чийто отговор се търси по тълкувателен път.

Изложеното изисква тълкуването, което Съдът извършва по настоящото дело, да не се ограничава с разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 46, ал. 1 от Конституцията, а понятието „пол“ да бъде изяснено в цялостния конституционен контекст, очертан по-горе, при съобразяване на духа и принципите на Основния закон (Решение № 13 от 1993 година по конституционно дело № 13/1993 година, Решение № 7 от 1996 година по конституционно дело № 1/1996 година, Решение № 3 от 2020 година по конституционно дело № 5/2019 година)[176]. На следващо място трябва да се има предвид, че предметът на настоящото дело изисква от Съда съобразно предоставената му от Основния закон компетентност да разреши поставения конституционен проблем чрез даване на задължително тълкуване на Конституцията, но не и да отправя обвързващи предписания до отделните власти относно уреждането на правното положение на транссексуалните лица (тоест лицата, чиято полова самоидентификация не съответства на биологично определения при оплождането пол) и конкретно – на законодателната власт относно създаване на определена законова уредба, признаваща правото им на полово самоопределяне, и на съдебната – относно дължимия начин на произнасяне по молби на посочените лица за зачитане на определени правни последици, произтичащи от това самоопределяне[177]. Противното би довело до това, при упражняване на тълкувателното си правомощие Съдът да се превърне в позитивен законодател, изземвайки изключителната компетентност на законодателната власт за трайно уреждане на основни обществени отношения (възможност, категорично отречена в константната практика на Съда като надхвърляща конституционните му правомощия – Решение № 8 от 2005 година по конституционно дело № 7/2005 година, Решение № 11 от 2013 година по конституционно дело № 20/2013 година, Определение № 4 от 14.08.2007 година по конституционно дело № 9/2007 година, Определение № 1 от 17.03.2015 година по конституционно дело № 1/2015 година, Определение № 3 от 17.09.2015 година по конституционно дело № 7/2015 година, Решение № 5 от 2018 година по конституционно дело № 11/2017 година, Решение № 9 от 2020 година по конституционно дело №3 /2020 година), респективно в правораздавателен орган, какъвто са единствено съдилищата в конституционно установената система на съдебната власт (чл. 119, ал. 1 и 2 от Конституцията)[178]. Заедно с това за нуждите на настоящото тълкувателно производство не е необходимо Съдът да извършва преценка дали българското законодателство предвижда процедура и предпоставки за промяна на правния статус на транссексуалните лица въз основа на самоопределянето им към пол, различен от вписания в актовете за гражданско състояние.

Конституцията, както и българското законодателство в своята цялост не съдържат легално определение на понятието „пол“, което не само е в основата на поставения за решаване конституционен проблем по настоящото дело, но и е отражение на конкуриращите се обществени представи за „биологичен“ и „социален“ пол на плоскостта на преценката кое от тях обяснение следва да е определящо за юридическия статус на човека[179].

Според общоупотребимия български език полът е едно от основните понятия в биологията, чието съдържание се свежда до принадлежността на даден индивид, с оглед спецификата на генетично определения му хромозомен набор и външните полови белези, към една от двете групи – мъже и жени (според „Български тълковен речник“, издаден 1999 година, думата „пол“ се обяснява като „съвкупност от генетичните и физиологическите особености, по които организмите се разделят на две групи (мъжки и женски) според ролята им в размножаването“). Това разграничение между „женски“ и „мъжки“ пол, основаващо се на външно проявени биологични характеристики (първични и вторични полови белези), а с развитието на науката и на базата на хромозомен набор, се наблюдава не само при хората, но и при редица други биологични видове. Именно то е предпоставката за възпроизводство (оттук – и на съществуване) не само на човешкия вид, но и на множество други организми. Утвърденото възприемане на съдържанието на понятието „пол“ в българския език категорично го свързва с биологичното му съдържание[180].

При тълкуване на понятието „пол“ по смисъла на Основния закон следва преди всичко да бъде изследвана волята на конституционния законодател при приемане на Конституцията през 1991 година. От запазените стенограми на Седмото Велико народно събрание  (ВНС) при обсъждане на текстовете от проекта за нова Конституция е видно, че липсва конкретно обсъждане на понятието „пол“ и неговото съдържание. В този смисъл се налага изводът, че към въпросния момент, с оглед конкретните социални условия и нагласи в обществото, конституционният законодател не е вложил в термина „пол“ друго съдържание, освен традиционното и общоупотребимо, при което полът се разбира единствено в неговия биологичен смисъл. Това впрочем се признава и в някои от представените по делото становища и правни мнения, предлагащи (именно по тази причина) еволютивно тълкуване на конституционното понятие „пол“ с оглед настъпили след приемане на Конституцията промени в общественото развитие[181].

Бисер Божков, Джендърните стереотипи – православен поглед

Съдът също така намира за необходимо да отбележи, че в исторически план стремежът за извоюване на църковна независимост бележи българското държавно развитие още през Ранното Средновековие (българската църква получава статут на автономна през 870 година, почти непосредствено след приемане на християнството като официална държавна религия в България), което неслучайно е съчетано с процеса на създаване и разпространение на българската писменост и литература и въвеждане на богослужение на български език. В това отношение Българската Православна църква има важна историческа роля като национална институция и фактор за изграждане на българската национална и държавна идентичност, още повече като се има предвид, че началото на процеса на възстановяване на българската държавност през 1878 година е поставено именно с борбата на българите за независима българска църква и богослужение на български език през двадесетте години на XIX-ти век. Последното откроява несъмнения принос на Църквата по-специално за формиране и отстояване на писмения и говорим български език като основен фактор на идентичността в една мултинационална и характеризираща се с езиково, културно и религиозно многообразие общност, каквато е представлявала Османската империя[182].

Като съществен аргумент в подкрепа на извода, че конституционната уредба на семейните отношения отразява традиционните ценностни разбирания на българския народ, Съдът посочва виждането („Нормативната сила на фактическото“, издадена 1997 година) на един от най-изявените авторитети на българската правна наука и председател на Конституционния съд (1997 година – 2000 година) професор д-р Живко Сталев, на когото впрочем се позовава и Светият Синод на Българската Православна църква в становището си по настоящото дело: „Три са основните групи от обществени отношения, които постоянно присъстват в регулираната от правото материя от възникването му до наши дни. Това са отношенията на семейство, на притежание и на иерархия (на власт и подчинение). Тях правото преднамира, а не създава, защото те са характерни и за периода без право, в който човекът е живял през преобладаващия период на своето съществуване. Те имат биологична опора в три инстинкта: полов, хранителен и на съжителство, които и сега определят поведението на човека; склонността към тях може да се счита за генетично програмирана, тоест вродена. Това обяснява тяхното постоянно присъствие сред регулираната от правото материя, откак правото съществува. Те са естествени (природно дадени), неизкореними и вечни спътници на човека, докато той съществува като биологичен вид. Променлива може да бъде само уредбата, която правото дава на тези отношения, но не и тяхното съществуване. Опитът да бъдат отменени е утопична илюзия“[183].

Въз основа на изложеното Съдът приема, че в разбирането за понятието „пол“ конституционният законодател през 1991 година не е вложил друго съдържание, освен традиционното, тоест биологичното, основаващо се на половата бинарност, като върху тази полова бинарност правото надгражда  допълнителни социални и граждански проекции, свързани с личния и се-мейния статус на лицата. В този смисъл Решение № 14 от 1992 година по конституционно дело № 14/1992 година, според което полът не е сред признаците, които „се придобиват или изменят в процеса на социалната реализация на гражданите в обществото“, което решение е прието почти веднага след Конституцията, следва непосредствено разбирането на нейните създатели[184].

Достатъчно е  във връзка с това да се има предвид, че според действащата и в момента Международна класификация на болестите (ICD[185]-10, Version: 2019) на Световната здравна организация, половата дисфория е включена в секцията на психичните заболявания („Психични и поведенчески разстройства“), където транссексуалността е обяснена като „желание да живеете и да бъдете приети за член на противоположния пол, обикновено придружено от чувство на дискомфорт или неподходящо на анатомичния пол на човека, и желание да се направи операция и хормонално лечение, за да се промени тялото с възможно най-сходно с предпочитан от него пол“. Едва по силата на единадесето преразглеждане на Международната класификация на болестите (ICD-11 for Mortality and Morbidity Statistics (Version: 05/2021) от 18.06.2018 година, което ще влезе в сила на 01.01.2022 година, половата дисфория се премахва от секцията на психичните заболявания и е поставена в глава „Състояния, засягащи сексуалното здраве“[186].

Във връзка с необходимостта еволютивното тълкуване на Основния закон да е обективно обосновано и оправдано, включително от гледна точка на безспорни и сигурно установени достижения на науката, Съдът обръща внимание, че според някои от представените по делото професионални становища и правни мнения, за науката продължават да са дискусионни редица въпроси, свързани с полово несъответстващата идентичност – обусловеността ѝ не само от биологични фактори, но и от преживяванията на индивида в социална среда, което поставя под съмнение необратимостта и неизменността на принадлежността към съответния пол; наличието на трайни вредоносни последици от предприети интервенции за промяна на сексуалния вид, включително стерилитет, сърдечносъдови, психиатрични и други здравословни проблеми[187].

Бисер Божков, История и съвременно състояние на Света гора

Съдът намира, че половото самоопределяне може да е основание за промяна на вписания в актовете за гражданско състояние пол единствено в граничната хипотеза, при която поради отклонения от типичните комбинации на половите хромозоми (ХХ при жените и ХY при мъжете) лицето притежава отличителни полови белези и на двата пола и следователно половата принадлежност не е биологично детерминирана (състояние, което се определя като „интерсексуално“), поради което такава промяна не би била в противоречие с вложеното в Основния закон разбиране за пола, основаващо се на половата бинарност. Съобразно аргументираното по-горе в раздел „Изходни положения“, формирането на преценката дали действащото българско законодателство съдържа необходимата за целта нормативна регламентация, не ангажира компетентността на Конституционния съд, а на съдилищата в системата на съдебната власт[188].

В обобщение Конституционният съд констатира, че на поставения тълкувателен въпрос следва да се отговори, че понятието „пол“ в българската Конституция е възприето единствено в неговия биологичен смисъл. Начинът, по който държавните органи в системите на различните власти ще приложат това решение на Съда при осъществяване на своите функции, ангажира тяхната конституционна и законова компетентност, но при зачитане на даденото от Конституционния съд задължително тълкуване, според което в Конституцията на Република България (а следователно и в българското право, чийто фундамент е именно Конституцията), понятието „пол“ като обуславящо личния и семейния статус на гражданите има само биологично съдържание[189].

Въз основа на изложеното и на основание член 149, алинея 1, точка 1 от Конституцията, Конституционният съд

РЕШИ:

Понятието „пол“ според Конституцията следва да се разбира само в неговия биологичен смисъл[190].

Заключение

Предметът на изследването за джендърните стереотипи има много аспекти, затова го разгледахме от много страни, като споменахме и споделихме гледните точки на различни научни сфери освен тази на теологията.

В този ход на думи и мисли накрая първо ще завършим с думите на няколко Божии угодници (свети отци и старци на Православната църква). Преподобни Григорий Синаит (съвременник на св. Григорий Паламà и основател на исихасткото движение в България) пише[191]: „Ако не познаем какви ни е създал Бог, няма да проумеем какви ни е направил грехът“. Тоест ако не узнаем колко велики ни е създал Бог, няма да осъзнаем окаяното състояние, до което ни е довел грехът. И за да узнаем колко велики ни е създал Бог, трябва да осъзнаем това, което Той ни е открил за човека. Трябва преди всичко да опознаем Личността на Христос, Който ни разкрива съвършения човек. Човекът, който живее извън Църквата, както и съвременният християнин, водещ светски живот, обикновено се примирява с наличното си състояние, като го смята за естествено и не осъзнава разрухата си. Джендърната идеология е подчинена като цяло на греха[192].

Според тази идеология: „половите роли са социално конструирани: и мъжете, и жените се създават, те не се раждат с тях. Джендърните стереотипи се обуславяли от културата и историческата епоха, а това, от друга страна, предопределяло разнообразието от джендър ролите в различните общества и култури“[193].

По същество тези твърдения влизат в противоречие със Свещеното Писание.

Бисер Божков, Социално-педагогическа и пастирска работа с криминално проявени деца, жертва на наркотици и деструктивни култове

Подчиняването на закона на греха[194], който е закон на тлението и смъртта, умъртвява духовно човека, затваря го в неговата индивидуалност и възпрепятства отварянето му за себеотрицателната любов, която го прави истинска личност. Любовта е дадена в природата на човека, но тя е затворена в обръча на неговото самолюбие. Ето защо изначалната заповед, която Бог е дал на човека, е за любов към Бога и ближния. Ако човек не се отвори към Бога и ближния, което става чрез спазването на тази най-важна заповед, той не може да се утвърди и усъвършенства като личност. Божиите заповеди не налагат на човека нещо чуждо на природата му, но, от друга страна, той не може да ги спазва само със собствени сили[195]. 

На второ място в края по темата за джендърните стереотипи като модели на поведение ще се позовем на св. Иоан Богослов, който е казал: „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят. И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека“ (срв. 1 Иоан 2:15-17).  

Има още

Какво представляват дните на творението? – продължение и край

Протоиерей Стефан Ляшевски

 „Водата под небето се събра на местата си,

И се яви суша.“

(Битие 1:9)

„И произведе земята злак, трева,

що дава семе по свой род (и подобие),

и (плодно) дърво, що дава (на земята)

плод, чието семе си е в него според рода му…

Биде вечер, биде утро – ден трети.“

(Битие 1:12, 13)

Третият ден на творението

Особеността на библейското повествование за третия ден на творението е, че то се осъществява с два Божии творчески акта. Първият е разделянето на земята на суша и морета (океани). „И рече Бог: да се събере водата що е под небето (тоест водните пари – облаците) на едно място (тоест в океаните), и да се яви суша“ (Битие 1:9). През втория творчески акт на земята се появява растителният свят: „И рече Бог: да произведе земята злак, трева … и… дърво… Тъй и стана“ (Битие 1:11).

Към първия творчески акт се отнася Архайската ера, а към втория – ранният Палеозой, тоест Камбрий, Силур и Девон. В такава последователност и ще ги разгледаме.

Когато нашата планета се покрила с твърда кора – литосфера, първоначално не е имала никаква влага на своята повърхност, защото дори и да бяха паднали атмосферните валежи върху нажежената повърхност, мигновено биха се изпарили. С течение на времето, когато тя напълно изстинала, водните пари на атмосферата, непроницаеми за слънчевите лъчи, обкръжили земята в мощен слой. Тогава започнали да падат валежи и да се образуват океаните.

Как забележително точно говори за това боговдъхновеният пророк:

„И рече Бог: да се събере водата, що е под небето, на едно място, и да се яви суша. Тъй и стана. Сушата Бог нарече земя, а събраните води – морета“ (Битие 1:9-10).

Това, което пророкът нарича „водата, що е под небето“ е водата, която се намирала в парообразно състояние над земята. Сега тя е слязла на земята в „местата си“, тоест в океанските и морските падини и е наречена от Бога морета, а материците, чиито брегове те мият, Бог нарича земя.

Авторът протоиерей Стефан Ляшевски (1899-1986)

Тази продължителна ера на земята в геологията носи името Архайска, тоест първоначална, когато още не е имало никакъв органичен живот, а само могъщите сили на огнената магма, скрита под втвърдената кора, са предизвиквали вулканични действия. Така наречената кора се разтопявала и от пукнатините в литосферата се изливала разтопена магма, която покривала огромни пространства.

Литосферата се повдигала и спускала, движена от вътрешна клокочеща сила, земната кора „дишала“, океаните се оттегляли от континентите и отново настъпвали, заличавайки огромни части от сушата. Разрушавали се скалите, обливани от морския прибой, кората се циментирала и после отново пропадала, смесвайки се с други пластове. Така се създавали пластовете земна кора, наречените утаечни отлагания, пясъчници, глинести шисти и други, а по-късно когато във водата се появили различни видове ракообразни, тяхното натрупване образувало варовиковите пластове.

Материците, плаващи върху течна магма, се врязвали един в друг и образували огромни планински хребети. Тези пластове, които са били дъно на морета, океани, се издигали в процеса на планинообразуването и ставали върхове на планини, а земната кора се пропуквала и изригвала магма.

Описаните геоложки процеси продължили практически до появата на човека, тоест до края на Ледниковия период, когато земята се успокоила, бреговите очертания на континентите се установили и се прекратили планинообразуващите процеси. Ставащите тук-там нищожни изменения, като появата на малки острови или тяхното изчезване, а също и бавния процес на издигането на Скандинавския полуостров, са остатъци от някогашните грандиозни изменения в живота на нашата земя.

Хиляди пъти 9/10 от територията на съвременните континенти ставали ту суша, ту дъно на океани и на епиконтинентални морета. В продължение на милиони години се натрупвали мощни пластове от многообразни утаечни отлагания, значителна част от които стотици пъти отново се размивали и преотлагали в различни комбинации.

Архайска ера

Разместванията на земните пластове били толкова мощни, че само каменовъглените отлагания, лежащи един върху друг, биха образували слой с дебелина четиридесет километра.

Само в някои места от земното кълбо са останали масиви, които нито веднъж не са били покривани от вода. Върху тях са се запазили онези скални пластове, които никога, през цялото време на съществуването на земята, не са били разрушавани от морета и не са се преотлагали в пластове. Това са гранитните масиви на финландския „щит“ и някои други.

Гранитът е основната маса на литосферата, продукт от охлаждането на магмата и представлява основен скален пласт.

И още много и много биха могли да се илюстрират творческите Божии слова:

„… да се събере водата що е под небето, на едно място, и да се яви суша“ (Битие 1:11).

Това е първото Божие слово за органичния живот на земята. Първи са се появили водораслите и, изобщо, растенията. Тези първи водорасли са се зародили във водата – така съвременната наука представя възникването на органичната материя и едва по-късно се появяват мекотели, хранещи се с водорасли. Водораслите пък преминават в надземна трева, а гигантските треви – в тръбовидните дървета на Палеозоя.

Точно такъв ред описва и Моисей, говорейки в началото за злак, което ще рече водорасли, а след това – за трева и още по-нататък – за дървета. Пророкът подчертава, че всичко това не се е появило изведнъж, а „…трева що дава семе по свой род (и подобие), и … дърво що дава (на земята) плод, чието семе си е в него според рода му“ (Битие 1:12), тоест постепенно, от род в род и от вид във вид, чрез техните семена се развивало растителното царство. „Биде вечер, биде утро – ден трети“, тоест това е било началото и краят на този период. Преминава „денят“, настъпва вечерта и с настъпването на утрото на новия ден, завършва предшестващият.

В този „трети ден“ оживяла мъртвата земя, раззеленили се необятните простори, които се покрили в края на „деня“ – (в Девонския период) с могъща растителност и се появил живот във водата във вид на дребни обитатели – трилобити и други.

Ледников период

Но гората била още мъртва, нито птици, нито зверове, нищо живо нямало в нея. Нищо не нарушавало мъртвата тишина – нито цвърчене на щурец, нито пеене на птици, не пърхали пеперуди и други насекоми.

Тогава климатът бил топъл навсякъде по земното кълбо, тъй като не съществували съвременните астрономически закони, нито небето, според нашето разбиране, със слънцето, луната и звездите, а всичко е било покрито с гъста, трудно проницаема мъгла. Водни пари в огромно количество обкръжаващи земята и само част от тях се втечнили и напълнили водните басейни на океаните. За това, какво количество водни пари имало в атмосферата, може да се съди по следната съпоставка. Площта, която заемат водните басейни на океаните, е две трети от цялата повърхност на земното кълбо, а средната дълбочина на водния слой е пет километра. Ако приемем, че в Палеозоя само половината количество пари се втечнили и покрили част от земята, то излиза, че в атмосферата е имало огромен двукилометров слой вода, който по степен на разреденост на водните пари по отношение на водата, би съставлявал стотици километри плътен слой от облаци около земното кълбо.

Земята се намира в студеното световно пространство, но тогава тя е била облечена в топла, непроницаема за студа обвивка от водни пари. През целия ранен Палеозой, включвайки и Карбонския период, е имало топлолюбива флора и фауна по цялата земя. На Шпицберген, на северния полюс и в Антарктида, навсякъде има залежи на каменни въглища – продукт на тропическите гори и навсякъде могат да се видят следи от топлолюбива морска фауна.

Лъчите на слънцето не прониквали непосредствено на земята, а се пречупвали под определен ъгъл през мощна обвивка от водни пари и осветявали земята по съвършено различен начин, отколкото сега – нощта е била не толкова тъмна и продължителна, денят – не така ярък. Не е имало нито зима, нито лято, защото не са съществували астрономически закони. Дърветата по това време не са имали годишни пръстени, а структурата им е била тръбовидна, както при тревите, а топлоизолационна обвивка от водни пари е запазвала топлината по цялата повърхност на земята.

Съвременната палеонтология вече достатъчно добре е изучила всички видове живи организми от Камбрий – около хиляда различни видове мекотели. Но има основания да се предполага, че все пак първата растителност и даже първите мекотели са се появили в края на Архайската ера, която също се отнася към третия ден на творението.

В следващия период – Силур, количеството мекотели се е увеличило до десетки хиляди различни разновидности, а в Девона се появили и двойнодишащите риби, които нямали гръбначен стълб, но са били покрити с панцер (черупчеста обвивка), като преходна форма от мекотелите към рибите. Тези риби са дишали с хриле и с бели дробове, затова се наричат двойнодишащи. Те направили първия опит да се превърнат от обитатели на морето, в обитатели на сушата, тъй като двойният способ на дишане им давал тази възможност. Но не им се удало да осъществят тази велика мисия – да станат жители на земята.

Има още

Какво представляват дните на творението?*

Протоиерей Стефан Ляшевски

Книга Битие. Особености на нейното написване

Когато се сравнява библейското повествование със съвременните научни представи за сътворението на света, обикновено се обръща внимание само на противоречията между тях, като съвършено се игнорират времето и мястото на написването на книга Битие.

Ако боговидецът Моисей живееше в наши дни, той би записал откритото му от Бога със съвсем други понятия. Книга Битие е написана на езика на своето време – език на пастирски народ, чиито понятия и реч са били доста ограничени. Семитският език от началото на второто хилядолетие преди Рождество Христово Е бил толкова беден, че често една дума е изразявала няколко понятия. Например, думата „йом“ е означавала и „ден“, и „период от време“. Освен това, религиозният език на Изтока, дори до евангелско време, е бил език на символи и образи, което нагледно е отразено в евангелските притчи – едва ли можем да бъдем толкова наивни, че под евангелските „таланти“ да подразбираме златни монети, под пшеницата, която сее сеячът – житни класове, и така нататък. Нима езикът на Апокалипсиса не е изключително език на символи? Езикът на египетските иероглифи е също език на символи. Няма нищо чудно в това, че и Моисей пише на езика на своето време, още повече, че израилският народ току-що е напуснал Египет, където животът е бил препълнен със символи.

А и самият боговидец Моисей не е считал упоменатите „дни“ за астрономическите 24 часа, тъй като въпросът за деня и нощта в съвременния им смисъл възниква едва в четвъртия ден на творението. „И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд (за да осветляват земята и) да отделят ден от нощ … по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта…“ (Битие 1:14,16). Тук ясно се говори за появата на ден и нощ. Следователно употребата на дума „ден“ при описването на първите три дни, а също и думите „вечер“ и „утро“ са само символични изрази, за което ясно свидетелства св. Иоан Златоуст в тълкуванието си на книга Битие: „Затова е казано, че е било утро и вечер, за да знаеш, че всичко не се е появило мигновено, а че е имало начало, среда и край на този период“. И св. Василий Велики в своя „Шестоднев“ пише: „Дали ще кажеш ден или век, ще изразиш едно и също понятие“.

Никой от светите отци на Църквата, писали тълкувание на книга Битие за дните на творението, не е разбирал думата „ден“ в буквален смисъл. Обяснение на този символ се е срещало в богословските трудове и в учебниците по Закон Божий, но някои въпроси, като например, появата на слънцето в четвъртия „ден“ на творението и всичко, свързано с това, са били пропускани от нашата богословска мисъл и запълването на тази празнина днес се явява съществена необходимост.

Авторът протоиерей Стефан Ляшевски (1899-1986)

Изобщо, въпросът за космогонията е твърде сложен, защото ако Моисей бе писал на езика на съвременната космогония, например, в духа на Кант-Лапласовата система, то, в продължение на три хилядолетия, никой не би бил в състояние да го разбере. Но, пророкът е считал за необходимо да покаже, че съвременните астрономически закони са се появили в средата на живота на Земята, много след нейното сътворяване и създаване най най-богатото растително царство – ето защо това разделение на годишни „времена, дни и години“, той описва в четвъртия „ден“ на творението. И подчертава: „за да осветляват земята“ (Битие 1:14), тоест по отношение на Земята. Когато пророкът говори за появата на слънцето, луната и звездите, се има предвид, че небето се очистило от мощните водни пари и лъчите на слънцето проникнали на земята за първи път едва през Карбонския (каменовъгления) период и овъглили тревистата гигантска растителност, непривикнала към тях.

Следователно, думите „И създаде Бог двете големи светила“, трябва да бъдат разбирани относително, а не абсолютно, тоест да се нагодят към тези представи на хората за земята и слънцето, които са съществували в продължение на три хиляди години.

За голямо съжаление, у мнозинството съвременни образовани хора, познанията в тази област остават такива, каквито са били в детството, тоест в такава примитивна форма, която, разбира се, никак не може да удовлетвори потребностите на възрастния човек. Това разногласие, този прелом, става точно тогава, когато се формира човешката душа и, прекършена, вярата съвсем се изгубва. Само в някои избрани души тя остава, въпреки привидното противоречие, усилено пропагандирано от атеизма. Така се осакатяват младите души поради недоразуменията, които остават „камък за препъване“ за дълги години, а понякога и за цял живот.

Многочислените ми беседи с младежи и възрастни хора показват, че с отстраняването на това недоразумение, безверието пада като окови и душата леко се понася на крилете на вярата, увлича човека в богатата съкровищница от духовна литература, която преобразява атеиста в богословски образован член на Църквата.

Възгледът за миналото на земята, към който се придържа съвременната наука

Геологията е сравнително млада наука. Преди две столетия образованото човечество не е имало понятие за произхода на земята и историята за възникването на живота на нея.

В средата на XIX-ти век, когато палеонтологията, науката за древните организми, тепърва започнала да набира сили, Дарвин издигнал своята еволюционна теория, която сложила началото на спор, дори вражда, между науката и религията, между знанието и вярата. Оттогава изминали повече от сто години и възгледите на науката за произхода на живите организми много се променили. Сега вече можем да обобщим всички знания на човека за миналото на Земята, от които произтичат удивителни, твърди и неоспорими положения:

1. С пълна достоверност можем да кажем, че почти всички видове живи същества, населявали Земята през различните геоложки периоди, вече са изучени. Ако бъдат открити още разновидности, те няма да внесат абсолютно никакви изменения в общата структура на видовете.

2. Цялата последователност в произхода на живите организми от низши към висши се намира в поразителна хармония с последователността на геоложките периоди, в чиито отлагания се срещат техни отпечатъци или вкаменелости.

3. Вън от всяко съмнение е, че развитието на видовете растения и живи същества е в пълна приемственост от един вид в друг, при което новите видове запазват родовите признаци на тези, от които произхождат. Така например, първата птица – археоптерикс, запазва главата на звяр, гръбначната система и остатъците от нокти на крилете от своя предшественик – птеродактила. При следващите видове птици всички тези признаци изчезват. А копитните запазват четири пръста от петпръстната лапа на своя предшественик и така нататък.

4. Последователността в появата на различните видове организми е напълно установена и по-нататък не може да бъде подложена на никакви съществени изменения.

5. Тази последователност е представена в следния ред: растения, дребни обитатели на морето, панцерни риби, амфибии, рептили или влечуги, птици и животни.

6. На лице е статичност на видовете в днешно време, тоест невъзможност да се появят нови видове във всичките четири царства: растения, риби, птици и животни.

7. Пълното отсъствие на междинни звена между отделните видове е в такава степен на противовес на еволюционната теория, че довежда до издигането на друга теория – не за постепенната еволюция, а за мутация, тоест скокове в произхода на видовете.

8. Тропическият климат по цялото земно кълбо до Пермския период свидетелства за съвършено други астрономически закони на Земята в онова далечно време, когато не са съществували студени полюси и изобщо климатични пояси, не е имало дори сезони, тоест лято и зима.

9. Продължителността на геоложките периоди безспорно се измерва в милиони години.

Авторът протоиерей Стефан Ляшевски (1899-1986)

Това са основните общоприети положения. От тях се правят различни изводи и се издигат различни теории за обяснението на едни или други явления. Съществуват такива хипотези, които се опитват да опровергаят или да оспорят тези положения, тъй като последните никак не се съгласуват с нечии теории. Трябва да отбележим, че изобщо не съществува нито една теория, която би обяснила всички тези, понякога противоречиви факти и би дала стройна представа за произхода на света, без да бъде оспорвана от противоположна хипотеза.

Има още

Святост и застъпничество в православния дискурс*

Милослав Бонов

Abstract

Тази статия разглежда светостта като необходимо условие между Бог и всички, които Той милостиво и търпеливо очаква да Го призоват. В Божия план за човешкото спасение светиите имат основна задача лично духовно развитие и ходатайство. За нас е важно литургичното място, отредено на Църквата на светиите, както и тяхното дръзновение, с което те застават пред Бога за нас, наречено любов към ближния. Разбира се, тяхната петиция би била недостатъчна, ако не се опитвахме постоянно да им подражаваме.

***

Увод

В настоящата статия се разглежда светостта, като необходимо условие за връзка между Бога и всички, които Той милостиво и търпеливо очаква да Го призоват. Планът за Божието домостроителство[1],  в който човешкото спасение заема централно място е основна тема на Свещеното Писание. В него праведните имат отредено място и основна задача, изразяваща се във: лично духовно усъвършенстване (Левит 19:2); застъпничество, ходатайство (intercession) за всички отдалечили се по една или друга причина от Бога (Иов 42:8-9) и за Неговата прослава (2 Солуняни 1:10)[2].

Още преди да бъде утвърден съществуващия днес Библейски канон (Църквата макар и не повсеместно знае и работи с всички добре познати днес книги; канонът на Стария Завет в сегашния си вид е известен в Палестина към края на първи век след Христа[3], а до втори век включително са написани всички новозаветни книги[4]), чрез Свещеното Предание[5] се разпространява съществуващия от осмия ден след Възкресението Господне култ на преследваното християнство към светостта и застъпничеството (първоначално към Иисус Христос и постепенно към всички познали Го; с други думи с разбойника разпнат от дясно на Христа сотириологичната идея за нашето спасение вече е дала първия си плод: ,,… истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:43), което не противоречи на юдейската богослужебна традиция[6], а я надгражда („… първата иерусалимска (християнска) община не само не отделя от себе си юдейството, но и във вътрешния си живот изцяло съхранява юдейския религиозен порядък“[7]) с тази особеност, че добавя към Христоцентричния смисъл и нравствената категория свидетел, мъченик (μαρτυς), което винаги е едно и също: „Смъртта на всеки мъченик не е нищо друго, освен вечно извършващата се победа на Христос над смъртта. …Ето защо и Църквата с култа към мъчениците поставя началото на прославянето на своите светци, всеки от които е свидетел, а кръвта им е семе, което обещава нови кълнове[8]“. На тази важна особеност в християнството ще бъде обърнато внимание по-долу.

Библейската представа за святост

Според „Пълния библейски конкорданс“ думите „свят“, „святост“ се срещат в Стария и Новия Завет 844 пъти[9], а според „Нов библейски речник“ – над 850[10], сред многото преброявания ще посочим още едно: около 524[11] (разликата се обяснява с творческата  интерпретация на превода). Техния еврейски корен „кдш“ („отделяне“, „яркост“) на гръцки се превежда с αγιος. Изследователите предпочитат един по-широк семантичен контекст[12] който да изяснява по-добре Боговдъхновените послания. Светостта е осезаемата страна на Божието откровение, като първо по отношение на Бога тя е неразделна и неизменна (ατρεπτος) част от естеството Му; по отношение на творението (ποιημα) тя е реципрочна тоест, положението, което човек сам избира да бъде в отношението си с Бога[13], съответно го отдалечава, или приближава до Създателя. В Божия промисъл ясно е показана волята на Твореца изразяваща се в завета със Своя народ и неговото практическо изражение – десетте Божии заповеди (δεκαλογος) (Изход 19:5-6; 20:1-17), защото „Всеки опит да се доближим до Бога при условия, различни от определените от Него, ни излага на опасност“. И така Бог изисква от творението да се обòжи[14]; да Го наподоби: „…Бъдете свети, защото Аз, Господ, вашият Бог съм свет“ (Левит 19:2). В указанията за спазването „Закона на светостта“ (Левит 17-20) прави впечатление, че получилият опрощение Божи народ трябва да спазва наредбите не само за свое добро, но и заради доброто на всички народи (Изход 19:5-6)[15].

Контраста между Божията святост и нашата духовна нищета ясно е показан в Исаия шеста глава. Старозаветните пророци изразяват своето несъгласие с жертвоприношенията и поставят на първо място духовния живот и праведност на човека като отговор на Божията благодат, което води до добър пример за останалите народи, защото така те ще получат истинското знание за Истинския Бог (Исаия 42:1-6). Светостта обаче не търпи грях и неправда, и води до осъждане, чийто смисъл в крайна сметка е изкупление. Така стигаме до следната парадигма (παραδειγμα): „Ако светият живот на Божия народ като общност е първа грижа в традицията, свързана със свещениците и пророците, то основна грижа на нравоучителната традиция е светият живот на отделния човек“ (Псалом 23:3-4)[16].

Николай Шиваров изяснява разликите между свещеникът (който принася жертвите, благославя и учи и е посредник между Бога и израилтяните заедно с царя) и пророците. Последните са харизматични, облагодатени, лично призовани към служение за разлика от свещенослужителите, които са такива по принадлежност; те са от Левиевото коляно – Аароновия род[17]. Николай Шиваров продължава със следния пример: „Не са изключения злоупотребите от страна на свещениците, тъй като с храмовите приходи не предприемат необходимите ремонти“ (срв. 4 Царства 12:5)[18].

Не така са пророците, които са сравнени с “Божие око“, виждащи доброто те го и поддържат, а порока и неправдата изобличават и всичко това без компромиси и с риск за собствения си живот[19]. Заедно с това те са и застъпници (срв. 3 Царства 19:22; 4 Царства 4:33; 4 Царства 13:21).

Преди да дадем по-долу пример за застъпничество от Новия Завет с Богородица ще посочим пророчество за нея от св. пророк Иеремия: „…Защото Господ ще извърши на земята нещо ново: жена ще спаси мъжа“ (Иеремия 31:22). Този недвусмислен цитат ясно показва начина по който Бог ще спаси Своя „образ и подобие“ – човека.

В Новия Завет наблюдаваме същата приемственост на понятието „святост“, както при Стария Завет. За това свидетелстват паралелни примери като Господнята молитва (Лука 11:24) и Иезекиил; възгласът в Откровение 4:66-10 извиква в съзнанието Исаия 6:3; песента на Моисей и на Агнеца (Откровение 15:4-7) е отражение на Псалом 98[20]. За светостта на Бог Отец в Новия Завет е писано малко, но тя е навсякъде по подразбиране, така е и с Иисус Христос, чието име рядко се употребява в съчетание със свят, но тогава е с голяма тежест (Лука 1:35), или че е изпълнен с Дух Свети (Лука 3:22; 4:1) и като цяло служението Му е осъществявано със силата на Светия Дух (Лука 3:22; 4:14-18; Деяния на светите апостоли 3:14; 4:27-30). Животът Му е свят по своята същност. При сблъсък със злото Той е разпознаваем като Светия (Марк 1:24)[21].

Духът, Който е Божият и Христовият Дух също е наричан свят (Римляни 8:9). Неразривната връзка между Отец, Син и Свети Дух (Матей 28:19) става по-късно основа на учението за Светата Троица. В Стария Завет Божията святост се проявява с вдъхващо страхопочитание и всемогъщество, докато в Новия Завет Божието всемогъщество намира израз първо чрез думите и делата на Иисус Месия (Матей 4:23-9; 23; Иоан 5:19-29; 14:8-22), а след това и чрез Светия Дух (Иоан 7:39; 14:25-26)[22].

По примера на Стария Завет и в Новия Завет светият Бог призовава светия народ (1 Петра 1:15-16) да възвестява чудните Му дела. И тук от Божия народ постоянно се изисква святост. Така осветени по примера Му и приели великата Му благодат, тези хора се наричат свети, светии. Чрез освещаващото присъствие на пребъдващия Дух и въз основа на изкупителното Христово дело всички, които вярват стават свети, Божии синове (Римляни 8:14-17). Те живеят с „Божието присъствие, което дава сила чрез Духа[23]“ (Галатяни 5:16; Римляни 8:12- 13), Който ги прави подобни на Христос, това е Неговият „плод“ (Галатяни 5:22). Тези светии, родени от Духа (Иоан 3:5-8), съставляват едно тяло с Духа (1 Коринтяни 12:12-13; Ефесяни 4:3-4), Който им дава сила, за да възвестяват благовестието (Деяния на светите апостоли 1:8), и каквито и дарби да получават, те трябва да ги използват, за да изградят общността на верните (1 Коринтяни 12:27)[24]. Така, като подражават на Христа, светиите са извикани подобно на Него „да послужат“ (Матей 20:28), тоест да бъдат пример за подражание, прослава, но и застъпници на отдалечилите се от Бога.

Въплътилия се Бог Иисус Христос е олицетворение на светостта в две природи: първо чрез зачатието от Светия Дух Той е Бог, а по раждането Си от жена – Син Човешки. Тази богочовешка пълнота е светлината[25] на света в която е призван да върви човека[26]. Иисус Христос същевременно е предречения от пророците Божи месия и помазаник – Цар на славата (Псалом 23:7).

В Новия Завет има два добре познати примери за застъпничество. Става дума за евангелския разказ, описващ първото чудо на Иисус Христос в Кана Галилейска, където не друг, а Богородица се застъпва за сватбарите (Иоан 2:1-10).

Вторият случай е по-особен. Той е притча („η παραβολη“)[27]  и може да се нарече нечутото застъпничество. В този сюжет богаташа два пъти моли Авраам; първия път за себе си (Лука 16:24), а втория се явява застъпник на братята си, които са още живи тук на земята. (Лука 16:27-28). Богаташа, който е непокаял се грешник не получава положителен отговор на своите просби, защото: „… Ти получи вече доброто си приживе…“ (Лука 16:25). С тази „религиозна и морална истина[28] евангелистът подчертава разликата между мимолетното човешко щастие и истинската непреходна радост и изборът (често пъти за много от нас той се явява като болезнена и съдбоносна колизия) между тях, който всеки от нас сам прави; и още една много важна подробност (която в добрия ѝ вариант може да се нарече синергия): способността на Бог да обръща злото (кратковременната земната нищета на Лазар) във вечно блаженство, както и човешката суета (на богаташа) във вечно терзание на душата. Изводът, който се налага е, че непокаялият се приживе грешник не може да бъде застъпник нито на този, нито на онзи свят, както за себе си, така и за другите, защото Бог слуша само своите (Иоан 16:23-24), сиреч праведниците.

Култът към светиите преди и след IV-ти век

В периода 381 година (ІІ Вселенски събор – Първи Константинополски) – 451 година (ІV Вселенски събор – Халкидонски) се ражда нов диоцез. Епископа на „Новия Рим“ получава първенство по чест след епископа на Рим (3-ти канон на събора от 381 година). С канон 28-ми от 451 година Константинoпол се утвърждава в своя „патриархат“ чрез разширяване на юрисдикцията си над три провинции: Тракия, Азия и Понт. Така Тафт определя началото на византийската Църква между споменатите два вселенски събора, позовавайки се на произтеклите от тях документи[29]. Тази „локализация на произхода на византийската църква“ е важна, защото заедно с нея възниква и се развива константинополската литургия за което свидетелстват омилиите на нейните епископи: св. Григорий Назиански (379-381) и св. Иоан Златоуст (397-404). Бдения, литании, процесии, проповядване, псалмодия и пеене (както респонсорно, така и антифонно) и разбира се евхаристията ни връщат на темата за светиите и тяхното място в новопоявилия се византийския ритуал[30].

Историята на Църквата пази за поколенията първото свидетелство за култ към светия – 23.ІІ.156 година, смъртта на 86-годишния св. Поликарп епископ Смирненски. Запазено е писмото на смирненци до съседната Филомелийска църква, където четем: „Ние събрахме костите му, които са по-ценни от злато и по-драгоценни от скъпоценни камъни; ние ги положихме на място, което им подобаваше; там, доколкото е възможно, ние ще се събираме в радост и веселие, когато Господ ще ни сподоби да честваме деня на годишнината от неговото мъченичество както за възпоменание на ония, които се бориха преди нас, така за упражняване и подготовка на ония, които ще се борят“[31].

Денят на почитането на определен светия по правило е денят на неговото мъченичество, неговия „рожден ден“. Църквата може да празнува някой светия и на други дати, като намирането на неговите свети мощи или засвидетелствано чудотворство. В „рождения ден“ на мъченика древните християни се събирали около гроба му и чествали неговата памет. Характера на тези възпоменания бил евхаристиен, което обяснява употребата на антиминс. Наред с възпоменанието на имената и похвалните слова се извършвали и вечери на любовта изразяващи се в общи трапези („αι αγαπαι“). Лаодикийския събор осъдил агапиите, защото постепенно довели до отклонение от нравствените и духовни ценности на християнството[32]. Най-ранните светийски празници са тези на апостолите и мъчениците, към тях християните добавили изповедниците, пострадали за Христа през гоненията без да пролеят кръвта си. Така започнала един вид „деградация“ на мъченическото възприятие, която по този начин отбелязала разширяване на култа, като във времето били добавени аскетите и иерарсите, пророците и ангелите. Постепенно се оформили чиновете на ангелите, пророците, света Богородица, св. Иоан Предтеча, преподобните, светителите, безсребрениците и други[33].

Християнските светийски празници възникват първоначално като местен култ[34], постепенно стават общи (за цялата Църквата), а днес са обособени в четири основни категории на светийски празници: такива които са почти равни на Господските и Богородичните; празници на по-малки светии, при които постът не се отменя; празници на светии, които имат служба в минеите; които нямат служба, но за които е писано в месецослова[35].

След 431 година (ІІІ Вселенски събор) се утвърждава окончателно култът към света Богородица, който съществувал от най-ранни времена заради нейната святост и участието ѝ в спасителното дело на Христа. Празниците посветени на нея се разделят на три групи: житийни; на нейния покров и застъпничество; в чест на нейните одежди[36].  Александър Шмеман определя бързия разцвет на почитта към светиите в богослужението след IV-ти век като „втори пласт на устава“, като „днес не по-малко от половината литургични текстове в Православната църква се отнасят към агиологията“, тоест състоят се от прославянето на светците. Пак според него от „сакраментално-есхатологичен“ (първоначално), култа се насочва към „освещаващия и ходатайствен смисъл“[37] на почитта към светиите. Мощите на светеца, а по-късно и предметите, които е притежавал стават основа на освещаващото разбиране на култа към светците. В края на ІV-ти век многобройни свидетелства говорят за усилване на култа с нова почит към така наречените „вторични светини“ – различни предмети, които при допир със светите мощи също придобиват освещаваща сила, но заедно с това се развива и ходатайствения характер на култа[38]. Той обаче води своето начало от катакомбите, за което говорят откритите надписи. Александър Шмеман прави основателна разлика между ранната практика и тази след ІV-ти век. В първия случай молитвеното общение е отправено към всеки починал, а не към отделен мъченик. В новия църковен живот „общението със светците в Христа, техните молитви един за друг, връзката на любовта не се нарушават от смъртта, защото в Христа Бога няма мъртви, а всички са живи“[39].

След  ІV-ти век настъпва промяна, която се изразява в насочване на молитвите към „определена категория починали“. За разлика от първоначалното битово-практично възприятие на светците, което до голяма степен е поместно, локално, новото теоретично-богословско отношение поставя светците в позиция на ходатаи, застъпници и посредници между човеците и Бога. Със своето определение на разликата между молитвата за починал и тази към светец блажени Августин пръв прави разлика, която в бъдеще ще е определяща за култа към светиите в Църквата: „Праведноста на мъчениците е съвършена, те са достигнали съвършенство чрез своя подвиг. Затова Църквата не се моли за тях. Тя се моли за другите покойници, верните; тя не се моли за мъчениците. Те са си отишли от този свят толкова съвършени, че вместо ние да се застъпваме за тях – те са ходатаи за нас (ut non sint suscepti nostri sed advocati)“[40].

Има още

Софийната ерес*

(По книгата на архиепископ Серафим „Новое ученiе о Софiи, Премудрости Божieй“)

Иеромонах Серафим

В своя голям труд „Новое ученiе о Софiи, Премудрости Божieй“ архиепископ Серафим Соболев, управляващ руските православни църковни общини в България, е разгледал компетентно и подробно софий­ната ерес, заченала се в руската религи­озно-философска мисъл до революцията и оформила се окончателно след това в трудовете на покойния вече професор по догматическо богословие в Парижкия руски богословски институт – протоиерей Сергий Булгаков. Името на отец Булгаков се пол­зва с популярност сред ученитe бого­словски среди у нас, така както за големи авторитети на модерната задгранична руска богословска мисъл минават, освен него, и други руски учени от Париж, някои от които не всякога се явяват носители на чистото православие. Предвид на това, че горепосоченото съчинение на архиепископ Серафим има извънредно интересно съдържание, а по една или друга причина не се много чете у нас, намерихме за нужно да нахвърлим в един кратък очерк него­вите основни идеи, като изложим накратко вещо разкритикуваната в него софийна ерес.

Малцина знаят, че отец Булгаков е еретик. У нас дори се използват от някои като чисто православни съчиненията му, които са с еретически дух (виж например, брошурата на свещеник Хр. Филаретов „Ние сме православни“, стр. 6, където отец Фила­ретов се издава, че е толкова православен, колкото и отец Булгаков). За всички ония, които не са чели труда на архиепископ Серафим „Новое ученiе о Софiи, Премудрости Божieй“, или са погрешно осведо­мени за стойността на отец-Булгаковите богословски трудове, или най-сетне не знаят, в що се състои софийното лъжеучение, нека настоящата статия послужи като повод да прочетат ценния труд на Високопреосвещения автор и да видят, къде се крият основните заблуди на софиолозите, и как православието гледа на новото учение за Софѝята.

Софийната ерес не е създадена от отец Булгаков. Някои от нейните основни положения се съдържат в зачатъчно състояние още в дълбоката християнска древност у гностиците и други еретици. В руската богословска мисъл печални заслуги за новото разработване и задълбочаване на софийната ерес имат няколко учени, между които отец Булгаков се явява като неин завършител. Той повече от другите е свързал името си с оформяването и довършването на новото учение за Софѝята, като говори за нея в следните свои тру­дове: „Купина Неопалимая“, „Свет невечернiй“, „Ипостас и ипостасност“, „Православiе“ и „Агнец Божiй“.

Архиепископ Серафим Соболев (1881-1950), наскоро канонизиран за светец

В труда на архиепископ Серафим ние не виждаме ясно очертан историческия развой на софийната заблуда в руската богословска мисъл, защото не такава е била задачата на Високопреосвещения автор. Неговата книга има своя определена тема и свой напълно съобразен с темата план със задача да разкрие пункт по пункт погрешността на софийното учение у неговите представители. Характерът на книгата е не историко-осведомителен, а догматико-полемичен. Но все пак в нейния широк обсег се хвърля някак странично доста­тъчно осветление и върху въпроса за развоя на софийната ерес. Читателят вижда да се очертават като софиолози:

1) знаменитият руски философ Владимир Соловьов, за когото едва ли мнозина у нас знаят, че по въпроса за Софѝята не учи православно;

2) свещеник Павел Флоренски, чието прехвалено съчинение „Столп и утвержденiе истины“ извикваше у нас като семинаристи благо­говейно страхопочитание, понеже не знаехме, че в него имало еретически от православно гледище схващания, което с такава прецизност доказва в своя труд архиепископ Серафим;

3) най-сетне, най-ярко са очертани и най-убедително са опровергани еретическите схващания на най-новия софиолог – протоиерей Сергий Булгаков, който е доразвил софийното учение до степен на система[1].

В нашия кратък очерк ние нямаме за задача да предаваме подробно съдържа­нието на цялата книга на архиепископ Серафим. Това би значело да се напише втора книга върху въпроса за Софѝята. Нашата задача е много скромна и ограничена – да предадем централните мисли на Високопреосвещения автор, да посочим основните заблуди в софийната ерес и да събудим интерес към разглежданото от нас капитално съчинение, което, доколкото ни е известно, е спечелило за своя автор учената титла магистър на богословието.

Протоиерей Сергий Николаевич Булгаков (1871-1944)

За изходен пункт на цялото софийно лъжеучение служи погрешното и с нищо неоправдано гностическо вярване, че Бог, като абсолютен Дух, не може без посредство да влиза в съприкосновение със Своето творение. Това мнение няма осно­вания нито в Библията, нито в творе­нията на светите отци и учители на Църквата. То е древна гностическа басня за сътво­ряването на света от божеството чрез посредството на друго същество, стоящо между Твореца и творението. В тясна връзка с този гностически възглед стои и учението на протоиерей Булгаков за Софѝята като същество, стоящо на границата между Бога и творението. С посредството на Софѝята отец Булгаков обяснява сътворяването на света от Бога и цялото по-нататъшно Бо­жествено домостроителство за човешкия род. С посредството на Софѝята отец Булга­ков обяснява и въплъщението на второто Лице на Света Троица.

Архиепископ Серафим доказва, че ця­лото софийно лъжеучение почива на рационалистическа основа. Отец Булгаков говори за „онтологическа несъвместимост на Бога и света без посредник“. С допускането си, че Бог се нуждае от посредник, за да сътвори света, той не иска да ограничи Божието всемогъщество, а се стреми чрез този посредник да обясни тайната на съ­творяването на света от Бога и тайната на Боговъплъщението. Тъкмо тук са елемен­тите на рационализъм у отец Булгаков, който в непостижимите Божествени тайни иска да проникне със своя слаб и ограничен разум. Според архиепископ Сера­фим, следвало би по такива важни догма­тически въпроси да се придържа човек строго о светите отци на Църквата. „В тях, както и в светите апостоли, е действал Светия Дух. А Светия Дух, по свидетелството на Христа, е източник на всяка истина“ (стр. 5). Светите отци именно, които поради чистия си и свят живот са могли напълно да се ръководят всякога от благодатта на Светия Дух, безпогрешно са тълкували и разби­рали Свещеното Писание. Поради това те и за нас са единствен критерий на истината. Всяко богословско мнение ние трябва да сверя­ваме с тях и да приемаме само онова, което е съгласно с тяхното учение, като всичко друго отхвърляме. Осланяме ли се, обаче, на своя собствен греховен разум, ние ще изпаднем в рационализъм и еретичество. В лутеранството, поради липса на благодатно светоотеческо ръководство и поради крайния субективизъм, са се появили до петстотин секти. В прекрасната по съдържа­ние глава „Православният възглед върху разкритието на догматите на Църквата“ архиепископ Серафим доказва необходимостта от следването на светоотеческия авторитет, като отсича недопустимата от право­славно гледище мисъл за възможността да се откриват нови догматически истини. Злоупотребите с така наречената „свободна, богословска мисъл“, която е толкова ублажавана от модернизма, могат да доведат до най-пакостни заблуди.

В софийната ерес се забелязват тъкмо такива злоупотреби със свободната богословска мисъл. Отец Булгаков не се съобразява със светоотеческия авторитет. Макар че той се опитва да оправдае свое­то ново учение за Софѝята с някои съвсем неубедителни и криво разбрани цитати из съчиненията на някои свети отци, ясно е от критиката на архиепископ Серафим, че отец Булгаков е излязъл из релсите на православието и е тръгнал по съвсем нов свой път, воден от своята свободна богословска мисъл. Отец Булгаков не мисли, че открива нови догмати, но всъщност излиза с едно съвършено ново за православието и никога не споделяно от светите отци учение за Божествената Софѝя, посредница между Бога и творението. Имало е, наистина, подобни мнения и в миналото, но само у еретици, гностици и стоящи вън от Църквата мислители. Към тяхното суемъдрие клони и протоиерей Булгаков. Не напразно сам той търси опора за своето учение у езическия философ Пла­тон и в Кабалата. Особено поразително е сходството между софийното лъжеучение и гностицизма, по-частно, валентинианството. Между гностиците Валентин още във II-ри век е учил за Премъдростта почти така, както в XX-ти век – протоиерей Булгаков (виж Архиепископ Серафим,  „Новое ученiе“, стр. 217 и следва).

Има още