Анета Стоянова, Дилян Николчев

Въпроса за употребата на главни и малки букви можем да определим като един от проблемните моменти в българския правопис, тъй като езиковата практика ясно показва отклонения от нормата. Дали става дума за непознаване на кодификацията, трудности при възприемането ѝ или несъгласие с нея, е тема за сериозен размисъл, тъй като резултатът е тревожно отдалечаване от общовалидните правила.

Ние, авторите на това изложение, сме специалист българист и специалист богослов. В съвместната си работа установихме, че въпросът за употребата на главни и малки букви е особено проблемен в съдържащата богословска лексика литература, тъй като за нея е характерно не само познатото отклонение от нормата, отнасяща се до този аспект на правописа, но и липсата на кодификация, която да регламентира и стабилизира нормата в самата богословска писмена реч.

В литературата с богословска тематика употребата на главни букви показва честота и значение, каквито няма в друга сфера на обществения ни живот. Православната вяра за народа ни има толкова древна история, колкото и писмеността ни и игнорирането на връзката между богословската писмена традиция и установените правила за писмената реч би било напълно несъстоятелно. В действителност обаче това игнориране е факт, защото в Академичния Официален правописен речник на българския език (София, 2012) – изразител на последните кодификаторски решения, можем да открием само два параграфа по този правописен проблем в богословската лексика, включващи единствено указания за изписването на думите, отнасящи се до Бог, и на съществителните имена Бог и Господ във фразеологични съчетания. Кодификаторите не отчитат два съществени фактора за богословската литература: първо, в нея има установена традиция за изписването на имената с главни букви, която не може да бъде подчинена на общовалидните езикови правила, и второ, употребата на главна буква е свързана с богословския смисъл на думите. Според нас е наложително кодификаторите да се запознаят с богословската писмена традиция и към общовалидните правила за употребата на главни и малки букви да съставят приложение с уточнения за богословските текстове, тъй като нуждата от подобно помощно средство за автори и редактори е повече от очевидна.

С цел да обърнем вниманието на създаващите текстове с богословска лексика и на регламентиращите българския правопис върху нормата и нуждата от поддържането на нейната единност, ще погледнем на църковната терминология от четири различни гледни точки: ще представим положения в богословската традиция, които невинаги отговарят на общите правописни правила: ще изясним богословския смисъл, който определя изписването с главни и с малки букви: ще напомним за религиозните чувства, които са игнорирани при оформянето на общите правописни правила, ще направим определени уточнения относно българската православна писмена традиция. Случаите на употреба на главни и малки букви в богословската литература са от разнообразен характер и тук ще систематизираме в групи само най-основните от тях.

I. За употребата на главни и малки букви според богословската традиция в изписването

Според първото от двете правила в Официалния правописен речник отнасящи се до изписването на думите за Бог, това са съществителни, прилагателни имена и местоимения и те се пишат с главна буква. Примерите са: Ти, Който, Спасител, Син Божи, Богочовек, Му, Светият Дух, Светата Троица [ОПРБЕ 2012:49]. Това правило отразява положението по конкретния въпрос в богословската писмена традиция, според която за православните християни изписването на Бог с главна буква е и свидетелство, и потвърждаване на вярата в Бог, Който е абсолютната пълнота на битието и най-висша ценност, тоест „нещо“, което съществува, нужно е и трябва да съществува: всяко друго битие произтича от Неговото, съществува според волята Му и е включено в Божия промислителен план. С други думи, изписването на Бог с главна буква за православните християни не е правописна необходимост, а е въпрос на личен религиозен опит, изграден върху вярата в Бога. По накратко изброените причини местоименията Него, Неговото, Му, които са производни на значението Бог, също се изписват с главна буква, защото става дума за Бог и Божия промислителен план, има се предвид нещо, което изхожда от Него, тоест от Бог. Същото се отнася и до изписването на думите Месия и Спасителя – винаги с главна буква, тъй като в православната религиозна традиция Месия е Спасителя Ииcyc. С главна буква се изписват и съществителните и прилагателните имена, употребявани при именуването на Бог/Господ и Божията Майка: Бог Господ, Господ Вседържител, Син Божи, Бог Истинен (тоест Истински), Богомладенец, Пресветая Богородица, Дева Мария, Благодатная Мария (църковнославянски език).

Връзка с общовалидните правописни правила има и изписването на съществителното име църква в богословската литература: когато с църква се отбелязва богослужебната сграда, храмът, тогава думата се изписва с малка буква. Във всички случаи обаче за изписването на този тип съществителни имена в богословската книжнина определящ е православният богословски смисъл, вложен в тях. Така например църква се изписва с главна буква, когато православните имат предвид общностния си живот в името на Бога: това е Божията Църква, в съкратена форма – Църква/Църквата, която е творение и духовно тяло на Христа. В този смисъл Църквата не е просто институция, а е свещена „осветеност“, тоест дар, очистване и освещаване, чрез които православните християни участват в Божествения Живот и се съединяват с трите лица (ипостаси) на Бога – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Оттук е и основанието с главна буква да се изписват и другите названия, отнасящи се до Църквата като цяло: Светата Църква, Тяло Христово.

В словосъчетанието поместна църква/поместни църкви обаче и двете съставки се изписват с малка буква, еклисиологичното обяснение за което е, че съществува само една Църква, но тя може да се осъществява и въплъщава на различни места – в Коринт, в Галатия, в Иерусалим, в България, в Русия и прочее, тоест поместна е само географско определение за Църквата.

По православна традиция названията на манастирите се изписват с главна буква на всяка от съставките им, например: Света Гора Атон, Почаевска Успенска Лавра. Когато обаче името на манастира се състои от название за географско понятие, свързано с нахождението на манастира, и от съществителното име манастир, с главна буква се пише само първата съставка: Троянски манастир, Рилски манастир, Светогорски манастир. С главна буква на всяка съставка се изписват наименованията на храмовете: Успение Пресвятая Богородици (църковнославянски език), Животворящий Кръст.

В разрез с общовалидните правописни правила, но според установената богословска традиция словосъчетанието Светият Синод се изписва с главни букви на двете думи, тъй като с него се назовава най-висшия ръководен орган в поместната църква – събранието от епископи, облечени в административна власт да управляват. С малка буква обаче се изписва синодален в изразите синодални архиереи, синодална палата, синодална книжарница и прочее.

Съществителното име митрополия не е собствено и по правило и традиция се изписва с малка буква. Но когато е предхождано от прилагателно име, което прави от цялото съчетание съществително собствено име, началната буква е главна: Софийска митрополия.

Съществителните имена патриарх, предстоятел, екзарх, митрополит, архиерей, епископ се изписват с малка буква. Когато обаче те влизат в състава на съществително собствено име, началната буква на съчетанието е главна: Български патриарх, Софийски митрополит, Патриарх Евтимий.

В Официалния правописен речник се казва, че при титулуване на висши държавни и църковни служители и членове на монархически фамилии и династии съществителните нарицателни имена по стилистически причини се изписват с главна буква. Сред примерите са: Негово Светейшество, Негово Високопреосвещенство, Ваше Преосвещенство [ОПРБЕ 2012:49]. По този въпрос общовалидните правописни правила са съобразени с богословската традиция.

С главни букви се изписват всички съставки на имената на църковните празници: Рождество Христово, Пасха (Великден), Святая Пасха-църковнославянски език, Рождество Пресветая Богородици-църковнославянски език, Петдесетница, Обрезание Господне-църковнославянски език, Възнесение Господне, Покров Пресвятая Богородици-църковнославянски език и други. Но когато изразът не представлява название на светителски празник и се въвежда със съществителното нарицателно име честване, респективно с глагола честваме, изразът започва с малка буква, например: честване паметта на св. пр. (пророк) Илия, честваме паметта на свещеномъченик Ермоген и други.

Винаги главна е само началната буква на съставните имена на постите и православния цикъл от празници, например: Рождественски пости, Богородични пости, Петров пост, Велики пост и други.

Има още →