Етикет: поучение
Грехове във връзка с третото блаженство*
”Всяко огорчение и ярост, гняв, вик и хула да бъдат далеч от вас заедно с всяка злоба” (Ефесяни 4:31 )
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
Тъй съветва св. апостол Павел християните, защото знае какво велико зло е гневът в отношенията между хората. Както малката искра, хвърлена в запалително вещество, може да предизвика голям пожар, тъй и гневно казаната дума, гневно воденият разговор, гневно изразената обноска може да създаде непоправими злини. Св. апостол Иаков затова с толкова настойчивост съветва: ”Нека всеки човек бъде бърз на слушане, бавен на говорене, бавен на гняв, защото човешкият гняв не върши Божията правда” (Иаков 1:19-20).
Гневът е тежко провинение срещу третото блаженство, което ни учи на кротост.
Нека разгледаме гнева, нека видим какъв бива той и нека се поучим как можем да го избягваме.
Характеристика на гнева
Възлюблени, кротка е душата на добродетелния християнин, защото над него почива Божията благодат, която го изпълва с мир, правда и радост в Светаго Духа. Порочният не може да бъде кротък. Той всякога е неспокоен и е готов да обижда и сърди другите, а и сам се обижда и сърди при най-малкия повод.
Самолюбивият, гордият, тщеславният, който поставя своята личност на преден план, не може да бъде кротък и спокоен, когато вижда, че не всички му дават дължимото внимание. Той се дразни, когато го пренебрегват, когато го поправят или мъмрят. Той кипва, ако си позволят да го оскърбяват!
Също тъй са далеч от кротостта завистниците, злопаметните, коравосърдечните, пияниците, прелюбодейците, скъперниците и алчните за неправедни печалби. Колко раздори и кавги, колко гневни разправии стават за пари, за плътски удоволствия и за задоволяване на разните човешки страсти!
Светът днес извинява гневните си изблици с изострените нерви. Но кое изостря нервите, ако не греховете? Забелязано е, че колкото по-малко грехове има човек, толкова по-спокоен е. Грехът е мъчител. Той измъчва съвестта, той обременява душата, той трови сърцето, той раздрусва цялата нервна система. Същото върши и гневът. Той постига даже и нещо повече в тъмните области на злото. Той помрачава разсъдъка. Един руски светител, архиепископ Иаков Нижегородски, казва: ”Каквото бурята прави във въздуха, това прави гневът в ума. Бурята вълнува въздуха, гневът смущава ума. Бурята често затъмнява въздуха, гневът не рядко помрачава ума. Поради това и най-даровитите и най-умните хора в минути на гняв са грешели често и са изказвали такива мисли, от които отпосле сами са се срамували”.
А св. Василий Велики говори: ”Тая страст (гневът), щом веднъж отхвърли внушенията на разсъдъка и завладее душата, прави човека същински звяр и не му позволява да бъде човек, като го лишава от помощта на разума. Каквото е отровата в отровните животни, това е раздразнеността у гневливите. От раздразнителността езикът става необуздан, устата не се затварят… От раздразнителността и мечът се изостря; човешката ръка се осмелява дори да причини смърт на ближния”.
Има още
Третото блаженство*
”Блажени кротките, защото те ще наследят земята” (Матей 5:5)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
След грехопадението в душата на човека са се загнездили много страсти, които разстройват живота му, тровят земните му дни, причиняват му страдания и го водят след зле изминатия в грехове житейски път към вечна гибел зад гроба. Нашият Спасител дойде, за да излекува заразената от страсти човешка душа и да я избави от вечни страдания. Той ни научи, че всеки грях причинява мъка и че, за да избегнем страданията, трябва да отсечем техния корен – страстта.
Блаженствата посочват противоположното на страстите – добродетелите; те внасят радост в сърцата на онези, що се стремят да живеят съобразно с Божията воля.
Да разгледаме третото блаженство и да видим в що се състои то и каква радост носи на онезии, които се стараят да го следват в живота си.
”Блажени кротките, защото те ще наследят земята”.
Характеристика на кротостта
Кои хора могат да бъдат наречени кротки? Това са безспорно хората, които не се отдават на гняв, избягват бурите на душевните смущения, обичат тихото настроение на мира. Кротките люде не желаят никого да дразнят, предизвикват или сърдят. Ако се случи такова нещо, те бързат с кроткия си нрав да утешат ближния и да го успокоят. Кротките не само никого не дразнят, но и сами не се дразнят, или по-право жадуват да победят всяка раздразнителност в себе си, за да имат всякога мир в душите си.
Кротостта не е овчедушие или проява на слаб характер, а велико, но скрито мъжество, което е в състояние да понесе спокойно и най-тежката обида, без да се разгневи. Кроткият е непременно търпелив. А търпението е свойство не на слабите, а на силните души. Кроткият не е страхлив, а смел и великодушен. Той понася с радост лично нанесените му обиди, но когато вижда, че обиждат други, смело и достойно се застъпва за тях. Кой е бил по-кротък от нашия Спасител Иисус Христос? Той е образец на кротостта! Сам Той ни поучва да вземем пример от Неговата кротост с думите: ”Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Матей 11:29). Но ето, когато виждал неправдите в живота, Той ги бичувал. Като наблюдавал лошото поведение на книжниците и фарисеите, Той ги изобличавал, та дано по този начин ги сепне и спаси! Той проявявал строгост към тях, но от грижа за тях.
Св. Иоан Златоуст прекрасно разсъждава: ”Да бъдеш строг, още не значи да бъдеш суров и да щадиш, не значи да бъдеш кротък. Кротък е този, който може да понася нанесените нему лично оскърбления, но който може и да защищава несправедливо обидените и да въстава срещу обиждащите. Напротив, който не е такъв, той е безгрижен, сънлив, подобен на мъртвия, но не и кротък, не и скромен”.
Св. Иоан Милостиви, Александрийски патриарх, се отличавал с голяма кротост. Той търпял много пъти обиди от своя собствен дякон и никога не отмъщавал за лично нему нанесени оскърбления. Но щом веднъж чул, че някой си християнин се отнасял зле със своите слуги, повикал го и взел да го съветва: ”Сине мой… ти постъпваш жестоко с твоите прислужници. Но аз те моля, не давай простор на гнева си! Бог ни ги е дал, не за да ги бием, а за да ни служат, а може би не и за това, а за да ги храним с туй, което Господ ни е подарил. Твоят слуга не е ли във всичко подобен на тебе? И той е създаден по образ и подобие Божие… Послушай светоносния учител Павел: ”Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте. Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободен;… защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Галатяни 3:27-28). А ако сме равни в Христа, то и помежду си трябва да бъдем равни. Христос затова прие образ на раб, за да ни научи да не се гордеем против нашите роби… Ние сме дали злато, за да поставим в робство този, който заедно с нас е почетен и купен с Божествената Господня кръв! За него е небето, за него е земята, за него са звездите, за него е слънцето, за него е морето… За него Христос се е разпънал и е претърпял всичко останало. Как ти унижаваш тогова, когото Бог така е почел? Биеш го без милост, като че нямаш същата природа, както и той! Кажи, би ли искал ти Бог да те наказва веднага подир всяко твое провинение? Разбира се, не!”
Има още
Грехове във връзка с второто блаженство*
„Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете. “ (Лука 6:25)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюбени,
Мнозина запълват пустотата на живота си със смях. Работят, за да изкарат прехраната си, трудят се в определеното време; но като останат празни, скучаят, гнетят се от безсмислието на своите земни дни и за да не страдат от мъчителното униние, предават се на греховни веселби, на смях и разни удоволствия. Събират се приятели, за да пият или да клюкарствуват, играят на карти и табла, за да убиват времето, ходят по гости и по бирарии, дето пълнят очите си със съблазни, а вечерта късно се прибират у дома си още по-нещастни и унили, отколкото преди излизането си навън по развлечения.
Не е ли така с много и много наши братя и сестри? И не ги ли отклонява този неправилен начин на живот от спасителното покаяние, за което ставаше дума в предишната беседа?
Нека прочее посветим днешния молитвен час на размисли върху суетата и гибелността на удоволствията в живота, когато човек в тях дири смисъла на своето съществувание на земята.
Земните удоволствия
Не сте ли чули някои хора да казват: „Да си похапнем, да си попийнем! Това ще ни остане!”
Тези думи издават един чисто езически мироглед! Такъв е бил някога девизът на езичниците епикурейци, които всичкия смисъл на живота свеждали към удоволствията и поради това се стремели, колкото може повече удоволствия да почерпят от изворите му за себе си. Но така ли трябва да разсъждава православният християнин?
„Да си похапнем и да си попийнем! Това ще ни остане!” Колко погрешни идеи се крият в тези няколко думи! Преди всичко те свеждат живота на човека до животинство. Ако човек само в яденето и пиенето намира смисъла на своето съществуване, с какво би се отличавал той от онези животни, които обичат, след като са задоволили глада си, да се заровят в тинята, за да дремят там блажено? За такова ли блаженство е създал Бог венеца на Своите творения – да се валя в тинята на пороците, след като е ял и пил ненаситно, служейки на своето чревоугодие? Човек просто недоумява, как може да се намери разумна твар, която да казва сериозно: “Да си похапнем и да си попийнем! Това ще ни остане!” Вярно ли е, че това ще ни остане? Не е ли по-вярно, че тъкмо това не остава? То се загубва безследно. То изчезва най-бързо. Човек яде, за да живее, но никой не бива да живее, за да яде.
Ако вземем себеугаждането в неговия най-широк смисъл, ако под себеугаждане разбираме не само ядене и пиене, но и всякакъв друг вид удоволствия, смехове, веселби и развлечения, каквито са измислили хората, за да убиват скуката си, и тогава ще видим, че не в тях е смисълът на човешкия живот. Сама съвестта на човека подсказва, че той не е създаден само, за да яде и пие, да се весели и забавлява в егоистична самозабравеност, а да постига много по-висока цел – спасение на своята безсмъртна душа! Фактът, че след като е ял и пил до пресищане, след като се е отдавал и на всевъзможни други удоволствия, човек не се чувства задоволен, а скучае и търси в нови водовъртежи на лекия и весел живот да потопи скритата в сърцето си мъка, говори, че не леките и греховни веселби са неговото предназначение на земята. След като е гулял до самозабрава, след като е бил по разходки и развлечения, той пак се връща намусен и сърдит вкъщи. Животът му е непоносим! Той се смее, но за да заглуши дълбоките вопли на душата си. Той е весел в компания, но за да бъде след това дваж по-мрачен у дома си. Той забравя себе си, докато е на кино, но за да намери своята неволя при входа на киното, която веднага пак го сграбчва в своята мъчителна власт.
Предназначението на човека
Не, човек не е създаден само за смехове и леки веселби. Соломон, най-мъдрият цар, бил изпитал всички земни удоволствия, които могат да предложат младостта, здравето, красотата, властта и богатството. Но след като не е оставил нищо, без да го е вкусил, накрай изповядал: ”Суета на суетите, всичко е суета” (Еклесиаст 12:8). Той намерил, че същината на човешкото предназначение може да се изрази в следните няколко думи: ”Бой се от Бога и пази Неговите заповеди, защото в това се заключава всичко за човека, защото Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо” (Еклесиаст 12:13-14).
Щом е така, как може да се намерят християни, които повтарят думите на древните езичници: ”Да ядем и да пием, защото утре ще умрем” (1 Коринтяни 15:32)! Тъкмо понеже утре ще умрем и ще даваме отговор пред Бога за делата си, не бива само да ядем и да пием, да се веселим и да се смеем, а трябва да помислим и за безсмъртната си душа!
Светът със своите греховни удоволствия е примка за човека. Затова Словото Божие ни съветва: ”Не обичайте света, нито което е в света; Ако някой обича света, той няма любовта на Отца… Светът преминава и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека” (1 Иоан 2:15-17).
Ние сме пратени в света, но не трябва да затъваме в него, за да не погинем. Нашето предназначение е да плуваме през морето на света към вечното пристанище на царството небесно. Както корабът, поставен в морето, не бива да остава сред него, а да се стреми да стигне до пристанището, за да не потъне, разбит от бурите и вълните, тъй и всяка човешка душа, поставена сред океана на този временен живот, не бива да остава сред вълните на земните пристрастия, за да не потъне в тях, а трябва непременно да се стреми към небесното пристанище. За тази цел той трябва да се отдалечава от греха, от удоволствията на греха, от примамките му. Защото обича ли човек греха, ще потъне безвъзвратно в него. Св. Исаак Сирин казва: ”Докато човек не се отдалечи от това, към което е привързано сърцето му, дотогава дяволът все има случай да въстава против него и при най-малката негова дрямка го погубва лесно.”
Разочарованията на пристрастените към земните радости
Възлюблени, Бог ни е създал, да наследим вечни блага в царството небесно, а ние се привързваме към суетните и често пъти греховни радости на този свят. Който живее само за земни удоволствия, той рано или късно ще претърпи жестоки разочарования. Защото ще настъпи момент, когато да речем ще се разболее, и тогава земните веселия няма да го радват. Ще дойде ден, и той ще загуби младостта си, и тогава няма да има сили за лудо тичане подир мамещите го наслади. Най-сетне ще удари час, когато ще застане лице с лице срещу смъртта, и тогава ще види, че всичките земни удоволствия, толкова ценени, толкова жадувани, са били суета, сън, пара, изчезнала вече, сапунен мехур, който бързо се е спукал. Тъй всеки, рано или късно, ще се убеди в истинността на Христовите думи: ”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете”.
Но жалко, ако човек късно разбере измамата на греховните радости. Защото няма да има време да поправи грешките на младостта си, да се обърне към Бога и да подири чрез Него истинското веселие за човешкото сърце. Не един пътник по земята се мами по благата на тоя свят затуй, защото все си мисли, че, ако това достигне, той ще бъде щастлив. Щом го достигне и види, че не е щастлив, той си казва, че сигурно липсата на еди-какво си го прави незадоволен. Запълни ли тази липса и не почувства ли пак в сърцето си радост и доволство, той пак търси нови неща, които да го ощастливят. Но тъй в постоянни самозаблуди минава човешкият живот неусетно. И ако той не подири своята радост в Бога, няма никога да я намери, защото той е дирел радостта в удоволствията, в богатствата, в славата, във властта, гдето тя не е.
Покайният плач води към вечна радост
Който прави душата си робиня на земните наслади, не може да търси радостта в Бога! За него радост е чревоугодието, пиянството, блудът, отмъщението и прочее. А истинската радост се състои в чистата съвест, в спазването на Божиите заповеди и в покайното връщане при Бога след всяко волно или неволно отклоняване в грях. Който в греха търси радост, оковава най-добрите сили на душата си с веригите на земните пристрастия. Той, бедният, е съвсем зашеметен от греховните измами и не си дава сметка, че всичко земно е тленно, и че смъртта туря край и на най-завидните човешки съдби.
Св. Ефрем Сирин разказва за себе си: ”Веднъж аз се бях уединил на едно високо място. Като гледах суетата и вълнението на този живот, започнах да разсъждавам със сълзи: защо този живот отлита като сянка и увяхва като утринен цвят? И опечален, въздишайки, аз рекох: как преминава този живот, ние не знаем. Но защо сме свързани с неприлични помисли? Размишлявайки за това, аз устремих поглед към небето и дойдох като че в изстъпление. Силен трепет ме обхвана и ето, видя ми се, че Господ е пред очите на моя ум и казва на душата ми: ”Душо, невесто Моя, защо не обичаш своя Безсмъртен Жених?” В тази минута аз се стреснах и започнах горко да оплаквам своето състояние”… Сълзите на св. Ефрем го довели до блаженство във вечността. Нашите пък смехове и веселби ще ни доведат до вечен плач в отвъдния мир, ако не се покаем и не пролеем покайни сълзи.
Смехът и удоволствията са пречка за плача по Бога
Но как да плачем? Как да се съкрушим, като нямаме покайни сълзи? Нямаме покайни сълзи, понеже светът силно ни е оплел в своите мрежи и ни води до измамните пътища на временните наслади. Докато сме привързани към земните радости, няма да имаме духовно съкрушение и плач за греховете. Нищо не убива тъй скръбта по Бога, както търсенето на леките удоволствия. Те създават лекомислено настроение в човека. Лекомислието пък води към безгрижие за спасението. Смехът и покаянието са несъвместими. Ако искаме да се покаем, трябва да престанем да се смеем и веселим греховно, а да се замислим над вечната съдба на душите си.
Московският светител Филарет тъй говори: ”Светът не обича да плаче, ако не предизвика сълзи някоя страст или беда; той обича веселието и смеха. Той бърза със скачащи нозе да догони минутното блаженство. Струва ми се, той се стреми сега към такова съвършенство в суетата, че нищо друго не иска да върши, освен да се забавлява. До такава степен се забавляват с увеселения, дотолкова говорят за тях, и пишат, и печатат, че е непонятно как не омръзва на хората това веселие, което стига до пресищане и умора.
Но знаете ли вие, замисляте ли се вие, де води този път, към какви последици приближава тази всепоглъщаща страст за увеселения, разкош и непрестанни чувствени наслади? Съдът вече е произнесен, и то произнесен от такъв Съдия, Чиито определения са неизменни, понеже Той е безкрайно праведен и вечен: ”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете” (Лука 6:25)! Това ”сега”, което вие с такива усилия изпълвате с очарования и мечти, скоро ще отлитне; очарованията и мечтите ще изчезнат. И вие ще се разридаете за разстройството на вашето външно благосъстояние, за разстройството на здравето, за разстройството на душевните сили и, което е най-плачевно, ще се разридаете най-сетне за това, че не сте плакали с кратковременните сълзи на покаянието и умилението, които биха ви дали вечна утеха, и че с краткотрайното веселие и смях сте си купили вечни, палещи сълзи.”
Връщане към Бога
Възлюблени, не сме ли и ние твърде много пристрастени към земните удоволствия? И не ни ли отклоняват те фатално от Бога? За връщането ни към Него много биха ни помогнали размишленията за страшния Христов съд. Като си представи човек, колко е неготов да застане пред лицето Божие, като си помисли, че праведниците са плакали цял живот, просейки от Бога милост за дребните си грехове, ще се съкруши и покае по-лесно, отколкото ако все си представя Бога безкрайно милосърден, или такъв, Който няма да иска строга сметка за нашите дела.
Св. Ефрем Сирин често мислел за страшния съд. В едно свое умилително слово той описва такова свое преживяване: ”Щом си спомних за страшното пришествие Господне, разтърсиха се костите ми. Душата и тялото ми затрепериха. Аз плаках от сърдечна болка и казах, въздишайки: Какъв ли ще се окажа в оня страшен час аз, грешникът? Как ще застана пред престола на страшния Съдия? Как ще имам място до съвършените аз, разсеяният? Как ще се явя аз, безплодният, в числото на ония, които са принасяли плодове на правдата? Какво ще правя, когато светците ще почнат да се узнават един друг в небесния чертог? Кой ще ме признае? Праведните ще бъдат в чертога, а нечестивите в огъня. Мъчениците ще показват своите рани, подвижниците – своите добродетели; а аз какво ще покажа освен леността и нерадението си?”… Ето така и ние трябва да се съкрушаваме, ако искаме да събудим душата си от греховния и сън.
Св. Василий Велики, за да ни предпази от самозабравяне в земните удоволствия, ни съветва да бъдем бдителни и на всичко приятно в света да гледаме подозрително, да го отминаваме, без да задържаме поглед върху него, и към нищо земно да не се привързваме, макар и да ни се струва, че злато на купчини лежи на пътя и е готово да премине в нашите ръце, щом само пожелаем, понеже е казано: ”Кога се увеличава богатството, не привързвай сърце към него” (Псалом 61:11). Па и каквито ще изкушения да ни посрещнат, да ги побеждаваме с твърдата воля да останем верни на Бога. Ако земята ни примамва с греховни наслади, да си спомняме, че ”нашето жилище е на небесата, отгдето очакваме Спасителя” (Филипяни 3:20). Ако ни съблазняват игри, танци, гощавки, пиянство – да си повтаряме думите на премъдрия Соломон: ”Суета на суетите, всичко е суета” (Еклесиаст 1:2). Ако ни прелъстява телесна красота, в която живее порочност, да отвръщаме погледа си от нея, защото е казано: ”Бягай от грях като от змия, защото, ако се до него приближиш, ще те ухапе” (Иисус Сирах 21:2). Ако ни изкушава възможността с някакъв греховен компромис да се издигнем до висок пост, да се наредим добре в живота, да получим слава, богатства и власт над много хора, и тогава да останем твърди във вярата си, като си спомним библейския стих: ”Всяка плът е като трева, и всяка човешка слава – като цвят у трева: изсъхна тревата, и цветът ѝ олетя; но словото Господне пребъдва до веки” (1 Петр. 1:24-25) (По св. Василий Велики).
Каква полза да си знатен, богат и славен, когато душата ти е продадена на дявола? Каква полза да си преситен на земни наслади, да си весел и честит, когато всичко това скоро ще има невесел край? Каква полза да се смееш сега малко време, щом скоро ще се свърши смехът, за да даде място на вечния плач?
О, по-добре малко време да поплачем над греховете си, та навеки да се веселим с праведниците. Земните греховни веселия са отровени от дълбоките угризения на съвестта. А покайният плач пред Бога докарва успокоение на съвестта, примирение с небето, радост на сърцето и вечно спасение на душата.
Св. Григорий Двоеслов разказва следния поучителен пример:
Живял някой си Викторин, заможен човек. Той прекарвал дните си в смях, веселби и удоволствия. Но тоя лек живот го довел и до по-тежки престъпления. Съвестта му силно захванала да го мъчи, и той, съзнавайки своята виновност пред Бога, сам се осъдил, въстанал против себе си, оставил греховните радости в света и доброволно се обрекъл на покайна скръб, като постъпил в монастир. В монастира той проявил голямо смирение, безропотно послушание и такова дълбоко покаяние, че всички се поучавали от неговия жив пример. Той ежедневно плачел за греховете си и проливал обилни сълзи за своите предишни греховни радости. Неговата жажда да умие със сълзи беззаконията си го карала да става посред нощ, да излиза вън от монастира и на една планинска височина да се моли в пълно уединение.
Една нощ игуменът го забелязал, че излиза, и в нощната тъмнина го проследил. Покайникът се спрял на любимото си място и паднал на колене. Игуменът искал да види колко време ще трае тази тайна молитва и търпеливо зачакал. Но изведнъж силна светлина се спуснала от небето върху молещия се. Тая светлина била тъй ослепителна, че озарила всички планински околности. Виждайки това, игуменът се уплашил и се прибрал.
На сутринта той запитал каещия се монах: ”Де беше, брате, тая нощ?” Монахът, мислейки, че може да се скрие, отговорил: ”В монастира”. Игуменът тогава се видял принуден да му открие какво видял през нощта. Със сълзи на очи монахът признал, че Бог изпратил над него, грешния, небесна светлина и добавил: ”Когато ти си видял тази светлина, идваща от небето, тогава заедно с нея аз чух и глас, който ми каза: ”Простени са греховете ти”…
Възлюблени,
Има ли нещо по-радостно от това да ни бъдат простени греховете? А ето на всички ни могат да бъдат простени греховете, ако поплачем за тях! Нека прочее престанем да се отдаваме само на удоволствия, смехове и веселия! Стига сме се смели над собствената си гибел! Стига сме се веселили над собствените си зинали гробове! Да се веселим в живота не е грешно. Но да се веселим прилично, целомъдрено, добродетелно! Да се веселим в Бога! Да се радваме в Духа Светаго! Ако обаче ние се веселим не по Бога, а против Неговите заповеди, ще дойде ден горко да се каем за своето безумно веселие и греховни развлечения!
Дано Бог ни даде мъдрост да обикнем плача и да се отвърнем от греховния смях! Дано се врежат в сърцата ни думите на Христа: ”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете”. И още: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”. Амин.
”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете” (Лука 6:25).
Към следващата част (Третото блаженство)
________________________
*Из книгата Нашата надежда, беседи върху блаженствата, издава едноличен търговец Снежана Иванова, от архимандрит Серафим Алексиев. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображение – авторът архимандрит Серафим (Алексиев) (1912-1993). Източник – Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5nT
Второто блаженство*
”Блажени плачещите, защото те ще се утешат” (Матей 5:4)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
Кои плачещи ублажава Спасителят? Светът е пълен със сълзи. Всички почти плачат. Едни при сполетяло ги нещастие, други при смърт на близък човек, трети при накърняване на честолюбието им, четвърти от завист и прочее, и прочее. Много са причините за сълзите у хората. Нима всички плачещи са блажени?
Нека се постараем с Божията помощ да си отговорим на този въпрос.
Кои сълзи водят към блаженство?
В древността живели благочестивите съпрузи Андроник и Атанасия. Те си имали две деца. Но при една епидемия и двете се разболели и за един ден умрели. Страшна скръб спуснала крило над този щастлив до този момент дом. Мъжът с по-голяма твърдост преживял удара. Той казвал Иововите думи: ”Господ даде, Господ взе. Да бъде благословено името Господне”! Но Атанасия била неутешима. Тя плачела отчаяно, хвърляла се върху гроба на току-що заровените си деца и искала там да умре. И ето, в безпределната ѝ скръб, явил ѝ се св. великомъченик Юлиан и ѝ казал: ”Защо не оставиш на покой тук почиващите?” И след като я уверил, че децата ѝ са в царството небесно на много по-хубаво място, гдето се радват на небесните блага, той продължил: ”Защо плачеш за тях? Колко по-добре би било да би плакала така за греховете си!” От тези думи Атанасия се умилила и посветила оттук натъй живота си на плач за греховете.
От този пример ние виждаме, че не всички сълзи са еднакви пред Бога. Има сълзи, човешка проява на отчаяние, скръб, слабост, мъка, угнетеност и ропот против Бога. Но има и сълзи, които Бог обича и цени. Това са сълзите на покаянието, сълзите за греховете. Те умиват душата и я връщат при Бога, Който ѝ подарява срещу плача за греховете вечно блаженство.
Знаменитият проповедник и светител Филарет Московски си задава въпроса: ”Кои плачещи се намират по пътя към блаженството?” И отговаря дълбокомислено по следния начин: ”Спасителят ублажава не просто бедните, а бедните духом. Когато, според предаването на св. Лука, говори: ”Блажени, които гладувате сега, защото ще се наситите (6:21), Той ублажава не гладните за хляб, защото насищането с хляб още не е блаженство, но както по-пълно и по-ясно казва св. Матей, ублажава ”гладните и жадните за правда” (5:6). Така трябва да разсъждаваме и за плачещите. Блажени ония, които плачат духом, плачат за правда и добродетел, защото ги нямат, оплакващите, неправдите и греховете, с които са се обременили, плачещите от духовна скръб, че са прогневили Бога, и от духовна любов, че при всичкото си желание се виждат недостатъчно съответстващи на Божията любов и милосърдие.
Оттук може да се разбере и това, защо желаещият да достигне блаженство не може да отмине пътя на сълзите. Първият непорочен човек е блаженствал в рая без сълзи и по пътя на радостта е вървял към по-висше небесно блаженство. Но когато, прелъстен от духа на злобата, човекът се препънал и паднал в грях, райският път на радостта се скрил от него. И Сам Бог като праведен Съдия и като човеколюбив Лекар го поставил на плачевния път, като казал на Адам, сочейки му земята, прокълната заради греховете му: ”С мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си” (Битие 3:17), а на Ева: ”Ще умножа и преумножа скръбта ти” (стих 16).
Че Бог е постъпил като праведен Съдия, е понятно. Но че Той е постъпил и като човеколюбив Лекар, това трябва да се поясни.
Христос Спасителят е казал: ”Царството Божие вътре във вас е.” (Лука 17:21). То е в нас, разбира се, не в пълнотата, в каквато е на небето, но поне в зачатък, когато в нас живее Божията благодат, когато чрез вярата се вселява Христос в сърцата ни (Ефесяни 3-17). Противоположно на това може да се каже, че и царството на дявола или адът и самият геенски огън, макар и не в пълнота, а в зачатък е в човека, когато в него живее грехът. Този скрит огън се проявява в действията. Той постоянно запалва в душата на грешника желания за нови грехове и жигосва съвестта (1 Тимотей 4:2) с тъмното и всякога мъчително съзнание за злото, което съзнание при особени обстоятелства се разгаря като пламък на отчаянието. Затова, както за угасяване на пожара е нужна вода, тъй за угасяване на неестествения греховен огън в душата са нужни сълзи на покаяние. Както за излекуването на разстроеното здраве вследствие на разкоша и неумереността в храната и питието се употребяват горчиви лекарства, така и за изцелението на душата, заразена от греховните наслади, са нужни покайни скърби и горчиви сълзи”.
Ако нямахме грехове, нямаше да има нужда от плач за греховете. Но понеже сме заразени от това зло, трябва да употребяваме спасителното лекарство срещу него – плачът!
Разликата между скръбта по Бога и световната скръб
Напразно някои се боят от скърбите и плача по Бога. Така е устроен след грехопадението животът на човека, че, ще или не ще, той трябва да мине през горнилото на скърбите. Но не от всички скърби човек има полза. Който скърби по Бога, чрез тази своя светла скръб се избавя от вечните скърби в ада. Който плаче за Христа, чрез този плач получава вечно веселие. Който рони сълзи за греховете си, ще се утеши с неизказана утеха, когато дойде времето Сам Бог да отрие всяка сълза от очите на каещите се Свои верни люде (Откровение 7:17).
Плачът по Бога избавя от вечния плач. Ако не обикнем този плач, нима ние си осигуряваме безпечален, радостен земен живот?! Възлюблени, не плачем ли по Бога, ще плачем за земни преходни неща – за имоти, за почести, за удобства, за греховни наслади. Но такъв плач, който не е по Бога и за Бога, не ще ни освободи от вечния плач в ада, а напротив, тъкмо до него ще ни доведе.
Св. апостол Павел казва: ”Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт (2 Коринтяни 7:10). От тези думи на великия апостол на езичниците става ясно, че плачът на съкрушаващите се за греховете си води към блаженство, според обещанието на Христа: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”, а плачът на онези, които обичат греховния свят, води към безпрогледния мрак на отчаянието, към вечния плач.
О, вие, които не искате да пророните една сълза за Бога, за душата си, потънала в грехове, за спасението си, кажете: радостен ли е вашият живот? Вие се веселите, смеете се, търсите леките удоволствия на живота, чувствате се щастливи, но… само докато сте здрави, млади, силни, имотни… Колко краткотрайна е всяка земна наслада! Колко несигурно е всяко земно благо! Залезе ли слънцето на вашата радост зад облак, загубите ли здравето си, младостта си, силата си, имота си, какво остава от вашия някогашен смях? Вие почвате да тъгувате по загубеното земно щастие. Скърбите за имуществата си, за леките си удоволствия. Вашата скръб е световна скръб, тоест скръб за светски радости. Тя няма да ви утеши, а ще ви донесе духовна смърт. Вашата скръб ще ви убие, защото световната скръб вреди на скърбящите. Тя не ще ви върне загубените земни блага, но, привързвайки ви към тях, ще ви откъсне още повече от Бога и ще ви причини вечна гибел в ада.
Защо не се обърнете от тази безполезна, от тази крайно вредна скръб, към скръбта по Бога? Защо не осъзнаете, че досега сте били в плен на заблудите, гонейки миражни земни радости? Защо не се покаете и не започнете да плачете за греховете си? Единствено скръбта за греховете е полезна. Когато скърбите за загубената младост, връщате ли я? – Не! А когато скърбите по Бога и се каете, че сте загубили чистотата на душата си, със сълзите си умивате своите грехове и си връщате предишната чистота. Когато тъгувате за някой близък покойник, възкресявате ли го? – Не! Но ако проливате сълзи над умрялата си в грехове душа, ще я възкресите за нов живот. Когато се топите от мъка по загубените свои земни богатства, връщате ли ги с това? – Не! Но ако заплачете от все сърце за прахосаните богатства на вашата душа – добродетелите, вие пак ще ги придобиете.
За плачещите по светски суетни блага няма утеха. Защото, след като са ги загубили, дори ако пак могат да си ги върнат, смъртта ще им ги отнеме навеки. А плачещите по Бога са блажени, защото Господ ще ги утеши. Той ще ги облече в светост, ще ги украси с добродетели, които никой, нито дори смъртта, ще може да им отнеме. Напротив, чрез смъртта си те навеки ще се съединят с Христа, за да получат от Него обещаната утеха съгласно думите Му: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”.
Възлюблени, да си представим един радващ се с греховни радости без Бога и един плачещ по Бога. Има ли за нас нещо по-желано от радостта и нещо по-отблъскващо от скръбта? Всеки повърхностен наблюдател би завидял на радващия се без Бога. Но, ако човек се вгледа по-дълбоко, ще види толкова много гнилота, суета и гнусота в греховната радост, че ще се отвърне от нея. Защото тя е не само нетрайна, но и свързана с посрама от страна на човеците, с угризения на съвестта и с наказание от Бога. Такава греховна радост носи в себе си семето на вечната скръб. Тя е отровена още тук от тревоги, безпокойства, несигурност и угризения!
Колко по-щастлив е в сравнение с такъв ”радващ се” грешник плачещият по Бога човек! Той наистина рони сълзи, съкрушава се, бие се по гърдите, видимо страда, но във всичко това е скрита толкова много радост! Мир изгрява в сълзите! Сърцето предвкусва в съкрушението си сладостта на Божията прошка! Душата гори в покаяние, но, о, чудо! – тя вижда, че в този огън изгарят само греховете ѝ, страстите ѝ, и че тя се претопява като руда в пещта, за да излезе пречистена от огъня на покаянието!
Наградата на плачещите по Бога
Който плаче за греховете си, е по-блажен от онзи, който се смее в греховете си! Защото плачещият по Бога ще получи велика награда – прошка на греховете и вечно спасение на душата! Който скърби по Бога, е по-щастлив от ”щастливия” без Бога! Защото всяка радост без Бога е временна, бързо изчезва и скоро се превръща във вечна скръб, а плачът по Бога създава такава утеха в сърцето, която трае вечно! Много измамени от земните радости люде са се каели, че са се веселили греховно и че когато са загубвали тези свои греховни радости, са скърбели за тях! Но никой, който е скърбял за Бога, който е плакал за греховете си, не е съжалявал за това. Защото той се е чувствал още във време на сълзите си утешен от Христа, а освен това е получавал надеждата за великата радост, която го очаква на небето – вечното спасение на душата!
Въодушевени от тази надежда и поощрявани от личния си опит, че е сладко да се плаче за Господа, св. отци непрестанно са плакали дори за най-малките си грехове, а и на нас са оставили завета да плачем, докато ни утеши Христос.
Св. Ефрем Сирин например за нищо друго толкова не е говорел и писал, колкото за необходимостта непрестанно да проливаме покайни сълзи. Сам той е бил изцяло проникнат от дълбоко покайно чувство и от сърдечно съкрушение. Когато той проповядвал за Бога, за страшния съд, за покаянието, не можел да сдържа сълзите си. Сам той се смятал за голям грешник и в постоянен плач къпел душата си пред Господа. Св. Григорий Нисийски пише за него: ”За Ефрема да плаче непрестанно беше това, каквото е за другите да дишат въздух”.
Св. Ефрем изповядва в едно свое умилително песнопение пред Бога: ”Когато аз легнах на одъра си, дойде ми наум, Господи, Твоята любов към хората и аз станах посред нощ, за да Ти благодаря. Но си спомних за моите грехове, уплаших се и цял се залях в сълзи и бях вече близо до това да падна духом, ако не бяха побързали разбойникът, митарят, грешницата, хананейката, кръвоточивата и самарянката да подкрепят мене, полумъртвия”.
Каейки се и проливайки сълзи, св. Ефрем всякога чувствал, че сълзите по Бога го водят не към отчаяние, а към сладка надежда и небесна утеха! Неговото лице, по свидетелството на св. Григорий, сияело от радост, като същевременно обилни сълзи се леели от очите му. Такова е чудото на плача по Бога. Този плач при най-голямото дори съкрушение издига душата до светлите простори на Божията утеха, радост и надежда.
И св. Иоан Лествичник е един от примерите за блажения плач по Бога. Той не можел да се моли без сълзи. Често се уединявал за молитва в една доста тясна пещера, наречена Пещера на сълзите, защото тя била цялата оросена от неговите сълзи. Тези светли сълзи така озарили душата му, че той, под сиянието на това благодатно озарение, написал своята чудна книга ”Лествица” (Стълбица), в която описва стъпалата на духовното издигане към Бога. Между другото той пише в тази книга за сълзите следното: ”Както огънят изгаря и унищожава сухите пръчки, така и чистата сълза умива всички нечистотии – външни и вътрешни”. ”Тези, които са получили дара на сълзите, прекарват всеки ден от своя живот в духовно празненство, и тяхната печал съдържа в себе си утеха и облекчение тъй сигурно, както восъкът в медената пита съдържа в себе си мед”.
Някой си монах живял в Монаидския монастир и постоянно се молел: ”Господи, нямам страх Божи. Но прати ми или лош недъг, или напаст, или болест, та дано поне така се приведе в страх моята окаяна душа”. Такава молитва отправял към небето той всеки ден и казвал: ”Знам, че не е възможно да ми простиш греховете. Защото много сгреших пред Тебе, Владико. Но, ако желаеш, заради Твоите щедрости поне, заличи ми греха! Ако ли и това не може да стане, помъчи ме тук, та там поне отчасти да ми намалиш мъката! Накажи ме, ала не с Твоя гняв, Владико, а с Твоето човеколюбие!”
Цяла една година се молел монахът към Бога със съкрушено сърце, като постел и се смирявал. Понякога той се замислял, що ли значи думата, казана от Господа: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”.
Веднъж, като си седял на земята и плачел пообикновеному, от голяма печал задрямал. И ето, явил му се Христос и му казал с тих глас: ”Какво ти е, човече, защо така плачеш?” Той му отговорил: ”Паднах, Господи!” – ”Но ста- ни!” – му рекъл Явилият се. ”Не мога – простенал лежащият, – ако не ми подадеш ръка.”Христос му подал ръка и го дигнал, па отново кротко го запитал: ”Кажи, защо плачеш и защо скърбиш?” Монахът отвърнал: ”Как да не плача, Господи, и как да не скърбя, като толкова Те оскърбих!” Тогава Христос прострял ръката Си към инока, положил я върху сърцето му и така го милвал няколко време, като му думал: ”Не скърби! Бог ще ти помогне! Понеже ти сам се наказа, аз няма да те наказвам. За тебе Аз дадох кръвта Си, колко повече ще дам човеколюбието Си на всяка каеща се душа!”
Като дошъл в себе си от видението, монахът почувствал сърцето си изпълнено с безкрайна радост. Той се уверил, че Бог го е помилвал. Останалите години от живота си той прекарал в дълбоко смирение, като хвалел непрестанно Бога. В такова състояние той се прибрал при Него в небесата.
Възлюблени, като знаем каква сладост носят на душата покайните сълзи, нека бягаме от светските греховни утехи, които убиват покайното настроение! Нека се стараем да си представим всичката наша греховност и духовна окаяност! Нека се съкрушаваме за беззаконията си! Нека плачем за греховете си! Ако не можем пък да пролеем сълзи, нека покайно въздишаме от сърце за сторените от нас злини, та дано въздишките ни Бог вмени за сълзи! И нека помним: много сълзи се проливат на този свят, но само едни от тях са богоугодни и душеспасителни – сълзите на покаянието!
Нека завършим със следната легенда: След бунта на сатаната против Бога един от увлечените в злото ангели на име Пери се опомнил и пожелал да се върне при Бога. Той политнал към рая и застанал пред заключените врати. Но не бил допуснат да влезе вътре. Ангелът, който пазел рая, му рекъл: ”Бог ще те пусне да влезеш, ако Му намериш и донесеш от земята достоен за Него дар”. С това Бог искал да изпита Пери, дали искрено се е покаял и дали знае ценността на покаянието.
Пери полетял към земята. Вижда война… И ето там издъхва доблестен войник, който в предсмъртните си минути се моли Богу за своята родина. Трогнал се Пери от тези сълзи на добрия гражданин, пожертвал живота си за своето отечество, взел една сълза и с нея полетял към рая. Почукал, но дверите не се отворили. Ангелът му казал: ”Хубав е твоят дар, но не е най-добрият. А само най-добрият ще може да отвори райските врати!”
Пери пак отлитнал към земята. Вижда в един град страшна епидемия. В един скромен дом умира млад съпруг. Неговата жена самоотвержено му прислужва и сама от това се заразява. Със сълзи на очи тя затваря безжизнените му клепачи. Но изтощена, тя пада мъртва над неговия труп. Пери се удивил на тази съпружеска самоотвержена любов и взел една сълза, като изхвърчал с нея към рая. Но и този път вратите на рая стояли заключени. Ангелът му рекъл: ”И този дар е прекрасен, но все още недостатъчен да ти отвори дверите на небето! Потърси нещо още по-достойно за Бога!”
Пери пак слязъл на земята. И ето, вижда той в полумрака на една тиха молитвена стаичка пред светите икони да гори кандилце. Загледал се той и съзрял пред иконите един човек, коленичил пред тях! Но каква била неговата молитва! Той се каел за греховете си, удрял се в гърдите и със сълзи викал: ”Боже милосърдни, смили се над мене грешния!” Прехласнат от умиление, дълго съзерцавал Пери тази покайна молитва и възхитен от дълбокото покаяние на грешника, безшумно долетял до него, взел една сълза и с трепет я понесъл към небето, като че носи скъпоценен бисер. Преди още да се приближи до рая, той видял, че вратите му са широко отворени и той радостно влетял вътре!… Той намерил най-радостния и достоен дар за Бога – покайната сълза!
Възлюблени, ето какви сълзи и ние трябва да поднасяме на Бога, ако искаме да се спасим. Вратите на царството небесно се отварят пред каещите се грешници. Искаме ли и ние да получим утехата на спасението, нека плачем по-често за греховете си. Тогава опитно ще се уверим в силата и истинността на второто блаженство, което гласи:
”Блажени плачещите, защото те ще се утешат!” Амин.
”Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт” (2 Коринтяни 7:10).
Към следващата част (Грехове във връзка с второто блаженство)
_________________________
*Из книгата Нашата надежда, беседи върху блаженствата, издава едноличен търговец Снежана Иванова, от архимандрит Серафим Алексиев. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображение – авторът архимандрит Серафим (Алексиев) (1912-1993). Източник – Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5nN
СЛОВО ЗА МАЛКИТЕ ДОБРИНИ*
Архимандрит Иоан Крестянкин
Мнозина смятат, че да живееш според вярата и да изпълняваш Божията воля е трудно. В действителност е много лесно. Нужно е само да обърнеш внимание на дреболиите, на незначителните неща и да се стараеш да не съгрешаваш в малкото. Това е най-лесният и прост начин да навлезеш в духовния свят и се приближиш към Бога. Обикновено човек мисли, че Творецът изисква от него значими дела, пълна самоотверженост, всецяло унищожаване на самоличността му.
Така се плаши от подобни мисли, че се бои да пристъпи към Бога, крие се от Него като съгрешилия Адам и дори не вниква в Божието слово. Мисли си: „Така или иначе не мога нищо да направя за Бога и за душата си, по-добре да стоя настрани от духовния свят, да не мисля за вечния живот, за Бога, да си живея както си зная.”
В началото на религиозния живот съществува някаква своеобразна „хипноза от великите дела” – „ще направя или нещо велико, или нищо”. И не прави нищо нито за Бога, нито за душата си. Удивително е, че колкото повече човек е отдаден на простичкия начин на живот, толкова повече се стреми да бъде честен, чист, предан на Бога и в най-малкото. А всеки, който иска да се доближи до Царството Божие, трябва да се стреми да придобие правилно отношение към простичките неща.
„Да се приближи” – ето тук е трудността на религиозния път. Обикновено на човек му се иска да влезе в Царството Божие неочаквано и за самия него, магически, като по чудо, или някак по право, чрез някакъв подвиг. Но нито едното, нито другото е истинско откриване на духовния свят. Човек не достига до Бога магически-чудесно, оставайки на земята чужд на стремежа към Царството Божие, не може да откупи съкровището на Царството Божие с някакви външни постъпки. Делата са нужни, за да привикне човек към висшия живот, към светлата воля, към желанието за добро, към справедливото и чисто сърце, нелицемерната любов. Именно чрез малките ежедневни постъпки всичко това може да се вкорени неусетно в човека. Малките добрини – те са така нужни за човешката личност, както водата за цветето. Половин чаша е достатъчна, за да се възвърне към живота. 
Когато човек е гладен или е гладувал доста време, не е нужно да изяде цяла торба хляб, за да се засити. На организма са достатъчни няколко филийки. Животът сам дава удивителни примери за важността на малките неща. Искам да ви обърна специално внимание на малките и лесни за изпълнение неща, които същевременно са изключително важни. „Който напои едного от тия малките само с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си” (Матей 10:42). От тези думи на Господ ясно личи от каква важност са малките добри дела. Чаша вода – това не е никак много. По времето на Спасителя Палестина не е била пустиня, както в наши дни, а цветуща плодородна страна, затова и чаша вода не била кой знае колко ценно нещо, но не била и без значение във време, когато хората пътешествали предимно пеша. Но като говори за значението на малките неща, Господ не се ограничава с упоменаването на чашата вода, а добавя, че тя трябва да се даде „в име на ученик”. Това е важна подробност и трябва да ѝ се обърне специално внимание.
Най-добри са делата, извършени в името на Христа, в името Господне. „Благословен Идещият – във всякакъв смисъл – в име Господне”. Духът и името Христово придават вечна ценност и на най-малките неща. И обикновената човешка жертвена любов, която е отблясък от Христовата, прави значими и драгоценни всяка дума, всеки жест, всяка сълза, всяка усмивка, всеки поглед. И ето, Господ казва, че малкото добро дело дори да не е направено в Негово име, а в името на Негов ученик, пак има огромна ценност във вечността. „В име на ученик” – това е пределът на свързаност с Неговия дух, Неговото дело, Неговия живот…
Забележете, че постъпките ни често са егоистични, користни. Господ ни обръща внимание върху това, като ни съветва да каним в дома си не онези, които на свой ред ще ни поканят на трапезата си, а да каним хората, които се нуждаят от помощ, подкрепа, утеха. Гостуванията ни често се превръщат в разсадник на тщеславие, злословия и суета. Съвсем друго е добрата дружеска беседа, човешкото общение – това е благословено, това укрепва душата, прави я по-устойчива в доброто и истината. Но светското, неискрено, притворно общуване е болест за човечеството и смъртна заплаха за цивилизацията ни.
Във всяко човешко общуване непременно трябва да присъства и добрия Христов дух, явно или скришом. И това скрито присъствие на Божия дух в простите и хубави човешки отношения е тази атмосфера на „ученичество”, за която говори Господ. „В име на ученик” – това е първото стъпало от общуване между хората в името на Самия Господ Иисус Христос…
Мнозина, макар и да не познават Господ и дивното общение в Негово име, вече имат помежду си безкористно чисто човешко общение, което ги приближава към духа Христов. Мнозина могат да стоят на тази степен на доброта, за която Господ говори като за „подаване на чаша вода” само в името на ученика. Можем да кажем – всички. Добре е да приемаме тези Христови думи буквално и да се стремим да помагаме на всеки човек. Нито миг подобно общение няма да бъде забравено от Бога, както „нито едно врабче не е забравено от Бога” (Лука 12:6).
Ако хората бяха мъдри, щяха да се стремят към малкото и лесно изпълнимото и чрез него биха получили вечно съкровище. Великото в спасението на хората е в това, че те могат да се присадят към ствола на вечното дърво на живота и чрез най-малката дръжчица – добрата постъпка. 
Към дивата ябълка не е нужно да се присажда цял ствол, за да се облагороди. Достатъчно е да се вземе малък калем и да се прикрепи към един от клоните на дивото дърво. Така и за да се замеси корито с тесто не е нужен цял калъп мая. Достатъчно е съвсем малко, за да бухне цялото тесто. Същото е и с доброто: и най-малкият жест може да бъде от огромно значение. Затова не бива да се пренебрегва малкото добро и да се твърди: „не мога да направя света по-добър, затова няма и да се старая”.
Фактът, че и най-малкият жест е полезен за човека, неоспоримо доказва, че и най-малкото зло е в състояние да му навреди много. Ако например прашинка попадне в окото – окото нищо не вижда, даже зрението на другото око е затруднено в това време. Малкото зло, ако попадне в душата като прашинка в окото, извежда веднага човека от потока на живота. Да извадиш прашинка от телесното или душевното око е дребна работа, но е толкова необходима!
Наистина малките добрини са по-нужни на света от великите дела. Без великото хората си могат, но без малкото – не. Човечеството ще загине от недостиг не на велики дела, а от недостиг на малки добрини. Великото дело е само покрив, а стените се иззиждат от тухлите на малките добрини.
И така, Творецът е предоставил на човека да върши малките, но така необходими добрини, а за Себе Си оставил великите. И чрез онзи, който върши малките добрини, Сам Господ твори великото. Нашето „малко” Сам Творецът прави велико, защото нашият Господ всичко е сътворил от нищото, колко повече от малкото може да сътвори нещо голямо. И най-малкото движение нагоре е от значение. Всяка добрина и най-нищожната е усилие срещу човешкия застой. За този застой Спасителят говори в една съвсем кратка притча: „Никой откак пие старо вино, не ще поиска веднага ново; понеже казва: старото е по-добро.” Всеки човек е привързан към обичайното и привичното. Ако човек е привикнал към злото, го счита за нещо нормално, естествено състояние, а доброто му изглежда някак неестествено, притесняващо, непосилно за него. Докато, ако човек е привикнал към доброто, той вече го върши не защото така трябва, а защото не може да не го прави, така както човек не може да не диша, а птицата – да не лети. 
Добрият човек укрепва и утешава най-напред самия себе си. И това съвсем не е егоистично, както твърдят някои, а естествен резултат от безкористното добро, което носи висша духовна радост на всеки, който го извършва. Истинското добро винаги дълбоко и чисто утешава онзи, който съединява с него душата си. Та може ли да не се радваш, когато излизаш от мрачното подземие към слънцето и благоуханните цветни поля! Не бива да се обвинява човекът: „Ти си егоист, ти изпитваш удоволствие от добротата си”. Не, това е единствената неегоистична радост – радостта от доброто, радостта на Царството Божие. И в тази радост човек ще се спаси от злото и ще живее вечно в Бога.
За човека, който не е изпитал удоволствието от направеното добро, то му се струва никому ненужно мъчение… Има едно състояние на измамен покой, от който човек много трудно може да излезе. Както за детето е трудно да излезе от утробата на майката, така за егоиста, зает със своите жалки чувства и мисли, насочени единствено към стремежа да извлече някаква полза за себе си, е непосилно да прояви искрена загриженост за друг, напълно чужд за него човек. Ето това убеждение, че старото, познатото и обичайното състояние винаги е за предпочитане пред новото, неизвестното, е присъщо за всеки непросветлен от вярата човек. Само онези, които са започнали да възрастват духовно, които са стъпили на пътя на стремежа и жаждата за Христова правда и духовна нищета, престават да жалеят за своя комфорт. Човек трудно се откъсва от привичното. По този начин вероятно се пази от нападките на злото. Здраво затъналите в блатото нозе може и да не му позволяват да се хвърли в бездната надолу с главата, но му пречат и да се изкачи на планината на преображението или поне да излезе на твърда земя и да послуша Словото Божие…
Но чрез малките, леки, най-лесно изпълними добрини човек привиква към доброто и започва да му служи не насила, а от сърце, искрено и така все повече и повече навлиза в атмосферата на доброто, пуска корените на своя живот в новата почва. Корените на човешкия живот лесно се приспособяват към тази почва и много скоро вече не могат да живеят без нея… Ето така се спасява човек: от малкото произлиза великото. „Верният в малкото” се оказва верен и в голямото.
Ето защо възхвалявам не доброто, а неговата незначителност, неговата „малкост”. И не само не ви упреквам, че се занимавате само с дреболии и не сте способни на голяма саможертва, а напротив, умолявам ви: не мислете за велики саможертви и в никакъв случай не пренебрегвайте дреболиите. Моля, ако желаете, изпадайте в неописуема ярост при особени случаи, но не се гневете „на брата си без причина” (Матей 5:22).
Измисляйте при необходимост каквито ви хрумнат лъжи, но не говорете в ежедневното житейско общуване неистини. Може това и да не е кой знае какво, но опитайте да го направите, и ще видите какво ще се получи. 
Оставете настрана всякакви разсъждения за това, редно ли е или нередно да се избиват милиони хора – жени, деца, старци – опитайте да проявите своето нравствено чувство в малкото: не убивайте личността на своя ближен нито с дума, нито с намек, нито с жест. Да се въздържиш от зло, също е добро… И така, в малкото, в лесното, незабелязано и неусетно ще извършиш много.
Трудно е да станеш нощем за молитва. Но сутрин, ако не успеете вкъщи, то докато пътувате към работата и мисълта ви е свободна, можете да си кажете наум „Отче наш”, и нека всяка дума от тази кратка молитва да отекне в сърцето ви. А нощем, като се прекръстите, с цялото си сърце се предайте в ръцете на Небесния Отец… Това е съвсем лесно…
И подавайте, подавайте вода на всеки, който е жаден, подавайте чаша напълнена със съпричастност на всеки човек, който се нуждае от нея. От тази вода текат цели реки, не бойте се, няма да оскъдеете, раздайте на всекиго по чаша от нея.
Малки дела, възпявам ви в химни. Хора, обграждайте се с малки дела, опасвайте се с малките, простички, леки, добри чувства, мисли, думи и дела, които нищо не ви струват. Нека оставим голямото и трудното, то е за онези, които го обичат, а за нас, които все още не сме обикнали голямото, Господ по Своята милост е излял обилно, подобно на водата и въздуха, малката любов.
Превод: Александра Карамихалева
________________________________________
*Източник – http://sveticarboris.net. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображения – авторът архимандрит Иоан Крестянкин (1910-2006). Източник – Яндекс РУ.
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5n7
Грехове във връзка с първото блаженство*
”Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа” (Притчи Соломонови 16:5)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
„Всички грехове са мерзостни пред Бога, но по-мерзостен от всички други е гордостта на сърцето”, по думите на св. Антоний Велики. За Бога е казано, че Той праведните обича, а грешните милва! Той състрадава на увличаните от своите греховни привички. Той се смилява над угнетените от властта на греха. Той зове грешните при Себе Си, вика ги към покаяние, търси да ги спаси! Той е Бог на каещите се! Единствените грешници, на които Той се противи, това са горделивците! За никой друг вид грешници не е казано, както за горделивците: ”Бог се противи на горделиви” (1 Петр. 5:5).
Но защо Бог тъй решително се обявява против гордостта? Защото тя е началото на всеки грях (Иисус Сирах 10:15), корен на всички злини. От гордост падна един от първите ангели, като се провали вдън преизподнята. Той бе възмечтал да стане равен на Бога. Но гордостта го опропасти. ”Как падна ти от небето, деннице, сине на зората!” – се удивлява св. пророк Исаия. ”А в сърце си викаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината… ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния. Но ти си свален в ада, вдън преизподнята” (Исаия 14:12-15).
С гордост врагът прелъсти и първите човеци, като им каза: ”Ще бъдете като богове” (Битие 3:5). И наистина, човекът възмечта да литне върху крилете на появилата се в сърцето му гордост до шеметните висини на Бога, но замая му се главата, и оттам той падна по-ниско дори и от животните в нравствено отношение. Заплатата на гордостта, която мечтае да хвърчи високо, е сгромолясването ѝ в низините на унижението.
Старият свят погина от гордост и от народилите се вследствие на гордостта множество грехове. Новият свят, който Иисус Христос основа, получи като своя основа смирението. Както смирението прави човека блажен, като го приближава до Бога, тъй гордостта го лишава от всяка духовна радост, като го подчинява на сатаната.
Нека видим какви са степените на гордостта и нейните последици.
Тщеславието
Първата и наглед най-невинна степен на гордостта е тщеславието. Тщеславие е старославянска дума. На български ще рече пустославие, тоест стремеж към гонене на празна слава. Обхванатият от тщеславие е жаден да чуе похвала за себе си. Той иска да го гледат хората и да му се учудват. Той се радва, когато се възхищават от него: било от красотата му, било от дарбите и знанията му, било от облеклото и украшенията му, било от гласа и говора му.
Тщеславният е крадец. Той се хвали с чуждо богатство, като неразумно приписва на себе си. Той ограбва славата, която принадлежи само на Бога. ”Какво имаш, което да не си получил?” – пита св. апостол Павел. ”А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?” (1 Коринтяни 4:7). Ум ли имаш, не се хвали с него, защото Бог ти го е дал! Дарби ли имаш, прославяй Бога с тях. Богатство ли, слава ли имаш, още по-малко се гордей с тях, защото те най-бързо напускат човека! Ако не благодариш на Бога за всичко онова, което ти е дал, Той може да си го вземе. И тогава де ще остане твоето глупаво пустославие?
Св. Макарий Египетски казва: ”Ако царят повери своето съкровище на някой бедняк, последният не счита това съкровище за свое собствено, но всякъде признава своята бедност и не смее да прахосва чуждото богатство. Защото всякога тъй си разсъждава: ”Това съкровище у мене е не само чуждо, но ми е поверено от самия цар, и той, когато пожелае, ще си го вземе. Тъй трябва да мислят за себе си и онези, които имат някои Божии дарби, да бъдат смиреномъдри, да изповядват своята бедност. Ако беднякът, който е получил от царя повереното му съкровище и се е надявал на това чуждо съкровище, започне да се превъзнася с него като със собствено богатство и сърцето му се изпълни с надменност, царят ще си вземе от него своето съкровище, и този, който го е имал на съхранение, ще си остане пак такъв бедняк, какъвто е бил преди това. Така и онези, които имат някакви дарования от Бога, ако се превъзнасят, Господ ще отнеме от тях Своите дарове, и те ще останат такива, каквито са били до приемането на благодатта”.
Заразените от тщеславие хора явно се намират под влияние на бесовете и затова дръзват с всичко да се гордеят: едни се гордеят с праведността си, а други – с порочността си, едни – с вярата си, а други – с безбожието си, едни – с поста си, други – със себеугаждането си, едни – с говоренето си, други – с мълчанието си. Но особено се възгордяват хората със знанията, богатствата, славата и властта си. Постигналият нещо от тия блага човек в заслеплението си започва да се счита велик, могъщ, непоклатим.
Тъй се е възгордял асирийският цар, с когото Бог си послужил, за да накаже чрез него някои непокорни народи. Той си казвал: ”Със силата на моята ръка и с моята мъдрост извърших това, защото съм умен: разместим границите на народите, разграбвам съкровищата им и свалям от престоли като исполин, и ръката ми ограби богатствата на народите като гнезда; и както вземат оставените в тях яйца, тъй заграбих аз цялата земя, и никой с крило не шавна, ни уста отвори, нито писна”. Но по-нататък ето как продължава св. пророк Исаия речта си: ”Големее ли се брадвата пред оногова, който с нея сече? Гордее ли се трионът пред оногова, който го движи? Като че тояга въстава против оногова, който я дига!… Затова Господ… ще прати немощ на неговите здравеняци… и той ще бъде като немощен, който умира” (Исаия 10:13-18).
Суетната слава свършва винаги с посрама. Няма нищо по-глупаво от тщеславието – да се големееш с чужди неща. Пустославният е подобен на смешно дете, което се гордее пред другарчетата си с часовника на своя баща; но идва баща му, взима си часовника, и малкият горделивко остава посрамен.
За един горделив паун се разказва, че той, щом погледнел прекрасните си пера, започвал да се изпъчва, но щом видел грозните си нозе, свивал разперената си опашка и забравял величието си. Така и човекът, когато си спомни за някои свои дарби, отличаващи го от другите, мисли се за кой знае какво чудо; а когато обърне лицето си към земята, от която е съставена плътта му и в каквато тя трябва пак да се превърне някога, несъмнено трябва веднага да изостави своето високоумие и да се сметне за прах и пепел (св. Димитрий Ростовски).
Но тщеславието е не само глупаво. То е и крайно гибелно, защото ни отделя от Бога и ни лишава от награда за добрините, които вършим. Особено опасно е тщеславието за духовните хора. Те могат много да се трудят, да се молят, да постят, да раздават милостиня и да се подвизават. Щом се похвалят обаче с подвизите си, те ги загубват, защото получават от хората своята награда. Няма какво да очакват от Бога. Спасителят казва: ”Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак няма да имате награда при небесния ваш Отец“ (Матей 6:1).
Св. Иоан Лествичник уподобява тщеславието на мравките, понеже те ограбват труда на човека, като крадат и отнасят зърната от хамбарите. ”Мравката очаква събирането на житото, а тщеславието очаква събирането на богатството.” Същият св. отец говори: ”Тщеславният подвижник си причинява сам две вреди: първо, че изнурява тялото си, второ, че при все това за труда си не получава никаква награда. Тщеславният човек прилича на глупавата кокошка. Щом снесе яйце, тя се хвали и кудкудячи тъй, че всички да я чуят. Но щом я чуят, вземат ѝ яйцето…
Как да се борим с това глупаво и пакостно тщеславие? Нека помним, че всичко добро, което имаме, е от Бога и нека казваме често псаломския стих: ”Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава!” (Псалом 113:9). Нека помним и прекрасния съвет на св. Димитрий Ростовски: ”Ако сам ти хвалиш себе си, всички ще почнат да те презират. А ако не се хвалиш сам, Бог и всички човеци ще те похвалят. Ако мълчиш за себе си, Бог ще заговори за тебе. Ако пък сам се величаеш, Бог ще замлъкне за тебе и ще те отхвърли”.
Който иска да бъде един дух с Бога, трябва да бъде далеч от славолюбието и само на Бога да въздава слава (Псалом 103:31). Който иска да бъде блажен, трябва да се смирява и да изкоренява и най-малките зачатъци на тщеславие от сърцето си. Иначе тщеславието ще се разрасне в него и няма да спре, а ще мине към втората степен на гордостта. Тя е
Надменността
Надменността се ражда от тщеславието, тъй както пеперудата идва от гъсеницата. Ако тщеславието се задоволява и с пълзене, надменността вече високо хвърчи като пеперуда. Тщеславният е радостен, като вижда своите достойнства; за тях той чака похвали и с това се услажда. А надменният не само се любува на своите качества, но и не харесва нищо у другите. Той се мисли за най-достоен, най-умен, най-съвършен. В това свое съзнание не е доволен от малкото почитатели, които има. Той търси по-широка известност. И понеже вижда, че надменността на другите стеснява полетите на неговата надменност, започва да унижава и осъжда другите, презира ги и ги отрича.
Св. Василий Велики казва: ”Който презира и счита другите за нищо, и едни унижава като бедни, други като хора от нисък произход, а трети като необразовани, такъв вследствие презрението идва дотам, че смята само себе си за мъдър, благоразумен, благороден, богат, силен и презрението му послужва като начало на гордостта. Защото да се гордееш, то значи да правиш усилия да бъдеш по-горе от другите. А за да достигне това, човек унижава ближния и превъзнася себе си”.
Ако тщеславният вече е неспособен да изпитва блаженството на смирените, надменният съвсем се отчуждава от това блаженство. Той е отровен от измамите на лукавия и чака радост оттам, отгдето тя никога не може да дойде – от похвалите, които са краткотрайни и често лицемерни, и от сразяването на съперника, което пък е несигурно. Затова надменният изпитва покрай страстните радости на ласкателствата и похвалите още и острата болка на неудовлетвореността и несигурността. Завист го изпълва пред вида на неговите съперници. А завистта носи в себе си своето наказание, защото тя, подобно на оцета, разяжда собствения си съд.
Надменният е и гневлив. А гневливият сам раздухва огъня на своето страдание. Той не се самоосъжда. Затова душата му буренясва от разни пороци. Но не виждайки своите грехове, той постоянно осъжда чуждите. За него няма добър човек. Всички са със слабости. Единствен той в своите очи е без недостатъци. Затова когато другите му ги сочат, той се сърди. Честолюбието му страда. Той е свикнал да жъне похвали, а не да му се правят бележки. Затова и така болезнено преживява незачитането на неговата личност.
Надменността е свързана с много безпокойства, скърби и тревоги. В душата на надменния честолюбец постоянно кипят страсти. Някой го погледнал накриво, той е вече разсърден. Друг му казал някоя горчива истина в лицето, и това задълго го разстройва. Трети си позволил пред него да хвали някого, и от това той се чувства засегнат. Той мисли, че само за него трябва да се говори добро, че всички само него трябва да почитат. Но може ли той да направи от всички хора свои почитатели? Не! Все някои ще го критикуват и изобличават. А това той не може да понася и почва да страда. Тъй надменният сам си създава ада на земята. Но още по-страшни мъки го чакат зад гроба, ако той не се покае.
Гордостта и честолюбието са ненаситни. Св. Иоан Златоуст говори: ”Ако гордият би видял, че дори царят унизено се прекланя пред него… то и тогава не би се задоволил с това, но още повече би се възпламенил. Както сребролюбците, колкото повече придобиват, за толкова повече жадуват, така и гордите, колкото повече се ползват с почести, толкова повече ги желаят. Страстта им постоянно расте, защото е именно страст. А страстта не знае предел, но се прекратява само тогава, когато убие тогова, който е обхванат от нея”.
Който не се излекува чрез покаянието си от надменността, непременно ще стигне до третата и най-висока степен на гордостта, а тя е
Възгордяването против Самия Бог
Св. Доротей ни разказва за един свой съвременник, монастирски брат, който бил тръгнал по пътя на гордостта и свършил зле. Най-напред той се възгордял пред равните на себе си, и когато другите братя похвалявали пред него някого, той го унижавал и казвал: ”Че какво представлява този брат? Аз не признавам никого за достоен освен Макарий”. След време обаче взел и Макарий да осъжда: ”Та какво пък представлява Макарий? Аз признавам за достойни само св. Василий и св. Григорий”. Но и тук не спрял възгорделият се монах. Не минало много и той започнал да унижава в сърцето си тези велики светители и да признава за духовни авторитети само първовърховните апостоли Петър и Павел. Авва Доротей, като виждал, как се развива у него гордостта, му рекъл: ”Братко, ти скоро ще почнеш и светите апостоли да унижаваш”. Действително, така и станало. Гордият брат започнал да говори: ”Че какво е Петър и какво е Павел? Никой нищо не представлява освен св. Троица”. Накрай той се възгордял и против Самаго Бога и изгубил ума си.
Тъй, който високо лети, ниско пада! Спасителят е предупредил човеците да не дръзват да вървят по пътя на гордостта, за да не погинат навеки. Той е казал: ”Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен” (Лука 14:11). За гордостта небесното правосъдие е избрало най-страшното наказание – вечната посрама!
Колко са щастливи смирените в противовес на горделивците. Те още в този живот имат мир в сърцето, любов към ближните и радост сред скърбите! Тях очаква вечно блаженство в царството небесно, както им е обещано. Тях Бог понякога още в този живот награждава с богати милости, за да покаже, че благоволи към смирените души.
Когато руският цар Михаил Феодорович загубил първата си съпруга, пожелал да си избере невеста между болярките и княгините. Неговото внимание обаче се спряло на едно бедно, много хубаво добродетелно момиче, което прислужвало на една знатна болярка. Кое било то? Оказало се, че тя се казва Евдокия и че е дъщеря на някой си беден изпаднал дворянин Лукиан Степанович Стрешнев.
Скоро били изпратени при родителите ѝ пратеници с богати дарове и царска грамота. Като стигнали в селото, дето живеел Стрешнев, пратениците запитали къде е неговият дом. Показали им бедна къщурка, покрита със слама. Един работник им рекъл: ”Домакинът е на работа в полето”.
Пратениците дошли с работника на полето, дето орял почтеният старец. Той бил облечен в дреха от грубо домашно платно. Белите му коси и брада внушавали неволно уважение към него. Пратениците се приближили до орача и му съобщили, че неговата дъщеря е избрана за царска невеста.”Навярно вие сте пратени при друг, а не при мене”, казал зачуденият старец. Той поканил у дома си царските гости, и те му подали грамотата от царя, за да го убедят, че не другиго, а тъкмо него търсят. Тогава Лукиан Степанович поставил грамотата при иконите, направил три земни поклона и като застанал на колене, със сълзи казал следната молитва: ”Всемогъщи Боже, Ти ме издигаш от бедността до изобилието! Но подкрепи ме с Твоята десница, за да не се развратя сред почестите и богатствата, които Ти ми изпращаш, с цел да ме изпиташ може би”.
Като се помолил по този начин Богу и като нагостил царските пратеници с каквото Господ дал, Стрешнев тръгнал с пратениците при царя. С голяма чест той бил посрещнат от самия цар и неговите приближени. След един месец била извършена сватбата. На Лукиан Степанович бил подарен болярски чифлик и дом в Москва. Мъдрият старец поднесъл като сватбен подарък на своята дъщеря, станала тъй неочаквано царица, едно сандъче; вътре били поставени неговата груба селска дреха от домашно платно, с която той орял нивата си, и кърпичката, с която отривал потта си. ”Не забравяй – казал и той, – чия дъщеря си ти. Колкото по-често гледаш тези мои дарове, толкова по-добра майка на народа ще бъдеш ”…
Сам Лукиан Степанович станал защитник на всички бедни и безпомощни пред царя, а неговата знаменита дъщеря украсила царския венец на своя съпруг с добродетелите си, които предала и на своя син – престолонаследника Алексей Михайлович.
Възлюблени, колко е красиво да си смирен и да се издигнеш! И колко е грозно да си горд и да се провалиш! Ала такъв е пътят на духовния живот. Ако се смиряваш, и да не те издигне никой земен цар, ще дойде време, когато Сам Небесният Цар ще те издигне до най-високото място – до царството небесно, и ще ти даде да седнеш с Него на Неговия престол (Откровение 3:21). Но мечтаеш ли по пътя на гордостта да се издигнеш, непременно ще бъдеш наказан, защото такова е Божието определение: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лука 14:11).
Да ни пази Бог от гибелната гордост и да ни вразуми да обикнем спасителното смирение! Амин!
Към следващата част (Второто блаженство)
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.