Голяма част от човечеството радостно преживява Рождество Христово и се уповава, и същевременно размисля. Има един интересен факт от живота на Богочовека, който заслужава внимание – мълчанието на Иисус Христос пред цар Ирод. Защо Христос е мълчал? Това е труден за разбиране случай, защото днес всички влюбени в диалога му приписват абсолюта ценност в иерархията на човешките действия, служейки си с него като с най-надеждно средство за разрешаване на всички сложни въпроси на нашето време. Но не всички са на висотата да изпълнят това мълчане с истинско недвусмислено съдържание; затова има толкова малко успешни разговори и толкова много взаимно прекъсващи се хаотични монолози. В големия шум от говоренето, в непрекъснатото множене на знаци за взаимно разбирателство и срещи на човек с човека, на група с група, най-често се търси такъв събеседник, чиито мисли съвсем естествено да прилягат към нашите и неговите думи да бъдат вярно ехо на нашите. Струва ми се, че мълчанието на Иисус Христос („Но Иисус нищо не му отговаряше“) е било трагична преграда между Него и цар Ирод, защото е отделяла две действителности, които нямат нищо общо помежду си.
Когато страхът е реален
Защо толкова мъже и жени са бедни, отчаяни и болни?
Главно, защото превръщат бедността в реалност чрез своя страх от нея. Те си представят бедността, виждат мислено нещастието и болестите и по този начин ѝ вдъхват живот. И още, не смеят да се позоват на Закона за придобиването, поради същата причина. Решението е просто, но никой никога не им е показвал метода. Не разбират закона.
Според този закон бедните трябва да желаят изобилие, каквото притежават богатите и силните. Хората трябва да спрат да мислят за недоимък, защото не съществува основателна причина или социална практика бедните да бъдат бедни. „Блажен е онзи човек, който страни от нечестивите, а върху Закона размишлява денем и нощем… той ще бъде като дърво, което дава плод“ (Псалом 1:1-3).
Не се страхувайте!
Не се съмнявайте!
Имайте вяра!
Грижете се за своите намерения с подновено желание в този век. Дръжте пред мисловния си взор образа на вашите духовни и социални мечти. Вярвайте в него. Без значение дали ви се струва, че сте в хватката на „лошия късмет“, без значение дали бъдещето ви изглежда мрачно и невъзможно, не се страхувайте! Не мълчете!
Разберете: бъдещето е в собствените ви ръце, в правото ви да живеете свободно и защитени, и зачетени. Няма сила, която да ви попречи да вървите напред. Само определете целта си. Познайте себе си и говорете. Ако на хоризонта ви остане да съществува само целта – вие ще я постигнете.
Какво е това нещо?
Мнозина се колебаят дали да продължат да извършват работата си, или да търсят нещо по-добро? Отговорът зависи от умността на човека. Важно е дали имате ясни цели. Какво е това нещо, което вие желаете?
Професионална кариера?
Политическо назначение?
Свой собствен бизнес?
Всяка позиция трябва да осигурява три неща:
– Подходящо заплащане.
– Знание, обучение или опит.
– Престиж, който ще ви помага.
Напредвайте. Продължавайте да се развивате. Не се задоволявайте с незначителните парични увеличения от вашите работодатели, извоювани с огромно политическо и бизнес напрежение. Всеки ден учете по нещо ново. Продължете да се движите нагоре, въпреки съпротивата.
Какво искате самите вие най-много от живота?
Богатство ли?
Представете си, че притежавате несметни богатства, които можете да използвате. Какво ще правите с тях? Може би ще потърсите съвет от богатите, ако се осмелите. Представете си как усвоявате вашите богатства за добри цели, осигурявайки най-близките си. Почувствайте всичко това мислено. Повярвайте в тази истина. Знайте, че това може да се сбъдне. Насладете се на тази картина.
Това е първата стъпка за постигането на мечтите ви. Вие създавате модел в ума си. И ако не позволите на страха и на тези, които ви плашат, да унищожат модела ви, вие ще заживеете по нов начин.
Според Иисус Христос всичко, що притежава Бог, е наше. Само трябва да погледнем небето и земята, и те ще ни покажат знак. Но това ще видят само разбиращите.
Гледайте на парите като на водата, която движи воденичния камък на вашия ум. Вашите мисли и намерения са необходими за осъществяването на големия план на новото време, с нов морал и нова човечност. Парите осигуряват властта. Но преди да бъдат от полза за света, те се нуждаят от вас – плачещите, гладните и жадните, гонените заради правда (Матей 5-та глава).
Затова, когато ви говорят: вие се нуждаете от пари, не мълчете – отговорете: „Парите се нуждаят от вас“.
В процеса на това обръщане се различава момент на колебание на човека. Това е борбата между искането и постъпването, между външно постъпване и влечението на сърцето. Тя не означава разпластеност, нестройност или противоречие, но му помага да отхвърли бремето на греха и да обнови живота си. За пробуждащият се човек оставането на същото място е не само болезнено, но и невъзможно. Тръгването на път, обаче изисква избор на дадена посока и готовност да се плати определена цена. Човек чувства своето безсилие, което, обаче желае да надхвърли. Перспективата, която стои пред него е от състоянието на вина и отчуждение да успее да премине към покаяние. Това е началото на смирено възхождане към Бога, момента, в който се обръща към Него без да смее да се приближи, защото не знае дали предстоящата среща е за осъждане или за нов живот. Самò по себе си смирението е също пълна противоположност на егоизма, разбиран в духовен смисъл като гордост или надменност, тоест като услаждане на човека от неговото собствено достойнство и стремеж към независимост от други личности, съединен с чувството за превъзходство над тях. Самò по себе си смирението следователно е духовното противодействие на такъв егоизъм.
Но парализирайки духовния егоизъм, самото смирение парализира чувствеността към сластолюбието, тоест жаждата за чувствени и приятни усещания, користолюбието илижелание запритежаване на имот, властолюбието, тоест желанието да бъдеш над целия свят. Това са три от основните видове чувствени привързаности, към които пред вече смирения човек, осъзнал своето нравствено и духовно нищожество, загубват своето обаяние, примамливост и постепенно той започва да ги осъзнава като средства за заробване на духа, като слабост, като причини за нравствено безредие, изроденост и следователно започва да чувства отвращение към тях. А това че човека, който досега е живял с тези привързаности, започва да изпитва отвращение означава, че той бавно, но сигурно започва да се обновява.
Все още той чувства моменти на колебание, които го въвличат към злото, чувства моменти на освобождаване от него. Те се редуват като приливи и отливи докато накрая не се канализират по отношение на доброто, за да преродят една напълно свободна от греха личност с определени нравствено добри качества.
Последната фаза от движението на свободната воля на човека е отправянето ѝ по отношение на Бога, за да Му отдаде изцяло всичко свое, за да бъде пречистено и обновено.
Разбираемо е, че не всеки пробуждащ се веднага става, тоест че не всеки пристъпва веднага към промяна на своя живот.
Евангелската благодат не насилва човека, но го оставя свободно да осъзнае своето положение и да пожелае също напълно свободно да го промени. От една страна тя го подтиква, без да го насилва, а от друга му помага в опитите му да се обърне към Бога. В процеса на това търсене човекът се колебае. Премъдрата благодат допуска тези колебания, не насилва възстановената формална свобода на човека, напротив, дава му възможност постепенно да се освободи от възникналите нови влечения в него, да премисли своето вътрешно състояние във вида на тези влечения не сам към зло, но и към добро, да наклони към добро не само своите мисли и чувства, да положи усилие над работата върху себе си.
Как се заражда това първо, едва забележимо но самостоятелно усилие и кое в движение на падналия човек към добро действа повече – благодатта или свободата? Несъмнено и свободата действа и благодатта съдейства. Можем да го кажем и по този начин: свободата отдава себе си като “празна”, все още не проявяваща напълно възможността към добро на благодат; а тя от своя страна също прониква, макар неосъзнато от човека в основата на неговата нравствена потребност, съчетавайки се с остатъка от нея, не съвсем изгаснал от неговото паднало състояние, усилва в него желанието за промяна и му дава сили да го осъзнае като напълно собствено желание: “сега ще стана, сега ще направя; не мога повече да се колебая”. Тънещият в зло накрая действително извършва първото усилие по отношение на своето ставане.
Трудно е да отговорим по систематичен път на този въпрос. Личната опитност и вътрешното религиозно преживяване не могат да се обяснят методологично и по рационален път[12].Характерът на покаянието е диалогичен, защото само по себе си то е взаимно търсене между съгрешилия човек и Бога, изразено в диалога между Божията благодат и промисъл и свободния избор на човека. Покаянието е движение на неговата воля към Бога, то е възхождане и самооткровение, път от образа към подобието. То е призива на Бога към грешника и неговото отзоваване. Тук се осъществява мъчителния преход от осъзнаване и разбиране на греха към възхождане към промяна. Интересно е, обаче как в грешния човек доброто се разгръща в най-висша степен при видимо ограничените човешки действия? Отговорът може би е следния: тази възможност му е дадена още със сътворението му: “…и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Битие 2:7). Човекът, макар и грешен притежава двоен онтологически статус. Като образ на Бога и образ на земята той извършва духовно-нравствената си промяна чрез едновременното действие на Божията благодат и човешко усилие.
От гледна точка на антропологията покаянието е едновременно субективно преживяване и обективен процес. Като субективно преживяване то е проблясък в сърцето и съзнанието на човека. То е миг на опомняне, миг на повик от Бог, който покайващият се син чува в сърцето си. Повикът на светлината от Създателя в акта сътворението: “…да бъде светлина“ (Битие 1:3) има образец в призоваването на човека в неговото ново сътворяване: “Бъдете свети…” (Левит 14:7). Това е повик към постоянно възхождане към промяна. Самата схема на новото сътворяване е вертикално ориентирана нагоре. Сякаш сътворението на човека не е завършило, а продължава и в неговия живот.
Едновременно с това покаянието е и състояние, процес, тъй като не обновява изведнъж личността. От този момент нататък той е призван да отразява тази светлина в делата си, да се “преобразява от слава в слава… от Духа Господен” (Римляни). Колкото е по-близо до Светлината, толкова той е по-осветлен от Нея и толкова по-силно Я отразява. Този процес е тайна, мистерия, която не можем да проследим видимо, но която разпознаваме по делата на човека (?). Все пак отчасти можем да получим антропологическо изяснение.
Покаянието отваря сърцето на човека за действието на Божия Дух в него (Римляни 5:5). Неговото обитаване там е възможност за духовно-нравствена промяна. Съзнанието и съвестта му значително се повлияват от тази ситуация. Покайващият се син може да почувства въздействието на Божията благодат и новото претворяване на неговата личност. Но Божието въздействие не го насилва. Диалогичния характер на покаянието предполага и едновременното действие на Божията и човешката личност в акта на пресътворяването на личността. Покайващият се син като съработник на Бога за първи път твори своето собствено начало.
Но в този момент злото, което до този момент е било сраснато с енергията на нашето аз се противопоставя на добро. Когато физически болния човек се събуди от сън и пожелае да стане, всичко в тялото му е спокойно; но когато той направи усилие да напрегне своите мишци и действително стане, всичко в тялото го боли и не му позволява да се изправи. По този начин и греха, който представлява преобладаващото настроение на падналия човек, мълчи до момента, в който човекът не пожелае да се изправи и да го отхвърли. Тогава той, по думите на св. Иоан Лествичник “напада бедния човек и го въвличат назад; нападат без всякакъв ред, от всички страни обхващат душата и въвличат в своето вълнение. Всяко добро у човека се държи на косъм, и той самия е готов всяка минута да се отърве от това, което го държи, и отново да се въвлече в тази среда, от която е искал да излезе“.
Това се случва с човека в най-общ смисъл във връзка с греха, от който той трябва да излезе победител, да се противопоставя на противодействието на злите му наклонности и постепенно да образува за своето аз нови, свободно съзнавани с помощта на благодатта качества, които и съставлява неговия свободно създаден зачатък на нов духовен организъм. Той, обаче дълго време ще бъде заобиколен от всички страни от следите на ветхия човек, който противодейства на новия.
Съзнаващ своето положение под влиянието на благодатта събуждащият се човек чувства своето пълно нравствено недостойнство и колкото повече го осъзнава и чувства, толкова повече то се намира под влиянието на благодатта. Зараждането и растежа на това пълно понятно съзнание и чувство е също зародиш на тази велика, напълно християнска добродетел, която се нарича смирение. Той е първата нравствено-добра основа или опорна точка на личността, на което тя се опира като вече окачествена и, бихме могли да кажем, свой нравствен образ, и отново с помощта на тази същата благодат малко по малко създава своя нов вътрешен духовно-нравствен образ.
Църквата разкрива тези свойства като възможност за коренна промяна в нравственото състояние на човека, и му предоставя възможност да предаде себе си, своето аз всецяло на волята на Спасителя на света. Зачатъкът на доколкото неговия взор и чувства са обърнати от самия себе си към Бога, той съдържа в себе си решимостта към обръщение, но и действително проявена – това е самото дело да се отвърне от себе си и да последва Христа.
По този начин блудният син дошъл в съзнание или се пробудил;все още близък към помилване, не мъртъв, той се оживотворява. Той не се поколебал и да стане от нравствено смъртния одър и се борил с въвличащите го назад егоизъм и чувственост; и в средата на борбата с тях става и след това решава да направи първата стъпка към своя Баща.
Покаялият се човек знае, че без да се изправи пред лицето на Бога няма да получи прошката, която да въздигне дъгата на надеждата над бездната на греха. Без да поеме отговорност за делата си не може да получи истинска прошка. Прошката следователно не снема отговорността. Тя обвързва с изпитана отговорност, която изисква готовност за поправяне на стореното. Тя е изключителна и необикновена, изпитание на невъзможното и сякаш нарушава обикновения ход на времето. “И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува” (15:20). Бащата пръв вижда сина си “когато беше още далеч” и отново пръв тръгва към него. Това е знак на снизхождане към немощния и духовно прекършен син с любов и желание да възвърне първото му достойнство и да го направи равен на себе си. Съгрешилият човек заслужава строго наказание за делата си, но вместо това получава милост и състрадание, което нарушава естествения ход на последицата. Проявата на милост и състрадание не означават липса на мъжество. Те имат нравствено значение. Те израстват успоредно с неговата любов и са проява на висшата любов. Това ли е възмездието за злото на сина, пита св. Иоан Златоуст? Веселието “не е за злото, а за завръщането, не за лошото, а за промяната към по-добро, не за греха, а за покаянието[13].”
Тази промяна е нещо ново, тя е плод на покаянието, в което сега ражда новия нравствено-добър човек. И тази решимост се изразява в това, че покайващият се човек не се колебае пред цялата Христова църква реално да се отрече от злото, тоест сатаната и всички негови дела и всички негови ангели и всяко служение на него и всяка негова гордост; с други думи: встъпва в числото на оглашените и отреклите се от злото, съчетават се с Христа; тоест пристъпват във възраждането с вода и Дух и към светѝте тайнства кръщение и миропомазване.
Тайната на нравственото усъвършенстване на човека е тема, която неизменно присъства в цялата православна мисъл от началото на зараждането ѝ до днес. Тя задава основните отправни точки на търсенията и прозренията във връзка с въпроса за Бога, света и човека. И това е напълно естествено, защото от тези изходни пунктове израстват проблемите за истината, доброто, красотата, свободата, любовта и изкуплението. Тази тема многократно е разглеждана от различни страни, но когато се опитаме да очертаем една по-обща визия, по необходимост се налага да я изградим в есхатологична перспектива като тръгнем от настоящата богообразност на човека с оглед на бъдещото му богоподобие, тоест в контекста на Божия промисъл от гледна точка на вечността.
Предвид целта на работата – да очертаем нейните основни контури – ще спрем вниманието си върху по-важните от тях. Смисълът на страданието, чувството за вина и отговорност у съгрешилия човек са свързани с неговото духовно пробуждане. Покаянието, прошката, любовта и свободния избор в полза на доброто, с които е свързано началото на неговата промяна са стъпала, които по тайнствен начин го отвеждат в Божието царство.
Нравствените контури на промяната у човека според притчата за блудния син (Лука 15-та глава) в тесен смисъл е тема за пътя на човека към Божието царство. Нейната многопластовост се разгръща в широк спектър от подтеми, чиито радиус е покаянието като начало на духовно-нравствената промяна у човека.
І. СЪЩНОСТ НА ПОКАЯНИЕТО
Покаянието е действие на човека, което засяга отношенията му с Бога. То е неразделен спътник на религиозно-нравствения живот на християнина.
1. Покаянието в Стария Завет.
В Стария Завет призивът за покаяние е един от основните елементи на Божието послание към юдеите. Понятието покаяние се формирало паралелно с развитието на учението за греха. Първоначално, когато грехът се разбирал като колективно действие, а всички нещастия, които сполетявали старозаветните юдеи били смятани като за наказание от Бога за неверието на юдеите, покаянието е имало характер на молба за смекчаване гнева на Бога. То било практикувано главно като важно ритуално действие. Пророците се опитвали да задълбочават разбирането за покаянието като лична вътрешна промяна и усилие за завръщането при Бога. За особено покаяние са говорили пророците Амос, Иеремия, Исаия, Езекиил и други. Към практическите форми на покаянието се отнасяли: съобщаването на греховете, плач и покайна молитва, разкъсване на горната дреха, посипване главата с пепел и принасяне на жертви. Чувството за вина и греховност било дълбоко вкоренено у израилтяните особено времето на Вавилонския плен и разположението към този акт било ярка черта на юдейската духовност.
2. Покаянието в Новия Завет.
В Новия Завет значението на покаянието става още по-голямо като средство (път) за вътрешна промяна. В покайната си проповед св. Иоан Кръстител припомнял за старозаветните пророци, които се опитвали да променят духовното състояние на съвременниците си. Иисус Христос в действителност не говори за покайна практика, но ясно говори за необходимост от такава. Сам дал пример, кръщавайки се от св. Иоан Предтеча. Христовият възглед за покаянието бил възприет от Неговите ученици.
Религиозно-нравствен аспект. Според нравственото богословие покаянието на православните християни е израз на дълбоката вяра в Бог, Който би приел съгрешилия човек, когато искрено се разкае за греха си. Покаянието е средство за освобождаване от бремето на греха и неговите последици, което води не само до скъсване с греха, но и до изтръгване на неговите корени. То е помощник за придобиването на добродетели.
Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената” (Матeй 10:38)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
Спасителят ублажава смелите изповедници на вярата в Него и им обещава велика награда в небесата. За да предпази последователите Си от малодушие, защото такова естествено може да се яви при гоненията срещу вярата, Той изрича знаменитите слова: ”Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият”. И веднага след тях добавя: ”А бойте се повече от Оногова, Който може и душата, и тялото да погуби в геената”.
Тук правят впечатление две противоположни думи: ”Не бойте се!” и ”Бойте се!” Какво заключение трябва да направим от тази противопоставка? Че страхът може да бъде и забранен, и заповядан, защото той може да бъде и порочен, и добродетелен. Добродетелен е страхът от Бога и сродният с него страх от родителите, както и страхът от наказателните земни власти, защото този страх предпазва от зло. А страхът от човеците, който откъсва от страха Божи и тика към вероотстъпничество, е непременно грях, и то страшен грях, защото довежда до най-голямото зло – отпадането от Бога. Тук ние няма да говорим за добродетелния страх, а ще спрем вниманието си върху порочния страх, защото той е един от греховете против внушенията на деветото блаженство.
Порочен страх
Да се страхуваш от Бога е според израза на Словото Божие ”начало на мъдростта” (Псалом 110:10). Боейки се да не съгрешиш пред Бога, ти ще придобиеш опитно познание за Божиите заповеди, ще проникваш все по-дълбоко в Божиите закони, а това ще те направи премъдър. Дръзкото безстрашие пред Бога, напротив, ще те повлече по пътя на греха и докара до подсъдимата скамейка. А ако избегнеш нея, рано или късно ще паднеш в ръцете на неумолимото Божие правосъдие. И ти, измамен от греха, ще се окажеш безумен, че си следвал неговия гибелен път. Безстрашните пред Бога от опит ще узнаят колко ”страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!” (Евреи 10:31).
Как става човек дръзко безстрашен пред Бога? Как загубва спасителния страх Божи? Като охладнее към вярата си и започне да се ръководи само от земните си интереси. Понеже тези негови земни интереси имат много врагове в лицето на околните, едни от които му завиждат, а други са готови да му пакостят, за да изковат върху неговите злополуки своето щастие, той почва да се бои от хората. От страх пред тях той е готов на всякакви компромиси, дори и най-позорните, стига само да не пострадат земните му интереси. От страх пред тях той е готов понякога и от вярата си да се откаже, и Бога да похули, и враг на Христа да стане, стига само да има благоволението на някои човеци. Така страхът от човеците убива страха Божи у него и заглушава гласа на съвестта в душата му.
Във време на гоненията срещу християнството между многото смели изповедници на Христовото име имало и такива вярващи, които от страх да не ги подложат на мъки, да ги затворят в тъмници, да им отнемат имуществата или да ги умъртвят, се отричали от Христа и изказвали готовност да се покорят на волята на гонителите. Такива нещастници загубвали вечното си спасение, за да запазят земния си жалък живот. Но и него загубвали, защото в даден момент смъртта дохождала и им го отнемала. Чрез отричането си от Христа те само огрешавали душите си, възбуждали у околните отвращение от своето малодушие, започвали след отпадането си един живот на робско подчинение на своите земни господари и нерядко били наказвани твърде скоро от Божието правосъдие. Някои от тях ставали предатели на своите събратя по вяра, други се отдавали в отчаянието си на гнусен порочен живот, а трети, не можейки да понасят укорите на съвестта, свършвали жалкото си земно съществуване със самоубийство.
Разказва се за един вероотстъпник, че той по време на гоненията бил хвърлен в тъмница. Когато го разпитвали, той казал, че вярва в Христа, но… добавил: ”да горя за Него не бих могъл”. Тази слабост на християнина била правилно схваната от враговете му като вероотстъпничество, и те побързали да го освободят. Със смесени чувства от радост и скръб от облекчение и угризения на съвестта този освободен нещастник се върнал у дома си. През следващата нощ, когато той спял в леглото си, в къщата му избухнал пожар. Вероотстъпникът, който не искал да гори, трябвало сега да изгори, но с тази разлика, че нямал вече никаква утеха в сполетялото го нещастие, защото се бил отрекъл от Христа!
”Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото, голяма е наградата ви на небесата” (Матeй 5:11-12)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
Деветото блаженство много прилича по съдържание на осмото. Но между тях има и немалка разлика. Докато в осмото блаженство се облажават гонените заради правдата, тоест гонените заради добродетелния си живот, тук, в последното блаженство, Господ облажава гонените заради вярата в Него. Това значат думите: ”Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене”.
Кои са гонените заради Христа?
Кои са ония блажени души, към които се отнасят словата на Спасителя от деветото блаженство? Безспорно това са мъжествените християни, които знаят в Кого са повярвали (2 Римляни 1:12) и затова за нищо на света не се отказват от Него. Щастливи в своето общение с Господа, Който им осигурява най-високото земно благо – спокойната съвест, очакващи с вяра, че и на небето ще бъдат вечно със своя Спасител, те не се боят ни от хули и подигравки, ни от клевети и лъжи, ни от гонения и мъки, нито дори от смърт. Надеждата, че ще бъдат навеки с Иисус Христос в задгробния свят, ги прави твърди в изпитанията. Такива смели християни е имало във всички времена. Това са мъчениците за Христа. Това са безстрашните изповедници на Неговото спасително учение. Това са онези верни души, към които се отнасят великите Христови думи: ”Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен” (Матей 10:32).
В първите векове на християнството, когато нашата божествена религия се е разпространявала сред скапания от морална поквара езически свят, много римски императори, потънали в разкош и разврат, в гордост и самозабрава, гонели невинните християни, защото извиквали подозрение сред обществото, като не вземали участие в обществените нецеломъдрени веселби, жестоки празненства и разюздани пиршества. Те стояли настрана, понеже всички подобни прояви били заразени от идолопоклоннически дух. А християните не искали да се кланят на друго божество, освен на единия истински Бог. Затова езичниците ги обявявали за врагове на обществения ред и за човекомразци. От ласкателство и любоугодничене езичниците стигали до чудовищните прояви да въздават божески почести на своите развратени и славолюбиви императори. Християните не могли да вършат това. Те решително отказвали да кадят тамян пред статуите на римските владетели и да им се кланят като на Бога. Затова ги обвинявали, че оскърбяват императорското величие. Вярващите в Христа се събирали обикновено нощем на богослужения, за да не бъдат смущавани от злите си врагове. Затова ги наричали заговорници и смутители. А понеже вечерите им били общи и понеже непонятна за развратния езически свят, братска любов ги свързвала, независимо от общественото им положение и материалното им състояние, враговете им ги ругаели като развратници. Християните се причащавали благоговейно с Христовите Плът и Кръв, а неприятелите им ги укорявали, че колят деца, за да ги изяждат.
Разбира се, всички тези обвинения били клеветнически. Същинската причина за гоненията била друга. Християните били живо изобличение за развалата в тогавашното общество и затова станали омразни. А ако се взрем още по-дълбоко, ще открием и друга една причина – злобата на преизподния свят, който не можел да понася бързото разрастване на Христовата църква по земята. Сатаната и неговите демони чрез гоненията воювали против Христа и Неговите последователи. Гонителите са били само оръдия на ада.
Иисус Христос дойде да разруши делата на дявола (1 Иоан 3:8). И ги разруши. Дяволът бе победен на Голгота. Хиляди и милиони човеци се откъснаха от неговата тъмна власт, за да тръгнат след Бога. Вбесен, сатаната си отмъсти на християните, като подтикваше императори и управници да ги гонят. Но навреди ли той с това на Христовите последователи? Не, защото, подгонил ги, той ги вкарваше, против волята си, по-скоро в царството небесно. Измъчвайки ги, увеличаваше наградите им. Убивайки ги, правеше ги безсмъртни!
С дивата ярост на сатаната, вдъхновителя на езическите управници, се обясняват неизразимо жестоките гонения против невинните християни. Ето как ги описва св. Тихон Задонски: ”Против повярвалите в Христа какви клевети, оскърбления, ругатни, безчестни имена и укори не са измисляли иудеите и езичниците! Какви ли най-тежки мъчения и ужасни видове смърт не са изобретявали царете, князете и велможите на този век! Връзвали ги, затваряли ги в тъмниците, морили ги с глад, водели ги голи по улиците, били ги, разкъсвали ги както вълците агнетата; варели ги в котли, напълнени със сяра, смола и масло; пекли ги като месо за ядене на железни скари; затваряли ги в нажежени пещи и в зачервени медени волове, хвърляли ги във водаи огън, и прочее, и прочее. Но нищо не успели. Не могли да угасят пламъка на вярата. И, което е по-чудно, колкото повече измъчвали верните, толкова повече се умножавало числото им; и с колкото повече кръв от своите чеда светата Църква се обагряла, толкова повече чеда раждала; тя пращала на небето при своя жених Христа техните свети души, избелени в Неговата кръв и станали като чисти гълъби”.
”Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас” (Лука 6:26)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
Кои са греховете против внушенията на осмото блаженство? Лесно ще се досетим, ако си припомним на какво ни учи то. В него се посочва като висока добродетел това – да си готов да бъдеш гонен и хулен заради правдата Божия. Кое е противоположното на това? Туй да избягваш всячески да бъдеш преследван за правдата, като ѝ изменяш чрез лицемерие. Това да бъдеш приеман в почести, издиган и облагодетелстван заради неправдата, като ласкателстваш.
Ето тези грехове – лицемерието и ласкателството – ще бъдат предмет на днешната ни беседа.
Лицемерието
Има люде, които желаят всякога и от всички да се говори за тях добро. Нямайки добродетели, те искат да придобият славата, че имат такива. Чувствайки, че добрите са на почит и те искат да минават за добри, бидейки всъщност зли. Като виждат колко похвали пожьнват любвеобилните, и те се преструват, че обичат ближните си, обичайки всъщност само себе си. Покварени в дълбините на сърцето си, те не желаят да подемат трудовете и подвизите на себеизправлението, за да добият добродетели, а искат евтино да спечелят славата, че са добродетелни, бидейки всъщност порочни. Те разбират, че е срамно да си явно безчестен, затова си слагат маската на честността. По този начин те почитат външно доброто, но в душата си слугуват на злото. Такива люде се наричат лицемери. Някой си бе правилно казал, че лицемерието е единствената отстъпка, която порокът прави на добродетелта.
Св. Василий Велики, като говори за лицемерието, казва: ”Мнозина в този свят, като в театър, играят като че чужда роля в своя живот: едно носят в сърцето си, а друго изнасят на показ пред хората.” Те имат две лица и винаги старателно скриват едното. Представят се ту за вярващи, ту за свободомислещи, според случая и изгодата. Те гледат едновременно на две страни: и нагоре, и надолу! Сред свободомислещи скриват религиозните си възгледи. А в религиозна среда искат да минават за благочестиви и се показват като човеци с високи духовни настроения. С това желаят да направят добро впечатление. Те са като грабливите птици – хвърчат нависоко и се стремят уж към слънцето, но погледът им все надолу гледа и търси земна плячка!
”Блажени изгонените заради правда, защото е тяхно царството небесно.” (Матeй 5:10)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
Когато говорехме за четвъртото блаженство, ние разкрихме с Божията помощ, че гладни и жадни за правдата са онези, които имат жива съвест и като почувстват в правдолюбието си, че още не са осъществили достатъчно правдата Божия, гладуват и жадуват за нея, стремейки се да я постигнат. Тогава изтъкнахме, че към блаженство води искреният стремеж към добродетелност и че блаженство създава постигането на праведност. А сега ще се постараем да изясним думите на Христа: ”Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно”. Тук безспорно Спасителят облажава утвърдените в правдата Божия и то дотолкова, че са готови да приемат за нея разни гонения и скърби.
Правдата е съвкупност от добродетели. Добродетелният живот се постига чрез изпълнение на Божиите заповеди. Оттук се вижда, че гонени за правда са преследваните и измъчваните заради верността им към Божиите заповеди, тоест онези, които се стремят да живеят благочестиво.
Св. Иоан Златоуст, като пояснява осмото блаженство във връзка с предшестващото за миротворството, говори: ”За да не помислиш ти, че мирът е всякъде похвално дело, Христос е прибавил и тази заповед: Блажени изгонените заради правда, тоест гонените за добродетелта, за покровителството на другите, за благочестието на душата”.
Кой гони праведните?
Човешкият здрав разум и човешката съвест изискват злото да бъде гонено, а доброто – възнаграждавано. Та има ли нещо по-пакостно за отделния човек и за обществото от греха, от беззаконията, от неправдите? Те заслужават да бъдат наказвани и с безчестие пропъждани от човешката среда! И обратното, има ли нещо по-полезно и благотворно за отделния човек и за обществото от благочестието, от праведността, от твърдото следване на Божия път, от точното изпълнение на Божиите заповеди? Всички, които чрез добродетелния си живот влияят добре на обществото, би трябвало да бъдат възнаграждавани, сочени за пример и насърчавани. А ето,тъкмо те най-често биват гонени. Защо?
Свещеното Писание ни дава най-кратък и най-точен отговор на този въпрос, като казва: ”Цял свят лежи в злото” (1 Иоан 5:19). Потъналите в зло хора ненавиждат добрите. Като са продали душите си на дявола, за да угодят на някоя своя страст, те не могат вече да понасят добродетелното поведение на другите, които не припкат „с тях в същото прекомерно разпътство“ (1 Петр. 4:4). И затова ги корят, ненавиждат и гонят.
И те, гонителите, може би са били някога добри, но ето, подхлъзнали са се и са паднали долу. И сега вече езикът им пагуба измисля… те обичат зло повече нежели добро, повече лъжа, отколкото да говорят правда (Псалом 51:4-5). Затова всеки, който не е като тях, им се струва непоносимо неприятен. Те го чувстват като мъчително изобличение за себе си, защото на чистия фон на неговия праведен живот още по-очебийно изпъква тяхното нечестие.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.