ЩО Е ХРИСТИЯНСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ?*

Кристофър Доусън

Въпросът в заглавието е един от жизнените въпроси на нашето време. Необходимо е да си зададем този въпрос, макар и самият факт на неговото поставяне да е симптом за състоянието на съмнение и несигурност, в които живее модерният човек. Обикновеният човек в миналото не си е задавал този въпрос. Всеки е приемал, макар и погрешно, че е наясно с това, що е християнска цивилизация, никой не е поставял под съмнение нейното съществуване, а и повечето хора от онези времена биха отговорили, че християнската цивилизация е единствено възможната за западния човек.Christopher DawsonТова е било валидно за християнския свят до XVIII век; дори и само фактът, че използвам израза християнски свят и приемам, че читателят ще разбере какво имам предвид, е достатъчно доказателство за това. Но това престава да бъде валидно за европейския континент след XVIII век и от този момент нататък концепцията за християнската цивилизация се превръща в предмет на спор. Тази промяна не е настъпила в еднаква степен в Америка и в Англия. Така например англосаксонското мисионерско движение от XIX век, представено от хора като Дейвид Ливингстън[1], приема за даденост, че експанзията на християнството е неделима от експанзията на западната цивилизация. За тези хора западната цивилизация е продължавала да бъде християнска цивилизация, сравнена с езическите варварски или нехристиянските цивилизации на античните народи.

Днес ние лесно можем да видим тяхната грешка и да осъзнаем трагичните последици от нея. Днешната опасност обаче се състои в това, че ние отиваме в другата крайност, отричайки социалното или културно значение на християнството. Човек като Ливингстън не би могъл да изпълни своята мисия, ако не беше отгледан и възпитан в християнска среда. Той е бил наследник на християнското общество, а съставна част от християнското общество е християнската култура. Защото въпреки днешното дълбоко разделение на Словото от света, на християнската вяра от светската активност, на Църквата от държавата и на религията от бизнеса, никой и днес не може да отдели вярата от живота или живота на вярващия човек от живота на общността, от която той е част. Където има християни, там трябва да има и християнско общество и ако християнското общество е имало достатъчно дълга история, то е развило обществени традиции и институции, християнска култура, а в крайна сметка – и християнска цивилизация.

Изглежда, че вече отидох твърде далеч, като допуснах наличието на съгласие по употребата на термини, които далеч не са толкова ясни, колкото изглеждат на пръв поглед. Защото термини като „цивилизация”, „култура” и „християнски” е много вероятно да са натоварени с голям емоционален и морален заряд. Думата „християнски” е използвана или поне е била използвана в близкото минало в смисъл на морално превъзходство; „цивилизация” обикновено включва в себе си оценъчен елемент за наличие на висше обществено и интелектуално развитие; докато думата „култура” се използва в два много различни смисъла, но обикновено под този термин се разбира наличието на развита образователна система.

За целите на настоящата дискусия ще се опитам да използвам тези термини в строго описателен смисъл, като изключа всякакви морални оценки от тях, тоест оценки за тяхната стойност. Думата „култура” е използвана в смисъла на социалните антрополози – като описание на всеки начин на живот, който притежава постоянна институционална или организирана форма, което дава възможност да се говори за култура на едно племе или за култура на невежите канибали. Под термина „цивилизация” разбирам всяка култура, която е усложнена до степен, че е създала градове или държави. А когато използвам думата „християнски” за отделни хора или общества, имам предвид, че те изповядват християнска вяра или определена форма на християнската вяра, а не че те са хора и народи, които се държат по начин, които смятаме за подобаващ за християните.

Нека започнем с кратко описание на това какво включва културата – всяка култура, дори и най-низшата. Никоя култура не е толкова низша, че да е лишена от някакъв принцип на морален порядък. В действителност смятам, че можем да отидем още по-далеч, като кажем, че същността на културата е моралният порядък и именно той я превръща в култура. Дори тези социолози, които са склонни в най-голяма степен да отрекат или омаловажат значението на духовния елемент в културата и гледат на нея по чисто бихейвиористки начин – подобно на покойния професор Уилям Греъм Съмнър[2] – признават, че културата е модел или система от „народни традиции” или „нрави”, и смисълът, в който те използват този латински термин, води до заключението за наличие на фундаментално съгласие по концепцията за културата. Думата „mores” означава както морал, така и маниери, а днешното строго разграничение между етика и традиции има много скорошен произход. Римляните, които са били запознати с етическата проблематика и са притежавали автентична морална философия, са означавали тези две концепции с една дума и докато под „boni mores” те са разбирали това, което ние разбираме под „добър морал”, със същите думи са описвали и добрите маниери. Дори и днес ние трудно можем да пренебрегнем връзката и близостта между моралното образование и обучението на добри маниери и децата не могат да различат вината от моралната простъпка от срама от погазването на добрите маниери.

Обръщайки се към примитивните общества, не можем да очакваме от тях да правят ясна разлика между етика и обичаи, която ние приемаме за даденост. Това не означава, че етиката е маловажна, тъкмо обратното – тя покрива значително по-широко пространство във всички посоки – както навътре в посока към религията, така и навън в посока към обществото. Всички примитивни култури са обвързвали етиката с множество други концепции, които днес са разграничени, но които в древността са съставлявали различните части на една морална цялост, която е включвала закона и религиозните ритуали, както и морала и социалните традиции. Да вземем например закона – разграничението между моралния и юридическия кодекс е сравнително модерно явление както в по-примитивните култури, така и във великите цивилизации на древността. Големите юридически кодекси са включвали всичко и са притежавали свещен характер, благодарение на който те са осигурявали крайна санкция върху перцепциите, които, от една страна, ние приемаме за секуларни, обществени или политически, а от друга – които ние свързваме с морала, религията и или ритуала.

Пример за подобна унификация на стандартите е юдейската Тора, където единството на религия, етика, закон, ритуал и церемонии е особено ясно и където виждаме, че този свещен закон е приеман за основа на националната култура и за самата основа на човешкото съществуване. Подобна връзка между религия, закон, морал и ритуали е налице във всички велики световни култури на Китай, Индия, при исляма в не по-малка степен, отколкото в примитивните култури.

Така например в Китай можем да забележим, че конфуцианската етика заляга в основата на китайската култура в продължение на повече от две хиляди години, така че който и да било аспект на китайската култура не може да бъде разбран без нея. Конфуцианската етика, от една страна, е свързана с китайската религия и ритуал, а от друга – с китайския политически и социален ред. Тя е неделима също и от китайското образование и традицията за ученост. Погледната по този начин, китайската култура представлява неделимо цяло – това е цялостна и неделима мрежа от социални и морални връзки.

Сега вече можем по-добре да разберем що е християнска цивилизация. В миналото християнството е имало за западната цивилизация същото значение, каквото е било значението на конфуцианството за Далечния изток или на исляма за Близкия изток. Християнството е създало принципа на моралното единство и е предоставило на западните народи духовните ценности, моралните стандарти и концепцията за Божествен закон, от който извличат своята санкция и валидност всички човешки закони. Ако християнството отсъстваше, на Запад без съмнение щеше да съществува друга цивилизация, но тя щеше да бъде много по-различна от тази, която ние познаваме – защото племената, народите и нациите на Запада придобиват общо съзнание и чувство за културно и духовно единство точно благодарение на християнството. Това не е само теория на един християнски апологет. В същата степен това се признава и от историци, които не изпитват симпатия към християнството. Това е мнението например и на Едуард Гибън, известен с критичното си отношение към цялата християнска традиция. Той никога не отрича, че Европа е създадена от Църквата, и дори завършва своя критичен преглед на произхода на християнството, заключавайки, че влиянието на религията и „нарастващата власт на папството циментира единството на християнската република и постепенно води до появата на сходни маниери и общо право, които отличават днешните независими и дори враждебни нации на модерна Европа от останалия свят[3]”.

Използвания от Гибън термин „маниери” трябва да разбираме в широкия смисъл, за който стана дума по-рано. Това, което отличава новите християнски народи на Европа от техните езически праотци, е възприетата от тях нова система от морални стандарти и идеали. Няма съмнение, че тези нови стандарти са били приложени от тях на практика много несъвършено, но същото вероятно е валидно за приложението и на старите морални стандарти, защото винаги съществува дълбока пропаст между моралните стандарти на обществото и моралната практика на отделните хора, а тази пропаст е толкова по-дълбока, колкото по-високи са тези стандарти, така че е естествено ние да очакваме в случая на християнството контрастът между моралните принципи и социалното поведение да бъде много по-ярък, отколкото в езическото общество. Но това не означава, че моралните и духовните ценности са социално пренебрежими. Те оказват влияние на културата по всички възможни начини – чрез институциите, символите, литературата и изкуството, както и чрез личното поведение. Да вземем за пример трансформацията на варварския крал или военен вожд, която се извършва чрез ритуала на освещаването, практикуван в цяла Европа през Средните векове. Очевидно това не превръща обикновения феодален монарх в св. Луи или крал Алфред, но така се установява една идеална норма, спрямо която владетелите са оценявани и която оказва морализиращо въздействие върху самата институция. Същото може да се каже и за институцията на рицарството, още по-вярно е това за същинските християнски институции като свещенството, епископата и монашеството. Християнската цивилизация със сигурност не е съвършената цивилизация, но тя е цивилизация, която приема за норма християнския начин на живот и която формира своите институции като олицетворение на християнския ред. Тази цивилизация е съществувала на практика повече или по-малко от хиляда години. Тя е била жив и растящ организъм – истинско дърво на културата, дало изобилни плодове. Както казах, тя по никакъв начин не е била съвършена цивилизация. В ранния си период това е цивилизация на покръстени варвари и тя съхранява определени варварски елементи, които търсят мястото си в хода на нейната история.

Нашата модерна западна цивилизация в Европа и Америка е пряк наследник и продължител на тази християнска цивилизация. Модерната цивилизация никога нямаше да се появи без предходната. Но нашата модерна цивилизация не е християнска. Тя е резултат от двеста години прогресивна секуларизация, в хода на която изключително християнски институции и социални стандарти постепенно бяха отхвърлени. Това е бил сложен процес. На европейския континент, особено във Франция, това е станало чрез насилствена и катастрофална промяна, включително чрез политическа революция и религиозни преследвания. От друга страна, в Англия този процес се е развил постепенно и дори и днес там продължават да съществуват някои от типичните институции на стария християнски ред като държавното утвърждаване на националната църква и тържественото религиозно освещаване на монарха. Случаят на Америка или по-конкретно на Съединените щати се различава и от двата типа. Това беше първата държава от християнския свят, установила пълно разделение между държава и Църква. Но това не включваше незабавна и пълна секуларизация на културата. През по-голямата част от XIX век именно църквите, а не държавата бяха движещите сили на образованието и културата, особено в новозаселените територии на Средния и Далечен запад. Пълната секуларизация на публичното образование е сравнително ново явление и нейното влияние върху американската култура започна да се проявява едва наскоро.

В крайна сметка резултатите от това двестагодишно развитие са сходни във всички страни на Запада. Традиционната християнска цивилизация днес вече е част от историята и може да бъде разбрана след полагането на значими изследователски усилия или напрягане на въображението, след като целият днешен западен свят представлява секуларна технологична цивилизация, която той разпространи или разпространява и из целия останал свят – както сред старите цивилизации в Азия, така сред новите народи на Африка и Океания. Тази секуларна цивилизация както в Европа, така и в Америка, все още носи белезите на своя християнски произход и съхранява християнски традиции и институции, макар те вече да са пръснати и да не са интегрирани в органическата структура на цивилизацията.

Мненията за значението на тези християнски елементи се различават в зависимост от личния опит на индивида. Към края на XVIII век вече е имало територии и социални пластове, в които християнската религия не е била практикувана, докато в други тя продължава и до днес да бъде приемана за основа на социалния живот и образованието. И сега ние дискутираме именно този пречупен модел на християнската култура, това е и причината за повечето от нашите практически трудности при намирането на ясни отговори и задоволителни решения на проблема. От една страна е налице гледната точка на Т. С. Елиът, представена в неговите дълбоки и провокативни студии върху християнската култура.

В първата от тях, Идеята за християнското общество, той пише: „Обществото продължава да бъде християнско, докато не стане някакво друго. Смятам, че днес нашата култура е основно негативна, но доколкото тя въобще е позитивна, тя продължава да бъде християнска. Не мисля, че тя може да остане само негативна, защото негативната култура престава да бъде действена в свят, в който икономическите и духовните сили са доказали действеността на позитивните култури, дори и те да са били езически; затова смятам, че ние сме изправени пред избора между създаването на нова християнска култура или възприемането на езическа. И двете предполагат радикална промяна, но аз вярвам, че по-голямата част от нас, ако изведнъж осъзнаем всички промени, които биха се случили в рамките на няколко поколения, ще предпочетат християнството[4]”.

Макар и да съм съгласен с избора, който трябва да направим, ми се струва, че тук е подценена степента, в която модерната цивилизация е придобила позитивни секуларни характеристики, и се съмнявам, че мнозинството от модерните хора имат нещо против това състояние. Християнска цивилизация беше установена след приемането на Кръста като символ – In hoc signo, vinces[5]. Символ на модерната цивилизация вече не е Кръстът, а знакът на долара и точно това е движещата сила на западната цивилизация. Съмнявам се, че мнозинството от днешните хора биха отхвърлили този символ. Доларът е нещо много хубаво посвоему и има много добри християни, които са готови да го приемат за символ на нашата цивилизация. Наистина, те едва ли разбират какво би означавала пълната секуларизация на нашата цивилизация. Те са готови да възприемат секуларната държава и секуларното образование, но същевременно искат да запазят християнските етически стандарти и не разбират до каква степен и по какъв начин духът на цивилизацията оказва влияние върху моралните ценности на отделните хора.

В миналото беше възможно църквите и други малцинствени групи да съхраняват своите етически стандарти срещу тези на доминиращата култура. Но те платиха за това висока цена. В случая на ранните християни това е означавало смъртоносна битка между Църквата и езическия свят, в края на която християнството триумфира след дълги векове на преследвания. В случая на евреите в Европа това е било свързано с живот в гетото, довел до ограничаването и изтощаването на тяхната култура; а в случая на малцинствените групи в модерния християнския свят, като менонитите и квакерите, то е произвело паралелна култура под формата на сектантство, отделила тази група от по-широката национална култура.

След като християнските стандарти в живота на семейството и на религиозните групи са успели да се съхранят, вероятно цената си е струвала, макар и това да е било съпроводено с известна загуба на социални предимства. Но във високо организирания живот на модерната секуларна държава за тези отделни групи става все по-трудно да поддържат собствения си начин на живот под формата на подземен религиозен свят или на субкултура. Тъй като модерната държава, независимо дали е демократична като Съединените щати, комунистическа като Съветския съюз, фашистка като предвоенна Италия и Германия или националистическа като новите държави в Азия и Африка, вече не се задоволява да се придържа към ограничените функции на либералната държава от ХІХ век. По същество всички модерни държави са тоталитарни, доколкото те се опитват да контролират икономиката, културата и политиката. Те не се занимават само с поддържането на публичния ред и защитата от външни врагове. Те са поели отговорност за всички различни видове активности на общността, които преди са били предоставени на инициативата на индивида или на независимите социални организации като църквите, и сега те надзирават благоденствието на своите граждани от люлката до гроба.

Модерната демократична държава, дори и в Америка, е нещо много по-различно от формата на държавно управление, предвидено от създателите на Американската конституция. Най-общо може да се каже, че те са били противници на държавната намеса и са се стремили да създадат система, която да съхрани свободата на индивида или на общността да ръководи собствения си живот или да формира културните си институции. Модерната демократична държава е иззела и част от функциите на Църквата. Тя е учител и духовен водач на гражданите и всяко влияние, което води до излизането на гражданите и особено на техните деца извън това универсално ръководство, се приема за нежелано, ако не и за откровено нелоялно.

Очевидно тази ситуация крие редица опасности за християнското общество. В Съединените щати тази опасност все още не изглежда толкова остра. Докато огромното мнозинство от членовете на Американския конгрес поне номинално членуват в Църквата, малко вероятно е държавата да възприеме активна антихристиянска политика. По-тревожна е обаче перспективата за бъдещето. Защото публичното образование става все по-секуларно, а поради растящите разходи за образование държавата започва да придобива образователен монопол, християнският елемент в нашата култура е обречен на изчезване, а победата на секуларизацията като действена религия, или по-скоро като контрарелигията на американския народ, изглежда все по-вероятна. Днес вече училището всеобщо е приемано не като образователна институция в смисъла на XIX век, тоест като общ увод към литературната, научната и културната традиция, а като морално обучение на гражданите, като инициация и индоктринация на американския начин на живот, а тъй като публичното образование е в същността си секуларно, това означава, че като валидни в него се разпознават само секуларните аспекти от американската култура. Разстоянието от това състояние до момента, в който християнският начин на живот ще бъде отхвърлен и поставен извън закона като отклонение от стандартния начин на обществено поведение, е много малко.

Християните, подобно на евреите преди тях, приемат, че страхът от Бога е началото на мъдростта, така че истинското образование без познаването на Бога е невъзможно. Не беше такова решението на нашата модерна секуларна цивилизация. Както наскоро отбеляза бившият ръководител на ЮНЕСКО д-р Джулиан Хъксли[6], „Бог днес се налага като грешната хипотеза за всички аспекти на реалността, включително и за духовния живот на човека[7]”. Очевидно е, че сегашното състояние на постхристиянския свят, на света, който вече не е християнски, а само съхранява смътна симпатия или сантиментална привързаност към християнските морални идеали, е по същността си временно състояние. Ако не бъде постигнато възраждане или връщане към християнската култура, към социалния живот на християнската общност, очевидно модерната цивилизация ще става още по-позитивно или агресивно секуларна, отколкото тя е днес. За отделния християнин ще бъде все по-трудно да живее и практикува своята религия в една подобна безбожна цивилизация в сравнение с миналото, в сравнение дори с епохата на преследванията. В миналото, например в Римската империя, семейството е формирало самостоятелна и почти независима от държавата общност, така че то е имало възможността да се превърне в първична клетка на непризнатото християнско общество или култура. Докато днес всеобхватното влияние на държавата и на секуларната масова култура поставя под съмнение самото съществуване на семейството като социална единица. Без християнското семейство не може да съществува християнски общностен живот, всъщност не може да съществува и Църква в традиционния смисъл на думата – те остават само разпокъсани индивидуалности, поддържащи изолирано пророческо свидетелство, подобно на Илия в пустинята.

Всичко това поражда въпроса дали идеята за връщане към християнската цивилизация е въобще възможна в условията на модерния свят, какъвто той е приеман днес както от секуларистите, така и от християните? Със сигурност днес не може да става дума за възстановяване на стария съюз между Църква и държава или за връщане към църковната доминация над обществото. Но това не означава да отричаме идеала за християнска цивилизация или за необходимостта от връщане към духовното единство. Царството Божие е универсално Царство – няма аспект от човешкия живот, който да може да остане извън него или който да може да се освободи от неговото подчинение. Християнството по природа е световно трансформиращо движение. То променя човечеството и в хода на този процес променя обществата и цивилизациите. Преди половин век Пий Х написа: „Целта на Църквата винаги е била да възстанови всичко в Христос, да възстанови не само това, от което пряко е зависела мисията на Църквата да води душите към Бога, но също и всичко онова, което естествено следва тази мисия, тоест на християнската цивилизация във всичките елементи, от които тя се състои”.

Тази идея се прокрадва през цяла поредица от социални енциклики от времето на Лъв ХІІІ до днес и аз не допускам някой да отрече, че това е нормалното прието учение на Католическата църква. Може да бъде отговорено, че това не се приема от протестантите и че това е една от основните разграничителни точки между католици и протестанти. Със сигурност това не се приема от някои протестанти и в наши дни отричането на концепцията за християнската цивилизация се е превърнало в основополагаща концепция за школата на екзистенциалисткото неокиркегорово християнство, което оказва огромно влияние върху религиозната интелигенция, ако може да се употреби този израз. Но поне според моето разбиране това никога не е било характерна черта на протестантизма като цяло. Един от най-влиятелните английски протестантски мислители на миналия век, Фредерик Денисън Морис[8], превърна в център на своето учение позитивното утвърждаване на всеобщото Христово царство върху всеки аспект на човешката култура и върху всяка форма на човешкия живот, а един от неговите съвременни ученици, каноникът Ален Видлер[9], в своите лекции, изнесени преди няколко години тук в САЩ, защити тезата, че макар и Морис да е изглеждал изолиран и почти маргинален мислител, възгледите му са оказали влияние върху мнозина от най-важните библейски и догматични теолози на нашите дни.

Не е трудно да открием представителите и на другата позиция – особено в Съединените щати, където съществува стара и влиятелна традиция на религиозен индивидуализъм и малцинствени движения, които не проявяват интерес към проблема за цивилизацията в нейните религиозни аспекти. Ако разбирам правилно тази традиция, тя се дължи на две различни влияния – едното е на влиянието на Калвинистката доктрина за избраното малцинство, а другото е връщането към идеята за определен вид интензивно религиозно преживяване. Но със сигурност това мнение не следва Калвинистката доктрина в нейната чиста форма. Тъй като никой протестант повече от Калвин не е настоявал на спазването на християнските стандарти в живота на общността и на християнските задължения на християнската държава, това е напълно валидно и за пуританите от Нова Англия. Всъщност реакцията срещу пуританите в Англия от XVII век и в модерна Америка се дължи на съпротивата срещу опитите на пуританите да наложат прекалено стриктната калвинистка етика и култура върху обществото. Но тази атака не е проведена от теолозите, които не вярват във възможността за съществуване на християнска цивилизация, а от хуманистите, или секуларистите, които биха искали да еманципират културата от църковния контрол.

Тази съпротива продължава да бъде силна и днес. Съпротивата на обикновения човек срещу християнската цивилизация не е съпротива срещу средновековната култура, която е включвала всички страни от човешкия живот в свещения ред на сакраменталните символи и литургични традиции – тази култура се намира толкова далеч от нашия опит, че не може да провокира нашите емоции по какъвто и да било начин – тази съпротива се дължи на страха от моралния ригоризъм, от забраната на алкохола или от цензурата върху книгите и филмите, или от фундаменталната забрана на учението за биологичната еволюция.

Защитниците на християнската цивилизация обаче не искат подобно ограничаване на културния хоризонт, а тъкмо обратното – те искат да бъде възстановено духовното измерение на социалния живот, чието отсъствие осакати и затъмни културата на модерния свят. Ние притежаваме нови ресурси на могъщество и познание, за които старата християнска цивилизация едва ли дори е мечтала. Но същевременно ние изгубихме духовната визия, притежавана от човека в миналото – чувството за вечен свят, от които зависи преходният свят на човешките дела. Тази визия не е изключително християнска, тъй като тя е характерна и за великите цивилизации на Древния изток, както и на езическия свят, така че под въпрос е поставена не само самата християнска цивилизация. Според мен е полезно тук да се възползвам от полезното разграничение, което Джон Байли[10] прави в своята малка книжка Що е християнска цивилизация по отношение на ползването на термина „езически” при описанието на доминиращия дух на секуларното общество. Думата „езически” (отбелязва той) често е ползвана без съзнание за нейното съдържание, сякаш чрез нея се обозначава човек, лишен от всякакво религиозно чувство и който отрича боговете въобще. Всички истински езичници обаче са споделяли религиозно чувство и тяхната фундаментална грешка се състои по-скоро в това, че те са почитали прекалено много божества. Дилемата днес не се състои в това да бъдеш християнин или езичник, а в това дали да бъдеш християнин или да не бъдеш фактически никакъв, тя не се състои в това дали да бъдеш част от Църквата или от някакво духовно общество, което изисква същото пълно отдаване, а между това да принадлежиш на Църквата или да не принадлежиш на нищо. Тази трагедия е обхванала до такава степен нашия живот, че той вече не принадлежи на нищо, той няма свой духовен дом, лишен е от крайни отправни точки и от малко основополагащи концепции за посоките, в които той би искал да се развива [11].

Приемам това за вярна диагноза за нашата съвременна цивилизация. Обществото обаче не може да продължи да стои статично в тази духовна ничия земя. То неминуемо ще се превърне в плячка на нечистите духове, които се опитват да направят изпразнената човешка душа свое обиталище. Секуларна цивилизация, която няма друга цел извън собственото си задоволяване, е нещо чудовищно – канцерогенен тумор, който разрушава себе си. Единствената сила, която може да освободи човека от Царството на мрака, е християнската вяра. Модерният свят не предлага алтернативни решения, не предлага избора на други възможни религии. Изборът е между християнството и нищото. А християнството остава жива възможност. Разпокъсаните елементи на християнската традиция и християнската култура продължават да съществуват и днес в модерния свят, макар и те да изглеждат временно забравени или пренебрегнати. Възстановяването на християнската цивилизация не означава създаването на чисто нова цивилизация, а по-скоро културното събуждане или реактивиране на християнското малцинство. Нашата цивилизация е станала секуларна най-вече защото християнският елемент е застанал в пасивна позиция и е позволил културата да бъде водена от нехристиянското малцинство. Тази културна пасивност не се дължи на дълбока екзистенциална загриженост за човешките трудности или на страха от Божествения съд, а тъкмо обратното – на стремежа към социално удобство и прекаленото разположение към приемането на ценностите на секуларизираното общество. Същинската пречка пред възстановяването на християнската култура е интелектуалната и социална инертност на християните. Повече от половината от населението на тази страна членува в Църквата и християните не могат да твърдят, че са лишени от възможността да влияят върху обществото. Липсва не сила, а воля.

Превод от английски: Момчил Методиев

________________________________________

Източник – http://www.hkultura.com. Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Дейвид Ливингстън (1813-1873) – шотландски мисионер и изследовател. – Б. а.

[2]. Уилям Греъм Съмнър (1840-1910) – американски учен, известен преподавател в Йейл, автор на редица книги и есета по история на Америка, икономическа история, политическа теория, социология и антропология. – Б.пр.

[3]. Decline and Fall, ch. XXXVII, ii, “The Conversion of the Barbarians“. – Б. а.

[4]. The Idea of a Christian Society [New York: Harcourt, Brace and Co., 1939] p. 13. – Б. а.

[5]. С този знак ще победиш (латински). Фраза, която император Константин чул заедно с видението на Кръста непосредствено преди битката с Максенций през 312 година – Б. пр.

[6]. Сър Джулиан Хъксли (1887-1975) – английски еволюционен биолог, хуманист и международен деец. Защитник на идеята за естествения отбор и водеща фигура в еволюционния синтез от средата на ХХ век. Първи генерален директор на ЮНЕСКО (1935-1942). – Б. пр.

[7]. New Bottles for New Wine [New York: Harper & Brothers, 1958], p. 272. – Б. а.

[8]. Фредерик Денисън Морис (1805-1872) – английски теолог и християнски социалист. – Б. пр.

[9]. Александър Видлер (1899-1991), по-известен като Алек Видлер – известен английски либерален теолог и историк на религията. – Б. пр.

[10]. Джон Байли (1886-1960) – шотландски теолог, пастор от Шотландската църква, преподавател по богословие в Университета в Единбург. – Б. пр.

[11]. John Baillie, What is a Christian Civilization? [New York, Oxford University Press, 1945], p. 39. Б. а.

Изображение – авторът, Кристофър Доусън (1889-1970). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-54B

МОДЕРНОТО ОБЩЕСТВО И ПРАВОСЛАВИЕТО В БЪЛГАРИЯ*

Дилян Николчев

Дилян НиколчевТемата за модерното гражданско общество взривява всички граници. Тя е богата и пъстра като самия живот. Затова ние тук положително няма да можем да я изчерпим. Тя ни внушава обаче да направим опит да прекъснем абстрактното разглеждане на конституции и институции поне за един момент. Ако не са активисти, истинските хора живеят в крайна сметка в житейските ситуации не според дневния ред на политиката. Те искат да научат нещо за ценностите, към които да могат да се придържат. В елементарен смисъл свободата е такава ценност. Тя е просто желание да не бъдеш затворен[1]. Но векът, който вече е към своя край, оставя склонните към размишления объркани, изчерпани и все пак с искрица надежда. Какъв е смисълът на това убийствено време, как трябва да разберем и проумеем ценностите на човешкия живот, кой е пътят към модерното гражданско общество?

Преди да направим опит да отговорим на тези въпроси, е необходимо да излезем от двумерния анализ на конфликтите в модерното общество – политически и икономически, и да насочим вниманието си към жизнения шанс на всяко общество – нравствеността. Нравствеността като етична категория е тясно свързана и вродена в религиозността… Ще каже някой: стари идеи! – Напротив: Идеите, чието време, надяваме се, е дошло, са стари, познати, добре проверени. И от всички добре проверени национални идеи за свободно българско гражданско общество най-устойчивата, най-родолюбивата, най-отговорната, най-неопетнената остава тази на Православната ни църква. Ето защо, „анатомията“ на модерното общество в следващите страници ще бъде разгледана през призмата на православното учение в контекста на историческия опит на Българската православна църква.

Кои са причините за нравствения срив всред българското общество? – Може би историята би трябвало сама да разказва:Дилян НиколчевБез да се връщаме с подробности назад в многовековния исторически път на Православната ни църква, който е и летопис на българската народност и държавност през вековете, ще трябва поне да отбележим обективните факти от нейната обществена роля:

1.Българската православна църква е артифакс, тоест първопричина за образуването на българската нация и в голяма степен и за утвърждаването на държавните ѝ устои.

2.Дори по време на петвековното османско робство Българската православна църква остава носителка на националното съзнание и културно-християнските блага на народа.

3.Пак по време на това робство, по време на Възраждането, именно Църквата, в частност нейното духовенство, застава начело на борбата за църковна и национална независимост.

4.Свободна България в своята основа се явява дело на църквата, на Българската Екзархия.

5.В следосвобожденска България до 9.09.1944 година, Църквата е често в конфликт с политическите партии и правителства, но остава неразделна част от народа, а народната душа е олицетворена от смелите защитни реакции на нейни висши духовници по съдбоносни за страната ни политико-икономически моменти.

6.Следва един твърде тежък и драматичен период за Българската православна църква. В годините непосредствено след 9.09.1944 година са убити, затворени в лагери хиляди български духовници. Българската комунистическа партия, която идва на власт, прилага своите схващания за свободата на съвестта и вероизповеданията. Църквата е отделена от държавата. Важен момент в политиката на комунистическата партия към религията е отделянето на училищата от Църквата и нейното лишаване от религиозно-възпитателна функция спрямо подрастващото поколение. Не по-безболезнен удар е нанесен и срещу нейното висше ръководство.

В своето отношение към религията Българската комунистическа партия се ръководи от постановката на Ленин[2], че религията е частно дело на хората, но не може да бъде частно дело по отношение на партията. За нея не е безразлично не само отношението на членовете ѝ към религията, но и състоянието на последната в страната, нейното влияние и дейността на институциите ѝ. Поради това партията-държава започва организирана и целенасочена дейност за отслабване влиянието на религията в страната. Срещу православието в частност е мобилизиран мощен пропаганден апарат, в който са включени класици на марксизма-ленинизма като партийните идеолози Николай Мизов[3], Кр. Кръстев[4], Т. Стойчев[5], сегашният главен редактор на вестник „Дума“ Стефан Продев[6] и други. Максимално се активизират партийните и други „обществени“ организации в борбата с религията, като силово се ангажират с атеистично-възпитателна дейност. Резултатът естествено е противопоставяне на невярващи на вярващи, нарушаване на законите и правата на човека. Така се получава един типичен тоталитарен начин на третиране на проблема за свободата на съвестта и изповеданията. При него се декларират религиозните права и свободи, но при тяхното осъществяване се налага стремежът на партията да ограничи влиянието на религията в страната. А това вече води не само до ограничаване правата на човека и до дискриминационно отношение към вярващите, но и до реално унищожаване на гражданското общество.Дилян Николчев 7В този контекст от събития гражданското общество бе разделено в най-благоприятния случай на две категории граждани: едно от предварителните условия да си в първата категория бе декларацията да си атеист, невярващ. Тази категория пълноправни граждани допускаше до себе си граждани от втората категория (вярващи), на които гледаше като ab absurdum и неблагонадеждни. Дори когато такива хора бяха допускани в обществото в резултат на симпатии или проява на чисто човешки добродетели, то неминуемо присъстваше елемент на тревога.

Най-скъпата цена се плати с жизнените шансове и със спъването на напредъка към гражданско, модерно общество. От човека като личност, като частица от обществото, бе иззета основната му функция – моралът, който е фундаментът, върху който се гради всяко свободно човешко общежитие. Без морал няма социален и индустриален напредък, няма граждански права и свобода на личността, няма либерално и модерно общество.

Една неприятна история от нашето минало не може да бъде премахната с помощта на дефиниции. По този начин известни двусмислености остават неизбежни. С това възниква практическият въпрос: как можем да се приближим до необходимата цел – модерното общество, и каква е ролята на Църквата за постигането на тази цел?

Трите пътя, които трябва да извървим, според православния мироглед не са от вчера, но са важни.

I. Българската православна църква и политическият път на развитие към модерното обществоДилян Николчев 6Отделните иерарси и духовници на Православната църква симпатизират на различни политически партии, но по традиция това не им пречи да имат единно становище към установилата се политическа структура в България. Голямото предизвикателство на настоящия век в сферата на политическия живот несъмнено са двете крайни течения – фашизмът и комунизмът. В сложния проблем на политически борби тези два антагонистични полюса на съвременния свят рефлектираха и върху религиозно-етичната позиция на Българската православна църква. Без да се спирам, по понятни причини, на политическото поведение на църковния ни клир от последните четиридесет години, ще отбележа отношението на българските иерарси по този въпрос от преди 9.09.1944 година.

Много сполучлива оценка на тези два политически тумора – фашизма и комунизма, дава ерудираният Софийски митрополит, по-късно Български Екзарх Стефан. „От християнско гледище – пише Високопреосвещеният митрополит – комунизмът и националсоциализмът са еднакви в основата си – те са псевдорелигии. В стремежа си да станат единствен авторитет в индивидуалния и колективния живот, те са готови да защитават своите домогвания чрез насилие и безпощадна нетърпимост[7]“. Мастити български иерарси доказват своята християнска обществено-политическа позиция и чрез смел личен пример в най-тежките години на Втората световна война. По време на акцията на българското правителство за репатрирането на българските евреи Св. Синод начело със Софийския митрополит Стефан[8] и Пловдивския митрополит Кирил[9] открито и енергично протестират срещу Закона за защита на нацията по еврейския въпрос.

Осъзнавайки настъпващата болшевишка опасност, българските богослови открито предупреждават: „Комунизмът обезценява и обезличава човека, пише Иван Панчовски, сваля го от неговия царствен трон и го изравнява с животните… Комунизмът лишава човека от Божия образ и подобие и му придава зверски и маймунски образ… Комунизмът е отрицание не само на Бога, но и на човека[10]“.

Отношението на Българската православна църква към политическите крайности в обществения живот в страната ни е последователно отрицателно. Упреците към партиите с недемократични прояви са не само израз на защита на самата Църква, но и тревога за самия български народ. „Както левите, така и десните политически партии у нас – четем в църковния печат – се стремят съзнателно и свободно да скъсат връзки с оная наша народна светиня, която бе и продължава да е вдъхновителка на всички свободолюбиви идеи и е готова да даде всичко свое за успеха и благоденствието на българския народ. И затова тя е изолирана и от ляво, и от дясно[11]“. Несъмнено критиката е отправена към управлението на Народния блок, който само от няколко месеца е на власт. Но позицията на Българската православна църква е принципна и активна през цялата ѝ многовековна история: Тя е била и е категорично против „зоните на беззаконие и неправда“ в политическия живот на нашите общества.Дилян Николчев 5Изводът, който може да се направи по отношение на позицията на Православната църква към политическия живот, който е компонент от развитието на всяко модерно общество, е:

1.Православното учение е, че „всяка власт е дадена от Бога“. Когато обаче държавната власт постъпва не съгласно с нравствените изисквания, Църквата има правото и е длъжна да протестира и да повлияе върху политиката на управляващите. Същата държавна власт може да приеме или отхвърли критиките на Църквата, но последната е длъжна точно и ясно да посочи истинското положение в страната и причините за ненормалното състояние в държавата[12].

2.Българската православна църква е против политическите крайности в обществено-държавния живот. Като пример за политически екстремизъм тя посочва двата антипода на политическата култура – фашизма и комунизма. Вторият носи все още своите негативи върху българското общество. Комунизмът бе бедствие не само за Българската православна църква, но и за целия български народ[13].

3.Българската политическа архитектура ще е добре да асоциира в себе си един националноотговорен елемент, примерът на който се крие в богатия исторически опит на Православната ни църква. Независимо от идеологическите възгледи да се работи за „церкви и отечеству на пользу“.

II. Българската православна църква и социално-икономическият път на развитие към модерно общество

Проблемите на икономическото развитие на модерните общества са били важен обект на особено внимание на българското богословие, което то разработва предимно в социално-нравствен план. Средствата, които предлага Православната църква за постигане на икономически напредък, са предимно духовно-етични и са свързани с теорията за надкласовата и надпартийна същност на религията.

Коментирайки икономическата криза, световноизвестният български богослов – църковен правист, юрист и социолог протопрезвитер Стефан Цанков, пише: „Кризата е една манифестация на извратеността, на духовните начала, чрез които се ръководи икономическият живот. И тук задачата на Църквата е не да предписва икономически реформи или средства за стопански ред, а: първо да се опълчва против злото, човешкия грях в това стопанство. Например: против абсолютизирането на икономическите цели, против стопанския егоизъм, против пренебрежението на правдата в стопанския живот и така нататък. Че и да се застъпва за един религиозно етически (християнски) дух[14]“.

Православните богослови, дори и в най-тежките години на комунистическото управление, винаги са защитавали идеята за собствеността и по-специално за частната собственост. Колко точно звучат думите на професор Ганчо Пашев в защита на собствеността и човешкия труд: „Тия плодове – рожби са негови, от неговата душа откъснати, от нея захранвани и отгледани. Те са негова собственост[15]“.Дилян Николчев 4За богословите не е отминат и проблемът „бедни-богати“, наличието на които не се крие в частната собственост. Причините за това са преди всичко субективни, произтичащи от личните качества на човека – пестеливост, трудолюбие и инициатива, или леност, мързел, слугуване на различни пороци и така нататък. Неравенството е двигателят в обществото на стремеж към собственост, към създаването на ценности. На пръв поглед като че ли има логическо противоречие. Идейната насоченост на православното учение за собствеността е в подкрепа само на тези, които с честен труд умножават своите богатства. В противен случай богатството, натрупано с измама, затруднява влизането в Царството Божие и обикновено довежда до погубване на душата (вж. Матей 5:19; Марк 8:36; Лука 6:24 и други). Неслучайно в десетте Божии заповеди се казва: „Не кради, не лъжесвидетелствувай…, не пожелавай дома на ближния си;… нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито никакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“ (Изход глава 20). Що се отнася до реалното премахване на бедността, „бедни ще има дълго време още, докато се преродят хората; богати: докато се установи и възпита у хората друг поглед върху богатствата, друга оценка и друго разбиране на материалната култура, когато тя ще бъде средство на всички хора, за да преживеят на земята тъй, че да освободят душите си за висшите задачи на своето духовно-нравствено предназначение[16]“. Началото на това църковно-социално разбиране се крие още от първите времена на християните, когато „всички вярващи бяха заедно и имаха всичко общо; продаваха стоката и имота си и всяка собственост и разпределяха парите на всички според нуждата на всекиго“ (Деяния апостолски 2:44). Този синтезиран идеал и пример на първите християни обществото може да достигне само тогава, когато по нравствен, ненасилствен път достигне до моралната висота и оценка, че „излишествата на богатите са нуждите на бедните[17]“.

Православните богослови твърдят, че социално-икономическият идеал може да бъде осъществен единствено по пътя на икономически реформи, вървящи успоредно с нравственото самоусъвършенстване. По този повод иеромонах Наум пише: „Църквата не може и не трябва да възприеме комунистическите средства за една социална борба по две причини: първо – понеже този начин на съпротива стои в рязко противоречие с нейната идеология, и второ – защото е убедена, че по пътя на стачки, революции, барикади и атентати не се лекуват болезнените прояви на човешкия дух и не се създава една здрава основа на живота[18]“. Църквата проповядва ненасилие в обществото и на подобно противопоставяне за решаване на социално-икономически проблеми предлага християнско милосърдие и благотворителност.

„Не трябва да отблъскваш нито един беден, прост и слаб човек, за да не те отблъсне Бог[19]“ – съветва и предупреждава човечеството св. Иоан Златоуст. Немалка част от представителите на човешкия род обаче не виждат причина да помагат на страдащите, гладните и жадните, на жизнено-нуждаещите се от помощ и човешка топлота. Като римския поет Плавт, който, издигайки своята „морална“ максима „Ноmo homini lupus est”[20], призовава да не се помага на бедните, защото лоша услуга прави на гладния и жадния оня, който му дава да яде и пие, тъй като дареното само унищожава и удължава страдалческия живот на нещастника. Или като Овидий, чието мнение относно милостинята е: „Защо да се дава на бедните? Когато даваме на тях, сами се лишаваме, а на другите помагаме дотолкова, доколкото да продължим жалкия им живот… [21]“.Дилян Николчев 3Не такъв пример ни дава Господ Иисус Христос. Сам Спасителят храни гладни, лекува болни, възкресява мъртви.Той учи, че всички хора са братя и са длъжни да си помагат и да се обичат, дори и враговете. „И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем“ (Матей 5:40-42). Спасителят изисква милосърдните ни дела да бъдат безкористни и доброволни:„И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците“ (Матей 6:2).

Влиянието на Църквата се проявява във възпитанието[22] в духовно изящество. Въпреки ширещия се икономически материализъм човек не може да живее само с хляба земен, защото, както е казал Тертулиан, „душата по природа е християнка“. Човечеството трябва да бъде осветено от светлината на Църквата, която от своя страна да разбужда социалната съвест, да благовести на отрудените и обременените. Действителното милосърдие никога не е угасвало в Църквата, феноменът на доброволната помощ, който Църквата подкрепя и поощрява, призовавайки всички да сътрудничат, е живо назидание и днес.

Най-същественото, което характеризира живота на Спасителя и Неговите ученици, е трудът и неговата заслужена награда. „Моят Отец досега работи и Аз работя“ (Иоан 5:17) – ето това е възловото начало в Христовата мисия. Така, трудът в християнството се превръща в един ръководен принцип, свързващ материалните и духовните ценности, необходимостта и законността на възнагражденията за всеки труд с признаване правото върху едни или други ценности. Прекрасен образец за съчетание между благовестническа дейност и физически труд показали и апостолите. Св. апостол Павел денем и нощем изработвал палатки, за да изкарва прехраната си, та да не бъде в тежест на вярващите. И с пълно право той дава себе си за пример на ефеските презвитери: „Сами знаете, че за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце“ (Деяния апостолски 20:34[23]).

Изводът, който можем да направим за социално-икономическия път на развитие на модерното общество, според православното схващане, е:

1.Решението на социалния въпрос не е да създаде рай, а по-скоро да се решат твърде елементарни въпроси. Социалният живот има две цели: да се намалят човешките страдания, бедността и униженията и да се създадат положителни ценности. Хляб трябва да бъде гарантиран за всички и за всеки. Нетърпимо е да има на земята изоставени хора, лишени от осигуровка за съществуване. Трудът трябва да намери своя смисъл и достойнство, а не да се превръща в стока. Трудът не е нищо друго освен работа за осъществяване ценностите на истината, красотата и светостта.

2.Горецитираният извод обаче не трябва да спекулира по отношение на идеята за равенството, която в определен момент може да има практическо значение. Защото сама по себе си идеята за равенството е нищожна, сама по себе си тя не означава въздигане на всеки човек, а завистлив поглед към съседа. И все пак съществува равенство на всички хора пред Бога, но това се изразява в свободата и достойнството на всеки отделен човек, а не на всичко като цяло. Думите на св. апостол Павел до солуняни: „Който не иска да се труди, не бива и да яде“ (2 Солуняни 3:10), следва да са отправен принцип в посока справедливостта.Дилян Николчев 23.Решението на икономическия въпрос се крие и в правилната държавна политика по отношение на собствеността. Собствеността, поставена в светлината на християнската нравственост, се явява вътрешна и външна необходимост за живота на човека. Тя е важно условие за властта на духа като творческо начало, „за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело“ (2 Тимотей 3:17). Собствеността и правото на собственост са неоспорима даденост на християнския живот. Но да владееш над вещите и то за задоволяване само на своите собствени интереси е нещо чуждо, далечно и противоречиво на духа на християнството и на Христовата любов. Иначе, „каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Марк 8:36).

4.Държавата, ако иска да види осигурено своето битие, в своята законодателна и изпълнителна дейност не трябва да се ръководи от неясните и сменяващи се понятия на човечеството, а да потърси живителна сила за развой и възход в християнското разбиране за „природата“ на труда и стопанството[24]. Сам Спасителят Иисус Христос ясно ни говори: „Без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5).

III. Българската православна църква и духовният път на развитие на модерното общество

Преди всичко трябва да се отбележи, че под „духовен път“, под „духовност“ не трябва да се разбира единствено вътрешната и външната проява на религиозността. Духовността е по-широко нравствено понятие, което намира своя израз под различни форми: език и нрави, характер и темперамент, изкуство и наука, право и стопанство, изграждането на материални и духовни блага[25]. Що се отнася до по-тясното – православно схващане на термина „духовност“, то практически и идейно се обхващат в него всички по-горе изброени форми на човешкото развитие, но обогатено с нещо много ценно: вярата в Бога и човека, вярата в доброто, в справедливостта, в любовта и истината, вярата и верността към Православната църква.

Разбира се, субективни възгледи са недопустими по въпросите на вярата: невъзможно е всички хора еднакво всичко да разбират и свободно да възприемат. Едни преживяват религиозните и другите чувства вътрешно, други ги изразяват чрез външни проявления: жестове, думи, въздишки и така нататък. Но едно се разбира еднакво от всички, а именно – доброто и злото[26]. Разбира се и от вярващи, и от невярващи, като и едните, и другите заемат равнопоставено място в редиците на духовния път, водещ към модерното общество.

Днес много се говори за Църквата в секуларизирания свят и се изказват опасения за това каква ще бъде линията на поведение и какво място ще заеме тя в съвременното общество. Обаче в това (ако се абстрахираме от съществуващите в момента вътрешноцърковни проблеми, които по мнение на автора са политически увертюри в областта на Църквата) няма нищо ново. Сам Христос и апостолите провеждали своята дейност направо в секуларизирания свят, понеже нито за момент не са се отделяли от народа и неговите нужди[27]. В наше време е необходимо религията да се приближи повече до съвременния човек и заедно с това да се търсят нови форми и способи за разрешаването на важните социални проблеми, за осъществяване на социалната справедливост. Извън народните маси не трябва да се полага труд. Затова всякога са имали и имат успех тези, които работят в тясно общение с народа. От такава позиция трябва да осъществява своята мисия Православната църква, за да води народа към добро и помогне да се разрешат всички нравствени и социални проблеми така, че да ги приближи колкото е възможно повече към признаваната от всички и действена правда и справедливост[28].Доцент НиколчевВ новата епоха възниква ново общество с нови проблеми и потребности. В това ново общество и Църквата трябва да намери и намира своето място. Новата епоха изисква нова работа и нови позиции.

Духовността, в отношението ѝ към модерното общество, дотук се разглежда и разбира в широк, нетехнически смисъл. Възможно ли е да се даде практическо „движение“ на коментираните дотук идеи? На този „парещ“ поне от няколко години въпрос отговорът е повтарящо се положителен и може да се дефинира така:

1.Необходимо е на всяка цена да се възстанови историческият съюз между Църквата и Училището, тоест между майката и чедото. Трябва да се подчертае дебело, че въобще най-важните неща в битието са такива, че „не могат да влизат в охлювните черупки на нашите сетива[29]“. Политическото късогледство на управляващите, които и да са те, не трябва да отнема от желанието на българския ученик да открие и научи нещо ново, интересно и полезно за бъдещия им житейски път. Религиозното ограмотяване в училищата е, ако не задължително, то поне крайно желателно. Часовете по религия благоприятно ще съдействат за развитието на собствените сили и способност на учениците, ще се развие у тях способността за разсъждение и преценка. Точността в текста, необходима при религиозното обучение, засилва паметта и обогатява речника им. Същото това обучение дава на волята и чувството нравствена норма, изпитана от двадесет века насам, а Свещената история прави нагледно това нравствено учение с многобройни примери на възвишени и благородни чувства. От своя страна, църковната дисциплина е несравнимо училище на уважение и справедливост, на истинска любов към всички човеци, което е особено полезно за оформяне на човека от социално гледище. Освен това, изучаването на религията в училищата дава много познания, които помагат на учениците да разберат общата история, литературата, археологията и творбите на различните изкуства[30].

Ето защо, давайки си добра сметка за всички тези ценни и незаменими страни на религията и в частност на православието, грамадната част от българите – родители, ученици и учители, желаят приемането в училищата на религиозното ограмотяване.

2.Необходимо е на всяка цена да се даде нов смисъл на структурата на сегашното семейство. Въпреки кризата, която семейството на много места изживява, общо е убеждението, че то остава основа на обществото, най-задушевна и най-съвършена социална формация. Настъпилите изменения в стила на живота вследствие на политическите промени през последните десетилетия на настоящия век, включително и тези от 1989 година насам, в резултат на разместването на пазарно-икономическите пластове в обществото, на проблемите в производствената заетост и социалната защита на мъжа и жената, безспорно дават отражение върху брачните отношения. Все пак съвременните социолози не предвещават край на семейството. Те само настояват да се създаде такава жизнена структура на брачния и семеен живот, при която личността на съпрузите и децата може да получи максимално развитие и пълен разцвет.

В подкрепа на идеята, че е необходимо да се даде възможност на съвременното семейство да напусне „евтиния пансион за пренощуване“ и да преоткрие здравината и дълбочината на християнския брак, се изказва и Православната ни църква.

Българската православна църква може да изиграе изключително положителна роля за укрепване структурата на българското семейство. За това е необходима, разбира се, широка държавна и обществена подкрепа, изразяваща се в достъп на Църквата до училищата, семейството, средствата за масова информация и така нататък. Законодателното отношение на държавата към Църквата трябва да е в известна степен преференциално.

По силата на вярата в Бога, в изпълнение на Божията воля и чрез действието на свръхестествената благодат, християнският брак ще затвърди устоите на българското семейство, като:

а) предпази от разложение семейното огнище и утвърди моногамията не само като юридическа норма, но я превърне в нравствен закон за пребиваване в безусловна брачна преданост и вярност до гроб: в християнския брак мъжът и жената не стават пленници на низши страсти, нито попадат в примката на прелъстяващи съблазни и увлечения, а винаги спазват обета си за вечна привързаност, преданост и вярност[31];

б) чувствително намали трагедията от разводите, при които се руши както щастието на мъжа и жената, така и се разпъва на кръст обичта и съдбата на децата, лишени от един от своите родители; разводът е и социално бедствие и косвено увреждане устоите на обществото. А за вярващите това, което Бог е съчетал, човек не бива да разлъчва (Матей 19:6; Марк 10:9);

в) подобри атмосферата при отглеждането и възпитанието на децата: свещено нещо са децата и голямо е благословението и благоуханието, което те внасят най-напред в семейството, а оттам го разпростират върху все повече хора, върху цялото общество. Именно детето със своята невинност и чистота, от една страна, и извършваното със саможертвена обич негово отглеждане и възпитание, от друга страна, може би най-много допринася за светостта на християнското семейство[32].Доцент Николчев 2Възпитанието на децата, което е най-висше и трудно изкуство, е най-важно общо задължение на родителите – и на майката, и на бащата. Родителите-християни са готови на всякакъв подвиг, на всякаква саможертва, готови са да преминат всякакви трудности, да понесат всякакви лишения, да правят отстъпки и прощават, но никога не секва и не се изчерпва тяхната морална сила, никога не отпада. Родителското възпитателно въздействие е огромно и несравнимо с никое друго педагогическо влияние.

Чрез вдъхновената вяра в Бога, чрез устрема към богоподобно съвършенство и чрез освещаващата Божия благодат, християнското семейство е морално здраво и ненакърнимо. Съзнавайки високото си призвание и голямата отговорност пред обществото и пред себе си, пред Бога и пред Църквата, вярващите все повече ще пазят здравината и светостта на своите семейства, за да стоят на висотата на християнското си достойнство и на патриотичното си съзнание[33].

Като заключение на цялата тема може да се каже:

Такива разсъждения настройват за размисъл и надявам се човешките надежди да се заловят за тях. Предлаганите форми за по-добър живот и постигане на желаната цел – достигането на модерно общество, са добре изпитани и проверени през вековете. Те имат същите жизнени шансове и намират своето потвърждение там, откъдето произлизат – от дълбините на хилядолетното православно учение и традиции. Дали ще съумеем да използваме тези дадени ни шансове – всичко зависи от нас; нашият живот е това, което ще направим ние с него. Бог е създал човека свободен да избира. Усетът за посоката и успеха не трябва да се разбира формално, методите за реализация са не само технически, а нещо повече: „мисловните полета“ и „стратегическото“ ни поведение са преди всичко нравствено-духовни.

Ако се помисли добре над всичко това, тогава модерното гражданско общество не би изглеждало лошо място за живеене, стига да поддържаме буден духовния порив за подобряване на нещата. И тогава с основание бихме възкликнали: „Велико нещо е човекът“ (Притчи 20:6), защото всекиго почитаме, братството обичаме (1 Петр. 2:17).

_________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 5, с. 9-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Дарендорф, Ралф, Съвременният социаленциален конфликт, [С., Център за изследване на демокрацията], 1993, с. 247.

[2]. Н. Бердяев дава следната характеристика на Ленин: „Ленин е страстен и убеден атеист и враг на религията – Ленин е почти гений на грубостта – такъв е неговият стил“. Вж. Бердяев, Н., Извори и смисъл на руския комунизъм, С., 1994, с. 178.

[3]. Вж. например: Мизов, Н., Методологически проблеми на атеизма, С., 1970; Човек, религия, познание, С., 1973; Религиознание – система и същност, С., 1976; Религия и хуманизъм, С., 1971; Отношението на религията към труда на трудещите се, С., 1959 и други.

[4]. Вж. например: Кръстев, Кр., Религия и религиозност, С., 1974; Религия, мироглед, ценности, С., 1978 и други.

[5]. Вж. например: Стойчев, Т., Социализъм и религия, С., 1965; Религия и общество, С, 1971; философия, религия, атеизъм, С., 1974; Атеистичните традиции на българския народ, С., 1974 и други.

[6]. Вж. например: Продев, Стефан, Сестра на мрака, Народна култура, бр. 27, 1958.

[7]. Софийски митрополит Стефан, списание Духовна култура, 1939, кн. 5-6, с. 148.

[8]. На специално заседание от 2.IV.1943 година Св. Синод разглежда прилагането вече на приетия закон за преследването на евреите. Реакцията на митрополит Стефан е твърде характерна за общото неодобрение от страна на Българската православна църква, с което се посреща антисемитският закон. „Законът за защита на нацията – изтъква той – бе създаден под чуждо влияние с преднамерена цел да се злепостави една част от българското гражданство – еврейското малцинство. В това отношение законът отиде дотам, че извърши посегателство върху правата на Българската църква, да се забрани кръщаване на евреите, а после и венчаването с българи”. Вж. ЦДИА, ф. 791, оп. 1, а. е. 70, л. 70.

[9]. В Пловдив на 9-ти срещу 10-ти март 1943 година са арестувани около 1500 евреи, за които Пловдивският митрополт Кирил лично се застъпва. Вж. пак там.

[10]. Панчовски, П. и Ив. Панчовски, Пътят на модерния човек към Бога, С., 1943, с. 177.

[11]. Вж. вестник „Пастирско дело”, брой 45, 1931.

[12]. По този въпрос вж. и Милаш, Далматински епископ Никодим, Православно църковно право, С., 1904, с. 671.

[13]. Навсякъде в статията, където става въпрос за „комунизъм“, авторът има предвид проявите на този вид „политически тумор“ в България до 1989 година. Всякакво друго тълкуване и асоциация със сегашната БСП е въпрос на лична преценка и анализ на читателя.

[14]. Цанков, Ст., Народ, държава, свет и църква на православния Изток, ГБф, т. 14, 1936-1937, с. 105.

[15]. Пашев, Г. Ст., Собствеността в светлината на християнската нравственост, ГБф, т. 17, 1939-1940, с. 59.; Учението на Църквата за собствеността намира своя силен правов институт в учението на Самия Господ Иисус Христос. Спасителят нееднократно отбелязва несъвместимостта на богатството с пълното християнско съвършенство, но едновременно с това Той защитава правото на собственост. В Неговите проповеди и притчи се съдържа богата юриспруденция, която свидетелства, че Христос, макар и да не освещавал тогавашните правови институции, не излизал и да ги осъжда. Той просто и спокойно ги констатирал като нещо нормално и типично. Господ Иисус Христос споменава различни видове собственост: домовладение, заграждано от собственика (срв. Лука 12:39); владение на стадо (срв. Матей 18:12; Лука 15:4); лозе, оградено с плет (срв. Матей 21:33; Марк 12:1); аренда на лозе (срв. Матей 21:33, 44); правоотношения между господари и слуги (срв. Матей 24:45-51; Лука 17:7 сл.); продажба на имот (срв. Лука 12:33); разделяне на имот (срв. Лука 15:12); наемане слуги (срв. Матей 20:2 сл.; Лука 15:17); заем (срв. Лука 7:41; 11:5) и така нататък. Срв. по този въпрос и Спекторский, Е., Християнството и правовата култура, С., 1926, с. 8.

[16]. Пашев, Г. Ст., Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа, ГБф, т. 5, 1927-1928, с. 192.

[17]. Лебедев, А., Християнская помощь, Харков, 1905, с. 14; Цитираните думи са на св. Иоан Златоуст.

[18]. Наум, иеромонах, Църквата и социалният въпрос, С., 1941, с. 59.

[19]. Мутафчиев, К. Н., От извора на Цар-Симеоновия „Златоструй“, С., 1922, с. 18.

[20]. В превод от латински: „Човек за човека е вълк“.

[21]. Цит. по Шиваров, Николай и Димитър Киров, Беседи по религия, С., 1992, с. 126 сл.

[22]. Самата дума „възпитание“ е съставена от представката „въз“ (тоест повече) и „питание“ (храна) и има смисъл на „повече храна“ – „повече духовна храна“.

[23]. Цит. по Панчовски, Ив., Животът и щастието в християнско осветление, С., 1957, с. 183.

[24]. Такава мисъл изказва и „Железният канцлер“ Бисмарк: „Държавата, ако иска да види осигурено своето битие, трябва да почива на религиозни основи. Ако изтръгнем на държавата тези религиозни основи, от нея нищо друго не остава, освен случайно натрупване на права…“. Вж. Маринов, Борис, Опиум ли е религията за човешката душа и за народите?, С., 1944, с. 21; цит. по Ргоf. Dr. T. Toth, Im Weinberg des Herrn, 2. Aufl. Paderborn, 1934, S. 144.

[25]. За значението и тълкуването на думите „духовно” и „светско” вж. и моята статия „Религиозното образование“ (Правни основания), списание Богословска мисъл, бр. 1, 1996, с. 55.

[26]. Сурма, прот. К. Д., Религия и богословие (в превод), списание Духовна култура, 1969, кн. 11-12, с. 36.

[27]. Там.

[28]. Пак там, с. 38.

[29]. Архим. Евтимий, проф. д-р, Кратък наръчник по християнска апологетика, С., 1942, с. 39.

[30]. Димитров, Христо, Мотиви за и против премахване на вероучението от училищата, списание Духовна култура, 1946, кн. 2, с. 3 сл.

[31]. Панчовски, Иван, Освещаване на семейството, списание Духовна култура, 1974, кн. 11, с. 22.

[32]. Пак там, с. 24.

[33]. Пак там, с. 27.

Изображения – авторът, Дилян Николчев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4T6

”ПОЛИТИЧЕСКА РЕЛИГИЯ” И ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА В ИЗТОЧНА И ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА – ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОЦЕСИ И ТЕНДЕНЦИИ*

Дилян Николчев

Дилян НиколчевПреди няколко години публикувах статия, озаглавена Българската православна църква между вярата и политическата религия: посттоталитарни влияния и проявления[1]. В нея обърнах внимание на един тревожен за страната ни в последните години процес, а именно – все по-отчетливото демонстриране на явни и скрити „канали“ на взаимно влияние между Българската православна църква и политиката, респективно техните взаимно обвързани църковни и политически прояви. В същия текст употребих и се опитах богословски да анализирам понятия като „политическа религия“ и „православни политици“, определения, на които както тогава, така и днес малцина обръщат внимание – по същество и в перспектива. Затова и с известна доза задоволство изгледах като зрител авторското предаване „Вяра и общество“ на журналиста Горан Благоев на 5 април тази година, което тематично – с участието на професор Калин Янакиев – отдели внимание именно на тази проблематика в богословско-православна перспектива[2].

И така, когато през 1938 година немският учен Ерик Фьогелин издава труд със заглавие Политическите религии[3] и по този начин за пръв път това понятие („политическа религия“) придобива смисъл на определение за тоталитарните идеологии като фашизма, комунизма и националсоциализма, почиващи идеологически на квазирелигиозна националистическа основа, същият автор надали си е представял, че след шест и повече десетилетия неговата теория ще претърпи практически ново развитие в различни по форма политически квазирелигиозни движения в Европа, преди всичко на Изток и Югоизток. За Фьогелин и неговите последователи „политическата религия“ сама по себе си обаче не представлява религия в собствения смисъл на думата: това е идеология, притежаваща всичките признаци на религията, но не предполагаща вяра в Бога и задължително следване на определени традиционни религиозни принципи и правила[4]. В този аспект се състои в известен смисъл разликата между теорията на Фьогелин и тази на нововъзникналите най-вече в Източна и Югоизточна Европа партии и организации, изграждащи своята идеология на базата на религията, включително и по отношение основните ѝ верови характеристики. С оглед на традиционните религиозни специфики на тази част от стария континент религията, на която заложиха тези „политически религии“, бе единствено възможната – православието, изразено чрез някои Поместни православни църкви.Дилян Николчев 8Днес един от дълбоките проблеми, на които трябва да се обърне сериозно внимание, се явява този за характера и степента на влияние на православието в регионалната и световна политика. Наред с общоупотребяваните вече понятия „ислямски свят“, „ислямска политика“ и производните им политически интерпретации в популярната и научната литература, през последните години все по- активно започнаха да се използват и аналогичните им в религиозно отношение обозначителни термини „православен свят“, „православна политика“ в контекста на различните политически и обществени събития, най-вече в Източна и Югоизточна Европа. Очевидно е, че поне засега „православната политика“, за разлика от „ислямската политика“, не стъпва на световната сцена като едно монолитно политическо цяло. Това се дължи на обстоятелството, че са налице неясноти по някои съществени въпроси, като например за това дали има де юре и де факто такива държави или недържавни субекти, които както по идеологически път, така и посредством лидерски позиции се обединяват около „вменената им православна идеология“. Във връзка с това е необходимо да се установи действително ли днес съществува перспективата „православната политика“ да навлезе като религиозно-политически фактор в територията на локалнатата и световна политика и дали една такава политика се явява алтернатива на проислямската политика на Изток и на прохристиянската политика на Запад.

По отношение на поставените въпроси трябва със съжаление да се каже, че в наличната научна литература в нашата страна липсват каквито и да било сериозни изследвания. В редките случаи на работа по тази проблематика, в отделни научни статии или защитавани на конференции тези, съответните автори ограничават своите проучвания до обичайното изясняване на позициите на Църквата и държавата в контекста на утвърдените стандарти за системата на отношенията „Църква-държава“. По този начин актуалните проблеми, на които обръщам внимание – за процесите на инкорпориране на православието в политиката, от една страна, а от друга, на политизацията на Православната църква в държавите от Източна и Югоизточна Европа – са тотално премълчавани, подминавани и неизследвани, обстоятелство, непозволяващо обективно да се оценят самите процеси както като политически фактори, така и като православни такива.Дилян Николчев 7С оглед на политическите процеси в Източна Европа в контекста на използването на Православната църква като институция и религия за политически цели трябва да се посочат и причините за възникването на тази симбиоза между политика и религия. Може да се каже с положителност, че политизацията на религията и религиозацията на политиката се явяват закономерен резултат от неуспешния политически преход в тези държави от Европа, както и от неудачната модернизация и социализация, довели до социална криза и бедност в условията на икономическо развитие, а вследствие на това – и до криза на демокрацията, на националната, а и на религиозната идентичност в източноевропейските страни. Тези кризисни характеристики образуват всъщност обективните причини за политизацията на религията и религиозацията на политиката.

Що се отнася до инициаторите на тези процеси, колкото и анонимни да са те, то безспорно това са „новите православни политици“, отличаващи се с изключително повърхностни познания в областта на православното богословие, вследствие на което учението на Църквата се интерпретира като политическо-религиозна идеология по един особено спекулативен, манипулативен и демагогски начин, неотговарящ на православните канонични традиции. По правило това са хора, приели православието в резултат на „внезапно обръщане“ към вярата, пъстра представителност на най-различни социални слоеве от населението, люде с различно ниво на интелигентност, всичките обаче изповядващи „политическа религия“ „в полза“ на Православната църква. Тези „нови православни политици“ са характерно явление за страните от бившия социалистически лагер: Радован Караджич и Вук Драшкович в бивша Югославия, Корнелиу Вадим Тудор в Румъния, Жириновски и Дугин в Русия, Волен Сидеров и Слави Бинев в България и други[5]. За същите „нови православни политици“ важен фактор в привличането на последователи на „политически православните“ формации е съществуването на силни обредни православни традиции всред широките социални слоеве, наследство, завещано в голяма степен от порядките на комунизма в тези държави. Именно в средите на слабограмотни в политическо и религиозно отношение хора „новите православни политици“, в по-голямата си част сторонници на комунистическата идеология, намериха най-добрата за политическо-религиозна пропаганда почва, която сравнително успешно експлоатираха и експлоатират за постигането на определени политически цели.

Характерна за „новите православни политици“ е убедеността им, че те са истинските православни християни, докато всъщност съвсем не е така – те не винаги изповядват това, което включват учението, традицията и преданието на Църквата, и често гръмогласно издигат политически лозунги, стоящи в явно противоречие със същността на Църквата и още повече с нейните канони. В стремежа си да подчертаят своята загриженост за Православната църква тези „нови православни политици“ се вживяват в ролята си на „хибриден светски и духовен епископат“: приемат църковни и политически награди за изключителни заслуги за православното единство, с особено политическо-молитвено настроение протягат ръце за архонтска „благодат“, изключително активни са в областта на църковната дипломация, громят враговете на православието – ереси и политици – повече, отколкото самата Православна църква.Дилян Николчев 6„Загубата“ на Югославия в резултат на падането на Милошевич предизвика у православните панслависти остра реакция. В годините на войната те сурово заклеймяваха „враговете“ на разпадащата се федеративна република, настояваха публично Русия да помогне с оръжие на братята православни християни. След Милошевич те обвиниха славянските страни с прозападна ориентация като предатели на православието и панславизма и запазиха надежда, че социалистите в Сърбия ще се върнат на власт, след което новата балканска република може да бъде разглеждана отново като братска православна страна[6].

Изключение от тази панславянска политика не направиха и българските леви политици, както и някои техни висши църковни „покровители“. Нека само да припомним действията на Българската социалистическа партия, демонстрирането на активност от страна на „новите православни политици“, загрижеността на част от висшия клир за режима на Милошевич. Тези прояви на политически и „религиозен“ панславизъм поразително напомняха например политическата и религиозната активност на тогавашния руски президент Елцин, на лидера на най-голямата руска комунистическа партия Зюганов, а също и на споменатия Жириновски. Неизменно в техните политически платформи и програми присъстваше православната вяра, нещо повече – укрепването на връзката с Православната църква в полза на Русия. Така Русия все повече заприличваше на скрито православно царство, където границите между политиката и православната вяра и нейната църковна институция на практика се размиха.

Подобен православен комунизъм се роди и в нашата страна – с най-активното участие на тези, които до вчера убиваха православните християни само заради това, че вярват в Христос, а днес внушават на народа ни нова вяра – в идеите на православния комунизъм, защото според тях (по думите на Зюганов), „ако се вгледаме в Нагорната проповед на Иисус Христос и Моралния кодекс на строителя на комунизма, то по своето вътрешно същество те не се различават[7]„.

В настоящия момент различните православно-политически движения в Източна Европа изграждат своите идеологии и политики на базата на оформилите се през последните две десетилетия фундаментални православно-политически посоки: панславизъм, неоевразийство, православен национализъм, православен комунизъм и националболшевизъм. От съществуващите вариантни православно-политически идеологии най-универсална е евразийството в лявата му версия, тоест в съчетание с „православния комунизъм“. Най-добро представителство на тези политическо-религиозни православни течения днес се наблюдава в Русия, където управляващите – в лицето на партията „Единна Русия“ на президента Владимир Путин – неприкрито използват проправославните и прокомунистическите настроения, партии и движения не само за укрепване на властта, но и за консолидиране на православния свят в самата федерация и на международния терен около политиката на Русия и за политиката на Русия. Поддръжниците на тази про-Путин политика отидоха дори още по-далеч, като заговориха за „ядрено православие“ в контекста на „руската политика за национална и духовна сигурност“ и във връзка с ядрената военна мощ на европейско-азиатската федерация[8].Дилян Николчев 5Така националистическият политически управленски руски вариант на политическото православие бе използван и на международен терен посредством активирането му по време на събитията в Украйна например и по този начин постави „политическото православие“ като скрита карта и значим фактор в международните отношения. Всъщност ставащото днес в Русия – по думите на свещеник Яков Кротов – е „национализация на православието“, превръщането му в държавна идеология, като Руската православна църква възприема „функциите на полкови военен свещеник, който изпълнява задачи на командването[9]„. В случая, отново за Украйна, наблюдаваме демонстративно инструментализиране на православието от страна на Кремъл, както и пропагандна война, която Русия наложи по отношение на съществуването – според нея – на два религиозни християнски свята в споменатата държава: на Изток проправославен и проруски настроен, на Запад прокатолически и прозападен. Именно внушеното от тази политика съчетание на етнос и религия ми дава основание да изкажа опасение, че в случая вече става дума не само за регионална политика, но и за международна, която има пряко отношение към безопасността и мира в световен мащаб. От друга страна, проблемът се превръща в еклезиологичен, тъй като ние сме свидетели, че вместо да освещава националния си живот чрез прилагане на високите идеали за Едната Църква в него, Руската православна църква се използва от управляващите в Русия политици като инструмент за увековечаване на техните национални, политически и културни интереси.

Разбира се, когато интерпретираме въпроса за експлоатирането на православието за политически цели, то не бихме могли да се ограничим със случващото се в Русия. Тази игра на „политика в религията“ е позната и в страните от Източна и Югоизточна Европа, преди всичко в така наречените от някои автори православни държави от този регион. Тя, естествено, се характеризира с ред специфичности в резултат на придобития исторически опит от всяка от тях. Така например „интеграцията“ на православието в политиката на Република Гърция има вече двувековна традиция и дълбоко е пуснала корени в политическия и в държавния живот на южната ни съседка. Може дори да се каже, че съществува основание Гърция да се нарича православна държава, без това определение да се поставя в кавички, независимо че член тринадесети от нейната конституция от 1975 година гарантира свободата на вероизповеданията. В същото време обаче прозелитизмът се забранява, а Гръцката православна църква не само одобрява политическата активност в тази посока, но и сама възглавява този своего рода политическо-религиозен процес. Ето защо не е и чудно, че при това срастване на Църква и държава, на православна религия и политика през последните години се стигна до ескалиране на националистически тенденции на православнорелигиозна основа. Нека само да припомня казаното през 1981 година от тогавашния премиер-министър на Гърция господин Константинос Караманлис, че в гръцкото самосъзнание нация и православие са буквално синонимни понятия, които съвместно създават елинско-християнската цивилизация[10]. С други думи, православието в южната ни съседка вече се е превърнало в „гръцка вяра“, в „елинистическо православие“, но не само във веровата форма, а и във форма, политическа по същество. Нека също да припомня и за реакцията на Гръцката православна църква по време на събитията в Косово, когато тя рязко се противопостави на политиката на западните демократични ценности и застана зад политиката на етническо и религиозно прочистване от страна на Милошевич в този регион на Балканите. Именно архиепископ Христодул – при всички други положителни негови качества на православен архиерей – през 1999 година нарече ударите на НАТО по обекти в Югославия „удар против православието[11]„, а просръбската позиция на Гръцката православна църква по нищо не се отличаваше от тази на Гръцката комунистическа партия: и двете институции – църковната и политическата – демонстрираха агресивно по телевизии, радиа и вестници своите антинатовски и антиевропейски позиции; и двете събираха хуманитарни помощи единствено за Сърбия, но не и за страдащите и подложени на изтребление косоварци; и двете издигаха лозунги от типа на „Янки, вървете си у дома!“ и „Америка – убиец на народите[12]!“Дилян Николчев 4Друго характерно за проявите на „политическата религия“ в Гърция е и обстоятелството, че православието беше „прегърнато“ политически не само от ляво, но и от крайно дясно. В случая имам предвид отношението на крайно дясната националистическа организация „Златна зора“ към Гръцката православна църква през последните години. В резултат на нейната политика на „покровителство“ и „защита“ на православието в Гърция днес поместната църква в южната ни съседка е изправена, ако не пред разцепление, то пред силен вътрешноцърковен конфликт. Така например някои архиереи от по-младото поколение, начело на които е митрополитът на Калаврита – Амвросиос, открито демонстрират симпатии към „Златна зора“ и решително се обявяват против идеята за нейната забрана[13]. Те не само освещават постоянно разкриващите се офиси на неофашистите, но и ги съветват в проповедите си как „да подобрят своята работа за родината, религията, идеалите ни и срещу кризата на ценностите“. В другия лагер са противниците на настъплението на неофашизма и насилието – това са деветима епископи под ръководството на архиепископ Иероним, които излязоха с открито послание до миряните за осъждане на расизма, ксенофобията и насилието срещу емигрантите. В посланието ясно се казва, че „Църквата не може да заема политически позиции, още по-малко в крайно дясно, тя подкрепя демокрацията в Гърция и не се нуждае от защитници и спасители, каквито са тези от „Златна зора“ По-късно стана ясно, че някои от епископите, подписали това послание, са получили от неонацистите смъртни заплахи по телефона[14].

Останалите държави от Източна и Югоизточна Европа имаха обаче съвсем друга политическа и религиозна съдба, тъй като те вече бяха опознали тоталитарния държавен атеизъм чрез кръв, затвори и концлагери, което, от една страна, „обезкърви“ религиозно тези народи, а от друга, ги постави в условията на неподготвеност за настъпилите демократични промени в края на осемдесетте и на¬чалото на деветдесетте години на миналия век. Вероятно странно за мнозина, периодът на антирелигиозност в тези бивши комунистически страни сравнително бързо бе подменен от нова православнорелигиозна и политическа идентичност, израз на която дадоха възникналите вече свободни политически партии и движения. В същото време на преден план в православната религия и политика, отново станахме свидетели на съживяването на идеята за „Трети Рим“ в образа на Москва и нейната православна политика. Да се преодолее съветското минало – това означаваше в частност да се възстанови дълбоко наранената Руска православна църква, да ѝ се помогне да се възроди. Същевременно обаче вратите на политиката се отвориха широко за Църквата и затова както клириците сами за себе си като личности, така и православната символика и реторика нахлуха масово в различните политически партии, групи и движения независимо от техните понякога противоположни политически идеи. Обединяващи тези процеси бяха руският месианизъм и рязкото противопоставяне на религиозен принцип на западната демокрация (тоест противопоставянето на православие и католицизъм, и то не на базата на догматични различия, а на политически прикрита религиозна, социална и дори етническа основа). С други думи, политиката в Русия прегърна православието, за да използва Църквата като инструмент – като обединяваща и сплотяваща сила в епохата на силна дезинтеграция на постсъветското комунистическо общество. За отбелязване е също, че в този преходен период официалното ръководство на Руската православна църква в лицето на всерусийския патриарх и Св. Синод рядко изразяваше съборни църковни позиции по социални и обществени въпроси, но още тогава се положи начало на тенденция, която даде възможност на същите тези управляващи официални църковни лица да се изявяват и изказват публично по изключително актуални въпроси от социално-обществения и политическия живот, като по този начин те влияеха в една или друга степен на политиката на правоприемника на СССР – Руската федерация. Нещо повече, бившият руски патриарх Алексий II в продължение на години бе член на Съвета за национална сигурност към президента на Руската федерация, орган от първостепенно геополитическо, икономическо, разузнавателно и военно значение[15]. Този пример демонстрира как Руската православна църква посредством най-висшия си представител се превърна в един от основните политически фактори за политическа стратегия във всички сфери на държавния живот на руската държава. В тази ситуация още тогава в православния свят се чуха въпроси като: каква е Църквата в Русия днес и какво стои зад понятието Църква в руските политически условия; в същите тези условия тя съединява или разединява на политически принцип, прикриващ се зад православно религиозни послания? Още тогава бе ясно за мнозина православни наблюдатели, че типологията на религиозното съзнание и дисциплина на ръководството на Руската православна църква се е отделило от каноничната църковна традиция и е приело по-скоро ролята на политически „изпълнител“ от времето на теократична Византия с нейния дуалистичен модел на църковно-държавни институционални отношения. Последното доказателство за „политическата кройка“ на Руската православна църква в лицето на нейното иерархично ръководство дойде само преди няколко дни, след като по време на Великденската литургия в катедралния храм „Христос Спасител“ в руската столица предстоятелят на тази най-голяма по диоцез и население православна църква патриарх Кирил (Гундяев) подчерта, че всички опити да бъде отнета Украйна от Русия в миналото са се проваляли. Каза го така, като че ли някой е нападнал Руската федерация, и за да не остане съмнение в изреченото от него пред богомолците, допълни, че руснаците трябва да се молят, та никой да не може да унищожи „Свещената Русия[16]„.Дилян Николчев 3В заключение, опитът за православна идеологизация и сакрализация на политиката в страните от Източна и Югоизточна Европа и за използване на Православната църква за вътрешна и външна държавна политика е процес и тенденция с двустранни негативни последици. От една страна, той засяга постигнатите до момента европейски принципи и ценности, а от друга, ерозира сърцето на Православната църква, нейното Евангелие в контекста на казаното: „Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци“ (Деяния апостолски 5:29). „Тя с това живее, и заради това живее“, пише през 1960 година преподобни Юстин Попович. „В това е нейното безсмъртие и вечност; в това е нейната непреходна всеценност. Да се покоряваме на Бога повече, отколкото на човеците – това е неин принцип над принципите, светиня над светините, мерило над мерилата[17]„.
_______________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Николчев, Д., Българската православна църква между вярата и политическата религия: посттоталитарни влияния и проявления. – Науката, образованието и изкуството през 21 век, Съюз на учените – Благоевград, Годишник наука–образование–изкуство, т. 4, Благоевград, 2010; същият текст в: http://www.svobodazavseki.com, бр. 20, юни 2009.

[2]. Вж. предаването на е-стр. на bnt.bg/predavanyia/vyara-i-obshhestvo/ – 5 април 2014.

[3]. Вж. повече: Еric Voegelin, Die politischen Religionen, Wien 1938; neu hg. von Peter J. Opitz, München, 2007.

[4]. Вж. цитирания труд на Е. Фьогелин.

[5]. Вж. посочената моя статия Българската православна църква между вярата и политическата религия: посттоталитарни влияния и проявления.

[6]. Вж. пак там.

[7]. Цит. по Митрофанова, А. Политизация „православного мира”. М., 2004, с. 144.

[8]. Емблематичен пример за тази про-Путин политика е съвместното честване на руски учени и военни служители през 2007 година на 60-годишнината от Руската програма за ядрени оръжия във Военната зала на славата на Катедралата на Христос Спасителя. Критиците още тогава заговориха, че Русия влиза в ХХI век, носейки „брониран нагръдник, украсен с разпятие”; „още един пример за хибрида между Църква и държава”. Поддръжниците пък на Путин предпочитаха да наблегнат върху новото симфонично единство между Църква и държава, установено с идеологията от ХХI век за „ядрено православие”. Те твърдят, че докато Сталин виждал величието на Русия да почива върху военната мощ, той подценил оръжията на психологическата война, насочена към духовната и териториална цялост на Русия. В „крещяща степен” това асоцииране на темата за духовна сигурност от ХХI век със Сталин изглежда повече от показателно за политиката на Руската федерация днес по отношение на православието и Руската православна църква. – вж. Джаксън, Дарел. Руската политика за национална и духовна сигурност. – Публикуван текст в: http://svobodazavseki.com/, бр. 19, март 2009.

[9]. Цит. по посоч. предаване „Вяра и общество” по БНТ от 5 април т. г.

[10]. Митрофанова, Анастасия, Религиозны фактор в мировой политике, дисертация, М., 2004, собств. copy електр. носител без обозн. на стр.

[11]. Пак там.

[12]. Пак там.

[13]. Свещен спор за „Златна зора”. – Цит. по http://www.grreporter.info/, публикувано 31 октомври 2012; също: Гръцката църква разделена за „Златна зора” – http://m.actualno.com/, публикувано 01.11.2012.

[14]. Шопов, Д., Възходът на „Златна зора” в Гърция и уроците на историята. – Нова зора, бр. 50, 2012.

[15]. Вж. повече у Андреев, Андр., Руската правослaвна църква – традиции и избори. – В: Сборник. Президентски избори 2012. Ouo Vadis…, С., 2012, с. 78.

[16]. Цитиран в световния новинарски обмен – радиа и телевизии, вестници и електронни новинарски сайтове.

[17]. Преп. Иустин Челийски (Попович), Истината за Сръбската православна църква в комунистическа Югославия. – Богословска мисъл, кн. 3–4/2011: „Плененото богословие”: Православната църква, Духовната академия и Държавна сигурност, с. 15.

Изображения – авторът,  Дилян Николчев. Източник – Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Mh

СВЕЩЕНИКЪТ И ПОЛИТИКАТА*

Венцислав Каравълчев

VKaravulchev_0Само няколко дни, след като медиите оповестиха, че ще бъде издигната кандидатурата на отец Боян Саръев за кмет на Кърджали, отецът официално заяви, че я оттегля. Причината e, че Пловдивският митрополит Николай отказва да даде благословение за новото начинание, позовавайки се на устава на Българската православна църква, който забранява на свещенослужители да се занимават с несвойствени дейности. Само времето може да покаже, доколко е било мъдро това решение. Все пак трудното икономическо положение, в което се намират много от българските свещеници отдавна е принудило мнозина да доизкарват препитанието си с доста несвойствени дейности – търговия, строителство и строително предприемачество, производство на различни изделия, ресторантьорство, хотелиерство и така нататък. И това е прието като даденост в църковния живот. Явно определението за несвойствени дейности е доста разтегателно и това, което е ежедневие за едни, се явява сериозна пречка за други.

Нито мога, нито искам да изземам прерогативите на днешните ни църковни управници по въпроса има ли или не право отец Боян да се кандидатира за кмет в един толкова сложен етнополитически казус, какъвто се явява (или по-скоро бе превърнат от действията и бездействията на родните политици) град Кърджали. Все пак дейността на един духовник винаги е била църковно-обществена и тази обществена дейност трудно може да бъде вкарана в рамките на някакво определение или канон.

Не съм нито от симпатизантите на отец Саръев, нито от вечно критикуващите го. Давам си ясна сметка, че е лесно, но най-малкото неетично да критикуваш действията на една безспорно харизматична личност от позицията на собственото си бездействие. Само, който нищо не прави, той не греши. Личната ми позиция обаче е, че след осемнадесет години неудачни кандидатури и различни политически хватки за контрол над града, Кърджали можеше да намери в лицето на отец Боян, ако не един съзидател-обединител, то поне достатъчно компромисна за всички личност. Тук нямам предвид воюващите на територията политически партии, а обикновенните избиратели от общината – българи и турци, отдавна превърнали се в заложници на винаги печелившата ДПС-политика, „разделяй и владей”. И на българи, и на турци отдавна им е омръзнала липсата на реална алтернатива, която да работи за тях самите. Едните (българите) отдавна са се превърнали в третокласно малцинство в собствената си държава, а другите навярно все по-често си задават въпроса, какво печелим от всички тези гръмки предизборни обещания.

Но да оставим горното на политическите анализатори, те вече правят всякакви прогнози за бъдещето на региона и да се опитаме да видим ситуацията през призмата на църковното минало. За целта ще направя една кратка историческа ретроспекция, която показва, че участието на клирици, най-вече митрополити и епископи в управлението на Византия, а след това и на освободените балкански държави е едно често срещано явление. Макар че става дума без съмнение за изключение от постановленията на каноните, тези изключения не са никак редки и не са приемани негативно от Църквата. Разбира се, винаги трябва да имаме предвид, че църковното право не действа на принципа на днешното американско законодателство, където прецедентът създава правилата. Тоест, ако някой клирик се е ангажирал в политиката (а такива примери има немалко в новата ни история), то това не значи, че Църквата дава картбланш на действие на всеки църковен авантюрист да се пробва в политиката, обикновено след провал на църковното поприще. Защото основният принцип, който движи православната Църква през вековете е, да избегне сливането на духовната и гражданската власт – един феномен, който може да се окаже гибелен за истинския църковен живот. Неслучайно Източната църква не познава западното сливане на двете власти в лицето на папата, известно в науката като папоцезаризъм.

Тази ретроспекция няма претенции за всеобхватност и изчерпателност, а просто маркира по-известните примери. В първата група са православни иерарси, които без формално да заемат светски пост, участват активно в политическия живот на областите си, поемайки на моменти административни и дори военни функции. Давам си сметка, че това става в условията на едни различни отношения между Църквата и държавата, но се спирам върху тези примери, тъй като търсим принципа, породил както въпросните канони, забраняващи на клирици да участват в управлението на страната си, така и отклоненията от тях.

Ярък пример от ранната църковна история е св. Кирил Александрийски. Още от първите дни на своето архипастирство между него и Александрийския префект Орест се установили недружелюбни отношения. При поредния  конфликт между християни и евреи, когато положението станало нетърпимо, св. Кирил виждайки невъзможността или нежеланието на Орест да се справи с конфликта, иззел неговите прерогативи на управител и принудил еврейското население да напусне града чрез редица административни мерки.

Предстоятелите на Римската църква били принудени особено в ранния период да поемат функциите на отбранители на града, бидейки единствената стабилна институция в разорения от варварски нашествия регион. Св. папа Лъв Велики бил на дело истински пастир на Рим и по думите на апостола станал всичко за всички (виж 1 Коринтяни 9:23), неговото енергично застъпничество спасило Рим, укротявайки не кой да е, но самия Атила. Св. Григорий І Велики, папа Римски, наричан още заради красноречието си Двоеслов, на практика се превърнал и в духовен, и в граждански стожер на обградения от варвари Рим, който василевсите в Константинопол нямало как да защитят. Той се грижел и за църквите, и за крепостните стени, намирал и отделял средства, както за прехрана, така и за отбрана. Може би тук е мястото да приведем и най-известния пример от българската история – когато цар Иван Шишман избягал от Търново в Никопол, последен управник и защитник на средновековната ни столица става св. патриарх Евтимий Търновски.

Във Византия пък, където светската и църковна власт били тясно обвързани, влиянието на църковниците в политиката било огромно. Сред безбройните имена, които могат да се приведат като примери, изпъква това на св. Теодор Студит, който освен с голямата си ревност по православието, е известен и с активното си участие в политическия живот на Византия. Той считал, че е в правото си да влияе на императора за взимането на важни политически решения, включително и военни. Св. патриарх Фотий пък води отбраната на Константинопол през 860 година, когато голяма руска флота заплашва столицата.

През близо петте века на османското робство Константинополският патриарх освен пастирските си задължения към християнския милиет е носил и политическата отговорност за него пред султана…

Втората група примери включват онези, обикновено висши духовници, които заемат освен църковните си административни постове, и граждански такива. Още в каноничния сборник „Азбучана синтагма” на Матей Властар (ХІV век) в коментарите към каноните, забраняващи участието на духовници в гражданското управление, се споменава за допускането на „изключения” от общото правило. Като причина се посочва „волята на императора” и се дават примери: „Така вероятно за това по времето на император Михаил Дука известният митрополит на Сида се занимавал с държавни дела, а Неокесарйският митрополит пишел светски закони, а при нас митрополитът на Кизик Нифонт изпълнява длъжността секретар и всякакви служения народни…”. Примерите във Византия са многобройни, макар и да остават изключения от правилото – да споменем само Михаил Псел, известният философ, държавник и духовник във Византия, една от най-значимите политически фигури през ХІ век.

В новата ни история примерите са също немалко. Само преди няколко дни се честваха 30 години от смъртта на архиепископ Макарий III, първият президент на република Кипър, който е уникален случай на съчетаването в едно лице на гражданската и църковната власт. Архиепископ Макарий съчетавал двата поста с малки прекъсвания от 1960 година до смъртта си през 1977 година.

Ако се вгледаме в най-новата ни история, също ще открием много имена на духовници, активно ангажирани в политическия живот. Митрополит Авксентий Велешки след Младотурската революция от 1908 година е депутат в парламента на Османската империя. Иеродякон Игнатий Войнов, след освобождението 1878 година е председател на Съдебния съвет във Видин и виден деец на Народолибералната партия. Първият български екзарх Антим І е председател на Учередителното народно събрание 1879 и на Първото Велико народно събрание 1879 година. И може би най-красноречивия пример е с големия български писател и църковник Васил Друмев – митрополит Климент Търновски, който съчетава пастирските си задължения на два пъти с поста министър-председател на Княжество България (1879–1880, 1886)… Православността на последния не се оспорва от никой, даже често пъти е издиган в еталон за съвременен пастир в новата българска история.

Аз не искам да споря с онези, които държат на строгото спазване на църковните канони, а единствено да изложа и една различна позиция, подкрепена с примери от динамичния и многообразен живот на Църквата през вековете. Тези примери показват, че е възможно духовник да поеме задължения, простиращи се зад традиционно определените му обязаности, без това задължително да доведе до отрицателна реакция на Църквата.  Лична е отговорността той да може правилно да прецени силите и възможностите си, за да не се превърне новото поприще в преграда за изпълнението на пастирските му задължения и тогава да се потвърди евангелския мотив, залегнал в разглежданите канони, че никой „не може да служи на два господаря”.

________________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е писана през 2007 година и е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът, Венцислав Каравълчев. Източникhttp://karavaltchev.blogspot.com