Нравствени контури на промяната у човека според притчата за Блудния син (Лука 15-та глава) – продължение и край*

Ивелина Николова

В процеса на това обръщане се различава момент на колебание на човека. Това е борбата между искането и постъпването, между външно постъпване и влечението на сърцето. Тя не означава разпластеност, нестройност или противоречие, но му помага да отхвърли бремето на греха и да обнови живота си. За пробуждащият се човек оставането на същото място е не само болезнено, но и невъзможно. Тръгването на път, обаче изисква избор на дадена посока и готовност да се плати определена цена. Човек чувства своето безсилие, което, обаче желае да надхвърли. Перспективата, която стои пред него е от състоянието на вина и отчуждение да успее да премине към покаяние. Това е началото на смирено възхождане към Бога, момента, в който се обръща към Него без да смее да се приближи, защото не знае дали предстоящата среща е за осъждане или за нов живот. Самò по себе си смирението е също пълна противоположност на егоизма, разбиран в духовен смисъл като гордост или надменност, тоест като услаждане на човека от неговото собствено достойнство и стремеж към независимост от други личности, съединен с чувството за превъзходство над тях. Самò по себе си смирението следователно е духовното противодействие на такъв егоизъм.

Но парализирайки духовния егоизъм, самото смирение парализира чувствеността към сластолюбието, тоест жаждата за чувствени и приятни усещания, користолюбието или желание за притежаване на имот, властолюбието, тоест желанието  да бъдеш над целия свят. Това са три от основните видове чувствени привързаности, към които пред вече смирения човек, осъзнал своето нравствено и духовно нищожество, загубват своето обаяние, примамливост и постепенно той започва да ги осъзнава като средства за заробване на духа, като слабост, като причини за нравствено безредие, изроденост и следователно започва да чувства отвращение към тях. А това че човека, който досега е живял с тези привързаности, започва да изпитва отвращение означава, че той бавно, но сигурно започва да се обновява.

Все още той чувства моменти на колебание, които го въвличат към злото, чувства моменти на освобождаване от него. Те се редуват като приливи и отливи докато накрая не се канализират по отношение на доброто, за да преродят една напълно свободна от греха личност с определени нравствено добри качества.

Последната фаза от движението на свободната воля на човека е отправянето ѝ по отношение на Бога, за да Му отдаде изцяло всичко свое, за да бъде пречистено и обновено.

Разбираемо е, че не всеки пробуждащ се веднага става, тоест че не всеки пристъпва веднага към промяна на своя живот.

Евангелската благодат не насилва човека, но го оставя свободно да осъзнае своето положение и да пожелае също напълно свободно да го промени. От една страна тя го подтиква, без да го насилва, а от друга му помага в опитите му да се обърне към Бога. В процеса на това търсене човекът се колебае. Премъдрата благодат допуска тези колебания, не насилва възстановената формална свобода на човека, напротив, дава му възможност постепенно да се освободи от възникналите нови влечения в него, да премисли своето вътрешно състояние във вида на тези влечения не сам към зло, но и към добро, да наклони към добро не само своите мисли и чувства, да положи усилие над работата върху себе си.

Как се заражда това първо, едва забележимо но самостоятелно усилие и кое в движение на падналия човек към добро действа повече – благодатта или свободата? Несъмнено и свободата действа и благодатта съдейства. Можем да го кажем и по този начин: свободата отдава себе си като “празна”, все още не проявяваща напълно възможността към добро на благодат; а тя от своя страна също прониква, макар неосъзнато от човека в основата на неговата нравствена потребност, съчетавайки се с остатъка от нея, не съвсем изгаснал от неговото паднало състояние, усилва в него желанието за промяна и му дава сили да го осъзнае като напълно собствено желание: “сега ще стана, сега ще направя; не мога повече да се колебая”. Тънещият в зло накрая действително извършва първото усилие по отношение на своето ставане.

Трудно е да отговорим по систематичен път на този въпрос. Личната опитност и вътрешното религиозно преживяване не могат да се обяснят методологично и по рационален път[12].Характерът на покаянието е диалогичен, защото само по себе си то е взаимно търсене между съгрешилия човек и Бога, изразено в диалога между Божията благодат и промисъл и свободния избор на човека. Покаянието е движение на неговата воля към Бога, то е възхождане и самооткровение, път от образа към подобието. То е призива на Бога към грешника и неговото отзоваване. Тук се осъществява мъчителния преход от осъзнаване и разбиране на греха към възхождане към промяна. Интересно е, обаче как в грешния човек доброто се разгръща в най-висша степен при видимо ограничените човешки действия? Отговорът може би е следния: тази възможност му е дадена още със сътворението му: “…и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Битие 2:7). Човекът, макар и грешен притежава двоен онтологически статус. Като образ на Бога и образ на земята той извършва духовно-нравствената си промяна чрез едновременното действие на Божията благодат и човешко усилие.

От гледна точка на антропологията покаянието е едновременно субективно преживяване и обективен процес. Като субективно преживяване то е проблясък в сърцето и съзнанието на човека. То е миг на опомняне, миг на повик от Бог, който покайващият се син чува в сърцето си. Повикът на светлината от Създателя в акта сътворението: “…да бъде светлина“ (Битие 1:3) има образец в призоваването на човека в неговото ново сътворяване: “Бъдете свети…” (Левит 14:7). Това е повик към постоянно възхождане към промяна. Самата схема на новото сътворяване е вертикално ориентирана нагоре. Сякаш сътворението на човека не е завършило, а продължава и в неговия живот.

Едновременно с това покаянието е и състояние, процес, тъй като не обновява изведнъж личността. От този момент нататък той е призван да отразява тази светлина в делата си, да се “преобразява от слава в слава… от Духа Господен” (Римляни). Колкото е по-близо до Светлината, толкова той е по-осветлен от Нея и толкова по-силно Я отразява. Този процес е тайна, мистерия, която не можем да проследим видимо, но която разпознаваме по делата на човека (?). Все пак отчасти можем да получим антропологическо изяснение.

Покаянието отваря сърцето на човека за действието на Божия Дух в него (Римляни 5:5). Неговото обитаване там е възможност за духовно-нравствена промяна. Съзнанието и съвестта му значително се повлияват от тази ситуация. Покайващият се син може да почувства въздействието на Божията благодат и новото претворяване на неговата личност. Но Божието въздействие не го насилва. Диалогичния характер на покаянието предполага и едновременното действие на Божията и човешката личност в акта на пресътворяването на личността. Покайващият се син като съработник на Бога за първи път твори своето собствено начало.

Но в този момент злото, което до този момент е било сраснато с енергията на нашето аз се противопоставя на добро. Когато физически болния човек се събуди от сън и пожелае да стане, всичко в тялото му е спокойно; но когато той направи усилие да напрегне своите мишци и действително стане, всичко в тялото го боли и не му позволява да се изправи. По този начин и греха, който представлява преобладаващото настроение на падналия човек, мълчи до момента, в който човекът не пожелае да се изправи и да го отхвърли. Тогава той, по думите на св. Иоан Лествичник “напада бедния човек и го въвличат назад; нападат без всякакъв ред, от всички страни обхващат душата и въвличат в своето вълнение. Всяко добро у човека се държи на косъм, и той самия е готов всяка минута да се отърве от това, което го държи, и отново да се въвлече в тази среда, от която е искал да излезе“.

Това се случва с човека в най-общ смисъл във връзка с греха, от който той трябва да излезе победител, да се противопоставя на противодействието на злите му наклонности и постепенно да образува за своето аз нови, свободно съзнавани с помощта на благодатта качества, които и съставлява неговия свободно създаден зачатък на нов духовен организъм. Той, обаче дълго време ще бъде заобиколен от всички страни от следите на ветхия човек, който противодейства на новия.

Съзнаващ своето положение под влиянието на благодатта събуждащият се човек чувства своето пълно нравствено недостойнство и колкото повече го осъзнава и чувства, толкова повече то се намира под влиянието на благодатта. Зараждането и растежа на това пълно понятно съзнание и чувство е също зародиш на тази велика, напълно християнска добродетел, която се нарича смирение. Той е първата нравствено-добра основа или опорна точка на личността, на което тя се опира като вече окачествена и, бихме могли да кажем, свой нравствен образ, и отново с помощта на тази същата благодат малко по малко създава своя нов вътрешен духовно-нравствен образ.

Църквата разкрива тези свойства като възможност за коренна промяна в нравственото състояние на човека, и му предоставя възможност да предаде себе си, своето аз всецяло на волята на Спасителя на света. Зачатъкът на доколкото неговия взор и чувства са обърнати от самия себе си към Бога, той съдържа в себе си решимостта към обръщение, но и действително проявена – това е самото дело да се отвърне от себе си и да последва Христа.

По този начин блудният син дошъл в съзнание или се пробудил;все още близък към помилване, не мъртъв, той се оживотворява. Той не се поколебал и да стане от нравствено смъртния одър и се борил с въвличащите го назад егоизъм и чувственост; и в средата на борбата с тях става и след това решава да направи първата стъпка към своя Баща.

Покаялият се човек знае, че без да се изправи пред лицето на Бога няма да получи прошката, която да въздигне дъгата на надеждата над бездната на греха. Без да поеме отговорност за делата си не може да получи истинска прошка. Прошката следователно не снема отговорността. Тя обвързва с изпитана отговорност, която изисква готовност за поправяне на стореното. Тя е изключителна и необикновена, изпитание на невъзможното и сякаш нарушава обикновения ход на времето. “И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува” (15:20). Бащата пръв вижда сина си “когато беше още далеч” и отново пръв тръгва към него. Това е знак на снизхождане към немощния и духовно прекършен син с любов и желание да възвърне първото му достойнство и да го направи равен на себе си. Съгрешилият човек заслужава строго наказание за делата си, но вместо това получава милост и състрадание, което нарушава естествения ход на последицата. Проявата на милост и състрадание не означават липса на мъжество. Те имат нравствено значение. Те израстват успоредно с неговата любов и са проява на висшата любов. Това ли е възмездието за злото на сина, пита св. Иоан Златоуст? Веселието “не е за злото, а за завръщането, не за лошото, а за промяната към по-добро, не за греха, а за покаянието[13].”

Тази промяна е нещо ново, тя е плод на покаянието, в което сега ражда новия нравствено-добър човек. И тази решимост се изразява в това, че покайващият се човек не се колебае пред цялата Христова църква реално да се отрече от злото, тоест сатаната и всички негови дела и всички негови ангели и всяко служение на него и всяка негова гордост; с други думи: встъпва в числото на оглашените и отреклите се от злото, съчетават се с Христа; тоест пристъпват във възраждането с вода и Дух и към светѝте тайнства кръщение и миропомазване.

Има още

Нравствени контури на промяната у човека според притчата за Блудния син (Лука 15-та глава)*

Ивелина Николова

Тайната на нравственото усъвършенстване на човека е тема, която неизменно присъства в цялата православна мисъл от началото на зараждането ѝ до днес. Тя задава основните отправни точки на търсенията и прозренията във връзка с въпроса за Бога, света и човека. И това е напълно естествено, защото от тези изходни пунктове израстват проблемите за истината, доброто, красотата, свободата, любовта и изкуплението. Тази тема многократно е разглеждана от различни страни, но когато се опитаме да очертаем една по-обща визия, по необходимост се налага да я изградим в есхатологична перспектива като тръгнем от настоящата богообразност на човека с оглед на бъдещото му богоподобие, тоест в контекста на Божия промисъл от гледна точка на вечността.

Предвид целта на работата – да очертаем нейните основни контури – ще спрем вниманието си върху по-важните от тях. Смисълът на страданието, чувството за вина и отговорност у съгрешилия човек са свързани с неговото духовно пробуждане. Покаянието, прошката, любовта и свободния избор в полза на доброто, с които е свързано началото на неговата промяна са стъпала, които по тайнствен начин го отвеждат в Божието царство.

Нравствените контури на промяната у човека според притчата за блудния син (Лука 15-та глава) в тесен смисъл е тема за пътя на човека към Божието царство. Нейната многопластовост се разгръща в широк спектър от подтеми, чиито радиус е покаянието като начало на духовно-нравствената промяна у човека.

І. СЪЩНОСТ НА ПОКАЯНИЕТО

Покаянието е действие на човека, което засяга отношенията му с Бога. То е неразделен спътник на религиозно-нравствения живот на християнина.

1. Покаянието в Стария Завет.

В Стария Завет призивът за покаяние е един от основните елементи на Божието послание към юдеите. Понятието покаяние се формирало паралелно с развитието на учението за греха. Първоначално, когато грехът се разбирал като колективно действие, а всички нещастия, които сполетявали старозаветните юдеи били смятани като за наказание от Бога за неверието на юдеите, покаянието е имало характер на молба за смекчаване гнева на Бога. То било практикувано главно като важно ритуално действие. Пророците се опитвали да задълбочават разбирането за покаянието като лична вътрешна промяна и усилие за завръщането при Бога. За особено покаяние са говорили пророците Амос, Иеремия, Исаия, Езекиил и други. Към практическите форми на покаянието се отнасяли: съобщаването на греховете, плач и покайна молитва, разкъсване на горната дреха, посипване главата с пепел и принасяне на жертви. Чувството за вина и греховност било дълбоко вкоренено у израилтяните особено времето на Вавилонския плен и разположението към този акт било ярка черта на юдейската духовност.

2. Покаянието в Новия Завет.

В Новия Завет значението на покаянието става още по-голямо като средство (път) за вътрешна промяна. В покайната си проповед св. Иоан Кръстител припомнял за старозаветните пророци, които се опитвали да променят духовното състояние на съвременниците си. Иисус Христос в действителност не говори за покайна практика, но ясно говори за необходимост от такава. Сам дал пример, кръщавайки се от св. Иоан Предтеча. Христовият възглед за покаянието бил възприет от Неговите ученици.

Религиозно-нравствен аспект. Според нравственото богословие покаянието на православните християни е израз на дълбоката вяра в Бог, Който би приел съгрешилия човек, когато искрено се разкае за греха си. Покаянието е средство за освобождаване от бремето на греха и неговите последици, което води не само до скъсване с греха, но и до изтръгване на неговите корени. То е помощник за придобиването на добродетели.

Покаяние и изповед*

Клара Тонева (Стаматова)

                         Сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре  (Псалом 50:19)

Всеки от нас грижливо пази в душата си спомените за майчината милувка, родителската благословия и приятелската прегръдка, които ни укрепват в часове на изпитания и ни стимулират духовно. Струва ни се, че в тях има невидима на пръв поглед сила, някакво озарение, което е неразбираемо от нашия ум.

Същото е и с тайнствата на Църквата, които са духовно-осезаеми средства за усъвършенстване на човека и за негово спасение. Чрез тях се предава Божията благодат, която ни очиства, освещава нашата психо-физическа природа и я подготвя за вечния живот.

В древната християнска писменост не се среща пълно богословско понятие за тайнствата, но това не е пропуск на светите отци, поради което не бива да се смущаваме. За нас е важно, че отделните елементи на понятието ‘тайнство’ са били разкрити от светите отци на Църквата и макар да не са обобщени в едно понятие със съответен термин, те са в пълно съгласие с Божественото Откровение.

Установени от Иисус Христос и предадени от Него на последователите Му, светите тайнства имат видима (външна) страна и невидима (вътрешна). В какво се изразява видимата страна? Непосредствен израз е веществото, което се употребява при извършване на тайнството, думите, които се произнасят (формулата, чрез която се предават на вярващия благодатните дарове на Светия Дух), и главните действия, които се извършват (видимите свещенодействия). Невидимата страна се изразява в духовното възприемане на Божията благодат. Въпросът за връзката между видимата и невидимата страна на тайнствата не е изяснен окончателно. Ние не можем да го изясним, също както не можем да разберем естествената връзка между душата и тялото ни.

Може би някои от нас мислят, че тайнствата действат подобно на лекарствата, които приемаме, когато сме болни. Наистина те се именуват лекарства за душата и тялото, но Божията благодат, която приемаме, не може да се сравнява с веществения медикамент. Изпращането на благодат от Бога и нейното приемане е сложен процес, който се предшества от изградени свободни отношения между Бога и човека, основани на взаимна любов и вяра. Този фактор обуславя действеността на тайнството. Според православното учение тайнството е спасително в такава степен, в каквато вярваме и го усвояваме. Необходима е съответна подготовка на бъдещия участник в тайнството, за да бъде то полезно и спасително за него. Недопустимо е да експериментираме поради любопитство или други мотиви.

Едно от най-сложните душевни действия, които се отразяват върху нас, е тайнството изповед, което означава промяна на душевното сътояние на човека. В Библията тази дума се употребява в широк смисъл – добродетел, разкаяние за извършените грехове и решимост да не се греши повече. За такова покаяние са говорили пророк Иона, св. Иоан Кръстител и Иисус Христос, Който казва: „Покайте се, защото небесното царство наближи“ (Матей 4:17).

Не е лесно да изповядваме гласно греховете си, но и радостта да получим прошка, гласно изказана от изповедника, е голяма. Защото Сам Бог ни е простил греховете, възвърнал е чистотата ни, която сме получили при тайнството Кръщение. В съзнанието на първите християни покаянието се разбирало като благодатно-тайнствен акт или като благочестив подвиг. Църковният писател Тертулиан говори за гласно изповядване на греховете, за необходимостта от покайни подвизи: пост, молитва и доброволно обявяване на греховете пред презвитерите. Блажени Августин също пише за това: „Има люде, които смятат достатъчно за своето спасение да изповядват греховете си само Богу… Но… ти повикай свещеника и му изповядай всичко съкровено… Иначе… как ще изпълним думите на Апостола: „Изповядайте си един на друг греховете…“ (Яков 5:16).

Говорихме общо за видимата и невидима страна на тайнствата, но нека ги разгледаме конкретно за тайнството Покаяние.

Видимата страна се изразява в устното изповядване на разкайващия се и прощаването (или неопрощаването) на греховете от изповедника свещеник.

Невидимата страна включва благодатта, която се изпраща от Светия Дух на разкайващия се, за да го помири с Бога и да го окуражи в надеждата му за спасение. Колкото по-дълбоко е разкаянието, толкова прошката е по-резултатна. Но изповедта ни трябва да бъде предшествана от решение да не повтаряме извършените грехове. Така ще можем от изповед до изповед да израстваме духовно.

Никога не е късно и тези, които не са се изповядвали, да сторят това, защото Бог ще ни удостои с радост и сили за новите ни начинания. Успехът на начинанието се благославя още когато човек пожелае искрено Бог да му помогне, а чрез покаяниенто се оказва помощ.

Каква е историята на тайнството Покаяние?

След Своето възкресение Иисус Хриостос дал на апостолите власт да прощават или да не прощават грехове и с това Спасителят установил тайнството Покаяние (Матей 18:18, Иоан 20:21-23). Тази духовна власт апостолите предали на своите приемници. Така тя се e запазила в Църквата до днес. Нека си припомним думите на Иисус Христос, казани на св. апостол Петър: „Ще ти дам ключовете на небесното царство и каквото не простиш на земята, няма да бъде простено на небесата“ (Матей 16:19). Същите думи Спасителят изрекъл пред всички апостоли (Матей 18:18), Той им предал в пълнота властта, която получил от Своя Отец: „Мир ви нося! Както Отец изпрати Мене, така и Аз изпращам вас“. Това като рече, духна и им казва: „Приемете Светия Дух. На които им простите греховете, на тях ще се простят, на които не простите, няма да им се простят“ (Иоан 20:21-23).

Знаем колко мъчителни са угризенията на съвестта ни и колко страдаме, докато се помирим с Бога. Защото доводите за невиновност на собствения разум не ни успокояват. Пред кого да разкрием душата си, къде да търсим утеха – при родителя, приятеля или лекаря? Не е ли най-естествено желанието да бъдем близо до Бога и с Него да споделим страха и мъката си? Може би някои от нас имат съображения против изповедта пред свещеник – например казваме си: „Аз съм толкова грешен! Бог не може да ми прости греховете и затова няма да се изповядвам“. Но ако искрено се покаем, всеки грях може да бъде простен, защото дори „да бъдат греховете ви и като багрено, като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, като вълна ще избеля“ (Исаия 1:18).

Други пък може би се питаме: „Защо да се изповядвам като нямам тежки грехове? Да му мислят тези, които са убили, ограбили или озлочестили“. Тези думи показват, че не осъзнаваме своята лична греховност – „Ако кажем, че нямаме грях, мамим себе си и истината не е в нас“ (1 Иоан 1:8).

Всеки от нас е изпитвал чувство на срам след извършването на лоша постъпка, чувство за виновност или пък страх от предстоящо наказание. Да не се страхуваме, защото ако чувстваме вината си, тогава нашето разкаяние е резултат от старателно самоизпитание и решение да не грешим повече. А най-съществените елементи на разкаянието са именно съзнанието за греховност и вина и надеждата за прошка.

Добре е и да помним, че наред с тайнствата като средство за общуване с Бога има и други – например молитвата. Тя е израз на нашата увереност, че се освобождаваме от греховната склонност и се усъвършенстваме нравствено. Макар че свещеникът е този, който слуша пред светия кръст и светото Евангелие нашата изповед, Сам Господ Иисус Христос невидимо присъства пред всекиго и проявява милост към всички нас.

Важен момент от подготовката ни за изповед е постът, чрез който овладяваме още проявяващите се страсти. Съществено условие при започването на пост е взаимната прошка. В основата ѝ е любовта, която всичко извинява и всичко прощава (1 Коринтяни 13:7). Да простим, това ще рече да обичаме.

Наред с поста и молитвата има и още едно средство, което Православната църква използва за успокояване съвестта на изповядващия се. Това е така наречената епитимия, нравствено-възпитателна мяра. Така се наричат онези извънредни задължения, които духовникът изповедник препоръчва на вярващия заради извършени от него грехове. Епитимиите, които са установени през апостолско време (1 Коринтяни 5:1-5; 2 Коринтяни 2:6), са много полезни и днес.

Да се покаем искрено за лошите мисли, които ни спохождат, или за лошите постъпки, които извършваме, означава, че сме напреднали духовно, приближили сме се до Бога и Той се приближава до нас.

Наред с другите тайнства Покаянието ни преобразява, защото, приемайки дара на Светия Дух, ставаме способни да преосмислим много житейски обстоятелства, отношенията си с ближните, както и бъдещето си. И за пореден път да се уверим, че Бог ни е обикнал. И макар понякога да Го забравяме, Той не ни забравя.

И тук си спомняме повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков и по-конкретно три основни нейни внушения. Първото е чрез образа на главния герой Гроздан, който преминава през престъплението, угризенията на съвестта и страданието, за да достигне до покаянието и да изпита благодатта на християнската прошка.

Второто е представата за човешкия живот като за нива и за смъртта като за жетва, за която трябва постоянно да се готвим.

И третото, най-силно внушение на повестта е чрез образа на Жетваря – замисленият кротък и благославящ Иисус, Който, пристъпвайки сред узрелите жита, благо говори: „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си!“ (Матей 11:28-29).

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 115-121. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Клара Тонева (Стаматова). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-67d

Последствията за Църквата и обществото*

Калин Янакиев

Почитаеми отци, братя и сестри, дами и господа.

Не съм нито историк, нито канонист, обичам да говоря екзистенциално за църквата, защото и ние живеем. И сега съм изкушен да говоря по този начин, особено след вълнуващите думи на пастир Куличев. Днес ще си позволя да бъда малко по-сух, защото след разкритията на Комисията по досиетата ние сме изправени пред безпрецедентна ситуация. Ние, като казвам „ние“, говоря преди всичко за Православната църква, на която аз принадлежа, сме изправени пред ситуация, която е кризисна в много по-дълбок смисъл, отколкото този, който ни се натрапва. Намираме се в ситуация на разкъсана съборност. Веднага след разкритията на Комисията по досиетата чухме гласове, чухме ги за съжаление и от представители на медиите, които казаха: „Църквата е била пленница на Държавна сигурност. Църквата се е предала на Държавна сигурност“. В първите дни след разкритията аз непрекъснато повтарях пред тези представители на медиите: Църквата е жертва на комунистическия режим и на Държавна сигурност. Църквата не е сключвала брак с Държавна сигурност, защото Църквата това съм и аз, защото Църквата са и моите енорийски свещеници, защото Църквата са и моите приятели от храмовете. Ние сме били репресирани по префинен начин, бидейки оглавявани от кадри на Държавна сигурност. Аз лично се смятам за репресиран и никакъв брак с Държавна сигурност никак не съм сключвал. И понеже принадлежа към църква с иерархичен строеж, ще кажа с голямо съжаление, че онези, чрез които съм бил репресиран, са онези, които са моите архиереи. Което означава, че съборното единство с Епископата, в когото е Църквата и който е в Църквата, безспорно е разкъсано и ние трябва да го възстановим. Защото аз вярвам в една свята, съборна и апостолска Църква и в такава бих искал да живея.

Ние се намираме в безпрецедентна ситуация, ние – православните (ще трябва да го кажа с голямо съжаление, защото говоря пред представители на различни деноминации). Част от нашите архиереи не просто са отстъпили, не просто са проявили слабост, каквато аз съм склонен да разбера и даже да простя. В онези години гласовете, че до 2000-та година ще приключим с вас и даже преди това, за които спомена пастир Куличев, ще трябва да си признаем с болка, звучаха доста убедително. Колцина бяха вярващите, колцина бяхме вярващите и в какво положение бяхме поставени? Ние бяхме маргиналите на маргиналите на обществото, ние живяхме в една унила действителност, в която вярващите бяха малцинство, в която бяха действително сведени до прословутите „църковни бабички“. Нямаше други и изглеждаше, че в действителност с Църквата ще се приключи. Всички, които униваха, нека направо да го кажа, всички, които унивахме, за да не звучи самохвално, не помнехме един голям урок от Евангелието. Имало е такъв момент след разпъването и погребването на Христос, когато в Него са останали да вярват единствено „църковните бабички“. Жените мироносици са останали с абсолютно безумната вяра. Апостолите са се разбягали. Камъкът на вярата, св. апостол Петър, се е разклатил. Единствените, които са съхранявали безумието на вярата, безумството на вярата, са тези няколко жени, които рано сутринта с разтуптяно сърце са отишли там, където е погребан Онзи, Когото те са изповядвали като Господ и Спасител. Изглежда Господ и Спасителят винаги се съхранява в Църквата от този малък остатък, този нищожен остатък, този остатък на безумните, на маргиналите на маргиналите, на шепата жени (ще кажа това за похвала на този пол). Те бяха останали. Останаха и по времето на комунизма. Църковните бабички преведоха Църквата през бездната на изпитанието.

Има още

ПОКАЯНИЕТО КАТО БОГООЗАРЕНО СЕБЕПОЗНАНИЕ*

Иоан Корнаракис

На равнището на богозареното себепознание покаянието е автентично и богоугодно, когато човек се връща в себе си, тъй като грехът е именно излизане от себе си.Иоан КорнаракисВсеки малък или голям грях е процес и акт на отстъпление на човека от неговото истинско към неговото лъжливо аз. Особено в случая на християнина тези два „аз”-а изпъкват и се отличават, когато той се предава на греха. Когато този човек, кръстен „в Христос”, извърши греха, той преминава прага на своето поробване спрямо похотите на вехтия човек на греха.

Християнинът е освободен от вехтия човек чрез Тайнството Кръщение, но той отново става роб на бащата на греха – дявола, когато съгрешава и съживява в себе си вехтия човек на греха. Дяволът го сваля и избавя от кръста на негова смърт, на който бил разпнат и умрял при Тайнството Кръщение, по думите на св. апостол Павел, когато вехтият човек на греха бива разпнат и умира чрез троякото потапяне и изваждане от водата в смъртта и Възкресението на Христос.

Връщането на християнина, който извършва греха и живее под властта на дявола, прави необходимо покаянието, в рамките на Тайнството Покаяние, за да може той да се върне в своето реално и истинско аз, в човека на Тайнството Кръщение. В човека, който се е облякъл в Христос, станал е нов човек и в своето духовно пътуване към своето охристовяване се съзижда и израства „в Христос”.

Господ описва накратко духовния и душевен процес на връщането на грешния човек към неговото истинско аз в притчата за блудния син.

Върховният израз, който излязъл от ума на блудния син в това негово критично преживяване, когато се оказал сътрапезник на свинете, изразът „Татко, съгреших против небето и пред тебе” представлява изповядване на неговия реален грях. Неговият реален грях не бил блудството. То било последица. Отстъплението от Баща си и самоволното себеопределяне на идеала на неговото съществуване бил именно грехът на блудния син, чрез който той отпътувал и се отдалечил от бащинския дом.

Има още