Илия Цоневски

5. Ермий

1.Oт епохата на древните християнски апологети е запазено (в шестнадесет ръкописа oт Х-ти и следващите векове) под името на Ермий едно малко съчинение (в десет глави) под заглавие: „Осмиване на външните (не християнски) философи oт философа Ермий“: („Ermivou filosovfou diasurmojV tw’n exw filosofwn. Irrisio gentilium philosophorum“). Няма обаче никакви сведения нито в самото съчинение, нито в древната християнска литература кой е бил този християнски „философ“ Ермий, oт каква народност е бил, oткъде произхожда и кога точно е живял. В надслова на съчинението, както то е запазено в ръкописите, той е назован „философ“. Но философ по призвание той едва ли ще да е бил. Неговата дълбока вяра в Бога го е направила философ, истински боготърсител, който е намерил Бога и иска предано да Му служи. Oт самото съчинение се вижда, че той живее с ясното съзнание, че „притежава истинската философия в противоположност на езическата философия, която съвършено малко е осветена oт светлината на Откровението и никога не е могла да открие истината. В този смисъл Ермий е философ“[331].

Острата полемика на Ермий с езическата философия и възгледът му за нейния произход напомнят повече епохата на ранното християнство – време на защита на християнството в борбата с езичеството, отколкото по-късната епоха на борба с ересите. Затова повечето учени основателно отнасят Ермий към християнските апологети oт ІІ-ри или началото на ІІІ-ти век[332].

2.По своето рязко отрицателно отношение към езическата философия Ермий напомня твърде много възгледите на Тациан. Съдържанието на съчинението му напълно съответства на заглавието. В него има повече остроумие, горчива ирония и безпощаден сарказъм по отношение на осмиваната езическа философия, отколкото апологетически доводи в подкрепа на християнското учение[333]. С основните истини на християнството той почти не се занимава. В замяна на това той се занимава почти изключително с различните философски учения, като разкрива противоречията и несъстоятелността им. Като изхожда подобно на Тациан oт мисълта, че езическата философия дължи своя произход на падналите духове, и като изтъква противоречивите възгледи на езическите философи за душата, за Бога и за света, той се старае да докаже, че усилията на различните философски системи да разрешат най-важните проблеми на човешкия дух са напълно безплодни. „Едни oт философите признават човешката душа за огън или въздух; други казват, че тя е ум, движение, изпарение или сила, произтичаща oт звездите, или число, надарено с двигателна сила… Колко мнения върху този въпрос! Колко разсъждения на софистите, които повече спорят помежду си, отколкото да намират истината“[334].“… По-нататък едни казват, че природата на душата е безсмъртна, други – че тя е смъртна, трети – че тя съществува за кратко време; едни я низвеждат в животинско състояние, други я разлагат на атоми; едни твърдят, че тя преминава в ново тяло, други смятат, че тя странства три хиляди години… Как да наречем тези мнения? Не чудноватост ли, както ми се струва, или безумие, или нелепост, или всичко това заедно? Ако те са открили някаква истина, нека и еднакво да мислят или да говорят в съгласие помежду си: тогава и аз на драго сърце ще се съглася с тях. Но когато те разкъсват душата, превръщат я, един – в едно естество, друг – в друго и я подхвърлят на различни веществени преобразувания – признавам: такива превръщания пораждат в мене отвращение. Ту аз съм безсмъртен и се радвам, ту съм смъртен и плача; ту ме разлагат на атоми; аз ставам вода, ставам въздух, ставам огън; ту аз не съм нито въздух, нито огън, но ме правят звяр или ме превръщат в риба и аз ставам брат на делфините. Като се гледам, аз дохождам в ужас oт своето тяло и не зная как да го нарека: човек ли, или куче, или вълк, или птица, или змия, или дракон, или химера. Тези любители на мъдростта ме превръщат във всякакъв род животни: в земни, водни, летящи, променящи вида си, диви или домашни, неми или издаващи звукове, безсловесни или разумни. Аз плавам, летя, влека се, тичам, седя. Явява се най-после Емпедокъл и oт мене прави растение“[335].

Още по-малко са единни езическите философи според Ермий в своите учения за боговете и основните начала на природата. „Ако бих се срещнал с Анаксагор, ето как би започнал да ме учи той: началото на всички неща е умът; той е виновник и господар на всичко; той привежда безредното в порядък, на неподвижното дава движение, смесеното разделя, неустроеното устройва. Това учение на Анаксагор ми се нрави и аз напълно се съгласявам с неговите мисли. Но против него въстават Мелис и Парменид. Последният в поетически стихове възвестява, че съществуващото е едно вечно, безпределно, неподвижно и съвършено равно на себе си. Аз отново, не зная защо, се съгласявам с това учение и Парменид измества oт душата ми Анаксагор.

Когато си въобразявам, че съм се утвърдил в мислите си, взема думата на свой ред Анаксимен и се провиква: „Аз ти казвам, че всичко е въздух…“ Аз отново преминавам на страната на това мнение и обиквам Анаксимен“[336]. „Но въстава срещу това с грозен вид Емпедокъл и oт глъбините на Етна се провиква: „Началото на всичко е омразата и любовта; последната съединява, а първата разделя и oт борбата им произлиза всичко…“ Прекрасно, Емпедокъл, аз ще дойда с тебе до самия кратер на Етна. Но на другата страна стои Протагор и ме привлича с твърдението: „Пределът и мярката на нещата е човекът; това, което подлежи на чувствата, то действително съществува, а което не подлежи, то в действителност не съществува“. Примамен oт такава реч на Протагор, аз съм възхитен, че всичко или по-голяма част той предоставя на човека. Но, oт друга страна, Талес ми предлага истината, като пояснява: „Началото на всичко е водата; всичко се образува oт влагата и всичко преминава във влага…“ Защо да не повярвам на Талес, най-древният oт йонийските философи? Но съотечественикът му Анаксимандър говори, че преди водата съществува вечното движение и чрез него едно възниква, а друго се разрушава“[337]. Противоречиви са според Ермий възгледите и на другите философи върху въпросите, които занимават човешкия дух. Архелай смята за начало на всичко съществуващо топлината и студа, Платон – Бога, материята и идеята, Аристотел – дейността (дейното начало) и страданието (страдащото начало): дейното начало не е способно за никакво развитие, а страдащото има четири свойства – сухост, влага, топлина и студ[338], Ферекид – въздуха, земята и времето, Демокрит – съществуващото и несъществуващото, Левкип – безпределните, вечно движещите се, извънредно малки атоми, Хераклит – огъня[339],  Питагор – единицата[340] и така нататък. „Oт всички страни – завършва Ермий своето съчинение – ме обгражда мрак и невежество, тъмни измами, нескончаеми заблуди, пълно неразбиране и непроницаемо незнание; остава още да изброя атомите, oт които са образувани тъй многото светове[341]. Всичко това аз изтъкнах, за да се види как философите си противоречат взаимно в мненията, как изследванията им се загубват в безкрайността, като не се спират на нищо, и как непостижима и безполезна е целта на техните усилия, която не се оправдава нито oт действителността, нито oт здравия разум“[342].

Заключение

Oт направения преглед на възгледите на древните християнски апологети върху езическата философия се вижда, че се очертават в това отношение две насоки: едни oт апологетите имат положително отношение към философията, като смятат, че и в нея, поради причастния на всички люде Логос и преди боговъплъщението или поради заимстване oт свещените старозаветни книги, не всичко е лъжа и заблуда, а има и нещо добро и истинно; други пък апологети (главно Тациан и Ермий) имат към нея отрицателно отношение, като виждат в нея само лъжа, измама и заблуда, плод на демонско влияние, и отхвърлят дори самата възможност за езическите философи да постигнат макар и отчасти истината.

Безспорно този преглед, който са направили древните християнски апологети на постиженията на езическата философия и острата критика, на която те (дори и крайно отрицателно настроените към нея апологети) са я подлагали, са имали решаващо значение изобщо за оформянето и изясняването на отношението на християнството към философията и науката и за изграждането и по-нататъшното развитие на богословието като наука. Защото тъкмо в тази остра и безпощадна понякога критика на езическата философия oт страна на апологетите е било изяснено и изтъкнато превъзходството на християнското учение над всички философски системи и учения както в теоретическо, така и в практическо отношение. Но oт друга страна, пак в тази критика и борба също било изяснено, че не всичко в езическата философия е лъжа, измама и заблуда и че не бива да се отхвърля полезното и истинното в нея, което е съгласно с божественото Откровение, нито пък да се пренебрегват доводите на разума за по-ясното, по-достъпно и по-убедително разкриване основните истини на вярата. По този начин се е стигнало до положително изясняване на въпроса за отношението на вярата към знанието, на Откровението към разума, на християнството към философията и науката. И затова отците и учителите на Църквата след апологетите не са смятали за нещо недостойно, оскърбително или унизително както за себе си, така и за самото християнство да изучават и добре да се запознават с езическата философия и наука, да използват положителните им достижения или пък да заимстват философски термини и понятия за разкриване на някои oт основните истини на вярата, в които термини и понятия, разбира се, те влагали чисто християнско съдържание[343].

По този път на примирително и положително отношение към истинното и полезното в езическата философия, наука и литература са вървели почти всички отци и учители на Църквата.

Има още →

Илия Цоневски

Освен вътрешното засвидетелстване на съдържащата се във философията истина чрез причастния на всички люде божествен Логос, св. Иустин, за да обясни по какъв път езическите философи са дохождали макар и до частична истина, приема още, че те са познавали старозаветните свещени книги и са се възползвали oт тях, особено oт Моисеевото петокнижие, тъй като Моисей е по-древен oт всички гръцки писатели. Учението за нравствената свобода Платон (De Republ., 10) е заимствал oт Моисей. „Всичко, което философите и поетите са говорили за безсмъртието на душата, за наказанията след смъртта, за съзерцаването на небесното и за други подобни въпроси, са могли да разберат и изложат само въз основа на заимстваните oт пророците основни положения[104].

Мнението на св. Иустин, което се поддържа и oт други църковни отци и писатели[105], че езическите философи са заимствали много oт своите идеи и възгледи oт старозаветните свещени книги, буди някои недоумения и затова някои учени го отхвърлят. Привеждат се обикновено следните съображения: преди превода на 70-те старозаветните свещени книги не са били преведени на гръцки език, а еврейският е бил съвършено непознат на езическите философи; последните не дават никакви сведения за еврейския народ, което правят другите народи, а това би било необяснимо, ако те са се ползвали oт старозаветните свещени книги; евреите са водили съвършено изолиран живот, считали дори за грях да влизат в близко общение с чужденците и затова едва ли биха се решили да ги запознаят със своите свещени книги[106]. Но дори и да се отхвърли това мнение на св. Иустин, с това ни най малко не се отрича самият факт, който той обяснява, а именно, че има сходни мисли и идеи в християнството и езическата философия. А това сходство не може да не говори за един първоизвор, за съществуването на „истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света“ (Иоан 1:9). Затова и св. апостол Павел говори за езичниците: „Тъй като онова, що може да се знае за Бога, тям е явно, понеже Бог им го откри. Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още oт създание мира чрез разглеждане творенията; тъй че те са неизвиняеми“ (Римляни 1:19-20). А тъкмо това е искал да каже и св. Иустин, когато изтъква, че Логосът, който е причастен на всички люде, ги води по пътя на истината.

Положителното отношение на св. Иустин към езическата философия е дало отражение и върху отношението му към самите философи. Просвещаващата светлина на Логоса, според св. Иустин, не само ги е подпомагала в делото на познанието, но тя ги е насочвала и към по-съвършен нравствен живот. Колкото повече възприемали и се ръководели в живота си oт божествената светлина, толкова повече те се приближавали към Логоса – Иисус Христос[107]. Затова „тези, които са живели съгласно със Словото, са християни, макар и да били считани (oт страна на езичниците) за безбожници: такива между елините са Сократ и Хераклит и тям подобните, а между варварите (не елините, бел. моя): Авраам, Ананий, Азарий и Мисаил, Илия и много други …“; а „тези, които са живели противно на Словото, са били безчестни, враждебни на Христа, и убийци на людете, които живеели съгласно със Словото[108].“ Като изхожда oт този свой възглед, св. Иустин изтъква и нравствените достойнства на ония философи, които „са живели съгласно със Словото.“ За него Сократ е „най-твърдият oт всички, които според човешките си сили, ръководени oт Словото, са се опитвали да съзерцават и изследват нещата[109].“Той се отнасял съчувствено към съдбата на ония философи, като Сократ и Хераклит, които се издигали в нравствено отношение над окръжаващите ги езичници и затова били ненавиждани, гонени, затваряни и убивани oт тях[110]. Но той не пропуска да изтъкне и нравствените недъзи на някои oт философите, като посочва и някои конкретни факти, за да подчертае, че колкото по-далеч са oт просвещаващата светлина на Словото, толкова повече те не вършат това, което съответства на тяхното призвание като философи[111].

Запазените съчинения на св. Иустин (двете апологии и „Разговор с Трифон юдеина“) свидетелстват, че той е познавал добре езическата философия и умело я е използвал за своите апологетични цели. Много добре е бил запознат особено със съчиненията на Платон, oт които на места прави буквални цитати (по първоизворите), например oт Тимей[112], Държава [113], Критон[114], и Федон[115]. Той привежда възгледите на Платон за Богопознанието[116], за второто начало[117], за създаването на света oт Бога[118], за безсмъртието на душата[119], за бъдещия съд и наказанията на грешниците[120]; възгледа на Питагор за безсмъртието на душата[121]; мнението на Сократ, че истината за людете трябва да стои над всичко[122], учението му за безсмъртието на душата[123], че в съчиненията на Омир и другите поети, които са описали похожденията на езическите богове, има безнравствени мисли, затова не трябва да се дават на юношите да ги четат, учението му за безсмъртието на душата[124]; учението на стоиците за Бога[125], за нематериалните неща като начало на всичко[126],  възгледа им, че промисълът се отнася само до отделни твари, а не до цялото битие[127], че постъпките на людете са обусловени oт неумолимата съдба[128], че сегашният свят ще изгори, а след това ще се появи нов, който след време също ще изгори и така нататък[129]; възгледа на Емпедокъл, че душата и след смъртта на тялото не престава да чувства[130] и други. Всичко това, като свидетелства, че св. Иустин е бил добре запознат с различните философски учения, поставя въпроса: намирал ли се е той под влиянието на една или друга философска система.

Когато св.Иустин е изучавал и съпоставял различните философски системи, за да открие в тях зрънца oт истината, той е вършил това не като любител на истината в нейната теоретическа отвлеченост. Неговата любов към истината се е обуславяла oт практическото ѝ значение и приложение в живота на ония люде, които са я възприели[131]. За тази истина, открита на людете oт просвещаващата светлина на Словото, той е бил готов да понесе и най-тежки страдания, да претърпи дори мъченическа смърт. „Единствената ми грижа е насочена към това, да говоря истината и oт никого не ще се боя, дори ако сега бихте ме разкъсали тук на части[132]“. Във философските системи той е дирел сходни нравствено-практически идеи, а не теоретическите отлики между тях. Затова той не е могъл да се намира под влиянието на която и да било философска система. Ако философията трябва да привежда людете към Бога и да ги прави угодни Нему, то не всяка философска система е „най-великата и най-скъпоценна придобивка в Божиите очи[133]“, а само онази, която отговаря на това предназначение. В диренето на жадуваната истина различните философски учения не задоволявали св. Иустин. Задоволило го повече учението на следовника на Платон. Св. Иустин се надявал, че чрез пълното усвояване на това учение ще може да съзерцава Самия Бог, „защото такава е целта на Платоновата философия[134]“. Но след срещата си със стареца-християнин и след като се запознал с християнското учение, той оставил и Платоновата философия, защото се убедил, че и тя е само „филология“, като разглежда всички въпроси предимно теоретично, а се откъсва oт действителността. Наистина има нещо похвално в нея, понеже тя иска „да докаже, че разумът господства над всичко и че човек, който го е направил своя опора и се подкрепя oт него, може да гледа на лутанията и стремежите на другите и да види, че те не вършат нищо здраво, нищо угодно Богу[135]“; тя дава правилно понятие за Бога, като Го определя като самобитно и неизменяемо Същество, Което е причина на битието на другите същества. Но все пак тя не може да даде истинско познаване за Бога и оттук да приближи людете към Него, да ги води към блаженство[136]. Според учението на Платон Бог може да бъде постигнат с ума, с окото на ума може да бъде съзерцавано истински съществуващото. Това би било възможно обаче само в такъв случай, ако нашата душа е божествена, ако тя е част oт този върховен Ум. По пътя на философските размишления може да се дойде само до отвлечено понятие за Бога, но не и до истинско богопознание. А Бог не е отвлечено понятие, а действително Същество. Затова човешкият ум не може да познае Бога, ако не бъде наставен oт Дух Свети[137]. Само пророците, чрез които е говорѝл Дух Свети, могат да дадат истинско познание за Бога. Живели са някога люде, много по-древни oт когото и да било oт така наречените философи, люде блажени, праведни и угодни Богу. Те проповядвали, ръководени oт Духа Свети и предсказвали бъдещето, което и сега се сбъдва: именуват се пророци. Те само са знаели и са възвестили на людете истината, без да се боят oт тях, без да гледат на когото и да било, без да дирят слава, но са говорили само това, което са слушали и видели, когато са били изпълнени с Дух Свети. Писанията им съществуват и сега и който ги чете с вяра, ще получи много знания относно началото и края на нещата, както и това, което трябва да знае философът. В своите речи те не са се впускали в доказателства, защото те са по-високо oт всяко доказателство, бидейки достоверни свидетели на истината; самите събития, които вече са се извършили и сега още се извършват, ни принуждават да приемем тяхното свидетелство. Също заради чудесата, които са извършили, те заслужават доверие, понеже са прославяли с това Бога, Творец на всичко и Отец, и са възвестявали за изпратения oт Него Христос – Неговия Син[138].“ Тази вяра, която води към богопознание, не е отвлечено философско размишление, не е само философско знание, а съзерцаване Бога, пълно доверие и упование на Бога[139]. Тя е чужда на привързаността към света, прави човека по-съвършен и го води по пътя на спасението. „Авраам получил oт Бога свидетелство на своята праведност не чрез обрязване, но чрез вяра; защото преди още да се обреже е казано за него така: „Авраам повярва на Господа и това му се вмени за оправдание“ (Битие 15:6)… И всички нас Той е призвал със същия глас… И заедно с Авраам ще наследим светата земя и ще получим наследството за безкрайната вечност, тъй като ние сме деца на Авраам по еднаквата с него вяра. Защото както той повярвал на гласа Божи и това му се вменило в оправдание, така и ние, като сме повярвали на гласа Божи, който ни се възвести отново oт апостолите и беше проповядван oт пророците, сме се отрекли до смърт oт всичко в света[140].“ А тъкмо това не е могла да даде на св. Иустин никаква философска система, дори и най-съвършената, за каквато той смятал Платоновата преди да приеме християнството.

Има още →

Георги Бакалов

Появата на християнството в една от провинциите на космополитната Римска империя в началото на новата ера поста­вя редица въпроси относно произхода, характера и същността на това ново ре­лигиозно-философско учение. Законо­мерно ли е възникването на християнска­та монотеистична религия тъкмо в Па­лестина? Явява ли се християнството отрицание на многообразните политеистични култове в гръко-римския свят или е естествена еманация на религиоз­но-философското развитие на тези об­щества? Така поставен, проблемът се нуждае от историческа аргументация, ко­ято да насочи вниманието към причини­те, породили постепенната подмяна на езическите религии. В този контекст ар­гументите на вярата няма да бъдат обсъ­ждани, тъй като те дават еднозначен и незадоволителен от гледище на позити­вната наука отговор.

Християнството несъмнено е само­битно религиозно учение, но въпреки то­ва, то не е могло да се развие независимо от влиянията и натрупаната опитност на предшестващите го религиозни култове. Исторически е доказано, че нито една идеология, система и още по-малко ре­лигия, не се е радвала на добър прием и е била обречена, ако се яви в името на пълното отрицание на идейните си пре­дшественици. Съвсем друг е въпросът за преосмислянето, задълбочаването и обо­гатяването им. Това християнството бе­зусловно прави, но то не може да зачер­кне обичаи и модели на поведение, фор­мирани с векове.

Каква е религиозно-философската и нравствената атмосфера на гръко-римс­кия свят в навечерието на обсъжданото събитие?

Около началото на новата ера в духо­вния живот на античния свят господства елинизмът. Зад това обобщаващо поня­тие с право и основание могат да се поставят всички характерни за епохата процеси и явления в областта на култура­та, политическите идеи, философията и религиите. Неслучайно раннохристиянската книжнина ще представи елинизма като антипод на своето религиозно уче­ние, водена от разбирането, че той е вси­чко онова, което предшества християнс­твото – онова, което то отрича, но и от което заимства при философското офор­мяне на собствените си доктрини.

През елинистическата епоха се наб­людава силно проникване на сирийски и персийски религиозни учения в духовна­та сфера на гръко-римския свят. То става особено забележимо в епохата на римс­ките Антонини (96-192 година). В значителна степен тези култове се доближават до християнското религиозно учение, което е добра предпоставка за неговото въз­приемане и широко разпространение. Все по-нарастващият интерес към мисти­цизма е съпътстван от упадък на точните науки и засилено търсене на откровения и чудеса. И нещо по-малко обичайно за миналото – прави се рязко разграниче­ние между душата и плътта, с предпочи­тание към душата. Същото се прави и по отношение на Бога и света, които в пре­дставите на езическите религии са едно цяло. Наред с това сред обилието от определения се уточняват понятията за Бога. Оформя се становището, че Бог е наричан с много имена, но Той все пак е Един. Назованите с различни имена бо­гове са само отделни проявления на един­ствения Бог.

Тежненията към мистицизма и окултизма довеждат до пренебрежително отношение към тялото и въобще към материята. На тялото се гледа като на „тъмница за душата“, в търсенето на спа­сението и истината то трябва да бъде унизявано и пренебрегвано. Спасението и вярата във вечния или „отвъдния“ жи­вот се свързва неизбежно с пречистване­то. Това е отклик на старата гръцка идея за катарзиса (пречистването). Оттук става ясно защо най-сакраменталното тайн­ство в християнския култ е Евхаристията (тоест пречистването или приобщението).

Характерен е и друг факт от социал­но-политическа гледна точка. Епохата на елинизма поставя началото на космопо­литните монархии, които заличили на­ционалните граници и създали възмож­ности за общуване на народите, в това число и религиозно. Последното довеж­дало религиозен синкретизъм, при кой­то се смесват и взаимно се преплитат множество древно-източни и гръко-римски религиозни учения. При това изоби­лие от божества в пренаселения римски пантеон закономерно се явява необхо­димостта от синкретизъм в култовете, което предпоставя създаването на монотеистична религия. Гърците били безс­порни водачи в духовната сфера на анти­чния свят. Те не само съставлявали ядро­то на елинистическата култура, но би­ли и главните ѝ разпространители. С Платон и Аристотел древногръцката фи­лософия достигнала ненадминати от ни­кого в древността върхове, но като че ли с това изчерпила творческия си гений. В епохата на римското владичество у гър­ците рязко намалява интересът към ста­рата митологическа религия. Сред об­разованите хора нейното място заела фи­лософията, която постепенно придобила религиозна окраска. И нещо много важ­но. Ограниченото политическо влияние на гърците в рамките на Римската импе­рия стеснило кръгозора им в ойкуменето и насочило погледа им към вътреш­ния свят на човека. Проблемите на лич­ността, а не на полисния колектив, ста­ват главна цел на съществуването. Това ново усещане и различно от миналото мислене се осъществило във формира­нето на три основни философски школи, които станали изразители на настроени­ята, вярванията и нравствените ценнос­ти на обществото – това са школите на епикурейците, стоиците и скептици­те. При тях самодоволството на епику­рейците, апатията на стоиците и недо­верието на скептиците имат като край­на цел блаженството в личния живот. Християнството също цели блаженство, но постигнато чрез спасението и с други средства, различни от философията на езическия свят. Независимо от това, тези школи и направления подготвили почва­та за християнската проповед.

Основател на първата от споменатите философски школи е Епикур (341-270 година преди Христа). В същината на философията му лежи материалистическия атомизъм, почерпен от учението на Демокрит. По­ради това Епикур съветва да се изучава физиката като сигурно средство, предпа­зващо от „ужасите на суеверието“.

Според Епикур единственото безус­ловно благо е удоволствието. Негови ан­типоди са скръбта и унинието, които фи­лософът определя като Зло. Главно условие за удоволствието е спокойствието на духа, което трябва да се постигне на вся­ка цена.

Епикур не прави много съществена разлика между душата и тялото. Те се различават, според него, само по броя на атомите. „Душевните атоми“ са извънре­дно тънки и ефирни, за разлика от по-грубите телесни.

Има още →