ЗАЩО И КАК ТРЯБВА ДА ЧЕТЕМ СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ*[1]

Архимандрит Юстин (Попович)

В някаква степен Свещеното Писание е животопис на Бога в тоя свят. В него Неописаният в някаква степен е описал Себе Си. Свещеното Писание на Новия Завет е животопис на въплътилия се Бог в тоя свят. В него е описано как Бог, за да открие Себе Си на хората, изпратил Бог Слово, Който се въплътил и станал човек и като човек разкрил на хората всичко, което Бог има, всичко, което Бог иска от този свят и хората в него. Бог Слово открил Божия план за света и Божията любов към света. Бог Слово е разкрил на хората Бога чрез словото, доколкото човешкото слово може да обхване необхватния Бог. Всичко, което е нужно на този свят и на хората в него Господ е изрекъл в Свещеното Писание. На всички въпроси Той е дал отговори в него. Няма въпрос, който може да измъчва човешката душа, ала на който да не е даден в Свещеното Писание или косвен, или непосредствен отговор. Хората не могат да измислят повече въпроси от отговорите, които са им дадени в Свещеното Писание. Ако не намериш отговор на някое свое питане в Свещеното Писание, това означава, че или си задал безсмислен въпрос, или не си знаел как да четеш Свещеното Писание и в него да прочетеш отговор.

В Свещeното Писание Бог е разкрил: 1) какво е светът; как се е появил; защо съществува; накъде върви; как ще свърши; 2) какво е човекът; откъде е дошъл; къде отива; от какво е, защо съществува, как ще завърши; 3) какво са животните, какво – растенията; защо ги има; за какво служат; 4) какво е добро; откъде е; към какво води; защо го има; как се постига; 5) що е зло; откъде е; как съществува, защо съществува и какъв ще е краят му; 6) какво са праведниците и какво – грешниците; как от грешник се става праведник и от възгордял се праведник – грешник; как се служи на Бога и как – на дявола; целият път от доброто до злото, от Бога до дявола; 7) всичко – от начало докрай; целият човешки път от тялото до Бога, от зачатието до възкресението от мъртвите; 8) какво е историята на света, историята на небето и земята, какво е историята на човечеството; техният път, цел и завършек.Изобщо, в Свещеното Писание Бог е казал всичко, което е трябвало да се каже на хората. В Свещеното Писание се намира биографията на всеки човек, на всеки без изключение. В него всеки от нас може да открие себе си, подробно описан и разкрит – всички свои добродетели и пороци, които имаш, можеш да имаш или да нямаш; ще намериш пътища, по които твоята душа и душата на всекиго се движи от грях към безгрешност, и целия път от човека до Бога и от човека до дявола. Ще намериш начини как да се освободиш от греха, ще намериш, с една дума, цялата история на греха и греховността и цялата история на правдата и праведниците. Ако ли си опечален, в Свещеното Писание ще намериш утеха; ако ли си тъжен – радост; ако ли си гневлив – кротост; ако ли си сладострастен – целомъдрие; ако ли си немъдър – мъдрост; ако ли си лош – доброта; ако ли си престъпник – милост и правда; ако ли си човеконенавистник – любов. В него ще намериш лекарство за всички свои пороци и страсти, и храна за всички свои добродетели и подвизи. Ако си добър, Свещеното Писание ще те научи как да станеш по-добър и най-добър; ако си усетлив, то ще те научи на ангелска нежност; ако си умен, то ще те научи на мъдрост. Ако обичаш красотата и музикалността на стила и словото, няма по-красиво, нито по-трогателно от словото в книгите на Иов, на Исаия, на Соломон, на Давид и на Иоан Богослов, и на апостол Павел… Тук музиката, ангелската музика е облекла вечните Божии истини в човешки слова.

Колкото повече човек чете и изучава Свещеното Писание, толкоз повече и повече намира причини да го изучава още по-продължително и непрестанно. То е – по думите на св. Иоан Златоуст – като благоухаещ корен, който колкото повече се трие, толкоз по-сладък мирис пуска.

Колкото е важно да се знае защо трябва да четем Свещеното Писание, също толкоз важно е да знаем как трябва да го четем. Светите отци начело със светия Златоуст са най-добрите ни наставници в това. Свети Иоан Златоуст е, тъй да се каже, написал пето Евангелие. Светите отци препоръчват сериозна подготовка за четене и изучаване на Свещеното Писание. А в какво се състои подготовката? Най-напред в молитвата. Моли се на Господа да просвети ума ти, за да разбираш словата на Свещеното Писание, и да изпълни с благодат сърцето ти, за да усетиш истинността на тези слова и живот. Съзнавай, че това са Божии слова, които Той лично ти говори и изрича. Молитвата, съединена с останалите евангелски добродетели, най-много прави човека способен да разбира Свещеното Писание.

А как да четем Свещеното Писание?Молитвено, с благоговение, понеже във всяка дума там е стаена капка вечна истина, а всички думи образуват безбрежния океан на Вечната Истина. Свещеното Писание не е книга, а живот, понеже неговите слова са дух и живот[2], затова и да ги разбираме можем ако направим техния дух – свой дух, и техния живот – свой живот. Това е книга, която се чете чрез живота – чрез прилагане на дело. Първо трябва да се преживее, а сетне – да се разбере. Тук са в сила следните думи на Спасителя: „Който иска да върши волята Му, ще разбере, дали учението Ми е от Бога“[3]. Върши, за да разбереш. Това е основното правило на православната екзегеза. В началото човек обикновено чете Свещеното Писание бързо, а сетне все по-бавно, докато най-накрая не почне да чете дума по дума, понеже във всяка дума открива безкрайна истина и неизразима тайна. Всеки ден чети поне по една глава от Стария и Новия Завет, ала редом с това върши на дело и по една добродетел. Върши я дотогава, докато тя не ти стане навик. Да речем, първо се заеми с прощаване на оскърбленията. Нека това ти стане всекидневно задължение. И при това се моли на Господа: „Благи Господи, дай ми любов към моите оскърбители!“ И когато тази добродетел ти превърнеш в навик, тогава всяка друга подир нея ще ти стане по-лека и тъй – до последната. Главното е да четеш Свещеното Писание все повече – което разумът не успее да разбере, ще го усети сърцето, ала дори ако разумът не разбира и сърцето не усеща, ти пак чети, понеже чрез четенето сееш в душата си Божии слова, а в нея те не ще се изгубят, но постепенно и незабележимо ще преминат в естеството на твоята душа и над теб ще се изпълнят словата на Спасителя за човека, който хвърля семена в земята „и спи, и става нощя и дене; а как пониква и расте семето, той не знае“[4]. Главното е: сей, а Бог е, Който дава и прави посятото да расте[5]. Само не бързай да жънеш успехи, та да не заприличаш на човек, който днес е сял, а утре вече иска да жъне.Докато четеш Свещеното Писание, влагаш в тестото на душата и тялото си квас, който постепенно набъбва, прониква в душата докато не я пропие цялата и не я закваси с евангелска истина и правда. Във всеки случай, притчата на Спасителя за сеяча и семето може да се приложи към всекиго от нас. В Свещеното Писание на нас е дадено семето на Божията истина. Когато го четем, ние сеем това семе в душата си и то пада върху каменисти и трънести места в душата, а нещо попада и върху добра земя в сърцето ни и там ражда плод. А когато видиш плода и го вкусиш, тогаз от радост ще поискаш и каменистите и обраслите с тръни места в душата си да разчистиш, изореш и засееш със семената на Божиите слова. Знаете ли кога човек е мъдър в очите на Господа Христа? Когато слуша Неговите думи и ги изпълнява. Начало на мъдростта е да се слушат Божиите слова[6]. Всяка дума на Спасителя обладава мощ и сила да изцелява и от телесни, и от духовни болести. „Кажи само дума и слугата ми ще оздравее“[7]. Спасителят каза дума – и слугата на стотника оздравя. Както някога, тъй и сега Господ не престава да изрича думите Си и към тебе, и към мене, и към всички нас. Ние трябва само да се спрем, да се задълбочим в тях и да ги приемем с вярата на стотника. Тогава и с нас ще стане чудо и душата ни ще оздравее, както е оздравял слугата на стотника. Защото в Евангелието пише и това: „ … доведоха при Него мнозина, хванати от бяс, и Той с една дума изгони духовете и излекува всички болни“[8]. Това Господ Иисус върши и днес, понеже Той „е същият вчера, и днес, и вовеки“[9].На Страшния съд ще бъдат съдени ония, които не слушат словата Божии и на тях ще им бъде по-тежко в съдния ден, отколкото на Содом и Гомора[10]. Внимавай, на Страшния съд от тебе ще се иска да дадеш сметка за това какво си сторил с Божиите слова, дали си ги слушал и усвоявал, дали си им се радвал или си се срамувал от тях. Ако си се срамувал от тях, то и Господ ще се срамува от тебе, когато дойде в славата на Своя Отец заедно със светите Си ангели[11]. Малко са човешките думи, които не са пусти и празни, затова малцина са думите, заради които няма да бъдем осъдени[12]. За да избегнем това, трябва да изучаваме и научим словата Божии от Свещеното Писание, да ги направим свои, защото затова Бог ги е казал на хората, та да ги усвоят те, а чрез тях – и самата истина Божия.

Във всяко слово на Спасителя има повече вечност и непреходност, отколкото в цялото небе и цялата земя с целокупната тяхна история. Затова Той е рекъл: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“[13]. Това означава: в словата на Спасителя е Бог и всичко Божие, затова те не могат да преминат. Усвои ли ги човек, той става по-непреходен от небето и земята, защото в тях има сила, която прави човека безсмъртен и вечен. Изучаването на Божиите слова и изпълняването им на дело прави човека сродник на Господа Иисуса. Това Той Сам е заявил, когато е рекъл: „Моя майка и Мои братя са тия, които слушат словото Божие и го изпълняват“[14]. Това означава: ако слушаш и четеш словата Божии – ти си наполовина брат Христов; ако ли пък ги изпълняваш – то изцяло си брат Христов. А това са радост и предимство по-големи и от ангелските. Чрез изучаването на Свещеното Писание в душата се разлива някакво блаженство, което не прилича на нищо земно. За това именно е говорел Спасителят, когато е казал: „Блажени са … , които слушат словото Божие и го пазят“ (Лука 11:28).Велика е тайната на словото. Толкова велика, че Самото второ Лице на Светата Троица – Господ Христос – се нарича в Свещеното Писание: Слово=Логос. Бог е Слово (Иоан 1:1) – всички слова, които идват от това вечно и абсолютно Слово, са изпълнени с Бога, с Божия истина, вечност и правда. Ако тях слушаш, ти слушаш Бога. Ако ги четеш, четеш непосредствено Божиите слова. Бог Слово стана плът, стана Човек (Иоан 1:14) и гъгнивият и бръщолевещ човек проговори словата на вечната Божия истина и правда.

В словата на Спасителя се съдържа някакъв нектар на безсмъртието, който чрез четенето на Неговите слова капка по капка капе в душата на човека и я оживява от смърт в живот, от преходност към вечност. Това Спасителят изявява с думите: „Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и… е минал от смърт към живот“ (Иоан 5:24). Това ще рече: чрез слушането и изучаването на словото Божие ти се учиш на безсмъртие и вечност, учиш се на безсмъртен и вечен живот, а ако вярваш в тях с пълна вяра, вече си научил що е вечен живот и си преминал от смърт към живот. Затова Спасителят категорично твърди: „Истина, истина ви казвам: който спази словото Ми, няма да види смърт вовеки“ (Иоан 8:51). Всяко Христово слово е изпълнено с Бога, затова когато то влезе в човешката душа, тя се очиства от всяка нечистота. От всяко Негово слово излиза сила, която очиства от греха. Затова Спасителят на Тайната вечеря е казал на учениците Си – тези неотстъпни слушатели на словата Му: „Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал“ (Иоан 15:3). Всичко, което е написано в Свещеното Писание, Господ Христос и Неговите апостоли наричат: слово Божие, слово Господне[15], и ако не го четете и приемате за такова, тогава ще останете в мрака на гъгнивите и пелтечещи, празни и пусти човешки думи.

Всяко слово Божие е изпълнено с Божия истина, която, влезе ли в душата, я освещава за цяла вечност. Затова Спасителят се обръща с молитва към Своя небесен Отец: „Отче… Освети ги чрез Твоята истина; Твоето слово е истина“[16]. Не приемаш ли словото Христово като слово Божие, като слово на Истината, тогава лъжата и бащата на лъжата, които са в тебе, въстават срещу него.Във всяко слово на Спасителя има много свръхестествена сила и благодат – това именно облагодатява душата на човека, когато словото Христово я посети. Затова светият апостол нарича цялото домостроителство на спасението „слово на благодатта“ на Бога[17], „слово на истината“[18], „слово на живота“[19]. Като жива, благодатна сила, словото Божие действа в човека чудотворно и животворно, ако човек го слуша с вяра и приема с вяра[20]. Всичко е осквернено от греха, но всичко се и очиства – чрез словото Божие и чрез молитва, всичко, всяко творение – от човека до червея[21]. Чрез истината, която носи в себе си, чрез силата, която има в себе си, словото Божие е „по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни“[22]. Пред него и за него няма нищо тайно. Защото всяко слово Божие има в себе си нещо от вечното Божие Слово-Логос – то притежава силата духовно да ражда и възражда хората. И когато се ражда от Него, човекът се ражда от Истината. Ето защо свети апостол Яков пише на християните, че тях ги е родил Бог Отец чрез словото на истината[23], а свети Петър им казва, че са възродени от словото на живия Бог, Който пребъдва вечно[24]. Всички Божии слова, които Бог е говорил на хората, идват от Вечното Слово – Логос, Който е Слово на живота и дава живот вечен. Когато живее чрез това Слово, човек се оживява от смърт в живот; като се изпълва с вечен живот, човек става победител на смъртта и участник в божественото естество[25] и блаженството му не ще има край.

Във всичко това главното, най-главното е вярата и чувството на любов към Господа Христа, защото пред топлината на това чувство се открива тайната на всяко Божие слово, както под топлината на слънчевите лъчи се разтварят листите на благоухайните цветя. Амин.

___________________________________

Източник http://bulgarian-orthodox-church.org/. Лекция на отец Юстин, професор и педагог по богословие. Лекцията е изнесена на братска среща на Богословското богомолно братство „Свети Сава“ в Сремски Карловци, 22 декември 1929 година.

[1]. Превод от сръбски език, инок Евтимий (Хинов) – от „Тълкование на светото Евангелие според Матея“, Предговор.

[2]. Иоан 6:63

[3]. Иоан 7:17

[4]. Марк 4:26-29

[5]. 1 Кор. 3:6

[6]. Мат. 7:24-25

[7]. Мат. 8:8

[8]. Мат. 8:16

[9]. Евр. 13:8

[10]. Мат. 10:14-15

[11]. Марк. 8:38

[12]. Мат. 12:36

[13]. Мат. 24:35

[14]. Лука 8:21

[15]. Иоан 17:14; Деян. 6:2; 13:46; 16:32; 19:20; 2 Кор. 2:17; Кол. 1:15; 2 Сол. 3:1.

[16]. Иоан 17:17.

[17]. Деян. 20:32.

[18]. Еф. 1:13.

[19]. Фил. 2:16.

[20]. 1 Сол. 2:13.

[21]. 1 Тим. 4:5.

[22]. Евр. 4:12.

[23]. Иак. 1:18.

[24]. 1 Петр. 1:23.

[25]. 2 Петр. 1:4.

Изображения:

№ № 2, 5, 6 и 7 – книги от автора (източник http://www.yahdex.ru).

№ № 3 и 4 – авторът (№ 4 е икона, защото е канонизиран през 1993 г.). Източник http://www.yahdex.ru.

ИСТОРИЯ НА НОВОЗАВЕТНОТО ТЪЛКУВАНЕ – продължение и край*

Тълкуване на евангелията през III-XI век на Изток

Доц. д-р Иван Ж. Димитров

III. Евангелие от Лука

Както беседите и пространните коментари на Ориген[25] върху Евангелието от Лука са напълно загубени в прякото им предаване, така са се загубили и всички цялостни коментари върху това евангелие от IV-IX век в Източната църква. Откъслеците от коментарите или беседите на Тит Бостренски, Теодор Мопсуестийски, св. Кирил Александрийски, Исихий Иерусалимски (починал около 450 година) и св. Фотий Цариградски се търсят и откриват по частичните свидетелства в непрякото предаване. Само беседите на Тит Бостренски върху третото евангелие са издадени критично[26]. Коментарът върху Евангелието от Лука на най-значителния представител на Антиохийската школа, Теодор Мопсуестийски, е явно завинаги загубен с изключение на няколко откъса[27], които трябва да се издадат критично въз основа на различните тестови свидетелства. От друга страна, поради твърде богатото им предаване в различните катенени коментари беседите на св. Кирил Александрийски върху Евангелието от Лука могат до голяма степен да бъдат възстановени в тяхната първоначална форма и език, да се сверят със запазения сирийски превод и да станат достъпни за научна работа. Това е много важно, защото редом с Ориген тъкмо св. Кирил Александрийски е водещият и виден тълкувател на Евангелието от Лука на Изток. От св. Исихий Иерусалимски (V век) са запазени откъслеци от тълкуването на Лука 1-2 гл.

От различните самостоятелни коментари към Евангелието от Лука, които са съществували през IV-IX век, са запазени само малки остатъци (с изключение на споменатия коментар на св. Кирил), но затова пък се срешат шест различни типа катенени коментари към Евангелието от Лука от разглежданото време. Пристрастни учени хвърлят вината за загубването на самостоятелните тълкувания върху анонимните съставители на компилационни и катенени коментари. Една такава отсъда от разстоянието на 1000-1500 години обаче не може да бъде в никакъв случай точна, затова е и несправедлива.

Като първа и най-стара форма на компилационен коментар върху Евангелието от Лука се сочи коментарът на Псевдо-Тит. Това е всъщност анонимен непрекъснат коментар, чиито източници са беседите на св. Кирил Александрийски върху третото евангелие, а в по-малка степен – на Тит Бостренски и Ориген, както и беседите на св. Иоан Златоуст върху Евангелието от Матей (тоест ползва се тълкуванието на паралелните места). Успоредно с това компилаторът е използвал и трудовете на други, по-ранни автори, които не са писали тълкувания върху Евангелието от Лука, като св. Атанасий Александрийски, св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисенски от IV век и св. Исидор Пелусийски от V век. Като своеобразност на този коментар трябва да отбележим една твърде често срещаща се в него бележка, която сочи, че за следващия откъс или за следващите глави ще се даде тълкуването от коментара към Евангелието от Матей. Паралелните места с това евангелие се дават след началото и края на главите с точност и тогава липсва тълкуването на текста в Евангелието от Лука.

Посочваният коментар към Евангелието от Матей е винаги компилационният коментар А, който се помества в същия ръкопис на първо място и затова се избягва да се повтаря тълкуването на паралелните места в следващите евангелия. Затова се смята, че авторът на компилационния коментар А към Евангелието от Лука е същият с този на компилационния коментар А към Евангелието от Матей, а също и на компилационния коментар А към Евангелието от Иоан. Последният коментар е по-самостоятелен спрямо тълкуванията на двете синоптични евангелия, но връзката в ръкописите с другите два коментара и еднаквостта на формата и метода на извличане на градивото показват еднакъв произход, един и същи автор и едно и също време на съставяне – VI век.

Главният извор за компилацията – макар и не в същата степен, както са беседите на св. Иоан Златоуст за компилационния коментар към Евангелието от Матей – са беседите на св. Кирил Александрийски върху Евангелието от Лука, чийто текст обикновено се взема дословно. Все пак на много места първоначалният текст се съкращава или преподрежда. Материалът от беседите на св. Иоан Златоуст върху Евангелието от Матей се ползва за тълкуването на паралелните места.

Този анонимен компилационен коментар А към Евангелието от Лука е бил от голямо значение за тълкуването на това евангелие през следващите векове. От една страна, той бил съкратен в едно съвсем кратко тълкуване, а, от друга страна, бил смесен с редица откъси от други автори, които (всички) се споменават с имената си, и особено с текстове от св. Фотий Цариградски. По-късно този компилационен коментар А станал основа за много обогатения катенен кментар А към Евангелието от Лука. Съставителят на тази катена вмъкнал между текстовете на компилационния коментар А схолии от беседите върху третото евангелие на св. Кирил Александрийски, Тит Бостренски, Ориген и от беседите на св. Иоан Златоуст върху Евангелието от Матей, както и от коментарите към първото евангелие на по-ранни тълкуватели. Всички те естествено дават едно ново и отчасти различно тълкуване от онова на компилационния коментар А, който всъщност използвал за източник същите автори. Така в резултат се получил един твърде обемен коментар.

Тази катена ни предава много текстове от изгубени тълкувания на Евангелието от Лука от по-ранно време. По този начин се запълват многото и големи празноти на коментар А, в който на множество места липсваше тълкуването, с бележката то да се вземе от съответното място в коментар А към Евангелието от Матей, където текстът вече е изтълкуван. За съжаление не може да се каже със сигурност дали тези допълнителни откъси са взети от оригиналните трудове на съответните автори, или произлизат от готови сбирки със схолии.

Този катенен коментар А към Евангелието от Лука показва също как и при евангелията от Матей и Иоан за основа на катените към тях са послужили компилационните им коментари. Също така се вижда, че има взаимовръзка между катенените коментари на евангелията от Матей, Лука и Иоан. Катененият коментар към Евангелието от Лука е от същия автор (компилатор), създаден е по същото време – около 700 година, и често в ръкописите е свързан (тоест заедно се преписва) с катенените коментари А към евангелията от Матей и Иоан.

Със също такова широко разпространение като коментар А е и един друг компилационен коментар към Евангелието от Лука, отбелязван като компилационен коментар Б. Той често е бил приписван на Петър Лаодикийски, както и съответните коментари към евангелията от Матей и Иоан[28]. Коментар Б съдържа непрекъснато, цялостно тълкуване на Евангелието от Лука, което във всички ръкописи (с едно изключение) е без указания за авторите, от които е взето градивото за компилацията. Само един ръкопис дава сведения за автора и източниците. Според преценката на изследователите основният материал е от беседите върху Евангелието от Лука на св. Кирил Александрийски (около 2/5) и на Тит Бостренски. Остатъкът е от тълкуванието на това евангелие от Ориген, от беседите на св. Иоан Златоуст върху Евангелието от Матей, както и от текстове на писма (става дума за писма с богословско съдържание на епископи и др.), противоеретични писания, проповеди и догматични трактати на постари автори. Произхожда от VI-VII век.

Съставителят на компилационния коментар Б е неизвестен. Може би е често споменаваният в ръкописите Петър Лаодикийски. Няма положителни указания да се смята, че съставителят на коментар Б към Евангелието от Лука е един и същ с автора на коментарите Б към евангелията от Матей и Иоан. Тук липсва всякакво указване на паралелните места в коментара към Евангелието от Матей. Всеки един от тези два коментара дава тълкуване на цялото евангелие, без да се интересува от тълкуването на паралелните синоптични места в другия коментар. Независимо от това този коментар Б към Евангелието от Лука има голямо значение за тълкуването на това евангелие през следващите векове. Най-напред той е допълнен с прибавянето на текстове от други автори, повечето без име, а после е взет за основа на богат катенен коментар, като за целта текстовете в коментар Б са разширени с множество тълкувания на по-стари автори, чиито имена са посочени. Като се съди по ръкописите, този катенен коментар Б, произлязъл през VII-VIII век, е имал голямо разпространение.

Съвсем иначе са оформени други три типа катенени коментари върху Евангелието от Лука, които не са имали голямо разпространение, ако се съди по малкото ръкописи, които са ги запазили. Те нямат за основа един компилационен коментар, а просто механично подреждат тълкуването на по-ранни автори без лично становище на съставителя. Единият тип е забележителен с това, че дава в широк обем анонимни текстове от компилационните коментари А и Б и между тях попълва тълкуването от останалите автори, посочени с името си. Основната маса тълкувателно градиво с името на автора е отново от беседите върху Евангелието от Лука на св. Кирил Александрийски, Тит Бостренски и Ориген. По-малко са ползвани Теодор Мопсуестийски, св. Фотий Цариградски и св. Иоан Златоуст с неговите беседи върху Евангелието от Матей. Тези три катенени коментара са отчасти от IX век, отчасти от X век.

Най-големият катенен коментар към Евангелието от Лука и въобще най-голямата катена върху едно евангелие е съставил в последната третина на XI век епископ Никита Ираклийски[29]. Стремежът му явно е бил да събере възможно най-много тълкувателно градиво за изясняване на текста на Евангелието от Лука. Така той е извлякъл и компилирал около 3300 текста от почти 70 автори. За разлика от катенените коментари А и Б, епископ Никита не изгражда своята катена върху основата на компилационен коментар. Той взема градивото си не само от тълкувателни трудове (основният му източник отново са беседите върху Евангелието от Лука на св. Кирил Александрийски, следвани веднага от беседите върху Евангелието от Матей на св. Иоан Златоуст), но също от догматични, полемични, аскетични и назидателни трудове в големи количества, като омилетичната литература широко му служи за източник. Не може да се каже само дали е използвал оригинални трудове, например на св. Кирил Александрийски, Тит Бостренски и други, или вече направени извлечения. Но посочките му са надеждни. Често той дава не само името на автора на тълкуването, но и съчинението, от което е взета схолията. От самия епископ Никита са някои допълнения, промени, размествания, както може да се заключи от изследването на текста на катената. Неговата работа все пак до голяма степен е била механична, както е въобще при компилаторите.

За отбелязване е, че епископ Никита, който за своите катени към евангелията от Матей и Иоан извлича градиво почти изключително от трудовете на ония автори, които не са били в конфликт с Църквата, в своята катена към Евангелието от Лука той ползва твърде много градиво от трудовете на Ориген, по-малко от Север Антиохийски (465-538) и Аполинарий Лаодикийски. Катената има голямо значение, защото дава обилен материал за състоянието на тълкуването на това евангелие.

В това време на компилативно тълкуване още веднъж се проявява в лицето на св. Фотий Цариградски самостоятелният тълкувател на третото евангелие. Макар и незапазени в цялост, неговите беседи могат отчасти да се възстановят въз основа на непрякото им предаване (тоест макар и не изпяло, но извадки от тях все пак са преписвани многократно).

IV. Евангелие от Иоан

Цялостно и пряко предавани (тоест преписвани) са стигнали до нас беседите върху Евангелието от Иоан на св. Ио-ан Златоуст[30]. Както с беседите си върху Евангелието от Матей, така и с беседите си върху четвъртото евангелие златоустият тълкувател става основният авторитет за източното тълкуване през следващите столетия. Всеобхватният наистина коментар към Евангелието от Иоан на св. Кирил Александрийски[31] за съжаление е запазен в гръцкия си оригинал без VII и VIII книга (по откъсите в непрякото предаване те са възстановени само отчасти).

Непряко в откъслеци е запазен и коментарът към Евангелието от Иоан на Аполинарий Лаодикийски[32]. Той е едно добро свидетелство за тълкуването на това евангелие през IV  век. Авторът се стреми точно да предаде мислите на евангелието в цялата им дълбочина. Съобразява се със синоптичното предание, показва голям догматичен и полемичен интерес в борбата си срещу арианите, занимава се с христологични въпроси и с личността на Светия Дух. Алегорията е изтласкана на заден план. Откъслеците от този коментар показват Аполинарий като вещ и задълбочен тълкувател на четвъртото евангелие, без това да омаловажава собствените му еретични уклони, разбира се.

Запазени са също обширни части от коментара към Евангелието от Иоан на Теодор Ираклийски, чиято работа споменава блажени Иероним[33], а и Теодорит Кирски в своята „Църковна история“ сочи неговата богата тълкувателна дейност[34]. От Иоан 1-8 гл. са запазени малко откъслеци с тълкувания, но 9-21 гл. до голяма степен могат да се възстановят. При сравняването на тези откъслеци с тълкуването на св. Иоан Златоуст в неговите беседи върху Евангелието от Иоан се налага предположението, че той е познавал твърде добре и вероятно е ползвал тълкуването на Теодор Ираклийски. Както и в тълкуването си на Евангелието от Матей, така и в това тълкуване Теодор Ираклийски се показва като високообразован, трезв тълкувател, който твърдо стои на позициите на Антиохийската школа. Той отдава твърде голямо значение на синоптичната традиция и се стреми да изглади различията между трите синоптични евангелия и Евангелието от Иоан. Особено силно е изразен неговият христологичен интерес, както и полемиката му срещу лъжеучителите. Почти никъде не може да се открие алегорично изяснение на текста. Теодор Ираклийски се смята за един от най-значителните тълкуватели на четвъртото евангелие.

В средата на нашия век са издадени в оригинал запазените откъслеци от важния коментар към Евангелието от Иоан на Теодор Мопсуестийски[35]. Макар и в по-малък обем, има запазени и откъси от тълкуването на това евангелие от Дидим Слепец[36]. Този високоуважаван учител и ръководител на Александрийската школа е съставил (според съобщението на неговия ученик блажени Иероним[37]) редом с един коментар към Евангелието от Матей, който изцяло е загубен, още и коментар към Евангелието от Иоан, от който са запазени поне малки откъслеци. В тях той показва особено силен догматичен интерес. Макар и да принадлежи към Александрийската школа, в неговото тълкуване няма алегорично изясняване на евангелския текст.

Към Александрийската школа е принадлежал и Теофил Александрийски, от когото има запазен само един оскъден откъслек от изяснението на Евангелието от Иоан. Но не може да се съди със сигурност дали този Александрийски патриарх, печално известен с борбата си срещу св. Иоан Златоуст, е съставил тълкуване на Евангелието от Иоан в някаква форма. Може би запазеният откъслек е от друго негово съчинение (не тълкувателно).

От VI век е известен също коментарът към Евангелието от Иоан на презвитер Амоний Александрийски, запазен в твърде много откъслеци. Този автор, чиито време и дейност не са установени с точност, е събрал за изясняване на текста твърде много и ценно богословско и историческо градиво. В тълкуването си се съобразява със синоптичната традиция и се стреми да съгласува сведенията на синоптиците с текста на Евангелието от Иоан. Догматичните въпроси го интересуват силно. В христологичните си изказвания се насочва особено срещу монофизитството. Непрекъснато взема становище срещу различни лъжеучители и ги оборва. В тълкуването си се ръководи от началата на Антиохийската школа, но не липсва и алегорията. Множеството запазени откъси от неговото тълкуване на Евангелието от Иоан показват, че Амоний е ползвал тълкуванията на това евангелие от Аполинарий Лаодикийски, Теодор Ираклийски, Дидим Слепец, св. Иоан Златоуст, Теодор Мопсуестийски и св. Кирил Александрийски.

И за Евангелието от Иоан през VI век на мястото на самостоятелните коментари се появяват анонимни компилационни коментари, които преписват тълкуванията от по-ранни тълкуватели и ги преработват в непрекъснати коментари. Така се е получил, както и при Евангелието от Матей, един компилационен коментар А към Евангелието от Иоан, който (с изключение на съвсем малко схолии от други автори) се състои само от текстове из беседите на св. Иоан Златоуст върху четвъртото евангелие. При това методът на преценка на източниците е същият, както и при коментар А към Евангелието от Матей. Компилаторът е неизвестен. Често в ръкописите този компилационен коментар се надписва с името на св. Иоан Златоуст (дори в един ръкопис погрешно се приписва на св. Кирил Александрийски), но това само означава, че изясняването на текста е заимствано от неговите беседи. Поради еднаквия метод – да се извлича градиво от беседите на св. Иоан Златоуст, поради еднаквите източник и форма и поради връзката с компилационния коментар А към евангелията от Матей и Лука се заключава, че тези три компилационни коментара имат един и същи автор.

Както при компилационния коментар А към първото евангелие и този коментар А играе голяма роля през следващите векове за тълкуването на Евангелието от Иоан. От една страна, той е бил допълнен и разширен с текстове, чиито автори са посочени с имената си, а след това с добавянето на множество още тълкувания от по-ранни тълкуватели (с посочени имена) става основата за богато изградена катена към това евангелие. От друга страна, този компилационен коментар А (отново подобно на коментар А към Евангелието от Матей) станал още един път основа за извлечения, за да се създаде един съвсем кратък и сбит коментар към четвъртото евангелие.

Влиянието на компилационния коментар А може да се установи и в коментарите към Евангелието от Иоан на архиепископ Теофилакт Български и Евтимий Зигавин. Обикновено в следващите векове при тълкуването на четвъртото евангелие не са се обръщали към беседите на св. Иоан Златоуст върху това евангелие, а са използвали за източник компилационния коментар А, защото в него по твърде умел начин съкратено е предадено тълкуването от беседите, при това с дословна точност понякога.

Появата на този компилационен коментар А към Евангелието от Иоан се поставя в началото на VIII век.

Малко по-късно от компилационния коментар А се е появил още един компилационен коментар към Евангелието от Иоан, намерил също така широко разпространение. Означава се като компилационен коментар Б. Обикновено се предава в ръкописите без име, но понякога (както при подобните коментари Б към евангелията от Матей и Лука) се сочи за съставител Петър Лаодикийски. За източници на тази компилация в един ръкопис са посочени наред с другите следните ранни тълкуватели на евангелието, подредени по обема на използваното градиво: св. Иоан Златоуст, св. Кирил Александрийски, Теодор Мопсуестийски, Теодор Ираклийски, Аполинарий Лаодикийски, Ориген[38], Дидим Слепец. Заедно с тях се посочват и църковни писатели, които не са писали тълкуване върху четвъртото евангелие, но в съчиненията си са се докосвали повече или по-малко до текста на това евангелие.

Този анонимен коментар Б върху Евангелието от Иоан предлага кратко, сбито, по същество изяснение на текста без нравствено приложение. Изтъква преди всичко историко-граматическия смисъл, алегорията почти напълно е изоставена. Появата на коментара се поставя с вероятност в VI век. И неговото значение за тълкуванието на четвъртото евангелие през следващите времена е голямо.

Както при компилационния коментар А, така и компилационният коментар Б най-напред бил разширен с редица схолии от други автори, чиито имена само частично са посочени. После той става основа за една твърде пространна катена, в която (подобно на случаите с коментарите върху евангелията от Матей и Лука) към отделните евангелски места между текста на коментар Б е вмъкнато обилно изяснението на други тълкуватели, като са посочени имената им. Не се взима становище по отделните тълкувания, а механично се прибавят към коментар Б схолиите на същите тълкуватели, които вече са използвани безименно при съставянето на коментар Б. За времето на съставяне на тази катена Б се приема началото или средата на VII век.

От дотук споменатите типове катени А и Б се различават  други три типа катени, които нямат за основа някакъв компилационен коментар. В тях са подредени отчасти безименно, отчасти с имена схолиите на по-стари тълкуватели, като често се дава и името на съчинението, от което са взети изясненията. Не се изразява становище по изказаните тълкувателни мнения. Така се получава единно, непрекъснато тълкуване. И при трите типа катени св. Иоан Златоуст осигурява най-много градиво от своите беседи върху Евангелието от Иоан. Следват (с изключение на Ориген) според обема на заемките: Амоний Александрийски, св. Кирил Атександрийски, Аполинарий Лаодикийски, Теодор Ираклийски, Теодор Мопсуестийски, Дидим Слепец и в един тип – св. Фотий Цариградски. Съставянето на тези три типа катени върху четвъртото евангелие се поставя във времето от VII до X век.

Никита Ираклийски е съставил катенен коментар и към Евангелието от Иоан (преди 1080 година). Могат да се установят същите особености, както в неговата катена върху Евангелието от Матей. Катената му върху четвъртото евангелие няма за основа компилационен коментар. Характерен е подборът на авторите, от които той взима тълкувания. До Ориген, който е представен само с четири кратки изяснения, са изключени всички онези тълкуватели, които са били в някакъв конфликт с Църквата. Заедно със св. Иоан Златоуст, св. Кирил Александрийски дава почти целия материал за тълкуването. Основните текстове са от писанията на автори, които имат име като богослови на Източната църква, макар че не са били тълкуватели на Евангелието от Иоан. И в този случай катената на епископ Никита Ираклийски единствена сочи името на съставителя си.

В епохата на компилационните коментари отново се появява един самостоятелен тълкувател в лицето на св. Фотий Цариградски. Голям брой откъслеци от негови тълкувания на текстове от Евангелието от Иоан (които са независими от неговите quaestiones ad Amphilochium) свидетелстват за съществуването на негови беседи върху това евангелие, при което естествено остава под въпрос дали патриархът е съставил беседи върху цялото евангелие, или само върху отделни места от него, макар че откъслеците предлагат изяснение на текстове от всички глави на евангелието. Може да се наблюдават същите начала, които той е следвал и при беседите си върху евангелията от Матей и Лука. Той обикновено следва св. Иоан Златоуст, чиито беседи е познавал и много използвал. Взима критично становище спрямо други тълкувания, някои ги отхвърля. Обикновено св. Фотий привежда евангелския текст буквално и тогава го тълкува дума по дума, следвайки линията на Антиохийската школа. Показва голям догматичен интерес и предпочитания към нравствените наставления. Още повече отколкото в тълкуването си върху Евангелието от Матей той се показва тук като майстор на езика. Затова неговото тълкуване на Евангелието от Иоан се смята за най-ценното и самостоятелно постижение в тълкуването на това евангелие през IX век.

Като обобщение трябва да кажем, че четвъртото евангелие през IV-IX век е било предмет на много и значителни тълкувания в Източната църква. Редом с напълно запазените беседи на св. Иоан Златоуст и с до голяма степен съхранения коментар на св. Кирил Александрийски, заключението ни се потвърждава от обширните откъслеци от тълкуванията върху Евангелието от Иоан на Аполинарий Лаодикийски, Теодор Ираклийски, Теодор Мопсуестийски, Дидим Слепец, Теофил Александрийски, Амоний Александрийски и св. Фотий Цариградски. Към това се прибавят два компилационни коментара, от които след това са съставени два типа катенени коментари с множество тълкувателни изяснения. Други три типа катени с обилно градиво от по-стари тълкуватели допълват тези тълкувания. Като заключение идва богатият с изяснения катенен коментар на Никита Ираклийски.

Заключение

От това състояние на нещата може да се направи заключение за значението на отделните евангелия през разглежданото време. Редом с Евангелието от Матей най-много самостоятелни и компилационни коментари е имало Евангелието от Иоан. Тълкуванията на Евангелието от Лука отстъпват далеч назад спрямо тълкуваната на евангелията от Матей и Иоан – може би поради обстоятелството, че тълкуванията на първото евангелие вече в някаква степен разглеждат текстове, които имат свои успоредици в Евангелието от Лука. Евангелието от Марк по това време сякаш не е играло никаква роля. От IV до IX век е установен само един компилационен коментар върху това евангелие, който може би е бил съставен просто за да съществува един коментар върху целия corpus evangeliorum в един ръкопис; при това той е почерпил тълкувателното си градиво от коментарите към евангелията от Матей и Лука.

Направеният преглед на историята на евангелското тълкуване през III-XI век в Църквата на Изток на гръцки език показва и значението, което Църквата е отдавала на евангелските текстове и тяхното тълкуване за нуждите на научно-богословската и пастирската дейност в полза на народа Божи.

__________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 8, с. 1-17. Понaстоящем, септември 2012,  авторът на статията е проф. д-р.

Първа електронна публикация http://bg-patriarshia.bg

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[25]. В латински превод на блажени Иероним са запазени само 39 беседи, поместени в PG 13, 1901-1902.

[26]. Sickenberger, J., Titus von Bostra, Leipzig, 1901.

[27]. Издадени са в PG 66, 716-728.

[28]. Rauer, М., Der dem Petrus von Laodicea zugeschriebene Lukas-Kommenta

[29]. Sickenberger, J., Die Lukas-Katene des Niketas von Herakleia, Leipzig 1902.

[30]. Тълкуванието на Евангелието от Иоан е поместено в PG 59, 23-482 (общо 88 беседи).

[31]. Коментарът към Евангелието от Йоан е поместен в PG 73,9-1056 (I-VI кн.) и PG 74,9-756 (VII-XII кн.).

[32]. Reuss, J., Johannes-Kommentare aus der griechischen Kirche, Beriin 1966, S. XVIII-XX, 3-64.

[33]. De viris illustribus, cap. 9. PL 23, 731.

[34]. PG 82, 993 sq.

[35]. Devreesse, R., Essai sur Theodore de Mopsueste, Citta del Vaticano 1948, p. 287-419. От-къслеците от това тълкувание са поместени и в PG 66, 728-785.

[36]. Reuss, J., Johannes-Kommentare…, S. XXIV, 177-186.

[37]. De viris illustribus, cap. 109. PL 23, 743.

[38]. Откъслеци от неговия коментар са поместени в PG 14, 21-829.

Изображение: авторът на статията, проф. д-р Иван Ж. Димитров

Следва

ИСТОРИЯ НА НОВОЗАВЕТНОТО ТЪЛКУВАНЕ*

Тълкуване на евангелията през III-XI век на Изток

Доц. д-р Иван Ж. Димитров

1. Необходимо е изучаването на Свещеното Писание

Живеем във време, когато научните изследвания във всички области са „на дневен ред“. Човек проучва вселената от съставните части на атома до най-отдалечените галактики. Такъв безкраен и неизследим свят е и Свещеното Писание, свят духовен и много по-възвишен в сравнение с материалния свят.

Изследването на материалния свят ни води към научната истина и съответните открития подобряват условията на земния ни, временния живот. А изследването на Свещеното Писание ни открива вечната истина и ни дарява вечен живот. Без научната истина човек може би живее без удобства, но все пак съществува. А без вечната истина е невъзможно истинското съществуване на човека, без нея той не може да живее вечния живот.

Иисус Христос, позовавайки се на обичая на религиозните хора от Неговото време да изследват Свещеното Писание, казал насърчително: „Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен. И те са, които свидетелствуват за Мене“ (Иоан 5:39)[1]. А онези, които, без да познават Свещеното Писание, са се осмелявали неподготвени да обсъждат сериозни духовни въпроси, Спасителят порицал: „Заблуждавате се, като не знаете Писанията, ни силата Божия“ (Мат. 22:29; Марк 12:24).

Св. евангелист Лука в Деяния на светите апостоли разказва, че юдеите поначало противодействали на проповедта на св. апостол Павел, но юдейските жители на Берия (в Гърция) били „по-благородни от солунчани“ и когато апостолът им проповядвал благовестието, „те приеха словото с голямо усърдие и всекидневно изпитваха Писанията, дали това е тъй“ (Деян. 17:11). Следователно изследването на Свещеното Писание е не само необходима предпоставка, за да приеме човек словото Божие, но то е същевременно и пробният камък, за да провери той стойността на различните проповеди и да различи кое е наистина слово Божие.

2. Отношението към тълкуването на Писанията вчера и днес

Тълкувателното наследство от светите отци доскоро се е пренебрегвало както от патристиката, така и от историята на библейските изследвания, съответно на тълкуванията. Светите отци се ценели повече като проповедници и защитници на християнската вяра, като прекрасни образци на духовност, като пастири и учители, като подвижници и духовни водачи, но по-малко – като вдъхновени тълкуватели на Свещеното Писание. И доколкото имало интерес към тълкувателното им творчество, по правило той се съсредоточавал върху великите представители на двете тълкувателни школи в древната Църква – Александрийската и Антиохийската. Основните неща, с които се занимавали изследователите, били различните тълкувателни насоки на тези школи, тоест алегорическата (мистическата или духовната) и историко-граматическата, както и тяхното влияние върху средновековната херменевтика. Дори се беше установило сред западните историци на библейското тълкуване схващането, че със залеза на тези школи през V век приключва и приносът на Източната църква в областта на библейското тълкуване

Когато през V век започват да се оформят и да се налагат тълкувателните сборници, наречени σειρατ (catenae), неизбежно настъпва време на упадък. Авторитетите от миналото въздействали някак подтискащо върху самостоятелните опити за тълкуване на Свещеното Писание и затова по-късните църковни писатели се задоволявали просто да събират тълкуванията на древните и само да ги преписват и повтарят. Тук обикновено се цитира и 19-о правило на Шестия вселенски събор (692 година), постановило да се зачита мнението на древните[2]. Пряка последица от този упадък било отсъствието на живо библейско тълкуване, неговото откъсване от богословието, сухото и безплодно подражание и типизиране на тълкувателното предание от предишните епохи[3].

При такива предубеждения, разбира се, неминуемо се стигнало до подценяване достойнството на светоотеческата тълкувателна традиция, още повече като се приемало, че новите библейски изследвания са превъзмогнали традиционните принципи и методи на църковното тълкуване и го водели към нови хоризонти.

Тази преценка през XVIII и XIX век за светоотеческото тълкуване не трябва да ни изненадва. Все още не са били известни много светоотечески тълкувателни трудове. Постепенно започват обаче да се издават поредиците на Patrologia Graeca и Patrologia Latina под ръководството на абат J. P. Migne (1857-1890), следват берлинските GCS (Die griechischen christilchen Schriftsteller der ersten drei Jahrhunderte, от 1897 година) и виенските CSEL (Corpus scriptorium ecclesiasticorum Latinorum, от 1864 година), a в нашия век – Sources chretiennes (от 1941 година), CCSL (Corpus christianorum, series Latina, от 1954 rодина), CCSG (Corpus christianorum, series Graeca, от 1974 година) и OECT (Oxford Early Christian Texts, от 1971 година).Издаването и проучването на гръцките катени, макар и да не е завършило, даде вече значителни плодове. Преди всичко се откриха неизвестни или загубени тълкувателни трудове на древни църковни автори, а най-важното – утвърди се убедеността, че в катените е запазена най-добрата и най-значителната част от светоотеческото библейско тълкуване от ранната епоха до времето на св. патриарх Фотий[4]. Според някои преценки половината от светоотеческите тълкувателни трудове са запазени в катените. Така вече е възможно определено да се отхвърли мнението, че катените означават упадък в качествено и количествено отношение на библейското тълкуване в по-късния светоотечески и византийски период[5].

3.Какво знаем за тълкуването на евангелията през IV-IX век в Източната Църква

Ако погледнем указанията за литературата в по-значителните съвременни тълкувателни трудове върху евангелията, ще видим, че се споменават твърде малко тълкувания на източни автори от периода IV-IX век, когато все пак на Изток през това време има значително тълкувателно творчество. Днес обикновено се цитират беседите на св. Иоан Златоуст върху Евангелието от Матей и Евангелието от Иоан, тълкуванията на Ориген в различни форми (схолии, омилии, коментари, които за съжаление са запазени само в откъслеци), както и коментарите на св. Кирил Александрийски върху третото и четвъртото евангелие или откъслеците от тълкуванието на Евангелието от Лука, съставено от Тит, епископ на Босра (починал 378 година).

Към това се прибавя и нещастното обстоятелство, че не всички запазени тълкувания от това ранно време са събрани в едно издание, което да отговаря на научните изисквания за съвременните изследвания. Същевременно се знае добре, че както от Александрийската, така особено и от Антиохийската школа са произлезли редица именити тълкуватели поне на трите евангелия – от Матей, Лука и Иоан (евангелието от Марк обикновено е било изоставяно, тъй като съдържа съвсем малък обем сведения, различни от останалите евангелия и особено от Матей и Лука), които са създали важни тълкувателни трудове – коментари, беседи, схолии, квесционес (тълкувания под формата на въпроси и отговори). Дали всички тези тълкувания са безследно изчезнали, или можем поне въз основа на непрякото, на косвеното им предаване да се запознаем с тях – ако не изцяло, поне частично?

В следващия преглед ще се види съвременното състояние на изледванията в тази област, което е същевременно осветление на въпроса за историята на тълкуванието.

I. Евангелие от Матей

Изцяло и пряко са запазени до нас беседите върху Евангелието от Матей на св. Иоан Златоуст (344/354-407 година)[6], издавани многократно в оригинал и в преводи, макар и да няма засега тяхно критично издание (тоест при сравняване на всички съществуващи ръкописи и преценка на разночетенията). Заедно с по-ранните тълкувания на Ориген (185-254/253 година)[7] това са основните авторитети за цялото евангелско тълкуване на Изток през следващите векове. При това в по-късните ползвания на тези беседи обикновено се е изоставяло нравственото приложение и се е използвала само тълкувателната им част.

От непряко запазените тълкувания (тоест съхранените в катени от най-различен вид) в откъслеци е дошло до нас тълкуванието на Евангелието от Матей, написано от ересиарха Аполинарий Лаодикийски (около 310-392 година)[8]. Блажени Иероним го споменава във въведението на своя коментар върху Евангелието от Матей като тълкувател на първото евангелие и, по неговите думи, го е използвал[9]. Аполинарий в своето тълкувание показва тек стовокритични интереси и дава трезво, историко-граматическо разяснение. Твърде ограничено прилага алегория, почти липсва и нравственото наставление (paraenesis).

Друг тълкувател на първото евангелие от почти същото време е Теодор Ираклийски (335-358 година)[10]. Запазени са големи откъслеци от неговото тълкувание на Евангелието от Матей. И него блажени Иероним споменава в своя коментар върху това евангелие[11]. А в съчинението си „За бележитите мъже“ той го охарактеризира още по-ясно със следните думи: „Теодор, епископ на Ираклия Тракийска, с изящно и изкусно слово и с голямо историческо разбиране издава по времето на император Констанций коментари върху Матей и Иоан и върху Апостола, и върху Псалтира“[12]. Теодор Ираклийски се стреми ясно да изложи смисъла на думите от Писанието, при това показва голям догматически интерес. У него се намират и апологетични места, насочени срещу Маркион и манихеите. Съвсем рядко употребява алегорията.

Тези двама тълкуватели могат да се причислят към антиохийското направление. От най-значимия представител на тази школа – Теодор Мопсуестийски (около 350-428)[13],  също са запазени само откъслеци (макар и пространни) от коментара му върху Евангелието от Матей. Много трябва да се съжалява, че коментарът не е запазен изцяло. Защото този без съмнение най-добър представител на Антиохийската школа в своето тълкувание се придържа строго към текста на евангелието и с критичен подход го изчерпва богословски изцяло. Той показва особен интерес към текстовокритичните проблеми, обича да се занимава с въпросите на историята, съвременна на евангелските събития, и преди всичко обръща внимание на взаимовръзката на текста. Заедно с това у него се забелязват полемични тежнения срещу ариани и аполинаристи. Алегорията при него отсъства напълно, отстъпила място на типологията, на която той често сочи.

Има запазени непряко откъслеци и от тълкуванието на Евангелието от Матей на двама представители на Александрийската школа. От Теофил Александрийски (385-412 година) са дошли до нас няколко откъса от една беседа върху Евангелието от Матей на този Александрийски патриарх[14], когото блажени Иероним също споменава във въведението на своя коментар[15].

Значително по-обширни са остатъците от коментара на св. Кирил Александрийски (починал 444 година). Леонтий Византиец (480-540 година) [16], св. Фотий Цариградски (около 820-891 година)[17] и Факунд Хермиански (починал около 571 година)[18] съобщават, че св. Кирил Александрийски е написал тълкувание на Евангелието от Матей, което подобно на неговия коментар върху Евангелието от Иоан се състояло от цяла поредица от книги. Тълкуванията на този александрийски автор показват особено силни догматични тежнения, като винаги се подчертават божествената и човешката природи на Иисус Христос. Същевременно е налице и явна полемика срещу лъжеучителите, особено срещу Аполинарий Лаодикийски. Св. Кирил Александрийски винаги се съобразява с паралелните текстове в другите синоптични евангелия (от Марк и Лука) и се стреми да ги доведе в съгласие. Особено голямо значение тълкувателят отдава на взаимовръзката между Новия Завет и Стария Завет, който той определя като предобраз (τύπος) на Новия Завет. Това тълкувание на Евангелието от Матей св. Кирил вероятно е написал преди беседите си върху Евангелието от Лука, тоест преди 429 година[19].

В края на V век вече се появяват отчетливи белези за това, че тълкувателните творчески сили на Антиохийската школа сякаш са се изчерпили. Към това се прибавя и друго едно обстоятелство. Още от началото на своето противопоставяне на еретика Несторий св. Кирил Александрийски идва до извода, че за да може да победи своите противници, той трябва да води споровете си върху основата на светоотеческата традиция. Безспорно този метод е бил прилаган и преди това, но никой не го е използвал с такава разпаленост и техническо съвършенство, както прави това св. Кирил Александрийски. От времето на тези догматически спорове през V век, по време на които Антиохийската школа била атакувана от св. Кирил и в областта на библейското тълкуване, започва вече занапред да играе решителна роля в богословските обсъждания и спорове позоваването на учението на църковните отци. Дори двамата видни тълкуватели на двете богословски школи Александрийската и Антиохийската – св. Кирил Александрийски и Теодорит Кирски (за когото се смята, че е най-големият антиохийски тълкувател, починал около 460 година), преработват в този дух и резултатите от дотогавашното тълкуване. Така в следващите времена вече престават да се пишат самостоятелни библейски коментари, а се предпочита да се преработват съществуващите коментари на по-ранни тълкуватели в различни по форма, обем и стил компилации.

Действително от VI век насам на мястото на самостоятелните коментари се появяват безименни компилативни коментари, които повече или по-малко успешно използват работите на по-ранните тълкуватели, обработват ги подборно въз основа на собствената си преценка и ги представят като безименен, но качествен и обогатен от много трудове непрекъснат, единен коментар. Тези компилационни коментари полагат основата за по-късните обемни „верижни” коментари, тъй наречените катени (от VII-VIII век насам).

Тези опити са получили официалното признание и одобрение на Църквата още с 19-то правило на Шестия вселенски събор, където се приемат за задължителна норма писанията на църковните отци. Като последица се смята, че са задушени всяка самостоятелна тълкувателна дейност и всякакъв напредък в библейското тълкуване. Компилаторите са съхранили и предавали ценното от по-старото тълкуване, но те днес са обвинявани, че били главните виновници за изгубването на самостоятелните евангелски коментари от по-ранно време. Поради тяхната подборна дейност, смятат някои, се е загубил интересът към преписване и разпространяване на цялостните коментари. Все пак в техните трудове откъслечно са се запазили много древни тълкувания. В катените са били трупани, от друга страна, най-различни тълкувателни мнения без подбор и без изразяване на становище за стойността им.

В началото на VI век на Изток се разпространява един коментар на Евангелието от Матей, който – както може да се съди от запазените до нас ръкописи – е бил твърде широко разпространен. В историята на тълкуванието той е известен като „коментар А“. Това е компилация от извадки из беседите на св. Иоан Златоуст върху Евангелието от Матей. Тълкувателният материал е извлечен много точно и внимателно от първата част на въпросните Златоустови беседи, тоест включено е всичко, което предлага едно историко-граматическо тълкуване. Тази първа част на беседите е извлечена възможно най-кратко, почти винаги дословно, като допуснатите промени в текста на св. Иоан Златоуст са минимални. Естествено отстранена е всяка риторична украса. Така почти целият тълкувателен материал, който съдържа беседата, много умело се обединява от анонимния компилатор на този коментар, а втората част на беседата с нейните омилетични способи и нравствено приложение се изоставя. Твърде често отделни откъси на тълкуванието започват с характерната за св. Иоан Златоуст форма на риторични въпроси.

Успоредно с материала от беседите съвсем рядко се срещат и текстове от други автори. Името на компилатора по правило никога не се споменава. Ако в редица ръкописи се сочи като автор св. Иоан Златоуст, това просто означава, че основният тълкувателен материал е взет от неговите беседи.

Този компилативен коментар А играе голяма роля за тълкуването на Евангелието от Матей през следващите векове. Влиянието му стига дори до XII век, до коментарите на архиепископ Теофилакт Български (наричан още Охридски, починал около 1108 година) и Евтимий Зигавин (починал в началото на XII век) върху Евангелието от Матей. В по-късно време, когато се използва тълкуванието на св. Иоан Златоуст, вече никой не търси самите Златоустови беседи, а само извлечените от неговите беседи текстове, включени в този коментар А.

В следващите векове коментар А бил съкратен още един път, за да се получи кратко тълкуване на първото евангелие. Този съкратен вариант се пази в редица неотпечатани ръкописи.

От друга страна, коментар А бил допълнен и смесен с текстове на други значими тълкуватели, вмъкнати между изясненията на първоначалния коментар. Известни са три отделни групи такива разширени коментари. И последната стъпка в тези разширения е прибавянето на голям брой откъси от по-стари тълкувателни текстове, обикновено без да се търси определена богословска тенденция. По този начин на основата на коментар А се получава ново, пространно непрекъснато тълкуване на евангелския текст. Това е т. нар. катенен коментар тип А върху Евангелието от Матей[20], който произлиза може би от началото на VIII век.

Друг един компилационен коментар към Евангелието от Матей, който също е имал широко разпространение, доколкото може да се съди по многото запазени ръкописи, се е появил малко по-късно от коментар А, но вероятно още в края на VI век. Издаден е от С. F. Georg Heinrici като труд на иначе неизвестния Петър Лаодикийски – „Тълкувание на Евангелието от Матей“[21]. Но това не е самостоен труд на този автор, а една твърде умела компилация от тълкуванията на Ориген (около 5/10 от текста), от беседите на св. Иоан Златоуст (около 3/10 от текста, като извличането на материала е напълно независимо от извадките за текста на споменатия коментар А) и останалото (2/10) е от тълкуванията върху Евангелието от Матей на други по-ранни автори. Това компилативно тълкуване предлага ясно, кратко, съществено изяснение без нравствено приложение. Изтъкнат е смисълът на думите и историческото съдържание на текста, алегорията е намалена до минимум. Може би името на Петър Лаодикийски трябва да се отнесе към компилатора. Този компилационен коментар е наречен „коментар Б“. Той е от голямо значение за тълкуването на първото евангелие през следващите векове.

Както и при коментар А, коментар Б бил разширен най-напред с поредица от схолии на други автори и така той станал основа за един твърде широко разпространен катенен коментар, при което към отделните места на евангелския текст между схолиите на коментар Б обилно са добавени (вмъкнати) изясненията на по-стари тълкуватели, без да се дава личното мнение на компилатора. Сред запазените и неиздадени ръкописи могат да се различат шест групи такива катенени коментари, които при това предлагат твърде богат тълкувателен материал от тълкуванията върху Евангелието от Матей на по-стари автори. Тези катенени коментари са произлезли вероятно в периода от VII до X век.

От досега споменатите два типа катенени коментари съществено се различава един трети тип, който – ако се съди по слабото му ръкописно представяне – не е имал широко разпространение. За разлика от двата типа катенени коментари А и Б тук липсва като основа един компилационен коментар. Повече от половината от градивото на тази катена върху Евангелието от Матей е взето от беседите на св. Иоан Златоуст, а Ориген, Теодор Ираклийски, Теодор Мопсуестийски, св. Кирил Александрийски, св. Фотий Цариградски и някои други по-стари тълкуватели предлагат останалия материал. Тук се установява също, че при този катенен коментар оригиналният текст на споменатите автори е силно променен. Компилаторът просто предава със свои думи мислите на различните автори. Този трети тип катенен коментар е произлязъл вероятно едва след X век.

Катенен коментар към Евангелието от Матей със собствен почерк е създал епископ Никита Ираклийски (1030-1100 година)[22]преди 1080 година. Своите изяснения на евангелския текст той черпил преди всичко от беседите на св. Иоан Златоуст и неговото тълкуване заема около половината от коментара на епископ Никита. Следват св. Кирил Александрийски с много места от неговия коментар към Евангелието от Матей и голям брой други автори.

Катененият коментар на епископ Никита има редица своеобразности. Преди всичко той няма за основа един компилационен коментар като коментари А и Б, който след това да е бил разширен с тълкуванията на други автори. Епископ Никита сам прави компилацията под форма на катена. Освен това твърде много текстове произлизат не от коментари или беседи върху Евангелието от Матей, а са извлечени от догматични и полемични трудове или от писма, които просто са имали връзка с мисли и текстове в Евангелието от Матей. Вероятно епископ Никита Ираклийски е почерпил градиво от по-стари, вече съществуващи коментари върху първото евангелие. За съжаление не може да се отговори еднозначно дали той е имал пред себе си оригинални трудове на тези автори и дали пряко ги е ползвал, или е взел техните тълкувания от катени или други сборници.

За отбелязване е също подборът на авторите. Епископ Никита е взел изключително ограничен обем градиво от онези автори, които по някакъв начин са били в конфликт с Църквата и чиито трудове са извадени от пряка употреба. Затова неговият коментар твърде малко разширява познанието ни за тези автори в областта на новозаветното тълкуване от по-ранно време. Може би той се е ръководел при подбора си и от догматични съображения. И последната особеност на този коментар – за разлика от по-старите анонимни катенени коментари той сочи името на своя компилатор.

Редом с тези основни типове (образци) на компилационни и катенени коментари към Евангелието от Матей има и смесени форми. А може би някъде в неизследвани ръкописи има и други, съвсем неизвестни на науката тълкувания на това евангелие. От друга страна е невъзможно да се каже какви тълкувания на Евангелието от Матей са били унищожени или изчезнали поради различни обстоятелства: нашествия, пожари, запустяване на манастири и пр.

В Средновековието, когато тълкуванието е в относителен упадък, защото се предпочитат компилациите и катените, представящи най-доброто от изминалите столетия, се появява едно самостоятелно тълкуване на Евангелието от Матей, съставено от св. Фотий Цариградски. Запазени са големи части от неговите беседи върху това евангелие. Остава неясно дали св. Фотий е тълкувал избрани глави или текстове на Евангелието от Матей, или цялото евангелие. Следвайки св. Иоан Златоуст и метода на Антиохийската школа, св. Фотий обичал да дава към едно и също евангелско място повече тълкувания, без често пъти да проявява предпочитания към едно определено тълкуване. Твърде рядко той прилага алегорията. Обикновено силно се проявява при него една апологетична тенденция и определен догматичен интерес. Голямо място отделя и на нравственото приложение. За св. Фотий казват, че като самостоятелен тълкувател на първото евангелие и късен представител на Антиохийската школа той стои на самотен връх.

Речем ли да обобщим резулатите, бихме могли да кажем: Евангелието от Матей е било твърде често и с предпочитане тълкувано в Източната църква през периода IV-IX век. Това се потвърждава както от напълно съхранените беседи на св. Иоан Златоуст, така и от често обширните откъслеци от тълкуванията на Аполинарий Лаодикийски, Теодор Ираклийски, Теодор Мопсуестийски, Теофил Александрийски, св. Кирил Александрийски, св. Фотий Цариградски. Към това се прибавят (макар да са почти само в ръкописи, тоест неиздадени в печат) два вида компилационни коментари, върху чиято основа после са изградени два типа катенени коментари, допълнени с редица други тълкувания. Един трети вид катенен коментар и катената на епископ Никита Ираклийски от XI век оформят завършека на епохата. Всички те показват особено голям интерес към Евангелието от Матей по времето след преустановяването на самостоятелното тълкуване на това евангелие през около V век.

II. Евангелие от Марк

Съвсем друга е картината с тълкуванията на Евангелието от Марк в Източната църква (тоест на гръцки език) през IV-IX век. От това време няма запазен нито пряко, нито косвено един самостоен коментар към Евангелието от Марк, както няма и никакъв катенен коментар върху това евангелие. Защото столетия наред е господствало неправилното мнение, че Евангелието от Марк е нещо като съкращение на евангелията от Матей и Лука. С това се обяснява фактът, че съвсем малко внимание е отделяно на тълкуването на това евангелие. В края на V век презвитер Виктор Антиохийски пише: „Мнозина са съставили коментари на евангелията от Матей и Иоан, сина на гърма, а малцина – на Евангелието от Лука, но никой, смятам, не е изтълкувал Евангелието от Марк (защото до днес нищо не съм чул, макар че много съм се занимавал с онези, които са положили усилия да събират трудовете на древните)”[23]. Така той се постарал да запълни тази празнина и събрал всички „пръснати по разни места“ тълкувания. Това е и единственото тълкувание, което се среща значително често в ръкописите.

То е компилационен коментар, който в някои ръкописи се означава като „коментар към Евангелието от Марк на презвитер Виктор Антиохийски“. Среща се в две рецензии и обикновено е свързан с компилационните и катенените коментари върху другите три евангелия. За извори на тая компилация са послужили беседите върху Евангелието от Матей на св. Иоан Златоуст и то в онази форма, в която те са познати от компилапионния коментар А върху първото евангелие (около 33-45% от градивото), от тълкуванията на Ориген върху Евангелието от Матей, от беседите на св. Кирил Александрийски върху Евангелието от Лука (около 15%) и на Тит Бостренски (починал 387 година) върху същото евангелие. В по-малък обем градиво е заето още от Теодор Мопсуестийски[24], Аполинарий Лаодикийски и Теодор Ираклийски (откъслеци от техните коментари към първото евангелие). Компилаторът е издирвал у споменатите автори онези паралелни места от тълкуванията на евангелията от Матей и Лука, които се покриват с текста на Евангелието от Марк, и така е съставил своя компилационен коментар. Личният принос на тоя автор, който може би само се крие зад името на Виктор Антиохийски, е незначителен. Във всеки случай коментарът трябва да е произлязъл през VI век.От широкото му ръкописно разпространение може да се съди, че това тълкувание на Евангелието от Марк е било ценено и търсено – не на последно място и затова, че то е допълвало състава на компилационните и катенените коментари върху четирите евангелия, за да се получи по този начин един цялостен коментар на целия corpus evangeliorum в един ръкопис.

За коментара на архиепископ Теофилакт Български през XI век върху Евангелието от Марк тази компилация била основният извор. И понеже, от една страна, това евангелие има едва 1/20 самостоятелен текст (в останалото се покрива с евангелията от Матей и Лука), а от друга страна, св. Иоан Златоуст в своите беседи върху Евангелието от Матей винаги е държал първо място в цялото гръкоезично тълкуване, разбираемо е, че малкото самостоятелен текст в Евангелието от Марк не е могъл да се сдобие със собствено тълкувание, още повече че от времето на разцвета на Александрийската и Антиохийската школи не е останал никакъв самостоятелен коментар върху второто евангелие. Затова с основание са заключава, че тълкуването на Евангелието от Марк през IV-IX век в Източната църква не е имало почти никакво значение.

_____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 8, с. 1-17. Понастоящем, септември 2012,  авторът на статията е проф. д-р.

Първа електронна публикация http://bg-patriarshia.bg

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Това разбиране на гръцката глаголна форма ερευνατε като imperativus praesentis („изследвайте“) е засвидетелствано от св. Йоан Златоуст и всички, които следват неговата тълкувателна традиция. А св. Кирил Александрийски приема тая форма като indicativus praesentis (тоест „изследвате“), което е и по-вероятно, ако сравним следващия, 40 стих: „Но не искате да дойдете при Мене, за да имате живот“ (PG 73, 420-421).

[2]. В 19-о правило на VI Вселенски събор дословно се казва: „Църковните предстоятели трябва всеки ден, а особено в неделите да учат целия клир и народа на мислите и решенията на истината, като четат словата на благочестието в божественото Писание; и да не нарушават положените вече граници, нито преданието от богоносните отци; а ако се засегне някое библейско място, да не го тълкуват другояче, освен както са го изложили светилата и учителите на Църквата в своите съчинения и по-скоро чрез тях да се прославят, вместо да съставят свои трудове, за да не би да се случи да не се справят и да се отклонят от подобаващото.“ (превод И. Ж. Д.)

[3]. Ί. Παναγόπουλος, Η. Ερμηνεία της Αγίας Γραφης στήν Εκκλησία τών πατέρων, τ. Α, Αθήνα 1991, σ. 54-58. ‘

[4]. R. Devreesse, Dictionnaire de lа Bible, Supplement, Paris, 1928, II 1908.

[5]. Срв. Χρ. Κρικώνης, Περί ερμηνευτικων σειρών (catenae). Βυζαντινά 8 (1976), c. 90-139 и по-специално c. 95 сл., 126 сл.

[6]. От PG 57, 13 до PG 58, 794 (общо 90 беседи).

[7]. Коментар към Евангелието от Матей, PG 13, 829-1600. По друг латински превод коментарът е поместен в PG 13,1599-1800.

[8]. Срв. Reuss, J.,  Matthaeus-Kommentare aus der griechischen Kirche, Berlin 1957, S. XXIII-XXVI, 1-54. Вж. и неговото изследване: Evangelien-Erklaerungen von 4. bis 9. Jahrhundert in der griechischen Kirche, в: Neues Testament und Kirche (Rudolf Schnackenburg zum 60. Geburtstag), Freiburg i. Br. 1974, S. 476-496.

[9]. PL 26, 20 В.

[10]. „Полуариански“ епископ, присъствал на събора в Сердика (343 година) на страната на арианите, заради което западните епископи го снели от катедрата.

[11]. PL 26, 20 В.

[12]. Theodorus, Heracleae Thraciarum episcopus, elegantis apertique sermonis et magis historicae intelligentiae edidit sub Constantio principe commentarios in Mattheum et Johannem et in Apostolum etin Psalterium“ (De viris illustribus, cap. 90. PL 23, 731).

[13]. PG 66, 703-713.

[14]. Александрия е призната за патриаршия още на Първия вселенски събор в Никея (325 година) заедно с Рим и Антиохия.

[15]. PL 26, 20 В.

[16]. Contra Nestorium et Eutychium, I, 2. PG 86 (1), 1356.

[17]. Bibliotheca, cod. 229. PG 103, 1008, 1012-1013.

[18]. Facundus episcopus Hermianae, (в Африка), Pro defensione trium capitulorum, 11, 7. PL 67, 819.

[19]. Тълкуванието на Евангелието от Матей е в PG 72,363-474.

[20]. Срв. Сrаmеr, J. A., Catenae Graecorum patrum in Novum Testamentum, Oxonii 1838-1844, I, p. 1-257; 453-496.

[21]. Неinrici, С. F. Georg, Des Petrus von Laodicea Erklaerung des Matthaeusevangeliums, Leipzig 1908.

[22]. Никита Ираклийски в ръкописите обикновено се споменава като Νικήτας ό Σερρων, тоест родственик (племенник) на архиепископ Никита Серски. Знае се, че в 1080 година е бил дякон, скевофилакс и учител при храм „Св. София“ в Цариград. Бил в писмовна връзка с архиепископ Теофилакт Български. По-късно става митрополит на Ираклия.

[23]. За живота на този автор няма никакви сведения, трудно е да се установи и времето, в което е живял. Коментарът му е издаден в поредицата на Сrаmеr, J. A., Catenae Graecorum patrum in Novum Testamentum, I, 261-448.

[24]. Откъслеци от тълкуванието му на Евангелието от Марк са поместени в PG 66, 713-716.

Изображения: авторът на статията, проф. д-р Иван Ж. Димитров и абат Жак Пол Мин (1800-1875)

Следва

БИБЛЕЙСКИЯТ ПРЕВОД В СВЕТЛИНАТА НА ОТКРОВЕНИЕТО*

Доц. Димитър Попмаринов

Така поставена, темата повдига важни въпроси за разискване по отношение на Свещеното Писание. Те са свързани с Откровението като съдържание и текста като форма. Те предизвикват питания като: как се отнася съдържанието, т. е. Откровението, към текста, какви разисквания се водят в тази насока; как се пренася и въобще как се възприема Откровението, след като се извърши превод? Поставя се и въпросът: доколко след като Свещеното Писание е боговдъхновено в първоначалния текст, то е такова и в преводите? Накратко ще се обърне внимание и на това – как са били приемани преводите на Свещеното Писание в древната Църква? Всички тези питания ще бъдат съотнесени и към православната практика и виждания по отношение на преводите.Преди, обаче, да се говори за преводи и каквото и да било свързано с тях, трябва предварително да се повдигне трудният въпрос за авторитета на Библията: откъде идва той – сама по себе си ли Библията се приема за авторитет или някой я определя като такава? Когато става дума за текста, трябва да се даде правилен отговор: какъв е този текст, който достига до нас? Достатъчен ли е той за нашата вяра? Можем ли да допускаме, че той е безгрешен, ако откриваме в него грешки? Такива питания са поставяни в миналото, задават се и в най-ново време при предлагане на нови преводи. Така напр. през ХIХ и началото на XX век в англоезичния, преди всичко протестантски свят се предприемат опити за различни преводи на Библията. Това се налага, защото за него тя е основен авторитет на вярата – книгата, от която се ражда Църквата. Библията заема изключително място в учението на протестантските църкви и затова нейното правилно разбиране е от решаващо значение. Поради тази причина верността на текста също се оказва решаваща. Така например, протестантският автор Питър Тюесен пише, че когато протестантите „се изправят пред въпроса „авторизиран или ревизиран“ (превод, б. Д. П.), те откриват след себе си несъгласие по много по-дълбоки въпроси: Библията непроменяема и следователно обект на ревизия ли е? Може ли да се доверяваме на английските думи в Писанието или те може би са грешен превод? Преводът само свободна наука ли е или преводачите са идеологически обусловени? Така в края на краищата разискванията върху тези въпроси, пише той, помогнаха да се наложи тонът на спора между фундаменталисти и модернисти в началото на двадесети век и да предопредели битките относно Библията, които продължават и до днес“[1]. Стига се дотам, че някои привърженици на идеята за ревизия на текста предлагат Библията да бъде ревизирана на всеки петдесет години[2] или когато „старите бабички и черногледци“ измрат[3]. Безпомощността на този подход довежда до такива изказвания, че християните, които не искат да приемат новия превод (-и) на Библията, трябва да избират между „Крал Джеймс и Крал Истина“[4].Интересно е да се посочи един спор от тридесетте години на миналия век във връзка с основни изходни позиции, засягащи превода. Те донякъде повдигат същите въпроси и дават същите отговори, които, например, са вълнували внука и преводача на Иисус син Сирахов, който в защита на своя превод казва: „Моля ви да ги четете (книгите, б. Д. П.) благосклонно и внимателно, а също и да бъдете снизходителни, ако някъде би изглеждало, че не сме могли да се справим при превода на изразите, трудолюбиво съставени от други. Защото казаното на еврейски няма съвсем същата сила, когато е преведено на друг език“ (Предисловие, СИ). Явно трудностите, свързани с превода, повдигнати приблизително преди около две хиляди сто и тридесет години, вълнуват и днес преводачите на Свещ. Писание. В своя статия Беатрис Алард Бруукс заявява: „Ясно е за всеки, който има и най-малката възможност да чете на чужд език, че една литературна единица губи винаги нещо от своя оригинален вкус, когато се прави опит да бъде изразена на друг език.“[5]. Преводачът е изправен пред безкрайно по-голяма задача, отколкото този, който изразява свои мисли на собствения си език. Това важи с още по-голяма сила за Свещеното Писание, защото той се опитва да възпроизведе колкото е възможно по-точно мисълта и духа на изначалния текст[6]. Очевидно е, че езиковите трудности винаги са били трудности и при преводите на Свещеното Писание.

Езиковият въпрос възниква като такъв още с основаването на Църквата. Прякото въздействие на Светия Дух веднага след Петдесетница, когато хората разбират непосредствено посланието на св. апостол Петър, постепенно намалява (Деян. 2 гл.). Църквата и проповедта придобиват познатото ни състояние, когато в ежедневието трябва постоянно и упорито да се проповядва Словото Божие. Проповедта е улеснена от обстоятелството, че по това време в Римската империя гръцкият език е „лингва франка“, но същевременно изникват проблеми, които не са свързани толкова с географското разпространение на проповедта. Поставя се въпросът, който съществува във всеки език – за отношението между формата и съдържанието. Как да бъде предадено словото, което е родено в една културна среда, за да бъде възприето в друга културна среда и често на друг език. „Езикът и мисълта, езиковата форма и съдържанието са много тясно свързани в целостта на езиковата структура и езиковото съдържание като такова е предопределено от сложността на културата, която е зад езика… Християнството, или по-скоро християните, са по начало със съзнанието, че са нещо ново и различно. Те са задължени да изразят себе си на езиците на древния свят, които са тясно свързани с класическата култура във всичките ѝ различни форми.“[7]. Високата духовност не е по силите на всички, особено за тези, които трябва тепърва да приемат християнството. Керигмата трябва да се сведе до всички на разбираем език. Народите, до които тя трябва да стигне, рано или късно ще се сблъскат с християнството. Ето защо преводът придобива изключително значение. Словото трябва да се преведе на разбираем за всички език.Същото малко или много важи и днес. Особено важно е да се отбележи, че преводачът, колкото и да иска да се откъсне от средата си и да бъде обективен, той никога не може да постигне желаната обективност до край. Той винаги е зависим от своето естествено обкръжение, от своята среда – религиозно наследие, култура, образи, представи, понятиен апарат и т. н. „Дотолкова, доколкото се отнася до превода (на Свещеното Писание, б. Д. П.), решението винаги е религиозно. Преводът е задача, извършвана изключително (и записвана) от хора, които са религиозни, и това, което те извършват, отразява изискванията на тяхното религиозно предание.“[8]. Още по-малко би могло да се говори за неутралност по отношение на превода. Тогава най-неутрален би трябвало да е атеистическият или агностическият превод. Такава идея обаче е сама по себе си несъстоятелна, защото е невъзможна.

Всички тези трудности изправят съвременната библеистика пред въпроса за етическо отношение към текста, т. е. в края на краищата честно ли е отношението на изследователя към текста и към неговия автор. Тълкуванието, коментарът, които се предлагат, съответстват ли на смисъла и съдържанието, които са вложени изначално към него. Защото: „Етиката на четенето, която уважава правата на текста и допуска, че тълкуваният текст може да казва нещо различно от това, което някой очаква да каже, е широко развита в библеистичните изследвания.“[9]. В този спор се намесват различни богословия и всяко претендира за своето право. Така например, т. нар. феминистко богословие има свои виждания по отношение тълкуването на текста и съответното му предаване при различните преводи. Участието на жени в обществото от библеисти, смята Елизабет С. Фиоренца, „не непременно убеждава, че библейските изследвания са направени в интерес на и от перспективата на жените или други маргинали в академическите начинания“[10].

Един от добрите примери за проблемите при съвременния превод на Свещ. Писание, както бе посочено и по-горе, е как те се извършват в англоезичния свят – как тези преводи биват украсени от различната вероизповедна, културна и обществена среда; как в един момент, особено днес, във времето на свръхинформация, думата „Библия“ търпи промяна и се изпразва от началното си съдържание. Новият превод преди всичко е обусловен от предопределеностите на езиковото развитие, на социалната лингвистика, на културните параметри на времето, на идиоматичното състояние на езика, дори и на езиковия жаргон. Така например, в един диалог между библеисти за различието в преводите на английски в САЩ и Англия съвсем ясно се достига до мнението, че преводите на Свещеното Писание в двете страни трябва да бъдат правени по различен начин – да отговарят на религиозната и обществената среда, за която са предназначени. „Популярната американска употреба (на превода, б. Д. П.) е толкова различна от британската, че оставя място за определен американски идиом, което предполага нов превод.“[11]. Това обстоятелство подсказва колко важно място има правилният превод и чувствителността, която преводачите трябва да имат по отношение на цялостната среда и атмосфера, в която се превежда Писанието.Така например, проблемът с превода на Свещеното Писание при мормоните (които са на границата между християнството и езичеството), а също така и при други религиозни общности и течения, които претендират за „ново откровение“, и на привържениците на т. нар. „развиващо се Откровение“ се състои в убеждението, че Откровението се изчерпва най-вече с проявите си във времето и пространството[12]. То се свежда само до история, като прояви на Бога в историята (откъслечни или цялостни). По такъв начин то се отъждествява по-скоро с историческите си форми, отколкото със съдържанието си. Проблемът е, че те не схващат Откровението като постоянно „действие“ на Бога, което в същността си е постоянно присъствие (постоянно действащият Божий промисъл за света и човека) на вечността в историята, а не „пробив“, моментна нейна проява. Откровението се схваща като явление, което има своя произход единствено и само в историята[13].  Това разбиране трудно може да се приеме от православното съзнание, защото за него Откровението извира от вечността, от Бога. То не се развива – то е непроменяемо, поради характера на вечността. Вечността е състояние на Бога! Тя е качество, а не количество, тя не съвпада с историята. Нейните прояви в света могат да бъдат облечени в дрехите на историята, но самата вечност не е зависима от историята. Развива се човешкото отношение и разбиране спрямо Откровението. Следователно само в такъв смисъл може да се говори за развитие на Откровението. Само в този смисъл то е явление в историята. За християните то е дадено веднъж и завинаги в Иисус Христос. С възрастването в Него се откриват различни нива (небеса) на вечността и пред човека се разкриват неговите истини. А за това, че то е дадено веднъж и завинаги, има преки свидетелства в самото Свещеното Писание: който е видял Христа, е видял и Отца, т. е. това е достатъчно за спасението на човека (Иоан 14:8-9). Дори и действието на Светия Дух в света след Иисус Христос не е ново откровение, а изясняване, упътване в истината (Иоан 16:13). Следователно и преводът не е ново откровение. Той е по-сполучлив тогава, когато преводачите са издигнати духовно и са под въздействието на Светия Дух в Църквата. Следователно, от гледна точка на православното мислене, към преводачите се налагат още по-големи изисквания: от тях се иска не само да имат изключително добра научна подготвеност и професионализъм – знание на библейските езици, библейската история, религиозната и културната среда и др., – но да са на необходимото духовно равнище, да живеят истинския живот на Църквата, да са припознати от църковната общност като духовно съответстващи на нейния православен мироглед, да отговарят на нейните духовни очаквания[14]. Като пример за важността на преводите може да се посочи влиянието, което те оказват – например Септуагинта; нееднозначността и трудността, с която са били приемани.[15]. За започването на един превод се изисквало дълбоко познание и професионализъм. Неслучайно бл. Иероним специално изучил древния еврейски библейски език, като заминал в Палестина. Там той под ръководството на един равин навлизал в дълбоките тайни на смисъла на Писанието, за да може впоследствие да го предаде при превода. Въпреки професионалния превод, който той извършил, Вулгата дълго време не е бил приеман за свещения текст на западната Църква[16].Славянският превод, извършен на старобългарски от светите братя Кирил и Методий, въпреки че стъпил на Лукиановата редакция, е съставен след сериозна сверка с еврейския оригинал и другите гръцки преводи[17].Като потвърждение за сериозното отношение към това дело днес може да бъде посочено и как се отнасят съвременните еврейски преводачи. В началото на ХХ в. еврейският писател и поет Иехоаш (Соломон Блуумгарден, 1870-1927) предприема особени усилия в желанието си да превежда отделни книги на Библията от Масоретския текст на съвременен идиш[18]. Той отива да живее в Палестина (тогава още не съществува държавата Израел), за да се потопи в атмосферата на мястото, в което е произлязла Библията. Той се запознава с цялата налична тогава литература, свързана с Библията, коментари и тълкувания. Освен знанието, което притежава по еврейски и арамейски, той изучава сирийски и арабски, задълбочава своя гръцки и латински, за да може да ползва текстовете на Пешито, Септуагинта и Вулгата[19].

След като се вижда колко е важен въпросът с професионалния подход към превода, се поставя въпросът и за боговдъхновеността на Свещеното Писание. В какво се съдържа тя? В текста, който е достигнал до нас, или в първоначалния, но недостигнал до нас? Боговдъхновеността предава ли се чрез превода? Статичен ли е нейният характер или динамичен? Как боговдъхновеният характер на Писанието се предава на вярващия? Еднопосочен ли е пътят към боговдъхновеното съдържание на Писанието: текст, анализ, възприемане и вяра? При така възникналите спорове отново и отново се поставя въпросът за критерия: къде е истината, как тя може да бъде открита? Способен ли е текстът като превод, достигнал до нас, да ни я даде?Тази трудност изниква още в древната Църква, когато се поставя въпросът за превода на Септуагинта. При спора с евреите се разбира, че някъде има разминаване с еврейския текст, ползван от тях, и гръцкия на Септуагинта, ползван от християните. Тук се поставя и основният въпрос за християните: има ли Писание без Църква? Кой от кого е зависим: Църквата от Писанието или Писанието от Църквата? Кой определя боговдъхновеността на Писанието? Кога и по какви критерии? Без отговор на този въпрос не се ли изпада в изкушението всеки да го решава за себе си? В древността Църквата е приемала Септуагинта като боговдъхновен превод, но не се е изказвала по този въпрос специално. Боговдъхновеността на превода се оспорвала само от отделни автори като бл. Иероним, например, а през първите три века се приемала безрезервно от Църквата[20].Правени са били опити за приписване на боговдъхновен характер и на Вулгата, но по-надалеч от опити не се е стигнало[21]. Знаем от древните писатели, че някои от тях са използвали и други преводи и рецензии на гръцки освен Септуагинта. Така например, Ориген и бл. Иероним ценели високо превода на Акила и се ползвали от него[22]. Тези преводи едва ли биха могли да претендират за боговдъхновеност. Впоследствие идват и другите преводи. Преводи през преводи, както е случаят с превода на светите братя Кирил и Методий. Този превод изцяло е вплетен в старобългарското и славянското богослужение. Изниква въпросът: ако Свещеното Писание само по себе си е боговдъхновено, а преводът не е, как тогава истините на боговдъхновения оригинал се предават на вярващия? Имат ли те място в установеното през вековете богослужение, изградено и осмислено върху основата на определен превод, какъвто е старобългарският, например?Библията, от една страна, ни дава информация относно исторически събития, факти, но тя е и боговдъхновена книга. Освен текст тя като цяло е повече от текста – тя съдържа Откровението! Именно поради това, освен че „преводите трябва да бъдат едновременно буквални и литературни“[23], те трябва да имат и нещо в повече. Какво е то? Разстоянието на времето изисква Библията да се чете с разбирането за различното време, културна среда, понятиен апарат. Без това разбиране е невъзможно правилното доближаване до съдържанието на текста, защото, както казва един автор, „този, който я чете без съзнанието за културните разлики между него самия и първите ѝ слушатели, не разбира какво чете“[24]. Разбираемо е, че при този подход се поставя въпросът за подготвеността на публиката да слуша Библията. Тя трябва да има предварителна подготовка по отношение на СвещенотоПисание, т. е. предварителното познание е необходимо условие. А това с още по-голяма сила се отнася за вярващата община, за разбирането на Свещеното Писание в богослужението. Свети Иоан Златоуст е препоръчвал вярващият преди да отиде на богослужение да прочете текстовете за богослужението, особено за литургията, за да може в молитвено размишление Бог да отвори ума му да разбира Писанията (Лука 24:45). Това се отнася както до вярващите, така и до духовника, извършващ богослужението. По време на православната литургия преди четеното на eвангелския текст свещеникът се моли Бог да дарува нетварната (несътворената – таворската) светлина да светне в сърцата на вярващите, за да им се отворят очите да разбират евангелския текст, със страх и трепет да спазват заповедите, за да може духът да властва над плътта и плътските немощи. Следователно нещото, което се изисква в повече, освен професионални знания, е – вярата на преводачите, тяхното духовно равнище и въцърковеност и вярата на слушателите, на читателите, т. е. на църковната община. В това единство се получава хармонията в разбирането на свещения текст. Вярата на преводача и вярата на читателя имат един обект – Откровението. Когато са просветлени от светлината на Светия Дух, те се вливат в единия и единния поток на истината в Църквата, който води до спасение. Това разбиране се предава чрез Преданието и води своето начало от основаването на Църквата. Така например, „Отците на Църквата са настоявали, че библейското тълкувание (каквото по-малко или повече е библейският превод, б. Д. П.) е църковна дейност, която трябва да се осъществява в Църквата и за Църквата чрез молитва и богослужение. То е повече действие на общината, отколкото индивидуалистичен стремеж… Отците са единни в своето настояване, че текстът на Писанието се отваря на тези, които подхождат към него благоговейно и с благоразположение. Накратко, отците постоянно се отнасят към Библията като свещена книга, богатството на която съответно може да бъде извадено от тези, които са готови да уважават и да се подчиняват на посланието, което Писанието съдържа“[25]. Тази практика и този подход се пазят неизменни в православното отношение към Свещеното Писание и съответно към неговите преводи.

В богослужението на Православната църква има пълна изява на външния и вътрешен подход към Свещеното Писание. Четенето на текста и неговото разбиране излизат извън формалния рационален подход. Общоизвестно е, че Свещеното Писание почти навсякъде по света в богослужението се използва в превод. Тогава изниква въпросът: как Откровението достига до участващия в богослужението? Зависимо ли е участието на вярващия в богослужението от правилността на превода, от умопостижимостта на смисъла, предаван чрез библейските текстове в богослужението? За православното богослужение особено значение има предаването преди всичко на смисъла на Откровението, което е заложено в богослужението. Същевременно, ако се променя преводът, има опасност от изменяне на смисъла, заложен в съдържанието. Това предизвиква нуждата от отговори, които не са лесни. В този смисъл за православното съзнание извършването на превод не се свързва само с текста и съответното му разбиране при отделно четене, а и при богослужебна употреба. И обратно, ако се извърши превод, който е сам за себе си, а не се употребява в богослужението, тогава отново се поставя въпросът за цялостния характер, цялостния подход към Свещеното Писание. Поставя се въпросът дали този превод дава възможност Откровението да се приеме във възможната пълнота. За православното съзнание Свещеното Писание, като носител на Откровението, а с това и на Истината, смисъла, се открива в пълнота единствено и само в Църквата чрез участие в нейните тайнства, изразявани чрез богослужението. Рационалният и индивидуалният подход не се отричат, те се използват докрай, но се смята, че само с тях не може да се стигне до дълбоките пластове на Свещеното Писание, до смисъла, вложен в него, за да се възприеме Откровението.Четенето и слушането биват одухотворявани от присъствието на Светия Дух по време на богослужението, от участието в тайнствата на Църквата, особено в Евхаристията. Смисълът на текста бива съпреживяван от вярващия, от една страна, и от всички, които участват в богослужението, от друга. Така смисълът придобива духовно значение, издига се над формалното слушане и разбиране и извежда вярващия до висините на Откровението. Осъществява се среща с Откровението тук и сега – в ума и сърцето едновременно, в съзнанието на вярващия. И колкото по-чисто е сърцето на вярващия (Мат. 5:8), колкото повече е просветлено неговото съзнание, толкова повече той отива отвъд формалните рамки на текста и съпреживява истините на Откровението, заключени в текста. Текстът в този смисъл служи за средство, за оръдие, чрез което вярващият се издига до духовни висини. Ето защо е важно преводът да бъде правилен, точен, но същеверменно възприеман като претълкуван от Преданието и учението на Църквата, а не само като индивидуално рационално възприемане. В този смисъл преводът трябва да е въцърковен, т. е. приет от Църквата като общество от вярващи, които изповядват една и съща вяра и са в единение в едното учение.

Въцърковеният превод носи значение, което излиза извън рамките на формалното тълкуване – на прочита и екзегезата. Неговата екзегеза е много по-широка, защото тя носи наследството на Преданието, на преосмислянето и претълкуването в светлината на учението на Църквата, засвидетелствано от нейните най-извисени духовно представители. Така се заличава противоречието между индивидуалния подход, индивидуалното четене и разбиране, т. е. тълкуване, и църковното, т. е. общностното, в църковната община. Въцърковеният текст носи със себе си изтълкуван смисъла на Откровението – осъществява се единение в Откровението, предавано посредством Свещеното Писание и Свещеното Предание. Този подход в най-висша степен сочи единството на Откровението. Това разбиране – без да отхвърля необходимостта от възможно най-съвършения превод – преодолява недостатъците, човешките немощи и грешки при превода. Смисълът, изведен на равнището на Откровението, чрез духовното му възприемане, постоянно верифициран чрез духовния опит, остава постоянен и неизменен, както е предаден в Откровението.

Пример за това може да бъде и постоянното единство на учението на Църквата. Въпреки различните тълкувания на Свещеното Писание – понякога породени от грешни преводи – учението на Църквата, основаващо се на духовния опит, постоянно осветлявано чрез Откровението, остава неизменно. При такова разбиране на нещата, когато става дума за преводите, те могат да бъдат сполучливи и не дотам сполучливи. Тяхната стойност се оценява на не само експертно – върху основата на точността на превода от граматическа и филологическа гледна точка и на правилно представяне на историческата действителност, – но и на правилно предадения смисъл, разпознаваем по духовен път от Църквата. До това становище днес достигат и представители на библейската критика, която през почти целия двадесети век историцизираше, фрагментираше и прерационализираше подхода към текста на Свещеното Писание. Днес се разбира, че „Библията е повече от история в нейните части, доводът е: Библията е настояща даденост, текст или поне сбор от текстове, чиято сила се усеща сега, както през тези почти две хиляди години“[26].За православното мислене преводът е като иконописта. Той е съзерцание – без необходимата духовна нагласа, без молитвено настроение и желание за потапяне в духовната реалност, която текстът на Свещеното Писание носи, не е възможно да се стигне до сърцевината на смисъла. Без такава нагласа средството (думите) за предаване на духовното съдържание, Откровението, не би било запълнено с истинския смисъл. Библията е книга на духа – на ума и на сърцето едновременно. Нейното прерационализиране пречи за цялостното ѝ разбиране, за възприемането ѝ от вярващия. Православната библеистика пречупва отношението си към Свещеното Писание през светлината на Откровението.

Това включва както отношението към него като цяло – високата критика, така и към отделните книги – ниската критика, ако е уместно да се използва още тази вече остаряла терминология. И тъй като Откровението не се съдържа в буквата сама по себе си, а в смисъла, всеки превод, който е направен възможно най-професионално, от една страна, и от личности, които живеят духовния живот на Църквата, бива възприеман от нея, след необходимото време на въцърковяване, на съвместяване с нейния духовен живот и практика. Така се преодоляват затрудненията, предизвикани от библейската критика, свързани само и единствено с отношението към текста. Защото, когато работата с него се превърне в самоцел, тогава се стига до основна подмяна – вниманието се средоточава в текста сам по себе си, а се измества истинската цел на Свещ. Писание, спасението на човека, вестта, която то носи за това спасение.Именно духовният подход към Библията дава отговор на заложените в началото въпроси. Те никога не могат да намерят окончателно решение по рационален, формален път. Поставени само на рационална основа, те могат да отклонят вярващия християнин от истините на Откровението. А за православното съзнание всичко, което извежда встрани от тази истинска цел – спасението, е не само безполезно, но и вредно.

_______________________________

*Публикувано в Библията в България, С., 2007, с. 29-41.

Тук същият текст е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Peter J. Thuesen, Some Scripture Is Inspired by God: Late-Nineteen-Century Protestants and the Demise of a Common Bible, Church History, vol. 65, № 4, 1996, p. 610.

[2]. Ibid., p. 614.

[3]. Ibid., p. 615.

[4]. Ibid., p. 617.

[5]. Beatrice Allard Brooks, In Defense of the Translator and of New Translations, Journal of Bible and Religion, vol. 5, № 1, 1937, p. 12, col. 1.

[6]. Ibid.

[7]. Christine Mohrmann, Linguistic Problems in the Early Christian Church, Vigiliae Christianae, vol. 11, №  1, 1957, p. 12.

[8]. John B. Gabel, The New Biblical Criticism “The Literary Guide to the Bible”, Modern Language Studies, vol. 20, № 1, 1990, p. 27.

[9].Elisabeth Schüssler Fiorenza, The Ethics of Biblical Interpretation: Decentering Biblical Scholarship, Journal of Biblical Literature, vol. 107, № 1 (Mar., 1988), p. 5.

[10]. Ibid., p. 5.

[11]. Edgar J. Goodspeed, The Present State of Bible Tranlation, Journal of Bible and Religion, vol. 18, № 2, 1950, p. 100.

[12].Това разбиране се приближава до пантеистични философски и научни теории, които отричат Бога като Създател и Творец на света, а застават на еволюционистически възгледи, според които природата, с присъщи ѝ изначално вътрешни сили, се саморазвива от по-нисше към по-висше състояние. Откровението се превръща в иманентно на природния свят явление, което в края на краищата е самооткровение на света за самия себе си.

[13]. За различни мнения по въпроса вж. например: J. Bar, Revelation in History, The Interpreter’s Dictionary of the Bible, Supplementary volume, Abingdon Press, Nashville, 14th printing 2000, p. 746 ff.

[14]. Пример за това са светите братя Кирил и Методий и техните ученици.

[15]. Димитър Попмаринов, Кратко въведение в Свещеното Писание на Стария Завет, В. Търново, 2001, с. 212 нат.

[16]. Пак там, с. 234 нат.

[17].Славчо Вълчанов, Георги Царев, Библия, Кирило-Методиевска енциклопедия, София, 1985, т. 1, с. 191, к. 2.

[18].Harry M. Orlinsky, Yehoash’s Yiddish Tranlation of the Bible, Journal of Biblical Literature, vol. 60, № 2, 1941, p. 73.

[19]. Ibid., p. 74.

[20].Richard F. Smith, S. J., Inspiration and Inerrancy, vol. 2, The Jerome Biblical Commentary, p. 511, col. 2.

[21]. Ibid.

[22]. Димитър Попмаринов, пос. съч., с. 223.

[23]. Cecily Raysor, A Comparison of the Style of Four Recent Translations of the New Testament with That of the King James Version, The Journal of Religion, Vol. XLI, № 2, 1961, p. 73, col. 1.

[24]. Ibid., col. 2.

[25]. Christopher A. Hall, Reading Scripture with the Church Fathers, InterVarsity Press, Downers Grove, Illinois, 1998, p. 9.

[26]. John B. Gabel, op. cit., p. 24.

УЧЕНИЕТО НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА ЗА СВЕТОТО ПРЕДАНИЕ И НЕЙНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ НОВИЯ КАЛЕНДАРЕН СТИЛ[1] – продължение 2 и край

ПОСЛЕСЛОВ

В живота на Христовата Църква има едно явление, което се нарича отстъпление (на гръцки апостасия). То съпътствува Църквата през всички времена и епохи на нейния живот, като се започне още от евангелските и апостолските времена. Отстъпничеството, съзнателно или несъзнателно, е основано на душевността на поразената от греха човешка природа, сиреч, на плътската, материалистичната страна на човешкото същество, която мъчно се преодолява дори в духовния живот в стремежа към духовност, в пренебрегването на материалното, „плътското мъдруване, което е вражда против Бога” и противоборствува срещу духовността (Иак. 4:4; Римл. 8:5-9).

За отстъпничество се говори в пророческите текстове на Стария Завет (Иез. 44:15; Дан. 8:23; 9:7; 11:30). Св. апостол Павел в Новия Завет е категоричен в определението си за отстъплението и ясно сочи докъде ще доведе то – до крайно оскъдняване на пребиваващите в Църквата и отваряне на път пред антихриста за установяване на сатанинско царство на земята сред човешкото общество (2 Сол. 2:3; 1 Тим. 4:1).

Но св. апостол Павел сочи, че отстъпничеството трябва да стигне един предел, след който светът, човешката цивилизация ще рухне. Този предел е, когато отстъплението ще добие санкцията на мнозинството архиереи от самата Църква, които ще отстъпят от истината. Как и кога ще стане това? – Чрез човешкото изпълнение на Църквата, на първо място на нейните клирици, когато те ще се преизпълнят с душевния мироглед на този свят и няма дори да разбират какво правят (Дан. 12:10; Иоан 16:2) и когато „отстъпниците ще преуспяват” (1 Тим. 2:16; 3:13).Клирът на Църквата идва от света. В Църквата човек би трябвало да претърпи дълбока вътрешна духовно-нравствена промяна. Но когато в Църквата се влиза със суетата на самолюбиви и честолюбиви стремежи за кариера и власт, тогава Църквата постепенно бива превземана от клирици душевни, а не духовни, за които Църквата е всичко друго, но не и средство за спасение. При такова положение Църквата става разменна монета за какви ли не политически сметки. Историята изобилствува с примери за това.

Но там е работата, че:

1. Глава на Църквата е Сам Господ Иисус Христос; че

2. Църквата е духовна институция, предназначена за спасението на човеците, които пожелаят това, и че

3. в Църквата обитава Божията сила на благодатта на Светия Дух, която я прави непреодолима за дявола.

Как тогава тя ще бъде премахната? Господ е обещал, че портите адови няма да ѝ надделеят (Мат. 16:18), тоест, че тя ще пребъде до края на света чрез своите верни на Бога чеда и че тя е вечна както в своите чеда, отминали в отвъдния свят, така и в бъдещето, при пресъздаването на света след възкресението на мъртвите и Страшния Христов съд, когато възобновеният свят на Царството Небесно ще бъде изключително църковен (Откр. 21:1-3:22).

Със своята непреодолима благодат на Светия Дух Църквата пречи на дявола да се възцари в света. Целта е тя да бъде премахната като духовна сила. Как? Чрез действията на самите нейни архиереи. Кога? На тъкмения VІІІ „Вселенски” събор (наричан „Велик събор”), когато именно ще бъде санкционирано отстъплението, когато се очаква да обявят, че всички монотеистични религии са еднакво спасителни, и когато провъзгласят единението на всички християнски разклонения, тоест, с цената на отстъпничеството и отречението на самите православни архиереи и клирици от единствената спасителност на Православието – светата православна вяра на светата Православна Църква. Това не е нещо ново и невиждано – то и сега е всекидневие на мнозина свещенослужители на Православната Църква. Достатъчно е да се послушат някои проповеди от църковния амвон и да се четат писанията в църковната периодика. Но на VІІІ Вселенски събор това ще бъде санкционирано, утвърдено официално. Когато сторят това, когато го санкционират, тогава оскърбената Божия благодатна сила ще се отдръпне от изпадналия в нечестие епископат и тогава светът – човечеството – ще остане без Божията защитна сила на св. Православна Църква, която сега го пази (2 Сол. 2:7).

Но от друга страна, в свещените текстове на св. Писание има указание, че Бог ще държи света, тоест Църквата Си, докато на земята сред човеците все още има някой, който да търси Бога и спасението си в Него (Пс.13:2;52:2-3;Откр.7:2-3:9). Затова, макар мнозина йереи и миряни да отпаднат от Църквата в последните времена, тя ще продължи да съществува в лицето на малцината, останали верни на Истината. В този смисъл Бог наистина „държи времената и годините в Своя власт” (Деян.1:7), защото Той спира, забавя развитието на човешкото общество към гибелта му и с това дава възможност на онези, които Го търсят, да Го намерят в св. Православна Църква. И тъй като свободата на волята, избора и произволението у разумните твари е основополагащ принцип на Божието творение, то наистина не може да се определи времето на свършека на света, защото в крайна сметка, то зависи от това, доколко сред човешките поколения има все още някой, който да търси Бога, а това знае единствено само Бог, Който знае настроенията на човешките сърца (Иоан 6:44,65). Но въз основа на историческия опит на Църквата, съотношението на противоборствуващите сили в света и на Богооткровените текстове в св. Писание, може да се установи по какъв начин ще се стигне все пак до края на света и Страшния съд Господен, с който ще приключи и човешката история на земята. Именно, чрез отстъпничеството на висшия клир на Православната Църква от спасителната истина на св. Православна Църква, на нейното вероучение, и със санкционирането на това на планирания „Вселенски” събор, чиито решения всъщност няма да бъдат в съгласие с предишните Вселенски събори и със св. Предание. Когато стане това, ще може да се предположи (разбира се, Бог знае) и кога ще свърши светът: 6 години, 4 месеца и 45 дни след деня на приключването на VІІІ-я Вселенски събор (Дан. 8:14).

Колкото и да хитруват и да се изплъзват в аргументацията си отстъпниците от светото Православие, в богооткровеното свето Писание вярващите изрично са предупредени от Самия Бог за т. нар. календарен въпрос: Пс. 73:8 и прор. Даниил 7:25, въпреки всичката фалшификация на свещения текст. „Рекоха в сърцата си съгласно чедата им: елате да премахнем всички Божии празници на земята” (Пс.73:8, по превода на 70-те) и [антихристът] „ще произнася против Всевишния думи и ще угнетява светиите на Всевишния; дори ще замисли да отмени у тях [християните] празничните времена и закона” (Дан.7:25). Календарният въпрос е есхатологичен признак за действително последните времена на съществуването на света и човечеството. За разкъсващите църковната тъкан с брутално налагане в църковния богослужебен живот на очебийно несъстоятелния католически григориански новостилен календар и преследващи верните на Църквата, които се придържат към църковния юлиански календар, Страшният съд Божий им е неминуем, освен ако навреме принесат плод на покаяние (включително чрез връщане на православния църковен календар официално в богослужението). Щом нямат страх от Бога за безогледните си противоправославни действия, с които рушат Църквата и нейното еортологично единство, това ясно свидетелствува, че те дълбоко в себе си не са вярващи хора и нехаят за правдата на Бога, която би трябвало да търсят ПЪРВОМ (Мат. 6:33). За православните всичко това дори е в известен смисъл утешително – значи Господ е близо за Страшния Си съд. „А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви” (Лука 21:28 ).

Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева

Бележка на преводача. Писаното в квадратни скоби [ ] са вметнати думи или изрази от преводача, за по-ясно предаване на мисълта от съответния текст.

На много места, където в текста се срещат думите „Вселенская (Церковь)” и „кафоличность”, те са предадени с думите „Съборна (Църква)” и „съборност”, защото в наше време често се спекулира с титлата „Вселенска” на Цариградската Патриаршия и в понятията на обикновените хора „Вселенска (Църква)” се отъждествява не със „Съборна Църква”, а с Вселенската Цариградска Патриаршия и с това и се приписва власт, която тя никога не е притежавала, т. е. с това се внушава, че Цариградският („вселенският”) патриарх едва ли не има еднолична власт над Православната Църква, власт на „източен папа”, каквато нито Римската Църква, нито Вселенската Цариградска Патриаршия нямат и не са притежавали.

ПРИЛОЖЕНИЕ

БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ, СВ. СИНОД

П О С Л А Н И Е

№5953, 18 юли 1968 г.

София

ДО КЛИРА И ВСИЧКИ ЧАДА НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

ВЪЗЛЮБЕНИ ЧАДА В ГОСПОДА,

Благодат вам и мир от Бога Отца нашего и Господа Иисуса Христа!

Възлюбени,

Напоследък се умножиха исканията – писмени и устни – да се въведе в родната ни света Църква употребата на поправения юлиански календар. Исканията идват от всички църковни среди. Явно стана, че се касае до общо желание на клира и миряните [ЛЪЖА].

Св. Синод пълен състав в няколко заседания през изтеклата 1967 година обсъди календарния въпрос.

Юлианският календар в основата си има древноегипетски календар, който бил в употреба от 2776 година преди Р. Хр. Съставен е по поръчение на Юлий Цезар в 46 година пр. Р. Хр. от александрийския математик Созиген, с оглед календарната година да съвпада с годишния слънчев кръговрат.

Тоя календар бил въведен в цялата, обширна по онова време, Римска империя. С него обаче въпросът за уеднаквяване календарната с астрономическата година не получил задоволително разрешение, защото календарната година се оказала по-дълга от астрономическата (слънчевата) с 11 минути и 14 секунди. Вследствие на това тя постепенно изоставала [ЛЪЖА]

По време на Никейския събор на св. Църква, състоял се в 325 година, пролетното равноденствие е било на 21 март, а през XVI-и век, вследствие на това изоставане, то е било на 11 март.

Тоя недостатък на юлианския календар налагал изправянето му. [ЛЪЖА (Църковните празници са духовни, а не сезонни.)] На Запад, в 1582 година, папа Григорий XIII внесъл поправка, с която разликата между календарната и астрономическата година била сведена до незначителна величина (26 секунди), а набраното по това време 10 дни закъснение на календарната година компенсирал като 5 октомври 1582 година обявил за 15 октомври с. г.

Тоя календар, наречен „григориански”, като по-съвършен, започнал да се разпространява, и днес той е възприет от почти всички народи. За Православната църква обаче той не бил удобоприемлив поради отклонение от църковните установления относно датите за празнуване на Пасхата. Но и юлианският календар, поради недостатъците си, не задоволявал[ЛЪЖА]. По тая причина за Православната църква календарният въпрос стоял открит[ЛЪЖА].

Цариградският патриарх Мелетий свикал през 1923 година в престолния си град междуправославна комисия. Тя заседавала през май и юни и внесла поправки в юлианския календар, чрез които – както с григорианския календар – разликата между календарната и слънчевата (астрономическа) година била почти премахната. Набраното по това време закъснение на календарната година Комисията компенсирала, като прибавила 13 дни, без да се променят датите на неподвижните празници. Датите, на които били празнувани дотогава, същите останали и след като се прибавили 13-те дни. А Пасхата и свързаните с нея подвижни празници решила да се празнуват на дати, определяни както дотогава, съобразно църковните установления.

Против това решение тогава са се обявили Иерусалимската, Антиохийската, Александрийската и Кипърската църкви [РУСКАТА и БЪЛГАРСКАТА изобщо не са участвали, и въобще това съвещание, организирано от предателя-масон Мелетий Метаксакис, се състояло само от 9 души. Сръбската църква също е против. Румънската църква търгува със стила и само за една нощ през 1924 г. получава статут на патриаршия от Константинопол срещу приемането на новия стил. Финландската църква също търгува и срещу приемането на новия стил получава признание на автокефална – пак от Константинопол…] И комисията оставила приемането на изправения юлиански календар да става по усмотрение на автокефалните църкви в благоприятно за тях време. [Така предателите поставили началото на еортологичното разделение (разкол) в Едната Църква.]

Цариградската и Еладската църкви приели тоя календар без отлагане. Други православни църкви го приеха по-късно. Все още не се ръководят по него Иерусалимската, Руската, Сръбската и нашата църкви. Но и у тях схващането, че тоя календар следва да се възприеме, става все по-популярно. В Българската църква желанието да се въведе изправеният юлиански календар е всеобщо, желае се от клира и от вярващия народ[ЛЪЖА].

В България календарният въпрос бе поставен на разрешение още през 1916 година – седем години преди събирането на междуправославната комисия в Цариград. И тогава със закон, гласуван от Народното събрание на 14 март 1916 година, в гражданска употреба бе въведен григорианският календар.

Св. Синод е разгледал календарния въпрос в заседанията си на 2 и 21 юни 1916 г. (ст. ст.). Като е взел предвид, че по онова време никоя православна църква не е приела григорианския календар, оставил е богослужебния кръг по стария календар, а книжата, съставяни от църковните учреждения, е следвало да се датират по новия календар, като в скоби се поставя и датата по стария календар с обозначение „ст. ст.” (стар стил).

През 1967 година Св. Синод посвети няколко заседания на календарния въпрос и като взе предвид:

1) че въвеждането на изправения от междуправославната комисия юлиански календар се желае от клира и вярващия народ; [ЛЪЖА]

2) че то ще премахне тая несъобразност Нова година да се чествува преди Рождество Христово, при което се нарушава Коледният пост; [БЕЗСРАМИЕ и БЕЗБОЖИЕ. ЧРЕВОУГОДИЕ.]

3) че приемането на тоя календар съответствува на икуменическите стремежи на св. Църква; [ЛЪЖА, БЕЗСРАМИЕ и БЕЗБОЖИЕ. Св. Църква няма икуменически стремежи – такива имат само предателите и рушителите на Църквата.]

4) че въвеждането на поправения юлиански календар означава връщане към църковно-богослужебните традиции на нашия народ, когато имаше единна дата на празници и особено на такива, които са свързани с празнуване богослужебно паметта на български светии (напр. св. св. Кирил и Методий) [ЛЪЖА. Традициите се нарушиха именно с богопротивното новостилие.], на 22 декември реши:

Въвежда от 20 декември 1968 година поправения юлиански календар, тъй че Коледа ще се празнува на 25 декември 1968 година, Нова година ще се празнува и църковно на 1 януари и т. н.

Благоговейни свещенослужители и възлюбени християни,

Като ви съобщаваме това решение на Св. Синод пълен състав, което отговаря на едно ваше желание, усърдно молим Бога, да умножи милостите Си към вас, за да градите в здраве, мир и с успех своя християнски образ на живот.

Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде с всички вас. Амин.

ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД: КИРИЛ, ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ

ЧЛЕНОВЕ:

Видински НЕОФИТ

Врачански ПАИСИЙ

Варненски и Преславски ЙОСИФ

Сливенски НИКОДИМ

Неврокопски ПИМЕН

Ловчански МАКСИМ

Великотърновски СТЕФАН

Доростолски и Червенски СОФРОНИЙ

Американо-Австралийски Български Митрополит АНДРЕЙ

Старозагорски ПАНКРАТИЙ

ЗАБЕЛЕЖКА: По решение на Св. Синод, на 28 август, Успение Богородично, посланието да се прочете на богомолците от църковните амвони.

***

Православен коментар:

Решението е нищожно не само поради противоречие с Устава на БПЦ от 1950 г., който не позволява на Св. Синод да променя нищо от Св. Предание (митрополитите са пазители на Вярата и Преданието, а не редактори), включително църковния календар. Богослужебният ред въобще не е в компетентността на никоя поместна църква – ако беше иначе, всяка поместна църква щеше да си празнува който и да било празник когато си поиска (Църквата обаче е ЕДНА, защото Създателят ѝ е един, в нея няма национализъм). Затова и празнуването на Пасхата е било определено общо за всички християни на Вселенски събор – именно за да се подчертае дълбокото значение на църковно-празничното единство в Църквата и на единомислието. Затова и източните Патриарси не са казали за новия стил: „не е толкова важно, не е нарушение на догматите, нека си празнува всяка поместна църква както си иска”, а обратното – анатемосали са не само григорианския календар, но и „всяко нововъведение в Църквата”. Който нарушава това единство, е рушител на Църквата, а който приема нарушението (съзнателно), е съучастник. Св. ап. Павел, когато беше още Савел, не участвуваше в убийството на св. Стефан, само стоеше отстрани и гледаше. Но беше и той виновен и се кая по-късно, задето безучастно е гледал. Тъй и всеки от нас, който небрежи за чистотата на вярата и единството на вселенската Църква, с нехайството си е съучастник в отстъплението.

Докога, православна душо, ще се лениш да прочетеш по-задълбочено и да проучиш въпроса? Нима мислиш, че Бог е двоедушен, та да благоволи еднакво и към единия календар, и към другия? Или нима Богочовекът Христос се е родил два пъти, та да има две Рождества или се е преобразил два пъти, та да има две Преображения? Или нима Бог се радва на разделението в Църквата Си, което новостилието създаде? Чуй как учи св. Марк Ефески: „Никога това, което се отнася до Църквата, не може да се изправя чрез компромиси. Защото няма нищо средно между истината и лъжата”. Ето ядката на въпроса – разликата между двата календара (православен и смесен) не е толкова в цифричките на датите, а е разликата между лъжа и истина, между правда и неправда. Или се съмняваш в непогрешимостта на Църквата и календара, който тя 2000 години ползва в богослужението си, който е бил в действие през земния живот на Спасителя, по който са датирани всички дати от църковната история, по който стават ежегодните чудеса (слизането на нетварния огън на Божи Гроб, появата на благодатния облак над храма на Тавор и др.)? Ако се съмняваш, де ти е вярата в непогрешимостта на Църквата (всяка сутрин и всяка неделя казваш: „Вярвам в Една Свята … Църква” (Символ на Вярата)? Ако пък е непогрешима Църквата, как така календарът ѝ е сбъркан, та папистите и масоните да трябва да го поправят? Не чуваш ли как вика апостол Павел от страниците на св. Писание:

„О, Тимотее! пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с която, като се занимават, някои се отклониха от вярата” (1 Тим. 6:20)? Отклоняват се от вярата тези, които с математически изчисления се опитват да докажат точността на новия стил – плод на плътската гордост. Междувременно големите астрономически обсерватории продължават да работят по юлианския календар. Още повече се отклоняват от вярата тези, които хулят християните, държащи  светоотеческия календар (и то без да правят разколи).

Философите увъртат: „календарът не е догматичен въпрос”. Философи, когато Господ Иисус Христос е наредил да се слуша Църквата (Мат. 18:17), нима е казал: „ама само по догматическите въпроси”? За какво са каноните, за какво е Св. Предание, за какво е църковната традиция и приемствеността? Не с тях ли се подиграва новостилието? Или нима Св. Синод стои над каноните и над Св. Предание, или нима те не се отнасят за него (такова разбиране по своята гордост се отдалечава от Православието и се доближава до папизма, където папата утвърждава каноните и преценява кои да приема и кои не). Погледни, православна душо, донесе ли новостилието нещо добро на Църквата? Станаха ли хората по-нравствени, станаха ли по-ревностни, станаха ли по-единни? Църквата ли спечели нещо от новостилието или спечелиха само враговете ѝ? Кой от аргументите в горното Послание за въвеждането на новостилието приемаш, душо?

Някои, използвайки невежеството на хората, казват, че новият стил трябвало да се спазва по послушание… Такова послушание обаче е съучастие в греха на отстъплението. То е отявлено непослушание към Св. Предание и Отците на Църквата. На Съда няма да се оправдаем с това, че сме изпълнявали послушание към този или онзи архиерей (който е проявил непослушание спрямо Църквата) – ако беше иначе, всеки католик щеше да се оправдава с послушанието си към своя кардинал и всеки протестант щеше да се оправдава с послушанието си към своя пастор. Но послушание в лъжата не може да има! Послушанието против вярата е абсурдно. То е човекоугодие. А Богоугодието е правда и истина (Ефес. 5:9; Иоан 4:24). Затуй и в Писанието четем: „Подвизавай се до смърт за истината – и Господ Бог ще надвие за тебе.”(Иис. Нав. 4:32).

Някои архиереи казват, че връщането на светоотеческия календар трябвало да се реши на Вселенски или на църковен (църковно-народен) събор. Това е абсолютно невярно. Както се вижда от срамното послание по-горе, новостилието се въведе от Св. Синод. Никой не е събирал народа на църковен събор, за да иска мнението му. Св. Синод създаде проблема – Св. Синод трябва и да го разреши. А и да беше направен събор – вярата не е въпрос на преговори и пазарлъци. Не може съборът да решава каквито и да било въпроси в противоречие със Св. Предание. Каквото сме приели от светите Отци, това пазим, това и предаваме на поколенията. Нищо не редактираме. Това е Православието, това е послушанието към Църквата. С горното послание Св. Синод е излязъл извън правомощията, които има съгласно каноните и Устава на БПЦ – Св. Синод няма право да променя богослужебния ред и календара. Затова и въпросното решение от 1968 г. е нищожно, а задължителен за Църквата си остава светоотеческият календар. Анатемите на източните Патриарси срещу приелите григорианския календар за църковен и срещу „всяко нововъведение” не са отменени. И имат власт да свързват и да развързват (Мат. 18:18).

Отново осланяйки се на невежеството на миряните, мнозина ги лъжат, като им показват минеи от 19-ти век и казват: „Виж, че тук пише, че Рождество е на 25 декември, а не на 7 януари и че Преображение е на 6 август, а не на 19 август”… Разбира се, че Рождество е на 25-ти и Преображение е на 6-ти – нали това пише и в старостилното календарче. Само че истинският 25 декември е с 13 дни по-късно (когато по гражданския календар е 7 януари) и истинският 6 август е с 13 дни по-късно (когато по гражданския календар е 19 август). Защо? Защото преди да променят църковния календар с Посланието от 1968 г., още в 1916 г. в България по западен образец е изменен гражданският календар – датите са изместени с 13 дни напред. Тогава Българската православна Църква, оставайки вярна на каноните, на църковната традиция и на Св. Предание, не променя църковния календар (богослужебния ред). Оттогава започва издаването на църковни календарчета, в които празниците се отбелязват с две дати – по гражданския календар (който е по папски образец изместен с 13 дни) и по църковния (непроменения светоотечески) календар. Така, когато по гражданския календар е 7 януари, по църковния календар е 25 декември. А през 1968 г. под натиска на безбожната комунистическа власт с горното Послание няколко архиереи променят и църковния календар (т.е. „отрязват” и оттам 13 дни). Затова, когато лицемерно ти сочат минеите, душо християнска, проучи по-отговорно въпроса, и отвръщай: „да, Рождество е на 25 декември, но въпросът е, че 25 декември по неизменния светоотечески календар е на този ден, в който по гражданския календар е 7 януари”. Ето, че ако имаш ревност и четеш, няма да могат да те лъжат. Но ако ти сама не си пазиш вярата, душо, не разчитай на други да ти я пазят. Вярата те пази, пази си я и ти нея. И не се оправдавай с другите – делото на спасението е лично дело.

Още ли не разбираш Господните думи към ангела на една от църквите от последните времена:

Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв. Буден бъди и укрепявай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог. Помни, прочее, как си приел и чул, и пази, и се покай. Ако ли не бъдеш буден, ще дойда върху тебе като крадец, и няма да узнаеш, в кой час ще дойда върху тебе.” (Откр. 3:1-3).

Възлюбени, какво ясно указание за всички нас – да имаме ревност, да четем, да си припомним как е приела и чула специално БПЦ, да пазим, да се каем за отстъплението, защото то в никакъв случай не е вина само на архиереите. На хладен народ Бог праща хладни архиереи. Ако народът е горещ и ревностен, и архиереите ще бъдат. Нека принесем покаяние и за нашите бащи и майки и баби и дядовци, ако те са съдействували чрез безразличие за утвърждаването на новостилието. А плодовете на покаянието ние всички знаем – да не се повтаря греха. Да започне всеки да пости по светоотеческия календар (неправилно наричан „стар” – повечето поместни църкви го спазват и досега: Руската по целия свят, Грузинската, Сръбската, Йерусалимската, Александрийската, Св. Гора и др.), да изпраща молби до Св. Синод за връщане на стария стил и официално в богослужението на Църквата, да се моли всекидневно Бог да обърне сърцата на тези митрополити, които заради земни съображения изоставят небесните и вместо да съобразяват вярата, включително и календара, с Бога и Църквата, съобразяват ги с човеците (журналисти, политици и пр.). И най-вече: да не се оправдаваме с другите. Всеки отговаря на Съда за себе си (и за тези, които е съблазнил и не е принесъл покаяние).

Нелъжлив е Бог, Който казва „Искайте и ще ви се даде” (Мат. 7:7). Но трябва да има кой да поиска, молитвеници трябват, ревнители. Ето, руският вярващ народ не прояви овче послушание в лъжата и се възпротиви на новостилието, когато го въведоха в 1923 г., и след два месеца върнаха обратно стария, т.е. православния стил. По подобен начин вярващите запазиха църковния календар и в Грузия. Това показва, че когато има ревност, икуменизмът и отстъплението не може да проникнат в Тялото Христово. Те обаче проникват където има небрежие и уклон към философстване вместо смиреномъдрена решимост да се пази чистотата на вярата според както е заповядал св. апостол Павел (Евр.13:7). Пазенето на вярата в нейната цялост е и първото нещо, което нарежда св. Иван Рилски в своя Завет.

И тъй, възлюбени, нека подкрепим Св. Синод на Българската православна Църква – Българска Патриаршия, за това богоугодно дело – връщането на светоотеческия календар в официална богослужебна употреба. Да го подкрепим на думи – чрез изповядване и разпространение на истината по този въпрос (особено във връзка с есхатологическото учение на Църквата и икуменическата ерес, чийто проводник е новият стил), и на дело – чрез спазване на постите по т. нар. стар стил и молитва. И без да се правят разколи.

В http://www.budiveren.com освен светоотеческите текстове и духовните разкази, има цял раздел за новостилието, за някои от масоните, които го внедряват в Православната Църква, подробна хронология на разпространението му през годините в Едната Църква и т.н. Информация днес има достатъчно, само ревност трябва. И делата да не се разминават с думите. Връщането на светоотеческия календар официално в БПЦ-БП зависи от вярващия народ – ако има молитвеници, Бог е силен устрои.

Ул. „Оборище” 4, гр. София, 1000

До Негово Светейшество † М А К С И М,

Патриарх Български и Митрополит Софийски,

До Св. Синод на БПЦ-БП

ЗАЯВЛЕНИЕ ЗА ПРИСЪЕДИНЯВАНЕ

Към жалбата, заведена в деловодството на Светия Синод, под номер 1014 на 20.11.2009 г. срещу „решението на Светия Синод за промяна на богослужебния юлиански календар – прот. № 35/22.XII.1967 г., обнародвано с окръжно послание №5953/18.07.1968 г.”

От ……………………………………………………………………………………..

…………………………………………………………………………………………..

адрес: ………………………………………………………………………………..

…………………………………………………………………………………………..

Ваше Светейшество, Ваши Високопреосвещенства,

Още веднага след демократичните промени в страната през ноември 1989 г., от православния народ многократно са писани писма до Светия Синод за връщането към стария стил. Искане за връщането към светоотеческия църковен календар, официално внесено и заведено в Светия Синод с №1093 от 24.06.1997 г., са подписали и повече от 200 свещенослужители от Българската Православна Църква, между които и архиереи и митрополити. То е препотвърдено и от такова с №1146 от 27.06.2001 г. и с редица други, чиито номера не е необходимо да се изброяват.

От 1989 г. до сега има излязла многобройна литература, много са съчиненията, отнасящи се към новия и стария църковно-календарен стил, от които се виждат доводите и множеството личности и институции, които се изказват „за” светоотеческия църковен календар (известен като „стария” – юлиански – календар) и „против” т.нар. календарна реформа и „поправения” юлиански календар:

– Константинополският събор от 1583 г. – григорианският календар е предаден на анатема;

– патриарх Калиник XI Цариградски и Антиохийският патриарх Атанасий, нач. на XVIII в.: „Приемането на уставите на Римската църква е измяна на Православието”;

– патриарх Кирил V Цариградски, 1756 г. – на всички християни, приели новия стил, страшни проклятия за временния и вечния живот;

– Послание на Източните Патриарси от 1848 г.: „всички, правещи нововъведения… макар това да са папи, макар патриарси, макар миряни, даже и ангел от небето – анатема на него”;

– изказвания на представителите на автокефалните църкви: Цариградска, Йерусалимска, Еладска, Руска, Сръбска, Румънска и Черногорска през 1902-1904 г.;

– официалната делегация на Цариградския патриарх на Ламбетската конференция в Лондон;

– Всеруският църковен събор през 1917-1918 г. „засвидетелствува пагубността на всякакво сближение с григорианския стил”;

– светител Тихон Изповедник, патриарх Московски;

– проф. Н. Глубоковски: „За реформата на календара”;

– светителят архиепископ Серафим Соболев в неговия доклад от Московското Всеправославното съвещание през 1948 г. „За новия и стария стил”;

– преп. Юстин Попович в книгата „Православната Църква и икуменизмът”;

– йеромонах Серафим Роуз;

– приснопаметните архимандрит Серафим (Алексиев) и архимандрит Сергий (Язаджиев) в книгата „Православие и икуменизъм”;

– архиепископ Теофан Полтавски: „Кратки канонически разсъждения върху летоизчислението”;

– йеросхимонах Теодосий Карулски: „Гласът на Света Гора Атон”;

– Александър Каломирос: „Знанието възгордява, а любовта назидава”;

– архимандрит Рафаил (Карелин): „За църковния календар”;

–  И. В. Булгаков: „Календарната реформа”;

– йером. Анатолий (Караваев): „Летоизчислението в Русия (За чистота на църковния живот)”;

– В. И. Матвеев: „Докато има възможност”;

– свещеник Григорий Коновалов: „Църковното право и юлианският календар”;

– йеросхимонах Серафим: „Ерес ли е новият стил”;

– йеромонах Касиан: „Съвременният християнин и разделението или старият календар и науката; Научната стойност на т. нар. «нов календар»”;

– Злати Златев: „Календарът и пасхалията на фона на историята”;

– Людмила Перепьолкина: „Юлианский календарь – 1000-летняя икона времени на Руси”;

– освен изброените и: Св. Йоан Златоуст: „За деня на светата Пасха”; Св. Амвросий Медиолански: „Слово за Пасхата”; Св. Атанасий Велики: „Празнуването на Пасхата”.

По въпроса има предостатъчно богословска литература, а голяма част от нея е достъпна и в Интернет. В сайта budiveren.com може да се прочетат и статиите на свещ. Божидар Главев „За новостилния разкол” и „Евангелие от Матея 18:17 – фаталният за отстъпленците стих”, където е подробно разкрита неканоничността на новия стил.

Решението на Св. Синод от 1967 г., с което става подмяната на светоотеческия църковен календар с паписткия григориански, е грях срещу Свещеното Предание на Православната Църква и е нарушение на каноните. Тъй като не искаме този грях и анатемите, произнесени срещу тези, които празнуват по паписткия католически григориански календар да бъдат върху нас, се обръщаме с молба Светият Синод да прогласи нищожността на решението на Светия Синод за промяна на богослужебния юлиански календар – прот. № 35/22.XII.1967 г., обнародвано с окръжно послание №5953/18.VII.1968 г., с което става подмяната на светоотеческия църковен календар с паписткия католически григориански (наречен „поправен юлиански”), като противоканонично и така да се възстанови богослужението и празнуването по светоотеческия църковен календар.

Молим нашето искане да бъде заведено и присъединено към официално внесеното и заведено в Светия Синод с №1093 от 24.06.1997 г., и подписано от повече от 200 свещенослужители от Българската Православна Църква, между които и архиереи и митрополити, и към жалбата, заведена по същия въпрос в деловодството на Светия Синод, под №1014 на 20.11.2009 г.

Въпросът за календара не е въпрос за гражданския календар, а е въпрос за църковния. Затова аргументи за астрономическа точност на новия календар (оспорвани от науката) въобще не следва да се слушат – те са ирелевантни, защото са светски, а въпросът касае не светския (гражданския) календар, а богослужебния ред, определен с Типикона. Някои казват, че нарушаването на църковния Устав (Типикона) не представлява тежък грях, защото в него няма отстъпления от догматите. Но нали и думите на Господ: „Ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17), не се отнасят конкретно до нарушаване на едни или други догматически истини на вярата. Въпреки това, както свидетелствуват тези Божествени слова, който от нас окаже непослушание на Църквата (неколкократно анатемосала новия стил през вековете), той бива отсечен от нея и попада в числото на тежко съгрешилите, защото в случая му се налага най-строгото наказание – отлъчване от Църквата (архиеп. Серафим Соболев „За новия и стария стил”).

Връщането на богослужебния ред по светоотеческия календар ще инжектира силен имунитет в БПЦ-БП срещу настъпващата зараза на икуменическата ерес – най-сериозният враг на Православната Църква, който се опитва да я разяде и намира благодатна почва навсякъде, където усети безпринципност и човекоугодие. Дори само заради отпора срещу тази най-лукава от всички ереси богослужението следва да се върне по реда, използван и осветен от светите отци – нека не извръщаме поглед от тях, търсейки симпатиите на неправославния свят. Спасението идва от подражаването на вярата именно на светите отци, а не от подражанието на неправославния свят – „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евр.13:7).

Нека не забравяме, че за светоотеческия календар има и ежегодни Божествени санкции – нетварният огън, който слиза над Божи Гроб само на Велика събота по православния календар; чудният облак, който се спуска над православния храм на върха на планината Тавор всяка година на 19 август (по гражданския календар, когато по църковния календар, т.е. стар стил, е 6 август – Преображение). Само това да беше – достатъчно е, за да замълчи всяка плът пред лицето на Господа (Зах. 2:13).

Освен противоцърковно, въпросното решение от 1967 г. за промяна на църковния календар е и юридически недействително – защото Св. Синод никога по никой Устав на БПЦ не е имал правото да променя богослужебния ред. Правомощията на Св. Синод са изчерпателно изброени в 26 точки в чл.108 от тогава действуващия Устав на БПЦ от 1950 г., а правомощията на намаления състав на Св. Синод са изброени в 35 точки на чл.110. Никой от тези текстове не позволява на Св. Синод да променя каквото и да било в богослужението, а най-малко църковния календар. Същото е положението и по сега действуващия Устав на БПЦ-БП, където правомощията на Св. Синод в пълен и намален състав са изчерпателно и подробно изброени в чл.58 и чл.59 и където също липсва право да се променя богослужебният ред. Следователно с разглежданото решение през 1967 г. Св. Синод е излязъл извън рамките на предоставената му от Устава компетентност, което прави решението нищожно. Този извод намира категорично потвърждение и в чл. 69, ал. 2 от настоящия Устав на БПЦ-БП, където ясно е посочено, че не са задължителни решенията на Св. Синод, които противоречат на каноните на светата Православна Църква, с други думи – нищожни са, не пораждат задължения за никого. Затова единствено задължителен за БПЦ остава светоотеческият юлиански календар. Епископите са пазители на вярата, а не редактори (за редактор се изживява папата).

Почти всички свещеници в България, които правят разлика между правда и неистина, са наясно кой е каноничният богослужебен ред и служат по новия календар единствено поради нежелание за конфронтация с владиката си, но те също очакват адекватното решение на Св. Синод.

Случайно ли Христос ни учи, че „първата и най-голяма заповед” е да обичаме Бога (Мат. 22:38), а любовта към ближния нарича „втора” заповед (Мат. 22:39)? Нали затова ни казва „първом търсете царството на Бога и Неговата правда”, защото любовта към Бога и към Истината (другото име на Св. Дух, Когото Сам Иисус Христос нарича „Дух на Истината” многократно в Евангелието) е преди всичко останало. Нали затова Господ казва „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:37). Ако правим компромиси с правдата (каноничния богослужебен ред) и обръщаме полугръб на Истината, т. е. на Св. Дух, спасителна ли е тогава любовта към ближния? Та нали Православието е Православие именно заради стоенето в Истината. Защо тогава да продължаваме да стоим наполовина в католическия календар – така и на католиците не помагаме да се върнат в Православието, защото ги съблазняваме, че истината всъщност е без значение за спасението. Западните ереси горделиво отхвърлят послушанието към Църквата и Правдата и се концентрират върху втората заповед – човеколюбието. „Първата и най-голяма” заповед се оказва по-трудна за изпълнение.

***

Ваше Светейшество, Ваши Високопреосвещенства,

Горещо ви молим: не обръщайте гръб на жалбите и молбите ни, не ни подминавайте с мълчание. Христос и на езичниците обръщаше внимание и отговаряше (Мат. 15:26-28), а колко повече внимание трябва да се обръща на верните овчици. Не презирайте нас заради светски съображения, не предпочитайте неверните и нововъведенията им пред покорните и послушанието им. Сложете край на разделението на вярващите православни в България – този въпрос е само във вашите ръце и от никой друг не зависи.

Ние всички постоянно много съгрешаваме чрез недостойно служение, чрез непостоянно покаяние, чрез недостиг на Христова любов и падаме в много други грехове. Нека поне да пазим вярата, но не само догматите, а и каноните, което включва и непроменяне на богослужебния ред и реда на годишните пости.

Като целуваме Светейшата Ви десница и архипастирските ви десници, очакваме с упование правдивия Ви отговор и оставаме Ваши верни в Христа духовни чеда:

Подписи: …………………………………

(имена: ……………………………………..)

________________________________

[1]. Публикувано от издателство „Любомъдрие”, София, 2011 г.

Оригинално заглавие от първоизточника – Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Издание на Руския Атонски Свето-Илиински скит, 1989 г. Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева, 2011 г.

Материалът е предоставен от издателство „Любомъдрие”

Изображение: Cв. апостол Павел

УЧЕНИЕТО НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА ЗА СВЕТОТО ПРЕДАНИЕ И НЕЙНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ НОВИЯ КАЛЕНДАРЕН СТИЛ[1] – продължение

2. ЗА ПАСХАЛИЯТА И ЗА ЦЪРКОВНИЯ КАЛЕНДАР

„Въпросът за установяването на Пасхалията и стила, въз основа на направените от учените изследвания” („Програма”, точка 14), пръв зае вниманието в съвременното реформаторско движение на църковния живот и предизвика смущение в Църквата с противоканоничното преминаване на някои поместни Църкви към новия [календарен] стил и даже [промяна] на Пасхалията. Общозадължителността и неизменността на старата Пасхалия и на стария календар вече се доказа от предидущите свидетелства за задължителността изобщо на Преданието – писаното (каноните) и неписаното (църковната практика). Но освен тях има и отделни, изредени по-долу свидетелства в полза на нашата Пасхалия и нашия календар.

За по-доброто разбиране на долу цитираните свидетелства, ще ги предварим с кратки разсъждения за Пасхалията на църковните писатели.Сведенията за Пасхалията подробно са изложени в сборника от канони от ХV в. „Синтагма” на солунския монах Матей Властар. Без да се спираме подробно върху „Синтагмата”, само ще забележим, че за правилното определение на празнуването на празника на светата Пасха, се изисква спазването на четири условия:

1. Този празник да бъде след пролетното равноденствие;

2. След пълнолунието подир равноденствието;

3. В първия неделен ден след него;

4. Да не съвпада този празник с еврейската пасха, от която зависи неговото определяне.

Канонистът Матей Властар, а по-рано от него св. Йоан Златоуст, посочват духовно-историческото значение на тези условия по отношение на първото мироздание [сътворението на света] и следващото пресъздаване на света с Кръста и Възкресението Христово. По тайното, споменато по-горе, еврейско предание, според свидетелството на еврейските мъдреци Филон [Александрийски] и Йосиф [Флавий], месец Нисан по еврейски, а по римски – Март, е първият месец на творението на света и начало на летоброенето. Равноденствието и пълнолунието, траели през всичките шест дена на създаването на света, са показвали на създадения в шестия ден човек съвършенството на новосъздадения свят. „Но тъй като Господ благоволително е предопределил – обяснява Матей Властар, – да изправи човека след неговото грехопадение, то надлежало е да се извърши неговото възсъздаване по същото време, когато първоначално е бил създаден, тоест, по време на равноденствието. И както след него [равноденствието] светлината трябва да нараства, а тъмата на нечестието да намалява, то не без основание спасителната Пасха се извършва след равноденствието, когато светлината нараства, а мракът на нощта намалява” (Синтагма, с. 352).

Св. Йоан Златоуст с горепосочените условия за правилното празнуване на Пасхата обяснява причината, защо празнуването не се извършва в определен ден, подобно на неподвижните празници: „Това е, защото тайнството не се отнася към един и при това някой случаен ден; но празнуването му се пада тъкмо по това време, което много удовлетворява предварително определени срокове… при това не може да се празнува, ако дори едно от тези времена липсва… У нас силата на тайнството се запазва неприкосновена, защото времето, в което е пострадал Спасителят, не се изпуска от внимание. В историческите свидетелства, запазени от Пилат, се сочи, че Спасителят е пострадал осем дена преди априлските календи, а този ден се пада след равноденствието, както това добре знаят разбиращите, и именно в петък, както се знае от св. Писание. А петък тогава се е падал в 14-я ден на луната; после, Той е пострадал по време на еврейската пасха, а юдейската пасха тогава е била събрала в едно, към времето на Христовото страдание, всички срокове: тя е била предварена от равноденствието, падала се е на 14-я ден на луната и дните тогава са били съответни на нашите петък, събота и неделя… Така, Единородният Син Божий всичките онези времена, в които е паднал сътвореният човек, се е стараел да ги сведе в едно [време] за неговото изправление и да устрои обновлението на природата, за което е било необходимо съединението на времената… Затова и ние спазваме всички определени времена, за да покажем подражание на онзи тайнствен смисъл. А ако нещо от тях [посочените условия] би липсвало, то подражанието би било куцащо” (Т. 8, Слово VІІ за Пасхата, с. 957-958).От това духовно-историческо обяснение на условията за правилното празнуване на Пасхата от църковните писатели се вижда, че в него се обръща внимание на тези условия – на тяхното тайнствено и историческо значение, а не само на точното числово съвпадение на празнуването на Пасхата с празнуваното събитие на страданията и Възкресението Христово и на астрономическата точност на равноденствието, защото това е невъзможно, поради не всякога съответственото движение на светилата, а „това – според забележката на Властар – не вреди на благочестието, а още повече твърде му съдействува; защото от това по-очебийно става разстоянието между празнуването на старозаветната пасха и нашата… защото Отците са смятали за справедливо да се отдръпват от богоборния и непразничен празник на юдеите на по възможност по-голямо разстояние на нашата Пасха от тяхната пасха” („Синтагма”, с. 823). Обаче до Първия Вселенски събор е имало разногласие за празнуването на св. Пасха: едни Църкви, западните, са празнували така, както и ние сега; а другите, източните – малоазиатските – заедно с евреите. „Това разногласие между християните, макар и да не е нарушавало единството на вярата, но е пораждало известно разделение в духа и църковния бит, [а] с времето започнало да поражда съблазни и стигнало до открити спорове. В течение на два века – втори и трети, съборите в Рим, в Галия, в Палестина и в Мала Азия са разисквали този въпрос и се стараели да установят общо правило за всички Църкви, въз основа на несъмненото апостолско Предание; това Предание без съмнение се съдържа в 7 Апостолско правило:

1. Да не се празнува [Пасха] заедно с юдеите;

2.Да не се празнува преди пролетното равноденствие.” (Еп. Иоанн Смоленский, Опыт церковного законоведения, т. І, с. 149.)

А) ЗА ПАСХАЛИЯТА

66. Седмо апостолско правило.

Ако някой – епископ, или презвитер, или дякон, празнува светия ден на Пасхата преди пролетното равноденствие с юдеите, да бъде низвергнат от свещения сан (Книга на правилата)

67. Първи Вселенски събор.

Богомъдрите Отци на този събор в своето Послание възвестяват на всички: „Съобщаваме ви радостната вест и за съгласието относно времето на празнуването на всесветата Пасха. По вашите молитви и този въпрос е решен така, че всички наши източни братя, които по-рано са празнували Пасхата с юдеите, отсега ще я празнуват съгласно с римляните, с нас и с всички, които от древност я спазват според нашия обичай.” (Деяния Вселенских соборов, изд. 1859 г., с. 189.)

68. Светият равноапостолен цар Константин написал на епископите, които не са могли да пристигнат на І-я Вселенски събор, следното:

„Познал от общественото благосъстояние колко голяма е благодатта на Божествената сила, аз си поставих за цел особено да се грижа, щото блаженият народ на Съборната Църква да пази една вяра, чиста любов и съгласно почитание на Всемогъщия Бог.”… „Тук също имаше разсъждения за деня на светата Пасха, и според общото мнение беше признато за добре тя да се празнува от всички и навсякъде в един ден… защото какво може да бъде по-благолепно и какво по-прилично за нас от това, всички по един устав и определен начин, непогрешително да празнуваме този тържествен ден, в който ние получихме надеждата за възкресение.” … „Към това трябва да се прибави, че при толкова важно дело и при извършването на толкова тържествено богослужение, е твърде неприлично да се проявява несъгласие. Спасителят ни е оставил един ден на нашето избавление… Нека благоразумието на ваша светост да размисли, колко непохвално и непристойно е, щото в едни и същи дни, едни да постят, а другите да правят пиршества, и след свършването на пасхалните дни, онези да празнуват и да се наслаждават на покой, а тези да спазват определените пости.”… „Затова с общото съгласие се постанови да се извършва най-светият празник на Пасхата в един и същи ден.” (Блаж. Феодорит Кирский, История Церкви, Книга І, главы 7, 10 и 11)

69. За Първия Вселенски събор свидетелствува историкът от ІV век Евсевий Памфил: „Всичко, което са определили светите Отци на І Вселенски събор в Никея, както за вярата, така и за празнуването на Пасхата, е установено не по друг начин, а по волята на Самия Бог… Не ни прилича да празнуваме Пасхата заедно с враговете Божии.” (Евсевий, Церковная история, глава 20.)70. Св. Йоан Златоуст свидетелствува следното за Първия Вселенски събор: „Повече от триста Отци, събрани във Витинийската страна, са постановили относно празнуването на християнската Пасха… щото празникът на Пасхата християните да го извършват всички заедно и съгласно. И тъй, могли ли са тези мъже, не изменили на вярата в толкова тежки времена, да лицемерят при определянето на известните дни на поста и Пасхата?… Ако Христос е посред двама или трима, толкова повече Той е бил и се е намирал там, всичко е определил и всичко е постановил, където са били повече от триста.” (Трето слово против юдеите.)

71. Св. Кирил Александрийски свидетелствува за Първия Вселенски събор: „Аз старателно изследвах какво е определил Никейският събор именно за 14-я ден на първия месец на всички години в течение на 19-годишния кръг, за да не се заблуждаваме, празнувайки заедно с юдеите и еретиците-четиринадесетници в 14-я ден на лунния месец, и на всички събори, освен само на Гангърския и Кесарийския, че е било постановено, щото никоя [поместна] Църква и никоя държава да не правят противното на това, което е било утвърдено относно Пасхата на Никейския събор.” (Пасхално окръжно послание.)

72. За Първия Вселенски събор свидетелства канонистът епископ Йоан Смоленски: „Определението на Никейския Вселенски събор е било съобщено на всички [поместни] Църкви и е било прието всеобщо правило за Пасхата; всички предишни разногласия по този въпрос са били примирени.” (Том І, с. 339.)

73. Антиохийски поместен събор, 341 г.

„Всички, дръзващи да нарушават определението на светия и велик събор, събран в Никея, в присъствието на благочестивия и боголюбезен цар Константин, за светия празник на спасителната Пасха, да бъдат отлъчени от общение и да бъдат отхвърлени от Църквата, ако продължават упорито да се противят на доброто определение. Това се отнася за миряните. А ако някой от предстоятелите на Църквата, епископ или презвитер или дякон, след това определение дръзне за развращаване на людете и за смут в църквите да се отделя и да извършва с юдеите Пасхата, такъв светият събор отсега вече го осъжда да бъде чужд на Църквата, понеже е станал не само причина за грях сам на себе си, но и причина за смущението и развращаването на мнозина. И не само такива съборът отстранява от свещенослужение, но и всички, дръзващи да бъдат в общение с тях след низвергването им от свещенството. А низвергнатите се лишават и от външната чест, към която те са принадлежали според светото правило и Божието свещенство.” (Книга на правилата. Първо правило.)74. Тълкувание на това правило от еп. Никодим [Милаш].

„Според изяснението на църковните тълкуватели, това правило има предвид: 1. Вече приетото постановление за светата Пасха от І Вселенски събор; 2. Отнася се за продължаващите от страст към спорове да се опълчват против доброто установление; и 3. Следователно те без съмнение вече са виновни, без нужда от никакъв нов съд…

Като установява с това правило кога християните трябва да празнуват всяка година спомена за Христовото Възкресение, съборът повелява заедно с това да се смятат за отлъчени от Църквата епископите, презвитерите и дяконите, които са се решили да действуват против неговото определение. Няма нужда съд да изтръгва и да съди такива лица, тъй като те вече са осъдени от това съборно правило от мига, в който са нарушили постановлението … За някои тежки престъпления, особено отнасящи се до църковното единство, … такова наказание се налага от само себе си от църковното право. В такива случаи наказанието и изгубването на известни права следват сами по себе си като непосредствено следствие от наказуемото деяние.” (Тълкувание на Книгата на правилата, т. ІІ, с. 50-57.)

75. Матей Властар, канонист от ХІV век.

„Четири ограничения са положени за нашата Пасха, които необходимо се изискват: две от тях узаконява апостолското Предание; а две са от неписаното Предание … Затова, за да се спазват тези еднакво мъдри и прости ограничения и християните по цялата земя да празнуват Пасхата в едно време, без при това да имат никъде нужда от особени астрономически изчисления за това, Отците са съставили канон и са го предали на Църквата, без нарушение на казаните ограничения.” (Синтагма, с. 386.)

76.Съборно постановление в Константинопол [Цариград] при патриарх Йеремия ІІ в 1583 г.

„Тъй като отново църквата на стария Рим, сякаш радвайки се на тщеславието на своите астрономи, непредпазливо е изменила прекрасните постановления за светата Пасха, извършвана от християните по цялата земя и празнувана, както е определено, [и] поради това става причина за съблазни, защото пред нашата мерност застанаха мъже арменци, които питаха за практиката на празнуването, понеже и те са принудени да приемат нововъведенията. Поради това, ние трябваше да кажем какво е постановено за това от светите Отци. Нашата мерност, като обсъди заедно с блаженнейшия Патриарх Александрийски и блаженнейшия Патриарх Йерусалимски и с останалите членове на Синода в Духа Светаго, определя и разяснява решението за това на светите Отци. Който не следва обичаите на Църквата и онова, което са заповядали седемте свети Вселенски събора за светата Пасха и месецослова [календара] и което са ни законоположили добре да спазваме, а желае да следва григорианската пасхалия и месецослов [календар] и с безбожните астрономи противодействува на всички определения на светите събори и иска да ги промени и отслаби – анатема да бъде, да бъде отлъчен от Църквата Христова и от събранието на верните. А вие, православни и благочестиви християни, пребъдвайте в това, в което сте научени, в което сте се родили и възпитали, и когато стане необходимо и кръвта си пролейте, за да запазите отеческата вяра и изповедание. Пазете се и бъдете внимателни към това, щото и нашият Господ Иисус Христос да ви помогне и молитвите на нашата мерност да бъдат с всички вас. Амин.Константинополски патриарх Йеремия ІІ, Александрийски патриарх Силвестър, Йерусалимски патриарх Софроний и всички архиереи на събора, станал на 20 ноември 1583 г.

77. Силвестър, патриарх Александрийски.

„Римското [календарно] стилно нововъведение причини голямо зло. Защото то предизвика вълнение в Църквата, смут сред народите, подигравка над Отците, презрение сред децата и заблуда, близка до юдейството. Римляните казват, че става дума не за вярата, следователно, нововъведението е безопасно. О, жестокосърдни синове човешки! Да предположим, че от това няма вреда, но няма и полза – каква е нуждата тогава от него? Ако не е опасно то да се приеме, то и да се изостави не вреди. А ако то е съпроводено от опасности, тогава трябва да се избягва. Малкото не е малко, според Василий Велики, когато то причинява голяма вреда. А малко нещо ли е да се разбуни Църквата, да се превъзнасяш над Отците и да презираш Божествените повели? Защото Сам Бог заповядва: не престъпвай вечните предели, които положиха твоите Отци.” (Александрийски томос, 1584 г.)

78. Окръжно послание на патриарсите Калиник и Атанасий.

„Патриарсите, Вселенският Калиник и Антиохийският Атанасий, са разяснили, че празнуването на Пасхата едновременно с латинците, отричането от установленията на Православната Църква за постите и прилагането на уставите на Римската църква, е измяна на Православието и отстъпване от светоотеческите завети, което е гибелно за чедата на Православната Църква. Затова всеки истински християнин е длъжен да се придържа твърдо към установленията на Православната Църква и трябва да празнува Пасхата и свързаните с нея празници и църковни времена според практиката на православния Изток, а не на инославния Запад.” (Доклад на професор [И. И.] Соколов, в-к „Церковные ведомости”, 1906 г., № 13, с. 684.)

79. Пидалион.

„Ние празнуваме нашата Пасха след юдейската пасха, така че предобразът да предваря, сиреч яденето на агнето, а после вече да следва образът – смъртта Господня и Възкресението.”

80. Архиепископ Корнилий.

„Поместните Църкви, дръзнали да променят времето на празнуването на Пасхата, нямат оправдание.” (Из лично писмо от заточението му в Сибир.)

81. Архимандрит Симеон.

„Онези, които говорят за остарялостта и неприложимостта в живота на някои канонични правила, трябва да знаят, че правилото за празнуването на Пасхата, без съмнение, не може да бъде причислено към тях. То има дълбок богословски смисъл и аз вярвам, че Православната Църква никога няма да приеме и григорианския календар, чиято научна несъстоятелност отдавна е доказана.” (Из лично писмо.)

82. Професор [вероятно Е. Е.] Голубински от Московската Духовна Академия, [† 1912 г.].

„Първият Вселенски събор е постановил такива предели, според които денят на християнската Пасха винаги се пада след деня на юдейската пасха и не може да съвпада с него. Светата Църква е усвоила високото значение на приетото постановление на І Вселенски събор за празнуването на Пасхата и го е почитала като задължително за всички. Това ясно е изразил проведеният през 341 г. Антиохийски събор. Въобще, Църквата е смятала въпроса за празнуването на Пасхата от всички християни в един ден за въпрос много важен. По такъв начин спазваната в Православната Църква неизменност на пределите за деня на Пасхата е напълно съгласна с духа на църковното постановление на Вселенския събор.”

83. Е. А. Предтеченски, астроном.

„Пасхалните таблици, тоест, нашият Православен календар, са били съставени от най-учената от древните Църкви – Александрийската. Този колективен труд е изпълнен така, че досега остава недостижим. По-късната римска пасхалия в сравнение с Александрийската е до такава степен тромава, нескопосана, груба, че прилича на примитивна дървена щампа в сравнение с художествена картина със същия сюжет.”(Цитат от „Посланието на Пекинския Митрополит Инокентий.)

Б) ЗА ЦЪРКОВНИЯ КАЛЕНДАР

Посоченото достойнство и задължителност на Пасхалния канон се отнася не само за самата Пасхалия, но и за целия църковен календар – стария стил на летоброение, който тясно е свързан с Пасхалията. На Вселенските и поместните събори не е имало специални разсъждения за стила, и църковните канони пряко не го засягат – такива особени въпроси за него тогава не са съществували, както и по-късно. Защото той е бил господствуващ и употребителен по онова време в църковната практика. Но това разбираемо мълчание на каноните за [календарния] стил не значи, че той има маловажно значение в Православната Църква; напротив, той има твърде важно значение не само във връзка с Пасхалията, но и сам по себе си. Пасхалията е била приспособена от св. Отци към тогавашния господствуващ римски календар – юлианския. „Светите Отци – пише Матей Властар – са съставили канон – таблици, който показва на кой ден на месеца по римското изчисление ще се падне пълнолунието в първия месец по еврейския [календар]; при това, в кой именно ден на седмицата, така, щото тръгвайки към първия ден на седмицата и знаейки при това в кое число на месеца ще бъде този ден, са могли да празнуват нашата Пасха” (Синтагма, с. 832); тоест, спазвайки горепосочените четири условия за правилното празнуване, и най-важното от тях – да не се празнува с юдеите (Ап. пр. 7), което при новия латински календар често бива неизбежно. Нашият православен календар и сам по себе си, без отношението към Пасхалията, като изначален по употреба от началото на християнството и църковния обичай, за нас, православните, е задължителен в църковната употреба, както и всички древни общоупотребителни църковни обичаи. Ако, обратното, православният календар не се смята за общозадължителен само поради едното неправилно разсъждение, че за него не е споменато на Вселенските събори, то тогава ще трябва по [силата на] същото разсъждение да се отхвърли и цялото неписано Предание – църковната практика, въпреки горепосоченото църковно учение за нея. Ето защо Православната Църква още от първото появяване на новия григориански стил, в течение на три столетия усилено го е отхвърляла и е утвърждавала православния [календарен стил], което тя прави и досега чрез своите най-добри представители – пастирите и другите ревнители на православната вяра и църковната наука, както ще видим това по-долу.84. Св. Кирил Йерусалимски, † 389 г.

„Утвърдената от Духа Божий света Църква не изисква да променя дните и месеците във всички свои предания. Тя спазва непременно един устав и чин, и преданията на св. Апостоли и св. Отци, и държи това до свършека на света.” (Творения св. Кирилла; сп. „Христианское чтение”, 1908 г.)

85. Св. Йоан Златоуст.

„Дори и да би сбъркала Църквата при определянето на празника на Пасхата, то и в такъв случай не толкова би било похвално точното астрономическо спазване на времената, колкото достойното осъждане на разделението.” (Творения, т. 31 с. 678.)

86. Вселенски патриарх Йеремия ІІ, † 1595 г.

„Остро е порицавал григорианския календар, като произведение на папизма – сила, враждебна на Православния Изток; гледал на този календар, като на характерно нововъведение в цялата система от папски нововъведения в сравнение с традициите на Православния Изток; смятал го е за средство на папистката завоевателна политика по отношение на автокефалните гръцки Църкви.” (Проф. Соколов, в-к „Церковные ведомости”, 1906, № 14.)

87. „Знаменитият Вселенски патриарх Кирил І, заемал Вселенския престол шест пъти, енергично се борил през цялото време на своето патриаршествуване с йезуитите, по чиито интриги той е бил удушен в 1639 г., неведнъж е осъждал григорианския календар, преценявайки го в духа на синодалните определения на патриарх Йеремия ІІ.” (Проф. Соколов, в-к „Церковные ведомости”, № 14.)

88.Вселенският патриарх Кирил V по случай станалите съблазни, предизвикани от папистите относно промяната на нашата Пасхалия и месецослов, е издал в 1756 година, подобно на патриарх Йеремия ІІ, Сигилион – Окръжно послание, в което пише:

„Който не следва неботаинника Павел, който е казал в Посланието си до галатяни (гл. І, ст. 8): „Но ако дори ние, или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде”, такъв – бил той йерей или мирянин, да бъде отлъчен от Бога, да бъде проклет и след смъртта си да не се разтлее, но да пребъде във вечни мъки… Да подлежат те на всички проклятия на Патриарсите и Съборите, на вечно отлъчване и на мъките на вечния огън. Амин! Да бъде!”

89.Вселенският патриарх Агатангел [българин родом] през 1827 г. отклонил предложението на руски учени за смяна на календара.

90.Вселенският патриарх Йоаким ІІІ , † 1904 г.

„Съществен признак на Православието, който образува самата основа на цялото му канонично и управително построение, се състои в това, да не се нарушават вековните определения, положени от нашите Отци. Само това може да отблъсне новите стремежи и сили, които изхождат, казано с думите на апостола, от мъдрост земна, душевна и бесовска. Как това, което по време на толкова векове е съществувало чинно и благообразно, да не си е запазило силата и да не е свещено и за в бъдеще?” (В-к „Церковные ведомости”, 1906 г., № 1.)

През 1902 г. Вселенската Патриаршия [при Йоаким ІІІ] се обръща към източните Патриарси и към предстоятелите на всички автокефални Православни Църкви* със специално послание, в което наред с други църковни въпроси, е бил повдигнат и въпросът за реформа на календара, който е в сила в Православната Църква.

В отговор на това обръщение на Вселенската Патриаршия са били изпратени следните Послания от предстоятелите на Църквите на Православния Изток.

91.Йерусалимската Църква отрича необходимостта от въвеждането не само на григорианския календар, вместо юлианския, но и всякакво изменение на юлианското изчисление, като е мотивирала своето отрицание със съображението, че всяка календарна промяна ще служи във вреда на Православието, предвид господствуващата на Изток [в Близкия Изток] инославна пропаганда.

92.Руската Църква, като посочила научното превъзходство на юлианския календар в сравнение с григорианския, според свидетелството на учените, имайки предвид също така и възможността от църковен смут, липсата на назряла [нужда от] църковна реформа и съмнителната състоятелност на предполагаемите календарни поправяния, се изказала за запазване на действуващата календарна система.

93.Гръцката Църква се отказала от съвременната реформа на календара предвид на това, че обикновеният народ съвсем не е подготвен за нея, и че ще започне враждебно да се отнася към всеки нов или поправен календар и ще бъде тласнат към смут, което съвсем не е безвредно за авторитета на Църквата.

94.Сръбската Църква, като отбелязала научната стойност на григорианския и юлианския календари, допуска възможност за календарна реформа при изключителното условие Пасхалията и църковните празници да останат, както преди, в строго съгласие с каноните и с духа на Православната Църква.

95.Румънската Църква смята и ходатайствува, че трябва да остане сегашният календар, тъй като е невъзможно да не бъдат засегнати каноничните постановления, ако почнем да разсъждаваме за каквато и да е промяна или преобразование на юлианския календар, с който Православната Църква е живяла толкова продължително време и не се е чувствувала стеснена… „Преди всичко това, на нас не ни е позволено и с пръст да се докоснем до установените от древност определения, които представляват нашата църковна слава. Бог, Великият Господ на вековете и в това ще прояви Своята воля и което Той определи, това и ще бъде”.

96.Черногорската Църква, като се опасява от църковен смут сред народа, решително се изказва против каквато и да е промяна в действуващия календар. (В-к „Церковные ведомости”, 1906 г., № 13-14.)

97.Най-сетне, Константинополската [Цариградската] Църква, която [именно] е предложила въпроса за календарната реформа пред съда на Църквите, категорично се изказала против каквато и да е промяна в действуващия календар („Церковные ведомости”, 1906 г., № 13-14.).

98.Всеруски [църковен] събор 1917-1918 г.

Светият събор, съзнавайки пагубността от всякакво сближение с григорианския стил и като дава предимство на юлианския календар, решително отхвърля новия стил и постановява [Църквата] да се придържа към стария стил за църковно изчисление.През 1923 г. Руската Православна Църква отново потвърждава решението на своя събор от 1917-1918 г. и отново отказва да приеме новия стил, въпреки властната принуда на пленилата я богоборческа болшевишка власт, твърдо спазвайки свещеното църковно Предание и своя православен календар.

99.Съборни постановления на Руските Задгранични Архиереи.

Четири събора на православните Архипастири на Задграничната Руска Църква, проведени в 1923, 1924, 1926 и 1931 г., постановяват да се отхвърли новият стил, тъй като през 1583 и 1756 г. от източните Патриарси са наложени клетви върху новия стил, които са върху него и досега, защото те от никакъв събор не са отменени и премахнати. (В-к „Церковные ведомости” от тези години.)

100. Антиохийският Патриарх Григорий ІV пише за въвежданите в някои Църкви нововъведения:

„Смятаме за свещен дълг да заявим като потвърждение на нашия предишен отзив за така наречената „жива църква” и за обновленците, че за единствено истинска Православна Църква в Русия ние признаваме онази, която се възглавяваше от блаженопочиналия патриарх Тихон и която винаги се е отличавала с най-искрена преданост и вярност към светата Православна вяра, а всички отстъпници от [общо]известните основни начала на св. Православна Църква и вяра ние не само не признаваме и няма да имаме с тях никакво общение, като действуващи с бесовския дух на покварения свят, но и предаваме на анатема тяхното сатанинско сборище, а също и тяхното безбожно учение и незаконни деяния и решения, насочени против св. Православна вяра. Това наше заявление ние официално и велегласно изразяваме на всеослушание, за утвърждаване и укрепване на истинските и верните чеда на св. Православна Църква.

22 септември 1925 г.

101. Йерусалимският патриарх Дамян, † 1932 г. [Родом българин.]

„Ако някой поради своя неопитност или по заблуда се е отклонил от древната отеческа вяра, утвърдена от св. апостоли и от Вселенските събори, то всеки и без никакво съмнение нека се върне в правия и спасителен път и Господ ще излее Своята милост над всички, съзнаващи своите грешки, защото Той е дошъл на земята да подири и да спаси погиващите и отклонилите се от правия път.” (Послание до руския народ, 1925 г.)

102. [Св.] Руски патриарх Тихон, † 1925 г.

„Божествената красота на нашето истински назидателно по своето съдържание и благодатно действено църковно богослужение, така, както то е създадено от вековната апостолска вярност, молитвено горене, подвижнически труд и светоотеческа мъдрост и е утвърдено от Църквата в чинопоследованията, правилата и устава, трябва да се запази в св. Руска Православна Църква неприкосновено, като нейно най-голямо и най-свещено достояние.” (Послание от 4/17 ноември 1921 г., № 1575.)

103. [Прот.] С. В. Булгаков, Настольная книга священнослужителя.

„Твърде важна причина за неразположението на православните към новия календар е бил също така стремежът на католиците да [им] натрапят заедно с новия календар папизма и неговото досадно предлагане, преминаващо понякога направо в потискане и преследване… Пропагандата на новия календар е причинила на южноруския народ много скърби, много страдания, оскърбявала е най-добрите чувства, внасяла е раздор и озлобление в семействата …

Историята на целия живот на руския народ през последните 300 години ни задължава да се отнасяме напълно отрицателно към григорианския календар като към средство на полско-йезуитската интрига, извор на духовно и материално потисничество.

104. Наистина, според откровената мисъл на католическия патер Тондини, изказана от него през 1905 г., същността на нещата по въпроса за календара се състои не в нещо друго, а в приемането или неприемането на върховенството на папството в Христовата Църква. „И тъй като – добавя Тондини – Православните Църкви не признават това върховенство, то те не искат да приемат и предлаганата реформа на календара”.

В устата на патер Тондини това признание има голямо значение, което ясно показва съкровените мотиви, насочени към постигането на реформата на юлианския календар. (В-к „Церковные ведомости”, 1906 г., № 36.)

105. Санкт-Петербургски Митрополит Антоний (Вадковски), † 1912 г.

„Юлианският календар в приложението му към църковната практика, при всички случаи е сигурна котва, която удържа православните от окончателното им поглъщане от инославния свят, и е като знак, под който чедата на Православието се събират заедно. Позволението на едно от православните че да да се отдели от нас в църковната практика и да е в съгласие с инославните, при цялата привидна полза и безразлично спрямо догмата, може да има в бъдеще нежелателни и дори пагубни последствия за благосъстоянието на Вселенската [съборната] Църква и може да послужи като оръжие в ръцете на нейните врагове, които под предлог уж в интерес на православните народи отдавна се опълчват срещу вселенското единство.”

106. Киевски Митрополит Антоний (Храповицки), † 1936 г.

„Паството във Финландия, Полша, Румъния, Елада и в съвременна Турция изгуби мира, като сякаш се раздели на паднали (принуждаващи да се приема новия стил) и на изповедници. Последните ще получат венеца на нетлението, а първите да се вразумят своевременно със своите неразумни архипастири и пастири.

Истински вярващите са малцинство, както във времената на иконоборците и монотелитите.” (Скръбно послание, 1925 г.)**

107. Пекински митрополит Инокентий, † 1931 г.

„Не бива да се смущаваме, че верните на заветите на светата Църква са останали малко. Да не се смущава сърцето ви и да не се устрашава! Истинските почитатели на Господа през всички времена не са били много. Дори Самият Господ са Го оставили Неговите истински ученици; и Сам Той е предсказал, че в последните времена любовта ще оскъднее [Мат. 24:12] и човеците ще враждуват не само едни срещу други, но и против Самия Бог. Истината никога не е имала многобройни последователи, и те винаги са били и ще бъдат гонени. Не слава и не богатство ги очаква в тукашния свят, а кръстен път. Само по този път те могат да достигнат до Царството Божие. За това ни поучава и самата природа: трябва да се разровят цели планини, за да се намери само един елмаз.Който вярва в Бога, той няма от какво да се бои от синовете на този свят. Ако Христос е с нас, то кой ще е против нас? [Ср. Рим. 8:31]. С Него ни е дадено да победим света [1 Иоан. 5:4 ]. (От лично писмо.)

108. Пак той.

„Ние със спокойна съвест можем да се придържаме към нашия православен календар и Пасхалията; като ги спазваме, ние никога няма да празнуваме Пасхата преди юдеите или заедно с тях и няма да имаме вина за нарушаването на свещените канони. Твърдо да помним кое ни кара да се придържаме към православния календар, а именно, същите причини, които са подбудили св. Апостоли и Отците на Антиохийския събор да изработят постановление за празнуването на Пасхата, защото, ако приемем да следваме григорианския календар, то ще бъдем принудени често да празнуваме нашата Пасха преди юдейската пасха, а понякога и в един ден с юдеите и тяхното порождение – масоните, от което да ни пази Господ! Да не помисли някой, че ние се препираме за времена, месеци и дни и търпим лишения и гонения заради пълнолуния и равноденствия. Ние държим за светата Църква и я защитаваме от адовите сили, които въстават против нея…” (Открито писмо, 1929 г.)

109.Инокентий, епископ Ладожки, заедно с преосвещените епископи Венедикт, Николай и Григорий.

„Преминаването към новия стил и особено празнуването на Пасхата по новата западна, римокатолическа по своя произход пасхалия, без определение за това на Вселенски събор, е, разбира се, крайно безчиние, което в дадения случай, по самото извършено дело, решително извежда от общение и от единство с цялата Христова Църква дръзналите да сторят това… Поради това новостилците се отделят от Православната Църква, предпочитат да се съединяват с католици и лутерани, и новостилците могат да се смятат от нас за еретици. Каноните за Пасхата имат безспорно велико вселенско значение.” (Въвеждането на новия стил във Финландия, с. 278.)

110. Архиепископ Владимир.

„Да се въвежда новият стил в църковния живот принудително, особено с налагане на наказания и запрещения, е безмислено и незаконно. Главатарите на такива Църкви са превишили властта си и на тяхното поведение трябва да се гледа като на отделяне от съборната Православна Църква.” (От лично писмо.)

111. В-к „Церковные ведомости”, 1905 г., № 36.

„Въпросът за църковния календар е именно въпрос от църковно-религиозно значение и дори се отнася към най-важните основни въпроси, по повод на които има разделение между църквите.”

112. [Прот.] С. В. Булгаков, Настольная книга священнослужителя.

„Приетото у нас юлианско летоброене е тясно свързано с църковните обреди. Като се ръководят от юлианското летоброене, православните, съгласно определението на Никейския събор, никога не празнуват Пасхата нито заедно с евреите, нито по-рано от тях, но винаги по-късно, както изисква това и седмото Апостолско правило.”

113. Маврокордато, гръцки писател от ХІХ в.

„Първият Вселенски събор се е занимавал с календара по повод на времето за празнуването на Пасхата… Съборът е постановил, щото Пасхата навсякъде да се извършва в определеното от него време… На това постановление тогава се е покорил целият християнски свят; такъв е бил авторитетът на Вселенския събор… Ще се осмели ли която и да е Църква да промени юлианския календар и с това да противоречи на предписанията на Първия Вселенски събор, тържествено постановил за целия православен народ да празнува Пасхата в един и същи ден? Нямаме ли, в такъв случай, право, с авторитета на Първия Вселенски събор, да кажем на ония, които ще се осмелят да приемат григорианския календар, че те образуват отделно сборище?” (Сп. „Христианское чтение”, 1857 г., ч. І; Календарь, с. 222-223.)

114. Глас от Света Гора Атонска.

„Третото слово на св. Йоан Златоуст, което сочи важното и неотменно значение на постановлението на св. Отци от Първия Вселенски събор за Пасхата, свързано със стария [календарен] стил, еднакво осъжда както древните нарушители на това постановление, така и съвременните новостилици, защото според древното истинско изяснение на това постановление в запазеното послание на св. равноапостолен цар Константин, ясно се казва: „отхвърляйки техните, на евреите, обичаи, много по-добре ще бъде и в бъдещите векове да се продължава онзи истински ред, който сме спазвали от самото време на Христовите страдания и до сега”.

Този ясен израз „и в бъдещите векове” не изисква новостилнически претълкувания. Източно-Православната Църква се е придържала изначално към разбирането на това и е изразила това ясно, веднага след въвеждането на григорианския календар, на Константинополския [Цариградския] събор в 1583 г., като е казала: „Тя, Пасхата, е установена от светите Отци, правилно свързана със стария стил и вечно ще пребъде безпогрешно, а новото римско изчисление съдържа в себе си хаос и очевидно недоразумение.”

115. Професор доктор по църковна история В. В. Болотов [† 1900 г.].

„Лично аз намирам отмяната на юлианския календар за съвсем нежелателна. Аз, както преди, си оставам решителен почитател на юлианския календар. Неговата изключителна простота съдържа неговото научно предимство пред всякакви поправени календари. Мисля, че културната мисия на Русия по този въпрос се състои в това, тя още няколко столетия да удържа в живота юлианския календар и с това да облекчи за западните народи връщането от никому ненужната григорианска реформа към ненакърнения стар стил.” (31-ви дневник на заседанията на Комисията за реформата на календара към Руското астрономическо дружество в 1899 г.)

116. Професор д-р по богословие А. А. Бронзов [† 1919 г.].

„Под никакъв предлог не бива да се празнува Пасхата по новата пасхалия, тоест една седмица или още по-рано от Православната. Това не е шега работа! Пък и как може да се допусне, че някой, който и да е, въпреки строгото църковно постановление, би дръзнал да празнува Пасхата по новому? За такова деяние такива задължително биха били отлъчени от Православната Църква.” (Лично изказване.)

117. Професор [вероятно Д. А.] Лебедев [† 1923 г.].

„На Всеруския [църковен] събор през 1917-1918 г., по съображения научно-астрономически, църковно-канонични и технически, проф. Лебедев категорично е обосновал пагубността на всякакво сближаване с григорианския стил, отдавайки преимущество във всяко отношение на юлианския, и съборът е решил старият стил да остане.” (Английская и Восточная ассоциация за 1914-1921 гг., с. 72.)

118. Професор [вероятно И. И.] Соколов.

„Господствуващият глас на Православния Изток, гръцки и славянски, се издига не само против григорианския календар, като порождение на враждебния [на Православието] католически Запад, но и изобщо против неутралния или поправения календар, тъй като реформата крайно неблагоприятно ще се отрази на църковния живот на православните народи.” (В-к. „Церковные ведомости”, 1906 г., № 13-14.)

119. Деяния на VІІ Вселенски събор.

„Който след установената истина издирва още нещо, той търси лъжата.”

120. Заключителен Светогорски глас от Атон.

„Ние живеем в изключително време: истински вярващите са малцинство, както по времето на иконоборците и монотелитите; в същото време новостилното нововъведение се прокарва в живота на православните с прибързаност и насилие.

Обаче не по сегашното ненормално църковно състояние трябва да се отсъжда кой е прав, кой е в Църквата и кой е извън нея; а самото сегашно църковно състояние, смутено от новостилническото нововъведение, трябва да се разглежда в светлината на Божествените закони, запазени у нас, православните, според светото Писание в светото Предание – писано в съборните правила, и неписано в църковната практика, имащи еднаква сила и двете (св. Василий Велики, пр. 91). Ние трябва сега да определяме съборната истина вече не в общоцърковното съзнание, а в общоцърковното предание, което е съгласно с древната Църква, когато относно болния съвременен въпрос за църковния календар не е имало никакво разделение, а обратното, пълно единомислие между всички, утвърдено на нееднократните поместни събори и областни [диоцезни] синоди. Ръководейки се преди всичко от този принцип, преп. Максим Изповедник е отхвърлил монотелитската ерес като нововъведение и решително е отказал да се причасти заедно с патриарха – монотелит, пък ако ще би и цялата вселена да се причасти с него (Чети-минеи [Жития на светиите], 21 януари). Така и мнозина изповедници и мъченици, пострадали за св. икони, веднага след обявяването на иконоборството са се опълчили против него, без да чакат събор. Светото Предание е прост, ясен и достъпен и за обикновените вярващи критерий на съборната църковна истина, по думите на св. свещеномъченик Киприан Картагенски: „На благочестивите и прости души им е лесно да избегнат заблудите и да намерят истината, защото, щом се обърнат към източника на Божественото Предание, заблуждението ще изчезне.” Или по думите на св. Йоан Златоуст: „Има Предание – не търси нищо повече.” На светото Предание, както и на светото Писание, трябва да се вярва и то да се тълкува пак според Преданието – по разума на предшествуващата на нас Църква, а не според своето заключение и според сегашното ненормално църковно състояние.По Преданието ние трябва да определяме, кой сега е истински син на Църквата и кой е разколник. В този смисъл преп. Максим Изповедник е казал: „Христос нарече правото и спасителното изповедание на вярата съборна Църква”.

Спазването на светото Предание, казва патриарх Йоаким ІІІ, е признак за Православие – и това е преди всичко най-сигурен критерий при разглеждането на сегашните смутни църковни дела и при определението кой е православен и кой – разколник.

Отците на събора, свикан от патриарх Йеремия, са смятали стария календар, заедно с Пасхалията, не само основан върху църковния обичай, но и „узаконен” от седемте Вселенски събори, а приелите новия календар – за противници на определението на всички събори и затова попадащи под клетвите на съборите; с други думи, отците на събора смятат и календарния въпрос за въпрос каноничен.

Отците на събора са били прави, когато за своето решение са се позовавали на всички Вселенски събори; както са били прави защитниците на иконопочитанието, изповядали на Седмия Вселенски събор, че те „следват богогласното учение на св. Отци и Преданието на съборната Църква; и на възражението на иконоборците – че Вселенските събори нищо не са узаконявали за иконите, са отговаряли, че Вселенските събори в по-голямата си част са били провеждани в храмове, украсени със свети икони, [което] със своето безмълвно спазване на обичая от най-стари времена, не по-малко от някакво правило, е узаконявало иконопочитанието. В този смисъл и съборът при патриарх Йеремия за потвърждение на каноничната задължителност на своето решение за църковния календар се е позовал, подобно на Отците на Седмия Вселенски събор, на обичая – църковната практика, известна и спазвана от всички Вселенски събори, като на „учение на св. Отци и Предание на съборната Църква”. Затова, по същия начин, макар и преди Седмия Вселенски събор, който е узаконил иконопочитанието и е проклел иконоборството, клетвите против иконоборците са тегнели върху им като на презрители на църковния обичай – неписаното църковно Предание относно светите икони; така същата клетва тегне и върху презрителите на другия [църковен] обичай – същото неписано Предание за църковния календар; и съборът при патриарх Йеремия справедливо е потвърдил клетвата против старите и новите новостилци, и без това тегнеща върху им по силата на неписаното Предание, известно и спазвано от всички Вселенски събори. При това 300-годишната давност на събора при патриарх Йеремия не само не намалява силата на клетвата, а напротив – усилва я, както и всичко, осветено от църковната древност (св. Василий Велики, пр. 91).

Не само съборът при патриарх Йеремия, но и следващите след него Вселенски Патриарси и другите предстоятели на Църквите с техните синоди са смятали въпроса за църковния календар за въпрос каноничен. В течение на следващите три века цяла поредица от Вселенски Патриарси решително са се изказали против григорианския календар, преценявайки го в духа на съборното постановление при патриарх Йеремия и увещавайки православните да го избягват като измяна на Православието и остъпване от светоотеческите завети.

Подобно на Сигилиона на патриарх Йеремия, с още по-голямо запрещение в 1756 г. е бил издаден друг Сигилион – Окръжното послание на Константинополския [Цариградския] Патриарх Кирил V, с което новаторите се отлъчват от Бога със страшни вечни проклятия на всички Патриарси и събори. В друго подобно „Окръжно послание на едната съборна и апостолска Църква” до всички православни християни патриарсите Антим, Йеротей, Методий и Кирил свидетелствуват: „У нас нито Патриарсите, нито съборите никога не са могли да въведат каквото и да е нещо ново… И тъй, всички новатори… доброволно „са се облекли в проклятие като с дреха” (Пс. 108:18)”.

Съответно с действията на Вселенските Патриарси по отношение на новия стил и Патриарсите на Палестина [Йерусалимският], Сирия [Антиохийският], Египет [Александрийският] и Архиепископите на Кипър, опазвайки паството си чрез послания и грамоти, са му разяснявали истинското значение на григорианския календар, като са подчертавали, подобно и на съборното постановление при патриарх Йеремия, неговата връзка с цяла поредица новаторски измислици на папството.В новите, неотдавнашни времена, в 1902-1904 г., предстоятелите на всички Православни автокефални Църкви официално са се изказали по въпроса за реформата на църковния календар; [крайният] резултат от преценката е бил отрицателен за календарната реформа, по съображения вероизповедни и от опасение за църковен смут.

Също и Руската Православна Църква на великия [църковен] събор през 1917-1918 г., от църковно-канонични съображения, решила да запази стария стил.

В 1923 г. тя отново потвърдила решенията на великия събор за календара и отказала да приеме в църковната практика григорианския календар, въпреки принудата на болшевишката богоборческа власт.

Най-сетне, четирите събора на православните задгранични Архиереи [на Руската Задгранична Православна Църква, със седалище в гр. Сремски Карловци в Сърбо-Хърватия], единодушно и съгласно отхвърлят новия стил, като го смятат за недопустим по никакъв начин, въз основа на каноните и църковната практика и защото върху него са наложени клетви на всички източни Патриарси.

Такава е каноничната съборна истина за църковния календар.

След всичко това – ще кажем с думите на блаж. Августин за пелагианската ерес, – „нима трябва да се свиква събор, за да се изобличи толкова явна пагубност? Като че ли никаква ерес никога не е била осъдена без свикване на събор, когато, напротив, известни са твърде малко ереси, за изобличаването на които това е било необходимо, докато много и при това голям брой, там, където са се появявали, са и били подлагани на справедливо изобличение и вече оттам се е разпращало известието за това на всички останали Църкви за предпазване”. Казаното от блажения отец за пелагианската ерес, осъдена само на поместния Картагенски събор и тъкмо поради това и отхвърлена от цялата Православна Църква, е приложимо и към новия [календарен] стил, осъден не на един, а на много събори – синоди, [осъждане] не отхвърлено, а прието от всички Православни Църкви, след надлежното предварително съобщение за това.

Древната общоцърковна практика относно календара е равносилна на каноните. И съвременната [календарна] латинска ерес не е била осъдена на нито един Вселенски събор, като появила се след тях, освен на поместните Константинополски [Цариградски] събори; обаче по силата на установената всеобща църковна практика, всички православни се отнасят към латинците като към еретици***; по същия начин, по силата на тази църковна практика, ние трябва да се отнасяме към нашите новостилци като към разколници.

В заключение ще направим равносметка на всички подобни разсъждения за летоброенето и ще изведем от това последователен извод.

1.Въпросът за църковния календар е въпрос вероизповеден, каноничен.

2.Старият юлиански (по произход), църковен (по употреба) календар е канонично задължителен, особено във връзка с Пасхалията и богослужебния устав.

3.А новият григориански [календар] като противоположен, водещ по силата на своя принцип към нарушение на Пасхалията и богослужебния устав, и [поради това] наложително е канонично забранен, както по силата на общоканоничните правила за спазването на неписаното църковно Предание и църковната практика и със заплахата за клетва за нарушаването им (Деяние на VІ Вселенски събор); така и в частност, по силата на съборното за това постановление, прието с общоцърковно съзнание при патриарх Йеремия [и] многократно изказвано на съборите (синодите) и от отделни ревнители на Православието.

Логичният извод от тази равносметка е:

4.Новостилците със своето самоволно и безчинно нововъведение, което нарушава, както е доказано, писаното и неписано Предание, доброволно „са се облекли в клетва, като в дреха” (Пс. 108:18), според израза на Окръжното послание от 1848 г., подписано от четирима Патриарси и от много членове на синода.

5.С такива [новостилци-разколници] е укорително църковното общение, по силата на църковните правила, които забраняват молитвено общение с отлъчени, под заплахата за еднакво с тях наказание (Ап. пр. 10; Антиох. съб., пр. 2; Лаодик. съб., пр. 33 и др. под.). А отделянето от тях е похвално, дори и преди всякакъв съд срещу тях (Антиох. съб., пр. 1; Двукр. съб., пр. 15).

Като се ръководят от тези убеждения и се стараят да бъдат верни на Преданието, истински вярващите по милост Божия, не се смущават по съвест от [това,] каквото биха говорили преждевременно за тях неединомислените с тях.

Имайки подкрепата на това свидетелство на св. Отци на Църквата, невидимо тържествуваща, те в същото време не са лишени от ободрителния глас на Църквата, видимо войнстваща, на съвременните пастири – ревнители на [свето]отеческата Църква, с надеждата, че рано или късно гласът на църковната правда ще възтържествува. Амин.

121. Инокентий, епископ Ладожки.

„Поведението на старостилците, не пожелали да скъсат с цялата Църква Христова, заслужава пълно одобрение.

Мисля, че натискът, който сега се прилага върху тях от страна на новостилците, всъщност е гонение заради вярата.”

В заключение ще приведем изцяло утешителните и ободрителните за истински вярващите думи от писмото на друг пастир, ревнител на Православието, което привеждахме по-горе според необходимостта, само в отделни части:

122. Архиепископ Инокентий Пекински.

Открито писмо до всички верни чеда на Христовата Църква, които се придържат към Православния календар и Преданието на Светата Съборна Църква, от 1920 г.

ЗА КАЛЕНДАРНАТА РЕФОРМА:

ОТКРИТО ПИСМО НА АРХИЕПИСКОП ИНОКЕНТИЙ ПЕКИНСКИ

Инокентий, архиепископ Пекински

ОТКРИТО ПИСМО

До всички верни чеда на Христовата Църква, пазещи Православния календар и Преданието на Светата Съборна Църква

Ние получихме скръбни известия за това, колко жестоки гонения претърпяват твърдо придържащите се към преданията на Светата Православна Църква от лъжебратята, които дръзват под защитата на гражданската власт, да потъпкват Божествените закони и да се надсмиват над тях.Изтъквайки се за мъдреци и просветители, тези вълци в овчи кожи са дръзнали, като потъпкват страха Божий, да се наемат да поправят законите на Църквата Христова, ослепени от димната надменност на този свят, като се почитат повече от Апостолите и светите Отци на Църквата, чрез устата на които е проповядвал Самият Господ.

Но оглупи Бог цялата им мъдрост. Те даже не знаят какво говорят и не разбират това, което искат да поправят. И са се заели да реформират календара, без да знаят какво вършат!

Те твърдят, че нашият Православен календар много е отстъпил от астрономическата истина, та затова отдавна било време да се премине към григорианския календар, признат от учените за правилен и приет от целия богоотстъпнически свят.

Трудно е да се каже дали те лъжат, като се стараят да въведат в заблуда всички малки [слаби] във вярата, или пък в неведение повтарят чуждата лъжа. Но за разбиращия е ясно, че в нито едно от техните твърдения няма и следа от истина.

Те казват, че православният календар е изостанал с 13 дни от истинския календар, понеже равноденствието се пада на 8 март, докато светите отци на Първия Вселенски Събор били постановили завинаги да го смятаме на 21 март, което уж било вече изправено чрез григорианския календар.

Обаче, това те не могат да докажат! Оригиналът с постановленията на I Вселенски събор не се е запазил и в нашата Книга с правилата няма никакво постановление на I Вселенски събор за равноденствието; не са се запазили също и другите документи, на които така обичат да се позовават новостилците. А повечето доказателства за това, че Светият I Вселенски събор е решил да се смята за ден на равноденствието 21 март, са били измислени и подправени от католиците не по-рано от XVI в., за да сложат канонически фундамент под ненужната и вредна реформа на календара през 1582 г. Така че твърденията на новостилците, че нашият православен календар нарушава решенията на I Вселенски събор, не се основават на нищо!

Не по-основателно е и твърдението им, че григорианският календар е правилен. Астрономите отдавна са доказали, че е невъзможно въобще да се състави съвършено правилен календар. А при това григорианският календар е и така неудобен, че учените от цял свят вече повдигат въпроса за смяната му. Много от тях признаха нашия православен календар за толкова прост и удобен, че се изказаха за връщане към него: Нюкомб, Болотов**** и др. Не са основателни и твърденията на новостилците, че въвеждането на григорианския календар е било предизвикано от необходимостта да се поправи юлианският. Целта на въвеждането му е произлизала само от желанието на йезуитите, придобили в края на XVI в. огромно влияние в католическата църква, окончателно да скъсат с Православния Изток, така че даже празниците да се празнуват в различно време.

Подобно на тези, главните, и другите второстепенни доводи, привеждани от новостилците в защита на григорианския календар, също са неоснователни и бездоказателствени. Но не в това е тяхната основна грешка, а в това, че те смятат нашия Православен календар и Пасхалия за слънчеви, а не за лунни.

Те или не знаят, или умишлено скриват, че в основата на нашия Православен календар е положен лунният. Ние, православните, празнуваме Пасхата съвсем не по указанията на григорианския и юлианския календар, а по библейския календар, по който празнува Пасха старозаветният Израил, следвайки Божиите заповеди, дадени чрез Моисей.

Новозаветната Църква – Православната, помнейки думите на Спасителя: „Докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко се не сбъдне” (Мат. 5:18), – свято пази древния обичай да празнува Пасхата по лунния календар.

Как е живял на земята нашият Спасител Иисус Христос? Той е живял също по лунния древно-библейски календар. Заедно със старозаветния Израил, Той отишъл в пълнолунието на месец нисан, първия месец на еврейската година, в Йерусалим на празник Пасха. Тогава е бил и предаден, съден, разпънат и възкръснал.

През годината на кръстната смърт на Спасителя юдейската пасха се падала в петък и събота. В петък, 14 нисан, в който, както и сега по църковните изчисления, пасха е започвала вечерта в четвъртък, Господ е бил разпънат; в събота – 15 нисан, Той прекарал в покоя на гробната пещера, а рано сутринта в първия ден на седмицата – неделя, 16 нисан – възкръснал. По такъв начин събитията смърт и възкресение на Спасителя неразкъсваемо са свързани с юдейската пасха и са длъжни да вървят след нея. Именно затова още от първия век на християнството е станало обичай да се празнува светата кръстна Пасха, тоест великите четвъртък, петък и събота, след юдейската пасха. А след изминаване на кръстната Пасха се празнувала светлата Пасха, както това и досега пази Светата Църква.

За да увековечат този порядък и завинаги да запазят тази връзка, светите апостоли постановили да празнуват светата Пасха след юдейската пасха, след пролетното равноденствие. Тъй като равноденствие има през септември и март, и от най-древни времена новата година е започвала или от септември, или от март, то Пасха, празнувана след равноденствие, никога не е можела да попадне в края на годината, а винаги в началото. От това правило св. Църква не е отстъпвала никога. Ако е имало спорове, те са били само за това, може ли кръстната Пасха да се празнува едновременно с юдейската пасха. Вследствие на тези спорове било обявено решението на Антиохийския събор, първо правило, за времето на празнуване на Пасхата и с това постановление е била потвърдена неизменността на Апостолските правила. Затова, през четвърти век е била съставена Православната Пасхалия. Съставила я е най-учената Църква на древността – Александрийската, пред която католическите реформатори от XVI в. са били не повече от дръзки невежи, изопачили нейния най-съвършен труд.

Целта на съставянето на Пасхалията е била в това, Пасхата да се празнува навсякъде по едно и също време и при това винаги строго да се спазва Апостолското правило: да не се празнува Пасхата по-рано от юдейската пасха или едновременно с нея.

Прекрасно е било известно на най-учените съставители на Пасхалията, че юлианският календар, който те са съгласували с лунния еврейски, не е точен, но също са знаели, че не е точен и лунният календар и че грешката на юлианския календар толкова точно поправя грешката на лунния календар, че, според свидетелството на астронома Е. А. Предтеченски*****, грешката на нашата Пасхалия – таблица на лунното течение – не превишава три часа за 1900 години.

С това се обяснява и този поразителен факт, че нашата Пасхалия, съставена в четвърти век и оттогава нито веднъж не поправяна, и досега безпогрешно показва фазите на луната и времето за празнуване на юдейската пасха. Затова всеки опит да се „поправи” или да се замени нашата Пасхалия трябва да се разглежда като опит за изземане от църковната съкровищница на една от най-великите ценности, с която тя справедливо може да се похвали даже пред учените от нашето време.

Но и без Пасхалия, и без специални изчисления всеки православен лесно може да определи деня за празнуване на Пасхата: нека следи направлението на сенките при изгрева на слънцето и ще забележи, че през този ден сенките започват да падат право на запад. Този ден ще бъде денят на равноденствието. След това той ще трябва да обърне внимание на луната и ще забележи през този ден, когато луната изгрее на изток едновременно със залеза на слънцето, че ще залезе едновременно с изгрева му. В този ден, когато пълната луна ще свети цяла нощ, ще е денят на пълнолунието, денят на юдейската пасха. В следващия ден след пълнолунието, четвъртък, започва кръстната християнска Пасха, и в неделя ще бъде светлата Пасха. При това е нужно да се помни само едно, че пълнолунието се смята за пасхално само тогава, когато то се случва не по-рано от десет дни след равноденствието, тоест не по-рано от 18 март. Най-ранната Пасха ще бъде тогава, когато пълнолунието се пада на 18 март в сряда, 19 март ще бъде велики четвъртък, а 22 – светлата Пасха. Ако пък пълнолунието се пада с дни по-рано от 18 март, то Пасха се пренася за месец април. Тогава за пасхално пълнолуние ще се смята пълнолунието на 18 април и този ще е денят на юдейската пасха. Ако този ден се пада в неделя, то кръстната Пасха започва в четвъртък, 22 април, а светлата Пасха ще бъде на 25 април – най-късната Пасха. Така всеки без календар и без Пасхалия винаги може точно да определи деня за празнуването на нашата Православна Пасха.

И така, ние със спокойна съвест можем да държим Православния календар и Пасхалия. Следвайки ги, ние никога няма да празнуваме Пасхата по-рано от юдеите или заедно с тях и няма да сме виновни за нарушаване на светите канони.

Твърдо да помним, какво ни заставя да държим Православния календар – именно същите причини, които са подбудили светите Апостоли и Отците на Антиохийския събор да издадат постановление за празнуването на Пасхата, защото ако ние следваме григорианския календар, то често ще се случва да празнуваме нашата Пасха преди юдейската пасха, понякога и в един ден с юдеите и с тяхното порождение – масоните, от което да ни пази Господ.

Не само това. С преминаването към новия стил, целият ред на църковния живот ще бъде нарушен. Така например, през тази 1929 г. съвсем би изчезнал Петровият пост. По нов стил 29 юни се пада в събота преди неделя на Всички светии. По същия начин и други Петрови пости през годините ще се съкратят.

Твърде приятно е това за лъжебратята, така че защо те заедно с католическия календар да не въведат и католическите пости, и през св. Четиридесетница да не се угощават със сирене и яйца******?

Ние не пречим на новостилците да въвеждат за себе си новия стил. Нека те правят каквото искат: нека да отменят пости, да празнуват Пасхата с юдеите, нека нарушават Божествените канони. Бог да ги съди!

Но защо те се стараят и нас да направят съучастници на тяхното беззаконие и с жестоки гонения ни принуждават да се отречем от предадените ни от Отците обичаи, които не противоречат на Свещеното Писание, нито на Преданието? Цялата Църква е живяла до злополучната 1582 г. по юлианския календар и на никого това не е пречело, но защо изведнъж сега започна да пречи? Нещо повече, в основата на нашия Православен календар лежи съвсем не юлианския и даже не лунния календар, а седмичното броене на времето, което ясно се вижда от нашите богослужения, където броенето е по недели. От самото Сътворение на света ние свършваме своите дела в шестия ден, а седмият е посветен на Бога. Сега и много цивилизовани страни вече са оставили месечното броене на времето и всички сметки правят седмично.

Нямайки никакви доводи в полза на реформата, новостилците с насилие искат да ни заставят да повярваме на техните празномислени доводи в защита на новия стил. Те ни притесняват затова, че юлианският календар не е така научно точен*******, както бил, според тях, григорианският. Но трябва да им е известено, че именно на Православните подобава да се ръководят в църковния живот от благодатта, а не от науката.

Ние виждаме до какво доведе западните хора увлечението по науката, как в нейна угода те извратиха Пасхалията, което често ги води към нарушаване на този църковен закон, заради чието спазване е била съставена тя.

Новостилците ни притесняват с това, че Православният календар, към който се придържаме, след хиляда години ще се окаже, по тяхно мнение, негоден. Но нека да си спомнят тези възгордели се неуки, че древноегипетският календар е бил още по-неправилен, обаче това не е пречело на най-културната нация на древния свят хилядолетия да се придържа към него и даже със специални закони да го предпазва от всякакви реформи. Да, а и какво ни интересува, какво ще бъде след хиляда години, когато Спасителят е заповядал да не се грижим за утрешния ден [Мат. 6:34]? Съмнително е даже, че и земята ще просъществува толкова време. За какво ще бъдат нужни техните реформирани календари, когато според обещанието на Спасителя, повече дори време няма да има [Откр. 10:6]?!

Ала напразно се стараем да убедим упорстващите новостилци! Ако ние бихме им привели още по-солидни възражения против техните реформи, те все така не биха обърнали внимание на думите на Истината. Така и трябва да бъде, защото те са сложили на себе си маската на любовта и ревността за благото на Църквата. В действителност обаче се ръководят от съвсем други, далеч не религиозни цели, като изпълняват заповедите на онези, които вече от много векове подкопават устоите на Христовата Църква. За тях не е важно да въведат григорианския календар, а да отменят нашия Православен календар и да внесат раздор и смут сред вярващите, да създадат разкол и да угасят братската любов! Те стъпкаха всички наши църковни обичаи, предадени ни от Отците, осветени от старо време, защото добре знаят слугите на княза на този свят, че именно с обичаите е здрава нашата Православна Църква. Отлично знаят те, че свети и премъдри са Божествените канони и че с необорима стена ограждат Светата ни Църква от тленния дух на този свят, от тези, които са приели печата на антихриста, и затова полагат всички усилия да отменят каноните, защото след това Светата Църква ще остане без кормило и ще се превърне в играчка за ветровете в този свят. Непрестанно и упорито Христовите врагове подкопават устоите на Светата Негова Църква, за да поставят на нейно място друга църква, светилище на самообожествилото се човечество, масонски храм, капище на сатаната.

Затова да не помисли някой, че ние спорим заради времето, месеците и дните и търпим лишения и гонения заради пълнолуния и равноденствия. Ние сме зад Светата Църква, нея защитаваме от силите на ада, въставащи срещу нея. Христовите врагове знаят какво огромно значение имат за живота на нациите и църковните празници, и постите в определеното задължително за всички време, те знаят, че това е най-силното свързващо начало за нациите, държавите, а още повече за Църквата. Целият житейски строй на старозаветния Израил се е изграждал въз основа на празничните дни: с тях са се съединявали не само религиозните церемонии, но и социалните реформи и цялото устройство на бита. В седмата година земята почивала и целият добив от необработените полета и овощни градини се оставял на бедните и на зверовете. В навечерието на 50-годишния юбилей пускали на свобода робите и възвръщали на коренните притежатели всички обработени техни земни участъци. По този начин се оправяли всички социални неуредици. Ето защо юдеите повече от всичко се боели, че Христос е дошъл да отмени техните празници, което било свързано със загуба на националността им (архидякон Стефан). Ето защо светите Апостоли така строго са решили да заменят еврейските празници с християнски, ето защо така яростно се стараят сега болшевиките да унищожат празниците. Още св. пророк Давид чрез Дух Светий е предсказал как ще пристъпят враговете на Бога в борба със Светата Църква (виж Псалом 73).

Да не ни измами някой със заблуда, като че ли ние се сражаваме, биейки въздуха! Не! Господ ни е удостоил да воюваме за Светата Църква и да страдаме за Неговото Име. Чест и хвала на приелите гонения и лишения, вечна слава на удостоените от Господа с венеца на мъченическата кончина!

В Христовата Църква няма нищо малоценно, няма нищо неважно********, защото във всеки обичай се е въплътил Божият Дух, с Когото Църквата живее и диша. Всеки, дръзващ да въстане срещу църковните обичаи и закони, основани на Свещеното Предание и Писание, въстава срещу Божия Дух и с това показва на всички, които имат очи да видят, от какъв дух е той. Достойно и праведно Светата Църква изрича срещу такива анатема.

Моля Господа, Той да укрепи отслабналите, да обърне заблудилите се и да умири Своите верни със Своя мир, не този, който го дава този свят, но мирът свише!

Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Составлено Афонскими ревнителями Православнаго благочестiя. Джорданвилль, 1989, с. 47-53.

***

Архиепископ Инокентий Пекински – в света Иоанн Аполонович Фигуровский (1863–1931). От 1 март 1897 г. започва мисионерска дейност в Пекин и с цялото си сърце обиква китайския народ. Всеки ден служел Божествена Литургия в мисията, открил печатница, подвързвачница, дом за стари хора и училище, построил няколко храма. В 1900 г. по време на боксерския погром били подложени на мъчения 222 китайци и албазинци (паметта им е на 11/24 юни) и всичко, издигнато от мисията, било унищожено.

От следващата година о. Инокентий започнал да възстановява мисията и за 15 години обърнал във вярата 6000 китайци, построил десетина храма и пр.

В 1902 г. бил ръкоположен за епископ, на празника Петдесетница, и оттогава той е смятал за рожден ден на Китайската Църква денят на Свети Дух.

Владика Инокентий се прославил със своята огнена ревност за Божията слава и за спазване Свещените Правила на Църквата, не позволявал никакви компромиси и смятал всеки техен нарушител за богопротивник.

Той бил голям познавач на китайския език и съставил „Китайско-руски речник” в два тома. Превел е много богослужебни книги на китайски език, използвани и от Японската Църква.

Статията е препечатана по книгата на Иван Марчевски „Пасхални таблици за датата на Възкресение Христово (Великденъ) от 326 до 2124 г.; Изд. Монархическо-Консервативенъ Съюзъ, 1998 г.

(Преводът на текста на писмото е взет от сайта „Бъди верен”: http://budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article id=157:2010-05-13-19-28-25&catid=37:2010-02-12-18-20-29& Itemid=72)

________________________________

[1]. Публикувано от издателство „Любомъдрие”, София, 2011 г.

Оригинално заглавие на първоизточника – Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Издание на Руския Атонски Свето-Илиински скит, 1989 г. Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева, 2011 г.

Материалът е предоставен от издателство „Любомъдрие”

*С изключение на Българската Екзархия, на която е наложила схизма в 1873 г. и с която не е била в общение до 1945 г. (Б. пр.)

** Ерозиралото съзнание на съвременните християни се смущава и бива смущавано от подмятанията на бесовските внушения, че православните са малцинство и че Православието е слабо и малко в сравнение с католицизма или протестантизма. Духовният принцип е: малцина се спасяват (Лук. 13:24). Да, наистина, желателно е всички да достигнат до богопознание, до познание на истината, да се обърнат към Бога и да се спасят (2 Петр. 3:9; 1 Тим. 2:4), но има и свободна воля у човеците (като основополагащ принцип на Божието домостроителство при разумните твари) и мнозинството от човешкия род избира греха, а не спасението. Затова малцина избират Бога с духовното усилие на себепревъзмогване на поразеното от греха човешко естество и с това Бог си приготвя „народ съвършен”, както това ни е възвестено от архангел Гавриил (Лук. 1:17). Мнозинственият принцип е дяволска уловка за поразеното от греха човешко съзнание (демокрация), а духовният принцип за качествения подбор на избраничеството е принцип на Бога – „род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити” (1 Петр. 2:9), „скъпо купени” с драгоценната кръв на Господа Иисуса Христа (1 Кор. 6:20; 1 Петр.1:19). Така че малцина се спасяват, защото са духовни, а мнозинството гине, защото е душевно, плътско, материализирано – и в двата случая по избора на своята свободна воля. А Православието е силно със спасителната си истина на православната – православещата вяра и Божията благодат, обитаваща единствено в Православната Църква. (Б.пр.)

***Римокатолическата ерес е осъдена от Православната Църква с Окръжно послание на св. патриарх Фотий и от Цариградския събор в 867 г., с Окръжно послание на патриарх Михаил Керуларий и от Цариградския събор от 1054 г., от Цариградския събор в 1282 г., Йерусалимския събор от 1443 г., Цариградския събор от 1484 г., съборните решения на Вселенската Цариградска Патриаршия от 1583, 1587 и 1593 г. за отхвърляне на папския григориански календар, Брест-Литовския събор в 1596 г., проклел униатството. (Б. пр.)

****Нюкомб – американски математик и астроном-наблюдател, определител на астрономическите константи (1835-1909 г.). Василий Василиевич Болотов – руски църковен историк, лингвист и математик (1854-1900 г.)

*****Руски астроном.

******Всъщност това вече е въведено още от духовните семинарии с лъжеучението им за „бялото благо“.

*******Впрочем астрономическата наука отдавна използва единствено юлианския календар поради неговата точност.

********Затова е неуместно изказването, което мнозина днес лекомислено си позволяват да правят, а именно, че календарът не бил догматически въпрос или че бил от второстепенно значение. Календарът е догматически въпрос, защото е пряко свързан с догмата за единството на Църквата. Освен това никой няма право да определя, кое е важно и кое – неважно в Православната Църква. (Бел. на свещ. Б. Гл.)

Римокатолическото новостилие е противоцърковна (антиеклезиална) ерес, защото е насочено против богослужебния ред и руши Църквата. Справка – състоянието на Българската Православна Църква сега, като нагледен пример. (Б. пр.)

Изображения:

1. Архиепископ Пекински и Китайски Инокентий

2. Св. Алексий, митрополит Московски

3. Св. Димитрий, митрополит Ростовски

4. Св. Игнатий Брянчанинов

5. Св. Инокентий Иркутски

6. Св. Иов Московски и Патриарх на цяла Русия

7. Св. Киприан, митрополит Киевски

8. Св. Теодосий Черниговски

9. Св. Теофан Затворник

10. Св. Филарет Дроздов

11. Св. Цар Мъченик Николай II

Следва

УЧЕНИЕТО НА ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА ЗА СВЕТОТО ПРЕДАНИЕ И НЕЙНОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ НОВИЯ КАЛЕНДАРЕН СТИЛ[1]

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод

1. За Преданието изобщо

А) За писаното Предание – каноничните правила

Б) За неписаното Предание – църковната практика

2. За Пасхалията и за църковния календар

А) За Пасхалията

Б) За църковния календар

За календарната реформа: Открито писмо на архиепископ Инокентий Пекински

Послеслов

Приложение

УВОД

Богооткровеното спасително учение на нашата Православна Църква е основано на светото Писание и светото църковно Предание. За произхода на едното и другото блажени Теофилакт, архиепископ Български, в предговора към св. Евангелие от Матей пише така: „Божествените мъже, които са живели преди Закона, са били научени не въз основа на писания и книги, но имайки чист разум, са били просветени с озарението на Всесветия Дух и така са познавали Божиите повели, защото Сам Бог е беседвал с тях, уста с уста. Такива са били Ной, Авраам, Исаак, Яков, Иов и Моисей. А когато човеците станали порочни и недостойни Дух Светий да ги просвещава и учи, то човеколюбивият Бог е дал писанията, та поне благодарение на тях те да помнят Божиите повели. Така и Христос Сам лично е беседвал с апостолите и им изпратил като учител благодатта на Светия Дух. Но тъй като след това щели да се появят ереси и да се покварят нравите ни, то на Господа било благоугодно да бъдат написани Евангелията с цел, щото ние, учейки се въз основа на тях на истината, да не се увличаме от лъжата на ересите и нашите нрави да не се покварят окончателно”. Разбира се, цялото богооткровено учение, както старозаветното, така и новозаветното, открито ни чрез пророците от Самия Господ Иисус Христос и чрез Неговите апостоли, трудили се много години за проповедта на Словото Божие, не е могло да бъде изложено напълно само в книгите на светото Писание, особено новозаветното (Иоан 21:25). Затова много от тяхното учение, което не е било записано в книгите на светата Библия, се е предавало от вярващите устно и така се е запазило заедно със св. Писание. Примери на такова запазено устно старозаветно предание се споменават в новозаветните книги: за пророчеството на Ной, седмия от Адам (Иуда 1:14-15); за спора на архангел Михаил за тялото на Моисей [Иуда 1:9]. Такова е и старозаветното предание за месец март – еврейският Нисан, като за начален от сътворението на света (Филон [Александрийски] и Йосиф Флавий). В новозаветно време много повече устно се е предавало богооткровеното учение, отколкото писмено: Сам Господ Иисус Христос и повечето от Неговите св. апостоли не са оставили след себе си писания, проповядвайки през цялото време устно; пример за такова, запазено по предание устно, но не записано в Евангелията, е изречението Господне за милостинята, приведено от св. апостол Павел в неговата прощална беседа с ефеските пастири: „по-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деян. 20:35). За много също такива примери на запазено от апостолите новозаветно устно предание е посочено в 97 правило (в 27 глава на „За Светия Дух”) от св. Василий Велики, като за кръстния знак, за обръщането при молитва на изток, за обредите при св. Кръщение и Евхаристията и пр.Едното и другото – писаното слово Божие и устното предание, понякога в книгите на светото новозаветно Писание се нарича с едно общо име – Предание, както това се вижда от Посланията на св. апостол Павел: 1) до Солуняни: „Братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Сол. 2:15); 2) до Тимотей: „О, Тимотее! Пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука” (1 Тим. 6:20); и „каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат” (2 Тим. 2:2); 3) до Коринтяни: „Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията тъй, както съм ви ги предал” (1 Кор. 11:2). В наричането на цялото богооткровено учение, не само устното, но и писменото, с общото име „предание”, има дълбок назидателен смисъл: ако Сам Господ – Ипостасното* Слово Божие и Божия Премъдрост, представя пред апостолите Своето евангелско учение в смисъл на „предаване” на словото Божие от Бога Отца (Иоан 15:15), а пред юдеите – в смисъл на „заповед” от Отца (Иоан 12:49-50); ако Духът на истината, говорил чрез пророците и апостолите, съгласно обещанието на Господа „от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе” (Иоан 16:13); ако избраният съсъд на проповедта Христова (Деян. 9:15), призван към апостолство не от човеци, нито от човек, но от Иисуса Христа и Бога Отца (Гал. 1:1), който е бил възнесен до третото небе и се е сподобил там с неизречени откровения (2 Кор. 12:14), имащ ум Христов (1 Кор. 2:16) – св. апостол Павел – и той смиреномъдро е предлагал своята проповед пред езичниците на съда на най-видните от апостолите (Гал. 2:2), и в своите подробни наставления за девството и женитбата прави разлика между своя съвет и повеленията Господни (1 Кор. 7:12-25) – всички тези посочени неща внушават на следващите служители на словото Божие (Деян. 6:4), като само на посредници на неговото предаване, дълбоко благоговение към него, без всякакво ни най-малко не само изопачаване на неговия смисъл, но и прибавяне или отнемане, произлизащо от лично мъдруване, под заплаха от вечно наказание (Откр. 22:18-19), но само под ръководството на свещеното църковно светоотеческо предание.

„Правилното и безпогрешно разбиране на Писанието – по думите на свещеномъченик Ириней Лионски – е възможно само под ръководството на светата съборна Църква и единствено само в нея може да се намери истината. Светото Предание има същият Божествен произход като светото Писание. Единствена пазителка на действителното апостолско Предание може да бъде само съборната Църква в лицето на нейните представители” (Против ересите, книга ІІІ).

„Ние можем – казва той по-нататък – да назовем по име онези, които апостолите са поставили за епископи, и техните приемници – до нас, които нищо такова не са учили и нищо подобно не са знаели, каквото измислят еретиците… Макар Църквата да е разпространена по целия свят, но поради присъствието в нея на Един и Същ Дух Божий, тя спазва едно учение. Тя еднакво вярва и има едно и също Предание на Църквата.” (Пак там.)

И тъй, от общото наименование „Предание” на цялото богооткровено учение – устно и писмено, и от приведените думи на св. Отци на Църквата, се съзира тясна взаимна връзка и значение на едното и другото, на двата източника на Божественото откровение – на светото Писание и на светото Предание: както светото Писание е задължено на светото Предание за постепенното установяване и утвърждаване на каноничните книги, както [това] се вижда от историята на канона на свещените книги и от неговото правилно разбиране, така на свой ред и църковното Предание, освен общоцърковното признание за своята проверка, тоест, различаването на истинското апостолско Предание от лъжливото, човешкото – се нуждае от светото Писание, като точен израз на волята Божия; само онова църковно Предание е истинско, което е съгласно и не противоречи на прякото и ясно слово Божие (Марк 7:9-13).

Обаче и устното апостолско учение, което е в собствен смисъл предание, за разлика от писанието, и отначало само устно се е пазило в първоначалната Христова Църква, чрез най-близките приемници на апостолите скоро е влязло в светоотеческите писания, залегнало е в основата на църковните правила – вселенски, поместни и частни светоотечески, в различни времена е било включвано в богослужебните книги, влязло е в богослужебната практика, приета от цялата Съборна Църква и също в общоцърковните жития на светиите, което и досега съставя онова „учение на вярата и благочестието, което истински вярващите и почитащите Бога синове на Църквата със слово и пример предават един на друг, предци на потомци” (Митрополит Антоний, „Опыт православного христианского катихизиса”, с. 8).Една част от светото Предание, влязла в църковните правила, която съдържа най-главните истини на вярата, благочестието и църковното управление, съдържаща се в „Книгата на правилата”, се нарича от древни съборни времена с особен термин – „Писмено Предание”; а другата част, невлязла в „Книгата на правилата”, макар и впоследствие в по-голямата си част включена в другите общоцърковни книги, но отпреди продължавала да се пази наравно с църковните правила само в църковната практика, както и сега в някои църковни обичаи, се нарича „Неписано Предание”. Обаче и едната и другата част от светото Предание – писаното (каноните) и неписаното (църковната практика, църковните обичаи), наравно със светото Писание, има за нас, православните, еднакво общозадължително значение в делата на вярата и благочестието; защото източник на едното и другото е Дух Светий, Който обитава в Православната Църква и печатът (авторитетът) на общоцърковното признание стои и върху едното, и върху другото, според горепосоченото изречение на св. Ириней Лионски: „Църквата, макар и разпространена по целия свят, но поради присъствието на Единия и Същ Дух Божий, тя спазва едно учение, тя еднакво вярва и има едно и също Предание на Църквата”.

Вярата в светостта, истинността и общозадължителността на светото Предание във всецелия му обем, наравно със светото Писание, е отличителен вероизповеден признак на нашата Православна Църква в сравнение с другите инославни изповедания. Благодарение на това, тя и досега спазва неизменно в духа и основните законоположения онова устройство, което ѝ е предначертал Сам Господ Иисус Христос, нейният невидим Глава, в Своето Евангелие, [което] са изпълнили със своето учение и деяния светите апостоли и са утвърдили за всички последващи времена светите отци на Църквата на своите поместни [събори], а най-вече на Вселенските събори, като на седемте стълба на дома на Божията Премъдрост (Притч. 9 гл.), „запечатан – по израза на поместния Цариградски събор от 1848 г. – със седемте печата на Духа (Откр. 5:1)”. „Затова, ако някой желае вечно спасение – казва св. Йоан Златоуст, – който иска да бъде истински син на Православната Църква, който търси в нея, като в нов [Ноев] ковчег, спасение от потопа, който се бои от страшния гръм на проклятието, който поразява душата и тялото, нека той да обремени себе си, като с най-сладостно иго Христово, с църковните догмати, нека укроти непокорството на своя разум чрез църковните закони и във всичко да се покорява на своята Майка – Църквата.” (Беседа върху Първото послание до Коринтяни.)

Неотдавнашните политически преврати се отразиха и на църковния живот: навсякъде се прояви стремеж към реформи, започва разклащане на основните устои на църковния живот, поставят се за ново преразглеждане веднъж завинаги решени от гласа на Съборната Църква основни догматични и канонични определения (В-к „Македония” [гръцки вестник], 11 януари 1926 г., „Програма на заниманията на предполагаемия вселенски събор”.)

Неумереният стремеж към „новаторство” се проявява и в това, че отделните поместни Църкви решават въпроси и бързат да осъществят на дело решения, които по своето значение изискват предварително общоцърковно разглеждане („всеправославният конгрес в Константинопол”, „живоцърковническите събори” в Русия и насилственото въвеждане на „новия стил” в Гърция, Румъния и Финландия). Този трескав стремеж към реформи, започнат в по-голямата си част от висшите църковни власти („окръжни патриаршески и синодални послания”) естествено се стори на пасомите за „новаторство” и възбуди у тях тревога за Православието на Църквата с „Петиция на гърците до народните представители и на румънците до краля” (виж „Скръбно послание на митрополит Антоний” от 1925 г.). Ако тогава, то сега още повече, – по време на църковните реформи, – на нас, чедата на Православната Христова Църква, ни е необходимо да си изясним и да се придържаме към основните и отличителни закони на нашата Майка Църквата – а това е ръководството във вярата и живота на светото Предание, наравно със светото Писание. След светото Писание на Стария и Новия Завет, първи по значение за нас трябва да бъдат догматите и каноните на Вселенските и Поместните събори и на някои Отци на Църквата, приети на Вселенските събори; защото всички те, по думите на св. Отци на VІІ Вселенски събор, бидейки просветени от Един и Същ Дух, полезното узакониха.Съвременният реформаторски дух, засега отклонен от Божия Промисъл от [провеждането] на предполагаемия VІІІ вселенски събор, не успя да засегне църковните догмати; обаче е неуместно и небезопасно и да се повдигат „догматичните въпроси за ново преразглеждане и да се установява друго изповедание на православната вяра” ([според] „Програмата”, точка 3 и 5); защото, по думите на св. Никифор Изповедник, патриарх Цариградски: „нали всеки догматичен въпрос, който се повдига в Божията Църква, след съборното обсъждане и провъзгласяване, се прекратява и вече не допуска никакво съмнение” (Творения, ч. І, „Защитно слово”, гл. 8, с. 124), и по-нататък той продължава: „Домът на [Пре]мъдростта е построен, сякаш от злато и скъпоценни камъни, от свещените и Божествените догмати, изработени и провъзгласени от нашите славни и богоносни Отци, които, като мъже дивни и боголюбиви, водени от Божия Дух, блестели, събрани на свещените и богоизбрани събори… Какво ще започнеш да търсиш ти, човече, – макар и да си твърде проницателен по ум, – нещо, което вече да не си виждал, като открито и обявено от Духа? Дали висотите на богословието и възвишеността на догматите? Дали богатствата на Божественото домостроителство? Не-изследимостта на Божиите отсъди? Наставления ли относно добрите дела и забрана на онова, което трябва да се избягва: да не изброявам подробно и да не бавя словото – нима изреченията на мъдрите мъже, изобилствуващи с премъдрост и боговдъхновеност, не превъзхождат умозрението и действието? Каква нужда има след всичко да се впускаме в пустословие и неуместни разисквания?” („Слово за защита на нашата непорочна и истинска вяра”, ч. І, с. 144). И самата Църква чрез св. Отци на VІ Вселенски събор повелява: „Накратко казано, постановяваме, щото вярата на всички просияли в Божията Църква мъже, които са били светила в света, държейки словото на живота, да се спазва твърда и да пребъдва до края на света непоколебима заедно с техните богопредадени писания и догмати”. В същия дух на строго спазване на догматичното предание, същият събор с 1-во правило, а преди него ІІІ събор със 7-мо правило, потвърждават определението на ІІ Вселенски събор: „да не се отменя Символът на вярата на 318-те Отци, били на събора в Никея, която се намира във Витиния, но той да пребъдва непокътнат” (1-во правило). Както догматите на вярата, така и каноните или църковните правила, установени и утвърдени на Вселенските събори, за нас, православните, както казахме, са задължителни и неизменни; а при това съвременният реформаторски дух засегна не само църковните обичаи, църковната практика и така нареченото „неписано Предание”, но и самите канони на „писаното Предание” с противоканоничното въвеждане на новия [календарен] стил, на летоброенето и новата пасхалия. За изобличение и за предпазване от това противоканонично „нововъведение” по-нататък ние изреждаме множество свидетелства на различни църковни авторитети, започвайки от древните Вселенски и поместни съборни определения и отеческите правила на светите Отци, до съвременните мнения на ревнителите на вярата и благочестието, на църковните пастири и на видните лица в църковната наука по въпросите:

1. за Преданието изобщо:

а) писаното (каноните) и

б) неписаното (църковната практика) и

2. в частност: за Пасхалията и за църковния календар.

От тях православният читател непосредствено ще се убеди доколко нашата Православна Църква строго спазва принципа (правилото) на Преданието и осъжда под заплаха от отлъчване всяко нововъведение по въпросите на вярата и благочестието, несъгласно със светото Предание, и като се убеди в това, да опазва себе си от съвременните църковни новатори.

1. ЗА ПРЕДАНИЕТО ИЗОБЩО

Съществувайки от апостолски времена, Преданието заедно с Писанието е служило като ръководство по въпросите на вярата, по свидетелството както на Писанието, така и на самото Предание, както се вижда от следните цитати:

1.„Отче Светий, опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние” (Иоан 17:11).

Ако някой не послуша братята, „обади на Църквата; но ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17).

„Както ни ги предадоха ония, които от самото начало бяха очевидци и служители на Словото; – то намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко от начало, наред да ти опиша, достопочтени Теофиле, за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил” (Лукa 1:2-4).

Потвърждението за задължителността на признанието на светото Предание е засвидетелствано със следните доказателства:

2. „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (2 Сол. 2:15).

„Похвалявам ви, братя, че ме помните за всичко и държите преданията, тъй, както съм ви ги предал” (1 Кор. 11:2).

„О, Тимотее! Пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с която, като се занимават, някои се отклониха от вярата. Благодатта да бъде с тебе. Амин” (1 Тим. 6:20-21).

„Имай за образец здравите думи, които си чул от мене, с вяра и любов в Христа Иисуса” (1 Тим. 1:13).

„И каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат” (2 Тим. 2:2).

Виж за това още: 1 Иоан 2:24; 2 Сол. 3:6; Гал. 1:8-9; 1 Сол.2:13; Иоан 12:48; Тит 1:9; 1 Кор. 15:1; Мат. 28:19-20; 2 Иоан 1:12; Деян. 13:5; 20:21.

3. „Вярвам в една света, съборна и апостолска Църква” (ІХ член на Символа на вярата).

4. Шести Вселенски събор, деяние 8: „Трикратна анатема на всяко нововъведение и действие против църковното Предание и учение и правилата на светите и блаженопоменувани Отци.”5. Седми Вселенски събор, деяния:

„Всичко, що е установено, че е против църковното Предание, учението и писанията на светите и приснопаметните Отци – постановяваме и ние и занапред, ако се установи [такова нещо] – анатема.” (Послание на този събор до александрийци. От гръцката Кормчая „Пидалион”, с. 388–389.)

Буквално същото повтаря и Съборът на единението в Константинопол [Цариград] от 879 г. (Митрополит Макарий [Московский], Догматическое богословие, с. 508).

6. Седми Вселенски събор.

На този събор е провъзгласена анатема не само в частност против иконоборците, но и изобщо против всички, отхвърлящи древните Предания на Църквата. ([Прот.] С. В. Булгаков, Настольная книга священнослужителя, изд. 1900 г.)

7. Гангърски поместен събор от 340 г.

В 21-вото си правило съборът определя: „Като поставяме прегради в Църквата за онези, които въвеждат нови неща…” и заключава: „желаем, всичко в Църквата да бъде прието от Божествените Писания и апостолските Предания”.

8.Тълкувание на това правило от епископ Никодим Далматинско-Истрийски [Милаш, †1915 г. ].

„Отците на този събор са постановили, че е необходимо да се пази светата Църква от нововъведения и да се грижим, щото всичко предписано от светото Писание и апостолското Предание да бъде в нея свето и ненарушимо, защото в противен случай [в нея] ще се отвори път за религиозни общества, които не могат да бъдат църква.”

9. Тълкувание на това правило в руската Кормчая, ч. І, с. 61. „Ако се установи, че някой прави такова нещо, като че се превъзнася и презира просто живеещите, но престъпва църковните закони и въвежда нещо ново по своята дързост, такъв да бъде проклет.” Защото светата Църква Божия „пази и приема всичко, което се съдържа в нея от Божествените Писания и от апостолските Предания”.

10. Архиерейска клетва, съкратено.

„Обещавам да спазвам каноните на св. апостоли и на седемте Вселенски и благочестивите поместни събори, които са узаконени за спазване на правилните повеления и които са записани в разни времена и години от истинските поборници на св. съборна източна православна вяра като канони и св. устави, и с това обещание свидетелствувам, че ще спазвам всичко това здраво и ненарушимо до края на моя живот; и всичко, което те са приели, и аз приемам, а което те са отхвърлили, и аз отхвърлям… Ако ли от обещаното тук от мене нещо престъпя или бъда противник на Божествените правила,… тогава нека веднага да бъда лишен от целия свой сан и власт, без всякакво оправдание и слово, и да бъда чужд на небесния дар, даден ми при посвещението чрез ръкоположение от Светия Дух.” (Еп. Никодим [Милаш], Правилата на Православната Църква; Еп. Иоанн [Смоленский], Опыт церковного законоведения.)

11. Окръжно послание на четирите Източни Патриарси от 1848 г., съкратено.

„Нашата вяра е получила начало не от човек и не чрез човек, но чрез откровението на Иисуса Христа, което са проповядвали Божествените апостоли, което са утвърдили св. Вселенски събори, предали са по приемственост великите мъдри учители на вселената и са подпечатали с кръвта си мъчениците. Да се придържаме към изповеданието, което ние приехме чисто от толкова мъже, като отхвърляме всяко нововъведение, като внушение на дявола… Ако, който и да е, би дръзнал да стори това с дело или със съвет, или с помисъл, такъв вече се е отрекъл от Христовата вяра и вече доброволно е подпаднал под вечна анатема, задето хули Светия Дух, като че ли Той не съвършено е говорил в светото Писание и на Вселенските събори. И тъй: всички новатори, еретици ли са те или разколници, доброволно облекли се в клетвата, като в риза (Пс. 108:18), макар да са папи, макар и патриарси, макар и клирици, макар и миряни, ако ще би и ангел от небето – анатема на такъв… Тази страшна анатема не ние изричаме сега, но преди всички я е изрекъл нашият Спасител (Мат. 12:32), изрекъл я е божественият Павел в Посланието до галатяни (1:6). Същото са произнесли и седемте Вселенски събора и целият сонм на богоносните Отци.”Подписали Патриарсите с членовете на техните синоди: Антим Константинополски, Йеротей Александрийски, Методий Антиохийски и Кирил Йерусалимски.

12. Св. Василий Велики [† 379 г.].

„Всичко, което от древност е предадено от светите Отци, е достойно за почитание; а всичко новополагано не е уместно и не може да има значение.” (Жития на светиите в превод на руски език, т. ІІІ, с. 775.)

13. Св. Кирил Александрийски, † 444 г.

„Ако някой пребъде в тази утвърдена на Вселенските събори истина, той ще бъде спасен, а който отстъпи или в нещо съгреши [по отношение на нея], като дръзко отрича това, ще погине во веки.” (Творения св. Кирилла, с. 40.)

14. Св. Йоан Златоуст [† 407 г. ] .

„Който не се покорява на Източната Православна Църква, не слуша нейните насочвани от Светия Дух посоки и като пренебрегва твърдия камък на вярата се отдава на суемъдрия, такъв гради своето здание върху пясък. Христос нарича такъв човек дявол, който сее плевели сред добрите семена. Такъв човек се отсича от Църквата като изгнил и смърдящ член на тялото, като езичник и митар (Мат. 18:17).” (Беседа върху Първото послание до коринтяни от св. ап. Павел”.)

15. Св. Епифаний Кипърски, † 403 г.

„Трябва да се придържаме и към Преданието, защото е невъзможно да се намери всичко само в Писанията: светите апостоли едно са оставили в Писанието, друго в Преданието.” (Из творенията на този светител.)

16. Преподобни Исидор Пелусиот, † 458 г.

„Крайно се учудвам, защо някои от древните са обръщали правото на самоуправство в отеческа грижовност, а сега някои от нововъведителите обръщат и пастирското състрадание в самоуправно самозаконие, като си мислят, че не началство, подлежащо на даване на сметка, им е поверено, но им е предоставена като бащиния самодържавна власт.” (Творения преп. Исидора, т. ІІІ, с. 305.)

17. Преподобни Викентий, игумен Лерински в Галия, V век.

„Никому не е позволено да приема нещо, което съборната Църква не благовествува. Узаконенията относно вярата са постановени за всички времена. Следователно, да се възвестява на православните християни нещо, което те преди не са били приели, никога не е било позволено и никога няма да бъде позволявано. А ако това е така, то кой би бил толкова дързък, че да се осмели да възвести нещо, което преди не е било възвестено в Църквата или е толкова лекомислен, че да приеме нещо, освен онова, що е приел от Църквата.” (Проф. Н. Сагарда [† ок. 1943 г.], Вера и жизнь христианская, выпуск ІІ, 1915 г.)

Пак св. преп. Викентий Лерински:

„Действително и истинно православен е оня, който към Църквата, който към Тялото Христово, който към Божията истина е привързан с цялата си душа, който не поставя нищо по-високо от Божествената религия, по-високо от вселенската вяра, като смята за свой дълг да държи само онова и да вярва само на онова, за което се знае, че то от древност е било държано от цялата Църква, а за каквото разбере, че то после, мимо всички светии, или въпреки всички светии, е ново и нечувано, то го признава за неотнасящо се към религията, но по-скоро като изкушение.” (Пак там, с. 156.)

Пак той: „Как синовете на Църквата да различат истината от лъжата? Те особено трябва да се грижат да тълкуват Божествения канон според преданията и правилата на всеобщата Църква, а в самата Църква те необходимо трябва да следват всеобщността, древността, съгласието. И ако някога една част се противопостави на общността, новаторството против старината, несъгласието на един или на малцина против всички или против мнозинството, то пред повредената част те трябва да предпочитат целостта на всеобщността, а в самата всеобщност пред непостоянството на новаторството да предпочитат старинността на вярата, а в самата старина пред безразсъдството на един или на малцина да предпочитат първо общите, ако има, решения на всеобщия събор, а ако няма такива, то, второ, да се придържат към най-подръчното – към съгласните помежду си мисли на мнозинството велики църковни учители.” (Православный богословский словарь, изд. на Сойкин, с. 1893.)18. [Св.] Марк, Митрополит Ефески, [† 1449 г.]

„Всеки, който говори против това, що е заповядано, макар и да е бил достоен за вярата, макар и да е бил постник, макар и да е бил девственик, макар и чудеса да е правил, макар и да е пророчествувал – нека да бъде за тебе като вълк в овча кожа, който пакости на овцете.” (Из творенията на този светител.)

19. Св. епископ Теофан Затворник, † 1894 г.

„Ние вярваме в една Църква. Нима има сто истини? Една е истината. Нима има сто пътища? Един е пътят. Нима има сто бога? Един е Бог, една е вярата, едно е кръщението [Ефес. 4:5]. Затова и истинската Църква трябва да бъде една. Православната истинска Църква – това е нашата Църква. Бог ни дава осезателно свидетелство, вижданите от всички дарове на чудотворство, на прозорливост, нетленни мощи, свръхестествени явления; всичко това ние виждаме в наши дни. Какво още да се иска? Господ няма да помага на лъжците… Господ е с нас и Неговият Дух обитава в нашата Църква… А как да се спасим? В Христовата Църква. Нека християнинът да живее така, както повелява Църквата, и ще се спаси. Вярвай във всичко, на което повелява да се вярва св. Църква, като приемаш благодатни сили чрез Тайнствата и като разпалваш тези сили чрез участие във всички други свещенодействия и чрез изпълнението на всички постановления на св. Църква.” (Письма о христианской жизни.)

Пак той: „Опазете се, за Бога, от тези развращаващи учения. Пробен камък да ви бъде светото учение, от древност проповядвано в Църквата. Отхвърляйте всичко като зло, което е несъгласно с това учение, с каквато и благовидна титла то да се прикрива.” (Из Прощалното слово към Владимирското паство.)

Пак той: „Странете от нововъведенията във вярата и благочестието, от лъжепророците, които идват в овчи одеяния, а отвътре са хищни вълци; отнапред разбирайте лъжата, която се крие в привлекателните думи на лъстците, които търсят да ви покварят под предлог на доброжелателство… Трябва да страните от явни и тайни нарушители на уставите на св. Църква Божия, които не смятат за необходимо да спазват постите… Изобщо, от всички, които увличат себе си и други с неукротимо своеволие в начина на мислене и в правилата на живота. Виждате ли сега, кой е наш и кой не е наш, на чия страна е истината и как да се постъпва?” (Слова и речи, с. 16.)

Пак той: „Сега мнозина се увличат по новаторството, но не всичко ново е добро. Старото обаче, като изпитано, винаги е по-добро от новото, от още неизпитаното. При вярата и благочестието, колкото нещо е по-старо, толкова е по-добро, или даже тъкмо старото е и най-истинското.” (Слова и речи, с. 41.)

20. Протоиерей [св.] отец Йоан Кронщадски, † 1908 г.

„Като виждаш древните свещени писмена, установления и обреди, помисли си през колко векове са преминали те, колко хора, живели приемствено през различни векове, са преминали, колко те са били уважавани през всички векове. Бой се да ги гледаш с очите на човеците от днешното време, които в своя неразумен прогрес дръзко отхвърлят много от древната светиня на Писанието и Преданието.” (Богопознание и самопознание, с. 75.)21. Преподобни Серафим Саровски, † 1833 г.

„Което е приела и прегърнала светата Църква, всичко трябва да бъде мило за сърцето на християнина. Което Църквата е установила на седемте Вселенски събора – изпълнявай. Горко ономува, който прибави една дума към това или отнеме една дума от това.

Господ пази като зеница на окото Си Своите люде, тоест, православните християни, които Го обичат и от все сърце и с цялата си мисъл, със слово и дело ден и нощ Му служат. А такива са онези, които всецяло спазват всички устави, догмати и предания на нашата Източна Вселенска [Съборна] Църква и с устата си изповядват благочестието, предадено от нея.” (Из книгата на Сергей Нилус „Близ грядущий антихрист”.)

22. „По-добре да останем без църква – храм, без епископ и да умрем без Причастие, отколкото да се отклоним от Православната истина и да сме в молитвено общение с живоцърковниците и обновленците**.” (Из писмо на православен свещеник – протоиерей от Санкт-Петербург до негови духовни чеда.)

23. Гледището на древната Православна Църква за Преданието (из творенията на [св.] еп. Йоан [Смоленски, † 1869 г.]).

„С Преданието трябва да се обясняват онези места от св. Писание, които имат отношение към църковното право; в него трябва да бъде намирано обяснението на църковните правила, закони и учреждения, тяхното основание, смисъл и сила; по него да се сравняват разликите в обичаите и установленията, забелязвани в отделните и поместните Църкви; в него да се търсят решенията на най-важните канонични въпроси, които могат да се появят в църковната практика. Само онова, което се намира в светото Предание или се обяснява от него или е съгласно с него, може да бъде признато в собствен смисъл като канонично, църковно; всичко, което не е основано върху Преданието или не е съгласно с него, макар и да е било прието от едно или друго християнско общество, не може да се признае за канонично или принадлежащо на Вселенската [съборната] Църква, и поради това е неистинско. Най-сетне, всичко, което променя Преданието в основните църковни нрави и установления или подронва неговата сила с произвола на мненията или с човешки установления, всичко, което е явно против Преданието, трябва да бъде отхвърляно като лъжливо и противоцърковно.” (Архимандрит Иоанн, [впосл. еп. Смоленски], „Опыт церковного законоведения, изд. 1851 г., с. 22.)

„Значението на светото Предание разбираме от определенията на св. Събори, вселенски и поместни, които са изработвали своите правила, според техния собствен израз: „като вървим по царския път, следвайки богогласното учение на светите наши Отци и на Преданието на Съборната Църква, знаейки, че то е от Светия Дух, обитаващ в нея.” Затова твърде много свои правила съборите изразяват по следния начин: „да се спазват древните обичаи”; „древните предания”; „да се спазва древният закон и правило”; „канонично предаденото нам от богоносните наши Отци”; „следвайки каноничните определения на Отците”; „постановеното от правилата на нашите Отци” и други подобни [изрази].” (Виж І Вс. Съб., пр. 6, 7, 13 и 18; ІІ Вс. Съб., пр. 2 и 7; ІІІ Вс. Съб., пр. 7 и 8; VІ Вс. Съб., пр. 1, 2, 13, 29, 84, 87, 90 и много други правила.)Изобщо, съборите определят: „да не се въвеждат в Църквата нововъведения, въпреки писанията и църковните предания”, „да не се престъпват преданията и правилата на Отците”, а който престъпва църковните предания или поврежда предаденото с нововъведения – „да бъде низвергнат и отлъчен от Църквата.” (Виж VІ Вс. Съб., пр. 19 и 32; VІІ Вс. Съб. пр. 7; Гангърски съб., пр. 21.)

Правило 32 на VІ Вселенски събор провъзглася: „Ако епископ или презвитер върши дела не според реда, предаден от апостолите, да бъде низвергнат, понеже не възвестява съвършено тайнството и предаденото поврежда с нововъведение.” (Пак там, с. 48-49.)

Пак той: „Светото Предание има това особено значение, че в своята непрекъсната приемственост, спазвайки неизменните основания на вярата и на цялото църковно управление, то съдействува за запазване на единството на Православната Съборна Църква. Неговата непрекъснатост и неизменност прави, щото Православната Църква през всички времена и на всички места запазва същото чисто изповедание на вярата, същите правилни свещенодействия, същите основни закони на своето благоустройство, същото свещеноначалие, което е получила от самото начало на своето учредяване на земята. Това единство, което образува винаги единния дух на Православната Съборна Църква, представлява най-важната опора на нейната цялост и вътрешна чистота и е основен [неин] характер или признак.”

24. Епископ Никодим Далматински [Милаш], † 1915 г.:

„Седмият Вселенски събор в седмия си канон предписва, щото всичко, което е било пренебрегнато в Църквата, да бъде възстановено и да бъде в сила, според писаното и неписаното право, в противен случай да бъде низвергнат всеки, който престъпи църковното Предание (Атинска синтагма, ІІ, 374). На този канон обръща внимание Цариградският [поместен] събор от 1638 г., свикан по времето на патриарх Кирил Берийски, и относно Преданието отбелязва, че подлежи на анатема всеки, който дръзне да накърнява църковните Предания и да въвежда въпреки тях каквото и да е нововъведение в Църквата.” (Църковно право, с. 45.)

25. Преподобни Йосиф Волоцки, † 1515 г.

„Той [Йосиф Волоцки] е смятал, по силата на правилата, споменавани в § 23 на този сборник, а също и по силата на подобни установления, за основно начало на своя каноничен мироглед мисълта, че йерархичните предимства са действителни само при условие на вярност, и най-скъпото за него чувство – принципът на църковната дисциплина – се спазва дотогава, докато йерархията отговаря на своето високо предназначение. За свещениците и епископите, които са нарушили тази вярност, той повтаря думите на св. Атанасий Велики: „по-добре без тях да се събираме в молитвения храм, отколкото с тях да се хвърлим, като с Анна и Каиафа, в геената огнена”. Въпреки игуменския си сан, Волоцкият игумен не се е поколебал да стане изобличител на Всеруския Митрополит, когато се е разбрало, че той е еретик.” (Из книгата на йеромонах Тарасий „Перелом в древнерусском богословии”.)

26.Окръжно Патриаршеско и синодално послание на Константинополския [Цариградския] патриаршески престол, август 1895 г.

„Спасителната в Христа вяра преди всичко трябва да бъде напълно правилна и съгласна със светото Писание и с апостолското Предание, въз основа на които е изградено учението на божествените Отци и на седемте богосъбрани Вселенски събора.” (В-к „Церковные ведомости”, № 44, 1895 г.)

27.Архиепископ Никон, бивш Вологодски епископ [Рождественски, †1918 г.]

„Църквата с майчинска любов сама дава ръководно начало в живота, спасителна нишка, за която като се държите, няма да се заблудите в безкрайния лабиринт на човешките умозаключения и винаги правилно ще разпознавате истинския път на живота и на православния мироглед. Това начало, тази нишка е общоцърковното Предание, винаги вярно на учението на словото Божие – светото Писание… Истинските носители на църковния дух, от детинство възпитани от църковно-славянската литература, са и най-добрите тълкуватели на самия дух на църковността, живи продължители на църковното предание, учители на Църквата… В съкровищницата на църковното Предание има и достатъчно [много] научни трудове от всички векове и времена: това са писанията на Отците и учителите на Църквата, като се почне от апостолските мъже, та до наше време. Така се събира в Църквата неизчерпаемото съкровище на Преданието, което не е мъртъв склад, а e живият глас на винаги живата Църква Христова… Да се обичат Преданията, създадени на почвата на църковността, значи да се обича Майката Църква, която ни благославя, значи да се намираме в живо общение с нашите благочестиви прадеди, значи да се живее с техния живот, да се продължава техния живот, а следователно – да се изгражда живота на своя народ.

Пазете съкровищата на църковните Предания!”

А) ЗА ПИСАНОТО ПРЕДАНИЕ – КАНОНИЧНИТЕ ПРАВИЛА

Както догматите на вярата, така и каноните или църковните правила, установени или утвърдени на Вселенските събори, имат задължително и неизменно значение в живота на православните християни, което показва неуместността на „преразглеждането на цялото църковно законоположение”, предлагано в „Програмата” (точка 1), ако то ще се съпровожда с отмяната и нарушението на кое да е от неговите правила.

28. VІ Вселенски събор, 2-ро правило.

„…Да не бъде позволено никому да изменя горепосочените правила или да ги отменя, или освен представените правила, да приема други, с измамнически надписания, съставени от някои люде, дръзнали да подправят истината***. Ако някой бъде изобличен, че се е опитал да измени или изврати някое от гореизложените правила, такъв да бъде виновен спрямо това правило и да понесе наказание (епитимия), каквото това правило определя, и чрез него да бъде изправен от това, в което се е препънал.”

29. Тълкувание на това правило от еп. Никодим [Милаш]:

„От всички правила на Православната Църква по своето значение това правило е най-важно, а за науката на каноничното право е най-важно от всички други, издадени до 692 г. И това е така, защото с това правило е утвърдено каноничното вселенско значение на стотиците правила, които по своя произход са имали значение и задължителна сила само за отделните поместни Църкви, а сега всички тия стотици правила получават вселенско значение и общозадължителна сила за цялата Църква.” (Правилата на Православната Църква, т. І, с. 431.)30. VІІ Вселенски събор, 1-во правило.

„…Приемаме с наслада Божествените правила и изцяло и непоколебимо държим постановлението на тези правила, изложени от всехвалните апостоли – светите тръби на Духа, и от шестте свети Вселенски събори, и поместно събиралите се за издаването на такива заповеди, и от светите наши Отци. Защото всички те, бидейки от Единия и Същ Дух просветени, са узаконили полезното. И които те са предали на анатема, тях и ние анатемосваме; които на низвергване, тях и ние низвергваме, и които на отлъчване, тях и ние отлъчваме; които подлагат на епитимия [наказание], тях и ние също подлагаме.”

31. Тълкувание на това правило от еп. Никодим [Милаш].

„В единството на вярата между поместните Църкви, в единството на вярата между тях, във взаимното тяхно общение по еднообразен начин чрез установените закони и църковната практика, в съгласното тяхно действие в канонически определената посока – ето в какво се състои единството на Вселенската [съборната] Църква, която винаги е обръщала строго внимание на това, щото те, църковните правила, във всичката си цялост да се спазват от поместните Църкви, като установление на Вселенските събори, изобличавайки и изправяйки всяко, дори най-малкото отстъпление, съзряно в нея в една или друга поместна Църква. (Виж І Всел. събор, 18 и 20 правило; ІІІ Всел. събор, 8 правило; VІ Всел. събор, 6, 12, 13, 16, 29, 32, 33, 55 и 56 правила.)” (Правилата на Православната Църква, с. 233.)

32. Гръцка Кормчая книга.

А в гръцката Кормчая книга при тълкуванието на това правило се отбелязва: „Виж, колко достоуважаеми и задължителни са Божествените правила, защото с каквито титли се възхваля боговдъхновеното и свето Писание, с такива прославя и Божествените правила този свет събор, като ги нарича свидетелства, наредби на правда и тем подобни.” (Пидалион, с. 184, забележка І.)

33.„Изповедание на Православната вяра” на всички източни Патриарси.

„Трябва да се вярва, че всичко, което са постановили светите Отци на Вселенските и поместните събори, където и да са били те съставени, произхожда от Светия Дух, както апостолите на своя събор са казали: „угодно бе на Светаго Духа и нам” (Деян. 15:28). По техния пример и останалите събори по същия начин са утвърдили своите постановления.” (Част І, отг. 72.)

34. Анатематизми в Неделя Православна.

„Подчиняващите своя разум в послушание на Божественото Откровение и подвизаващите се за него, ублажаваме и възхваляме; противещите се на истината, ако те не се покаят пред Господа, Който очаква тяхното обръщане и разкаяние, ако те не са пожелали да следват светото Писание и Предание на първенствуващата Църква, отлъчваме и анатематствуваме. На отхвърлящите съборите на светите Отци и техните предания, съгласни с Божественото Откровение, благочестно съхранявани от Православно-Съборната Църква – анатема.”

35. Значението на анатематствуването.

„Страшното [слово] „анатема” тегне над всички отстъпници от Православието. Тя всяка година се провъзглася в Неделя Православна – деня на поменаването на тържеството на Църквата над своите врагове, и на нея се подлагат както противниците и укорителите на светата вяра, така и ония, които не уважават постановленията и светоотеческите предания на Църквата.” (Св. Феофан Затворник, Собрание поучений в дни воскресные и праздничные, 1853 г., т. І, с. 384 – 388.)

„Гръцката дума „анатема”, преведена на наш език, значи „клетва” и „проклятие”, дума заплашителна и страшна, открито отлъчваща от Христа (св. Йоан Златоуст; виж Предговора към правилата на Гангърския събор). Това е висша мярка на църковно наказание. Тази дума се употребява при произнасянето на църковен съд над някои човеци – еретици и смутители, – от една страна, и за защита на църковните закони и правила за в бъдеще, от друга.” (В-к „Церковные ведомости, 1906 г., № 36.)

„Значението на анатемата изобщо е твърде застрашително и страшно за всеки вярващ, защото актът на анатематствуването не означава само просто прекъсване на общението с анатемосания, но има наистина значение на църковен съд.

Анатемата като акт на отлъчване, отхвърляне от Бога и от Христа (Римл. 9:3) и предаване на духовна смърт на неразкаяния грешник, има онзи смисъл, който е даден в славянския**** превод [на думата] „анатема” (1 Кор. 16:22): да бъде проклет; същия смисъл, който се съдържа в думите на Самия Господ Иисус Христос: „идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели” (Мат. 25:41).” (Митрополит Методий Харбински, † 1931 г., К вопросу о созыве так называемого вселенского собора, Харбин, 1926 г.)

36. Преп. Теодор Студит, † 826 г.

„Наполовина православен е онзи, който смята, че държи правата вяра, но не се ръководи от Божествените правила.” (Творения на този Божий угодник, т. ІІ, с. 249.)

„Всеки, който противодействува на нарушението на Божиите или църковните заповеди, е изповедник.” (Писмо 209.)

„На епископите съвсем не е дадена власт да престъпват което и да е правило, а само да следват постановленията и да се придържат към предишното. Не е позволително нито на нашата Църква, нито на друга, да върши каквото и да е в разрез с постановените закони и правила.” (Писмо 24.)

Пак той, преподобни Теодор, прекъснал молитвеното общение със своя патриарх заради приемането от него в общение на осъден по-рано презвитер.

37. Св. Лъв, папа Римски [† 461 г].

„Всичко, което противоречи на светите правила, е голям грях, така че [това] не може да бъде търпяно.” (Еп. Никодим [Милаш], Правилата на Православната Църква, т. І, с. 119.)

38. Св. Кирил [патриарх] Йерусалимски, † 389 г.

„По-добре небето и слънцето да помръкнат, отколкото църковните правила да бъдат в каквото и да е променени, защото светата Църква е утвърдена от Словото Божие, а Словото Божие е по-здраво от небето и земята, както и Сам Христос е казал: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат” (Марк. 13:31)”. (Творения св. Кирилла в сп. „Христианское чтение” за 1908 г.)

39. Св. Йоан Златоуст, † 407 г.

„Разумът, непокорен на догматите на Църквата и на учението на св. Отци, внедрява раздори сред християните и поражда многобройни ереси и разколи. Затова, който иска да бъде истински син на Православната Църква, нека укроти непокорството на разума чрез църковните закони и във всичко да се подчинява на своята Майка – Църквата.” (Беседи върху І послание до коринтяни 2:1.)40. Теодор Валсамон, патриарх Антиохийски, † 1203 г.

„Спазвай каноничните постановления, където и както да са били изречени, и не казвай, че между тях има противоречия, защото във всички тях е говорил Всесветият Дух.” (От творенията на този светител.)

41. Старецът [преп.] архим. Паисий Величковски, † 1794 г.

„Като непоколебима основа за своята бедна душа и за братята, аз поставих: първо – Словото Божие и неговото тълкувание от богоносните Отци; второ – светите събори и всички съборни, апостолски и на св. Отци правила, които е приела Христовата Църква, и всичките и` заповеди и чинопоследования. Така постъпих аз, щото както аз, така и живеещите с мене братя, да не се отклонят от правилното и съборно разбиране на светата Православна Църква.” (Жизнь и писания отца Паисия Величковского, с. 197.)

42. Архиепископ Никон Вологодски, † 1918 г.

„Напоследък се заразихме с модата за всякакви преобразования, твърде много се размъдрувахме и започнахме да прилагаме и към самата Църква мярата на нашите мъдрувания, като забравяме, че тя не е царство от този свят, както Господ е казал на Пилат, че нейните основни начала са непреложни, че е престъпление да се посяга на тях, че те са вечни като самата Църква и онзи, който се отрече от тях, вече е излязъл от Църквата и е престанал да бъде християнин… Ето от какво трябва да се страхуват нашите „обновители” и „преобразователи” на църковния живот, ако искат да останат верни синове на Православната Църква. Ако те са нейни синове, то от тях преди всичко се изисква синовно послушание към нея, иначе те ще бъдат самозванци, които са способни да предизвикат разкол в църковните недра.” ([„Мой дневник”], 1917 г., № 366 – „Берегите основные начала церковной жизни”.)

43. Антоний [Храповицки], митр. Киевски, [† 1936 г.].

„Правилата и постановленията на св. апостоли, на Съборите и на св. Отци, признати от Вселенските събори, се наричат канонични. Които ги отхвърлят, не могат да останат членове на Църквата.” (Опыт Катихизиса, с. 20.)

44. Никодим [Милаш], епископ Далматински, † 1915 г.

„Отстъпването от древното законодателство и нарушаването дори и на едно само негово правило, лишава поместната Църква от Божията благодат и я прави разколническо общество.” (Правилата на Православната Църква, т. І , с. 331.)

„Всяко постановление на епископ, което е в разрез с каноните или което съдържа в себе си нещо, което не се намира в тях, или което не изразява това, което е постановено и обнародвано като закон от поместните диоцезни канони, – такова постановление няма никакво значение и задължителна сила.” (Православно църковно право, с. 456.)

45. Епископ Вартоломей.

„С епископ, ако той упорито и безцеремонно не желае да се съобразява със съборните определения, не може да се има общение.” (Из лично писмо от място на заточение в Русия.)

46. Глас от Света Гора Атонска.

„Който защитава правилата и постановленията на св. Отци на седемте Вселенски събора, той все едно, че защитава догмат. Ако някому се случи да понесе страдание за истината, то това ще му се вмени от Господа Бога като мъченичество. Строго да спазваме заветите на св. Отци, като си помагаме един на друг да браним нашата Православна вяра и с Божия помощ да отблъсваме безбожното новаторство на живоцърковниците***** и на всички останали отцепили се разколници.

Никой да не ни отклони от Господните пътища! Нека да гинат само онези, които са се отделили от Църквата, дръзнали да нарушат определението на светия велик събор в Никея за светия празник на Пасхата и месецослова. Такива светият събор още отсега ги осъжда да бъдат чужди на Църквата. И не само тях съборът отстранява от свещенослужение, но и всички, дръзващи да бъдат в общение с тях.”

47.Архимандрит Йоан, игумен на Кирило-Белоезерския манастир в Русия,† 1933 г.

„Живоцърковниците и обновленците – всъщност те са едни и същи – не са застанали на канонична почва, когато искат да се празнува Пасхата по нов стил; с това те противоречат на постановленията на Първия Никейски Вселенски събор и на първото правило на Антиохийския поместен събор, който потвърждава това определение и който определя наказание – лишаване от сан на свещенослужители за неговото нарушаване. Обновленците или живоцърковниците, разбира се, не могат да бъдат наречени еретици, тъй като те не отхвърлят открито догматите на вярата, макар фактически, на дело и да разклащат вярата си в Деветия член от Символа на вярата: „Вярвам в една света, съборна и апостолска Църква”, като самоволно и произволно изменят каноните или правилата на Вселенските събори и като внасят нововъведения в Църквата, но по-скоро – разколници, действуващи самочинно и обособяващи се в Църквата. Аз бих съветвал да се страни от общение с тях и да не се ходи в тяхната църква, за да не се молите заедно с обновленци.” (Из лично писмо, 30.ХІ.1926 г.)

Б) ЗА НЕПИСАНОТО ПРЕДАНИЕ – ЦЪРКОВНАТА ПРАКТИКА

Aвторитетът на църковните канони, посочен по-горе от нас, тоест тяхната необходимост и обща задължителност, се отнася не само за тях, като определени и точни правила, които се съдържат в Книгата на правилата, но се отнася и за всичко, което последователно произтича от тях и е основано върху тях.А един от църковните канони, не веднъж повторен на Вселенските и поместните събори и от отделните свети Отци, е канонът за задължителността на спазването, наред с писаното Предание, тоест, каноничните правила, и на неписаното Предание – църковната практика от времената на апостолите и на съборите, т.е. на св. Отци.

48. Деяния на Шестия Вселенски събор.

„Анатема, ако някой наруши някое записано или незаписано Предание на Църквата.”

49.Догматично определение на 367-те свети Отци на Седмия Вселенски събор в Никея.

„Спазваме, без [да допускаме] нововъведения, всички с писание установени за нас църковни предания.” (Книга на правилата.)

50. Седми Вселенски събор, 7-мо правило.

„Подобава да се спазват свещените обичаи по писаното и неписано законоположение.” (Книга на правилата.)

51. Деяния на Седмия Вселенски събор.

„Ако някой отхвърля което и да е църковно Предание, писано или неписано, анатема.”

52. Из службата в Неделя на светите Отци.

„Не подобава да се прибавя или да се премахва нещо от свещеното Предание на нашата Православна вяра: защото в нея правилно се кръстихме, а които преиначават тази вяра, справедливо ще бъдат подложени на забраната на проклятието.” (Девета песен на канона, първи тропар.)

53. Св. Василий Велики, † 379 г.

„Ако почнем да отхвърляме неписаните обичаи, като маловажни, то незабелязано ще повредим и Евангелието в основните му положения.

Мисля, че апостолско е и това, да се придържаме към неписаните правила.

У нас се спазват обичаи, имащи силата на закони; тъй като техните постановления са ни предадени от свети мъже.” (Правила 87 и 91.)

54. Блажени Августин, † 430 г.

„Всичко, което държи св. Църква и което без всякакво съборно постановление се е държало от нея, напълно справедливо смятаме това за Предание от апостолите.”

55. Св. Йоан Златоуст.

„Щом има Предание на Църквата, то няма какво повече да се търси.” (Беседи върху Първото послание до коринтяни, 2,1.)

56. Св. свещеномъченик Киприан Картагенски, † 258 г.

„На благочестивите и прости души им е лесно да избягнат заблудите и да намерят истината, защото щом се обърнем към източника на Божественото Предание, заблуждението изчезва.” (Митр. Макарий, Введение в догматическое богословие, с. 498.)

57. Тертулиан, [християнски] писател от ІІ век.

„Ако някое правило не е писмено определено, но навсякъде се спазва, значи то е утвърдено от обичая, основан на преданието. А ако някой каже, че и при преданието е необходимо някакво писано свидетелство, то ние от своя страна ще посочим многото установления, които се спазват без всякакво писание, само с важността на преданието и по силата на обичая. Например: чинът на Кръщението, Евхаристията, времето на постите и т. н..

Ако някой би поискал за тези и за много други установления да търси писан закон, то не би намерил. Тук има сила преданието, като основание; обичаят – като негово утвърждение; вярата – като спазване.” (Епископ Иоанн [Смоленский], Опыт церковного законоведения, с. 56.)

58. Св. Методий Изповедник, патриарх Цариградски, † 846 г.

„[Той] нарича също така отстъпници и онези, които въвеждат в Църквата други измислици и като отхвърлят древните църковни обичаи, установяват нови противни. Такива отстъпници, според неговото определение, е възможно да бъдат допускани до църковно общение само след отричането им от своето отстъпничество и след изповядването на греховете им с [налагане на] епитимия******, и чак тогава с архиерейско разрешение******* те биват очистени и се допускат до църковно общение.” (Новая скрижаль, ч. ІV и V, гл. 17.)

59. Св. Теофан Затворник, † 1894 г.

„Никак не бива да се говори, а още повече да се чувствува: това е маловажно, може да се остави или да бъдем към него равнодушни; това се отнася за паленето на свещи, каденето с тамян и пр. Всичко, което се държи чрез вярата в цялата си пълнота, е лекарство за нашата поквара. Който не приема нещо от това, той намалява силата на лекарството, а понякога и съвсем я унищожава. В нашата вяра ни е издигната ограда или крепост, която ни обезопасява и защитава от враговете. Всичко е необходимо в нея. Отхвърли малкото, ще направиш пробойна в стената и враговете ще тръгнат един след друг, ще разрушат цялата ограда и тебе ще погубят. „Гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате” (Ефес. 5:15).” (Начертание христианского нравоучения, с. 344.)

Пак той: „Всичко, което е в Църквата, е еднакво важно, свето, неприкосновено и необходимо за нашето спасение, а извън нея няма спасение.” (Собрание поучений на дни воскресные и праздничные, т. І, с. 384-388.)

60. [Св.] Руски Патриарх Тихон, † 1925 г.

„Извършвайки богослужението по чина, който води началото си от древни времена и се спазва от цялата Православна Църква, ние имаме единение с Църквата от всички времена и живеем с живота на цялата Църква… При такова отношение… да пребъде неизменно великото и спасителното единение на основите и преданията църковни.” (Послание от 4/17 ноември от 1921 г., № 1575.)

61. Глас от света Гора Атонска.

„«Съборността» на светата Православна Църква, съгрявана от един дух, от една Божествена воля, има отношение не [само] към мястото (пространството) – «навсякъде», но и към времето – «винаги», започвайки от Христа и до нас. На цялото протежение по място и време, в догматите и каноните, Църквата остава вярна сама на себе си, защото нейните установления не са [установени] от човешки разум, който се видоизменя – преуспява или пада, а са от Божествен и неизменен разум (Мат. 5:18; VІ Вселенски събор, правила 1 и 2).”

62. Митрополит Инокентий Пекински, †1931 г.

„В Христовата Църква няма нищо малоценно, няма нищо маловажно, защото във всеки обичай се е въплътил Духът Божий, с Който Църквата живее и диша. Всеки, който дръзва да въстава срещу църковните обичаи и закони, основани на светото Предание и Писание, въстава срещу Духа Божий и с това показва на всички, които имат очи да виждат, от какъв дух е той. Достойно и праведно светата Църква произнася против такива анатема.” (Открито писмо до всички верни чеда на Христовата Църква, придържащи се към Православния календар и преданията на светата съборна Църква, 1929 г.)

63. [Св.] епископ Игнатий Брянчанинов, † 1867 г.

„Слава на светата Източна Църква, единствено света и истинска! Всички нейни Предания, всички обичаи са свети, благоухаят с духовно помазание. Да бъдат посрамени всички, които мъдруват против нея, всички, които се отделят от единението с нея!” (Творения, т. ІV, с. 518.)

64. [Св.] протойерей отец Йоан Кронщадски, † 1908 г.

„Когато се породи съмнение за някаква дума или църковно изречение, за действие или обред, кажи му – на врага на спасението – вътрешно, думите на Спасителя за Църквата: „Кога дойде Той, Духът на истината, Той ще ви – тоест Църквата, изградена и разпространена от апостолите – упъти на всяка истина, особено пастирите и учителите (Иоан 15:13) и вярвай твърдо, че според обещанието на Спасителя, в Църквата пребъдва до века Светият Дух, Който я наставлява на всяка истина; значи, в нея всичко е истинско и спасително; поради това тя се нарича „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). В църковните книги, в изреченията на св. Отци и учители на Църквата, навсякъде диша Духът Христов, Духът на истината, на любовта и спасението.” (Моя жизнь во Христе, т. 22, с. 234.)

65. Гръцката Кормчая книга.

„Където няма канон или писан закон, там има сила на канон или на писан закон обичаят, изпитан от много години и който не противоречи на писания закон.” (Тълкувание на 7-мо правило на ІІ Вселенски събор, с. 388.)

____________________________________

[1]. Публикувано от издателство „Любомъдрие”, София, 2011 г.

Оригинално заглавие от първоизточника – Ученiе Православной Церкви ο Священномъ Преданiи и отношенiе ея къ новому стилю. Издание на Руския Атонски Свето-Илиински скит, 1989 г. Превод и послеслов: Анастасия Бойкикева, 2011 г.

Материалът е предоставен от издателство „Любомъдрие”.

* Въплътеното Слово Божие. (Б. пр.)

**Живоцърковници и обновленци са руски свещенослужители-разколници, които не са признавали каноничното свещеноначалие на св. Руска Православна Църква след Църковния събор от 1917-1918 г., които се обявили за реформи от протестантски тип в Руската Православна Църква и които са били поддържани от болшевишката власт, с цел унищожаването на Руската Църква като Православна. (Б. пр.)

***„Дерзнувшими корчемствовати истиною”. „Корчемствовати” идва от „корчма”=кръчма, а тя – вероятно от глагола „корчити”=изкривявам, деформирам (оттам: „скорченный”=изкривен, сгърчен). Съвсем различно е значението на „кормчая”=ръководство (от „кормити”=храня, направлявам, оттам: „кормило”, „кормчий”). Тук думата е употребена в смисъл на подправка, фалшификация, подобно на разреждането на виното от кръчмарите, или изопачаване, деформиране, нечисто търгуване. Справка в гръцкия текст на 2 пр. на VІ Вселенски събор. (Обяснение на бълг. прев.)

**** Старобългарския превод. (Б. пр.)

***** Виж по-горе, бел. 2.

******Църковно наказание. (Б. пр.)

*******Разрешение (старобългарски) = развързване, освобождаване (от вина и наказание за грехове).

Следва