Андрей Десницки**

Човекът се обръща към Бога. Започва да говори с Него и можем да наречем това молитва. След това се обръща към други, за да им разкаже за Бога и така сам по-добре да разбере съдържанието на собствената си вяра – това можем да наречем богословие. Говори човешки език, защото ангелски не знае и това е много естествено и правилно. Същевременно, този човек не може да се намира постоянно в състояние на святост, на озарение, на пламенна молитва. Нужни са му и чужди, земни думи – като ориентири. Те не заменят собствения опит, но му помагат да се разкрие, да се състои – така, както чужди стихове за любовта помагат да разберем и изразим и нашата собствена любов.Затова богословието просто е необходимо. Без него и без църковната молитва с чуждите слова (думите на други), вярващият лесно става жертва на собствени фантазии и чужда недобросъвестност. Ересите, неверните представи за Бога действително ги има и за да се доближим до Истината е необходимо да можем да различим истина от лъжа.

Думите за Бога са призвани да станат икона, която води към Бога. Може обаче да стане и обратното – да се превърнат в идоли. Човекът извлича от думите, както някога от дървото и камъка, образ на Бога. Този образ е създаден по неговия вкус, разбиране и умение, а след това започва предано да му се покланя, понякога дори да му принася човешки жертви. Как се получава това?

Бог е друг. Всяко дадено Му определение, било то и най-вярното, ще е непълно и неточно. Когато Го наричаме любящ или справедлив, обикновено проектираме върху Него нашите представи за любов или справедливост, а след това разсъждаваме именно върху тях. Има предание за древен богослов, който се разхождал по брега на морето, размишлявал за Бога и изведнъж видял едно дете да излива вода в малка дупка. „Какво правиш?” – попитал богословът. „Искам да налея морето в дупката!” – отговорило то. Богословът започнал да се смее. Тогава детето му казало: „А ти не правиш ли същото, като се опитваш да вместиш Бога в своя разум?”.

Богословските понятия могат условно да се разделят на две групи. Едни от тях изразяват съвсем конкретни неща, достъпни за чувственото възприятие, като смъртта и възкресението. Ако казваме, че Христос е умрял и възкръснал, това ще звучи различно на различните езици, но смисълът на казаното много точно ще съвпада. В богословието обаче има идеи, които дори носителите на един и същи език ще възприемат различно, например: светостта, страхът Божи или праведността.

Христос умря и възкръсна заради нас и заради нашето спасение. Това е факт. Но богословите обикновено разсъждават за друго: да кажем, кой, как и кому е принесена изкупителната жертва на Голгота или кога, как и в какъв смисъл хлябът и виното стават в Евхаристията Тяло и Кръв Христови. А това са вече сложни понятия, които различни хора възприемат различно. И става невъзможно да се намери формулировка, която да бъде разбирана от всички еднакво.

Ами ако тези думи, освен всичко друго, ни се налага да преведем на чужд език? Дори добре познатите на всеки предмети и явления от окръжаващия свят различните народи разбират различно. Така например, в руския има много думи за обозначаване на различни видове сняг и лед и свързаното с тях зимно време: наледь, изморось, иней, наст, пурга, вьюга, сугроб, поземка. В английския броят на тези думи е много по-малък, а в някои африкански езици това се означава с общи изрази: бяло, хладно. Ескимосите, например, наричат различно снега, вече е паднал и лежащ на земята, и този, който се сипе от небето, така както различаваме локвата от дъжда. И това е напълно естествено, ако си дадем сметка, каква роля играе снегът в живота на този народ[1].Всяка дума или понятие може да бъде възприето правилно само в контекста на своята система. Ако на незапознат с нашия климат африканец се опитаме да обясним разликите между пурга и поземка, между наледь и наст, то той със сигурност нищо няма да разбере. Когато пък става въпрос за неща от духовната сфера, рискът от неразбиране нараства неимоверно много.

Така например, знаем за ересите на монофизитите и монотелитите, изопачавали учението на Църквата за Христос с умаляване на пълнотата на човешката Му природа. Тези ереси реално са съществували и са били отхвърлени от Църквата. Но когато днес наричаме някого монофизит, ние трябва да се убедим, че това е действително ерес, а не различие в терминологията.

Така например, православните гърци казват, че в Христос има две природи – Божествена и човешка, и две воли, доколкото на всяка природа неизбежно съответства нейно желание. Но някои сирийци настоявали, че в Христос има една воля, тъй като в Него има и една Личност. Можем да кажем, че и двете страни са били посвоему прави, тъй като гръцкият термин за воля[2] съвсем не се покрива със сирийското (цевяна) – в гръцкия на този сирийски израз по-скоро отговаря γνώμη[3]. От друга страна, гърците настояват, че в Христос има една Ипостас, тъй като една е Личността. Сирийците обаче казват, че в Него има две „γνώμη”, доколкото е и Бог, и човек. На това сирийско слово повече съответства гръцкото φύσις[4], термини, които на руски дори не се превеждат и затова се е наложило да бъдат заимствани и се употребяват с гръцкото им звучене[5].

Следователно, ако възприемем тези термини изолирано от целия комплекс от богословски представи, не би се получило нищо друго, освен безсмислени препирни. Една или две воли? Една или две ипостаси? Ако зададем този въпрос на повечето наши редови енориаши, те също биха се затруднили да отговорят. И не само те, но и доста свещенослужители също няма да могат да отговорят… И, което е най-важно: дори и да се научат на тези премъдрости, това едва ли ще ги доближи до Бога.

Може би следва да се обърнем към Библията, за да намерим ясни и еднозначни деления, които биха позволили да се решат тези недоумения? Да се спрем, например, на думата ипостас. В гръцкия превод на Стария Завет тя се среща 23 пъти, но никъде няма терминологично значение. Например:

„… Когато земята разтвори уста и сред цял Израил погълна тях и челядите им, и шатрите им и целия имот, който имаха…” (Второзаконие 11:6).

„… Върнете се, дъщери мои, идете си, защото аз съм вече стара и не мога да се омъжа; та и да кажех: „имам още надежда…” (Рут 1:12).

„Ето, Ти си ми дал дни колкото педя, и векът ми е като нищо пред Тебе” (Псалом 38:6).

„Затънах в дълбоко блато, и няма на що да застана (буквално – няма ипостас)” (Псалом 68:3).

В Новия Завет тази дума се среща пет пъти:

„… Та да не би, ако дойдат с мене македонци и ви намерят неприготвени, да останем посрамени ние (за да не казваме вие), след като сме ви хвалили с такава увереност…” (2 Кор. 9:4).

„Което казвам с такова самоуверено хвалене, не го казвам по Господа, а като че ли в безумие” (2 Кор. 11:17).

„(Христос)… бидейки сияние на славата и образ на Неговата ипостас и държейки всичко с мощното Си слово…” (Евреи 1:3).

„Защото ние станахме причастници на Христа, стига само здраво да запазим докрай наченатата вяра (буквално наченатата ипостас)… (Евреи 3:14).

„А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда…” (Евреи 11:1).

С други думи, в Библията с думата ипостас се обозначава нещо твърдо, реално, съществуващо, но никъде не съвпада с богословския термин ипостас, взет по-скоро от гръцката философия, а не от Библията. Дори цитатът от Евреи 1:3 силно се отличава от съвременния богословски език.

Проблемът се състои в това, че Свещеното Писание предпочита да говори с човека не с богословски формули, а с разкази, притчи и метафори. Христос не е писал катехизиси, а е разказвал на слушателите Си за лозето, за рибарите и за овцете. Той не говори за Триипостасния и Единосъщен Бог, а за Себе си и за Отец. Обръща се не към подбрана аудитория, а към живия човек в неговото обкръжение и ежедневие. Нещо повече, дори най-наситените с богословски формулировки книги на Библията – Посланията на апостол Павел – са построени основно на същия принцип. Апостол Павел се обръща към конкретни хора и говори за конкретни техни проблеми. Богословите от следващите векове обаче нерядко изваждат от контекста думите му, полагат ги в някакъв удобен за тях порядък и строят учение на св. апостол Павел по еди-кой-си предмет или въпрос, сякаш държат в ръце конспект лекции, четени от апостола в Богословския факултет на университета.Клайв Стейпълс Луис[6] привежда удивителен пример от Фил. 2:12-13: „Тъй щото, възлюбени мои…, със страх и трепет вършете вашето спасение, защото Бог е, Който ви прави и да искате, и да действате според благата Му воля”. Ако вземем първата част на този израз се получава, че човек се спасява сам, със свои усилия (крайно пелагианство), ако вземем втората, се получава, че е само играчка в ръцете на Бога, Който Сам избира дали да го спаси (краен августинизъм). Възниква пространството на интерпретацията, усвоено, разбира се, от различните богословски школи различно. Това е и причината в християнството да съществуват такова много изповедания и богословски школи, всяка от които да признава Библията за свой висш авторитет, но всички да я четат различно.

Метафорите и образите водят към сърдечно и опитно възприемане на идеята, те често учат по-пълно и добре от богословските трактати, обърнати изключително към разума. На тях обаче, обикновено им не достига точност и поради това са необходими трактатите, богословските формули. Стига само едното да не бъде приемано за друго.

Да се отличи формулата от метафората не винаги е толкова лесно – по време на Реформацията римокатолици и протестанти спорят дали думите на Спасителя това е Моето тяло трябва да се разбират метафорично. На пътя пък от Иерусалим за Иерихон има заведение, което се гордее, че се намира на мястото на гостилницата, където добрият самарянин е донесъл нападнатия от разбойници пътник, макар повечето читатели на Библията да разбират тази история като притча.

Има ли изход от субективизма? Разбира се. Той е отдавна известен: Преданието. В едно и също Евангелие, от Иоан, Христос казва противоположни на вид неща: „Аз и Отец сме едно” (10:30) и „Отец е по-голям от Мене” (14:28). Единият израз може да се разбере само през другия. Преданието е това, което ни подсказва, кое е главното тук: Аз и Отец сме едно. Вторият израз не отменя първия, но говори за доброволно подчинение на Сина спрямо Отца, за това, как Той се е умалил при въплъщението.

Съществува, разбира се, и друга трактовка. В древността арианите, а в наши дни Свидетелите на Иехова настояват, че Христос съвсем не бил равен на Бога и че за основа трябва да бъде взет изразът Отец е по-голям от Мене.И къде е критерият за избор? Ако тълкуваме Библията изключително отвътре на нея самата, то критерий липсва: може да бъде разбрано така, може да бъде разбрано и другояче. Но го има и колективният опит от четенето на този текст от общността на вярващите, която и го поражда – ето това наричаме Църковно предание. Както пише отец Георги Флоровски[7], „догматическите спорове в Църквата са се водили не за съдържанието на вярата. В известен смисъл са спорили за думите – търсили и извайвали богоприлични изрази за все още незакрепения в словесни одежди цялостен и тъждествен опит”, тоест изначален е опитът, а словесните одеяния са търсени според необходимостта.

Да вземем още един небиблейски термин – единосъщен. До споровете с арианите в Църквата този термин не съществува. Съществува обаче вярата в единството на Отца и Сина. За много енориаши в православните храмове разликата между тези неща не е съвсем ясна и можем да кажем, че богословското им образование остава на доникейско ниво. Ереста възниква, както и при арианите, когато започва противопоставянето на единосъщието на подобосъщието. Сама по себе си, правилната употреба на правилните думи все още нищо не означава, точно така, както нищо не означава и отсъствието им.

Що се отнася до арианите, преди време успях да видя иеховистка брошура. На корицата имаше картина на двама безупречно облечени мъже, беседващи някъде на улицата с трети. Държаха в ръце отворена Библия, а единият сочеше с палец място в текста. Няма значение къде точно сочеше. Къде започва сектантството, ереста? Именно там, където от пълния текст на Писанието в движение се извадят някакъв брой цитати, от които с известна ловкост може да се докаже всичко, каквото пожелаем.

Но… не постъпваме ли често с Библията и ние така? Сборник с цитати и образи, свалян от лавицата само тогава, когато имаме необходимост да подкрепим собствената си гледна точка с конкретен израз. Човекът не може или не желае да обхване с погледа си цялостната картина, не желае да се учи, но желае да учителства – и ето, сборник с цитати, наготово… След което обаче идва друг човек, захваща се за друг цитат и така се започва спор.Прочел, например, някой си, че на Голгота извършеното от Христос изкупление трябва да се разбира така: Бог Син заплаща на Бог Отец дълга, направен от грешния човек. Възмутен от непълнотата и земността на тази метафора (а това, разбира се, е метафора), човекът е възмутен: това съвсем не е така, защо трябва да се плаща откуп на Бога като на бандит, след като Бог е любов. И започва да повтаря съвършено вярната формула Бог е Любов, при това я повтаря така често и така страстно, че друг човек, на свой ред, също се възмущава и пита: извинявайте, ама защо тогава е била необходима Голгота? Нима пренебрегваме факта, че Христос проля Своята Кръв за нас и за нашите грехове? Защото и това е правилна формулировка…

Но не формулировките са главното тук. Важни и нужни, те лесно могат да бъдат превърнати в идоли. И тогава нашата православност се свежда до борба за правилните думи извън правилния контекст, а още по-точно – до борба против неправилните (непривични, непонятни, подозрителни) думи, тоест за думи, против непонятното…

Човек взима един съвсем правилен и верен израз (например, Бог е Любов, или вие сте призвани за свобода, или всеки, който призове името Господне, ще се спаси) и вместо да отиде отвъд цитата, към скритата в него Истина, се кланя на самия цитат, изграждайки едностранчиво богословие, примитивно като звук от тъпан на шаман. Той вкарва Бога в собствените си представи за любов, свобода, спасение. И Бог се оказва малко домашно божество, уютно стоящо на лавица над камината. Всеки избира идол според своя си характер, възпитание, привички. И всичко излишно, което не импонира, изхвърля вън.Подобна богословска система са имали юдеите при идването на Спасителя. Те са имали съвсем точни, конкретни представи за Месия, при това като цяло верни: че Той ще спаси Израил и ще утвърди Своето царство. Но точно тези представи попречили на юдеите да видят Месия, когато Той действително дошъл… Оказал се съвсем не такъв, какъвто Го очаквали юдеите, и точно това не могли да Му простят.

Да видим за какво обикновено Христос упреква хората, които е срещал по Своя земен път. Противно на очакванията, Той съвсем не ги е упреквал за лични грехове… Разбира се, по онова време грехът се е наричал с името си – грях, а да се пусне на свобода хваната в прелюбодейство жена, е можело само в общество, където подобен грях се е наказвал наистина със смърт. В нашето общество, преживяло сексуалната революция и вярващо във всеобщото право на блуд, Христос би казал на тази жена нещо много по-строго от онова иди си и повече не греши.

В Евангелието обаче най-тежките упреци и най-ярки изобличения са отправяни именно към тези, които вписват Бога в собствената си богословска система. За Неговите ученици, след всичките чудеса, които върши Христос, не е било чак толкова трудно да Го признаят за Месия. Но много по-труден е бил един друг урок: Месия превъзхожда с много техните очаквания. На тях просто им се е искало да свалят от власт чужденците и грешниците, да седнат Нему отляво и отдясно, да изпепелят непослушните самаряни и най-главното – в никакъв случай да не допуснат смъртта на своя Учител. Нима те са искали нещо лошо? Не, разбира се, че не.Не и заради тридесетте си сребърника Юда Искариот извършва най-страшното предателство. Като човек, работещ с пари и пазещ касата, той е можел да си присвои много по-голяма сума. Тогава защо? Мнозина смятат, че Юда се е разочаровал от своя Учител, Който не пожелал да изгони римляните и затова решил да Го провокира, като Го вкара в открит конфликт с властта. Да види как ще се държи в подобна ситуация. Месия е трябвало да съответства на очакванията на Юда… Дори за останалите ученици Христови пътят към Истината дълго време остава застлан с тези шаблони.

Разбира се, нямаме право да правим от Христос „борец със системата” подобно на анархистите. В края на краищата Той казва: Не да наруша Съм дошъл, но да изпълня, и така потвърждава необходимостта и правото на закона. Защото законът сам по себе си не е лош – лошо е, когато с него се подменя Живота (тоест Бога), когато живата човешка душа е поставена върху Прокрустовото ложе[8] на строго премерените правила. Дори и църковната проповед често звучи – както ми сподели веднъж мой познат – „сякаш се опитваме да дадем на Бога урок по философия”. Не, точно това от нас Бог не очаква.

И така, ако в изричащия думите Бог е Любов не звучи любов, ако говорещият за свобода не се стреми да се освободи от страстите, той в най-добрия случай пустослови, а в най-лошия – идолопоклонства. По-добре да кажеш едно простичко добро утро!, но така, че в тези думи да прозвучи ехото на Божествената любов и човешката свобода.

Тук трябва да направя много важна уговорка. Ако някой е разбрал думите ми в смисъл, че е по-добре да живеем без всякакво богословие, защото Бог е на всеки в душата и не е важно как Го наричаме – Пресвета Троица, Ваал или Кетцалкоатл – той въобще не ме е разбрал. Това е все едно да кажете на жена си: ти си ми в сърцето и е все едно в чия постеля прекарвам нощта си. Не случайно Библията постоянно описва езичеството като тежък блуд. За който не е важно да знае Името, за такъв не е важна и Личността.

Богословието ни е много необходимо, още повече, че то само определя своите граници. Да си спомним за най-важното за православната традиция различие между същността и енергиите на Бога. В православието това различие се свързва с името на св. Григорий Паламà, а в юдаизма, между впрочем, за подобно нещо говори Маймонид. Същността е непознаваема, безкрайно над всички наши категории и представи. Дори в Откровението Бог ни дава да знаем онова, което ни е нужно, но то съвсем не е всичко. Тук е източникът на апофатичното богословие, което казва, какво не е Бог. А енергиите, като проява на Бога в този свят, са напълно достъпни за човешкото възприятие. За тях говори катафатичното, положителното богословие. Всъщност, казвайки че Бог е Любов, говорим именно за тези енергии: Бог ме обича и чака от мен също любов. Следователно, във всяка секунда от живота тези думи са призив, на който, в една или друга степен или отговаряме, или не. Богословието е много необходимо, но не за Бога, а за нас – за да не се отклоним от пътя, водещ към Него.

В допълнение бих искал да приведа думите и на други хора, с които обсъждахме този проблем в интернет и които ми помогнаха в разрешаването на проблема.

Надежда: „Бог се познава със сърцето, с душата. Според степента на възрастване представата за Бога може да се променя, допълва, някои моменти от тази представа ще бъдат преосмислени. И това е напълно нормално. А сега магазинчетата изобилстват от джобни издания – брошури, пълни със съвети за всички случаи: какво трябва да знаят момчетата и момичетата, войниците и семейните, бременните и алкохолиците, къде в дома да сложим икона, как да се борим със сектите и икуменизма. Четеш и косите ти настръхват. Дали това е духовна инфантилност или страх от ползването на дадената ни от Бога свобода, от това да се учим да мислим и взимаме решения, дали е страхът ами ако нищо не разбера от отците на Църквата?

Вл. Мурлиев: „Някой някога бе отбелязал: По-рано бе Пушкин, а сега пушкинисти. Почти същото според мен отдавна се случва с това, което наричат богословие. Преди са били Отците – богослови, а сега са патролозите. Както има литература и литературна критика, така има и богословие и богословска критика. И много проблеми възникват от смесването на тези понятия. Богословието се оказва наука – със свои систематични методи, класификации, изучаване на древни езици и текстове… Пишат се дисертации, учебници по богословие; четат ги, изучават ги, възниква илюзията за богопознание; и ето новопоявилият се богослов, въоръжен с арсенал от цитати и обемни учебници, смело изобличава многочислените ереси на опонентите. А когато човек сподели свои мисли за Бога и духовния живот, веднага го карат да се позове на св. Отци и го затрупват с цитати, изобличават и изобличават… Възможно е реално лично да си в хармония и мир с Бога и да строиш интелектуални модели и системи. Това обаче са различни неща. Може би е съвсем естествено? Спомням си в детството, всички дискусии преминаваха примерно така: А на мен татко ми каза…, Не, ето какво ми каза на мен татко. Може би всички ние трябва – и лично, и заедно – просто спокойно и търпеливо да преживеем този етап?”.

С. Каринский: „Попитай който и да е от нас, грешни ли сме, и ще отговорим: да. Съвършен ли е нашият разум? – разбира се, че не. Но когато започнем да цитираме Свещеното Писание и Отците, става нещо странно. Уверени сме, че всичко е понятно, разбираемо, че знаем какво точно са искали да кажат Отците. И започваме да бием с тези св. Отци нашите опоненти по главата. Език, на който е възможно да се изкаже нещо реално, не ни е даден. Той всеки път се създава, отново и отново, в стремежа към реалността. Има аналогия с поезията. Поетичното слово се получава (подготвя) с векове. То трябва да е абсолютно ново и при това с милиони нитчета свързано с всички други поетични слова от всички векове. Именно поради това с едно слово може да се каже толкова много”.

Превод: Венцислав Каравълчев

___________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източници на изображенията – http://www.yandex.ru и http://desnitsky.ru

** Десницкий, А., „Несколько слов в защиту Бога от богословов” – В: Альфа и Омега, 1 (45), 2006, с. 215-224 (бел. прев.).

[1]. Ще добавим, че в африканските езици има десетки думи, описващи походката – нещо много важно за ловеца, а в арабския има не по-малко думи, които описват качествата и свойствата на камилата. Такова лексикално изобилие има отчасти и исторически характер: колко ли носители на руския като матерен език днес знаят израза „масти лошадей” (окраската на гривата, очите, кожата и т. н. на коня)? И ако знаем някоя дума, то дали я разбираме? Колко от нас точно си представят цвят, който на руски наричаме гнедой (рижо-червеникаво-кафяв цвят)?

[2]. Θέλημα – воля, желание (бел. прев.).

[3]. Мисъл, разум, разсъдък, ум, дух (бел. прев.).

[4]. Природа, естество, произход (бел. прев.).

[5]. Селезнев, Н. Христология Ассирийской Церкви Востока, М. 2002.

[6]. Льюис, К. С. „Письма к Малкольму” – В: Собрание сочинений, т. 8, М. 2000, с. 372.

[7]. В статията си: „Два завета” – В: http://www.fatheralexander.org/booklets/russian/dva_zaveta_florovsky.htm.

[8]. Прокруст – в древногръцката митология – е прозвището на атинския разбойник-великан Дамаст (или Полипемон), който подлагал пътниците на изпитание: пробвал дали съвпадат с размера на неговото легло, т. нар. Прокрустово ложе. При липса на съвпадение на по-високите режел краката, а по-ниските разтеглял.

Проф. д-р Христо Н. Гяуров

Въпросите относно произхода и канона на новозаветните свещени книги имат особено важно значение в областта на Свещеното Писание на Новия Завет. По­ради това си значение те се изследват усилено и обстойно от учените още от първите времена  на християнството и до сегашно време. Създала се е огромна литература върху тях.Гръцката дума канон – ò κανών – όνος, произхожда от думата ή κάνη (тръстика), която има негръцки, а семитски произход. Думата канон има многобройни и разнообразни значения, които могат да бъдат разпределени в следните четири групи: I – прът, линия, инструмент за определяне на прави линии при дърводелството и зидарството; II- правило (regula), образец, пример; III- плоча или дъска с надпис, таблица, списък, каталог, сборник; IV – дял, данък (граждански или църковен). Поради многобройните си значения тя се употребява в различни науки – философията, църковното право, литургиката и Свещеното Писание. В израза «канон на Свещеното Писание» тя се употребява със значение «сборник». В ка­нона на Свещеното Писание на Новия Завет влизат 27 книги: четири евангелия – от Матей, Марк, Лука и Иоан; книгата Деяния на св. Апостоли; 7 съборни послания – едно на апостол Иаков, две на апостол Петър, три на апостол Иоан и едно на апостол Иуда; 14 послания на апостол Павел – до Римляни, две до Коринтяни, до Галатяни, до Ефесяни, до Филипяни, до Колосяни, две до Солуняни, две до Тимотей, до Тит, до Филимон и до Евреите, Апокалипсисът – Откровението на апостол Иоан.

Най-ранна, по време, книга в Свещеното Писание на Новия Завет е евангелието на св. апостол Матей. То било написано на еврейски език. За това свидетелства апостолският мъж св. Папий Иераполски, живял и работил в края на първи век и първата половина на втория. «Матей – казва св. Папий, – според едно предание от св. апостол Иоан, – записал беседите – τα λόγια (на Господа, б. н.), а ги тълкувал всеки, както могъл.» (у Евсевий Кесарийски, Църковна история III, 39). Под τα λόγια трябва да се разбира св. евангелие от Матей. Св. Папий бил написал съчинение в пет книги под заглавие «Изяснения на Господните изречения (λογίων)» И в това заглавие думата τα λόγια е употребена със значение «евангелия». Има пълни основания да се допусне, че в споменатото си съчинение св. Папий тълкувал четирите канонически евангелия. За това, че евангелист Матей написал евангелието си на еврейски език, свидетелстват мнозина древни църковни пи­сатели: св. Ириней Лионски (Против ересите, 3, 1, 1), Ориген (у Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 25), Евсевий Кесарийски (Църковна история, 3, 24) и други. Според едни учени евангелието било написано на древноеврейски език, а според други – на арамейски език, на който език евреите говорели в Палестина през времето на Иисуса Христа. Основателно е мнението на вторите учени. Има основание да се приеме, че сам евангелист Матей превел евангелието си на гръцки език, на който език то се е запазило до сегашно време.

Евангелието от Матей било написано в Палестина (вероятно в град Иерусалим) през 41-ва година. «Матей – казва древният църковен историк Евсевий Кесарийски (+340 година), – като проповядвал първоначално между евреите, а след това, като имал намерение да иде към други, съставил на родния си език известното сега под негово име евангелие, с цел, щото това Писание да замести за християните, от които той се отдалечавал, липсата на неговото присъствие» (Църковна исто­рия, III, 24). Евангелист Матей напуснал Палестина през 42-ра година, през която го­дина напуснали Палестина мнозина от апостолите, поради гонението против хри­стияните, повдигнато от цар Ирод Агрипа I. Че евангелист Матей написал евангелието си през времето на цар Ирод Агрипа I се вижда от обстоятелството, че в своето евангелие той поместил обстойно речите на Иисуса Христа против книжниците и фарисеите, тъй като те били покровителствани от този цар. Като изброява апо­столите на Иисуса Христа, евангелист Матей нарича себе си, от скромност, митар (Матей 10:3), какъвто той не е наречен в списъците на св. апостоли, дадени от евангели­стите Марк и Лука (Марк 3:18; Деян. 1, 13).

Освен у св. Папий Иераполски и у Евсевий Кесарийски, и у мнозина други древни църковни писатели има свидетелства, че първото каноническо евангелие било написано от евангелист Матей. Такива свидетелства има у св. Ириней Лионски (+ около 202 година) – Против ересите, 3, 1, 1; 5, 8; у Ориген (+254 година) – в Църковна история на Евсевий Кесарийски, 6, 25; у Тертулиан (+ първата половина на III век) – Против Маркион, 4, 2 и други.

Втора, по време, новозаветна свещена книга е евангелието от св. апостол Марк, който, според древно предание, бил от числото на 70-те Христови апостоли. Своето евангелие той написал през 44-та година в град Рим. Че св. евангелист Марк е бил в град Рим и там написал своето евангелие, може да се види от следните обстоятел­ства. През нощта, когато св. апостол Петър бил изведен по чудесен начин от тъмницата, в която бил затворен от цар Ирод Агрипа I, той отишъл в къщата на Мария, май­ката на евангелист Марк и оттам още през същата нощ отишъл «на друго място», както повествува дееписателят св. апостол Лука (Деян. 12:17). Другото място, в което отишъл апостол Петър, е град Рим. Като напуснал Палестина, апостол Петър минал през малоазийските страни Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния (вж. 1 Петр. 1:1); от тези страни той преминал в Македония, оттам в Гърция – град Коринт, и оттам отишъл в град Рим. Когато апостол Петър напуснал къщата на Мария, майката на евангелист Марк, той взел със себе си евангелист Марк. Че това е така, може да се за­ключи от обстоятелството, че в първото си послание (5:13) той праща поздрав на християните в гореспоменатите малоазийски страни от Марк, като познат на тях.

Св. апостол Петър отишъл в Рим, както съобщава Евсевий Кесарийски (Църковна история 2, 14, 15), в 42-ра година, в началото на управлението на император Клавдий[1]. В Рим евангелист Марк слушал речите на апостол Петър за живота и дейността на Иисуса Христа и ги записал, по молбата на римските християни, в своето евангелие. Като тълкува 1 Петр. 5:13, Климент Александрийски (+ около 215 година) казва: «Марк, спът­никът на Петра, когато Петър проповядвал открито евангелието в Рим пред някои императорски конници и привеждал много свидетелства за Христа, замолен от тях, да бъде запазено за памет това, което било говорено, съставил от това, което било проповядвано от Петра, евангелие, наричано Евангелие от Марк» (вж. Th. Zahn, Еinl. i. d. Ν. Testament, 2. AufL, Bd. II, 1924, S. 218).

Свидетелство за написването на второто каноническо евангелие от Марк дава и св. Папий Иераполски. Като говори за написването на евангелието от Марк, той, според едно предание от св. апостол Иоан, казва: «Марк, изтълкувателят на Петър, записал с точност всичко, каквото запомнил» (у Евсевий Кесарийски, Църковна история 3, 39).

Като излага извеждането на Иисуса Христа от Гетсиманската градина, дето бил предаден от Иуда Искариотски, евангелист Марк казва: «Един момък, обвит с платнище по голо тяло, вървеше подире Му; и войниците го хванаха. Но той, като остави платнището, избяга гол от тях» (14:51-52). Този младеж, както се признава от мнозина видни екзегети в древно и ново време, е самият евангелист Марк, който, от скромност, скрива своето име.

Че евангелието от Марк било написано в град Рим, се вижда още и от обстоятелството, че в него има латинизми (12:42; 15:16).

За написването на второто каноническо евангелие от евангелист Марк свидетелстват,освен св. Папий Иераполски,Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски, още и мнозина други древни църковни писатели: св. Иустин Мъченик (+ около 165 година) в «Разговор с Трифон Иудеина», 106; св. Ириней Лионски (Против ересите, 3, 1, 1); Тертулиан (Против Маркион, 4, 5); Ориген (в Църковна история на Евсевий Кесарийски, 6, 25) и други.

Св. евангелист Лука написал две новозаветни свещени книги: Евангелие и книгата Деяния на св. Апостоли. В края на книгата си Деяния на св. Апостоли, като говори за първите, двугодишни, римски окови на св. апостол Павел, евангелист Лука пише: «Павел живя цели две години в особена наемна къща и приемаше всички, които отиваха при него, като проповядваше царството Божие и учеше за Господа Иисуса Христа с пълно дързновение, безпрепятствено» (28:30-31). С тези думи евангелист Лука завършва тази си книга. Св. апостол Павел отишъл в град Рим, за да бъде съден от кесаря като римски гражданин, както ще бъде изтъкнато по-нататък, през първата половина на 61-ва година. В окови той стоял там две години – от средата 61-ва до средата на 63-та година. Евангелист Лука не бил в град Рим при съденето на апостол Павел от кесаря (вж. 2 Тим. 4:16-17). Оттук може да се заключи, че евангелист Лука написал книгата си Деяния на св. Апостоли през първата половина на 63-та година, или около средата на тази година, в град Рим, преди да се започне съденето на апостол Павел от кесаря. Св. Иполит Римски в съставения от него около 190-та година Мураториев канон ясно и определено свидетелства, че книгата Деяния на св. Апостоли била написана от евангелист Лука. За написването на тази книга от евангелист Лука свидетелстват и мнозина древни църковни писатели: св. Ириней Лионски (Против ересите, 3, 14, 1; 3, 13, 3); Климент Александрийски (Стромати, 5, 12), Евсевий Кесарийски (Църковна история 3, 4, 6-8), блажени Иероним (За знаменитите мъже, 7) и други.

От мястото, дето евангелист Лука написал книгата си Деяния на св. Апостоли и от годината, в която я написал, може да се съди за мястото и годината на написването на неговото евангелие. В началото на книгата си Деяния на св. Апостоли евангелист Лука казва: «първата книга, о, Теофиле, написах за всичко, що Иисус начена да върши и учи, до деня, когато се възнесе» (1:1-2). Ясно е, че под «първата книга» тук трябва да се разбира евангелието от Лука и че това евангелие било написано преди книгата Деяния на св. Апостоли. Тъй като книгата Деяния на св. Апостоли била написана в град Рим през първата половина на 63-та година или около средата на тази година, има основания да се допусне, че евангелието от Лука било написано също в град Рим малко по-рано – в началото на 63-та или в края на 62-ра година.

Че евангелието от Лука било написано в град Рим, може да се съди и от това, че в езика му има някои латинизми (7:4; 14:18).

Подобно на евангелист Марк, и евангелист Лука не съобщава, поради скромност, своето име в евангелието си. В разказа си за явяването на възкръсналия Иисус Христос на двама ученици по пътя за Емаус (Лука 24:13-32) евангелист Лука съоб­щава името само на единия ученик – Клеопа; името на другия ученик, който е самият той, не съобщава.

За мястото и времето на написването на петте новозаветни свещени книги на св. апостол и евангелист Иоан може да се съди въз основа на неговия живот. Според древно църковно предание, засвидетелствано у мнозина древни църковни писатели – св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, Ориген, Тертулиан, Евсевий Ке­сарийски и други, – апостол Иоан прекарал последните години от живота си в малоазийския град Ефес, където той, според съобщението на Симеон Метафраст, се бил преселил през време на Нероновото гонение против християните. В този град апостол Иоан починал и там бил погребан. В писмото си до папа Виктор (189-199 година) ефеският епископ Поликрат пише: «в Азия са погребани велики началоводители… също Иоан, който се бил облегнал върху гърдите на Господа,… е погребан в град Ефес» (у Евсевий Кесарийски, Църковна история, 5, 24). В град Ефес била построена църква на името на апостол Иоан, която била преустроена от император Юстиниан и по-късно раз­рушена. При разкопките, които бяха направени неотдавна в град Ефес, бяха на­мерени под църквата, посветена на св. апостол Иоан, пет подземни помещения, раз­положени в кръст. «Няма никакво съмнение – казва ученият Иосиф Кайл, – че едно от тези помещения е гроб на Иоан Богослов, или дори цялата система помещения» (Jahresh. d. öster. archäol. Inst. in Wien, B. XXIV, 1928, Beiblatt, S. 59).

В 14-та година от управлението на император Домициан (81-96 година), значи в 95 година, св. апостол Иоан бил заточен на остров Патмос, намиращ се в Средиземно море недалеч от бреговете на Мала Азия. От това заточение той се върнал след смъртта на император Домициан, през времето на император Нерва (96-98 година). Връщането на апостол Иоан от остров Патмос в град Ефес станало, навярно, през 97-ма година. За зато­чението му на остров Патмос и за връщането му в град Ефес свидетелстват древните църковни писатели: св. Ириней Лионски (Против ересите, 5, 30, 3), Ориген (Тълкуване на Матей 16, 6), блажени Иероним («Знаменитите мъже», 9), Евсевий Кесарийски (Църковна история 3, 18, 20, 23).

През време на заточението си на остров Патмос, в 95-та или 96-та година, апостол Иоан написал книгата си Апокалипсис – Откровение, както сам той съобщава в нея (1:9). За написването на Апокалипсиса от евангелист Иоан свидетелстват мно­зина древни църковни писатели – св. Иустин Мъченик (Разговор с Трифона Иудеина, 81), св. Ириней Лионски (Против ересите, 4, 20; 5, 26, 30),Тертулиан (De praescr., 33; Contra Marc., 3, 14, 24; 4, 5) и други. Св. Иустин Мъченик казва: «освен това у нас някой, на име Йоан, един от Христовите апостоли, в даденото му Откровение (έν άποκαλύψει)…» – Разговор с Трифона Иудеина, 81.

След като се върнал от заточението си на остров Патмос в град Ефес през 97-ма го­дина, в следващата 98-ма година св. апостол Иоан написал в този град своето евангелие. Въпросът за написването на четвъртото каноническо евангелие от апостол Иоан се разглежда усилено и обстойно в богословската книжнина от два века насам. Той е известен под името «Иоанов въпрос». Почти всяка година се появяват изследвания за него. Създала се е голяма литература по този въпрос. Някои богослови, предимно протестанти-рационалисти, неоснователно намират, че това евангелие било напи­сано не от евангелист Иоан.

В древната християнска писменост има твърди свидетелства за написването на четвъртото каноническо евангелие от св. апостол Иоан. В Мураториевия канон, съставен от св. Иполит Римски около 190-та година, изрично се казва, че това евангелие било написано от anостол Иоан. След като съобщава, че първото каноническо евангелие било написано от евангелист Матей, второто – от евангелист Марк, третото – от евангелист Лука, св. Ириней Лионски казва за четвъртото евангелие: «след това Иоан, ученик на Господа, на Чиито гърди той се бил облегнал, също издал евангелие през време на своето пребиваване в град Ефес» (Против ересите, 3, 1, 1). Ясни и твърди свидетелства за написването на четвъртото каноническо евангелие от апостол Иоан има у Ориген (в Църковна история на Евсевий Кесарийски, 6, 25) и у мнозина други древни църковни писатели. Като говори за апостол Иоан, според свидетелството на Климент Александрийски, Евсевий Кесарийски казва: «Нека да видим и писанията, които безпрекословно принадлежат на самия този апостол. Преди всичко трябва да бъде признато означеното с негово име Евангелие, известно на поднебесните църкви» (Църковна история, 3, 24).

И в съдържанието на четвъртото каноническо евангелие има ясни и убедителни доказателства, че то било написано от св. евангелист Иоан. Подобно на светите евангелисти Марк и Лука, и св. евангелист Иоан не споменава, поради скромност, своето име в евангелието си. Не споменава той не само своето име, но и имената на баща си Заведей, на майка си Саломия и на брат си Иаков. Това никой друг не би сторил, освен сам евангелист Иоан. Като разказва за отиването на двама уче­ници на св. Иоан Предтеча при Иисуса Христа, апостол Иоан съобщава името само на единия ученик – апостол Андрей; името на другия ученик той не споменава, защото този ученик е самият той. За апостол Андрей апостол Иоан казва: «той пръв намира брата си Симона» (Иоан 1:41). От тези негови думи може да се заключи, че той намерил «втори» брат си Иаков.

В своето Евангелие св. апостол Иоан нарича себе си обичен ученик на Иисуса Христа. Като разказва за Тайната вечеря, апостол Иоан пише: «а един от учениците, когото Иисус обичаше, се беше облегнал на гърдите Иисусови» (Иоан 13:23; срв. 19:26, 20:2; 21:7, 20). На няколко места в Свещеното  Писание на Новия Завет се съобщава, че апостол Петър и апостол Иоан действали при много случаи заедно (Деян. 3 и 4 глава; 8:14-17). Ако при такива случаи е посочен единият от тях, може с положителност да се знае, кой е другият. Като говори за апостол Петър и за един ученик, който бил с него, апостол Иоан нарича този ученик «другият ученик» (Иоан 18:15, 16; 20:2, 3, 4, 8). Този друг ученик не може да бъде никой друг, освен самият апостол Иоан.

След като написал в град Ефес, през 98-ма година, своето Евангелие, в същия град и през същата година той написал и трите си послания. За това говори обстоятелството, че неговото първо послание представлява, по своето съдържание, извадки от съдържанието на евангелието му.

Автор на първото съборно послание е св. апостол Иаков, брат Господен. Той бил поставен от св. апостоли за предстоятел на иерусалимската църква (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 7, 19; 2, 23). Като такъв той бил председател на Апостолския събор в Иерусалим, станал през първата половина на 51-ва година. В речта си, произнесена на този събор, anостол Иаков изказал мнение, възприето после като решение на събора, че християните трябва да бъдат освободени от изпълняването на старозаветния обредов закон. Св. апостол Иаков починал в 62-ра година, като, според свидетелствата на Климент Александрийски и Егезип (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 2, 23), бил блъснат от книжниците и фарисеите от покрива на иерусалимския храм, дето те го поставили, за да говори на народа против Иисуса Христа; той обаче не направил това, а изповядал своята вяра в Господа Иисуса Христа като Спасител на света. От местата в посланието на апостол Иаков, дето той говори за «закона на свободата» – за закона на Иисуса Христа (1:25; 2:12), и от обстоятелството, че апостол Павел имал подръка посланието на апостол Иаков при написване през 58-ма година на посланието си до Римляни (Иаков 1:4=Римл. 5:3; Иаков 2:23=Римл. 4:3; Иаков 4:4=Римл. 8:7) може да се установи, че апостол Иаков написал посланието си през 52-53 година в град Иерусалим.

Св. апостол Петър написал две съборни послания. Както бе отбелязано по-рано, той, след чудесното си освобождение от тъмницата, в която бил затворен от цар Ирод Агрипа I, отишъл през 42-ра година, в началото на управлението на император Клавдий, в град Рим. В този град той, през време на Нероновото генение против християните, бил разпнат на кръст, надолу с главата, по негово желание, в 67-ма година. Не през всичкото време от 42-ра година до 67-ма година апостол Петър бил в Рим. През 51-ва година той участвал в Апостолския събор в Иерусалим, на който произнесъл реч. И двете си по­слания той отправил към християните в малоазийските страни: Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния, през които бил минал след чудесното си освобожде­ние от тъмницата. Посланията си апостол Петър написал от град Рим, който град той нарича Вавилон (1 Петр. 5:13). И апостол Иоан на няколко места в книгата си Апока­липсис нарича град Рим – Вавилон (16:19; 17:5; 18:2; 10:21). Тъй като от няколко места в първото послание на апостол Петър (2:13-14; 3:13) може да се заключи, че, ко­гато той пишел това си послание, нямало още гонение против християните, ще трябва да се приеме, че това си послание той написал в края на 63-та година или в нача­лото на 64-та година, през която година, от 18 до 24 юли, станал пожарът в град Рим, при­чинен от император Нерон, и след който пожар той повдигнал жестоко гонение против християните. Второто си послание апостол Петър написал в Рим през 66-та година, една го­дина преди смъртта си.

Св. апостол Иуда, авторът на последното – седмото – съборно послание, нарича себе си «брат на Иакова», брата Господен. Има основания да се приеме, че този апостол Иуда, също брат Господен, е едно и също лице с апостол Иуда, наричан още Левей или Тадей, или Иуда Иаковов (Матей 10:3; Марк 3:18; Деян. 1:13), който е един от 12-те апостоли на Иисуса Христа. Апостол Иуда се нарича Иуда Иаковов не по името на баща си, а по името на брат си апостол Иаков, който заемал видно място в иерусалимската църква, бил неин предстоятел. И Мария Клеопова, майката на братята Господни – Иаков, Иосия, Иуда и Симон (Марк 6:3) се нарича Иаковова (Марк 16:1) или Иосиева (Марк 15:47) по името на синовете си Иаков и Иосия. Между посланието на апостол Иуда и второто послание на апостол Петър има много сходни места: Иуда 4=2 Петр. 2:1-3; Иуда 6=2 Петр. 2:4; Иуда 7=2 Петр. 2:6; Иуда 8-10=2 Петр. 2:10-12 и други. Въз основа на тези сходни места може да се допусне, че при писане на второто си послание апостол Петър е имал подръка посланието на апостол Иуда и се е ползвал от него. И мнозина видни западни богослови, католици и протестанти – И. Белзер, М. Майнертц, И. Зикенбергер, Р. Кнопф и други, изказ­ват такова мнение. Като се вземе предвид това обстоятелство, ще трябва да се приеме, че апостол Иуда написал посланието си преди 66-та година в Палестина.

Преди да се разглежда въпросът за времето и мястото на написването на по­сланията на св. апостол Павел, ще трябва да се определят датите на някои важни съби­тия от живота и дейността му.

Убиването на св. архидякон Стефан от иудеите, при което убиване присъствал апостол Павел (Деян. 7:58), станало през 36-та година, тъй като през тази година Па­лестина останала без римски прокуратор и иудеите са могли да изпълнят сами смъртна присъда, без да имат за това разрешение от римската власт. През следва­щата 37-ма година, след чудото по пътя за град Дамаск, апостол Павел се обърнал към Иисуса Христа. От жесток гонител на християните той станал ревностен проповедник на Христовото учение, до такава степен ревностен, че пожертвал живота си за вя­рата си в Иисуса Христа. В посланието си до Галатяни, като говори за отиването си в Иерусалим за Апостолския събор, апостол Павел казва: «сетне, след четиринайсет години, пак възлязох в Иерусалим с Варнава, като взех с мене си и Тита» (2:1). Четиринадесетте години тук той брои от годината на обръщането си към Иисуса Христа. Значи, Апостолският събор бил станал през 51-ва година, и именно през първата половина на тази година. През време на проповедническата си дейност апостол Павел предприел четири големи пътешествия. Първото си пътешествие, извършено в някои страни на Мала Азия, той започнал от град Антиохия и го завършил пак в този град. Второто си пътешествие, извършено в някои страни на Мала Азия и на Европа, той също започнал от град Антиохия и също го завършил в този град. Третото си пътешествие, извършено в някои страни на Мала Азия и на Европа, той започнал пак от град Антиохия, но го завършил в град Иерусалим. След освобождаването си от първите римски окови апостол Павел започнал от град Рим четвъртото си пътешествие, извършено също в някои страни на Мала Азия и на Европа, и го завършил в град Рим, дето през време на Нероновото гонение пострадал мъченически в 67-ма година.

През време на първото си пътешествие апостол Павел бил на остров Кипър, когато проконсул там бил Сергий Павел. Проконсулите в Римската империя се назнача­вали за една година – от 1 юни или 1 юли, до 1 юни или 1 юли на следващата година. В надписа на един запазен римски граничен камък се казва, че някой си Sergius Paulus бил претор през 47-48 година. Видният историк Τеодор Момзен (1817-1903) изказва мнението, че същият този Sergius Paulus е бил проконсул на остров Кипър през 46-47 година. Значи, първото пътешествие на апостол Павел продължавало от средата на 46-та година до края на 49-та година.

Второто си пътешествие апостол Павел предприел след Апостолския събор в Иерусалим, през втората половина на 51-ва година. Като минал през някои малоазийски страни, град Троада и град Филипи в Македония, дето оставил спътника си евангелист Лука, през Солун и Атина той отишъл в град Коринт, дето проповядвал около година и половина. В този град проконсул бил Галион, брат на философа Сенека. В едно писмо, изпратено от император Клавдий до общината на град Делфи в Гърция, запазено върху стените на този град, открито в края на миналия век и обнародвано от Et. Bourguel в 1905 година, се говори за Галион като проконсул на Гърция и за 26-тото акламиране на Клавдий, което станало около средата на 52-ра година. Въз основа на това писмо може да се заключи, че второто пътешествие на апостол Павел продължило от втората половина на 51-ва година докъм средата на 53-та година. През време на това си пътешествие апостол Павел написал в град Коринт двете си послания до Солуняни – първото в края на 52-ра година, а второто – в началото на 53-та година.

Като прекарал зимата на 53-54-та година в град Антиохия, апостол Павел предприел през първата половина на 54-та година третото си пътешествие. Проповядвал повече от три години в град Ефес. В началото на проповедта си в този град, през първата половина на 55-та година, той написал посланието си до Галатяни. Към края на тази си проповед, през първата половина на 57-ма година, преди празника Петдесетница, апостол Павел написал първото си послание до Коринтяни (вж. 1 Кор. 16:8). След бунта против него, предизвикан от златаря Димитър, той напуснал Ефес, минал през град Троада и отишъл в македонския град Филипи. В този град, през втората половина на 57-ма година, апостол Павел написал второто послание до Коринтяни, което изпратил по Тит и евангелист Лука (вж. 2 Кор. 8:18-23). От град Филипи апостол Павел отишъл в град Коринт, дето в  началото на 58-ма година написал посланието си до Римляни, което изпратил по Фива, диакониса при църквата в град Кенхрея, пристанище на Коринт за Егейско море (вж. Римл. 16:1-2).

Като се връщал от третото си пътешествие, апостол Павел минал през македонския град Филипи, тъкмо през това време, когато бил празнуван иудейският праз­ник Пасха. От град Филипи той отишъл в град Троада. «А ние – пише евангелист Лука за себе си и апостол Павел, – отплувахме от Филипи след дните на безквасниците и в пет дни стигнахме в Троада при тях (другите спътници на апостол Павел, които били заминали за Троада по-рано – вж. Деян. 20:4-5; б. н.), дето прекарахме седем дни. И в първия ден на седмицата, когато учениците се бяха събрали да преломят хляб, понеже на другия ден щеше да тръгне, беседваше с тях и продължи речта си до полунощ» (Деян. 20:6-7). От тези думи на евангелист Лука се вижда, че дванадесетият (според иудейското изчисление, единадесетият) ден след празника Безквасници-Пасха (тоест след 24-тия ден на месец нисан) се паднал в неделя. Уче­ният F. X. Kugler изчислил, че дванадесетият (тоест единадесетият, според иудей­ското изчисление) ден се бил паднал в неделя през 58-ма година. Астрономът Gerhardt, като взел под внимание тълкуванието на проф. Th. Zahn върху Деян 20:6-7, изчислил, че четиринадесетият ден на месец нисан, в който била отпразнувана иудейската Пасха в град Филипи, по времето на връщането на апостол Павел от третото му пътешествие, се бил паднал във вторник. Такова съвпадение е могло да стане през 58-ма година. От град Филипи апостол Павел отишъл в Иерусалим преди празника Петдесетница (вж. Деян. 20:16). От гореизложеното се вижда, че третото пътеше­ствие на апостол Павел продължило от първата половина на 54-та година до средата на 58-ма година.

След като се върнал от третото си пътешествие в Иерусалим, апостол Павел бил хванат от иудеите, които го извели вън от града и искали там да го убият. Хиляд­никът Клавдий Лисий го спасил и го изпратил в град Кесария при прокуратора Феликс. Като изслушал обвиненията на иудеите против апостол Павел и речта на по­следния, Феликс поставил апостол Павел в окови, в които той стоял две години, и които са известни под името «кесарийски окови». В тези окови апостол Павел не бил държан строго; ползвал се с известна свобода (Деян. 24:23). Като изминали две години от поставянето на апостол Павел в окови, прокураторът Феликс бил заместен от прокура­тора Фест (Деян. 24:27). Според съобщението на Иосиф Флавий (Древности, XX, 8, 10-11), Фест бил прокуратор около две години. В 62-ра година той бил заместен от Албин. Въз основа на това ще трябва да се приеме, че заместването на Феликс от Фест станало в 60-та година, както приемат мнозина учени – Schürer, Th. Zahn и други. Значи, апостол Павел стоял в кесарийските окови от средата на 58-ма година докъм средата на 60-та година.

Св. апостол Павел помолил Фест, когато той разглеждал неговото дело, да го изпрати в Рим за съд от кесаря, тъй като той, като римски гражданин, имал право на това (Деян. 25:12; 26:32). През втората половина на 60-та година апостол Павел бил изпратен в Рим за съд от кесаря. Като презимувал на остров Малта, той през пролетта на 61-ва година пристигнал в град Рим. Там бил поставен в окови, известни под името «първи римски окови», в които стоял две години – от средата на 61-ва година до средата на 63-та година.. И в тези окови той не бил държан строго, а се ползвал с известна свобода (вж. Деян. 28:30-31). През време на тези си окови апостол Павел написал четири послания – в края на 62-ра година посланията си до Филимон, до Колосяни и до Ефесяни, – и в началото на 63-та година посланието си до Филипяни. И в четирите послания той спо­менава за своите окови; в посланието си до Филипяни той изказва надеждата си за скорошно освобождение от оковите (2:24).

След освобождението си от първите римски окови апостол Павел написал от Ита­лия в края на 63-та година или в началото на 64-та година посланието си до Евреите. В това си послание той говори за оковите си като за нещо минало (10:34) и праща поздрав от «тия, които са от Италия» (13:24).

През първата половина на 64-та година, преди пожара в град Рим, апостол Павел предприел от град Рим четвъртото си пътешествие. В това си пътешествие той минал през след­ните места: остров Крит (там оставил за епископ апостол Тит), Ефес (там оставил за епископ апостол Тимотей), Троада, Филипи в Македония, Коринт, Никопол на югоза­падния бряг на Епир (сега Палеопревиза). От Никопол, в началото на 66-та година, апостол Павел отпътувал за Рим, където пристигнал през време на Нероновото гоне­ние против християните. Тук той бил хванат и поставен в окови, известни под името «втори римски окови». През 67-ма година апостол Павел завършил живота си мъчениче­ски; понеже бил римски гражданин, той бил осъден на смърт чрез обезглавяване с меч. През време на четвъртото си пътешествие апостол Павел написал три послания: първо до Тимотей – в 65-та година от Филипи; до Тит – в 65-та година от Коринт; второ до Тимотей – в 66-та година от Рим. Второто послание до Тимотей било последното от посланията на апостол Павел. В това си послание той пише на апостол. Тимотей: «Аз вече ставам жертва, и времето на моето отхождане настъпи. С добър подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата упазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване» (4:6-8).

За съборните послания и за посланията на апостол Павел има твърди свидетелства в древната християнска писменост както относно тяхното съдържание, така и относно техния произход.

От изложеното дотук се вижда, че 22 новозаветни свещени книги са били написани до разрушението на Иерусалим, станало в 70-та година. След това разруше­ние били написани само петте книги на апостол Иоан. Въз основа на това, както и въз основа на обстоятелството, че в Римската империя имало добре уредени пътни съобщения и сношенията между отделните места и страни в нея ставали бързо, ще трябва да се приеме, че образуването на новозаветния канон-сборник, е станало още през апостолско време – към края на първи век. Според едно съобщение на цариградския патриарх Фотий (Bibliotheka, cod. 254), anостол Иоан, като събрал написаните до негово време новозаветни свещени книги, прибавил към тях и своите пет. Апостол Петър пише на читателите на второто си послание, написано в 66-та година: «дълготърпението на Господа нашего считайте за спасение, както и възлюбеният наш брат Павел ви писа според дадената му мъдрост, както той говори за това и във всички послания, дето има някои места мъчни за разбиране, които невежи и неукрепнали изопачават, както и другите Писания, за своя си гибел» (3:15-16). От тези думи на апостол Петър се вижда, че той при написването на второто си послание в 66-та година е имал подръка не само посланията на апостол Павел, но и други новозаветни свещени  книги, написани до тази година.

Има исторически сведения, че новозаветните свещени книги, след като били събрани в един сборник-канон, още в началото на първи век били разделени на два отдела – Евангелие и Апостол, на каквито отдели те са разделени и в сегашно време за богослужебна употреба. Св. Игнатий Богоносец (+107 година), който бил апостолски мъж – ученик на апостолите, пише в посланието си до Филаделфийците: «да прибягваме към евангелието (τω εύαγγελίω) и към апостолите (τοις αποστόλοις), като към църковното презвитерство» (5, 1-2). От тези думи на св. Игнатий може да се извади заключението, че през негово време новозаветните свещени книги са били разделени на два отдела – Евангелие и Апостол, за четене през време на богослужение.

Известно е, че гностикът Маркион излязъл в 140-та година със свой новозаветен канон, понеже се бил отделил от Църквата, която през това време е имала вече окончателно установен новозаветен канон.

Както бе отбелязано по-горе, в древната християнска писменост има свидетелства за всички новозаветни свещени книги. Едни църковни писатели споменават и използват едни новозаветни свещени книги, а други писатели – други.

В древния особено ценен християнски писмен паметник, известен под името Мураториев канон или Мураториев фрагмент, открит от Л. А. Мураторий в 1738 година в един ръкопис на библиотеката в град Милано, произхождащ от VIII век, не само се говори за новозаветните свещени книги, но тези книги са подредени в такива отдели, в каквито те сега стоят в Библията, употребявана на Запад – евангелия, Деяния на св. апостоли, послания на апостол Павел, съборни послания, Апокалипсис на апостол Иоан. Доскоро авторът на Мураториевия канон не бе известен. Английският учен Лайтфут пръв изказа мнението, възприето сега от мнозина видни учени, че този канон е част от съчинението на св. Иполит Римски (+ 236) «Ωιδαι: σ πασας τας γραψάς» (Песни, в които се разглеждат книгите на Свещеното Писание), отбелязано, между другите съчинения на св. Иполит, върху статуята му, намерена в 1551 година в гробницата му при «Via tiburtina». Мураториевият канон е бил написан около 190-та година в град Рим на гръцки език, но е запазен до нас в латински превод, романски диалект. Някои места в ръкописа, при преписването му, са повредени; има и ня­кои пропуски. Като се възстановят повредените места и пропуските, установява се, че в Мураториевия канон се говори за всичките двадесет и седем новозаветни све­щени книги (вж. професор Христо Н. Гяуров, Мураториевият канон, Годишник на Богословския факултет, том IX, София, страници 54, 62-66, 70-74).

В древната християнска писменост има много други свидетелства за исто­рията и състоянието на новозаветния канон. Няма възможност тук, поради мал­кото място, да бъдат приведени тези свидетелства. Има твърди основания да се приеме, че канонът-сборник на новозаветните свещени книги е бил съставен към края на апостолския век – I век. Съставен е бил той от Църквата, която, като «стълб и крепило на истината» (1 Тим. 3:15), е пазителка както иа числото на но­возаветните свещени книги, също така и на техния текст.

___________________________

*Източници – http://edamjanova.wordpress.com  и Духовна култура, 1960, кн. 2, с. 1-10. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Епископ Михаил, Евангелие от Марка, Москва 1871, стр. 7.

Източник на изображението – http://www.yandex.ru

*Източници – http://edamjanova.wordpress.com и Духовна култура, 1960, кн. 1, с. 10-16. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Поради ограничения брой страници, с които разполагам, разгледах поставения въпрос накратко, като изоставих един важен отдел от Исагогиката  – история на преводите. Който иска по-подробно да се запознае с тези въпроси може да използва моя труд Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет, част първа, университетско издание, № 116, София, 1932 година.

Източник на изображението – Гугъл БГ

Калистос (Уеър), епископ Диоклийски

Небо и земля днес совокупишася

(Стихира на литията от Великото Повечерие на Рождество Христово)

                                                                О, странна Православна Църква! (о. Лев Жиле)

Отсъствие и присъствие

Много добре помня как започна моят път към Православието. Това се случи, когато бях на седемнайсет, съвсем неочаквано, през един летен съботен ден през 1952 година. Вървях по Бъкингам Пелъс Роуд, недалеч от спирката на метрото “Виктория” (това е в самия център на Лондон) покрай голяма, овехтяла готическа църква от XIX век, която преди не бях забелязвал. Върху нея нямаше никакви опознавателни знаци (връзките с обществеността са били винаги слабата страна на Православието на Запад!), ако не смятаме малката медна табелка, на която пишеше: “Руска църква“.

Когато влязох в храма “Св. Филип” – така се наричаше църквата – в първия момент ми се стори, че той е съвършено пуст. Отвън, на улицата, грееше ярко слънце, но вътре беше прохладно и тъмно като в пещера. Когато очите ми свикнаха с полумрака, първото, което забелязах, беше именно отсъствието – нямаше нито пейки, нито разположени в акуратни редици столове, само празен гладък под.

Скоро обаче видях, че църквата не е съвсем празна. В централния и страничните кораби стояха неколцина богомолци, най-вече възрастни хора. По стените висяха икони, пред тях слабо блещукаха кандила, а на източната страна горяха свещи пред иконостаса. Пееше хор, който не се виждаше. След известно време от олтара излезе дякон и обиколи църквата; той кадеше пред иконите и хората. Забелязах, че облачението му е старо и износено.

И изведнъж първото ми впечатление за отсъствие бе изместено от поразително усещане за присъствие. Усетих, че църквата изобщо не е празна, напротив – от всички страни ме заобикаляха безброй молещи се. Интуитивно осъзнах, че видимото събрание е само част от едно много по-голямо цяло и че когато се молим, ние участваме в процес, който надминава неизмеримо нашите молитви – в едно всеобщо, всеобхватно празнуване, в което се събират времето и вечността, долният и горният свят.

Години след това с радостното чувство на човек, който е изпитал същото, аз прочетох историята на обръщането на св. Владимир от “Повест временных лет“. След като се завърнали в Киев, руските пратеници разказали на княза за Божествената Литургия, на която те присъствали в Константинопол: “И не знаем на небето ли бяхме или на земята: няма на земята такава красота, и не можем нищо друго да кажем; само това знаем, че там Бог пребъдва заедно с човеците… Не можем да забравим онази красота”[1]. Поразително, но абсолютно същото бях усетил и аз по време на всенощното бдение в храма “Св. Филип” на Бъкингам Пелъс Роуд. Разбира се, обстановката там не беше толкова великолепна, както във Византия през X век, но, подобно на пратениците на княз Владимир, аз също срещнах “небе на земята”, също усетих, че сякаш присъствам на небесна Литургия и съзерцавам ангелите, светците и нетварната хубост на Божието Царство. “Ныне сили небесния с нами невидимо служат… ” (Литургията на Преждеосветените Дарове).

Излязох от църквата преди края на службата. Най-много ме разтърсиха две неща. Първо, не можех да преценя колко време съм прекарал в храма – двайсет минути или два часа: времето там нямаше значение. Второ, веднага щом стъпих върху тротоара, бях залят от рева на града като от гигантска вълна. Той би трябвало да прониква и през стените на храма, но когато бях вътре, аз не го забелязвах; там аз се намирах в свят, в който времето и градският шум нямат никакво значение; свят, който беше по-реален – бях готов да кажа и по-осезаем, отколкото Лондон от ХХ век, в който изведнъж се бях завърнал.

На онова всенощно бдение служеха на църковнославянски език, така че с ума си не разбрах нито дума. И въпреки това, след като излязох от храма, аз си казах с пълна убеденост: “Ето откъде съм родом; върнах се у дома”. Случва се (и не е ли странно това?), че още преди да сме опознали някой човек, място или предмет, ние вече сме сигурни: ето човек, когото ще обикна; ето къде трябва да отида; ето предмета, на чието изучаване трябва да посветя живота си. От момента, в който се оказах на службата в храма “Св. Филип” на Бъкингам Пелъс Роуд, на мен ми стана ясно: моето място е в Православната църква. (За съжаление, този храм вече не съществува: разрушиха го четири години след описаното от мен събитие).

Радвам се, че първата ми среща с Православието стана не чрез книгите и не благодарение на познанството ми с православни хора, а по време на богослужение. Според православното разбиране Църквата е преди всичко литургична общност, чиято истинска природа се изявява в молитвеното призоваване и славословие. Най-главното в нея е богослужението, а чак след това идват учението и църковният ред. Имах щастието да открия за себе си Православната църква, участвайки за пръв път в нейната обща молитва. Сблъсках се с Православието не като с абстрактно учение или идеология, а като с осезаема, неповторима реалност на предстоенето пред Бога.

“Ето това, в което съм вярвал винаги…”

Сега ми е ясно, че през онзи летен ден на 1952 година душата ми вече е била готова да приеме Православието. Но това се случи след около шест години. В Англия от 50-те желанието да станеш член на Православната църква изглеждаше твърде ексцентрично и повечето мои приятели-англичани се опитваха да ме разубедят. “Ти ще се превърнеш завинаги в чужденец – възразяваха те. – Бог е направил така, че да се родиш в западната култура, защо да бягаш тогава от трудностите и проблемите на своето историческо наследство?” Православното богослужение може да е прекрасно, питаха те, но нима няма печално разминаване между принципите и практиката? Дали не идеализирам Православието, не го ли възприемам прекалено емоционално? Не търся ли успокоеност и безопасност, каквито никой не ни е обещал на земята?

Много по-неочаквано обаче се оказа това, че повечето православни, към които се обръщах за съвет, също не одобряваха особено моето намерение. Те честно и открито – и аз и досега съм им благодарен за това – ми говореха за историческите недостатъци на Православната църква и за особените трудности в нейните отношения със Запада. В реалното Православие, предупреждаваха ме те, твърде много неща са прекалено далеч от това “небе на земята”! Когато се обърнах към викарния епископ, който служеше в катедралния храм на Гръцката православна църква в Лондон, Иаков (Вирвос) Апамейски, той дълго и доброжелателно беседва с мен, но ме посъветва да остана в лоното на Англиканската църква, в която съм възпитан. Същия съвет ми даде и един руски свещеник в Париж.

Тогава това ме порази. Когато започнах да чета за Православната църква, аз веднага забелязах, че тя смята себе си не за една от многото възможни “деноминации”, а за истинската Христова Църква на земята. Работата обаче изглеждаше тъй, сякаш самите православни ми казваха: “Да, наистина Православието е единствената истинска Църква, но за вас няма никакви причини да се присъединявате към нея. Тя е за източните народи – гърци, руснаци и други”. Причастността към спасителната истина се поставяше в пряка зависимост от случайностите на раждането и географията.

Сега разбирам по-добре защо владика Иаков е говорел така с мен. Преди 40 или 50 години мнозина православни, както и мнозина англикани се надяваха искрено, че Англиканската църква ще намери пътя към единството с Православието. Затова преминаването на отделни англикани към Православната църква не се насърчаваше; смяташе се, че за един англиканин е по-добре да си остава в своята Църква и като някакъв “англикано-православен фермент” да съдейства отвътре за единството.

Страхувам се, че надеждите за това обединение така и не се оправдаха. Впрочем, не трябва да забравяме, че през първата половина на ХХ век умерената “Висока църква” в англиканството (тя се основава върху Вселенските събори и учението на Отците) беше много по-силна, отколкото е днес, докато крайното “либерално” крило с неговия доктринален и нравствен релативизъм оставаше в сянка, въпреки че вече не можеше да не се забелязва. Във всеки случай, владика Иаков съвсем не беше самотен в надеждите си, че “Високата църква” ще стане с течение на времето ядро на естествено възникналото западно Православие.

Владиката се ръководеше и от пастирски съображения. По това време в гръцките енории не се извършваха английски богослужения, и малцина свещеници знаеха друг език освен гръцкия. Без да има възможност да осигури пълноценни пастирски грижи за един англичанин, той не искаше да го приема под своя омофор и се оказа съвършено прав, тъй като приемането на един новообърнат без осигуряването на пастирски грижи за него би било непростима безотговорност от страна на свещеника. (Въпреки че мога да си спомня много случаи, когато ставаше тъкмо така). Новообърнатият трябва да бъде въведен в една жива общност; не можеш да го захвърлиш в дълбоките води на Православието и да му предоставиш избор – да се мъчи да изплува или да потъне.

Освен това, както мисля сега, владика Иаков ме е изпитвал. Виждайки силното ми желание, той е искал да претегля внимателно всички аргументи в полза на противоположното решение. Той е знаел, че ако намерението ми е сериозно, аз непременно ще се върна към него. Така и стана.

По това време, малко преди посещението ми при Иаков, аз започнах да се запознавам малко по малко с православни хора. Скоро след онази първа паметна служба в лондонската “руска църква” аз станах студент в Оксфорд. През първите четири години ние изучавахме класиката – старогръцките и латинските автори – и – не много задълбочено – съвременната философия. След това аз останах още две години, за да изучавам богословие. (Така се получи, че аз никога не бях учил в англикански теологичен колеж и не бях натоварван със служение в Англиканската църква). В Оксфорд имах възможността да се запозная с православни хора. В частност, запознах се с Николай Зернов, който преподаваше при нас православна култура. И до днес с огромно удоволствие си спомням колко гостоприемно и щедро Николай и Милица Зернови приемаха своите многобройни гости, каква весела, непринудена атмосфера цареше в техния дом. Пак там срещнах отец (впоследствие архиепископ) Василий Кривошеин, който служеше тогава в малката православна църква в Оксфорд и подготвяше своето класическо издание на “Словата” на преподобни Симеон Нови Богослов. Пред мен се откри нов свят, когато аз за пръв път чух от него как преподобни Симеон описва своите видения на нетварната Божествена Светлина; постепенно започнах да осъзнавам колко важно място заема в православното богословие тайната на Христовото Преображение.

По времето на следването ми в Оксфорд, под влиянието на моя близък приятел от училище Доналд Ълчин, аз започнах да участвам активно в живота на братството “Св. Албаний и Преп. Сергий”, което трябваше да съдейства за обединяването на Англиканската и Православната църкви. Решаващо влияние върху мен оказа лятната конференция на братството. Именно тук аз чух англикани – архиепископ Майкъл Ръмси, отец Деруъс Чити и професор Х. А. Ходжис да казват, че именно православната традиция е запазила онази всеобхватна пълнота на християнското Предание, която така не достига на Англиканската църква, и затова ние, членовете на братството, сме призвани да помогнем на нашите английски братя да открият Православието.

Тяхната въодушевеност се предаде и на мен, но нещо продължаваше да не ме удовлетворява. Аз исках да участвам изцяло, осезаемо в живота на Църквата. Колкото повече научавах за Православието, толкова по-добре разбирах: ето кое съм търсел винаги в съкровените дълбини на душата си, ето в какво съм вярвал. Не смятах, че Православието е остаряло, чуждо или екзотично. За мен то не беше нищо друго освен просто самото християнство.

Църквата е една

Моето запознаване с Православието започна най-вече чрез срещата с руската православна традиция. Буквално на един дъх прочетох “Съкровищницата на руската духовност” на Г. П. Федотов и “Заедно с руските поклонници в Иерусалим” на Стивън Греъм. Веднага ме заплени преподобни Серафим Саровски, за когото научих от не съвсем правдоподобния, но несъмнено трогателен разказ на Юлия дьо Бособр “Огън върху снега”. Но в богословско отношение решаващ жалон на моя път стана краткият очерк на Алексей Хомяков “Църквата е една”. По същество той описваше тъкмо онова общение на светиите, което бях почувствал по време на всенощното бдение в лондонската “руска църква”:

“Църквата е една, въпреки видимата ѝ разделеност за човека, живеещ все още на земята. (…) Живеещият на земята, приключилият земния си път, създаденият не за да живее на земята (каквито са ангелите), неначеналият още земния си път (бъдещите поколения) – всички са обединени в една Църква – в една благодат Божия. (…) Видимата или земната Църква живее в съвършено общение и единство с цялото църковно тяло, чийто глава е Христос. (…) Дори и на земята Църквата не живее земен, човешки живот, а божествен и благодатен. (…) Защото един е Бог и една е Църквата… “[2]

Впоследствие при по-основното ми запознаване с православното богословие аз разбрах ограничеността на славянофилската еклисиология на Хомяков, но тогава бях намерил у него тъкмо това, от което се нуждаех. Много ми помогна и статията на отец Георги Флоровски “Съборността на Църквата”, където природата на Църквата се разкрива като единство в многобразието по образ и подобие на Бога-Троица:

“Църквата се изявява като единство. И това не е външно единство, разбира се, а вътрешно, съкровено, органично единство. Това е единството на живото тяло, единството на организма. Църквата е единство не само в този смисъл, че тя е една и единствена; тя е единство най-вече защото самата ѝ същност е възстановяването на единството на разделеното и раздробено човечество. Става дума за онова единство, което е израз на “съборността” или католичността на Църквата. В Църквата човешката природа преминава в друго измерение на битието, започва нов начин на съществуване. Става възможен един нов живот, истински, пълен, цялостен живот, католичен живот “в единството на Духа, в съюза на мира” (Еф. 4:3). Започва ново съществуване, нов принцип на живота: “Да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в нас едно… да бъдат едно, както Ние сме едно” (Иоан 17:21-22). Това е тайнството на съвършеното единение по образа на единството на Светата Троица”[3].

Съборността, продължава отец Георгий, “означава да видиш себе си в другия, в обичания” [4]; в църковната съборност и само в нея “намира разрешение болезнената двойственост и напрежение между свободата и послушанието на авторитета”[5]. В течение на целия си следващ живот аз неведнъж съм се връщал към тази статия, върху чиито двайсет и една страници бях намерил много повече, отколкото в цели томове.

Именно по времето, когато започна да ми се разкрива руското Православие (това беше през 1954 година), аз за пръв път посетих Гърция. Бях напълно запленен от духовния свят на Византия. На мен, филолога-класик, ми се искаше преди всичко да видя Акропола, Олимп, Делфи и Кносос. Затова когато моите спътници включиха в маршрута Спарта, аз започнах да протестирам: та нали спартанците са били само атлети и воини и не са оставили нито един паметник на потомството. Струва ли си да правим такава отбивка заради тях? Но в действителност приятелите ме заведоха не в самата Спарта, а в разположения на три мили от нея византийски град Мистра. Тук за мое най-голямо удоволствие аз открих не жалки останки от някогашна култура, а разпрострял се върху склона на хълм град – улици, дворци, манастири, многокуполни храмове, – и всичко това върху великолепния фон на покритите със сняг Тайгетски планини. Живите ликове на светиите върху стенописите станаха, както е писал Йейтс, “учители за пеенето на моята душа”.

Предание, мъченичество, безмълвие

Колкото повече се задълбочавах в Православието, толкова по-силно ме привличаха, нещо повече – поразяваха три неща. Първо, аз видях, че в съвременното Православие при всичките му вътрешни трудности и човешки недъзи продължава да живее истинската, неизопачена Църква на апостолите и мъчениците, Отците и Вселенските събори. Тази жива приемственост може да се нарече “пълнота” и “цялостност” или, което е още по-точно – “Предание“. Православието притежава – не заради човешки заслуги, а по благодат Божия – пълнота на вярата и духовния живот, пълнота, в която елементите на догматиката и молитвите, богословието и духовното трудене са споени в едно органично цяло. В този смисъл Православната църква е Църква на Светото Предание.

Особено ми се иска да подчертая думата “пълнота”. Православието притежава преизобилстващ живот в Христа, а не монопол върху истината. И тогава, и сега не смятам, че между “светлината” на Православието и “тъмнината” на неправославието има непреодолима пропаст. Ние не смятаме, че след като Православието притежава пълнота на Светото Предание, другите християнски общини не притежават нищо. Напротив, винаги са ми изглеждали съмнителни безапелационните твърдения, че тайнствата и благодатта на Светия Дух действат само във видимите граници на Православната църква. Владимир Лоски справедливо казва, че въпреки външните разделения неправославните общини запазват невидима връзка с Православната църква:

“Вярна на своето призвание да търси спасението на всички, Христовата Църква цени всяка, дори и най-малка “искрица живот” в разколническите общини. Тя свидетелства, че въпреки разделенията те запазват известна връзка с единствения животворен център, връзка, която е за нашите очи “невидима и извън пределите на нашето разбиране”. Има само една истинска Църква, единствена подателка на благодатните тайнства, но начините да се отделиш от тази една истинска Църква са различни, както и степените на отслабването на църковната реалност извън пределите на видимите ѝ граници”[6].

По такъв начин според мнението на Лоски, което аз напълно споделям, неправославните общини са причастни в различна степен към благодатния живот на Църквата. И все пак те притежават само част от спасителната и животворна истина; цялата й пълнота се съдържа само в Православието.

Особено ме порази това, че православните мислители, които наричат своята Църква “Църква на Светото Предание”, заедно с това твърдят, че Преданието не е статично, а динамично, има не апологетичен, а изследователски характер, обърнато е не само към миналото, но е отворено и към бъдещето. Постепенно научавах, че Преданието не е просто формално повторение на идеите на миналото, а изживявано всеки път отново християнско благовестие. Истинското – живо и творческо – Предание се гради върху единството на човешката свобода и благодатта на Духа. Най-точно от всички за неговата динамичност се е изказал, струва ми се, Владимир Лоски: “Преданието… е животът на Светия Дух в Църквата”[7]. “Може да се каже – продължава той, – че в “Преданието” се е изразил критичният дух на Църквата”[8]. Затова Преданието не може да се следва просто така, “по инерция”.

На незапознатия западен човек Православието може да изглежда като неподвижна, застинала Църква, обърната изключително към миналото. Но моето впечатление, когато в началото на петдесетте аз се докоснах за пръв път до православната традиция, беше съвсем друго; то не се промени и след четирийсетгодишното ми пребиваване в нея. Много страни на православния живот наистина могат да изглеждат малко архаични, но те не определят все още цялата картина. По-скоро обратното: казаното от сър Ърнест Баркър за дванайсетте столетия византийска история е напълно приложимо и към двайсетте века православен църковен живот: “В течение на дванайсетвековната история на Византия консерватизмът винаги е бил съчетаван с промени, а промените винаги са се сблъсквали с консерватизъм; в това се крие същността и очарованието на онова време”[9].

С течение на времето започнах да разбирам, че Преданието като живот на Светия Дух в Църквата е всеобемащо и всеобхватно. В частност, то включва Библията, Светото Писание, тъй че разрив между Писанието и Преданието няма. Писанието съществува в рамките на Преданието, и следователно само благодарение на него Църквата във всяко поколение може да разбира Словото и да живее с него. Така се научих да виждам Православната църква не само като “традиционна”, но и като библейска. Неслучайно във всеки храм Евангелието се полага в олтара по средата на Светия Престол. Защото истинските “евангелски християни” са православните, а не протестантите. (Ако само изучавахме наистина Библията също толкова ревностно като тях!)

Трудовете на Лоски и Флоровски ме убедиха[10], че Преданието е не само всеобхватно, но и неизчерпаемо. Отец Георги Флоровски в частност пише:

“Преданието е постоянно пребъдване на Духа, а не само спомен за думи. Преданието е харизматичен, а не исторически принцип… Благодатният опит на Църквата… в неговата съборна пълнота… не се изчерпва нито от Писанието, нито от устното предание, нито от определенията. Той не може и не трябва да бъде изчерпван”[11].

Въпреки че периодът на седемте Вселенски събори е изключително важен за Православието, не трябва да мислим, че “времето на Отците” е приключило през VIII век. Напротив, патристичната епоха не познава завършек. Ако не смятаме човешката греховност, няма друго препятствие за свикването на Вселенски събори и появата на нови Отци на Църквата, равни по авторитетност на раннохристиянските, и през третото хилядолетие, защото Светият Дух и днес пребъдва и действа в Църквата по същия начин, както и в миналото.

Динамичната, жива представа за Преданието, което намерих в Православната църква, ставаше с течение на времето все по-значима и ценна за мен. Аз все по-ясно виждах, че живата връзка, за която свидетелстваше Православието, липсваше в моята родна Англиканска църква. В латинския Запад тази връзка е била отслабена или дори разкъсана още през Средните векове. Дори ако приемем, както още от XVI век и до ден-днешен мислят мнозина англикани, че английската Реформация е била опит за завръщане към Църквата на Вселенските събори и ранните Отци, то доколко той е бил сполучлив? За “православността” на Англиканската църква в най-добрия случай можем само да се досещаме, но това е по-скоро стремеж и смътна надежда, отколкото видима реалност и практика на църковния живот.

Винаги съм бил искрено признателен на моето англиканско възпитание и никога не съм се отричал от онази църковна среда, в която за пръв път път опознах Христа като мой Спасител. Винаги си спомням с радост колко величествени и великолепни бяха онези тържествени богослужения, а особено големите процесии със свещи и хоругви след литургията на празника на св. Едуард Изповедник, в които участвах още като дете, когато учех в училището на Уестминстърското абатство. Най-сетне аз се радвам искрено и на това, че през ученическите и студентските си години се бях сприятелил с членовете на Ордена на св. Франциск – отец Елджи Робъртсън, отец Гардиън и неговия млад послушник брат Питър. Именно английските францисканци ми помогнаха да осъзная значението на мисионерството в християнския живот и да разбера ценността на изповедта.

Винаги съм смятал, че моето преминаване към Православието е най-пълно осъществяване на най-доброто, което ми е дал духовният опит на англиканството, негово потвърждаване, а не отказ от него. Заедно с това, при цялата ми любов и благодарност, не мога, ако искам да остана честен, да мълча за това, което ме безпокоеше тогава, през петдесетте, а сега ме безпокои още повече – за пораждащата недоумение пъстрота на възгледите и практиките, които по някакъв неразбираем начин съжителстват в недрата на Англиканската църква. Много ме тревожеше (и продължава да ме тревожи) толкова различният начин, по който англо-католиците и евангелическият клон на англиканството разбират важни вероучителни принципи като присъствието на Христос в Евхаристията и общението на светиите. Трябва ли да почитаме Светите Дарове като истински Тяло и Кръв на Спасителя? Можем ли да се молим за починалите и да молим за застъпничество Богородица и светците? Всичко това съвсем не са частности, за които би могло да се “споразумеем”, а въпроси, от чието решаване зависи до голяма степен какъв ще е нашият живот в Христа. Можех ли да оставам в църковна общност, която е съгласна в нея да има подобни разногласия?

Но още по-силно ме безпокоеше присъствието на “либерално” крило в англиканството, чиито представители се съмняваха в Божествената природа на Христос, Неговото девствено рождение, чудесата и телесното Възкресение. В мислите си аз постоянно се връщах към изповеданието на апостол Тома: “Господ мой и Бог мой!” (Иоан 20:28), чувах обърнатите сякаш към мен думи на апостол Павел: “Ако Христос не е възкръснал, то и проповедта ни е напразна, напразна е и нашата вяра” (1 Кор. 15:14). За спасението си трябваше по необходимост да принадлежа към Църква, която твърдо и непоколебимо се придържа към основополагащото християнско учение за Троицата и Личността на Христос. Но къде да намеря такава общност? За съжаление, това не можеше да е Англиканската църква. В нея липсваха онази приемственост и пълнота на живото Предание, които търсех.

Но може би това е Рим? През петдесетте, преди Втория Ватикански събор, най-естественото за всеки англиканин, който не беше задоволен от относителната “пълнота” на своята традиция и търсеше католично Предание, беше да стане римокатолик. Ето една християнска общност, която, както и Православната църква, е запазила апостолското приемство, вярността към паметта на мъчениците, учението на древните събори и Отци. А и това е Църква със западна култура. В такъв случай за какво ми е Православието? Нима не бих могъл да намеря пълнота на живото Предание и много по-близко?

Въпреки че за известно време се чувствах привлечен от католицизма, аз все пак се колебаех. Възпираше ме не “филиокве“, макар благодарение на Лоски да бях осъзнал цялата важност на тази добавка към Символа на вярата. Пречеше ми най-вече претенцията на папите за вселенска юрисдикция и безпогрешност. Изучаването на ранното християнство ме убеди, че източните Отци – св. Василий Велики и св. Иоан Златоуст, точно както и западните, да речем св. Киприян и бл. Августин – са разбирали същността на Църквата на земята по съвсем различен начин, отколкото Първият Ватикански събор. Виждах, че учението за първенството на Рим просто не отговаря на историческата истина. Засилването на папската власт, особено започвайки от XI век, е нарушило в значителна степен приемствеността на Преданието в Римската църква. Само в Православието аз намирах това, което търсех – животворна и неизопачена традиция.

Убедеността ми, че само в Православната църква може да се намери пълнотата и неповредената приемственост на Църквата на апостолите и отците, се засили, когато открих още две измерения на Православието. Първо, аз научих за гоненията и мъчениците на Църквата през по-ново време, пострадали от турците, а след това, вече през XX век – от комунистите. Това пряко свързваше съвременното Православие с до-Константиновата Църква от първите три столетия. “Силата Ми се проявява в немощ” (2 Кор. 12:9). Разбрах, че от времето на падането на Византия в историята на Църквата се изпълняват отново и отново тези думи.

А до онези, които явно и зримо са засвидетелствали своето изповедание с кръв, аз видях безброй други, следвали понизилия Себе Си Христос по пътя на вътрешното мъченичество – кенотичните светци, показали кротост, великодушие и състрадателна любов – Ксения Петербургска, Иоан Кронщадски, Нектарий Егински. Ето го онова самоотвержено състрадание, което бях срещал в романите на Достоевски и Толстой. Особено близки (още повече, че аз от седемнайсетгодишна възраст бях пацифист) ми станаха светите страстотерпци братята Борис и Глеб, князували в Киев през XI век. Техният отказ от кръвопролитие и насилие дори за самозащита, тяхното невинно страдание стана за мен блага вест за Христовия Кръст.

Второ, аз все по-добре осъзнавах ценността на мистическото богословие на християнския Изток. Преданието не е само предаване на догматични формулировки, но и на духовен опит. Те са неразделни, а за противоречие между тях и дума не може да става; както справедливо твърди Владимир Лоски, “няма християнска мистика без богословие и, което е по-същественото, няма богословие без мистика”, защото “мистиката се разглежда в дадения случай като съвършенство, като връх на всяко богословие, като богословие par excellence”[12].

И ако в началото Православието ми се разкри чрез символите и песнопенията на Литургията, то сега аз виждах, че “образните” форми на богослужението се уравновесяват в християнския Изток от “без-образността”, апофатичността на практиката на исихастката молитва, “оголването” от образи и мисли. От “Разказите на странника” и книгата “Монахът на Източната църква” на архимандрит Лев Жиле научих, че исихията – покоят или безмълвието – се добива по пътя на непрестанното повтаряне на Иисусовата молитва. Преп. Исаак Сириец ми разкри, че словото добива пълнота в безмълвието, по същия начин, както слугата замлъква при появата на господаря:

“Движенията на езика и сърцето, насочени към молитвата, са ключовете, а това, което идва след това, е вече влизане в скришните покои. Нека да замлъкне тук всяка уста, всеки език; да замлъкне и сърцето – този подхранвач на помислите, и умът – този водач на чувствата, и мисълта – тази бързохвърчаща и безсрамна птица, и да се прекрати всяко тяхно движение. Тук да спрат търсещите: защото е дошъл Домовладиката”[13].

Църквата като общение

Трите посочени черти – Преданието, мъченичеството и безмълвието – ме убедиха изцяло в истинността на Православието. Но думи, чути по време на летния конгрес на братството “Св. Албаний и Преп. Сергий” през август 1956 година, пробудиха у мен непреодолимото желание не само да съзерцавам Православието отвън, но и да вляза вътре. Когато отец Лев Жиле беше помолен да определи какво е Православие, той отговори: “Православен е онзи, който приема апостолското Предание и се намира в общение с епископите, поставени, за да учат на Преданието”.

Втората част на това определение (подчертана с курсив) се оказа особено важна за мен. Наистина, оставайки англиканин, аз имах пълното право да се придържам към апостолското православно Предание, така, както аз го разбирах. Но, с ръка на сърцето, бих ли могъл да кажа, че англиканският епископат, с когото бях в общение, учи единодушно на това Предание? Внезапно осъзнах, че Православието не може да бъде въпрос на лична вяра; то предполага външно и видимо общение в тайнствата с епископите, поставени от Бога, за да свидетелстват за истината. И пред мен с цялата си неумолимост се изправи въпросът: ако Православието е общение, мога ли да бъда наистина православен, докато оставам англиканин?

Простите думи на отец Лев не направиха особено впечатление на участниците в конгреса, но в моя живот те доведоха до истински обрат. Оттогава аз не преставах да мисля за това, че Православието е неотделимо от евхаристийното общение, и скоро намерих две подтвърждения за тази скъпа за мен мисъл в книгите, които тогава четях. Первото потвърждение стана преписката между Алексей Хомяков и англиканина (по онова време) Уилям Палмър от оксфордския колеж “Св. Магдалина”. Палмър изпратил на Хомяков екземпляр на своята книга “Съгласуване на англиканското учение с учението на католичната апостолска източна Църква”, в която излагал точка по точка “Подробния Катехизис” на митрополит Филарет Московски, а до него цитирал сходни тези от англиканските вероучителни източници. В отговора си от 28 ноември 1846 година Хомяков написал, че той може да състави цял том от други изказвания на англикански автори, не по-малко авторитетни от онези, които цитира Палмър, но изповядващи възгледи, диаметрално противоположни на “Катехизиса” на Филарет:

“Мнозина от вашите богослови са били преди и сега са напълно православни; ала що от това? Техните убеждения са техни лични мнения, а не вяра на Църквата. Ъшър е почти изцяло калвинист; но и той принадлежи на Англиканската църква в не по-малка степен, отколкото епископите, които хранят православни убеждения. Ние съчувстваме, ние трябва да съчувстваме на частните лица, но на Църква, (…) която допуска към причастие без разлика както оногова, който открито заявява, че хлябът и виното, използвани за великата жертва, остават хляб и вино, тъй и оногова, който ги смята за тяло и кръв на Спасителя, – на такава Църква ние не можем, нямаме право да съчувстваме. Ще отида още по-далеч – ще предположа нещо невероятно, а именно, че всички англикани без изключение са станали напълно православни, приели са и Символа, и вярвания, напълно сходни с нашите, но са стигнали до тази вяра със средства и по пътища, които са чисто протестантски, сиреч са я приели като логически извод (…) Дори и да стигнете до цялата истина, вие пак нищо няма да притежавате, защото само ние можем да ви дадем това, без което всичко останало е напразно, а именно увереността в истината”[14].

Суровите, но справедливи думи на Хомяков потвърждаваха казаното от отец Лев. По това време аз вече изцяло приемах православното учение, но “средствата и пътищата”, по които бях стигнал до това, бяха наистина “чисто протестантски”. Моята вяра беше само “лично мнение”, а не “вяра на Църквата”, защото аз не можех да кажа, че всички мои братя-англикани вярват по същия начин като мен, или че вярата, на която учат англиканските епископи, с които се намирам в общение, е моя вяра. Само ставайки пълноценен член на Православната църква, влизайки във всецяло и видимо общение с епископите, поставени да бъдат учители на вярата, аз можех да стигна до “увереност в истината”.

Няколко месеца след това аз прочетох в ръкопис статията на американския грък отец Иоан Романидис за еклисиологията на св. Игнатий Антиохийски[15]. Тук за пръв път се сблъсках с разгърнато изложение на “евхаристийната еклисиология”, развита впоследствие от отец Николай Афанасиев[16] и Пергамския митрополит Иоан (Зизиулас)[17]. Веднага ми се стори убедително предложеното от отец Иоан тълкуване на посланията на св. Игнатий, а след четенето на самите послания аз окончателно се убедих в неговата правота.

Сякаш с очите си видях нарисуваната от св. Игнатий картина на Църквата: престола, на него хляба и виното; около престола – епископа и неговите презвитери, дякони и целия свети народ Божи, обединен в свещеното общо дело на Евхаристията. “Залягайте да имате една Евхаристия – увещава св. Игнатий, – защото една е плътта на нашия Господ Иисус Христос и една е чашата на единението в Неговата Кръв, един е жертвеникът, както един е епископът… “[18] Този поразителен похват – нарочното повторение на думата “един”: “една плът… една чаша… един жертвеник… един епископ”. Такова е Игнатиевото разбиране на Църквата и нейното единство: Църквата е поместна, тя е събрание на всички верни в дадено място (епи то авто); Църквата е евхаристийна, а значи всички верни се събират около един жертвеник, за да споделят един хляб и една чаша; най-сетне Църквата е иерархична, тя не е всяка евхаристийна общност, а само тази, която признава главенството на единния местен архиерей.

Единството на Църквата според Игнатий не е отвлечен идеал, а практическа реалност, която се реализира и става видима чрез участието на поместната община в светите тайнства. Въпреки че епископът заема тук централно място, единството не може да се разглежда като нещо, което идва отвън, по силата на юрисдикцията; то извира отвътре, от акта на евхаристийното общение. Църквата е преди всичко евхаристиен организъм, който се реализира като такъв в извършването на тайнството на Вечерята Господня “докле Той дойде” (1 Кор. 11: 26). Св. Игнатий в интерпретацията на отец Иоан Романидис ме снабди с недостигащото и толкова необходимо свързващо звено. Хомяков говори за органичното единство на Църквата, но не го свързва с Евхаристията. В момента, в който осъзнах тази неразривна връзка между църковното единство и общението в тайнствата, всичко застана на мястото си.

Но къде е моето място, щом както и преди, бидейки “външен” човек, аз не мога да участвам в тайнствата на Православната църква? На Великден 1957 година аз за пръв път присъствах на православната пасхална утреня. На сутринта възнамерявах да се причастя в англикански храм (през онази година православната и западната Пасха съвпадаха), но след православната празнична служба разбрах, че това е невъзможно. Аз вече бях посрещнал Христовото Възкресение с Православната църква, бях го посрещнал с максимална радост, неповторимо. Да се приобщя след това със светите Тайни на друго място би означавало да сгреша срещу истината, да изпадна във фалш.

След онази нощ вече не се причастявах в Англиканската църква. След като изкарах няколко месеца без Причастие, през септември 1957 година имах разговор с Мадлен, жената на Владимир Лоски. Тя ми обясни колко опасно е да оставам на ничия земя. “Повече така не може да продължава – убеждаваше ме тя. – Евхаристията е нашата тайнствена храна: без нея ще загинете”.

Няколко дни след това думите ѝ получиха неочаквано потвърждение. С мен стана нещо странно – нещо, което и досега не мога напълно да разбера. Отидох в храма във Версай, където служеше тогава главата на Руската задгранична църква архиепископ Иоан (Максимович), впоследствие канонизиран като светец. Той имаше обичай да служи Литургия всеки ден и понеже този ден беше делничен, на Литургията присъстваха само няколко души: един или двама монаси и една възрастна жена. Влязох в храма почти в края на богослужението, малко преди излизането на свещеника със Светите Дарове от олтара. Никой не пристъпи към Причастие, но той продължаваше да стои с Чашата в ръка и, наклонил глава по характерния си начин, ме гледаше втренчено и дори някак заплашително (при все че никога преди това той не ме беше виждал). Само когато аз отрицателно поклатих глава, той се върна в олтара.

След Литургията имаше молебен на светеца на деня; след края на молебена владиката помазваше присъстващите с елей от кандилото пред иконата на светеца. Аз оставах на мястото си, не знаейки дали, бидейки неправославен, мога да пристъпя към помазание. Но този път той прояви настойчивост и с властен жест ме повика. Аз се доближих, приех помазание, и веднага излязох, не решавайки се да остана и да поговоря с него (впоследствие ние не един път се срещахме и беседвахме).

Бях много учуден от това толкова странно поведение на св. Иоан. Знаех, че практиката на Руската задгранична църква изисква задължителна изповед преди причастие. Несъмнено, владиката трябваше да познава всички, които пристъпват към Чашата. Пък и при всички случаи един причастник, поне в Руската църква, не би могъл да дойде на службата толкова късно. Но владиката притежаваше дарбата да чете в хорските сърца. Не намекваше ли той, че аз стоя на прага на Православието и не следва повече да отлагам входа?

Дали тъй, или инак, но случилото се във Версай засили моята решимост. Ако Православието е единствената истинска Църква и ако Църквата е общение в тайнствата, това означава, че аз преди всичко трябва да пристъпя към участие в тайнствата.

Не гледайте видимото…

Но оставаше още едно съмнение. Ако Православието действително е единствената истинска Христова Църква на земята, то защо, питах се, православната общност на Запад изглежда етнически и национално ограничена? Защо тя се интересува толкова малко от мисионерско свидетелство, защо е раздробена на “юрисдикции”, и то нерядко на такива, които враждуват помежду си?

Разбира се, православните нито за миг не се съмняват в това, че те са истинската Църква. В обръщението на православните участници на асамблеята на Световния съвет на църквите в Еванстоун (1954) четем:

“И най-сетне трябва да изразим нашето дълбоко убеждение, че само светата Православна църква пази в пълнота и неповреденост вярата, предадена веднъж завинаги на светиите. И това не е поради нашите човешки заслуги, а защото Богу бе угодно да запази Своето “съкровище… в глинени съдове, та преизобилната сила да се отдава Богу, а не нам” (2 Кор. 4:7)”[19].

Струваше ми се, че между православните вероучителни положения и практиката на църковния живот има непреодолима пропаст. Ако православните наистина вярват, че те са единствената истинска Църква, то защо тогава те турят толкова препятствия по пътя на потенциалните новообърнати? В какъв смисъл Православната църква е “една”, щом в Северна Америка например съществуват поне деветнайсет различни православни “юрисдикции”, а само в Ню Йорк има не по-малко от тринайсет епископи?[20] Някои от моите англикански приятели ми казваха, че Православната църква е “една” не повече, а в някои отношения дори по-малко от Англиканската, така че аз минавам “от трън, та на глог”.

И тук отново ми помогнаха думите на Владимир Лоски:

“Мнозина ли познаха Божия Син в “човека на скърбите”? Трябва да имаш очи, за да виждаш, и сетива, отворени за Светия Дух, за да разпознаеш пълнотата там, където външното око вижда само ограниченост и недостатъчност. (…) За да можем да разпознаем победата зад видимостта на поражението, силата Божия, която се проявява в немощта, истинската Църква в историческата реалност, трябва, по думите на апостол Павел, да приемем “не духа на този свят, а Дух от Бога, за да знаем даруваното ни от Бога” (1 Кор 2, 12)”[21].

Гледайки емпиричната реалност на съвременното западно Православие, аз виждах очевидните “пропуски”, “недостатъци”, пък и самите православни не отричаха това. Но при по-дълбоко вглеждане зад всички немощи можеше да се види също и “истинската Църква в нейната историческа реалност”. Етническото тесногръдие и нетърпимост на Православието, колкото и дълбоко да са вкоренени в него, все пак не определят същността на Църквата; това е изопачаване, подмяна на истинската ѝ природа (въпреки че в православния патриотизъм има, разбира се, и немалко достойни неща). Колкото за многото православни юрисдикции на Запад, за това има особени исторически причини, и най-задълбочените православни мислители са виждали винаги в това многообразие временно, преходно, макар и “промислително устроение”. Освен това, има очевидна разлика между разделенията в Англиканската църква и тези в Православието. Англиканите са общо взето единни като външна организация, но се различават принципно един от друг в своето вероучение и богослужебни практики. Православните, напротив, принадлежейки към различни юрисдикции, са непоклатимо единни в богослужението и вярата.

И ето че точно по времето, когато ме разкъсваха тези съмнения, аз получаих чудесно писмо от един английски православен свещеник, който живееше тогава в Индия, архимандрит Лазар (Мур). В него той размишляваше за Православната църква:

“С болка в душата си бих искал да Ви предупредя, че нейният външен вид [тоест на Православната църква] е отчаяно жалък: няма почти никакво сътрудничество между националните Църкви, слабо се цени и използва нашето духовно богатство, едва-едва мъждука мисионерският и апостолският дух, малко внимание се отделя на съвременността и нуждите на нашето време, трудно е да се намери великодушие, героизъм или действителна святост. Ала ето Ви моя съвет: не гледайте видимото…”[22]

Стараех се да следвам съвета на отец Лазар. Въпреки външните и видимите недостатъци на Православието, аз вярвах в “невидимото” (2 Кор. 4:18) – в неговото принципно единство и в цялостта на вероучителното, литургично и духовно Предание.

За да вляза в дома на Православието, трябваше да почукам на нечия врата. Но коя от “юрисдикциите” да избера? Най-много ме притегляше Руската задгранична църква. Особено ме привличаше нейната вярност към литургичното, аскетично и монашеско наследство на Православието. Още на шестнайсет години бях прочел книгата на Хелън Уодъл “Отците на Пустинята” и оттогава буквално се запалих по историята на източното монашество. Повечето православни манастири на Запад, в това число и онези два женски манастира, които толкова гостоприемно ме приемаха – манастира “Благовещение” в Лондон и “Леснинска Божия Майка” в покрайнините на Париж – принадлежаха на Руската задгранична църква. Възхищаваше ме и начинът, по който Руската задгранична църква почиташе новомъчениците, пострадали в името на вярата под съветско иго. Но, от друга страна, не ме устройваше каноничната изолация на нейния Синод. През 50-те години тя не беше все още толкова голяма, колкото впоследствие: духовенството на Задграничната църква служеше редовно в съслужение с епископите и свещениците на Вселенската патриаршия. Но аз виждах, че тази Църква тегли все по-рязка бразда между себе си и православната пълнота, и това много ме тревожеше.

Ако в Англия, като във Франция, би имало руска епархия на Вселенската патриаршия, аз със сигурност бих отишъл там. Но алтернатива на Руската задгранична църква в Англия бяха само енориите на Московската патриаршия. В Западна Европа към нея принадлежаха такива значителни личности като живеещият в Париж Владимир Лоски, отец Василий Кривошеин (той служеше тогава в Оксфорд) и служещият по това време в Лондон отец Антоний Блум (сега митрополит Сурожки). И все пак аз чувствах, че не мога да стана член на църква, чиито подчинени на комунистите епископи трябваше отвреме-навреме да пеят хвалби за Ленин и Сталин, но нямаха право да признаят за новомъченици жертвите на болшевишкия терор. Нямах ни най-малкото намерение да съдя миряните, обикновените вярващи, живеещи в Съветския съюз в условията на жестоки гонения, и не смятах, както не смятам и сега, че ако се бях оказал в тяхното положение, аз бих бил способен дори на малка част от онази наистина героична издръжливост, която проявяваха те. Но след като живеех от другата страна на комунистическата “стена”, аз по никакъв начин не можех да приема и да споделя отговорността за онези изявления, с които от името на Църквата се ангажираха “първоиерарсите” на Московската патриаршия. Както ми каза протопрезвитерът на Руската задгранична църква в Лондон отец Георгий Шереметев, “в една свободна страна и ние трябва да сме свободни”.

Въпреки огромната си любов към руската духовност аз все по-остро осъзнавах, че най-доброто за мен е да се присъединя към гръцката епархия на Константинополската патриаршия в Лондон. Като филолог-класик аз познавах добре гръцкия език на Новия Завет и византийското наречие, а, виж, с църковнославянския не бях запознат. Принадлежността към Вселенската патриаршия би ме освободила от необходимостта да избирам между враждуващите руски групировки, и заедно с това би ми дала възможност да поддържам отношения както с членовете на общините на Московската патриаршия, така и с онези, които принадлежаха към Задграничната църква. Но, което е по-важно, Константинопол винаги ще остава “Църква-майка”, от която руснаците са приели християнската вяра, и затова аз възприемах Константинополската катедра като такава, която повече от другите отговаря на моя стремеж към първоизвора. И още нещо: според мен ако в края на краищата Православието в Западна Европа стигне до организационно единство, това ще стане само чрез пастирските старания на Вселенския трон.

Поради това аз отново отидох при епископ Иаков Апамейски, и той, за моя най-голяма радост, се съгласи веднага да ме приеме. Наистина при това той ме предупреди: “Моля ви, разберете: ние никога и при никакви обстоятелства няма да ви ръкоположим за свещеник; в свещен сан ни трябват само гърци”[23]. Но това не ме тревожеше, защото бях доверил напълно бъдещето си на Бога. Достатъчно ми беше и това, че портите най-сетне се отвориха и аз минах през тях, без да претендирам за нищо друго. Аз възприемах своето приемане в лоното на Църквата не като нещо, станало по “право”, заради някакви “заслуги”, а поради свободна и незаслужена с нищо благодат. А когато владика Иаков определи за мой духовен отец отец Георгий Шереметев, аз тайничко се зарадвах, защото по този начин можех да оставам близък на Руската задгранична църква.

Ето как стигнах до края на моя път, или по-точно до новия и труден участък от пътя, който ми се беше разкрил още в ранното ми детство и ще продължи, ако е милост Божия, вечно. През петъка на Светлата Седмица на 1958 година, празника на иконата “Живоносни Источник“, владика Иаков ме миропомаза в гръцкия катедрален храм “Св. София” в Бейсуотър, Лондон. Най-после се бях завърнал у дома.

Отец Лазар ме предупреждаваше, че в Православната църква “трудно може да се намери великодушие, героизъм или истинска святост”. Днес, след повече от четирийсетгодишно пребиваване в нея, аз мога да кажа, че той е бил прекалено критичен. На мен несъмнено ми вървеше много повече, отколкото заслужавам, но почти навсякъде в Православната църква намирах искрена дружба и състрадателна любов, а освен това имах щастието да срещна и живи светци. Всички мрачни предупреждения, че в случай на преминаване към Православието ще се откъсна от родния си народ и култура, се оказаха напразни. Убеден съм, че като член на вселенското Православие съм станал не по-малко, а дори и повече англичанин, отколкото бях, защото открих наново древните първоизвори на своята култура, чиято християнска история започва много преди разделението на Църквите. Спомням си как скоро след моето преминаване към Православието беседвах с двама гърци. “Колко тежка е сигурно за теб раздялата с Църквата на твоите бащи”, забеляза един от тях. На което другият възрази: “Но ти не си изоставил Църквата на бащите си, напротив – върнал си се в нея”. И беше прав.

Струва ли си да казвам, че моят живот в лоното на Православието далеч не винаги беше “небе на земята”? Нерядко изпадах в дълбоко униние. Но нима Самият Иисус Христос не казва, че да бъдеш Негов ученик означава да носиш кръст? И въпреки това след четирийсет години аз отново от все сърце ще повторя: моето опитно изживяване на Православието през онова първо в моя живот всенощно бдение през 1952 година беше вярно и истинско. Оттогава не съм се разочаровал.

Ще си позволя само една забележка. Аз, разбира се, не можех да разбера това през 1952 година, но днес все по-ясно виждам изключително тайнствения и едновременно парадоксален характер на Православието. Същността на този парадокс през XX век беше определен най-точно от отец Лев Жиле, човек от западния свят, избрал да върви по трудния път на Православието:

“О, странна Православна църква, толкова бедна и толкова слаба… минала като по чудо през цялото множество перипетии и злочестини; Църква на противоположностите, толкова традиционна и в същото време толкова свободна, толкова архаична и все пак жива, толкова ритуална и същевременно така дълбоко личностно-мистична; Църква, в която толкова грижливо се пази безценният евангелски бисер, макар нерядко и под дебел слой прах… Църква, за която толкова често са казвали, че не е способна за действие, и която въпреки това като никоя друга умее да възпява пасхалната радост![24]”

Източник: „Православная енциклопедия” – „Азбука веры” | azbyka.ru

Превод: Андрей Романов

______________________

*Източници –  http://www.pravoslavie.bg и http://kallistosware.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Повесть временных лет// Памятники литературы Древней Руси. XI – начало XII века. М., 1978, с. 122-124.

[2]. А. С. Хомяков, Церковь одна. // А. С. Хомяков. Сочинения в 2-х томах. Т. 2. Работы по богословию. М, 1994, ее 5, 16, 23.

[3]. Georges Florovsky, “Sobornost: the Catholicity of the Church”, in E. L. Mascall (ed. ), The Church of God. An Anglo-Russian Symposium by Members of the Fellowship of St Alban and St Sergius (London: SPCK, 1934), 55 (курсив оригинала). Статията е препечатана във Vol. 1 of Florovsky’s Collected Works (Belmont, MA: Nordland, 1972).

[4]. “Sobornost”, 59.

[5]. “Sobornost”, 73.

[6]. Владимир Лоски, уводни бележки към статията на Сергий, Патриарх Московски, “L’Eglise du Christ et les communautes dissidentes”, Messager de I’Exarchat du Patriarche Russe en Europe Occidentale 21 (Paris, 1955), 9-10.

[7].  Курсивът е мой. Вж. “Tradition and traditions” в: Leonid Ouspensky and Vladimir Lossky, The Meaning of Icons (Olten, Switzerland: Urs Graf-Verlag, 1952), 17; в преработеното издание (Crestwood, NY: St Vladimir’s Seminary Press, 1982), 15. Тази статия е препечатана в: Vladimir Lossky, In the Image and Likeness of God (Crestwood, NY: St Vladimir’s Seminary Press, 1974), 141-68; CM. 152. Безусловно, Лоски не изключва христологичното измерение на Преданието, както е ясно от целия контекст на това изречение.

[8]. “Tradition and traditions”, 19.

[9]. Ernest Barker, Social and Political Thought in Byzantium (Oxford: Clarendon Press, 1957), 28.

[10]. Имах щастието да ги познавам не само от трудовете им: Владимир Лоски преди, а отец Георги след моето преминаване към Православието.

[11]. “Sobornost”, 65, 67 (курсивът е на оригинала).

[12]. В. Н. Лосский, Очерк мистического богословия Восточной Церкви, М., 1991, с 10.

[13]. Иже во святых Отца нашего аввы Исаака Сириянина Слова подвижнические. М., 1993; репринт изд. Тр.-Серг. Лавры, 1911. Слово 15, с. 60.

[14]. А. С. Хомяков, Сочинения в 2-х томах. Т. 2. с. 271.

[15]. Тази статия беше написана от Романидис по време на следването му при Афанасиев в парижкия Православен Институт “Преп. Сергий” (1954-55), но беше публикувана само след няколко години. Вж.: The Greek Orthodox Theological Review 7: 1-2 (1961-62), 53-77. По-късно Романидис се отказа от основните положения на евхаристийната еклисиология. Вж.: Andrew J. Sopko, Prophet of Roman Orthodoxy: The Theology of John Romanides (Dewdney, BC, Canada. Synaxis Press, 1998), 150-53.

[16]. Вж.: N. Afanassief, “The Church, Which Presides in Love”, in John Meyendorff and others, The Primacy Of Peter (London: Faith Press, 1962), 57-110 (new edition [Crestwood, NY: St Vladimir’s Seminary Press, 1922], 91-143). Cf. Aidan Nochois, Theology in the Russian Diaspora: Church, Father, Eucharist in Nikolai Afanas’ev (1893-1966) (Cambridge, England; Cambridge University Press, 1989).

[17]. Вж.: John D. Zizioulas, Being As Communion: Studies in Personhood and the Church (Crestwood, NY: St Vladimir’s Seminary Press, 1985). Cf. Paul McPartlan, The Eucharist Makes the Church: Henri du Lubac and John Zizioulas in Dialogue (Edinburgh: T. & T. Clark, 1993).

[18]. Послание к Филадельфийцам, 4 // Мужи апостольские и апологеты. Антология. Брюссель, 1988, с. 129.

[19]. In Constantin G. Patelos, The Orthodox Church in the Ecumenical Movement. Documents and Statements 1902-1975 (Geneva: World Council of Churches, 1978), 96. Смятам, че значителен дял в написването на този превъзходен документ се пада на о. Георгий Флоровски. Жалко, че православните участници в последните конгреси на ССЦ не се изказват също толкова ясно!

[20]. Според данните за 1960 година, цитирани в брошурата Parishes and Clergy of the Orthodox, and Other Eastern Churches in North and South America together with the Parishes and Clergy of the Polish National Catholic Church, 1960-61, под редакцията на епископ Лористън Л. Скейфе (Lauriston L. Scaife), издадена от Комисията за сътрудничество с Източните Църкви на Главния Съвет на Протестантската Епископална Църква (the Joint Comission on Cooperation with the Eastern Churches of the General Convention of the Protestant Episcopal Church). В тази цифра не са включени нехалкидонските изповедания. Публикацията е снабдена с превъзходни снимки.

[21]. В. Н. Лосский, Очерк мистического богословия Восточной Церкви, с. 185.

[22]. Писмо от 11 април 1957 година.

[23]. А всъщност бях ръкоположен за иерей през 1966 година, осем години след това, от миртополит (впоследствие архиепископ) Атинагор II Тиатирски, който живееше в Англия през 1963-64 година.

[24]. Father Lev Gillet, in Vincent Bourne, La Quete de Verite d’lrenee Winnaert (Geneva: Labor et Fides, 1966), 335.

Изображение: авторът на статията Диоклийски епископ Калистос Уеър. Източник – http://www.yandex.ru

Венцислав Каравълчев

„И тъй, братя, стойте твърдо и дръжте преданията, които сте научили било чрез слово или чрез наше послание” (2 Сол. 2:15)

Православната църква, която съхранява в чистота и пълнота древната християнска вяра, неизменно утвърждава, че само в нея – в „едната, свята, съборна и апостолска Църква” – на човека в пълнота се дава и спасителната Божия благодат. Божият промисъл е отредил източникът за вярата да бъде един: Свещеното Предание. То е онази неизчерпаема съкро- вищница, която едновременно пази, гарантира и вярно преподава Словото, Което „стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина” (Иоан 1:14). Преданието (гр. παράδοση, лат. traditio) непрестанно се актуализира и се потвърждава в хилядолетния духовен опит на светците и целия Божи народ. Въпреки вековната си история, то не е нещо застинало, нещо мъртво, нито е устен опит, който се предава като легенда или мит от поколение на поколение, а е живо и динамично, тъй като съдържа в пълнота (πλήρωμα) Истината, която освещава и спасява човека.

Православната църква никога не е давала свое богословско определение за Свещеното Предание, макар мнозина да се изкушават да търсят такова. И това не е случайно, а е израз на отличителната черта на православното богословие, което за разлика от това на Римокатолическата църква е изключително пестеливо на формулировки и предпочита апофатичния подход към истините за Божието явяване в света пред катафатичния. Ето защо и текстовете, които в Православната църква са придобили догматичен характер, свидетелстват за Преданието, но „никога не бива да се възприемат като изключителни негови носители. [Те] само припомнят Преданието и посочват неговите граници, без да го подменят, влизайки в ролята на някакъв ‘хартиен папа’[1].” Западният схоластицизъм, напротив, ощетява вярата, като я описва в сложен набор от ограничаващи и лишаващи я от свобода, а следователно и от жизненост, правила и определения. Православието пък е живо, точно защото оставя огромно пространство на свободата, на живия опит на Църквата. Преданието се ражда от опита от всяка лична среща с Бога и тъй като всеки човек е различен, то и индивидуалната му среща с Бога е уникална, неповторима. Тази многообразност на Преданието обаче не означава, че то е някакъв механичен сбор от индивидуални духовни опитности. Преданието е църковно, тоест общностно, именно защото описва различните прояви на Срещата на човечеството с откриващия ни се в Църквата троичен Бог.

Много е важно да се отбележи, че не всичко от църковния живот през вековете има авторитет на Свещено Предание. Единствено онези предания – писани или устни, – които предават опита от спасението, се вливат в неизчерпаемия океан на Свещеното Предание, което е толкова богато и неописуемо, колкото богати и неописуеми са и дарованията на Светия Дух, които Той излива върху вярващите през вековете.

Затова Преданието е невъзможно да бъде определено, да бъде вкарано в каквито и да било конкретни рамки: и Писанието, и устното предание, и творенията на Отците, и богослужението, имащо естествения си завършек в св. Евхаристия, и всички останали тайнства, и каноните, и решенията на съборите, и молитвата, и иконописта – въобще цялата човешка история на спасението, от Петдесетница до днес, ражда Преданието, като жив опит на Църквата.

Източникът на Свещеното Предание е сам Бог Отец, Който чрез Сина и Светия Дух се разкрива на човечеството, за да се върне човечеството чрез Бога в Бога. Светата Троица е началото, историята, настоящето, бъдещето и краят на Преданието. Субектът на това предание е Сам Синът Божи, Който стана Син Човечески, за да изкупи, подготви и преведе Творението в есхатона (бъдещия век), за да станат човеците синове на Бога[2]. Ако се опитаме да говорим за Преданието в достъпна форма, можем да кажем, че то представлява предвечният Божи план за спасението на човечеството, за чието осъществяване Бог ни е дал всичките необходими средства. Тези средства, които имат характер на жалони по пътя към Царството Божие, Църквата постоянно осъвременява езиково и екзегетично, за да бъдат те понятни за всички хора, независимо от това, в коя и каква историческа епоха живеят.

Връх и средоточие на Преданието безспорно е светата Евхаристия, в която Този, Който е Причината и Източникът на всичко, е и принасящ Се, и принасян, и приемащ, и раздаван. Евхаристията е мястото на най-важната, на най-същностната лична среща на човека с Бога. Място, където небето и земята се сливат, а времето изчезва, където се осъществява събирането на началото и края на Преданието, където е предвкусването на есхатона, на Царството Божие. В Евхаристията е не само действителното присъствие на истинния Христос, Който е „пълнотата” на Преданието[3]. Там е и възможността „да Го вкусим” и приемем в себе си.

Кое е първо: Писанието или Преданието?

Често можем да чуем едно крайно погрешно разделение, правено включително и от православни богослови, че източник на нашата вяра е Свещеното Писание и, ако нещо в него липсва или не е достатъчно добре изяснено, то прибягваме до Свещеното Предание. Това разграничаване се прави дори в сериозна богословската литература, като се стига дори до противопоставяне на Свещеното Предание на Свещеното Писание. Това до голяма степен е дошло като наследство от Реформацията, от характерната за протестантизма „самодостатъчност на Писанието” (Sola Scriptura), а също така и от полемизиращите с Реформацията контрареформисти, които в стремежа си да защитят Свещеното Предание, на свой ред също акцентират върху това разделение. Под това двойно влияние този тип разделение е влязъл в много от православните катехизиси, които са силно повлияни от западната схоластика, безкритично усвоена от православието през XVI и XVII век. Според католическата концепция, Писанието и Преданието са два различни и самостоятелни начина за съхраняване и разпространение на Божието Откровение, които взаимно се допълват. Според това разбиране, една част от Откровението, което Църквата получава чрез апостолите, е писмено фиксирана в книгите на Свещеното Писание, докато друга част от апостолската проповед не е била веднага записана, но се е предавала устно. Тази втора част, заедно с наследството на Отците и учителите на Църквата, е според тях Свещено Предание. Схематичният подход обаче, макар и удобен, не е в състояние да отговори на въпроса защо е необходимо Преданието да допълва Писанието? Защото, ако нещо ще се нуждае от допълване, това би означавало, че самото то е непълно, незавършено, несъвършено, което само по себе си го прави дори опасно за ползване. Твърдение като горното влиза в пълно противоречие с учението на древната Църква, че Свещеното Писание съдържа всичко, което е необходимо да знаем за нашето спасение.Трябва ясно да заявим, заедно със св. Дионисий Ареопагит, че Свещеното Писание е част от Свещеното Предание[4]. Самото Свещено Предание в исторически план е много по-древно и с по-дълга история от Свещеното Писание. Достатъчно е да си зададем въпроса, откъде се е появило Писанието? Единствено в исляма съществува концепцията, че Коранът е неръкотворен, че е дело на самия Бог, че съществува предвечен небесен архетип на книгата, който е спуснат на земята по чудесен начин. В християнството подобен архетип на Свещеното Писание няма. В живота на отделни личности в човешката история, като се започне с праотците Адам и Ева, са протичали редица събития, възприемани като Божие откровение. Тези събития са се предавали от уста на уста, от поколение на поколение, като постепенно броят на преживяванията, тоест на събитията е нараствал. На един определен етап тази устна традиция, това устно предание започнало да бъде записвано, но това става едва при пророк Моисей. Вярата на Авраам, на Ной и на самия Моисей до получаването на Декалога не е имала писмен авторитет. Сам Господ Иисус Христос не учи апостолите и народа чрез писмено слово, а с проповед, с примери и дела – защото Словото говори пряко на човешкото сърце. Апостолите също в началото учат устно. В първите няколко десетилетия от живота на Църквата вярващите „черпят живот” единствено от устното предание. Самият канон на записаното Предание или на Откровението – Свещеното Писание – е съставен пък още по-късно. Често записваното се е нуждаело от пояснения. И би било твърде опростено твърдението, че най-важните книги от това, което е било записано, са формирали Свещеното Писание, а най-важното от техните тълкувания става Предание. Всъщност Писанието е централна, най-важна и неделима част от Преданието.

Бележитият руски богослов Владимир Лоски формулира прекрасно истината, че ако Свещеното Писание и всичко, което може да бъде изказвано писмено или с помощта на други символи, са различни начини да бъде изказана Истината, то Свещеното Предание е единственият начин тази Истина да бъде възприета[5], както и че Свещеното Писание не е основа на религиозната вяра, а че то самото е основано на религиозния (духовния) опит и е негово отражение[6]. Дори нещо повече, като се основава на историческата правда и на обективността Лоски обобщава, че Църквата е могла да съществува без Писание, но не и без Предание. А това е така, защото Църквата винаги е обладавала Богооткровената истина, която е преподавала в своята проповед, а силата на проповедта е живото слово, което не изпитва необходимост от писмено изражение[7]. Не по-малко красноречив е св. Филарет (Дроздов): „Боговдъхновеността на Писанието е неизменна…, (то е) надежден вид на Преданието”[8]. Така, ако искаме да обобщим казаното дотук, трябва да кажем, че Свещеното Писание е неизменна, главна съставна част на Свещеното Предание, негова най-важна форма, дадена, за да бъде съхранено Божието Откровение – с точност и без никаква промяна. То съдържа цялото знание, необходимо за нашето спасение, но още не е достатъчно, за да можем да разберем смисъла на това знание. За да бъде позната буквата, е необходимо действието на Светия Дух. Изкушенията на Христос в пустинята красноречиво говорят за това. Дяволът се опитва да изкуши Христос тъкмо чрез цитати от Писанието, но търпи крушение, тъй като му е чужд Духът, вдъхновил Писанието. Буквата, както казва протодякон Андрей Кураев, е слаба, необходим е Дух. „А Духът се намира в Църквата, ето защо буквата е само отправната точка за смисъла, а той се разкрива в Преданието”[9].

 Църковното предание vs. идола на миналото

Друга важна черта на Преданието на Църквата, която за съжаление също е обект на превратни тълкувания, е неговото развитие според нуждите на времето. За мнозина почитатели на традициите Свещеното Предание е нещо мъртво, застинало на предела на VII-VIII век или в най-добрия случай в съдбоносния за Византия XV век. Подобно схващане е изключително невярно и граничи с хула срещу Светия Дух, Който винаги – по неведом, неизследим начин – действа в Църквата. Свещеното Предание е живо, то е свободен творчески аскетичен процес, ръководен от Светия Дух, Който никога не излиза от рамката, която Сам Си е поставил – рамката на Откровението. Вътрешната динамика на Свещеното Предание позволява то да бъде разбираемо за вярващите във всеки отделен исторически момент, за да може да изпълнява основното си предназначение, а именно спасението и теосиса (обὸжението) на творението. Както казва старец Софроний (Сахаров), нашето време има нужда от написването на нови молитви, тъй като Типикът вече не покрива всички нужди на епохата, в която живеем[10].

Отец Софроний не само говори за тази необходимост, но и я оделотворява като оставя богато наследство от прекрасни, дълбоко прочувствени молитви за всяка нужда: утринни, за починали, за болни и страдащи, за освещаване, за всяка потреба и т. н., и т. н.[11] Подобно на св. Иоан Кронщадтски, старец Софроний съставя и сам употребява в св. Литургия нови литургични молитви, в това число такива преди Херувимската песен, на Великия вход, преди освещаването на св. Дарове, задамвонни и други, като – трябва да подчертаем – това творчество винаги е вярно на Свещеното Предание[12]. Мнозина неукрепнали във вярата навярно биха се съблазнили от всичко това, дори биха го определили като дързост, но истината е, че тук се срещаме с едно от най-автентичните свидетелства за творческата сила на Светия Дух, която постоянно действа и се открива в Църквата чрез изобилните дарове на благодатта, изливана върху „чистите по сърце”. Неразбирането на Писанието, което е следствие от непознаването на Преданието, води до изкривената представа, че в Църквата всичко е застинало и консервативно. Свещеното Предание обаче не е механично пренасяне или предаване на веднъж кодифицирано християнско учение. То непрекъснато се подновява, така както и нашият живот се обновява в Христа и тук ясно трябва да кажем, че обновяването, подновяването нямат нищо общо с „новаторството”. За съжаление, мнозина в Църквата днес, без дори да се опитват да изяснят за себе си тези процеси, поставят знак на равенство между процеса на обновяване на Преданието и новаторството, разбирано като нововъведение, тоест противоречащо на вярата учение. В този смисъл „новаторството” действително е модернизъм, чужд на Църквата духовен опит или възгледи, които са несъвместими с Откровението, но няма нищо общо с това, за което говорим.

Обновяването на Преданието е динамичен процес на предаване от поколение на поколение на плодовете на Божието разкриване в света – посредством писмено и устно слово, чрез богослужение, музика и т. н. – несекващо Богоявление, което човеколюбиво снизхожда към културния опит на обществото, към езика и начина на живот. Извор на това постоянно обновяване на Преданието е Самият Бог, Който по този начин дава на всички хора възможност да станат причастни Нему, тоест на Живота. Бог не се гнуси от никоя епоха, нито има „културна среда”, достойна за Него. Условно казано, обновява се единствено формата – тя е тази, която търпи промяна, за да може съдържанието (което остава неизменно) винаги да достига в пълнота до сърцата и умовете на вярващите, независимо от това дали са живели във времето на Христос и на апостолската проповед или, както ние днес, две хилядолетия след нея.

Същевременно мнозина от онези, които се обявяват срещу всеки вид обновяване на изразните форми на Преданието, сами изпадат в друга опасна крайност: приемат за „свещено предание” всичко, което, поради една или друга причина, е просъществувало достатъчно дълго време във фолклора на веровата традиция и по този начин стигат до недопустимото смесване на Преданието с обичаите. Това превръща самото Предание в криворазбран традиционализъм, в идол на култа към миналото. Сляпото обвързване с отминали изразни средства, с народни „благочестиви” вярвания, обреди и представи няма нищо общо със Свещеното Предание, а е вид фетишизиране на вярата. Псевдоконсервативността попада в плена на своите собствени, абсолютизирани от самата нея модели, докато православието, по думите на отец Георги Металинос, е в съгласието на миналото и бъдещето в едно настояще, което може да се изразява в свои форми и свои начини[13]. Така, този тип традиционалистично „предание” често се отдалечава до такава степен от Свещеното Предание, че престава да има каквито и да било истински допирни точки с него. На този тип псевдоконсерватизъм точно определение дава Ярослав Пеликан: „Преданието – пише той – е живата вяра на мъртвите, докато традиционализмът е мъртвата вяра на живите”[14]. В това, да го наречем условно, „народно предание” влизат обичаи, легенди, митове, фолклорни вярвания, суеверия и пр., облечени в благочестива форма и задължително подкрепени със страховити „светоотечески” примери, които обаче нямат нищо общо с живота и нравствеността на конкретните светци. Достатъчно красноречив в този смисъл е св. Киприан Картагенски, който пише: „Господ казва: ‘Аз съм истината’, а не ‘Аз съм обичаят’ (Consuetudo)[15].” По думите на отец Георги Металинос най-голямата опасност за православието е превръщането му в табу, в боготворене на историческите образи в него, в резултат от което периферното се настанява на мястото на центъра: вярата се превръща в ритуал, а фарисейщината – в благочестие[16].

Не един и двама са попадали под укорите на някои от главните носители на това предание в църквите – възрастни жени (понякога и мъже), грижещи се за чистотата на храма, за продажбата на свещите и т. н. Проблемът обаче е действително сериозен, тъй като от него страдат и свещенослужителите, а за съжаление и епископатът ни също не е имунизиран срещу подобно заболяване.

Казаното неминуемо повдига въпроса за Свещеното Предание и за неговото опазване и вярно преподаване. Църквата е тази, която по думите на апостол Павел е „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15), защото тя е съградена върху основата на апостолите и на пророците, като „крайъгълен камък е сам Господ Иисус Христос” (Еф. 2:20). Църквата, която е народът Божи, събранието на вярващите, на всички нас, които сме повярвали и чрез св. Кръщение сме станали „членове на Божието семейство” (Еф. 2:19), движими от Светия Дух (2 Петр. 1:21) се явява и гарант за чистотата на Свещеното Писание. Епископът пък е този, който не само е носител на апостолската приемственост, но още, наследявайки „престола” на апостолите, е длъжен да ги наследи и в начина им на живот. Църквата е над епископа, но той е този, който ръководи делата ѝ, той е редно да бъде главният надзорник (επίσκοπος) и гарант за съхранението и вярното преподаване на Свещеното Предание[17]. За огромно съжаление, историята на Църквата изобилства от примери, свидетелстващи, че често това задължение на епископите за апостолския им начин на живот се пренебрегва или дори съвсем се забравя. Все пак друго древно правило гласи, че „епископът е Църквата, докато е в Църквата”, тоест той е гарант за Преданието, но не a priori, по силата само на епископското си ръкоположение. Затова е необходимо да напомним, че най-важният и краен гарант, че „портите адови”[18] няма да надделеят над Църквата е „народът Божи”. Както и да не забравяме, че Църквата е иерархична, но не и клерикална.

И отново със съжаление трябва да отбележим, че под влияние на схоластицизма в последните няколко века се наблюдава недопустимо преекспониране на иерархичния характер на Църквата за сметка на царственото свещенство (1 Петр. 2:9). Превръщането на свещенството във „всё и вся”, изолирането на „лаоса” (на миряните) от съборността на Църквата, превръща харизмата[19] на свещенството от естествен в изкуствен център на църковния живот. Изолирането на Божия народ, нещо изцяло чуждо на Свещеното Предание, е в основата и на кризата в енорийския ни живот, където активното участие на лаоса и харизматичното свещенство в общото дело (литургията) днес е сведено до пасивността. На много места участието на миряните в богослужебния живот на Църквата се свежда до едното пасивно наблюдение на случващото се в храма, от активни участници те се превръщат в неми зрители. Даваме ли си обаче сметка за опасността, която крие това абдикиране на лаоса от неговите задължения и права, за сметка на иерархията? Може би напомнянето на една от най-съществените части от Послание на източните патриарси от 6 януари 1848 година би дало добра представа за тази опасност: „У нас (в православието) нито патриарсите, нито Съборите никога не са могли да внесат нещо ново, защото пазител на нашата вяра е самото тяло на Църквата, тоест самият народ (лаос)”[20]. Думи, потвърждавани неведнъж в историята на Църквата. Защото е имало събори, свиквани от светци[21], имало е и съборни решения, предложени пак от светци[22], имало е събори, подписани от почти всички епископи на Църквата[23], сред тях и от св. отци. И на всички тези събори императори, патриарси и папи са приемали ереси, които впоследствие са били отхвърлени от Църквата[24]. Защо това е така ли? Само и единствено защото, както пише Алексей Хомяков, техните решения не са били признати за глас на Църквата от целия църковен народ – „от този народ и в тази среда, където по въпросите на вярата няма различия между учения и невежата, свещенослужителя и мирянина, мъжа и жената, господаря и поданика, робовладелеца и роба, където, по Божие усмотрение, отрокът получава дара на вѝдението, на младенеца се дава словото на премъдростта, ереста на учения епископ се оборва от неграмотния пастир, за да бъдат всички единни в свободно единство на живата вяра, която е проявление на Духа Божи”[25].

Хилядолетният живот на Църквата изобилства от подобни „критични” моменти, в които по силата на всяка човешка логика православието е трябвало да рухне, когато в Преданието е трябвало да навлязат нововъведения и то да бъде „модернизирано”, но точно тогава, по думите на апостола, се е проявявала благодатта, силата Божия[26]. Ярки примери за това са животът и дейността на светци като Атанасий Велики и Амвросий Медиолански, Максим Изповедник и Марк Ефески и много други. А какво да кажем за живота на св. Григорий Паламà, на този истински светилник на православието? Жертва на дворцови интриги, предаден от най-близки съратници, оставен сам, затворен, съден от двама патриарси, съборно осъден и обвинен в многобожие, анатемосан, отлъчен… Но Бог поругаван не бива. Още преди смъртта си той е оправдан, а само девет години след нея и канонизиран, за да стане първият светец на Православната църква, чиято канонизация има официален характер, а днес паметта му да се чества два пъти: на 14 ноември и във втората седмица на Великия пост.

И така, да се приобщи към Свещеното Предание на Църквата е нещо, което е от жизненоважно значение за всеки православно вярващ. Особено в модерния и задъхан наш век, когато никой няма време да се спре и да се вслуша в тихия глас на Църквата. Когато нейният призив „елате и вкусете колко е благ Господ” остава заглушен от по-мощни и агресивни духовни послания. Когато агресивни гласове дори в самата Църква, непознаващи опита, предаван в Свещеното Предание от векове, убеждават другите, че именно те са неговите автентични, съвременни носители. И колкото по-далеч са такива хора от благия дух на Христовото благовестие, толкова по-агресивни са възгледите им, а за мнозина те се оказват и по-убедителни именно заради своята категоричност и своя радикален характер. Влезлият в Църквата човек естествено изпитва копнеж за коренно обновление в живота си, което Христос наистина може да му даде. За да се случи обаче чудото на срещата с Бога, се изисква причастност към опита на онези, които преди нас са Го срещнали и са Го познали. Изборът на пътя е критичен. Ето защо трябва да сме крайно бдителни, да не би в центъра на живота ни на мястото на Христос, да се окаже „обичаят”, който нито спасява, нито животвори.

_______________________

*Източник http://karavaltchev.blogspot.com.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Доклад на професор  протоиерей Г. Металинос, представен на 8 септември 2011 година по време на Седмицата на православната книга в град Варна.

[2]. Виж Кураев, А., Традиция. Догмат. Обряд. С., 1996, с. 37.

[3]. Виж Иоан 14:6.

[4]. Roques, R., L’Univers Dionysien, Paris 1954, p.226.

[5]. В подкрепа на своите думи Владимир Лоски привежда и част от 1 Кор. 12:3: „… и никой не може да нарече Иисус Господ, освен със Светия Дух”.

[6]. Лоский,  В. Н., „Предание и предания” – В: На страже истины, Москва 2007, с. 117-160.

[7]. Пак там,с. 122. Подобна мисъл изказва и св. Иоан Златоуст в своята беседа върху Евангелието според Матей – PG, 57, 13-15.

[8]. Филарет Московский, Слова и речи, т. IV,Москва 1882, с. 97.

[9]. Кураев, А., цит. съч., с. 87.

[10]. Архимандрит Софроний (Сахаров), Молитвенное приношение, Москва 2004, с. 14.

[11]. Част от тези молитви са събрани в изданието цитирано по-горе.

[12]. Пак там.

[13]. Из цитирания вече доклад на професор протоиерей Г. Металинос.

[14]. Pelikan,  J., The Vindication of Tradition, New Haven and London 1984, p.65.

[15]. PL 3, 1103 B.

[16]. Из цитирания вече доклад на професор протоиерей Г. Металинос.

[17]. Срв.: Св. Ириней Лионски, Epistolae, 33:1.

[18]. Мат. 16:18.

[19]. Използвам термина „харизматично свещенство” (дарът на свещенството), което се получава при ръкоположението, за да го разгранича от харизмата (дара) на царското свещенство на миряните, който се получава при св. Кръщение. В този смисъл, богослужението (литургията), което в същността си е общо дело – на миряни и свещенство – се е превърнало в ритуал, в който харизматичното свещенство е поело до голяма степен и ролята на царското.

[20]. Христианское чтение, ч. ІІ, 1849, с. 162. Разяснения по текста на Посланието могат да бъдат намерени в: Хомяков, А., Полное собрание сочинения, т. ІІ, Москва 1900, с. 157.

[21]. Например свикания от св. Константин Велики събор в Антиохия през 341 година.

[22]. Полуарианският символ на вярата на св. Епифаний Кипърски, приет на Анкирския събор от 358 година, където се отхвърля единосъщието прието на Първия вселенски събор в Никея.

[23]. Решенията на влезлия в историята на Църквата и в Преданието като разбойнически събор в Ефес 449 година.

[24]. Освен по-горе споменатите събори имаме предвид и тези в Селевкия от 359 година, в Константинопол от 360 година, в Никея от 360 година, в Сирмиум от 351 и 357-359 година и др.

[25]. Хомяков, А., цит. съч.

[26]. Срв. 2 Кор. 12:9.

Първо изображение – авторът, Венцислав Каравълчев. Източник – http://karavaltchev.blogspot.com. Източник на второто изображение – http://www.yandex.ru.

Анна Маринова

Думата dam (кръв) се числи към малкото съще- ствителни имена, които произхождат от дву- консонантни корени (в случая от корена dm). Въпреки, че тя има родство с думи като adom/edom (ярко червен), няма пряка връзка между думата dam и adama (червена пръст) и респективно adam (човек)[1]. В множествено число (damim) думата dam се употребява при описване на проливане на човешка кръв (при насилие или убийство – Михей 7:2; Изход 22:1) като никога не се употребява по отношение на животно[2]. Може да се предположи, че това се дължи на факта, че въпреки старозаветни предписания срещу прекомерно насилие над животни (Второзаконие 25:4; срв. Числа 22:22-33 и др.), човешкият живот е несравним с този на останалите твари защото той е живот на сътворено и устроено по Божи образ творение, което е призовано към богоподобие (срв. Битие 1:26-27). Заповедта, която Бог дава на праотците, да се консумира само растителна храна (Битие 1:29), се разглежда от светите отци като постановяване на поста. Свети Василий Велики нарича поста връстник на човечеството и отбелязва, че ако Ева бе постила и не бе вкусвала от плода за познаване на добро и зло, сега не бихме имали нужда от пост[3]. След грехопадението и потопа Бог позволява консумацията на животинско месо, но при изричното постановление кръвта на животните да бъде проливана, а да не бъде консумирана (Битие 9:4 и парал.). Със сключването на Завета (berit) с Яхве, Бог дава Своите заповеди относно това месото на кои животни може да се яде и на кои не – така животните биват разделени на чисти и нечисти (Левит 20:25; Второзаконие 14:14-21 и парал.)[4], като се подчертава, че кръвта на чистите животни също не трябва да бъде упортребявана за храна. Както ще се отбележи по-долу, кръвта бива употребявана само в култа и то като се принася на единия, истинен Бог.

В древния Ориент кръвта се разбира като носител на биологичния живот и като негово средоточие. Кръвта е пряко свързана с живота, като не само го прави възможен, но и го поддържа. Тя е толкова жизненоважна, че боговете творят от нея и чрез нея създават живота[5]. Митът „Когато горе” (Enuma elis)[6] повествува как бог Мардук след тежка битка побеждава богинята Тиамат, която е персонификация на хаоса[7]. В епоса е налице едно твърде картинно описание на това, което Мардук прави с Тиамат след своята победа над нея: „След като победи Тиамат, предводителят разруши властта ѝ, нейната сила се разтече. 129 С крака стъпи върху долната част на тялото на Тиамат, 130 със своето безпощадно гърло той разби на парчета нейния череп. Той разкъса вените на нейната кръв, остави кръвта ѝ, та северният вятър да я занесе на тайно”[8]. От кръвта на победената Тиамат, бог Мардук създава небесата. Според древноориенталските представи кръвта се използва от боговете и за сътворяването на хората. В мита Атрамхазис[9] се разказва как хората са сътворени от бог Енки и богинята майка (Белетили) от глина и от кръвта на един бог: „Енки отвори устата си и каза на великите богове: В началото на месеца, на седмия ден и на петнайсетия ден искам да направя очистване, баня. Трябва да се заколи един бог; тогава боговете могат да се очистят чрез потапяне! С неговата плът и неговата кръв нека Нинту да поръси глината; богът и човекът нека да са омазани заедно с глината!… От плътта на бога нека да стане Едимму!”[10]. Същата идея е налице и в споменатия мит „Когато горе” (Enuma elis) – хората са сътворени от кръвта на убития бог Кингу, който бил сподвижник и съвъстаник на богинята Маат: „Те (боговете) свързаха (Кингу), донесоха го пред Еа (върховният бог – бел. м.), възложиха му наказание (и) разсякоха вените му. От неговата кръв те оформиха човечеството” (Таблица VІ 31-40)[11].

В Свещеното Писание на Стария Завет кръвта също се разбира като седалище на живота в биологичния смисъл, но не е налице идеята за сътворяване на света и човека от кръв. Яхве, като истински Бог, със Своето Слово (Битие 1:3; Псалом 33:6[12]) сътворява света и човека като уникални, като дарява последния със Своя образ и го сподобява със Самия Себе Си.

Като седалище на живота в биологичния смисъл, кръвта се свързва с антропологичното понятие basar като по този начин се описва човешката личност. В апокрифната литература, в Свещеното Писание на Новия Завет (Матей 16:17) и в Талмуда (Berakot 33a)[13] изразът „плът и кръв” описват човешката немощ и неговата преходност.

Кръвта е в пряка връзка с антропологичното понятие nepes. Особено ясна е връзката на dam с nepes (в тяхното значение на седалища на живота) в забраната да се убива човек (Изход 20:13; 21:14 и парал.). Тази забрана постановява смъртно наказание в случай на преднамерено убийство („ако човек отнеме който и да е човешки живот (qol nepes adam) с умиране да умре!”[14] – Левит 24:17) както и право на кръвно отмъщение[15], когато е убит близък човек (Второзаконие 19:6)[16]. Забраната за човекоубийство се обосновава с изказването hadamhu(h) hanepes („кръвта е животът” – Второзаконие 12:23 и парал.), което свидетелства, че животът е дарен от Яхве и Му принадлежи. Тежестта на убийството картинно е предадена с представата за пролятата кръв, която вика от земята към Бога (Битие 4:10). Връзката между проливането на човешка кръв и вината, която има убиецът, се изразява с формулата, която се изрича при изпълнение на смъртното наказание: „Нека кръвта ти да бъде върху главата ти” (2 Сам. 1:16)[17]. Пророците въстават срещу невинното проливане на кръвта на народа от страна на неговите управници, които вършат това с цел свое лично облагодетестване. Св. пророк Илия не само изобличава Ахав (871-852) и неговата съпруга Йезавел в предумишлена клевета и убийството на Навутей (1 Царства 21:2-18), но им известява справедливата Божия отсъда. На цар Ахав, който идва да вземе лозето на убития по негова заповед Навутей, Илия казва: „На мястото където кучета близаха кръвта на Навутей, кучета ще ближат твоята кръв, също и твоята кръв” (1 Царства 21:19). Пророк Иезекиил (Иезекиил 22:2) нарича Иерусалим jr hadamjm („град на кръвопролитие)” поради политиката на последните царе от Давидовата династия (Иоаким и Седекия). Пророците използват думата „кръв” като синекдоха, за означаване не само на убийство, прелюбодейство (Иезекиил 23:37), на неправда изобщо (Михей 3:10), но особено на идолослужение (giluljm – Иезекиил 22:3) като по този начин акцентират на тежестта на тези грехове. Кръвта, разбирана като седалище на живота в биологичния смисъл, се свързва с идеята, че чрез кръвта се получава избавление и защита на живота. Така при установяването на Пасха кръвта на закланото едногодишно агне, с която кръв са помазани рамките на вратите на еврейските къщи, избавя от смърт еврейските първородни докато египетските биват погубени (Изход 12:13, 23). В тази връзка не може да се приеме мнението на G. von Rad, който в установяването на Пасха вижда свързване на номадски ритуал за защитаване на стадото от демони с разказа за излизането на Израил от Египет. При изхода от Египет не става въпрос за защитаване на Израил от демони, а за неговото избавяне от робското положение, което избавяне е основание за сключването на Завета[18]. При сключването на Завета Моисей след като прочита Божиите заповеди поръсва евреите с кръвта на жертвите и казва: „Ето кръвта на Завета (dam haberjt), който Господ сключи с вас според всички тези слова” (Изход 24:8). Така кръвта заедно със солта са основни за легитимността и дълговечността на Завета[19]. Апостолското разбиране, а оттук и светоотеческото тълкуване, свързва пасхалният агнец с Христовата кръстна жертва. В 1 Петрово 1:18-19 на християните се напомня, че те (както и цялото човечество) не са изкупени с тленни неща като „сребро или злато, но със скъпоценната кръв на Христос като на непорочен (amomos, респ. amomou) и без недостатък (aspilos, респ. aspilou) Агнец”[20] (1 Петрово 1:18-19)[21].

Според Cвещеното Писание на Стария Завет изтичането на кръв прави човека нечист – например при менструация (Левит 12:3, 15:20), но чрез нея в Стария Завет се очистват греховете. Господ определя кръвта на култово чистите животни като средство за очистване от греховете и същевременно за освещаване на съсъдите на скинията (а по-късно и на храма), както и за посвещаването на някого в свещенство. При встъпването в свещенство, освен одеждите които се поръсват с кръв (Изход 29:21), с кръв се помазва края на дясното ухо, палеца на дясната ръка и най-големия пръст на десния крак (Изход 29:20).

Идеята, че кръвта на жертвените животни се пролива за прощение на греховете (както на управниците, народа, така и на личните) е особено ясна в постановленията за жертва за грях и вина както и в деня на Очищение (Левит 4:6, 17, 25, 30, 34). Възможно обяснение за жертвоприношението на животни и тяхната кръв е, че чрез живота, който е в кръвта може да се обнови животът, който чрез греха е оскъдял[22]. В Левит 17:11 се прави важна връзка между забраната да се консумира кръвта на животните (от една страна), а от друга – се посочва значението на кръвта (dam) в култа като средство за умиване и очистване от греховете:[23] „Защото животът на тялото е в кръвта. И Аз съм я поставил за вас върху жертвеника за очистване на душите ви), защото кръвта очиства душата (nepes)” (Левит 17:11). Основната идея на жертвоприношенията е идеята за заместничеството, както и надеждата Бог да очисти и умие греха, идея, чийто външен израз е проливането на кръвта на жертвените животни. Разбира се нито количеството на жертвите, нито тяхната кръв или самите те прощават греховете. Пророците особено остро се възправят срещу подобни възгледи, че греховете се прощават само поради формално спазване на култа. Според пророците, като изразители на Божията воля, жертвоприношението има смисъл и Бог прощава греховете само ако е налице вътрешно покаяние и обръщане към Бога на дело (срв. Исаия 1:13-17; Осия 6:6). Само тогава е налице и истинско богослужение.

В Свещеното Писание на Новия Завет Господ Иисус Христос придаде нов смисъл на старозаветната идея за очистването на греховете с кръвта на жертвените животни. На Тайната вечеря, непосредствено преди Своите доброволни кръстни страдания и смърт, Той взе хляба и каза на Своите ученици: „Това е Моето тяло, което за вас се дава!”, а също след вечерята взе чашата и каза: „Тази чаша е Новият Завет в Моята кръв, която за вас се пролива” (Лука 22:19-20). Със своите кръв и плът Христос завърши и изпълни Стария и постанови Новия Завет. Старият Завет бе сключен с кръв и бе завършен с кръв. Но докато той бе сключен с кръвта на козли и бикове (срв. Евреи 9:13) и то само с еврейския народ, то сключения с Христовата кръв Завет е завет, който примири цялото човечество – юдеи и езичници с Бога (Колосяни 1:20). Докато старозаветните жертви и култ, които са предобрази на Христовата жертва (принесена на кръста и постоянно принасяна в Светата Евхаристия), са преходни – до Христа, то Христовата жертва е не само еднократна (Евреи 9:28), но е и съвършена. Чрез Своята пролята на кръста кръв Господ Иисус Христос не само ни изкупи от веки род и коляно и език (срв. Откровение 5:9)[24], но и направи съобщници на Божественото естество (1 Петрово 1:4), тоест богопричастни. Тази причастност е възможна поради това, че Христос като възприе човешкото естество го направи съобщно на Отец и Светия Дух. Иисус Христос се отдава целият в Светата Евхаристия и прави Свои съобщници вярващите в Него, които в Светия Дух се съзиждат в Божие обиталище и в Христова Църква (срв. Ефесяни 2:22). Последната, поради причастността си на Христа, е истинско Христово тяло, напоявано и оживотворявано от Христовата кръв. Приобщавайки се с тялото и кръвта Христови, човек не става по същност Бог, не бива обезличен от Бога, но благодатно-реално участва в живота на Света Троица като се богоуподобява и получава като дар от Бога това, което Той има по естество[25].

В Стария Завет Бог прощава греховете чрез кръвта на жертвените животни при участието в старозаветния култ. Старозаветните жертви предизобразяват Христовата кръстна жертва. С идването Си Господ Иисус Христос не само извести настъпването на Новия и вечен Завет, но като предаде Себе Си на кръстна смърт, намери с кръвта Си вечно изкупление (Евреи 9:12), което се възприема в Църквата. В нея при причастяването с кръвта и тялото на Христос в Светата Евхаристия християните не само участват в сключения от Бога нов Завет (Матей 26:28 и парал.), но и приемат Бога в Себе Си.

________________________

*Източник http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Maas, F. adam. in: – Botterweck, G. (Hrg.) Theologisches Woerterbuch zum Alten Testament. B. I, Stuttgart 1973, S. 84-85.

[2]. Kedar-Kopfstein, B. Dam. in: – Botterweck, G. (Hrg.) Theologisches Woerterbuch…, B. II, Stuttgart 1977, S. 250.

[3]. Вж. Св. Василий Велики, Беседа 1. О посте 1-я. в Творения, , ч. ІV, М., 1993, с. 3.

[4]. Причината за определянето на някои животни като нечисти (напр. свинята) се дължи на факта, че някои от тях се използват като жертвени животни в култа на съседните на Израил езически народи. Хищните бозайници са нечисти поради това, че те се хранят с кръв, а в езическото богослужение кръвта има посредническа роля между човека и божеството. Виж Шиваров, Николай, Библейска археология. С., 1992, с. 493.

[5]. Според египетските митологични представи съществата и всички предмети са възникнали от кръвните капки на творческото слово Ху и Сиа. Вж. Kedar-Kopfstein, B. dam. in: – Botterweck, G. (Hrg.) Theologisches Woerterbuch…, S. 252-253.

[6]. Митът „Когато горе” (Enuma elis) се датира ок. ХІІ – ХІ век преди Христа и се състои от седем плочи. От около 700 година преди Христа (а вероятно и по-рано) той е рецитиран в храма на Мардук (Есагила) във Вавилон на четвъртия ден от началото на новата година. Вж. Beyerlin, W. Religionsgeschichtliches Textbuch zum Alten Testament. B. 1, Goettingen 1985, S. 107.

[7]. Waschke, E. tehom. in: – Fabry, H. (Hrg.) Theologisches Woerterbuch zum Alten Testament. B. VIII, Stuttgart 1995, S. 564.

[8]. Превод от немски език по Delitsch, Fr. Das Babylonische Weltschoepfungsepos. Leipzig 1896, S. 92-114.

[9]. Митът, наречен по името на героя Атрамхазис, чието име на акадски е „Този, който е превелик, превъзходен по мъдрост”. Съдържанието на мита в това издание е предадено на базата на препис, произхождащ от 12 година на последния цар от династията на Хамурапи – Аммисадука (около 1750 година преди Христа). Soden, von W. Der altbabylonische Atramchasis-Mythos. in: – Keiser, O. (Hrg.), B. 3, Guetersloh 1994, S. 612 и сл.

[10]. Превод от немски език по Soden, von W. Der altbabylonische Atramchasis-Mythos. in: – Keiser, O. (Hrg.), B. 3, Guetersloh 1994, S. 618-624.

[11]. Превод от немски език по Delitsch, Fr. Das Babylonische Weltschoepfungsepos…, S. 92-114.

[12]. Номерацията на псалмите е според Масоретския текст. Kittel, R. (Hrg.) Biblia hebraica. Stuttgart 1991.

[13]. Goldschmidt, L. (Hrg.) Der Babylonische Talmud. B. XI, Berlin 1936, S. 546.

[14]. Цитираните текстове от Свещеното Писание на Стария Завет са преведени по Kittel, R. (Hrg.) Biblia hebraica. Stuttgart 1991.

[15]. Извършващият кръвно отмъщение близък роднина се нарича goel dam – букв. отплащащ за кръв (Второзаконие 19:6; 2 Сам. 14:11).

[16]. За случаите при които има непреднамерено убийство се постановява създаването на асилните градове, където неволният убиец има право да се посели, но няма право да ги напуска до смъртта на първосвещеника (Числа 35:25). Повече за т. нар. асилни градове виж Шиваров, Николай, Библейска археология…, с. 358.

[17]. Wolff, H. Anthropologie des Alten Testaments. Gütersloh 2002, S. 100.

[18]. Вж. Keiser, O. Der Gott des Alten Testaments. Goettingen 2003, T. 3, S. 12-22.

[19]. Етимологията на думата berit (съюз, договор) е близка с тази на акадската дума bīrītu(m), която означава „връзка”, „окова”. Встъпването в договорни отношения става или по взаимно съгласие (Битие 21:22-32; Навин 9:15; 1 Сам. 11:1-2), или то е наложено задължение (2 Цар. 11:4; Иезекиил 17:13-14). Въпреки че Заветът с Израил е следствие от Божията воля и решение да влезе в договорни отношения с него, двете страни по споразумението са равноправни (такова е положението и при васалните договори). Заветът се отнася до целия народ, а не до отделната личност. Отделната личност е в завет с Яхве, защото тя е част от Божия народ. Вж. Koehler, L. Theologie des Alten Testaments. Tuebingen 1953, S. 46-49. Книга 1 и 2 Самуилова съответстват на книга 1 и 2 Царства.

[20]. Трябва да се отбележи, че още св. Иоан Кръстител, виждайки идващият да се кръсти Христос, казва: „”Ето Агнецът Божий, Който взима греха на света” (Иоан. 1:29).

[21]. Цитираните текстове от Свещеното Писание на Новия Завет са преведени по текстовокритичното издание на Nestle, E. (Hrg.), Das Neue Testament Griechisch und Deutsch, Stuttgart 1986.

[22].  Kornfeld, W. Levitikus. Wuerzburg 1983, S. 68.

[23].  В тази връзка несъстоятелно е мнението на K. Elliger, който разяснява забраната да се консумира кръв като следствие от анималистично-тотемистични възгледи, според които чрез консумирането на кръв човек приема в себе си чужда душа. Вж. Elliger, K. Leviticus. Tuebingen 1966, S. 228.

[24]. Според F. Laubach жертвената Христова кръв извършва прощение, изцерение, даравя мир с Бога и създава нова общност, Laubach, F. Blut, Theologisches Begrieflexicon zum Neuen Testament. in :- Coenen, L. (Hrg.) B. 1, Neukirchen 199, S. 199.

[25]. Св. Николай Кавасила, Семь слов о жизни во Христе, М., 1874, с. 52.

Изображение – авторът на статията, Анна Маринова. Източник http://amarinova.wordpress.com

Митрополит Пергамски Иоан (Зизиулас)

Краят на двадесетото столетие и наближаващото ново хилядолетие са все събития, които отразяват условното ни възприятие за време, и затова за нас, хрис­тияните, те нямат фундаментално значение. Фактът, че по този повод по целия свят се провеждат различни тържества, не бива да ни заблуждава за особената важност на смяната на календарните срокове. За нас значи­ми са само онези промени във времето, които са свързани с великите съ­бития от историята на спасението и които ние литургически изживяваме в дните на църковните празници. И все пак, дори подобни условни граници на времето би трябвало да подбуждат християните към спокоен размисъл. И не само всеки един от нас лично, но и Църквата като цяло трябва да из­ползва този повод за размисъл и дори за самоизпитване и самокритика…Какъв свят ще наследим ние от двадесетото столетие и от хилядолетието, което завършва? С какви проблеми ще се сблъскаме занапред и какви възможнос­ти ни очакват? Какво може да бъде свидетелството на Православната църква в контекста на онова бъдеще, което се открива в новото хилядо­летие?

Християнската история: повод за радост и разочарование

Ако обърнем поглед към двехилядолетната история на хри стиянството, ще изпитаме едновременно и радост, и разочарование. Причините за удовлет­ворението и радостта са следните:

Преди всичко фактът, че Църквата преживя цялото това време, не бива да се възприема като нещо подразбиращо се от само себе си. Църквата се роди във враждебен свят и претърпя тежки гонения не само в първия век от съществуването си, но и през новото време. И въпреки това тя съще­ствува и до ден-днешен. Думите на апостол Павел: „ние умираме, и ето, живи сме“ напълно могат да се отнесат към историята на Църквата по­не до настоящия момент. Как да си обясним това? Рационалистът би ка­зал, че може да е щастлива случайност или резултат на исторически обс­тоятелства. Но за нас, вярващите, отговорът е в думите на Господа, че „вратите адови няма да преборят“ Църквата. Както и да е, ние можем са­мо да благодарим на Бога за това, че е пазил Църквата столетия наред. Другото велико чудо е запазването на основните традиции и структури­те на Църквата, въпреки множеството влияния, които тя е изпитала от страна на различните културни контексти. Църквата живее в света, но тя не е от този свят. Много трудно е да се определи границата между Църквата и света. И това винаги ще е един от най-важните проблеми пред Църквата: как да запази идентичността си, без при това да се отдръпва от света, без да се превръща в гето.Богословието и благочестието се превърнаха в две отделни сфери. По същество това означава, че колкото по-благочестив е човек, толкова в по-малка степен е богослов.

Нещо повече, навсякъде, където е съществувала, Църквата е оказвала своето влияние върху културата. Това се отнася не само за Византия или Средните векове на Запад, тоест случаите, когато може се да говори за християнска култура. Това се отнася дори и за Новото време, когато Църквата на Запад откровено и явно е била един вид отстранена като чужд и излишен фактор в процеса на изграждане на хуманис­тичната култура.Повечето от хуманистичните и морални ценности на съвременното общество не са друго, а именно християнските принципи за морално поведение. Църквата не е била тъй чужда на човешкия живот, както на някои би им се искало.

Православната църква има много причини да благодари на Бо­га. Ние никога не сме били политически могъщи, с изключе­ние на Византия и в някои съвременни държави, където пра­вославните християни са болшинство. Но дори тогава ние съзнателно развивахме такива институции като монашест­вото, за да напомняме и на самите себе си, че Църквата не принадлежи на този свят. Като цяло в историята на Правос­лавието периодите на страдания и унижения преобладават пред тези на славата и светската власт. Ако Църквата ни може да се похвали с нещо, това са преди всичко нейните мъ­ченици и подвижници, а не мирската сила. И ние можем само да благодарим на Бога за това. Тъй като, както казва апостол Павел, „силата Божия се сътворява в немощта“.

През ХХ век Православната църква трябва да е особено благодарна на Гос­пода за това, че православното богословие преоткри своите светоотечески корени, осъзна значението на lex orandi (закона на молитвата), пре­ди всичко на Светата Евхаристия, а също така че възроди духа на Отци­те на Пустинята, благодарение на впечатляващото възраждане на мона­шеската традиция. Всичко това е станало достояние на мнозина в конте­кста на икуменическото движение, където, въпреки сравнително слабото участие на самите православни, свидетелството на Православието бе много силно.

Що се отнася дo разочарованията и несполуките смятам, че тук има мно­го неща, за които трябва да съжаляваме и много, за които да се каем.Не се извърши истинска и дълбока християнизация на света. Църковната мисия бе или недостатъчна, както при нас, православните, или нехристиянска по своята същност, което се оказа характерно за голяма част от ми­сионерските усилия и рвения на западните християни. Ние смесихме Еван­гелието с националните и културни ценности на едно определено време. И по този начин не успяхме да осъществим истинска инкултурация на Църквата. Твърде често вместо християнска мисия имаше място едно на­лагане на християнството на хората без всякаква връзка с културата. Християнството не се отнасяше към хората с онази любов, с която към тях се отнася Господ, и ние трябва да съжаляваме за това.

Освен това извърши се трагическо разделение в самото християнство. Особено през второто хилядолетие се проявиха невиждани преди това в историята ненавист и борба в средите на християните. Едва ли в този случаи трябва да се търси онзи, на когото това да се вмени във вина. Отците-пустинници ни учат, че ние винаги трябва да виним себе си за гре­ховете на другите. Сред православните сега има тенденция да се подчер­тава отговорността на западните християни за греха на разделението и за злото, причинено на Православната църква от нашите западни братя. Историята, разбира се, с цялата си очевидност свидетелства за онази аг­ресивност, която бе проявена от Запада по отношение на православните. Но в своята дълбочина трагичната реалност на християнското разделение е свързана също така и с неспособността на православните да преодоле­ят психологията на противостоене, да се издигнат над нея в духа на прошката и любовта. По-силна се оказа конфесионалната ревност. Второ­то хилядолетие в това отношение не бе особено щастлив период за ис­торията на Църквата.

Друг недостатък е неспособността да се изтълкува Евангелието в екзис­тенциални категории. Фундаментализмът, конфесионализмът и консерва­тизмът убиха Библията и догматите на Църквата, превръщайки ги във формули, които трябва по-скоро да се съхраняват, отколкото да се прежи­вяват в опита. Догматиката и етиката се оказаха разделени. Същото стана и с lex credendi (закона на вярата) и lex orandi (законът на молитва­та). Богословието и благочестието се превърнаха в две отделни сфери. По същество това означава, че колкото по-благочестив е човек, толкова в по-малка степен е богослов. Подобни дихотомии възникнаха и по отношение на догматиката и каноническото право, еклезиологията и църковното уп­равление. Епископите станаха администратори, и ако са и богослови, то­ва се възприема по-скоро като „служебно несъответствие“. Всичко това доведе до маргинализация на богословието по отношение на обикновения живот, и дори по отношение на църковния живот.

В Църквата проникнаха – особено у нас, православните, – национализмът и етнофилетизмът. Идеята за автокефалия се превърна в автокефализъм, тоест в използване на Църквата за обслужване на държавни или национал­ни интереси. Положението на православната диаспора през ХХ век е пряко, откровено нарушаване на принципите на православната еклезиология. Без всякакво съмнение подобна ситуация не може да ни удовлетвори, макар, за съжаление, тя да се „благославя“ на най-официално ниво.

Това наследихме от миналото, от двете хилядолетия история на Църква­та. Едното ни дава основания за благодарност, другото – за покаяние. Осъзнаването на двойнствения характер на това наследие би ни било край­но полезно на прага на новото хилядолетие. Защото проблемите, с които ще се сблъскаме в този нов исторически период, изискват сериозно преос­мисляне на минало ни.

Най-важните въпроси в новото хилядолетие

Днес всички са запознати с известната теория на съвременния америка­нски политолог, според когото новото хилядолетие е период на „конфликт на цивилизациите“. Независимо прав ли е той или не, един от основните проблеми за Църквата, с които ще ѝ се наложи да се сблъска, ще е (а мис­ля, че винаги е бил) проблемът за инкултурацията. Какво може да направи Църквата по този въпрос?Когато християнското Евангелие се проповядвало на гърците, то се е сблъскало не просто с друга култура, но с култура коренно противополож­на на онази, която породи Евангелието исторически, тоест семитската култура. Историците спорят по въпроса до каква степен елинската кул­тура е проникнала в юдаизма от времето на Иисуса Христа. Но изследва­нията на патристическия период показват, че инкултурацията на Еванге­лието в античния гръко-римски свят е била доста трудна задача.

Проблемът е бил не само да се замени политеизмът с библейската вяра в Единия Бог. Проблемът има по-дълбоки корени и касае самия етос и ман­талитет, виждането за света, характерно за гръцката култура. Както по­казват реакциите на такива гръцки философи от първи век, като Целс и неоплатониците, гръцкият ум не е могъл да възприеме християнския исто­рически подход, включващ вярата в Божественото въплъщение и възкресе­нието от мъртвите. На още по-дълбоко ниво инкултурацията на христия­нството в патристическия период се сблъсква с гръцкото светоусещане, което отдава приоритет на „единното“, единството на вселената и ней­ното циклично, подредено движение, в ущърб на „множествеността“, тоест на „частните“, конкретни същества, чак до отъждествяване на „множе­ствеността“ с Падението и злото. С други думи, Евангелието, което но­си уважение към историята и есхатологическия поглед към края на исто­рията, тъй като той има по-голямо значение, отколкото началото на не­щата, е трябвало да стане част от култура, която не е вярвала в исто­рията и е смятала, че началото на нещата е по-важно, отколкото краят им, или „есхатонът“.

И все пак тогава инкултурацията се е осъществила. Има разминаване в мненията на учените дали това е била успешна инкултурация, вярна на Евангелието, или е осъществена „твърда елинизация“, както е смятал Харнак. Но от гледна точка на нашата православна традиция, станалото в патристическата епоха е именно успешна инкултурация, защото не е из­губена чистотата на Евангелието.

В ситуацията, в която се намираме сега, станалото във века на патристиката би могло да ни послужи ако не за модел, който трябва да се копи­ра, то във всеки случай, за пример, от който ние трябва да извлечем поу­ки. Какви са тези поуки?

Първо, трябва да отбележим, че в онова време Църквата е осъзнавала сла­бостта на гръцката култура, фактът, че тази култура е изчерпала свои­те възможности. Това разбиране е позволило на Отците на Църквата, гръцки и латински, изхождайки от Евангелието, да заемат критична пози­ция по отношение на античната култура и да предложат алтернатива. В това отношение ситуацията, в която се намираме сега, не се отличава от тогавашната, освен че Църквата не може да противостои на култура­та пряко, тъй като тя в определена степен е участвала в създаването ѝ. При всички случаи Църквата трябва да отчита, че днес ние преживяваме края на историческата култура, сформирана от Просвещението, и че Еван­гелието трябва да бъде отделено от нея и предложено като алтернатива на тази култура.

Ако Църквата не успее да направи това, ще дойдат други, които да отго­ворят на въпросите на съвременния човек в настоящия преходен период, ко­ето, според мен, вече се прави. В патристичния период фактът, че Църква­та поведе съдържателен диалог със заобикалящата я култура, възпрепят­ства други да се включат в него. Оттук трябва да извлечем поука: в наши дни Църквата трябва да заема водещо място в диалога с доминиращата култура на най-дълбоко ниво, за да се избегне маргинализацията.Безспорно ние се нуждаем от едно изтълкувание на нашите догмати в екзистенциални категории.

Второ, гръцките Отци не просто са заели критична пози­ция спрямо елинската култура, но и дълбоко са проникнали в нея, като творчески са възприели нейните предпостав­ки. Това е придобивало различни форми. Например, в обла­стта на богослужението много неща са били възприети и християнизирани: традиционните празници, различните ри­туали. В областта на философията като легитимни са би­ли признати всички поставени от гърците въпроси, и пре­ди всичко онтологичният проблем, който в голяма степен е бил чужд на Библията и на семитската култура. В бо­гословието без колебание се е използвала философската терминология. Гръцкият език е бил приет там, където той не се е употребявал, докато използването на латинския на Запад никога не е било проблем за църковното единство.

Всичко това съвсем не е ставало за сметка на Евангелието. Есхатологическата библейска ориентация се е запазила благодарение на централното значение на Възкресението, на иконическото разбиране на Царството в Евхаристията, на особеното значение, което се е отдавало на общината и монашеството като форми, противостоящи на секуларизацията, и т. н.

С други думи инкултурацията предполага, че ние можем и трябва да изпо­лзваме всички форми на съществуващата култура за изразяване на основ­ните аспекти на библейското миросъзерцание. В този случай Църквата трябва да различава същностното, което трябва да се съхрани на всяка цена, от това, което може да бъде променено. Както показва историята на патристическия период това не е лека задача. И подчертава решаващо­то значение на богословието във всичките форми на инкултурация. Богос­ловието трябва да се стреми към съгласие по отношение на съществени­те истини на Евангелието, верността към които трябва да бъде запазе­на, независимо от различните им културни изразявания. Без богословския разум и съответната „чувствителност“ инкултурацията може да стане твърде опасна…

На нивото на вероучението богословието е свързано с инкултурацията чрез христологията, която е неотделима от Духа. Инкултурацията е изискване, породено от учението за Въплъщението. Като напълно възприе­ма условията на човешкото съществуване, Бог, в Лицето на Христа, пове­лява на Своята Църква винаги да Му отваря Път във всяка култура. фактът, че Синът Божий е влязъл в конкретна култура, а именно – в ев­рейската среда от определено историческо време – много лесно може да бъде разбран в смисъл, че той е осветил и утвърдил само тази частна кул­тура и така е призовал всички други култури към един вид „обръщане“. И разбира се христологията, която забравя за действието и ролята на Ду­ха Божий, може да доведе до подобни изводи.

Но пневматологията (учението за Светия Дух) сочи към на христология­та, която е есхатологична и затова инклузивна. Христос в Духа не е индивидуум, възприеман като такъв, но е Този, Който има своето Тяло. Той е първороденият между братята. Това позволява да се говори за „космичес­ки Христос“ и за това, че Той възглавява всичко и всички (anakephaleosis). Няма раса или култура, на които Той да би бил чужд. Благодарение на действието на Светия Дух Христос може да бъде „инкултуриран“ навсякъ­де и във всяко време.Това акцентиране върху пневматологията няма нищо общо с онази съв­ременна представа, според която във всички култури по някакъв начин присъства Светият Дух. Пневматологията, откъсната от христологията, е също толкова лоша, както христологията без пневматологията. Свети­ят Дух присъства навсякъде: „иже везде сы“. „Духъ дишет, идеже хощет“, и „вся исполняет“ както се казва в молитвата. Но Той никога не действа без Христа или независимо от Него. Той възприема всичко от Христа и посочва Христа. Не съществува „икономѝя на Светия Дух“ – но само икономѝя на Сина.

Инкултурацията необходимо е свързана с въплъщението на Христа, макар и във форми, различни от известните в историята. Вместо да се възпри­ема Светият Дух като божествено Лице, Което действа извън и незави­симо от Христа, Той следва да се разглежда като Лице, Което придава на Христос инклузивност, тоест есхатологичност. В Духа Свети Христос престава да бъде евреин или грък („во Христе – ни иудея, ни елина“), като в същото време в известен смисъл продължава да е такъв. Духът позво­лява на Христос отново и отново да влиза във всяка култура и да я прие­ма чрез нейното пречистване, тоест изпитвайки я чрез светлината (мо­же да се каже, подлагайки я на съд), онази светлина, която е от последна значимост – и е явена в Христа. И това отваря възможност за многооб­разните културни въплъщения на единия Христос.

На въпроса съществува ли християнска култура, тоест култура, която в името на Христа трябва да се разпространи върху целия свят, трябва да отговорим отрицателно. На Евангелието бе нанесена съществена вреда, когато църковната мисия бе възприета като разпространение, а често и насаждане, на определена култура. Това не означава, че Евангелието, за да се проповядва, трябва да бъде напълно отделено от всички форми на кул­турата. Това означава, че християнската мисия би трябвало да уважава свободата на хората да изразяват вярата по свойствения за тях начин, като в същото време се обръща внимание върху запазването на верност­та към смисъла на евенгелското провъзвестяване.

Следователно инкултурацията изисква различаване – онова различаване, което Духът прави възможно чрез богословското съзнание, чрез Правосла­вието в изначалния смисъл на думата. И затова при всяка инкултурация ролята на Църквата е изключително важна. Църквата е призвана да бди новите културни форми без изкривяване да въплъщават основните екзис­тенциални истини, които възвестява на света Евангелието Христово. За­щото културата е твърде сложен феномен и не винаги може да се отдели от онова светоусещане, което тя изразява.Работата на богословието е да осигури Църквата с фундаменталните ори­ентири, които ѝ позволяват във всеки конкретен случай да произнася съж­дение за това какви културни форми вярно въплъщават Евангелието, и как­ви по същество са израз на „друго евангелие“. Църквата е длъжна да при­лага богословски, а не просто етични критерии, тъй като последните чес­то съвпадат с културните. Ако, например, възниква въпросът: дали магия­та или полигамията в африканския културен контекст са етични елемен­ти и може ли те да се съвместят със същността на Евангелието, на не­го можем да отговорим само след като разберем каква е същността на Евангелието. А това знание ни са дава от богословското съзнание на Църквата.

Именно затова в новото хилядолетие, когато Църквата отново се сблъс­ка с проблемите на инкултурацията на християнството, особено значими ще бъдат фундаменталните въпроси, касаещи онзи способ на битие, кой­то явява Христос в Духа.

В новото хилядолетие пред Църквата стоят и някои предиз­викателства

Предизвикателствата на нехристиянските вярвания

Ние стремително се движим към религиозно плуралистичен свят. Как тряб­ва да реагира Църквата?

Първото, което трябва да стори християнството, е да се откаже от аг­ресивните мисионерски методи от миналото. Евангелизацията е несъвмес­тима с каквато и да било принуда, дори най-деликатната.

Второ: богословието трябва да преосмисли позицията си спрямо това, ко­ето наричат религиозен плурализъм. Исторически в този аспект са се из­казвали и прилагали различни възгледи. В миналото е доминирала гледната точка, която може да бъде наречена христомонизъм: само онези, които вяр­ват в Христос могат да бъдат спасени. Този възглед е особено характе­рен за протестантите, споделящи тъй наречения „бартиански подход“. Той е вдъхновявал много от мисионерските движения на Запад през послед­ните столетия. В наши дни подобна гледна точка бе подложена на съмне­ние вътре в самото протестантско богословие. Днес някои протестан­тски богослови издигат идеята за „космическия Христос“, тоест предла­гат достатъчно широка христология, която би дала възможност да се разпространи терминът „Христос“ върху онези религии, които съзнател­но или несъзнателно се стремят към това, което ние, християните, нари­чаме „Христос“. Такава разширена христология намира отклик най-вече у онези протестанти, които живеят в страните, където християните са малцинство (например в Индия или Япония). Те смятат, че в тяхната си­туация традиционният, тесният христоцентричен подход няма смисъл.

В католическото богословие исторически е преобладавала гледната точка, която възхожда към принципа, формулиран от св. Киприан Картагенски (фактически това мнение може да се открие още у Ориген в III век): extra ecclesiam nulla salvus – извън Църквата няма спасение. Под думата „Църква“ в миналото се е подразбирала Римокатолическата църква. Този възглед радикално се промени в нашето столетие, особено след Втория Ватикан­ски събор, чрез идеята за разните степени на общуване: онези, които при­надлежат към Римската църква, се намират в пълно общуване с Църквата, докато онези които са извън Римокатолическата църква само частично пребивават в Тялото Христово. По отношение на нехристиянските религии – пред лицето на феномена на религиозния плурализъм – католическото бо­гословие преминава към позицията на откритост. Наскоро тази позиция на откритост бе демонстрирана в отчета на международната ватиканска комисия, посветен на отношенията между християнството и другите ре­лигии. В същото време някои богослови (такива като, например, бившия професор от Папския Григориански университет в Рим, Жак Дюпюи) пред­лагат и друг подход: религиозният плурализъм се разглежда като феномен, който е част от плана на Божествения промисъл за човечеството.

На официално ниво православното богословие не се е изказвало по този въп­рос. Някои богослови се придържат към твърда позиция, подобна на заема­ната в миналото от католиците и протестантите. Но се изказват и по-открити възгледи, които могат да се разделят на две категории. Едната позиция се базира върху пневматологията, другата върху есхатологията.Привържениците на първата правят рязко различаване между делото на Христа и ролята на Светия Дух в историята на спасението. Това разли­чаване произлиза от идеята на руския богослов Владимир Лоски за „двете икономии“ – на Христос и на Светия Дух. Според тази гледна точка действието на Светия Дух не се ограничава с Църквата и християните, а се разпростира върху цялото човечество и цялото творение. Затова дру­гите религии се оказват в сферата на действие на Светия Дух, макар да може да се каже, че са извън Христа.

Втората – есхатологическата – позиция ползва други аргументи. Чак до Страшния съд ние не можем с абсолютна сигурност да кажем, кой не при­надлежи към Христа и не е спасен. В това твърдение е важна неговата отрицателна форма. То не предполага агностицизъм и неувереност относ­но Христа и Църквата като верен път към Бога и спасението. Агностицизмът и неувереността се отнасят само към онези, които не вярват в Христа и не са членове на Неговата Църква. Тази гледна точка отваря въз­можност за положително отношение към нехристияните. Тя е по-убедител­на от пневматологичната.

И наистина, за християнската Църква, пребиваваща в историята с цялата ѝ нееднозначност, най-разумно е да остави на Бога последната дума от­носно спасението на всеки човек, когато за това ще бъде волята Му. То­ва не означава релативизация на Христос или на Църквата. Доколкото ние знаем, Църквата, като Тяло Христово, е единственият верен път към Бо­га, който позволява на човек да установи правилни отношения с Бога. Ето защо ние, като християни, не можем да предложим друг, по-добър път от този, който знаем. Ние твърдо стоим в тази вяра. Но само на последния Божий съд ние ще успеем да узнаем, кой ще е спасен, дори измежду хрис­тияните.

Тази позиция не е религиозен синкретизъм. Синкретизмът е основан върху представата, че във всяка религия има нещо позитивно и ценно. Затова, за да се постигне цялостност, трябва, така да се каже, да се събере всич­ко ценно от всички религии. Като резултат ще възникне такова цяло, ко­ето фактически ще е един вид нова религия. А според несинкретичния под­ход, всяка религия може да признае позитивните елементи в друга религия, но тя възприема тези елементи и съди за тях в светлината на своята собствена вяра, и разбира се, не като за съставни части на нова религия.

Изхождайки от това, може да се каже какво още ще трябва да прави хрис­тиянството в условията на сегашния религиозен плурализъм. Единствено разумно и правилно за християнството би било да встъпи в диалог с дру­гите вярвания, като в същото време решително отхвърли идеята за съз­даване на нова религия чрез преобразуване на религиозния плурализъм в ре­лигиозен синкретизъм. Този диалог трябва да бъде конструктивен, което предполага наличие на религиозни убеждения. Християнството трябва да засили и задълбочи своето богословие, без да го превръща в разновидност на религиозен агностицизъм и релативизъм. Диалогът не означава безраз­личие към истината. Напротив, той изисква убеденост, макар и без твърдоглавство, изисква вярност, съчетана с отвореност.Диалогът – това е повече от търпимост. Той се основава на признание­то, че другият, различният от мен, съществува не просто за това за да съществува (а именно това означава търпимост), но че другият има как­во да ми каже. И това, което той ми говори, аз трябва да изслушам с най-голяма сериозност и да съпоставя със собствените си убеждения, като съ­дя за казаното в светлината на тези убеждения.

Но какво ще ми каже другият в процеса на този диалог? За диалога тряб­ват не само участници, но и тема, предмет на разговора. За какво следва да говорим? За политиката и ролята на религията в националните и дру­гите конфликти в съвременния свят? За някои хора, преди всичко за поли­тиците, това може да бъде интересно и полезно. Но е съмнително, че ди­алогът на подобни теми ще бъде конструктивен: по-скоро обратното. За­това смятам, че дневният ред на диалога между религиите трябва да бъ­де друг. Той трябва да включва най-острите въпроси, с които ще се сблъс­ка човечеството в новото хилядолетие.

Религията говори не за „религиозното“, и още по-малко за „религиите“. Ре­лигията говори за човека и за неговите отношения с Бога, за отношения­та между хората и за отношенията на човека към творението. И религи­ите трябва да приемат това предизвикателство на нашата епоха.

Предизвикателството на технологиите и глобализацията

Светът се свива – сега всички знаем това. В известен смисъл това е доб­ре, но в същото време възникват и сериозни опасности. Не може да оста­нем равнодушни към това. Глобализацията ще е най-важният проблем в настъпващото столетие. Как да примирим „едното“ и „множеството“? Как да направим така, че универсалното единство да се постига не за сметка на локалното многообразие? Как да направим така, че различието не просто да има своето място и да бъде търпяно, но и да служи за бла­гото на човечеството? Ние трябва да заемем определена позиция по те­зи въпроси. Ние трябва да разясняваме нашата вяра и да предлагаме от­говори на тези въпроси.Екологичното предизвикателство

Това е възможно най-сериозният проблем на съвременния свят. Той е общ за различните народи и континенти. Християнството носи голяма част от отговорността за екологичната криза. Това се признава от всички. За щастие, християнството може да даде своя принос в решението на този проблем. И това също започва да се осъзнава от всички. Диалогът по та­зи тема може да събере на една маса дори онези, които в националните и политическите конфликти се намират на различни страни. Това би било конструктивно използване на религиозния плурализъм.

Предизвикателствата на научните постижения

Едва ли днес ще се намери човек, у когото новините, отнасящи се до пос­тиженията на биологията и генетиката, да не будят тревога. Появява се възможност да се манипулира самият живот. Разбира се, ние не можем да сме равнодушни към ставащото в тази област. Това е тема, която изиск­ва богословска разработка. И нейната новост прави предстоящата рабо­та на богословската мисъл изключително сложна. Струва ми се твърде на­ивна представата, че проблемите на биоетиката могат да бъдат оставе­ни само на законодателите. Трябва да се сформира световно обществено мнение, а религията е най-важният фактор в информирането и формиране­то на човешкото съзнание. Богословският диалог няма да даде резултати, ако подобен род проблеми останат извън тематиката му.

Какво трябва да прави Православната църква пред лицето на новите предизвикателства на третото хилядолетие?

Бих искал да споделя своето лично виждане по този въпрос.

Преди всичко православното богословие трябва да преразгледа своя език. Ние сме наследници на богата догматическа традиция и трябва да и ос­танем верни, без да променяме нищо в нея. Съдейки по всичко, ние не се нуждаем от нови догмати. Но това не значи, че трябва да съхраняваме догматите като археологични реликви. Безспорно ние се нуждаем от едно изтълкувание на нашите догмати в екзистенциални категории. Например, какво означава за съвременния човек твърдението, че Бог е Тро­ица? Изяснява ли то по някакъв начин проблемите, породени от индивиду­ализма или универсализма, в сегашната ни култура? Какво е значението на еклезиологията, а по-точно – на учението за вселенскостта на местната Църква, когато ние се сблъскваме с проблемите на глобализацията, която днес така привлича световното внимание?По същия начин може да се говори за който и да е от догматите на на­шата Църква, тъй като няма нито един догмат, който да няма отношение към актуалните проблеми на човешкото съществуване.

Православието трябва да започне да отговаря на проблемите на култура­та като се обръща не към етиката, а към догматите. Това означава, че то трябва да интерпретира своята догматика екзистенциално. Правос­лавната църква трябва в по-голяма степен да черпи от литургичния си жи­вот, особено от Евхаристията. Евхаристията е не само едно от многото тайнства. Това е висше съединение (anakephaleosis) на цялата реалност на спасението на света. Ние трябва повече да се обръщаме към нашия литургичен опит при обсъждането на новите културни проблеми. А пък за това, на свой ред, трябва преди всичко да обърнем внимание върху това как извършваме Евхаристията и другите богослужения.

Литургичното чинопоследование не е просто ритуал. Това е богословие и то има дълбок екзистенциален смисъл. Ако ни предстои да предложим на света нещо екзистенциално значимо, ние трябва да извършваме литургия­та в съответствие с нейния вътрешен смисъл. И второ, ние трябва да изтълкуваме нашата литургия в екзистенциални категории. С други думи, ние се нуждаем от литургическа догматика, или догматика, разбрана и из­разена литургично. И това ще бъде нашият специален дар за света през XXI век.

Освен литургията ние трябва да развиваме монашеската ни традиция в духа на древните отци-пустинници. Днес се извършва впечатляващо въз­раждане на православната монашеска традиция. Но духът на древните Отци – дух на самоосъждане и приемане върху себе си греховете на све­та – често се подменя с агресивна, неразумна ревностност, което проти­воречи на самия смисъл на аскезата. А истинското монашество е все по-необходимо на света, поробен от страстите на утилитаризма и самооправданието – тези болести на съвременната култура.

Православната църква встъпва в третото хилядолетие без да има поли­тическа или икономическа власт. Напротив, тя влиза в новия век слаба от светска гледна точка, слаба до такава степен, че под въпрос е самото ѝ съществуване в бъдеще. Всички Православни църкви изпитват трудности, и занапред те само ще се засилват.

Силата на Православието не е свързана с притежаването на светска власт. Тя е в неговото Предание, догматично и литургическо. Но тази си­ла ще е реална само ако тълкуването на църковното Предание наистина отговаря на екзистенциалните въпроси на човека. Вече не е достатъчно просто да съхраняваме Преданието. Това добре вършиха нашите праотци. Но ние не можем да правим от Православието някаква екзотична религия, както го възприемат мнозина от западните християни. Ние трябва да го интерпретираме в светлината на основните екзистенциални проблеми – днешни и утрешни.

Богословието е необходимо условие за оцеляването на Православната църква в новото хилядолетие. И в този смисъл значението му само ще на­раства. Именно в богословието е силата на Православната църква. Пра­вославното богословие не трябва да се страхува от диалог с когото и да било. Това е наш дълг – да започнем диалог. Това е единственият начин да се потвърди неговата уникалност, неговата важност, неговата необходи­мост. Това е единственият път, който ще позволи да се избегне превръ­щането на Православната църква в гето…

Един известен британски византолог е казал, че XXI век ще е век на Пра­вославието. Но тези думи не трябва да пораждат у нас чувство на гор­дост. По-скоро те трябва да се възприемат като стимул, за да почувства­ме още по-силно онази голяма отговорност в делото на свидетелство за Истината, която ляга върху нашите слаби плещи.

_____________________________

*Източник – http://svvasiliy.jusoft.net.

Тази статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права и представлява изказване в Баламандския манастир (Антиохийски патриархат, Ливан), на 4 декември 1999 година. Авторът е един от най-големите съвременни богослови на Православието. Професор по догматическо богословие в Солун и по систематическо богословие в Лондон и Глазгоу. Архиерей е на Константинополската патриаршия. Автор на многобройни съчинения, най-известните измежду които са: „Битието като общение“, „Единството на Църквата в Св. Евхаристия и епископа през първите три века“, „За човешката способност и неспособност“.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Първо изображение: митрополит Пергамски Иоан Зизиулас