Под топлата и мека светлина на Христовото слово, в душата на Мария Магдалина се разпръсва лека-полека набралия се от дълги години мрак, из който изплуват най-сетне на повърхността богатите дарования и качества на тази душа.

Пред благия, но убедителен образ на Назарянина, Мария за пръв път почувства живителната сила на вярата, безграничната утеха, която тази вяра дава на човека.

И тук е, именно, чудото. Разгалената, жестокосърдечната кокетка, посветила дотогава целия си живот само на сладострастие и сласти, безпътната и суетна Мария захвърля бремето на цялото свое минало, напуска любовниците си, раздава на бедните несметните си богатства, прощава се с разкоша на своя живот и тръгва след Вестителя на Новото време, за да споделя несгодите и бедността на Неговия скитнически живот, за да излага живота си на постоянна опасност, която е дебнела всички онези, които са придружавали Христа в онази странна земя, която винаги е била враждебна спрямо своите собствени синове – вестители на истината.

Мария Магдалина, благодарение на своята тънка интуиция, се прониква бързо и напълно от живото слово на Христа, и често пъти това слово е намирало много по-чувствителен отзвук в нейната нежна и възвишена душа, отколкото в душата на някои Негови ученици, груби рибари от бреговете на Тивериадското езеро.

Вярата на Мария в могъществото на Този, Когото тя следва и в правдивостта на Неговата проповед, нейната готовност за самопожертвования в името на тази проповед, предаността ѝ към Учителя през време на Неговото земно битие и след смъртта Му, всичко това е най-съвършен израз на висша християнска добродетел, която, проявена от жена с минало като това на Мария, трогва, учудва, поразява!Мария Магдалина остава най-вярна спътница на Спасителя до последния момент на Неговите земни дни, които завършват така трагично на Голгота.

След страшното предателство, извършено от Юда, когато едни от най-верните ученици на Христа, като Петър от Капернаум, в момент на човешка слабост и страх, отричат делото на своят Учител и се укриват, Мария Магдалина безстрашно и беззаветно Го следва до края на Heroвото изкупително страдание. Последна тя приема угасващия поглед на Голготския мъченик, първа тя чува гласа на Възкръсналия от мъртвите…

Наистина, величава легенда на висша християнска любов и преданост! Безподобен пример за чудотворната възродителна сила на вярата!

***

Образът на Мария Магдалина, борбата на нейната неспокойна и копнееща душа, търсеща безпомощно утеха и спокойствие всред бурното и вечно неспокойно море на живота; прераждането, което става с нея след срещата с Назарянина и след съгряването на душата ѝ от животворните лъчи на вярата; могъществото на нейната вяра и най-сетне нейното преизпълнено с най-нежна любов сърце, – всичко това отдавна е привличало художествения усет на редица велики майстори на перото, които са съумявали да намерят в лаконичните текстове, посветени от Евангелието на Мария Магдалина, мотиви за едни от своите най-хубави и дълбоко художествени съчинения.

Морис Метерлинк ни е дал триактна пиеса „Мария Магдалина”[1], където може би е направен най-дълбокият и най-сполучлив досега художествено-психологичен анализ над душата на Мария от Магдала.

Тетмайер ни е дал пиесата „Юда”, където след героя, централна личност е пак Мария Магдалина.

Напоследък, френската писателка Марсел Виу е пък посветила цял роман на живота и личността на великата еврейка-куртизанка, по-късно най-пламенна последователка на Христа.

Този роман, написан във високо художествен и картинен език, има за основа почти навсякъде евангелската истина. Той ни прехвърля две хиляди години назад, всред средата на неспокойната Юдея, в момента, когато смелото и огнено слово на „някой си” Галилеянин, – проповядващ да обичаме даже и нашите врагове, учещ, че най-бедния просяк и последната паднала жена са по-близко до Царството на Бога, отколкото различните книжници и фарисеи, заявяващ, че е дошъл на земята, за да спаси, чрез собствената Си смърт човечеството, – изпълва с надежда душите на унизените и оскърбените и смущава отново спокойствието на държателите на Свещените Закони…

По това време се е оттеглила да живее в Иерусалим известната куртизанка от Магдала, Мария, позната по цялата страна със своята хубост, богатство и разврат. Презирана от всички евреи, защото Законът на Израил забранява куртизанството между дъщерите на Свещената земя, но покровителствана от магнагите на римската власт, Мария продължава и там да води своя разгулен живот, но известна умора, известно отвращение тегнат вече над душата ѝ. Тя често си спомня милите дни на своето детинство, прекарани безгрижно под високите палми на Магдала, и този спомен гори измъчената ѝ душа. Тя има едва двадесет и две години, а десет години вече изнемогва под бича на разврата. Примамена от някаква си скитаща се вещица, тя изгубва своята чистота още в дванадесетгодишната си възраст, откогато започва да минава от обятия в обятия на различни чужди мъже, които ѝ носят богатство и разкош, но които не могат да съгреят нейната нежна душа. Тя е обичала само един път, на 16 години, един роб, случаен неин спътник, когото тя откупва и с когото прекарва в уединение едно прекрасно лято и една тиха есен. Но скоро липсата на средства принуждава Мария да се върне към стария си начин на живеене, което и разрушава ефимерното ѝ щастие с Аристей, единственият обичан от нея мъж. След Аристей, нейното сърце не е било повече съгрявано от лъчите на чистата любов.Мария Магдалина е хубава. Нейните очи са „виолетово-сини, като цвета на море при вечерен здрач, големи като небесния покров, светли като отражението на месеца върху градинско езеро и нежни като любов, която се ражда в сърцето на девица”. Нейното малко лице „изразява такава меланхолична нежност, тялото ѝ притежава толкова грация, че, гледайки я само, душата на мъжете се топи в нега“. А косите ѝ са несравними по хубост: „светли и топли като зората в Низания, когато изплува иззад могилите, те са къдрави и така дълги, че, разплетени, покриват петите ѝ, а сплетени и навити около главата ѝ, стоят като корона по-хубава и от короната на Сабатската царица”.

Магдалина е хубава, богата, но тя страда; на нея ѝ тежи суетата на живота и тя чака… чака неизвестното.

В това състояние на духа тя чува да се заговаря около нея за Назарянина, за Неговата проповед, за Неговата благост, за Неговата неземна сила.

Назарянинът е в Иерусалим. Никодим, Иосиф Ариматейски, приятели на Мария, са Го чули вече да говори, са били при Него и те изказват впечатленията си пред Мария. При тези разкази едно смътно чувство обладава Мария: уплаха и желание да види новия пророк, Месията, както мнозина Го зоват…

И тя Го вижда, и тя Го чува: за пръв път, когато Той гони продавачите от Храма Господен; втори път, когато книжниците и фарисеите довеждат при Него една жена, уловена в прелюбодейство, и когато Той изрича съкрушителните слова: „Който от вас е без грях, нека първи хвърли камък върху нея!”

След тази последна сцена на Мария ѝ се струва, че бива „озарена от една могъща светлина, при която тя вижда душата си така черна, че от страх бледнее цяла. Тя би искала да говори на Христа, да Го пита нещо, което сама не знае, за да се успокои, защото неизразима нежност я обхваща, когато тя Го вижда и когато Той започва да говори”.

………………………………………………………………………………………………………………….

„Мария изпада в такава голяма печал, че започва да плаче безспирно и забравя да се парфюмира и кичи. Tя, която не е отказвала никому своите ласки, и чието тяло, изгаряно от желания, не се е никога насищало, тя сега се плаши от сладострастието, както от смъртта“.

И тя тръгва да търси Спасителя. И най-сетне Спасителят я заговаря:

– Бъди добре дошла, Марио, – каза Той.

Тя сякаш се съживи при произнасянето на това някогашно име и можа да заговори:

– Ти, значи, ме познаваш?

– Аз те чаках от дълго време!

– Ти ме чакаше?

Тя скочи, приближи се бързо към Него и в сините ѝ очи блесна горчивата гордост на злото.

– Ти казваш, че си ме чакал? Мене? А! Знаеш ли Ти само коя съм аз?

– Ти си една заблудена овца – отвърна Той нежно, – и Аз съм дошъл твърде отдалеч, за да те търся.

……………………………………………………………………………………………………………………

– Успокой се! Успокой се! Аз не съм дошъл на земята за праведниците, а за да спася прегрешилите! Марио, Бог, Който вижда в съкровените кътчета на сърцето ти, Той ти е всичко простил, защото ти си само любов!

……………………………………………………………………………………………………………………

– Господи, при Тебе аз чувствам неземна нежност… Ти си Христос, аз виждам това… Прости ми греховете! Те нямат брой, защото всяко движение на тялото ми и всяка мисъл в главата ми бяха грях. Моли Твоя небесен Отец за мене, Господи, аз се покайвам за всичко сторено от мене…

– Тогава иди си с мир, Марио, всички твои грехове са простени.

От този час Мария започва да живее нов живот. Тя продава всичко, раздава парите на бедните и става спътница на Христа.

Тук са дадени от авторката редица много живи и трогателни сцени от живота на Христа и Неговите ученици до момента на предателството на Юда.

Авторката дава, като мотив за това предателство, любовта, която Юда има към Мария, която той е искал да вземе за жена и ревността, която вълнува душата му, мислейки, че в лицето на Христа се крие причината за неговото несподелено чувство.

Според авторката, Юда извършва предателството след сцената, в която Мария измива с драгоценно миро краката на Иисус и след това ги избърсва с косите си.

Юда, който седеше срещу Христа, позеленя. С коси причесани в руси къдри над челото си, той стана; гняв повдигаше хлътналите му гърди и гласът му изсъска през дебелите му устни:

– Защо да се не продаде това миро за триста динария и парите да се раздадат на сиромасите?

– Защото сиромаси всякога ще имате при себе си, а Мене не всякога! – отговори Христос.

Но Юда повече нито чуваше, нито виждаше. Кръв нахлу в слепите му очи и му се струваше, че се намира край брега на море в момент на буря. Той не можа да стои повече при другарите си и скоро излезе. Всичката любов, която той имаше към Мария Магдалина, всичката сурова нежност и вяра, които той хранеше към Учителя си, се превърнаха сега в омраза. Задъхващ се, той се отправи към Иерусалим…”

***

Разпятието на Христа, Неговата мъченическа смърт правят Мария неутешима. Нейните сълзи не изсъхват нито миг върху изнурените ѝ очи. Редовно тя ходи на Неговия гроб. Между другото, и една страшна мисъл я измъчва: че тя, поради любовта на Юда, е станала причина, макар и неволно, за смъртта на своят Учител…Една сутрин, обаче, Мария намира Христовия гроб празен… Тя пада на земята и започва да плаче безутешно.

– Жено, защо плачеш?

– Мислейки, че това е градинарят, тя не се обърна, но запита, треперейки:

– Ако ти си отнесъл тялото, кажи ми, къде си го сложил и аз ще го взема!

Но гласът полека каза:

– Марио…

Тя се обърна бързо:

– Учителю!

Една неземна усмивка οсия лицето ѝ и думи на безгранична нежност притиснаха края на подутите ѝ устни; тя се довлече до краката на Христа:

– Господи, това си Ти, Ти си жив, това си Ти, Господи! Ο, Учителю мой, Ти повече не ще ме оставиш…

……………………………………………………………………………………………………………….

Но градината, внезапно затихнала, опустя; Христос бе изчезнал.“

И… няколко дни по-късно:

„Лазар и Иоан стояха прави на прага на стаята, притекли се при звучния ликуващ вик. Мария не ги виждаше, тя се смееше и пееше:

– Ето Го! Той е зад стената! Той гледа през прозореца! Той гледа през решетката! А! Господи, нали Ти си радост и живот? Аз ида, Господи…

Тя падна отново върху възглавниците на леглото и прозрачните ѝ ръце се отпуснаха. Вятърът разклати розите около решетката и слънцето надникна весело през полуотворената врата. Една радостна усмивка озаряваше малкото трогващо личице и такава прелест красеше тази смърт, че тримата присъстващи не можеха да повярват, че Мария е умряла.

Пръв, Иоан разбра:

– Мир върху теб, възлюбена…

Марта започна да плаче шумно, облегната до стената на стаята; Лазар, неподвижен, се молеше гласно:

– Господи, ако Ти желаеш, тя ще има живот вечен… Приеми я в Твоето Небесно Царство, което Ти запазваше за смирените и бедните! Пази я, Господи! Тя Те обичаше повече от всички нас, окаяни хора, и не се съмняваше като нас, в Твоето могъщество… О, Иисусе, Ти, божествена доброта, Който дойде между нас, ние Те молим за нея…”

___________________________

*Източници – http://edamjanova.wordpress.com и Духовна култура, 1922, кн. 15, с. 66-72. Същият материал е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Преведена на български от г. Д. Божков, № 91 на „Всемирна Библиотека“, Ал. Паскалев.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Архимандрит Методий

1. В Новия Завет изразите „първовърховен“ апостол или „първовърховни“ апостоли не се срещат. Св. апостол Павел употребява два пъти изразите „върховни апостоли“, но с цел да огради апостолския си авторитет от някои свои юдейски врагове, които изобщо отричали качеството му на апостол Христов. Той буквално пише: „Но аз мисля, че в нищо не съм по-долен от върховните апостоли“ (2 Кор. 11:5), като втория път добавя: „Ако и да съм нищо“ (2 Кор. 12:11). В посланието към Галатяни същият употребява два пъти израза „най-видните“ апостоли (Гал. 2:2, 6), като назовава трима: Яков, брат Господен и пръв Иерусалимски епископ, Кифа, т. е. Петър, и евангелист Иоан. Според общото мнение, изразено от апостол Павел, те били „смятани за стълбове“ на Църквата (Гал. 2:9). Следователно в тези два случая апостол Павел говори за „върховни“ и „най-видни“ апостоли не по власт, а по достойнство и заслуги към Църквата. В същия смисъл по-късно Православната църква е дала званието „първовърховни“ на двамата апостоли Петър и Павел, като е определила и дата за едновременното им честване на 29 юни, в който ден се предполага, че са претърпели мъченическа смърт. Но от това, че по-късно християните започнали да наричат този ден „Петровден“, не може да се прави извод, че св. апостол Петър бил не само по чест, но и по власт по-горе от св. апостол Павел. За потвърждение на това неправилно мнение някои започнали да привеждат като аргумент, че следващият ден, 30 юни, бил наричан „Павловден“. Всъщност 30 юни се нарича „Събор на светите 12 апостоли“, в числото на които влиза и апостол Петър, но не влиза апостол Павел, макар че в службата името му се споменава като един от апостолите. Учредявайки двата празника св. Православна църква е искала с това да подчертае, от една страна, първодостойнството на св. апостол Петър по чест, но не и по власт, поставяйки в това отношение св. апостол Павел наравно с него, като равнодостоен по заслуги за Църквата, а от друга – равнодостойнството на 12-те по дадената им от Спасителя еднаква власт, без оглед на различните им таланти, благодатни дарования и проявена дейност.Относно мотивите за установяване празника на двамата първовърховни апостоли трябва да се вземе предвид все повече усилващото се на Запад твърдение, че св. апостол Петър бил получил от Христа власт над останалите апостоли, следователно – и над цялата Църква, която власт се предавала по наследство на римските епископи. Православната църква се аргументирала срещу тези неоправдани от евангелско-историческа и догматическа гледна точка претенции, почиващи върху три неправилно разбирани евангелски места, а именно: първият текст (Мат. 16:18): „И Аз ти казвам: ти си Петър (камък) и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят“; вторият текст (Лука 22:32): „Но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някогаш, кога се обърнеш, утвърди братята си“; и третият (Иоан 21:15-17), в който Иисус три пъти пита апостол Петър дали Го обича повече от останалите ученици и три пъти му заповядва да пасе Неговите агънца и овци. Православната църква не разбира смисъла на тези три евангелски места тъй, както ги разбират римокатолиците, според които с тях се давала власт на апостол Петър над останалите апостоли и над цялата Църква. Затова ние ще трябва тук да изтъкнем православното разбиране на тези места, без да се ръководим от полемика, която при все това в известна степен е неизбежна. За тази цел трябва най-напред да изложим, макар и накратко, заслугите на двамата първовърховни апостоли поотделно и да направим общо заключение.

2. Апостол Петър, както и повечето от останалите единадесет, е бил обикновен рибар, без образование. Но той бил все пак грамотен и е познавал Писанията. Бил истински юдеин, дълбоко вярващ в единия Бог Израилев и в надеждите на своя народ, който очаквал сбъдването на пророчествата за един бъдещ Месия от коляното Давидово, Който ще възстанови Израилевото царство, разбирано в чисто земен смисъл. Характеристиката на апостол Петър показва, че той е бил човек с твърд характер, откровен и честен, но с голяма самоувереност. Почти при всички обстоятелства, особено при случаите, когато Спасителят запитва Своите ученици, Петър бързал пръв да отговори, пръв да даде преценка. Понякога си позволявал дори да противоречи на Спасителя. Така, когато Иисус за пръв път им открива, че трябва да пострада и да претърпи кръстна смърт, Петър Го взема настрана от другите и започва да Го разубеждава: „Милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе“ (Мат. 16:22), или, когато кръвоточивата жена се допряла до дрехата на Спасителя и Той попитал: „Кой се допря до Мене?“, Петър отговаря: „Народът Те окръжава и притиска, а питаш: кой се допря до Мене?“ (Лука 8:45), като че ли Христос може да задава безсмислени въпроси?!Въпреки своята увереност, че само Иисус има „думи за вечен живот“ (Иоан 6:68) и изповедта му, че Той е „Христос, Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16), тази увереност на Петър, че той е винаги прав, се проявява в най-висша степен, когато в края на Тайната вечеря Иисус казва на учениците Си: „Всички вие ще се съблазните поради Мене през тая нощ“, на което Петър веднага възразява: „Дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня“. Иисус му отговаря: „Истина ти казвам, че тая нощ… три пъти ще се отречеш от Мене. Петър му казва: ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе“ (Мат. 26:31-35). Евангелист Марк дава интересни подробности: Иисус казва на Петър: „Истина ти казвам, че днес, в тая нощ, преди петел дваж да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене. Но Той още повече настояваше: ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе“ (Марк. 14:30-31). Евангелист Лука внася нов елемент: Иисус се обръща към Петър с думите: „Симоне, Симоне! Ето сатаната поиска да ви сее като пшеница; но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някогаш, кога се обърнеш, утвърди братята си. Той Му отговори: Господи, готов съм да отида с Тебе и в тъмница и на смърт! Но Той рече: казвам ти, Петре, не ще пропее днес петел, преди ти три пъти да се отречеш, че Мe познаваш!“ (Лука 22:31-34).

3. Въпреки тази упорита самоувереност на Петър, той е бил избран за апостол тъкмо поради нея, защото Спасителят е знаел как да го превъзпита, за да остане той именно с тая своя твърдост истински проповедник на Евангелието. Петър трябваше да стане и наистина стана това, което Христос искаше да направи от него. И преди всичко Петър трябваше да обикне Иисус от все сърце, и несъмнено затова Той се поселва в неговата къща в Капернаум и става като член от неговото семейство. Но невъзможно е било, при упоритата самоувереност на Петър, тази висока цел да бъде постигната само чрез словата, говорени от Христа, и чрез дивните чудеса, вършени от Него, макар че те са произвеждали най-силно впечатление върху душата на Петър (Лука 5:8). За постигането на тази трудна цел са били необходими особени, тежки за душата на апостола преживявания. Това е неговото отричане от Христа, Когото той беше обикнал повече от всичко на света. Това падение на Петър бе оплакано от него с горчиви сълзи и то му даде да разбере колко погрешна и гибелна е била неговата самоувереност и каква огромна нужда е имал той от пълно и безпрекословно послушание на любимия Учител.

Вероятно Петър е бил ученик на Иоан Кръстител, какъвто е бил и по-старият му брат Андрей Първозвани. Когато двамата апостоли Андрей и Иоан прекарват един цял ден насаме при Спасителя и са напълно убедени, че Той е обещаният Христос, Андрей бързо отива и съобщава на своя брат радостната вест с думите: „Намерихме Месия – Иисус от Назарет!“ Петър веднага тръгнал с брат си. Това е неговата първа среща с Месия, при която, вглеждайки се в него, Иисус му казва: „Ти си Симон, син Ионин; ти ще се наречеш Кифа“ (Иоан 1:24). И така, това име засега му е било само обещано: „Ти ще се наречеш камък“, но то ще му бъде действително дадено малко по-късно, както ще видим.

4. Това станало при Кесария Филипова, град на север от Палестина. Иисус нарочно завел Своите ученици в местност, където не живеели евреи, за да не се разчуе това, което щяло да стане там. Тук Той насаме ги попитал за кого Го мислят човеците? И след обясненията, че Го мислят за един от пророците, Той им поставя въпроса: „А вие за кого Ме мислите?“ Иисус попитал всички, но бързият Петър отговаря вместо всички: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог!“ (Мат. 16:16) Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Мат. 16:17-19). Нека отбележим, че ключовете на царството небесно и властта да вързва и развързва засега са му само обещани, но още не му са дадени, защото това ще стане едва в първия ден на Възкресението Христово, вечерта, когато тая власт ще бъде дадена едновременно на всички апостоли. При това тази власт предварително е била обещана не само на Петър, но и на останалите апостоли, защото малко по-нататък Спасителят казва: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Мат. 18-18). Следователно, върховната власт в Църквата, това са всички апостоли, взети заедно, имащи еднаква власт, и никой от тях не е над другите. Същото потвърждават думите на Възкръсналия: „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тем ще се простят; на които задържите, ще се задържат (Иоан 20:21-23).5. Как трябва да се разбират думите, които Спасителят казва на апостол Петър: „И Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят“. Върху личността на апостол Петър ли ще бъде съградена Църквата или те имат друг смисъл? Тези думи трябва да се разбират само тъй, както ги е казал Христос, а именно: Петър е „камък“, върху който Спасителят ще съзида Църквата Си. Но понеже Петър е човек от плът и дух, а не от камък, то тук се разбира неговата твърда като камък вяра, смело изповядана с думите: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог!“ Така разбира тези думи и най-авторитетният от западните отци – блажени Августин, така ги разбират и повечето от източните и западните св. отци. Затова всеки християнин, който има тази вяра, той се нарежда до апостол Петър, става равнодостоен на него по вяра и може да влезе в изграждането на Църквата. Всички, които ще влязат в небесната Църква, не ще могат да бъдат удостоени с това, ако нямат тази вяра. Защото който вярва в Христа в този смисъл, не бива съден, „а който не вярва, е вече осъден“ (Иоан 3:18). По време Петър е пръв от всички човеци, който изповядва тази вяра и затова сградата на Църквата започва с него, съзиждана от Господа върху тази твърда като камък вяра. С това Петър съвсем не е положил „друга основа…, освен положената, която е Иисус Христос“ (1 Кор. 3:11), и тъкмо нея той е изповядвал като абсолютна истина. За това свидетелства Сам Христос, като хвали и ублажава апостола: „Блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“ (Мат. 16:17). Това, че Петър е получил тази вяра по откровение, ни най-малко не намалява неговата лична заслуга, ако може да се говори за такава, защото той е бил, очевидно, достоен за това. Ако всеки християнин е бил избран и благословен в Христа „преди да се свят създаде“ (Еф. 1:4), то толкоз повече е бил избран и предназначен предвечно за тази своя роля първият Христов ученик в предвечния план за Църквата. Иисус, разбира се, е знаел това и сигурно се е и молил на небесния Отец да Го открие на Своя пръв апостол. Затова Петър би могъл да каже думите на своя първовърховен събрат Павел: „Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене Своя Син“ (Гал. 1:15-16).

И така, Църквата не е съградена върху личността на апостол Петър, взет като обикновен човек, а върху твърдата му като скала вяра, че Иисус Христос е Син на Живия Бог. Затова именно е бил и ублажен, затова са му били обещани най-напред нему по време и ключовете на царството небесно. Църквата е духовно здание, което трябва да обхване всички човеци, вярващи в Христа, в което трябва да има своето място всеки един от тях, както пише сам св. апостол Петър: „Като пристъпвате към Него, живия камък, от човеците отхвърлен, но от Бога избран, драгоценен, и вие сами, като живи камъни,съграждайте от себе си духовен дом, свето свещенство, за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Иисуса Христа“ (1 Петър 2:4-5). В този величествен духовен дом всеки вярващ в Христа има своето място, което никой друг не може да заеме. Има своето място и сам апостол Петър, но не е самият той, който съставя основата на църковното здание. Има една божествена Основа на Църквата, която никое човешко същество не може да замени. По този въпрос Писанието е категорично: „Друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос“ (1 Кор. 3:11). Той е върховният Архитект Глава и Жених на Църквата. „И Той постави едни за апостоли, други за пророци…, за усъвършенстване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово…, та да растем по всичко в Оногова, Който е глава, – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“ (Еф. 4:11-16). И пак: „Вие сте тяло Христово, а по отделно – членове. И от вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители“ (1 Кор. 12:27-28). И така, всички вярващи в Христа са живият строителен материал за Църквата с върховен Глава Сам Христос, с множество помощници, първи от които са апостолите, после техните приемници, всеки според даруваните му сили. От тази гледна точка Христос е и основата и краеъгълният Камък на Църквата. Това е било предсказано още в Стария Завет нeколкократно. В псалом 117, който картинно описва страданията на Христа и Неговото възтържествуване над враговете Му, е казано: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа и е дивно в очите ни. Тоя ден е Господ сътворил; да се зарадваме и да се развеселим в него“ (Пс. 117:22-24). Сам Спасителят отнася това предсказание за Себе Си (Мат. 21:24, Марк. 12:10). Отнасят го към Него и апостолите, като в самия ден Петдесетница св. апостол Петър казва на хилядите слушатели: „Този е камъкът, който, пренебрегнат от вас зидарите, стана глава на ъгъла; и в никого другиго няма спасение; защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:11-12). Но особено характерно и силно е в това отношение предсказанието на пророк Исаия: „Затова тъй казва Господ Бог: ето, Аз полагам на Сион в основата камък, – камък изпитан, краеъгълен, драгоценен, здраво утвърден; който вярва в него, няма да се посрами“ (Ис. 28:16). Св. апостол Павел Го нарича още „камък на препъване и камък на съблазън“ (Римл. 9:33), както Го е нарекъл и Симеон Богоприемец: „Ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия“ (Лука 2:34). Сам Иисус добавя: „И който падне върху тоя камък, ще се разбие, а върху когото падне, ще го смаже“ (Мат. 41:44). Характерното в пророчеството от Исаия е това, че този камък е положен в основата на Сион,който е синоним на Църквата. Следователно в основата на Църквата има един единствен Камък – Богочовекът Иисус Христос, Който вгражда в едно тяло, в един духовен дом безбройните живи камъни, съставляващи заедно с Него Църквата. А свръзките или спойките на камъните помежду им и с основния Камък, това е Св. Дух или тайнствата на Църквата, особено тялото и кръвта на Иисуса Христа.

6. Следва да кажем няколко думи и за това – какво е искал да каже Спасителят, когато на Тайната вечеря се обърнал към апостол Петър с думите: „Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница; но Аз се молих за тебе да не оскъднее вярата ти; и ти някогаш, кога се обърнеш, утвърди братята си“ (Лука 22:31-32). Това е предсказание за голямото падение на апостол Петър чрез отричането му от Господа, което е могло да бъде за него фатално, като го доведе до отчаяние и самоубийство, както направил Юда. Една подобна постъпка на Петър би могла да бъде фатална и за тях, и за бъдещата Църква. Предвиждайки това, Господ Иисус Христос предварително се е молил на небесния Отец да не стане подобно нещо с Петър и, както винаги, молитвата Му е била чута (ср. Иоан 11:42). И Той уведомява апостола за това, за да го знае и да не се поддаде на отчаяние. Удивително е предсказанието на Спасителя, че Петър ще се отрече от Него  три пъти, и че отричането ще се изрази с думите „не познавам Човека“, придружени при това със заклеване (Мат. 26:72-74; Марк. 14:26). След привършването на първия разпит на Иисуса пред Синедриона, когато става третото отричане на Петър с думите, че той не познава „Тогова Човека“, веднага петелът втори път пропява. Тогава Господ се обръща и поглежда Петър с такъв поглед, че Петър си спомня цялото предсказание и специално молитвата на Иисус да не оскъднее вярата му, след което излиза вън и горчиво започва да оплаква падението си.

Спасителят три пъти запитва Своя апостол дали Го обича повече от останалите апостоли и три пъти му поръчва да пасе Неговите агънца и овци. С това Иисус съвсем не му е възложил да възглави и ръководи цялата Църква, а просто три пъти му напомня за трикратното му отричане и му възвръща служението на апостол Христов, от което той съвсем неочаквано за неговия твърд характер така бързо и фатално бе отпаднал. С това Иисус му дава направо заповед да пасе стадото, както сам Петър нарича вярващите в Христа (2 Петр. 5:2). С подобни думи се обръща и св. апостол Павел към ефеските епископи: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо,сред което Дух Свети ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той Си придоби със Своята кръв“ (Деян. 20:28). И на Петър при Тивериадското море нищо повече не му е било възложено, освен да пасе стадото Христово, в което естествено влизат и агнетата, и овците. И макар единствен свидетел на отричането му от учениците Христови да е бил само Иоан, който го е обичал с истинска братска любов, при все това отричането му не е могло да се запази в тайна от останалите апостоли, от което те са били силно разколебани, пък и самият плач на Петър го е издавал като извършил нечувано пре-стъпление. Оттук и необходимостта възстановяването му от Спасителя да стане пред свидетели.

7. Възкресението на Христа е повратен момент в историята на апостолския лик и преди всичко в съдбата на апостол Петър. От този момент започва неговият нов, възроден живот. Това се вижда преди всичко от факта, че от всички останали апостоли Възкръсналият се явил най-напред именно на него (Лука 24:34; 1 Кор. 15:5), очевидно, за да го утеши в неговата тежка, непоносима скръб, да го укрепи в надеждата, че не е изоставен, че е простен, че ще бъде възстановен, след което ще му предстои сериозна работа заедно с останалите апостоли. Докато при съобщението на жените мироносици, че са видели Господа възкръснал, апостолите не им повярвали, а „техните думи им се показаха празни, и не им повярваха“ (Лука 24:11), сега, след голямата новина, „че Господ наистина възкръснал и се явил на Симона“ (Лука 24:34), положението съвсем се променило. За това явяване нищо повече не е казано, то е било насаме между двамата и това, което са си казали при тази среща, си остава тайна между тях двамата. Но за апостола то е било наистина велика милост и велика радост, един наистина нов живот.

Още през първите дни след Възнесението на Спасителя възстановеният Петър влиза в ролята си на водач, който трябва да утвърждава братята си (а не подчинените си). Католиците много обичат да наричат апостол Петър „княз на апостолите“, „княз на Църквата“ в смисъл на имащ власт, но това е в пълно противоречие с казаното от Спасителя: „Знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властват върху им; между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб, както Син Човечески не дойдé, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Мат. 20:25-28; Марк 10:42-45; Лука 22:25-27). Между вас обаче няма да бъде тъй, защото „всички вие сте братя“ (Мат. 23:8); и точно затова Иисус поръчва на Петър, когато се обърне, сиреч когато се разкае за падението си, да утвърди братята си, сиреч равните нему апостоли. У пророк Исаия има едно интересно пророчество за един цар и неговите князе, което бл. Иероним отнася за Господа Иисуса Христа и епископите на Църквата. Ето думите на пророка: „Ето, Царят ще царува по правда, и князете ще управляват по закон; и всякой от тях ще бъде като защита от вятър и подслон за лошо време, като водни извори в степи, като сянка от висока скала в жедна земя“ (Ис. 32:1-2). Но за един от апостолите, или за един от епископите, като княз над другите, никъде няма нито дума. И тъй, като първа задача за утвърждаването на братята си Петър поставя въпроса за избиране заместник на Юда предателя. За целта са били свикани всички вярващи в Господа, на брой около 120 души, пред които той предлага „щото един от тия мъже, които бяха с нас през цялото време, докато пребъдваше и общуваше с нас Господ Иисус, начевайки от Иоановото кръщение до деня, когато се възнесе от нас, – да бъде заедно с нас свидетел на възкресението Му. И поставиха двамина: Иосифа, именуван Варсàва, когото нарекоха Юст, и Матия; след това се помолиха и казаха: Ти, Господи, Който познаваш сърцата на всички, покажи от тия двама едного, когото си избрал, да приеме жребието на тая служба и на апостолството, от което отпадна Юда, за да отиде на своето място. Хвърлиха за тях жребие, и жребието се падна на Матия; и той беше причислен към единайсетте апостоли“ (Деян. 1:21-26). С това дванадесетчисленият апостолски лик е попълнен и готов да приеме обещания Утешител.При това изключително събитие – слизането на Св. Дух, целият Иерусалим се раздвижил, и многохиляден народ се събрал пред Сионската горница. „Петър с единайсетте“ не губи време, и апостолите започват обяснение на станалото. Очевидно, говорил е не само един от 12-те, но поради хилядното множество всеки от тях се изправя пред отделен участък слушатели и говори, каквото Дух Свети му внуши. Дееписателят привежда думите само на Петър като пръв измежду останалите, но всички са говорили едно и също. Останалото се обяснява като изпълнение пророчеството на Иоил (7:39) и като плод от изкупителните страдания, смърт и възкресение на Иисуса Христа, Който, „след като биде възнесен с Божията десница и прие от Отца обещанието на Светаго Духа, изле това, що вие сега виждате и чувате“ (Деян. 2:33). Умиленото множество пита: „Какво да правим, мъже братя? А Петър им рече: покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа. Защото за вас е обещанието, за вашите деца и за всички далечни, които би призовал Господ, Бог наш“ (Деян. 2:37-39). Плодът е поразителен: около 3000 души повярвали и веднага били кръстени. Църквата продължавала да расте с небивала бързина, тъй че по особено Божие откровение Петър скоро приел в нея първия езичник – стотника Корнилий с целия му дом (Деян. 10 гл.).

От всичко това се вижда, че възстановеният апостол Петър блестящо изпълнил поръчението на Спасителя да утвърждава братята си, затова в списъците на апостолите той заслужено се споменава на първо място (Мат. 10:2) и достойно е наречен от Църквата първовърховен апостол.

8. Сега остава да изтъкнем накратко качествата на великия апостол на езичниците, които го правят равнодостоен на Петър първовърховен строител на Църквата. Известно е, че Господ Иисус Христос избрал първо 12, а след това още 70 апостоли. Павел не е бил в числото нито на първите, нито на вторите. Когато те в продължение на 3 години са били последователи на Божествения Учител и са научили от Него много от тайните на царството Божие, Павел е бил ученик на юдейския законник Гамалиил. И когато Иисусовите ученици получили тържественото пратеничество: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари“ (Марк. 16:15), Павел вероятно още нищо не е знаел за станалото. И когато те, след слизането на Св. Дух, получили правото да раздават Неговите дарове, Павел все още не е бил с тях. И чак когато Църквата започва да расте и да се разпространява не само в Иерусалим, но и далеч от него, Павел става неин върл гонител, и вероятната му първа проява в това отношение е била да пази дрехите на убийците на първия християнски мъченик архидякон Стефан (Деян. 7:58). Но с него бързо става неочаквано и необикновено обръщане, и от върл гонител той става пръв проповедник на Евангелието. Не е необходимо да се говори подробно за това, достатъчно е да кажем, че Призовалият 12-те и 70-те през време на Своето пребиваване на земята, Същият от Небето призовава и Павел по един неоспорим начин, което му дава правото да казва за себе си: „Павел апостол, призван не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца…” (Гал. 1:1), и за Евангелието: „Аз нито го приех, нито го научих от човек, а чрез откровение Иисус Христово“ (Гал. 1:12). И когато Иисус чрез видение поръчва на Анания да отиде и покръсти гонителя Савел, Анания отговаря: „Господи, слушал съм от мнозина за тоя човек, колко зло е сторил на Твоите светии в Иерусалим; той и тук има власт от първосвещениците да върже всички, които призовават Твоето име. Но Господ му каза: иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви. И Аз ще му покажа, колко трябва той да пострада за Мое име“ (Деян. 9:13-16.) За тия страдания на великия апостол нека чуем от самия него: „Нас, апостолите, Бог постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света – на Ангели и човеци. Ние сме безумни заради Христа, а вие сте мъдри в Христа; ние сме немощни, а вие силни: вие сте славни, а ние безчестни. Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си. Злословени – благославяме; гонени – търпим; хулени – молим се. Станахме като измет на света, измет за всички досега“ (1 Кор. 4:9-13). „Ала, ако някой дръзне да се похвали с нещо (в безумие говоря), ще дръзна и аз. Евреи ли са? И аз съм. Израилтяни ли са? И аз. Семе Авраамово ли са? И аз. Служители Христови ли са (в безумие говоря), аз съм повече. Аз съм бил много повече в трудове, безмерно в рани, повече в тъмници, и много пъти на умиране. Юдеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояга били, веднъж – с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарвал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота. Освен външните злополуки, прибавяха се всекидневните против мене нападения и грижата за всички църкви. Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?“ (2 Кор. 11:21-29).

Една от най-характерните добродетели на св. апостол Павел, това е неговата дивна любов към всички хора, но особено към неговите сънародници. „Желанието на моето сърце и молитвата ми към Бога за израилтяните е да бъдат спасени“ (Римл. 10:1). „Истина говоря в Христа, не лъжа, – свидетелства ми моята съвест чрез Духа Светаго, – че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът…, от тях е и Христос по плът, Който е над всички Бог, благословен во-веки, амин“ (Римл. 9:1-5). „Защото, бидейки свободен от всички, станах роб на всички, за да придобия по-многото от тях; за юдеите станах като юдеин, за да придобия юдеите; за подзаконните станах подзаконен, за да придобия подзаконните; за нямащите закон станах като да съм без закон (макар да не съм без закон пред Бога, но съм под закона на Христа), за да придобия нямащите закон; за немощните станах като немощен, за да придобия немощните. За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои“ (1 Кор. 9:19-22). За отлъчения от Църквата коринтски кръвосмесник, след покаянието му, Павел пише трогателни думи: „От голяма скръб и притеснено сърце ви писах с много сълзи, не за да ви огорча, а за да познаете преголямата любов, която имам към вас…, така че за вас е по-добре да му простите и да го утешите, за да не пропадне той от преголяма скръб; затова моля ви да покажете към него любов. Защото с тая цел и писах, за да узная на опит. Дали във всичко сте послушни. А комуто вие прощавате за нещо, нему и аз прощавам: понеже и аз, ако съм простил някому нещо, простил съм за вас от лице Христово“ (2 Кор. 2:4-10). И на падналите галатяни пише: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос“ (Гал. 4:19).9. Накратко казано: Пастиреначалникът на Църквата Господ Иисус Христос направи от простия галилейски рибар Симон син Ионин първия богослов, който Го изповяда като Син на Живия Бог; и от жестокия гонител на християните Савел – великия апостол на езичниците, който распространи вярата в Него от Иерусалим дори до Испания. И ако върховенството на Петър над останалите личи в този факт, че той, с дадената му благодат, умело ги поведе и укрепи в разколебаната им вяра, то върховността на Павел личи особено от този факт, че той в един решителен момент се противопоставя на самия Петър, за да се избегне съблазънта от промяната в поведението му към антиохийските християни от езичниците (Гал. 2:11-21). Като прибавим към това 14-те послания, в които са разкрити множество най-дълбоки тайни и догмати на вярата, получени от него без съмнение по откровение, ще разберем защо Павел достойно е приравнен по заслуги с първия ученик Христов и е наречен като него от Църквата „първовърховен“ апостол. Те и двамата, според дадената им благодат, са били истински „съработницн на Бога“ (1 Кор. 3:9) в строежа на Църквата, „служители Христови и разпоредници на тайните Божии“ (1 Кор. 4:1). И Павел правилно говори, вече от името на всички апостоли: „Защото Бог примири света със Себе Си чрез Христа, без да вменява на човеците прегрешенията им, и ни вложи в нас словото на примирението. И тъй, ние изпълняваме службата посланици вместо Христа, като че ли Сам Бог увещава чрез нас. Молим ви от име Христово: примирете се с Бога!“ (2 Кор. 5:19-20).

10. Нека накрая поставим един важен въпрос: знаел ли е св. апостол Петър да му е била дадена от Господа Иисуса Христа власт над останалите апостоли? На този въпрос може да се отговори само отрицателно! В писанието никъде не е засвидетелствано за подобна власт. Тъкмо напротив: в глава 5 от своето Първо съборно послание сам Петър ясно пише: „Ония, които са между вас презвитери, моля аз, съпрезвитер техен и свидетел на Христовите страдания и съучастник в славата, която има да се открие: пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта (християнската община), а като давате пример на стадото; и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата“ (1 Петр. 5:1-4)[1].

Св. апостол Павел също не е знаел за такава власт, дадена само на един апостол, защото ясно пише: „Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове. И от вас Бог постави в Църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители“ (1 Кор. 12:27-28). Никъде нито един апостол не е посочен да има власт над другите. Ако имаше такъв, Павел щеше добре да знае това и нямаше да постави на първо място апостолите в множествено число. Абсурдно е да се твърди, че Иисус Христос имал нужда от видима глава на Своята Църква на земята, тъй като Сам Той бил невидим. Въпросът не е в това, дали Той е невидим за физическите очи на човека, а дали е вярно казаното от Него: „И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20)? Това е така! Седящ отдясно на Бога Отца, „Той трябва да царува, докато тури всички врагове под нозете Си“ (1 Кор. 15:25). А да царува, това значи  д а  управлява от това най-високо място Своята Църква, както и цялата видима и невидима вселена. Затова, когато се яви на гонителя Павел и го призовава, Той беше реален и пълновластен разпоредител на това, което стана, без да има нужда от помощта на видим земен заместител. За кого бе казал Той: „И Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам“ (Иоан 14:12)? – За всички вярващи в Него, които Го обичат и призовават! Така Той се яви на Анания и го изпрати да приеме покаянието на Савел и да го покръсти (Деян. 9:10-15). През оная нощ, когато Павел беше задържан по интриги на първосвещениците, Иисус му се яви два пъти, като първия път му каза: „Побързай та излез скоро от Иерусалим, защото няма да приемат твоето свидетелство за Мене“ (Деян. 22:18), а втория път: „Дерзай, Павле! И както свидетелства за Мене в Иерусалим, тъй трябва да свидетелстваш и в Рим“ (Деян. 23:11). По същия начин Христос се е явявал безброй пъти на хиляди мъченици за Неговото име, укрепявайки ги и изцерявайки ги от нанесените им рани. Защото, ако Църквата е тяло Христово и е предназначена от Него да бъде „света и непорочна“ (Еф. 5:27), то такъв преди всичко трябва да бъде и е Той, нейният Глава: свето Тяло, света Глава. Това е Синът на Живия Бог, Който „покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Еф. 1:22-23).

В заключение да приведем мнението на знаменития руски богослов от миналото столетие – Московския митрополит Филарет (Дроздов 1782-1867): „Апостол Павел пише на Коринтската църква: „Друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос“ (1 Кор. 3:11). Забележете, че апостолът не само признава Иисуса Христа за първоначална и непоклатима основа на Църквата, но и отрич а възможността на друга подобна. И както той пише, между другото, против ония, които казвали: „…аз съм Кифин“, т. е. Петров (1 Кор. 1:12), то в това общо изречение се включва и тази частна мисъл, че апостол Петър не може да бъде признаван за първоначална и непоклатима основа на Църквата, макар че той може и трябва да бъде признаван за втора, утвърдена върху Христа, обаче не само той, но заедно с всички апостоли и пророци, според друго изречение на св. Павел: „Като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък“ (Еф. 2:20); „…Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители за усъвършенстване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово…, та с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава, – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов” (Еф. 4:11, 12, 15-16). Ето едно изображение на Църквата колкото живо, толкова дълбоко и знаменателно! Ако Вселенската църква е тяло на Христа, Божия Син, то това тяло, без съмнение, е винаги чисто, винаги здраво, никога неразрушимо; защото противното на това би било недостойно за Сина Божи. И ако от Него „цялото тяло е стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки“, то без съмнение от Него то се изпълва с живот, сила, светлина, чистота и нетление. И ако за съзиждането на това тяло са дадени апостоли, пророци, благовестители, пастири и учители, то всичко това църковно свещеноначалие трябва да се запазва в Църквата непрекъснато, тъй като непрекъснато трябва да се съзижда и тялото Христово“[2].

__________________________
* Публикувано в Духовна култура, 1983, кн. 6, с. 7-17.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е поместена тук на основание чл. 24, ал.1 , т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. В апостолско време самите апостоли и техните приемници се наричали на едни места „презвитери“, което значи старши, а на други „епископи“, т. е. надзиратели (Деян. 20:17, 28; Тит. 1:5-7).

[2]. Филарет, Митрополит Московский и Коломенский, Сочинения, т. IV, 1882, с. 322 сл. сл.