Свещеник Божидар Димов

Предложената публикация спира вниманието си върху факти, лич­ности и църковно-правни действия, които поставят отпечатък върху ис­торическата съдба на Българската православна църква през последните десетилетия и по-конкретно на българските църковни общини в САЩ и Канада след 1964 година.

Актуалността на темата до голяма степен се дължи на обстоятелство­то, че последиците от поредица събития, свързани с дейността на епископ Кирил Йончев, все още поставят в състояние на каноничен дефицит и раз­кол духовно обгрижваните от него църковни общини години след смъртта му през 2007 година. Същевременно последните продължават да се определят като български и се наименоват като „Българска православна Църква“ (БПЦ), което право, между впрочем, вече не им принадлежи, тъй като те не са канонично приобщени към диоцеза на Българската православна църква в Северна Америка.

Основание за поглед над теми от миналото и тяхното изяснение, в някаква степен, е и обстоятелството, че днес всеки заинтересован може да получи достъп до съхранени архивни единици, които дават пряко сви­детелство и описание на средата и годините, в които българската емигра­ция организира своя църковен живот. Запазените административни доку­менти, кореспонденции, разсекретени доклади и лични досиета, свързани с историята на българските църковни общности в Северна Америка, се превръщат в обект на документално проучване от страна на все повече изследователи[1].

Настоящото кратко изследване очертава по-главните моменти от ис­торията на българските общини зад граница, които през последните години дават пряко отражение върху религиозния живот на православни­те българи в Северна Америка, и които имат отношение към църковната общност, каноничното достойнство на нейния клир и съхраняването на така важната в живота на Църквата съборност, която вярващите православни християни изповядват в Девети член от Символа на вярата.

Статията не се впуска в частни въпроси, които през годините довеждат до разочарование и прогонват много от вярващите от храма, изморяват част от българските ни сънародници в търсене на истината, отегчават друга част от емиграцията, която предпочита да остане пасивен наблюдател на случващото се във и с тяхната църква.

Някои опити на страниците на периодичния печат, които през последните петдесет години полагат усилия да навлязат в проблема на една или друга църковна общност в САЩ, Канада или Австралия и да го представят в достатъчна яснота на своите читатели, в отделни случаи допринасят повече за битовизирането на така важни проблеми, пред които днес всеки вярващ българин трябва да направи своя свободен избор. Свободният избор обаче е възможен само, ако човек достигне до истината, защото, както казва Спасителят: „…Истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8:32)

Българските църковни общини в Северна Америка преди 1937 година

Първите български църковни общини в САЩ и Канада възникват след пристигането на голям брой емигранти в края на XIX-ти и началото на ХХ-ти век. Основната част от общата емигрантска вълна са бежанци, дошли предимно от Егейска Македония след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година[2].

Независимо от тяхната численост и причини за напускане на България (политически, икономически или семейни), българските емигрантски групи в северноамериканската диаспора успяват да стабилизират икономическите си позиции и да образуват различни свои политически, образователни и културни организации. В повечето случаи това е църковна, съответно православна църковна община[3]. Българските общини най-често се именуват като български, българо-македонски, македоно-български или българо-американски[4].

Търсейки начини за запазване на своята идентичност, емигрантите от български произход основателно се насочват към Църквата като място, на което в най-голяма степен бъгарските традиции се съхраняват. В Светата Евхаристия и богослужебния живот на общината, в последващите след църковната служба срещи или тържества за някой национален, църковен или семеен празник, вярващите израстват в една общност, изповядвайки вярата си „В едната, свята, съборна и апостолска Църква[5]“. „Православи­ето, както се изразява митрополит Дамаскинос, е традиционна духовна сила, която допринася по забележителен начин за развитието на нацио­налното съзнание и културното наследство на всички народи, единстве­ната конституираща духовна сила за съхраняване на едно национално и социално чувство на съпринадлежност[6]“.

За емигрантите църквите имат предназначението на място за посре­щане на религиозно-духовните потребности, както и място за социални контакти, културно-просветни и образователни дейности[7].

Начинът, по който протича църковният живот в Северна Америка, в много отношения е различен спрямо познатите за България условия, а българските църковни общини зад граница имат сложно устройство и съдба. Най-често те се самоорганизират на етническа база, преди още да са влезли в иерархическо общение, или по-точно – преди още да са при­знати като част от Българската православна църква (БПЦ). Съхранявайки своя вътрешен демократизъм, църквите в Америка се създават от българ­ските емигранти въз основа на принципа на самоуправлението[8].

Регистрацията на настоятелството под председателството на свеще­ника (когато има такъв) се извършва след изготвянето на устав, съобразен със законите на съответната страна, който впоследствие се предлага за одобрение от страна на митрополита на съответния диоцез. Учредителите на общината придобиват изключителни права над имуществото на цър­ковната община, а споменатато самоуправление в някои случаи може да превърне църквата в частно фирмено сдружение. Тук е мястото и отго­ворната роля на свещеника, който трябва да съхрани църковния облик на това сдружение и да го приведе в общение с Църквата-майка. Основна та цел е да бъдат обединени българите и преди всичко да имат къде да изпо­вядват православната си религия, да слушат светата Литургия на родния си език.

Енорийският живот в диаспора е съпроводен от поредица еклесиологични и социални проблеми, пред които православният духовник се из­правя, без понякога да има утвърден път за тяхното решаване. Той е въз­правен пред проблемите на емиграцията и предизвикателството да работи по интегрирането на тези българи в една общност и да служи за връзка както между тях самите, така и с родината и с различни институции в нея или в държавата, в която пребивава.

Българите създават свои православни църковни общини, строят хра­мове и търсят връзка с Българската православна църква. В много случаи последната подпомага орга­низирането на една община още от първите ѝ стъпки, но сама изключи­телно рядко инициира организирането ѝ[9].

Наред с дейността на емигрантите по укрепване на българската еми­грация в църковно-народен дух, от самото начало на организирането на българската диаспора в САЩ и Канада, Българската православна църква следи за развитието им, дъл­го време преди създаването на българска задгранична епархия в САЩ и Канада под юрисдикцията на поместната ни църква през 1937 година[10].

Обезпокоен за съдбата на своите пасоми, Българският екзарх Йосиф се обръща с апел към Свeтия Синод на Българската православна църква да се погрижи за българските емигранти[11].

През 1908 година в САЩ са изпратени първите свещеници, а първата Света Литургия е отслужена на 14 септември 1909 година в храма „Св. св. Кирил и Методий“ в Гранит-сити.

Българските колонии в градовете Медисън Гранит-сити, щата Илинойс, създават Български православни църковни общини (БПЦО). Скоро е създадена Българска църковна община в град Стилтън, щата Пенсилвания Православните българи в град Торонто, провинция Онтарио, Канада, също се организират.

През 1921 година Светия Синод на Българската православна църква създава „Духовна мисия в Америка“, с неформален център в град Стилтьн

Една организация, която пряко се свързва с националната идея, орга­низирането на емигрантския живот, както и с дейността на много от цър­ковните общини, включително и след Втората световна война, е основаната (във Форт Уейн, щата Индиана) през 1922 година (от бежанци от Егейска, Пиринска и Вардарска Македония, както и от свободна България, живеещи в САЩ и Канада българи) Македонска политическа организация (МПО). Съща­та е преименувана през 1952 година на Македонска патриотична организация. Македонската патриотична организация съдейства за функционирането на църковни общини, които приемат юрисдикцията на Българската православна църква[12].

Освен споменатите общини, такива се организират още в градовете Медисън, Индианополис, Детройт, Акрон, Форт Уейн, Медисън Сити, Синсинати, Лос Анджелис, Ню-Йорк и други. До средата на 30-те години в САЩ и Канада православните българи изграждат повече от 20 богослу­жебни храма и параклиса.

Българските църковни общини след създаване на българска задгра­нична епархия в САЩ и Канада през 1937 година

През 1937 година е учредена епархия за цялата българска православна диаспора в Америка[13]. Решението за избор на управляващ тази епархия е взето не от Светия Синод, а от Министерския съвет[14]. През 1938 година, с указ на цар Борис III, за Америка заминава Величкият епископ Андрей.

Периодът от 1937 до 1963 година е съпроводен от поредица затруднения, породени от взаимоотношенията на Велички епископ Андрей с Македонската патриотична организация или с властите в България след 1944 година. През 1947 година той единодушно е избран за митрополит на обединената Българска епархия в Северна и Южна Аме­рика и Австралия. Симпатията му към антикомунистите обаче е причина изборът му да остане непризнат от София до 1963 година.

През същата година (1963) за САЩ заминава Неврокопски митропо­лит Пимен, с цел да способства за подобряване на взаимоотношенията с епископ Андрей. В подробен доклад до патриарх Кирил[15], който митро­полит Пимен съставя след заръщането си, той съобщава, че Македонската патриотична организация, архи­мандрит Кирил Йончев и някои други клирици, между които Г. Николов и В. Михайлов, са против управлението на епископ Андрей[16]. По време на посещението на митрополит Пимен, последните дори предлагат на Светия Синод архимандрит Кирил да бъде ръкоположен за епископ и да поеме управлението на епархията[17].

Към 1963 година архимандрит Кирил (Илия Манчев Йончев[18]) служи при храма „Св. Георги“ в град Толедо като свещеник към Американо-Австралийската българска епархия на Българската православна църква. Последният завършва висшето си духовно образование в България (1944 година), след което специализира в Берн, Швейцария. В Америка Кирил Йончев пристига през 1948 година. Архимандритската си офикия получава от Велички епископ Андрей през 1959 година.

Конфликтът между управляващия епархията епископ Андрей и Ки­рил Йончев се задълбочава още през 1961 година, когато последният застава в основата на учреден Свещенически съюз на българските православни свещеници.

Архимандрит Кирил се обръща с молба към Светия Синод на Руската задгра­нична църква[19] за епископско ръкоположение, на която получава положи­телен отговор през 1963 година.

С оглед на създалата се ситуация, митрополит Пимен препоръчва да се изпревари ръкоположението на Кирил, като последният бъде низвер­гнат от духовен сан и лишен от всички отличия. За да попречи на хиротонията на архимандрит Кирил, епископ Андрей го поставя под аргос. В отговор Кирил Йончев се „отказва от Българската епархия[20]“.

Епископ Кирил (Йончев) застава в основата на разкол в българските църкви в Америка, в резултат на което е низвергнат от Епархийския духо­вен съд по заведено още през месец ноември 1963 година църковно-наказателно дело от митрополит Андрей[21]. Светият Синод на Българската православна църква разглежда решението на Ню-Йоркския църковен съд същия месец (ноември) и взема решение да из­прати подписана от Българския патриарх телеграма до ръководителите на трите руски църковни ведомства в Америка, с настояване да не се извърш­ва ръкоположение на архимандрит Кирил Йончев за епископ. Светият Синод утвърж­дава решението за низвержение в заседанието си от декември 1963 година[22]

През месец юли 1964 година обаче Руският задграничен синод ръкополага Кирил Йончев като епископ на Толедо. Много български църкви приемат духовно обгрижване от страна на епископ Кирил.

Следва да се отбележи, че през 1964 година Руската задгранична църква се съгласява да бъдат запазени народният характер на новоучредената епар­хия на епископ Кирил. В Глава първа, чл. 1 от Устава на епархията се казва: „Епархията е неразделна част от духовната цялост на Българската Право­славна Църква“.

Шест години по-късно, през 1970 година, Руската православна църква дава автокефалия на Руската православна Гръко-Католическа църква в Амери­ка, която от този момент започва да се нарича „Автокефална православна църква в Америка“ (ПЦА)[23]. (Към нея по-късно през 1976 година ще премине и епископ Кирил).

В реакцията на Цариградската патриаршия действията на Руската православна църква – по отношение даването на автокефалия на Автокефалната православна църква в Америка – са определени като „противоканонични“. Константинополския патриарх Атинагор заявява, че Вселенската катедра не признава този акт и не вписва в своите диптихи новата поместна православна църква. Следва усилена кореспонденция между Руската православна църква и Вселенската Патриаршия, както и към Българската православна църква от двете страни[24].

Има още →

Дилян Николчев

Желанието за разкриване на истината за същността на Държавна сигурност (ДС) от години не е ново. Тя не подминава никакви елити и съсловия, включително и ръководството на Българската православна църква (БПЦ) през комунистическия тоталитарен период на управление и контрол в страната ни. Връзката между църковен клир и репресивната полицейска институция ДС се отнася, без съмнение, към най-тъжните страници, вписани в най-новата ни история. За това свидетелства шокът, който настъпи в обществото след разсекретяването на досиетата на членовете на Светия Синод в началото на 2012 година (решение № 298/17.01.2012). Докато агентурните дела обаче на тези архиереи, служили едновременно на Бога и на мамона в процеса на тяхното иерархично израстване в БПЦ, станаха публично достъпни и отворени за читатели в КРДОПБГДСРСБНА (за краткост: Комисията по досиетата), то архивираните дела на не малко от починалите техни събратя в периода от 9 септември 1944 година до настъпилите демократични промени през 1989 година са все още слабо научно проучени. По този начин изследванията върху живота и дейността на тези български архиереи днес продължават да следват по традиция официалната линия на био-историография, като по този начин волно или неволно се „премълчава” историята такава, каквато е била. В крайна сметка обаче, особено в условията на демокрация и открита възможност за обективни изследвания, „няма личности и факти – както се изразяваше покойният професор Георги Бакалов, които са табу за оценка и интерпретация от страна на историята[1]”. Такава личност е и патриарх Кирил и фактите, отнасящи се до неговия живот и дейност, трябва да бъдат в бъдеще назовавани и интерпретирани без предразсъдъци.

Съвсем наскоро, през есента на 2013 година, в Богословския факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски” бе защитена магистърска теза на тема „Делото на Негово Светейшество Българския патриарх Кирил за спасяване на български интелектуалци от репресиите на комунистическия режим”, с автор магистър богослов Васил Василев[2]. Като рецензент бе интересно за мен да проследя съдържанието на тезата – като фактология и изводи. Допълнителна причина за това ми любопитство бе и обстоятелството, че от няколко години се занимавам с темата за ДС и БПЦ, а в частност с разработката на службите от комунистическия период върху личността на Софийския митрополит и Български екзарх Стефан. С оглед на историческото обстоятелство, че съдбите на тези двама архиереи са непосредствено свързани и преплетени в годините от разглеждания период, въпросната магистърска теза предизвика у мен още по-силно внимание и интерес.

В процеса на изследването си авторът на магистърското съчинение е използвал два архивни фонда, съхраняващи се в Комисията по досиетата: първия, отнасящ се до патриарх Кирил и с обем 4 тома от личното му досие (общо 864 стр.), и втори – 29-те тома от досието на Никола Коларов в ДС. Последният – като личност, като виден общественик, юрист, журналист и деец на македонското движение в България (през периода 1941-1944 година областен директор на разположение в град Скопие и редактор на вестник Целокупна България[3]) – е пряко свързан с темата на изследването, поради което оправдано авторът е ползвал внимателно и този архивен масив.

Извършеното изследване върху „Делото на Негово Светейшество Българския патриарх Кирил за спасяване на български интелектуалци от репресиите на комунистическия режим” от Васил Василев, както и наличната в Комисията по досиетата агентурна разработка на ДС срещу патриарх Кирил (водена под кодовото име „Топола”) привлякоха вниманието ми и провокираха няколко въпроса – всичките в контекста на поставената тук тема.

Първият въпрос се отнася до това къде е било мястото на митрополита и по-късно патриарх Кирил в строго секретната оперативна разработка срещу екзарх Стефан – дали отношението му към него след 9 септември 1944 година е в резултат единствено на междуличностни конфликти, или по някакъв начин то е било инспирирано и контролирано от службите на ДС.

Във връзка с така поставения въпрос няколко документа, съдържащи се в оперативната разработка на екзарх Стефан от 1 март 1948 година (под кодовото име „Облак”), повдигат поредица от сериозни въпроси. Както правилно е забелязала Русалена Пенджекова – първият изследовател на тази разработка на ДС срещу екзарх Стефан – при „стартирането” на същата оперативна разработка са предвидени „различни мероприятия по разработката. Определени са псевдонимите на двама от вербуваните доносници в лицето на главния счетоводител на Светия Синод (агент „Сенегал”) и архиваря в Светия Синод (агент „Люляк”[4])”. Същият автор посочва и документ от досието на екзарха – че ДС е планирала и провела секретни разпити на архимандрит Дамаскин, Кирил Пловдивски, Паисий Врачански и домакина Васил Шоков, като за всеки от тях е точно посочена конкретната дата за разпит[5]. За митрополит Кирил това е 25 март 1948 година, като срещата е била предвидена да се осъществи от оперативния работник (о. р.) Коста Апостолов[6]. Интересното в случая е, че същият о. р., под № 368, пише на 9 март „Рапорт за изучаване кандидата за вербовка”, в който се казва, че „същия (има се предвид митрополит Кирил – б. м.) ще ми бъде необходим за обслужване на Светия Синод, подсилване воденето на разработката „Облак” и създаване настроение и разцепление на членовете на Светия Синод отвътре, в самия Синод[7]”. От предвидените за секретен разпит и изброени по-горе лица засега факт е, че поне един от тях – архимандрит Дамаскин – е привлечен от ДС, като през следващите години се изявява като един от най-активните доносници на комунистическата тайна полиция[8].

Споменатият о. р. Коста Апостолов от IV група, отдел „Б” на ДС пише през същия ден и „Рапорт за вербовка” за митрополит Кирил, в който аргументира целта на вербуването: „… най-важния и от значение обект по линията на духовенството [9]”; „като кандидат агент, който ще обслужва обекта (има се предвид екзарх Стефан – б.м.) и притежаващ качествата годност, надеждност и възможност се спрех на лицето Пловдивски митрополит Кирил[10]”; „Очертава се като един от претендентите след време да стане екзарх[11]”. Освен това Апостолов изтъква още един аргумент в полза на вербуването на митрополит Кирил: „Предвид на това, че обекта Светия Синод представлява обект от особена важност за Държавна сигурност, а също така не може[12] да присъствуват само членове на Светия Синод, то се налага вербовката на агент от неговите среди. Досега непосредствено в обекта Светия Синод не сме имали агентура. Такава имаме из между чиновническия персонал сред Светия Синод[13]”.

Съставен е и подробен „План за вербовка”, който включва три предварителни посещения на офицера от ДС при митрополит Кирил (на 20 март, 12 и 29 април същата година), както и секретно задържане на 10 май, когато да се пристъпи „към самия акт на самата вербовка[14[”. За целта също е било планирано да „се използува комбинирания метод, като се комбинира метода на постепенното увличане и метода на компрометиращи материали[15].” Определен е дори и псевдонимът, който ще носи нововербуваният агент – „Балкански”[16]. Предвидено е също да не се дават големи шансове за избор от негова страна – дали да приеме вербуването или – не: „След неговото задържане ще му се обясни, че той вече активно е работил за ДС и донасял за архимандрит Йона, митрополит Михаил Русенски и екзарх Стефа I и оставя само да се уформи неговото положение и работи по установения от ДС ред. На същия ще му се обясни, че при положение на недобра работа или при несъгласие, материалите които ги имаме от него и документирането на неморалните му действия ще се изнесат в пресата и представят пред Светия Синод. При това положение кандидат агента положително ще приеме вербовката и работи добре[17]”.

Има още →