(По евангелие от Иоан 10:1-16)

Св. Аврелий Августин

За пастира, наемника и крадеца

1.1. Прескъпи мои, вашата вяра добре знае и знаем, че така сте научени от Учителя, Който учи от небесата, на когото сте възложили надеждите си, че нашият Господ Иисус Христос, Който страда и възкръсна за нас, е Главата на Църквата и Църквата е Неговото тяло, и в тялото Му съществуват единството на членовете и връзката на любовта, така да се каже, като съвършено здраве[1]. А пък ако някой охладнее в любовта, става слаб член в тялото Христово. А онзи, който вече е прославил нашия Глава, той може дори и да лекува заболелите Му членове, стига само да не бъдат отсечени от тялото поради прекомерната си нечестивост, а да остават свързани с тялото в очакване на изцелението. Защото за всеки един телесен член, докато е прикрепен към тялото, все още не е изгубена надеждата за изцеление, а за този, който бъде откъснат, не може вече нито да се полагат грижи, нито да бъде лекуван. Следователно, щом Той е Глава на Църквата и Църквата е Неговото тяло, то целият Христос е Глава и Тяло на Църквата. Той вече възкръсна – значи Главата се намира на небето[2]. Нашият Глава се застъпва за нас. Нашият Глава, Който е безгрешен и безсмъртен, вече измолва от Бога снизхождение за греховете ни[3]. Нека и ние, възкръснали на края и преобразени в славата небесна, да последваме нашия Глава. Защото където е главата, там са и останалите телесни членове. Но докато сме тук, ние сме членове в тялото Му, нека не губим надежда, защото ще последваме нашия Глава.

2.2. И тъй, братя, забележете силата на любовта на нашия Глава. Той е вече на небето, но на този свят се измъчва дотогава, докато тук Църквата се измъчва. Тук Христос страда от глад и жажда, гол е и странник, болен е и е в тъмница. Защото Той рече, че изтърпява всичко, което измъчва тук Неговото тяло. И накрая, когато отдели тялото Си отдясно[4], а отляво постави останалите, от които доскоро е бил унижаван, Той ще рече на онези отдясно: „Дойдете вие, благословените от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание Мира”. По какви заслуги? „Защото гладен бях и Ми дадохте да ям”. И така изброява и останалото, което сякаш лично е получил от тях – дотолкова, че те, неразбирайки, ще Му отвърнат: „Господи, кога Те видяхме гладен или странник, или в тъмница?”. И Той ще им отговори: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили”.

Така е и в нашето тяло: главата е отгоре, краката са на земята: и все пак, щом сред тълпата и сред голяма хорска навалица някой те настъпи по крака, нима главата ти не казва: „Настъпваш ме”? Никой не е настъпил нито главата, нито езика ти, тя е най-отгоре, на сигурно място, нищо лошо не ѝ се е случило, и все пак, тъй като чрез посредничеството на любовта съществува неразривно единство от главата до петите, езикът не се дели от него, а казва: „Настъпваш ме”, въпреки че никой не го е докоснал. Следователно, както езикът, без никой да го докосва, казва: „Настъпваш ме”, така и Христос, Главата на Църквата, без никой да Го докосва, изрича: „Гладен бях и Ми дадохте да ям”. А на онези, които не са сторили това, казва: „Гладен бях и не Ми дадохте да ям”. И как завършва? Така: „Тия ще отидат в огън вечний, а праведниците – в живот вечен[5].”

3.3. Ето защо, когато Господ казва, че Той е Пастирът, казва също, че Той е и Вратата. Имаш тук и двете: „Аз съм вратата” и „Аз съм Пастирът[6].” Вратата е в Нашия Глава, а пастирът – в тялото Господне. Защото Той казва на Петър, в когото единствен основава Църквата[7]: „Петре, любиш ли ме?”. А той отговаря: „Обичам Те, Господи”. „Паси Моите овци”. И за трети път пита: „Петре, любиш ли ме?”. Петър се натъжи при третото запитване[8]: сякаш че Онзи, Който бе видял гузната съвест на отрицателя, не виждаше и вярата на изповядващия се в любов[9]. Той беше го познавал винаги, дори и когато Петър сам не познаваше себе си. Защото той не познаваше себе си, когато изрече: „Готов съм да отида с Тебе и на смърт[10]”, и не знаеше колко е слаб. Това наистина често се случва с болните – болният не знае какво става в него, а пък лекарят знае, въпреки че болният страда от болестта, а лекарят – не. Лекарят казва повече за това, което става в другия, отколкото онзи, който е болен, за това, което става в него. Следователно в случая Петър е болникът, а Господ – лечителят. Петър казваше, че притежава сила, която всъщност нямаше, а Другият само с едно докосване на пулса на сърцето му казваше, че той три пъти ще се отрече от Него. И случи се така, както предсказа Лекарят, а не както предположи болният[11]. Ето защо след възкресението Си[12] Господ пак го попита, не защото не знаеше, че той носи в сърцето си любовта към Христос, а за да може с тройното признание на любов да изличи тройното отрицание от страх.

4.4. Ето защо Господ настоятелно запита Петър: „Петре, любиш ли ме[13]?”, сякаш казва: „Какво ще Ми дадеш, с какво ще Ми покажеш, че ме обичаш?”. Какво смяташе Петър да даде на Господа, Който възкръсна, отиде в небесата и седи от дясната страна на Отца? Сякаш му е казал: „Това Ми дай, покажи Ми, че Ме любиш, като пасеш овците Ми, като влезеш през вратата, а не прескачаш отдругаде”. Вие чухте, когато се четеше Евангелието: „Който влиза през вратата, пастир е на овците, който прескача отдругаде, той е крадец и разбойник и иска да открадне, убие и погуби[14].” Кой е този, който влиза през вратата? Който влиза чрез Христа. А кой е той? Който подражава страданието Христово, който познава смирението Христово; и въпреки че Христос се е преобразил заради нас в човек, нека човекът да знае, че не е Бог, а човек. Защото този, който иска да изглежда като Бог, а всъщност е човек, той не подражава на Онзи, който, въпреки че е Бог, се е преобразил в човек. А пък не ти се казва: „Бъди нещо по-малко, отколкото си”, а: „Знай какъв си”. Знай, че си слаб, знай, че си човек, знай, че си грешник, знай, че Той отсъжда, а ти си опетнен. Нека опетнеността на сърцето ти се разкрие в изповедта ти[15] и ще принадлежиш към стадото Христово. Защото изповедта на грешниците приканва лекаря, който ще ги излекува, а този, който при боледуване казва: „Здрав съм”, не търси лекар. Нима не влязоха в храма митарят и фарисеят? Единият се гордееше със здравето си, другият показваше раните си на лекаря. И първият казваше: „Боже, благодаря Ти, че не съм като този митар”. Гордееше се, че е над другия. Значи, ако митарят беше здрав, фарисеят щеше да го възненавиди, защото нямаше да има над кого да се самоизтъква. Как тогава е попаднал там един тъй завистлив човек? Той изобщо не е бил здрав и понеже наричаше себе си здрав, не си тръгна изцелен. А вторият, свел очи към земята, без дори да смее да вдигне поглед към небето, се биеше в гърди с думите: „Боже, бъди милостив към мене грешния”. И какво казва Господ: „Казвам ви, че митарят отиде у дома си оправдан повече, отколкото фарисея, понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унижен, а който се смирява, ще бъде въздигнат[16].” И така, които превъзнасят себе си, те искат отдругаде да прескочат в кошарата, а които се смиряват, влизат в кошарата през вратата. Затова казва за единия „влиза”, а за другия „качва се”. Който се качва, виждате, е този, който се стреми нависоко, но не успява да влезе, а пада. А онзи, който се снишава, за да влезе през вратата, не пада, а става пастир.

5.5. Но Господ говори за трима души и тях трябва да разгледаме според Евангелието: пастир, наемник и крадец. Смятам, че при четенето на Евангелието забелязахте, че Той дава определение за пастира, дава определение за наемника, дава определение и за крадеца. Господ казва, че пастирът залага живота си за овците и влиза в кошарата през вратата. Казва, че крадецът и разбойникът влизат отдругаде. Казва също, че наемникът, като види вълк или крадец, побягва, защото не го е грижа за овците, защото е наемник, а не пастир. Първият влиза през вратата, защото е пастир, вторият се прекачва отдругаде, защото е крадец, а третият, като вижда онези, които искат да грабят овците, се плаши и побягва, защото е наемник и не го е грижа за овците, именно защото е наемник[17]. Ако сме разкрили кои са тези трима души, вие, свети хора, откривате кои да обичате, кои – да търпите, и от кои да се пазите. Пастирът трябва да бъде обичан, наемникът – търпян, а крадецът – отбягван. В Църквата има хора, които Апостолът казва, че „проповядват Евангелието според случая, в търсене на лична изгода[18]” – било пари, уважение или светска почест. Проповядват с желанието по какъвто и да е начин да получат за себе си облаги и искат не толкова доброто на този, комуто проповядват, колкото лична изгода. Ако пък онзи, който слуша да се говори за спасението от човек, който сам не е спасен, е повярвал в това, което той проповядва, но не е възложил надеждите си на човека, чрез когото проповедта за спасение е достигнала до него, то този, който проповядва, ще изгуби, а този, комуто се проповядва, ще спечели.

6.6.Ето, чуй как Господ казва на фарисеите: „На Моисеевото седалище седнаха[19].“ Но не само тях има предвид Господ: Той сякаш наистина изпращаше повярвалите в Христа в юдейско училище, за да научат там как да достигнат до царството небесно. Та нали Господ дойде затова, да основе Църквата, да отдели онези юдеи, които имаха правилна вяра, правилна надежда и правилна обич, както се отделя жито от плявата, и чрез тайнството на обрезанието да издигне стена, о която да се опира другата стена от необрязани езичници, а Той сам да бъде крайъгълен камък помежду тези две стени, идващи от различни посоки[20]? Не е ли казал Господ затова, че тези два народа ще бъдат един: „Имам и други овци, които не са от тая кошара”? А говори на юдеите: „И тях трябва да приведа и ще бъде едно стадо и един пастир[21]”. Ето затова два бяха и корабите, на които бе повикал своите ученици, и те представляваха тези два народа, когато хвърлиха мрежите и вдигнаха такъв огромен товар и голямо количество риби, че мрежите едва не се раздраха, и казва: „И тъй напълниха и двата кораба[22]”. Двата кораба означават една Църква, състояща се от два народа, но обединени в Христа, ако и да идват от различни посоки. Това означават също Лиа и Рахил[23], двете жени с един и същи съпруг. Това означават и двамата слепци, които седяха край пътя и на които Господ върна светлината[24]. И ако се вгледате в Писанията, на много места ще откриете да се загатва за двете църкви, които всъщност не са две, а една. Именно за това служи крайъгълният камък – от двете Църкви да направи една. За това служи онзи Пастир: от две стада да направи едно. Следователно нима Господ, Който, както виждаме, е можел да създаде Църквата и да има свое учение отделно от юдеите, трябва да изпраща онези, повярвалите в Него, да се учат при юдеите? Но с името на фарисеите и книжниците Той обозначава някои хора, които ще бъдат в Църквата Му, които едно ще говорят, а друго ще вършат, а Той сам се представя в образа на Моисей. Именно защото Моисей представлява Божия образ, затова и поставя пред себе си завеса, когато говори пред народа, защото докато приелите Закона се отдаваха на плътски наслади и въжделения и желаеха земното царство, пред лицето им бе поставена завеса, за да не могат да виждат Христос в Писанията. Но след като покривалото бе смъкнато след смъртта на Господа, видяха се всички тайни на храма. Ето защо, когато висеше на кръста „храмовата завеса се раздра на две от горе до долу[25]”; и апостол Павел открито заявява: „Но кога се обърнеш към Господа, покривалото се снима”. А който не се обърне към Христа, дори и да чете Моисей, „покривало лежи на сърцето му[26]”. Така казва Апостолът. И тъй, какво казва Господ, когато предрича, че ще има такива в Църквата Му? „Книжници и фарисеи седнаха на Моисеевото седалище: затова всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте[27]”.

7.7. Като слушат казаното против тях, лошите клирици искат да го изопачат. Защото аз чух как някои искат да изопачат тези думи. Нима, ако беше им позволено, те не биха го заличили от Евангелието? Но понеже не могат да го заличат, те търсят как да го променят. Ала тук е Господнята милост и състрадание и не им позволява да направят това. Понеже Той е обгърнал и уравновесил всички Свои слова чрез Своята истина, така че ако някой пожелае да изличи нещо оттам или да внуши нещо чрез злонамерено прочитане и тълкуване, то онзи, който има сърце, нека свърже с Писанието откъснатото от него и да прочете думите по-нагоре или по-надолу и да открие смисъла, който онзи е искал неправилно да изтълкува. И така, какво мислите, че казват онези, за които е казано: „Затова всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете” – защото това без съмнение е казано към миряните? Защото какво ще си рече мирянинът, който иска праведно да живее, като види лошия свещеник? Господ е рекъл: „всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете, а според делата им не постъпвайте”. Ще вървя по пътищата Господни, няма да следвам делата на свещеника. Ще слушам от него не собствените му думи, а словото Божие. Аз ще следвам Господа, а той – низките си страсти. Защото ако искам да се защитя пред Бога, като Му река: „Господи, видях, че лош живот водеше онзи Твой свещеник, и затова и аз така живях”, няма ли Той да ми рече: „О, жалък, нищожен рабе, не чу ли от Мене: „затова всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте”? А пък лошият мирянин, неверен, непринадлежащ към стадото на Христа, непринадлежащ към житото на Христа, когото търпят като слама на гумното, какво ще си рече, когато Божието слово започне да го изобличава? „Хайде де – какви ми ги говориш! Самите епископи и свещеници не спазват това[28], а ти караш мен да го спазвам?” Той ще потърси за себе си не покровител в прегрешението, а другар в наказанието. Защото който и да е онзи лошият, на когото е искал да подражава, той не ще го защити в Съдния ден. Както всички, които дяволът съблазнява, са не тези, с които ще се възцари, а тия, с които ще бъде прокълнат, така и всички, които се подвеждат по грешниците, си търсят спътници за Геената, а не покровителство за царството небесно.

8.8. И ето как те изопачават онези слова, когато се говори за хората, които живеят в грях: заслужено е казано от Господа: „затова всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете”. И те отвръщат: „Право е. Защото ви е казано да изпълнявате това, което ви казваме, а пък да не вършите това, което вършим. Защото ние правим приношения, а вам то не е позволено”. Виждате това човешко лукавство: какво да се каже? Лукавство на наемници. Понеже ако бяха пастири, нямаше да кажат това. Ето защо Господ, за да им затвори устата, продължава и казва: „На Моисеевото седалище седнаха, затова всичко що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте, защото говорят, а не изпълняват”. И така, какво излиза, братя мои? Ако Господ говореше за приношенията, щеше ли да каже: „говорят, а не изпълняват”? Нали когато правят приношение, принасят жертва на Бога? Какво е това, което казват, а не изпълняват? Чуй какво следва: „защото връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да се помръднат[29]”. Съвсем открито е изобличил, описал и посочил. А онези, когато така искат да изопачат словото Му, показват, че търсят в Църквата единствено собствена изгода и че не са чели Евангелието, защото ако го познаваха страница по страница и бяха прочели всичко, никога нямаше да се осмелят да кажат това.

8.9. Но слушайте по-внимателно, защо в Църквата има такива хора, и нека някой не ми възрази: „Говори за фарисеите, за книжниците и за юдеите, но такива няма в Църквата. Тогава, кои са всички тези, за които Господ казва: „Не всеки, който ми казва „Господи, Господи” ще влезе в царството небесно”? И добавя: „Мнозина ще Ми кажат в оня ден „Господи, Господи, не в Твое име ли пророкувахме и не в Твое име ли чудеса правехме и ядохме и пихме”. Нима юдеите правят това в името на Христа? Ясно е, че Той казва това за онези, които се наричат по име християни. Но какво следва? „И тогава ще им кажа открито: „Никога не съм ви познавал, махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие[30]”. Чуй Апостола, който скърби за такива люде. Той казва, че едни проповядват Евангелието от любов, а други както им е угодно, и за тях казва: „Проповядват Христа нечисто[31]”. Право е делото им, но те не са праведни. Правилно е това, което проповядват, но онези, които проповядват, не са праведни. Как е възможно това? Защото в Църквата не Бога, а друго търси. Ако търсеше Бога, щеше да е чист, понеже законният жених на душата е Богът. Всеки, който търси от Бога друго, освен самия Бог, значи не търси Бога. Вижте, братя: ако съпругата обича мъжа си задето е богат, то тя не е чиста, защото не мъжа си обича, а златото му, а пък ако наистина обича мъжа си, и гол и бос ще го обича, и като просяк ще го обича. Защото, ако го обича, задето е богат, какво ще стане (каквато често е съдбата човешка), ако той бъде лишен от имуществото си и изведнъж остане пълен бедняк? Може би ще го изостави, защото това, което е обичала, не е съпругът ѝ, а неговото имане. А пък ако наистина го обича, дори и беден да е, още повече ще го обича, защото ще го обича със състрадание[32].

9.10. И все пак, братя мои, нашият Бог никога не може да бъде беден. Богат е Той, сам е сътворил всичко – небето и земята, морето и ангелите. И видимото, и невидимото, що е на небесата, сам е сътворил. И въпреки това не богатствата Му трябва да обичаме, а Този, Който ги е сътворил, защото Той не ни е обещал нищо друго освен Себе Си. Намисли си нещо драгоценно и Той ще ти го даде – красива е земята, небесата и ангелите, но още по-прекрасен е Този, Който ги е сътворил. Следователно онези, които проповядват Бога с любов към Бога и проповядват Бога заради Него Самия, те пасат овците и не са наемници. Същата такава чистота изискваше от душата нашият Господ Иисус Христос, когато питаше Петър: „Петре, любиш ли Mе?”, което означава „Любиш ли Mе? Чист ли си? Не е ли сърцето ти разпътно? В Църквата Моето ли търсиш, не своето? Ако си наистина такъв и Ме любиш, паси Моите овци[33]”. И няма да бъдеш наемник, а пастир[34].

9.11. А пък онези, заради които скърби Апостолът, не проповядват чисто. А какво казва? „Но що от това? Както и да бъде, било престорено, било искрено, Христос се проповядва[35]”. Следователно Той е позволил да има наемници. Пастирът искрено проповядва Христа, наемникът – престорено, понеже към друго се стреми. Все пак и единият, и другият проповядват Христа. Чуй гласа на пастира Павел: „Било престорено, било искрено, Христос се проповядва”. Сам Пастирът е пожелал да има наемници. Защото те правят колкото могат, полезни са, доколкото е възможно. А пък когато Апостолът желаеше човек за изпълнението на други цели, човек, чиито стъпки да следват слабите, каза: „Затова пратих при вас Тимотея, той ще ви напомни моите пътища[36]”. И що казва? „Изпратих ви пастир, който да ви напомни моите пътища, сиреч – човек, който върви така, както аз вървя”. И изпращайки им пастир, що рече? „Понеже нямам никого равно усърден, който толкова искрено да се грижи за вас”. Но нали мнозина бяха с него? А какво следва? „Защото всички търсят своето, а не Иисус Христовото[37]”, това значи: „Аз исках да ви изпратя пастир, тъй като има много наемници, но не биваше да се изпраща наемник”. За извършването на едни дела и поръчения се изпраща наемник, но за тези, които тогава желаеше Павел, бе нужен пастир. И той едва откри един пастир сред множеството наемници: понеже малко са пастирите, а много – наемниците. Но какво е речено за наемниците? „Истина ви казвам: те вече получават своята награда[38]”. А какво казва Апостолът за пастира? „И тъй, ако някой се очисти от тия, ще бъде почетен съсъд, осветен, приспособен за употреба на Господа и приготвен за всяко добро дело[39]”. Не приготвен за някое дело и неприготвен за друго, а приготвен за всяко добро дело. Това казах за пастирите.

10.12. Сега вече говорим за наемниците. „Наемникът, като вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга[40].” Така е рекъл Господ. Но защо? Защото наемникът не го е грижа за овците. Значи наемникът е полезен дотогава, докато не види вълка или докато не види крадец и разбойник, но види ли ги – бяга. И кой е този наемник, който не побягва от Църквата, щом види вълк или крадец? Има в изобилие вълци, има в изобилие и крадци – това са същите онези, които се качват в кошарата отдругаде. Кои са тези, които се катерят? Онези от сектата на Донат[41], които искат да грабят Христовите овци, те се покатерват от другата страна. Не влизат чрез Христа, защото не са смирени. Качват се, защото са надменни. А какво ще рече „качват се”? Възгордяват се. Отгде се качват? От другата страна – затова и искат да се наричат „от тази страна[42].” Тези, които не са в единението, са от другата страна и оттам се качват, тоест – възгордяват се и възжелават да грабят овци. Вижте как се възгордяват: казват „Ние създаваме светостта, ние създаваме справедливостта, ние създаваме праведниците”. Ето откъде се покатерват, но „всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унижен”[43]. Защото нашият Господ Бог има власт да ни смири. А пък вълкът е всъщност дяволът: дебне, за да съблазни, същите са и неговите последователи, понеже речено е, че са облечени в овча кожа, а отвътре са вълци грабители[44]. Ако наемникът види някой, че говори неистини или мисли по начин гибелен за душата си, или че прави нещо потайно и престъпно, и все пак изглежда, че тази личност има влияние в Църквата, откъдето той се надява на някаква изгода, то действително е наемник. И когато вижда, че човекът гине в греха си, вижда, че върви след вълка, вижда, че е захапан за гърлото и повлечен към гибел, не му казва: „грешиш”, не го упреква, за да не изгуби облагите си. Именно това означава: „Бяга, щом види вълка”, не му казва: „постъпваш нередно”. Това бягство не е телесно, а е бягство на душата. Този, чието тяло виждаш да седи на едно място, всъщност в душата си побягва, щом види грешника; и не ще му рече: „грешиш”, защото вече е негов съучастник.

11.13. Братя мои, нима не се случва понякога свещеник или епископ да застане на амвона и да не говори от високото друго, освен да не се граби чуждото, да не се мами, да не се извършват престъпления? Но тези, които „на Моисеевото седалище са седнали”, не могат да говорят друго, защото тронът Моисеев сам говори вместо тях, не те. Тогава какво означава: „бере ли се грозде от тръне или смокиня от репей?” и „По плодовете им ще ги познаете[45].”? Може ли фарисеят да говори правдиво? Фарисеят е също като трън, как да бера грозде от тръните? Защото Ти, Господи, си рекъл: „Всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете, но според делата им не постъпвайте”. Заповядваш ми да откъсна грозде от тръните, когато си рекъл: „Бере ли се грозде от тръне?” Но Господ ти отвръща: „Не съм ти нареждал да береш грозде от тръни, а погледни, внимавай добре, да не би, както често се случва, лозницата, като се влачи по земята, случайно да се окаже обгърната от тръни. Защото понякога, братя, ще се натъкнем на друго: как лозата, опряна върху острицата, тъй като там е защитена от бодлите, разпростира ластарите си и ги вплита в бодливия плет и гроздето виси посред тръните. И който види грозда – откъсва го, но все пак не от тръните, а от лозата, обгърната с тръни. Ето така и онези хора са същински бодли, но като седят на Моисеевото седалище, обграждат се с лози и от тях висят гроздовете, които са всъщност добрите слова и поучения. Бери гроздето и бодлите не бодат, когато четеш: „Всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете, но според делата им не постъпвайте”. А ще те убоде, ако постъпваш според делата им. И затова, за да береш грозде и да не се закачиш по тръните: „Всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете, но според делата им не постъпвайте”. Техните дела са тръните, а словата им – гроздето, което ражда лозата, сиреч – Моисеевото седалище.

11.14. И така, те бягат, щом видят вълк, щом видят крадец. А бях започнал да казвам, че от високото място те не могат да кажат нищо друго освен: „Вършете добро, недейте да престъпвате клетва, недейте да лъжете, недейте да мамите някого”. А пък живеят така, че за да отнемат нечий имот, прибягват за съвет до самия епископ. И на мен се е случвало някога, от опит го казвам – защото иначе нямаше да повярвам. Много хора искат от мен лоши съвети, съвет как да лъжат и мамят, и си мислят, че ми се харесват. Но в Името на Христа, ако Господ ни позволи да го кажем, никой от тези не ни е изкушил и не е получил това, което е пожелал от нас. Защото ако така иска Този, Който ме е призовал, аз съм пастир, не наемник. Но какво казва Апостолът? „Малко ми се струва да бъда съден от вас или от човешки съд, но и аз сам себе си не съдя, защото в нищо виновен не се съзнавам, ала не с това се оправдавам, съдия ми е Господ[46]”. Не затова е чиста съвестта ми, защото вие я хвалите. Защото как може да хвалите нещо, което не виждате? Хвали Онзи, Който вижда, пак Той е и Който поправя, ако съзре нещо, което обижда взора Му. И затова не казваме, че сме съвсем безгрешни, а се бием в гърдите и се молим на Бога: „Бъди милостив към мен, за да не греша!”. Все пак смятам, понеже говоря в Негово присъствие, че не искам от вас друго освен вашето спасение и често стена заради греховете на нашите братя, измъчвам се и се изтезавам в душата си и понякога ги порицавам; даже никога не пропускам да ги порицая. Свидетели са ми всички, които помнят какво говоря, колко пъти са били порицавани от мен – и то сурово порицавани, нашите братя, изпаднали в грях.

12.15. И сега отнасям обобщението си към вас, свети хора. В името на Христа, вие сте божи народ, вие сте истински християни и членове в тялото Христово: не сте отделени от единството. Съединени сте с членовете на светите апостоли, със спомена за светите мъченици, пръснати по целия свят, и сте в обсега на нашите грижи, така че да ви дадем добра равносметка. Но вие изцяло знаете каква е равносметката ни. Ти, Господи, знаеш що изрекох, знаеш какво не премълчах, знаеш, че го изрекох от сърце. Знаеш, че плаках пред Тебе, когато говорех, а не ме слушаха. Смятам, че равносметката ми е точна. Сигурност ми вдъхва Светият Дух чрез пророка Иезекиил: вие познавате четивото за стража: „И Тебе, Сине Човешки, поставих страж на дома Израилев; кога да кажа на беззаконника: „Беззаконнико, без друго ще умреш” и ти не кажеш нищо”. Това ще рече: „Аз ти нареждам да говориш, а ако ти не проповядваш, „ще дойде меч и ще го отнесе”, тоест „това е, с което съм заплашил грешника”. „И тоя беззаконник ще умре за своя грях, но кръвта му ще изискам от ръката ти”. И защо? Защото не е говорил. Ако стражът види идващия меч и надуе тръбата, за да избяга беззаконникът, а той не се спаси, тоест – ако не се поправи, за да не го сполети участта, обещана му от Бога: „ще дойде меч и ще го вземе – той ще умре за своя грях, а ти ще спасиш душата си[47].” И на това място в Евангелието какво друго е рекъл на раба? Когато онзи казва: „Господарю, знаех, че ти си жесток човек, жънеш каквото не си сял и взимаш каквото не си турил, и понеже се побоях от тебе, отидох и скрих твоята мина, ето вземи, каквото е твое”. А онзи му рекъл: „О, лукави и нищожен рабе, още повече, защото знаеше, че съм жесток човек и жъна каквото не съм посял и взимам, каквото не съм турил, алчността ми трябваше да те научи, че искам печалба от парите си. Тогава защо не даде парите ми в банката, та като дойда, да си ги получа с лихва[48].” Нима казва: „да дадеш и да получиш”? Ние, братя, даваме; ще дойде Онзи, Който ще получи. Молете се да ни завари подготвени.

Превод от латински: Ива Меркова-Янкулова.

Преводът е осъществен по изданието: Opere di Sant’ Agostino, v. 31/1, Roma, 1990.

____________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Често срещано твърдение по отношение на еклесиологията у Августин е, че Църквата, мистическото тяло на Христа, и съответно членовете на християнската община са свързани с Главата на Църквата, намираща се в небето. Тази взаимовръзка и взаимозависимост се осъществява благодарение на любовта (caritas) (бел. прев.).

[2]. Аврелий Августин се спира отново на идеята, че Главата на Църквата е в небето, а Христовата Църква представлява Тялото Му на земята – в случая това е подходът repetitio. Срв. Sermo 22,10; 229/K,1; 299/C,2; Enarr. in Ps. 30,II,1-3; 60,1; 138,2.

[3]. Опозицията между Главата на Църквата, Който е безгрешен, и грешното Тяло кореспондира на отношението между Спасителя и спасените (вж. Enarr. in Ps. 2,3,37; Sermo 361,13).

[4]. Тялото Христово, тоест Църквата се намира отдясно на Върховния Съдник (срв. De agone chr. 26,28).

[5]. Матей 25:34-46.

[6]. Иоан 10:9-1.

[7]. В лицето на Петър се персонифицира цялата Христова Църква и по-специално – всички пастири.

[8]. Иоан 21:15-17.

[9]. В коментара си върху този диалог Августин и на други места използва паралелизма между тройното признание в любов, което трябвало да изличи тройното отрицание (срв. sermo138,4; 147/A,1-2; 295,3-4; 296,1-3; 340/A,3).

[10]. Лука 22:33.

[11]. Лука 22:33-34;55-61

[12]. Моментът на този разговор е отбелязан от Августин и други проповеди: вж. sermo 147/A,1; 229/B,2; 295,4; 340/A,3.

[13]. Иоан 21:15.

[14]. Иоан 10:1-2;10.

[15]. В проповед 29,2 и 67,1, Августин говори за това, че съществува „двойна” изповед – confessio laudis и confessio peccatorum, като втората е свързана с първата, защото признаването на собствените грехове е вече и възхвала на Бога.

[16]. Лука 18:10-14

[17]. Чрез настойчивото повторение Августин умишлено иска да акцентира върху това, че любовта (caritas) изключва търсенето на какъвто и да било личен интерес.

[18]. Филипяни 1:21.

[19]. Матей 23:2.

[20]. Има се предвид, че първото Христово пришествие префигурира Неговото второ (и крайно) пришествие.

[21]. Иоан 10:16-17.

[22]. Лука 5:2-7.

[23]. срв. Битие гл.29.

[24]. Лука 5:2-7.

[25]. Матей 27:51.

[26]. Матей 27:51.

[27]. Матей 23:2.

[28]. Наставлението на Христос (Матeй 23:2), Августин отнася не само до миряните, но и до свещениците, тъй като осъзнава, че на тях човешките злини също не са им чужди.

[29]. Матей 23:2-4.

[30]. Матей 7:21-23.

[31]. Филипяни 1:17.

[32]. Любовта е един вид непорочност – душата обича Бог като свой законен жених, без да търси лична изгода.

[33]. Иоан 21:15.

[34]. При Августин е от голямо значение идеята, че пастирът Божи не трябва да се грижи за личния си интерес, защото стадото не е негово, а на Христа (/срв. sermo 295,5; 229/B,2; 296,3; 229/N,1; 340/A,3).

[35]. Филипяни 1:18

[36]. 1 Коринтяни 4:17.

[37]. Филипяни 2:20-21.

[38]. Матей 6:2.

[39]. 2 Тимотей 2:21.

[40]. Иоан 10:12.

[41]. Донатисти – секта, наречена така по името на своя основател Донат. Води началото си от разкола, настъпил през 311–312 година в Северна Африка по повод избирането на Цецилиан за епископ на Картаген, когато група духовници с помощта на знатната вдовица Луцила свалят Цецилиан и избират на негово място за кратко Майорин, а по-късно и Донат. Самият Константин Велики изключил донатистите от клира, след като на двата събора, свикани по повод на разкола – в Рим 313 година и в Арл през 314 година, Цецилиан бил признат за единствен законен епископ на Картаген. Въпреки гоненията срещу тях (317-321 година) сектата запазва изключителната си популярност в продължение на повече от сто години. Донатистите се противопоставяли на присъствието на грешниците в Църквата и смятали, че истинска е само онази Църква, която не допуска грешниците до себе си.

[42]. Тук под da parte се има предвид, че донатистите искат да бъдат разграничавани като секта, тоест да не се идентифицират с каноничното християнство.

[43]. Лука 14:1.

[44]. Матей 7:15.

[45]. Матей  7:16.

[46]. 1 Коринтяни 4:3-4.

[47]. Иезекиил 33:7-9.

[48]. Лука 19:21-23.

Аврелий Августин е роден на 13.11.354 година в Тагаста, Северна Африка. Учи там, в Мадавра и Картаген. Преподава граматика и реторика в Тагаста, Рим и Милано. Получава кръщението си на 24.04.387 година в Милано. Връща се в родния си град, където става свещеник, а през 395 година е ръкоположен за епископ на град Хипон. Умира на 28.08.430 година. Канонизиран е през 1295 година, обявен е за учител на Църквата. Автор е на много съчинения – над 110, събрани в повече от 240 книги. Влиянието му върху богословието, философията и изобщо стила на християнската култура е трудно за сравняване с ефекта от чието и да е друго дело. Почитан и от Латинската, и от Източната църква, той оказва мощно въздействие и върху двете традиции, особено върху първата, носеща и до днес неговия отпечатък. Неслучайно Августин бива именуван „учителят на Запада”.

Източник на изображението – http://www.yandex.ru

Архимандрит Серафим Алексиев

За един пастир, който е затворен в себе си, който малко се интересува от духовния живот на пасомите, самотността му може би, даже го радва. Но за призвания пастир, който гори от ревност по Божието дело, който желае да види пасомите си устремени към Бога, който люби беззаветно всяка поверена му душа, чувството, че духовните му деца не го разбират, го гнети ужасно. При това чувство той би могъл да стигне до отчаяние, ако не би прибягвал към молитвата, която пренася пастира от тая печална земна действителност в тържествуващата Църква – както прекрасно се изразява митрополит Антоний[6].  Защото – това трябва да се подчертае – молитвата има тая чудна сила да пренася молещия се от земята на небето. Колкото по-пламенна е молитвата, толкова по-живо е чувството за Божията близост и за небесната помощ на праведниците, преминали отвъд. Когато пастирът искрено се моли, жадната му за чисти възторзи душа получава дивна утеха от чувството, че над него е тържествуващата църква, гдето Бог отрива всяка сълза от очите на Своите верни. Тогава пастирът съзерцава победните венци на подвизвалите се преди него и вижда как Божията благодат ги е правела от немощни силни, от колебливи – непобедими!Молещият се пастир и в най-голямата си самотност е обкръжен от невидимата помощ на тържествуващата Църква. Чуден пример за това имаме в Библията. Сирийският цар, който тръгнал на война срещу израилтяните, искал да хване жив св. пророк Елисей, в когото виждал голям враг на своите успехи. Светият Божи угодник бил беззащитен със своя слуга срещу многобройните сирийски пълчища. Но той бил в постоянна молитвена връзка с Бога. Една сутрин градът Дотаим, гдето се намирал св. пророк Елисей със слугата си, осъмнал целият обсаден от много неприятелска войска, коне и колесници. Слугата, който излязъл навън, пръв видял това, уплашил се и извикал: «Уви, господарю! Какво да правим?» Божият пророк отговорил: «Не бой се, защото ония, които са с нас, са повече от ония, които са с тях». Елисей се помолил, казвайки: «Господи, отвори му очите да види!» Господ отворил очите на слугата и той видял, че цялата планина била пълна с коне и огнени колесници около Елисей…!(4 Царства 6:8-17).

Но св. пророк Елисей се е молел! Затуй е изпитал непостижимата Божия помощ. Тъй и истинският пастир, който често възнася в молитва душата си към небето, се чувствува обкръжен от обществото на ангелите и светците. Тогава той не е вече самотен, както не е самотен един гражданин, който постоянно среща свои роднини и приятели из градските улици[7].

Ние нямаме достатъчно духовен опит, за да усещаме непосредствено тия неща. Молитвата е чудно общение с небето, с Бога, с небожителите. Издигни мислите си нагоре, въздъхни молитвено от сърце, и ти си вече в обществото на Божиите светии.

Архиепископ Серафим Богучарски, който имаше дълбок молитвен живот, често казваше: «Ние нямаме представа колко са близко светците до нас и как са готови да ни помагат. Само когато умрем, ще се убедим в това, защото ще го видим».

Ето тъй, с молитва, пастирът надмогва духовната си самотност, укрепява се в подвига си и получава Божията помощ. Ако ние изпълняваме, в рамките на възможното, съвета на св. апостол Павел за непрестанната молитва (1 Солуняни 5:17), самотността ни ще бъде надмогната.

Веднъж, при едно събеседване със свещеници в град Саратул през 1904 година, отец Иоан Кронщадски бил запитан: «Кажете, батюшка, при Вашите постоянни пътувания с какво запълвате Вие свободното си време?» – Отец Иоан отговорил: «Аз се моля, аз постоянно се моля. Аз даже не разбирам как може да се прекарва времето без молитва. Наистина, молитвата е дишане на душата[8]».

Но някой може да зададе въпроса, както това прави митрополит Антоний: «Постоянното молитвено настроение няма ли да бъде препятствие за изпълнение обществените обязаности на свещеника[9]?» – Напротив, постоянното молитвено настроение ще подпомага всякога пастира да изпълнява дълга си образцово и безупречно. Това молитвено настроение ще възгрява любовта в сърцето му – любовта към Бога и към ближните, които често са упорити в злото, слабохарактерни, малодушни, маловерни, неблагодарни, неподатливи на добро влияние.

Но толкова е груба действителността! – ще ни се възрази. – Нима молитвата може да я преобрази? — Да, може! Помислете, колко е твърд камъкът, и колко е мека водата. И все пак тая мека вода с постоянно капене може да пробие твърдия камък. Тъй и постоянната молитва с капчиците на благодатта може да пробие бронята на грубата действителност и да я преобрази.

Пастир, който постоянно се моли, е сила. Той може да посрещне с духовна твърдост и пренебрежителността, и недружелюбността и ожесточението на светските люде от своята енория и да продължи да им влияе благодатно, като им показва своето искрено благоразположение.

Пастир, който постоянно се моли, напредва в духовния живот. Колкото повече сам той се усъвършенства, толкова по-снизходителен става към немощите на другите и толкова по-лесно ги цери. Той придобива великия дар на търпението и милосърдието.

Пастир, който постоянно се моли, става силен да носи на плещите си недостатъците на вярващите от цялата своя енория.

Пастир, който постоянно се моли, чрез допирането си до великия магнит – Бога – става сам малък магнит и започва да привлича човешки души. Молитва – ето преодоляването на пастирската самотност.

5. МОЛИТВАТА – СИЛА ЗА ПОМАГАНЕ НА ДРУГИТЕ

Всеки пастир трябва да се упражнява усърдно в подвига на молитвата, за да придобие молитвен дар. Придобиването на молитвен дар има важни последици за пастирската дейност.

Ние видяхме вече, че пастирът, който постоянно се моли, чрез връзката си с Бога добива вътрешна опора, която го прави непоклатен в изпитанията. Но молитвеният дар има благотворни отражения и върху пасомите. Да споменем някои от тях!

1)Един пастир, който сам усърдно се моли, може да научи и пасомите си да се молят. Огън от огън се пали. Нагледният молитвен пример на пастира поучава и заразява.

Енории, които имат за пастири добри молитвеници, са огнища на истински молитвен живот. А ако някъде е угасвало молитвеното горене, туй свидетелствува, че там пастирите не са умеели да се молят.

Трябва да признаем, че не всички свещенослужители горят в молитвен огън. Често много по-добре се молят от нас нашите пасоми. Ние четем молитви, но сърцето ни остава хладно. Где у нас такива молитвеници, които плачат от умиление пред Бога? Где у нас смирено, непоказно, искрено молитвено горене на сърцето? У нас се считат за добри служители на олтара свещеници, които имат добър глас, ясна дикция, хубава стойка, приятна външност, изящни движения и които казват красиво стъкмени проповеди.

Всички тия качества не са за пренебрегване. И те могат да послужат, като дарове Божии, за прослава на Божието име… Но… друго нещо се иска, за да бъде човек добър молитвеник: иска се пламтяща в благочестие душа, иска се умилено, чувствително за Бога сърце, иска се устремен към Бога ум. Ето такъв пастир може да научи и пасомите си да се молят;

2)Един пастир, който е придобил молитвен дар, при всяка треба, при всяко обществено богослужение, при всяка частна молитва върши като молитвен ходатай за пасомите си великото Божие дело на земята; той или им изпросва Божиите милости, или при неполучаване на тия милости ги учи на постоянство в молитвата, докато получат желаното или, ако не е угодно на Бога да изпълни просбата, ги води кьм смирено преклонение пред Божията премъдра и непостижима воля.

Тъй чрез молитвения си дар той ги възпитава в смирение, във вяра, във всеотдайна преданост на Божия промисъл, в добродетелност. Ползата тук е всестранна: получи ли се Божията милост, укрепва се вярата в силата на молитвата и се предизвиква благодарност към Бога. Не се ли получи онова, за което се молим, възпитава се смирението у вярващите, които тогава дълбоко съзнават, че не са достойни за Божиите милости, и затова не смеят да роптаят, че Бог не е изпълнил молбата им, а се примиряват с това, което Господ прати;

3)Молитвеното настроение на пастира повече от всичко друго издига авторитета му сред вярващите. Ако се задълбочим в отношението на пасомите към пастира, ще видим, че вярващите преди всичко искат от техния пастир да бъде той добър молитвеник. Хората по това оценяват пастира си — дали вярва дълбоко в Бога, дали има вътрешно благочестие и дали има молитвено сношение с небесния мир.

Народът мъчно може да бъде излъган в преценката си за своите пастири. Някой може да поиска да се представи за добър молитвеник, без да е такъв. Вярващите ще почувствуват показността и преструвката. Те търсят не театралност, не фалш, а искреност и скромност.

Любими пастири на народа са молитвениците. Тях той обгражда с уважение, тях той счита за свои наставници и ръководители, към тях се обръща за съвети в затруднителните случаи на своя живот. Молитвеният подвиг на пастирите привлича доверието на вярващия народ към тях. Без молитвен дар и най-културният и изискан пастир е в най-добрия случай само приятен събеседник, но не и душепастир, приятен гост на дома, но не и пророк Божи, не и молитвен посредник между земята и небето.

Защо е бил толкова обичан и тачен отец Иоан Кронщадски? – Заради молитвения си дар! Силната молитва го е направила всеизвестен. Той е бил отрупван с писма и телеграми от Русия и дори от чужбина. Всички просели от него да се моли за тях.

6. КАК СЕ ПРИДОБИВА МОЛИТВЕН ДАР?

Какво да правим ние, свещенослужителите, за да станем добри молитвени ходатаи за поверените ни християнски души? Има ли начин да се придобие молитвеният дар?

Трябва веднага с радост да кажем, че има начин за придобиване на тоя дар:

1)Първото условие да станем добри молитвени ходатаи за другите е да знаем да се молим за себе си. А това е възможно, когато почувствуваме собственото си недостоинство, когато видим своята окаяност пред Бога, когато скъсаме с ослепяващата ни гордост, тоест когато се смирим.

Един млад свещеник-идеалист, който обаче нямал понятие от истинския духовен живот в Христа, застанал един ден на молитва пред св. Престол. Той служил св. литургия и искал всичко да преживее, както подобава. Бил проникнат от уважение към себе си и от чувство за собствено достойнство. Щом стигнал до Херувимската песен и почнал да чете молитвата «Никтоже достоинъ оть связавшихся плотскими похотьми и сластьми приходити, или приближитися, или служити Teбe, Царю славы» и пр., изведнъж почувствал, че тия думи противоречат на разбиранията му за собствено достойнство. Те му се сторили непонятна остаряла формула и той решил, че трябва св. литургия да се реформира!

Този млад пастир бил съвсем погрешно ориентиран. Той дори не знаел, че със светски настроения не бива да се пристъпва към Престола Божи, че гордото чувство за собствено достойнство е недостойно за духовния пастир. Вместо да иска да реформира св. божествена литургия, пълна с най-дълбоки изповеди на християнското смирено сърце, той е трябвало да реформира себе си.

Колко често и днес се случва духовници да искат да реформират прекрасни неща и порядки в Църквата само поради това, че те са се отчуждили от тях вследствие отстъплението си от духовния живот. Да реформираме и обновим себе си! Ето отгде ще дойде обновлението в Църквата!

Никога пастирът не бива да мисли високо за себе си. Той не трябва да се носи над енориашите си върху гордите криле на някакво чувство за превъзходство. Ние сме поставени не да господстваме над причта, а да даваме «пример на стадото» (1 Петр. 5:3), следвайки трогателното поведение на Пастиреначалника, Който, бидейки Господ и Учител, уми като последен слуга нозете на учениците Си (Иоан 13:5) и рече за Себе Си: «Аз съм сред вас като прислужник» (Лука 22:27).

Смирение – ето първото условие, за да придобие пастирът молитвен дар. Ако молитвата е благодатен дар, то за получаването му е абсолютно необходимо смирението, защото по думите на словото Божие «Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат» (1 Петр. 5:5);

2)Второто условие за придобиване молитвен дар е създаването и поддържането на дълбоко покайно чувство в себе си. Това покайно чувство стои в тясна връзка със смирението. Без него то е немислимо.

Покаянието се ражда от неосъждането на ближните и от виждането на своите грехове, според думите на св. Ефремовата покайна великопостна молитва. А не осъжда ближните си и вижда своята греховност само смиреният. Гордият не може да види себе си. Той не може да опознае слабите си страни, да осъзнае недостатъците си. Той всякога се надценява и се смята за добър, прав, безукоризнен. Затуй гордият не може да се кае.

Единствено смиреният е склонен да се самоукорява и да търпи, когато други го укоряват! Само той вижда недостатъците си и може дълбоко да се кае за тях. В душата на смирения лесно се поражда с помощта на покаянието истинско молитвено настроение. Смиреният неволно започва да вика като митаря: «Боже, бъди милостив към мене грешния!» (Лука 18:13).

Отец Иоан Кронщадски, великият молитвеник, изповядва за себе си пред братя свещеници: «За своето душевно състояние аз мога да ви кажа, че изпълнявам древното велико правило: познай себе си. Това е собствено и съдържанието на целия мой живот: и досега аз не преставам да опознавам себе си. Чрез това аз познавам своята безпомощност във всички отношения, а туй ме кара да се смирявам[10]».

3)Но някои могат да се оплачат: “Душата ми е суха. Не се трогва ни от покаяние, ни от смирение. Сърцето ми е станало безчувствено. Как мога да го привикна да се моли?…”?

Можеш, братко, стига да употребиш усилие на волята, стига да се самопринуждаваш кьм молитва. Защото самопринуждението е третото условие за придобиване молитвен дар.

Царството Божие не се дава току-тъй без оглед на личното участие в постигането му. Трябва подвиг, нужни са усилия за спечелването му. Затуй е казано: «Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят» (Матей 11:12). Как се разбира това насилване?

По учението на светите отци всеки вярващ в Христа трябва да насилва себе си, да се принуждава да върши добро. Тъй се придобива всяка добродетел. Например, нямаш любов към ближните, а искаш да я придобиеш. Върши дела на любов, макар и без любов. И в края на краищата ще се сгрее от любов сърцето ти. Нямаш смирение. Търпи укори и несгоди! Смирявай се насила, когато други те обиждат! Прояви твърдост на волята! Не бързай да си отмъщаваш! И ще се смириш. Нямаш молитвен дар. Принуждавай се към молитва! Отначало ще се молиш без охота, със себепринуждение. Молитвата ти ще бъде не пламенна, а суха. Но ако упорстваш и постоянстваш, Бог, като види усърдието ти, ще ти даде накрая такава благодат, че молитвата ще потече обилно и леко от сърцето ти. Тук трябва само постоянство. Та тъкмо в това се състои молитвеният подвиг.

Недей казва: «Душата ми е суха! В нея не гори огънят на молитвата!» По-суха ли е тя от сухото дърво? Но ако вземеш две сухи трески и дълго и упорито ги търкаш една о друга, в тях ще се появи огън и те ще се запалят!… Недей говори: «Сърцето ми е твърдо като камък!». Защото и кремъкът,тоя най-твърд камък, като се удря с други камъни, може да роди искра и оттам да се подхване огън!

Чудното е тук това, че един предмет, който няма в себе си огън, дава огън! Та нима душата ти, която е приела огъня на Божията благодат още при кръщението, а после се е удостоила със слизането на огнения Дух Свети при ръкоположението, няма да роди божествената искра на пламенната молитва, ако ти усърдно се упражняващ в молитвения подвиг?! Разказвали са ми за една бабичка, която тъй разпалвала огъня си: ще зарови от вечер недогорелите въглени в пепелта, а сутринта ще разрови мангала и ще потърси някое въгленче, което още не е съвсем угаснало. И щом открие някъде макар една искра, взима това въгленче и започва да го раздухва: духа, духа, докато то цялото се разпали и от черно стане пламтящо, огнено червено. Тогава с него тя запалва огъня си.

Тъй и ние, ако искаме да придобием пламенна молитва, ще трябва да духаме, да духаме, докато искрата на молитвената заложба в душата ни се разгори в буен благодатен огън.

Ленивецът и най-доброто лозе може да превърне в пущинак. А трудолюбивият и от пущинака прави цветуща градина;

4)Четвъртото условие за придобиване молитвен дар е постоянното съсредоточаване вниманието ни в молитвените думи. Тук трябва да се води усилена борба с разсеяността. Щом се отклони вниманието ти, връщай го към предмета на молитвата! Все някое слово може да засегне сърцето ти и да го трогне. Ако се упражняваме упорито в борба с разсеяността, ще стигнем най-сетне до състоянието съсредоточено да се молим и ще придобием молитвен дар.

Когато запитали великия молитвеник отец Иоан Кронщадски как той е достигнал до такава съсредоточена молитва във време на св. литургия, той отговорил: «Аз постигнах това само по пътя на привичката. Да се научи човек бързо да се съсредоточава в молитвата, да владее себе си — това е голяма задача. Чрез продължителна работа над себе си можем да достигнем това. Тук е твърде необходимо покаянието, бързото възпроизвеждане на образа Христов или на кръста Господен в душата и пълно съзнаване на своята духовна омърсеност и безпомощност[11]».

И тъй, борбата с разсеяността, упорито напрежение на волята при съсредоточаване вниманието ни в молитвените думи, ето начинът за разпалване на молитвения дар у нас;

5)Петият способ за придобиване на молитвен дар е повеждането на безпощадна борба с нашите страсти.

Някой ще възрази: «Какво общо има между страстите и молитвата, та едното да е в зависимост от другото?»

Чували ли сте поговорката: «Зъб го боли, та куца»?

Някои са се смеели над тази поговорка. Но днес медицината е доказала нейната правота. Всичко в човешкия организъм е свързано едно с друго. Ако се яви гранулом в зъбите, насъбралата се там гной се разнася по тялото и може да атакува бъбреците, ставите и други органи, и вследствие на зъбобола действително да започне човек да куца, понеже е придобил например ставен ревматизъм. Извадете болния зъб и куцането може би ще престане.

Тъй е и в духовната област. Когато човек е обхванат от разни страсти, не може да се моли. Той куца духовно… Страстта е обхванала душата му, заела е мисълта му. Такъв човек във време на молитва мисли все за това, към което е привързан чрез страстта си, а не за Бога. Той е неспособен да се моли. «Зъб го боли, та куца».

Един малък пример. Някой свещенослужител се е пристрастил към тютюнопушенето. Той не може пет минути без цигара. Сутрин, още щом стане от леглото, първата му грижа е да намери кутията с цигарите. Но ето, в неделя и на празник той е длъжен да служи света литургия. Можете ли да си представите каква мъка ще изпълва душата му поради липсата на цигарите и каква ще да е молитвата му през дългата няколкочасова божествена служба! Само поради това дори заслужава ние, свещенослужителите, да се откажем от тютюнопушенето!

Митрополит Антоний казва: «Ако в душата на някого има някаква суетна мисъл, която поглъща неговото внимание и енергия, то такъв човек става неспособен за молитва… Когато лошо похотливо желание владее безпрепятствено човека, той не е способен да се моли. Божият Дух се отдалечил от Саул, когато у последния се зародило престъпно, завистливо отношение към Давид[12]».

7. РАСТЕЖ В МОЛИТВАТА

Ако един човек придобие навика и нуждата да се моли, то не значи, че е постигнал вече всичко. В молитвения подвиг има степени. В него може да се усъвършенстваме, да растем.

Учителите на духовния живот различават три вида молитви: 1)молитва на волята; 2)молитва на ума; 3)молитва на сърцето.

1)Когато човек, тръгнал по пътя на нравственото самоусъвършенстване, придобие най-напред желанието да се моли, той стои на първата степен на молитвата – волевата молитва. Той няма още нито истинско молитвено настроение, нито в ума си богатството от духовни мисли и религиозни представи, а само се старае да изпълнява добросъвестно установеното молитвено правило. Такъв човек, ако е мирянин, трябва да чете утринните и вечерни молитви според молитвеника и всяка неделя да посещава божествената литургия, колкото и да му се вижда тежко това при неговата умора. А ако е свещеник, длъжен е, освен утрините и вечерни молитви, срещу всяка литургия да чете още и положените малко повечерие, канони и един акатист отвечер, а сутринта, подир утринните молитви, – още и молитвите преди св. Причастие, според както това е указано в Каноника. Това е абсолютно необходимо[13]. Ако някой и това не изпълнява, той стои по-ниско и от първата степен на молитвата.

Митрополит Антоний прекрасно съветва: «Свещеникът не бива да се извинява с туй, че нямал време (молитвата е негово най-важно дело), нито с вътрешния си хлад или разсеяност; изправността при изпълнение на ежедневната молитва е най-доброто и неизбежно средство против тях; той не бива да слуша и помисъла, който му внушава леност и самосъжаление. Колкото повече пастирът се отпуска, съкращавайки установените молитви, толкова повече ще се отегчава от тяхното изпълняване[14]»;

2)Втората степен на молитвата, това е молитва на ума. Достигналият тая степен е добил способността да съсредоточава своя ум, своето внимание върху словата на молитвата. Той е победил вече разсеяността. А когато тя пак се появи, той бързо се справя с нея. Той е подчинил ума си на своята воля.

За да се издигне човек до тая степен, трябва да се приучи да чете по-бавничко молитвите и да се замисля над всяка тяхна дума. За тая цел са нужни дълги и упорити упражнения. Нищо в тоя свят не се постига без труд. Ако физкултурниците, за да развият телата си, се упражняват усилено и често пъти, с риск да се убият, скачат, хвърлят се, борят се, колко повече ние трябва да напрегнем волята си, за да се научим да се молим съсредоточено. Заслужава в името на вечното ни спасение да се отдадем на най-усърдни духовни упражнения.

Светите отци много са писали върху молитвения подвиг. Те всички препоръчват приучаването бавно и смислено да се четат молитвите;

3)Най-висшата степен на молитвата е молитвата на сърцето. Нея са постигнали онези, които, като се молят, живо чувстват и дълбоко преживяват всичко, което е включено в съдържанието на молитвата, които със сълзи на умиление се каят постоянно за греховете си, които пребъдват в непоклатно смирение и благодарност към Бога за всичко: и за милостите, и за изпитанията.

Този род молитва са постигали светците. Борейки се със страстите си, те са достигали до такава духовна чистота, че молитвата се е изливала леко и непринудено от техните облагодатени сърца. Молитвата е била за тях извор на най-големи утешения. Тя ги е преизпълвала с най-голяма радост в Духа Светаго. Такава молитва са постигали понякога и обикновени християни, които са прекарвали живота си в непрекъсната бдителност над своята съвест.

Митрополит Антоний, като разглежда трите вида молитва, основателно предупреждава, че трябва да се пазим от сантименталната молитва, която много прилича по външен вид на благодатната молитва на сърцето. Докато последната се постига много трудно и се явява обикновено като резултат от усилено покаяние, задълбочено смирение и решителна борба със страстите, сантименталната молитва се достига без това правилно подвижничество, само по пътя на волевите упражнения и нервните преживявания. Такива хора, макар и преизпълнени с дремещи страсти, си въобразяват, че са постигнали съвършенство и лесно изпадат в религиозно-болнави екстази и изстъпления. Те си мислят, че са достигнали в молитвата благодатни състояния и възвишени настроения, когато в същност са излъгани от бесовете. Такава самоизмама или по-право бесовска измама се нарича на духовен език прелъстеност (на славянски език прелест).

Какво трябва да правим, за да избегнем опасността да бъдем прелъстени от бесовете? Ето прекрасният съвет на митрополит Антоний: «Преди всичко трябва да се пазим да подражаваме на западните учители, допускащи непосредственото напрежение на самото чувство, по което тъй много са разсъждавали тамошните духовни писатели-сантименталисти. Православните богослови-аскети твърде неодобрително се отнасят към възгледите на последните. Те справедливо твърдят, че на човека е дадена непосредствена власт и над действията на волята, и над вниманието на ума, но не над чувстванията на сърцето, каквато той получава само на висшите степени на духовния живот; а ако някой си въобрази, че я има в обикновеното си естествено състояние, заблуждава се, като приема физическите усещания за духовни чувствания. Действително, ако за човека е недостъпно изведнъж, при едно пожелание само да се проникне от умиление или страх, то нервните натури могат без труд да си създадат тези телесни усещания, от които обикновено се придружават означените чувства, и да си въобразят, че те са достигнали желаните настроения. Самоизмамата от такъв род неминуемо води към прелъстеност или духовно самозаблуждение, укореняването на което подчинява подвижника на бесовския дух на самомнението и на властта на врага[15]». Тогава молещият се започва да вижда светлини през време на молитва или да преживява други «свръхестествени» явления, или дори да съзерцава «небесни» видения, макар че не е очистил сърцето си от присъщите му страсти и пороци. Такова състояние е много опасно. То води към гибел, защото душата на прелъстения, намирайки се под пълното влияние на лукавия, не съзнава това, а е изпълнена с доволство, самолюбие и тънка духовна гордост. Много трудно е да вразумиш такъв човек, че той е на крив път.

Митрополит Антоний посочва следните разлики между състоянието на прелъстеност и благодатния дар на сърдечната молитва:

1)Онзи, който се намира в състояние на прелъстеност, след усърдна молитва или възторжено четене на словото Божие, или след проповед, или след някое добро дело, вместо очаквания покой и вътрешен мир, чувства непонятно безпокойство и смътно съмнение или раздразнителност, или осъждане на другите, въобще – вътрешна разстроеност, която обаче не се съпровожда от самоукоряване и покаяние;

2)Прелъстеният от своята сантиментална молитва се поддава в личния си молитвен живот и в своето църковно обществено служение на такива прояви, които, като допадат само на неговия изопачен вкус, причиняват на ближните огорчение и възбуждат у тях, а после и у него самия, злоба и кавги. Такива са например сляпо-законническото придържане о буквата, рязко изобличителните проповеди още в началото на пастирското служение, прекаленият пост, който внася спорове в семейството и пр.;

3)Прелъстеният се услажда от продължителността на своята молитва, виждайки в нея доказателство за силата на своята воля и гледайки на нея като на заслуга пред Бога;

4)Стремежът на прелъстения към оригиналничене, желанието му да се отдели от другите в молитвените си преживявания или да се отличава от тях било по държанието си, било по подвизите си, както и самомнителното себенатоварване с по-тежко молитвено правило, отколкото е установеното, — всичко това е доказателство за недоброкачествена молитва, защото в основата ѝ лежи не смирение, а гордо желание за показност и похвала. Към такива самочинни подвизи обикновено се проявява безпримерно усърдие, обаче то се поддържа не от чиста съвест, а от един тънък горд помисъл[16].

Който се стреми да избягва старателно всички тия неправилности при молитвения си подвиг, може да се надява, че с Божията помощ ще напредва в молитвения си растеж.

Благодатните молитвени състояния не са във властта на човека. Често пъти те се отнемат и човек, привикнал да се моли със сълзи, пак остава като че без криле за по-късо или по-дълго време. Господ допуща това, за да се смиряват молещите се и да не помислят, че без Божията помощ, сами по себе си, те могат да се издигат до високите преживявания на благодатните умиления. Молитвеното настроение се дава от небето. То не идва само от достойнството на човека.

Но Бог не оставя ревностните Свои служители в дълги изпитания. Заради техните духовни чеда, Той се смилява бързо над тях. След като ги е смирил, Той им връщамолит веното настроение, за да възнасят те към Божия престол молбите и въздишките на своите пасоми.

Колко е милостив Бог и как Той обогатява Църквата Си с молитвено настроени свещеници, се вижда от факта, че и до днес в много села и градове има макар и неползващи се с голяма известност, но силни, благодатни и дълбоко смирени молитвеници, които сияят като запалени светилници в дадена духовна околия, които всякога със сълзи се молят, които горят и възнасят като кадилен тамян благоуханните си молитви към небето. Тия, макар и неизвестни молитвени ходатаи за грешното човечество пред Бога, са невидимите стълбове, върху които се крепи селото, градът, околията, страната[17]!

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Силни думи за това, какво е праведникът като молитвен ходатай за вярващите пред Божия престол, са казани във втора глава на четвърта книга Царства.

Когато наближило времето св. пророк Илия да бъде грабнат на небето във вихрушка, св. пророк Елисей, неговият предан спътник, предчувствайки това, не се отделял от него. Св. пророк Илия на няколко пъти се опитвал да се откъсне от Елисей под предлог, че Бог го праща ту във Ветил, ту в Иерихон, ту на Йордан, но св. Елисей вървял все по стъпките му. Най-сетне, когато стигнали река Йордан, св. Илия ударил с кожуха си по водата и двамата пророци минали през реката по сухо и стигнали на отвъдния бряг. Там неочаквано се явила огнена колесница и огнени коне, на които св. Илия се понесъл във вихрушка към небето. Тогава св. Елисей от преголяма скръб, че се разделя с наставника си, раздрал дрехите си и извикал следните многознаменателни думи: «Отче мой, отче мой, колесница на Израил и негова конница!»…

Какво искал да каже пророк Елисей с тия думи?

Колесницата и конницата са били древни бойни средства. Който владетел е имал повече колесници и конници, е побеждавал враговете си. В последния миг от земния живот на св. пророк Илия св. Елисей дава най-пълноценното признание на своя наставник, че той е бил бойната сила на Израиля – негова колесница и конница!

Как? Слабият Илия? Той да е бил бойната сила на своето отечество? Колко пъти той е бил преследван от нечестивия цар Ахав! Колко пъти е бил принуждаван да бяга! Нима той е бил военната мощ на Израиля?

Да! Заради него Бог е пазел целия израилски народ. Не оръжията на Израил са го пазели от враговете му, а огнената молитва на св. пророк Илия!

Божията сила «се в немощ напълно проявява» (2 Коринтяни 12:9). Това се е доказвало хиляди пъти в историята. Слабите на вид последователи на Господа са били по-силни от силните на тоя свят! И са ги победили! «Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните» (1 Коринтяни 1:27). Това е парадоксът на Божията победа! Не беше ли и прикованият на кръста Христос Победител! «Тази е победата, която победи света – нашата вяра!» (1 Иоан 5:4).

«Едни с колесници, други с коне, а ние с името на Господа, нашия Бог, се хвалим» — казва псалмопевецът и продължава: «Те се поколебаха и паднаха, а ние станахме и стоим прави» (Псалом 19:9).

Как става това чудо – слабият да побеждава силните? – Чрез огненото оръжие на молитвата! Който знае истински да се моли, мистично се съединява с Всемогъщия и става сам силен. Един пастир, колкото и да е слаб, владее ли оръжието на молитвата, може победоносно да се бори срещу всички врагове на спасението. Ако душата му гори в молитва, той е огнена колесница и непобедима конница за своите енориаши.

Дано Бог удостои нас, свещенослужителите, с тази Своя велика милост да станем, всеки в кръга на своята пастирска дейност, колесница на верния Божи народ и негова конница!

Буди! Буди!

____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1954, кн. 2-3, с. 34-51. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[6]. Пос. съч., с. 65.

[7]. По митр. Антоний, пос. съч., с. 65.

[8]. И. К. Сурскiй, Отецъ Iоаннъ Кронщтадтскi, т І, Белградъ, 1938, с. 174.

[9]. Пос. съч., с. 66.

[10]. И. К. Сурскiй, пос. съч., с. 173.

[11]. Пос. съч., с. 175.

[12]. Пос. съч., с. 69.

[13]. Митр. Антоний, пос. съч., с. 70.

[14]. Пос. съч., с. 70.

[15]. Пос. съч., с. 73.

[16]. Митрополит Антоний, пос. съч., с. 73.

[17]. По Митрополит Антоний, пос. съч., с. 74.

Изображение: авторът на статията, архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник – http://pravoslavie.domainbg.com.

Архимандрит Серафим Алексиев

Увод

Светите отци определят молитвата като разговор с Бога и дишане на душата. С това те посочват висотата на молитвения подвиг и необходимостта от постоянно упражняване в него, защото както онзи човек, който е престанал да диша, е умрял, тъй и онзи вярващ, който е престанал да се моли, е мъртъв духовно.Св. апостол Павел ни е оставил завета: «Непрестанно се молете» (1 Солуняни 5:17). Но нима това е възможно? — ще запита някой. То е не само възможно, но и абсолютно необходимо. Ако някой би ни казал: «Непрестанно дишайте!» — бихме ли му възразявали, че това е невъзможно? Не, разбира се. Защото ние чувстваме колко е необходимо дишането за поддържането на физическия живот у нас. Тъй и ония, които живеят духовен живот, не мислят да възразяват, че е невъзможна постоянната молитва, защото добре чувстват, че те имат духовен живот благодарение на непрестанната си молитва и че щом престанат да дишат с душата си, те загиват духовно.

Но как практически се осъществява непрестанната молитва?

Нека разсеем преди всичко едно недоумение. Да се молиш непрестанно, то не значи да стоиш от ранна сутрин до късна вечер в храма, или да се изправиш пред домашните си икони и да не мръднеш цял ден оттам. Непрестанната молитва се извършва не толкова видимо, колкото невидимо. Тя е един от най-възвишените скрити подвизи на душата. Тя е постоянно издигане на ума и сърцето към Бога. Тя е тайно въздишане за греховете. Тя е често повтаряне на спасителното Иисусово име. Тя е непрекъснато съзнание за Божието вездесъщие. Тя е вътрешно чувстване, че ние сме винаги пред Бога, в каквото и положение да се намираме, каквато и работа да вършим.

Непрестанната молитва е добре съвместима с много занимания, особено от физическо естество. Тя може и трябва да запълва преди всичко празните минути на нашия живот. Какво пречи например на вярващия човек, когато се движи из улиците или седи някъде и работи нещо с ръцете си, да си повтаря постоянно в ума тъй наречената Иисусова молитва? А тя се състои в следните няколко думи: «Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме грешния!» Какво пречи на онези, които и тая молитва намират доста дълга, да я съкратят до следните две слова: «Господи, помилуй!» Колкото и кратки, тия молитвени думи имат чудотворна сила! Те могат да изпълнят сърцето с умиление, да го раздвижат към покаяние, да го изпълнят с благодат. Те могат, особено ако излизат от дълбините на душата, да хвъркнат към небето, да преминат облаците, да стигнат до Божия престол и да измолят Божията милост за нас.

Непрестанната молитва е навик на благочестивите души. Те не могат без молитва, тъй както не могат без храна и вода. Цял ден те носят Бога в сърцата си. Вечер, когато си лягат, те заспиват с мисълта за Бога. И сутрин, когато се събуждат, пак Божието име изпълва душите им. Те са придобили чрез постоянното упражнение в непрестанната молитва дара да помнят винаги Бога.

Ако непрестанната молитва е дълг на всеки християнин, колко повече тя е дълг на онези, които са призвани да горят в непрекъснат молитвен подвиг пред Божия престол, като цял живот се молят не само за себе си, но и за другите!

1. ЛИЧНИЯТ МОЛИТВЕН ЖИВОТ НА ПАСТИРА

Пастир, който иска да има успех в своето свято дело като молитвен ходатай за вярващите миряни пред Бога, трябва преди всичко сам да води усилен молитвен живот. Пастирското служение е тъй поставено, че всеки свещенослужител, ще той или не ще, е длъжен да се моли. Всяко утринно и вечерно богослужение в храма, всяка неделна и празнична литургия, всяко извършване на св. тайнства или на разните треби е в основата си молитвено изправяне пред Господа, от Когото изпросваме разни милости. За да бъде общественото молитвено служение на пастира действено, за да може то като огнена стихия да обхване цялата енория, за да може то да зарази и увлече хладните често пъти миряни, необходимо е пастирът да се упражнява сам, у дома си, в своята скрита стаичка, в богомислие и молитвен подвиг.

Растенията затова имат живот, цъфтят и пред очите на всички дават плод, защото имат скрити в земята корени. Отсечете им корените, и ще изсъхнат и стъбла, и листа, и плодове. Само у онзи пастир външните молитвени прояви са действени, увличащи и заразяващи, който е пуснал молитвени корени в скритата стаичка на своя никому неизвестен домашен молитвен подвиг. Само онзи пастир дава дивни плодове на молитвено дързновение, който знае тайно да се моли пред Бога.

Оттук се вижда колко важен за общественото служение на пастира е неговият личен молитвен живот.

Но в какво трябва да се изразява този молитвен живот? – В много прости, но упорити ежедневни молитвени упражнения.

Събужда се сутрин пастирът, още в леглото се прекръства и с чувство на дълбоко благоговение казва: «Слава Teбе, Показавшему намъ светъ!» или: «Слава Тебе Боже, задето пак ми даваш да видя дневната светлина!». След това той става, умива се и се изправя съсредоточено пред иконите на домашната си църква, дето си прочита с благоговейно внимание всички утренни молитви от Каноника.

Първата му грижа след това е да отиде в храма, за да извърши там утринното богослужение. Той, да предположим, не заварва никого в храма. Но какво от туй? Значи ли това, че той не трябва да почете паметта на дневния светец? Значи ли това, че той има правото да злоупотреби с времето, което всички добри свещенослужители употребяват за утринно богослужение, и да го посвети на други занимания? Значи ли това, че той е освободен от задължението да се помоли за енориашите си, понеже те отсъствали? Но те са по това време на нивата, или по фабриките, или в учрежденията! Те там работят. С това изкарват прехраната си. А ние трябва да бъдем в храма и да се молим за тия, които са по нивите, фабриките и учрежденията. Защото това е нашата пряка работа! На тях се плаща да бъдат във фабриките, а на нас — да бъдем в храма. Плащат ли на чиновника, за да остави той канцеларията си и да отиде където си ще?

Ако ежедневно пастирът трябва да извършва утринното богослужение в храма, колко повече той е задължен на празник и в неделя да бъде на поста си! Тогава много хора чакат от него да задоволи религиозните им нужди. И ако той отсъства от храма, дали е на мястото си като свещенослужител?

Започнал деня с молитва, пастирът трябва през целия ден да бъде мислено с Бога. Каквото и да захване, където и да отиде, той трябва за всичко да изпросва Божието благословение. Преди всяко свое начинание пастирът трябва благоговейно да се прекръства и от сърце да се помолва. Например, ще си завъди пчели. Застава той пред Бога и смирено казва: «Господи, благослови моето дело! Нека то бъде за Твоя слава и за моя душевна и телесна полза!» Или му предстои да открие братствената година. Колко ще бъде хубаво, ако той преди обществения молебен тайно се помоли в своята скрита стаичка: «Господи, виждаш моята немощ! Помогни ми в тази моя благословена работа! Аз не мога нищо без Твоята помощ! Нека бъде всичко така, както Ти желаеш, за да се прослави Твоето свето име!» Седне ли пастирът да се храни, или стане от трапезата, той все трябва да свързва душата си с Бога в молитвено общуване. Тъй ще осъществи непрестанната молитва и ще изпълни апостолския завет: «Ядете ли, пиете ли или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете» (1 Коринтяни 10:31).

Когато пък надвечер удари църковната камбана, пастирът оставя всички други свои занятия, които е примесвал с молитва, за да извърши вечерното църковно богослужение и пак горещо да се помоли Богу и за себе си, и за ония, които са му поверени да ги води към спасение.

Вечер, преди лягане, той взима Каноника си и със смирение чете оттам молитвите преди сън. След това прекръства леглото си, стаята си, домашните си и с мир в душата се отдава на нощен покой.

И така всеки ден! И така цял живот!

Ако пастирът свикне с тая молитвена дисциплина, в скоро време ще придобие богат личен молитвен опит и със своя молитвен живот ще започне да заразява духовните си чада.

Бог е скрит за очите на човека: скрит не някъде зад облаците, не някъде зад звездите, а в непостижимото отвъд, което е в същност около нас и което като вечност обгръща времето с всичките събития в него. Бог е скрит за очите на човека. Но има едно средство, което Го открива. То е молитвата. Ако пастирът Го открие за себе си, ще започне успешно да Го открива и на другите.

Бог е недостъпен: не поради това, че е някъде много високо или далеко. Той е навсякъде. И все пак е недостъпен, защото е Дух. А ние се движим във физическия свят на материалните явления и неща. Бог е недостъпен. Но има едно средство, чрез което човек може да се доближи до Бога. То е молитвата. Ако пастирът е открил това средство и е успял да се доближи до Бога, ще приближи и цялата си енория до Него.

Бог е безкрайно свят и велик. А ние сме толкова малки, грешни и жалки, че не можем дори и да мечтаем да се уподобим на Бога. Но има едно средство, което не само ни издига до изгубеното подобие Божие, но ни и съединява с нашия Създател. Това средство е молитвата. Ако пастирът е съумял да се съедини чрез молитвата си с безкрайно светия и велик Бог, ще смогне и духовните си чада да съединява с Него.

Пастирът е Божи глашатай в тоя свят. Той е представител Божи в тая чужда страна. Дето отиде той, напомня за Бога. Дори и малките деца, като видят свещенослужител, свързват явяването му с представата си за Бога. Колко често се е случвало по улиците съвсем мънички дечица да казват на срещнатия свещеник: «Дядо Боже».

Ако ние имаме богат духовен и молитвен живот, ще бъдем добри глашатаи Господни. А ако нямаме такъв живот, хората скоро ще почувстват, че ние не сме Господни, а само лицемерно се представяме за Божии представители, когато в същност живеем съвсем по светски.

Много хора жадуват за Господа. Пастирът е предназначен да утолява религиозната жажда на хората. Истинският пастир е извор на духовно-религиозни удовлетворения. Но недобрият пастир причинява само дълбоки разочарования. За един жаден пътник няма нищо по-лошо от чешма, към която той се е устремил отдалеч с надежда там да утоли жаждата си, но която отблизо се е оказала суха. За вярващата душа такава суха чешма е пастирът без личен молитвен живот.

А каква благодат се лее от душата на пастира, който постоянно е в молитвено общение с небето! «Из неговата утроба — както е речено в Писанието — ще потекат реки от жива вода» (Иоан 7:38).

2.«ТРАПЕЗИТЕ» ИЛИ МОЛИТВАТА?

Молитвата е най-същественото задължение, най-благодатното занятие и най-резултатното дело на истинския пастир. Наред с проповедничеството то е върховна обязаност на заместниците на Христовите апостоли, и нищо друго, колкото и важно да се вижда то, не бива да го измести или замести.

Когато се уголемила първата християнска община в Ие­русалим и имало голяма нужда от специални лица, които да се грижат за братските трапези, апостолите свикали множеството ученици и им казали следните знаменателни думи: «Не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите. Затова, братя, погрижете се да изберете измежду вас седем души с добро име, изпълнени с Дух Свети и с мъдрост, които ще поставим на тая служба, а ние постоянно ще пребъдваме в молитва и в служба на словото” (Деяния апостолски 6:2-4).

«Трапезите» или молитвата? – Ето проблемът, пред който са били поставени някога светите апостоли. Същият проблем стои поставен и пред мнозина днешни свещенослужители.

Някои наши събратя се оплакват, че нямали време за молитва, защото трябвало да се грижат за «трапезите» си! Те не отиват сутрин и вечер в църква за извършване на ежедневното богослужение, защото са или на нивата, или при пчелите, или на лозето… Те се грижат за трапезите си! Някои дори и в неделен ден, и в празник не служат в църква, защото се занимават със стопанствата си. Те се грижат за трапезите си!…

Никой не отрича, че трябва да се грижим и за трапезите си. «Който не иска да се труди, не бива и да яде» (2 Солуняни З:10), казва същият св. апостол Павел, който ни е оставил и заповедта за непрестанната молитва. Леността е един от смъртните грехове. Трудът е благословен от Бога дълг на всеки човек. И тъй, грижата за трапезите е нещо напълно законно и необходимо. Но всички свещенослужители ще се съгласим, че е много погрешно — в грижите за трапезите да забравим молитвата и службата на словото.

«Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде» (Матей 6:33) е казал нашият Спасител.

Когато човек търси голямото, постига и малкото, тъй между другото. Но ако се улиса по малкото, никога няма да постигне голямото и великото. Ако търсим царството на Бога и Неговата правда, Бог няма да ни остави гладни и голи. Той знае, че имаме нужда от всичко това. А и нашата служба е тъй сложена, че когато обслужваме хората в духовните им нужди, получаваме материални блага. Но ако се устремим само към материалното, ще загубим рано или късно и него, а и царството Божие не ще наследим. Свещеници, които са се пристрастявали към парите и са искали от енориашите си високи такси, са способствали да се опразнят църквите им. Тъй те, загубвайки царството Божие, са накърнявали и доходите си.

Най-безкористният свещеник – отец Иоан Кронщадски – който никога не е ламтял за пари, а цял живот само към царството Божие се е стремял, е имал най-много пари в ръцете си. Милиони рубли са минавали през него. А той ги е раздавал на нуждаещите се. Ето какво разказват очевидци за него. След една литургия в Андреевския събор, дето отец Иоан Кронщадски служел, някоя си жена подала на отец Иоан плик с пари. Без да разпечатва плика, той го предал на друга жена, която била бедна и стояла наблизо. Онази, която пожертвала парите, направила движение, за да хване отец Иоан за ръката и извикала: «Отче, та там имаше три хиляди рубли!». На това той спокойно отговорил: «Те са ѝ нужни[1]»

Много са били случаите от подобен род в живота на отец Иоан Кронщадски. Той не е имал особени лични средства, а е носел все копринени раса, подаръци от многочислените му почитатели. Над него са се оправдали думите на апостола: «Нямаме нищо, а всичко притежаваме» (2 Коринтяни 6:10).

Велик е Божият промисъл с ония, които са се предали в Божиите ръце!

Над село Сапарева баня, Станкедимитровско, в една красива гънка от северните разклонения на Рила се крие манастирчето «Св. Стефан». В него се е подвизавал преди десетина години един постник на име Теодосий. Той живял там с послушника си. Когато се възобновявало манастирчето, монах Теодосий и послушникът му изпитвали такава немотия, че намислили да бягат оттам. Вечерта се сговорили на другия ден да напуснат и си събрали багажа.

През нощта монах Теодосий се събужда, вижда светлина на мястото, дето е била църквата и чува такова дивно пеене, каквото никога друг път на земята не бил чувал. Той събудил послушника си и му казал: «He! Оттук няма никъде да мърдам! Това място е благословено…» И разказал какво видял.

След известно време идва в манастирчето един селянин, натоварил магарето си с храни, и се изправя пред монах Теодосий. «Тая нощ – обяснил той – ми се яви на сън един светъл млад мъж и ми заповяда да ви докарам малко храна, понеже сте били гладни».

Заплакали двамата обитатели на манастира и благодарили на Бога и на св. архидякон Стефан за дивната небесна грижа.

Монах Теодосий останал да се подвизава в манастира и там завършил живота си. Той е погребан зад олтара на църквичката.

Господ не е оставил никого от Своите раби. Ако Той и за мушичките се грижи, ако и врабчетата храни, колко повече за нас ще има грижа! Но… ние сме, за съжаление, маловерци! Сам Сърцеведецът ни обвинява в това, като казва: «Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и Вашият Отец небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?… Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат; а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякьл тъй, както всеки един от тях; и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци!» (Матей 6:26-30.)

Какво ни помагат нашите непрестанни и маловерни грижи само за трапезите? Пак боледуваме, пак умираме. А ако сме усърдни в молитвата, как добре ще изпълним дълга си като свещенослужители, молитвени ходатаи за другите и как ще угодим на Господа! Тогава Бог и временното ще ни даде, и вечното ще ни подари!

И тъй, «трапезите» или молитвата? Какво ще предпочетем?

Да вземем твърдо решение: непременно молитвата! Защото молитвата ще осигури и трапезите, а трапезите, ако върху тях сложим ударението, ще осуетят не само молитвата и спасението ни, но ще направят бедни и трапезите ни.

З. МОЛИТВАТА – ОРЪЖИЕ В БОРБАТА НИ

Антоний, митрополит Киевски и Галицки, казва: «По учението на отците, само онзи иерей е истински пастир на Православната църква, добър борец и победител, който със своя дух живее в горния мир, а тук се явява като че е гост оттам. Силата или средството, което пренася човека от единия мир в другия, е молитвата».

А между туй младите хора, които се готвят за свещенство, са готови за всеки вид самоотвержени подвизи, но кьм молитвения подвиг се отнасят обикновено с отегчение. Той им се вижда нещо остаряло, скучно, почти безполезно. Тях ги привлича общественият подвиг, борбата и животът. Може би от тая особеност на тяхното настроение се обуславя понякога туй, че те предпочитат светската служба пред свещенството с неговите религиозни церемонии, с безкрайните служби, правила и поклони.

Всьщност подобно противопоставяне на обществения и молитвения подвизи е плод на заблуда: добрият християнин не би разделил първия от втория. В Свещеното Писание се говори за молитвата именно в такива случаи, когато се противопоставят два борещи се един против друг свята. Такива са: молитвата на пророк Илия в борбата му с жреците на Ваал, чудесната победа на трите отроци във Вавилон, която те удържали чрез молитвата в огнената пещ[2]» и пр. и пр.

Кой Божи угодник не е бил борец в живота? И кой не е прибягвал към молитвата като към силно оръжие, с което могат да се рушат твърдите крепости на врага и да се спечелва победа? А молитвата представлява велика сила, стига само човек да умее да я упражнява. Това е доказано хиляди пъти. В това ще ни убеди и обстойното разглеждане на молитвата като оръжие в нашата духовна борба.

Кои са враговете, срещу които трябва да се борим?

Те са няколко категории:

а)Св. апостол Павел определя първите и най-главни наши врагове със следните думи: «Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата. Заради това приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и като надвиете всичко, да устоите… Вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово; с всяка молитва и просба молете се духом във всяко време и старайте се за същото това с всяко постоянство и молба за всички светии» (Ефесяни 6:12-18).

И тъй, първата ни борба е против бесовете, враговете на нашето спасение. Който иска да има успех в тая борба, трябва да грабне пламенното оръжие на молитвата и към нея да прибавя другите подвизи на духа. Сам Спасителят казва за демоните: «Тоя род не излиза освен с молитва и пост» (Матей 17:21).

Молитвата е огнена ограда около вярващата душа. До такава душа демоните не могат да се приближат. Колкото по-силна е молитвата, толкова по-слаби са демоните. Много свети отци са лекували бесновати с огнената си молитва, тъй както е вършел това и Сам Иисус Христос.

б)Но нашата борба е и против личния наш грях.

Как ще се справим с личния си грях, който е по-страшен за нас от всеки външен бяс? Защото никой демон не може насила да ни погуби. Той може само да ни съблазнява и примамва към грях. Но да ни грабне ръката и да ни насили да откраднем, това той не може. Също не може да ни застави да извършим какъвто и да било друг грях. Ако все пак извършим грях, виновни ще бъдем сами. Защото никой не ни принуждава да вървим по пътя на злото.

Демоните следователно, колкото и зли, не могат помимо нашата воля да ни погубят и отделят от Бога. Те, напротив, често са били причина и повод за много Божии угодници да се подвизават против тях по-усилено и да бъдат удостоявани с повече награди в царството небесно. А грехът, който ние доброволно сме извършили, напълно ни погубва и отделя от Бога.

Какво трябва да правим, за да не паднем в бедата на греха?

Иисус Христос ни казва: «Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение» (Матей 26:41).

Както е известно, грехът се ражда от лошите помисли. А молитвата е в състояние да прогони лошите помисли и да осуети греха. Св. Исаак Сирин съветва: «Принуждавай себе си към непрестанния труд на молитвата пред Бога, в сърцето си, което носи чист помисъл, изпълнен с умиление, и Бог ще запази твоя ум от нечистите и скверни помисли[3]»

Изкушенията на душата могат да бъдат оприличени, поради тъмната си природа, на тъмни нощни хищници. А молитвата е светъл лъч, който озарява и най-мрачните кътчета на душата. Когато се молим, ние изпълваме със светлина сърцето си и естествено прогонваме оттам хищниците на мрака — изкушенията и греховете.

в)Най-сетне нашата борба е и против чуждия грях. Вижте на какво е заприличал животът – на зверилница! Всички воюват против всички! А от това не стават по-добри нравите на хората. Напротив, по-лошо става. Всеки се възмущава от чуждия грях и се чувства призван да се бори с него. Но поради това, че хората не знаят как да оперират с чуждия грях, вместо да го излекуват и премахнат, те още повече го увеличават. Как се борят обикновено хората с греха? – Чрез осъждане недостатъците на ближните, чрез клюки, доноси, клевети, отмъстителност и пр. Но може ли да се гаси пожара с бензин?

Нашата грешка е, че ние заради греха намразваме и грешника. А светите отци съветват: мрази греха, а не грешника! Мрази робството, а не поробения! Кой добронравен човек не изпитва състрадание към робите, ненавиждайки робството? Тъй би трябвало да състрадаваме на ония, които грешат, защото те са поробени от сатаната.

Ние не умеем да се справяме с чуждия грях, защото не умеем да обичаме съгрешаващите и да се молим за тях.

Ех, ако бихме почнали всички да се молим един за друг от сърце и с любов, как бихме си помагали взаимно в изкореняването на греха! «Молете се един за други, за да се изцерите» (Иаков 5:16) – съветва ни словото Божие. Ако усвоехме тайната сила на молитвата, ако се молехме един за друг, ако тъгувахме за съгрешаващите, ненавиждайки греха, ние бихме помагали на ближните си да излязат от бедата на греха.

Каква сила е молитвата за побеждаването на чуждия грях, нека оставим да ни каже следният пример.

Двама бивши приятели изпаднали в смъртна вражда. Единият от тях скоро се опомнил, но не знаел какво да направи, за да се помири с врага си. Посъветвали го да се обърне към енорийския свещеник с молба да поменава на 40 литургии наред името на врага си на св. Проскомидия. Той така и направил. След 40-та литургия непримиримият идва при бившия си приятел и му казва: «Дай да си подадем ръце! Не мога вече да понасям това. Вече повече от месец все ти си ми пред очите: де стана, де седна, все твоят образ ме преследва!»… Тогава двамата врагове се прегърнали и опростили.

Но ние имаме в тоя живот освен отрицателните задачи да се борим с враговете си – с бесовете и греховете – още и една велика положителна задача – да постигнем спасението на душите си, което е все едно да влезем в Царството небесно.

Но Царството небесно е нещо тъй високо! Как може човек да се издигне до него? Где да намери стълбата, която извежда в рая?

Стълбата е молитвата. Ето какви чудни думи казва по тоя повод св. Исаак Сирин: «Постарай се да влезеш в твоята вътрешна килия (чрез молитвата – в ск. м.) и ще видиш небесната килия. И първата, и втората е едно; през един вход влизаш и в двете. Стълбата за Небесното царство се намира вътре в тебе: тя съществува тайнствено в твоята душа[4]»

Ех, да ни удостои Господ с тази велика благодат да бъдем още през земния си живот на небето! Колко извори на радост биха забликали у нас! Небето би ни станало близко, родно. Защото, по думите на св. Исаак Сирин, то е вътре в нас: «Небето се намира вътре в тебе, ако ти си чист; в самия себе си ти ще видиш ангелите и светлината им, а с тях и в тях и техния Владика… Съкровището на смиреномъдрия е вътре в него: то е Господ![5]».

Който чрез молитвата се е издигнал до Бога и е станал жител на небето, той живее в тоя свят като поданик на горния мир. Такъв човек е в света, но не е от света, защото Господ го е избрал от света, според думите на Евангелието (Иоан 17:11, 15, 18; 15:19). Бог желае ние да живеем в света, но да не живее светът в нас, за да можем и себе си, и другите да спасяваме. Мястото на лодката е във водата, но водата не бива да е в лодката. Ако водата навлезе в лодката, тя потьва заедно с хората в нея. Тъй е и с нас: ние, пастирите, сме лодки сред потопа от грехове в тоя свят. Ако мътните води на греха нахлуят в нас, ако светът със своите вкусове и желания навлезе в душите ни, настъпва гибел и за нас, и за пасомите ни.

Ние, свещенослужителите, би трябвало да живеем в тоя свят като водолазите. Когато един водолаз се потопи в морето, за да търси на дъното му бисери, диша през една дълга тръба въздуха на горния свят. Тъй също и ние през дългата тръба на молитвата, достигаща до вечния Бог, трябва да вдишваме благодатта на Светия Дух. Тогава, живеейки в света, но дишайки чрез молитвата въздуха на Божията благодат, ще се предпазим от удавяне в греховете на този свят, ще намерим перлите на спасението – скъпите в Божиите очи човешки души – и ще ги представим пред Бога.

4. МОЛИТВАТА – ОПОРА НА ВЪТРЕШНИЯ НИ ЖИВОТ

Пастирът е често самотник в енорията си. Случва се да не го разбират църковните му настоятели, помощниците му, близките му, та дори и домашните му. А колко е трудно да носиш кръста на високото пастирско служение в самота! Кой ще даде на пастира твърдост в неговия труден обществен подвиг? Кой ще го подкрепи да не се обезкуражи? Кой ще му даде сили, за да продължи благословеното си дело? Това може да стори само молитвата.

Пастирът е длъжен да носи на духовните си плещи цялото свое паство. А това е една огромна тежест. Колкото по-добър е един пастир, толкова по-силно чувства тежестта на своя велик душепастирски дълг. Има, за съжаление, пастири, които не чувстват никаква тежест на плещите си. Тям е сравнително леко, защото те не мислят постоянно за пасомите си. Те не са понесли духовните си чеда в своите духовни обятия, не живеят с техните скърби и болки, за да усещат постоянната тежест на чуждите немощи в своето пастирско сърце.

Но истинските пастири! – О, как те страдат при всеки грях, сторен от техните духовни деца! О, как те преживяват маловерието, равнодушието и безгрижието на своите пасоми по отношение на спасението! Как се теготят те от всеки чужд порок и беззаконие! Те милеят за спасението на всекиго. Затуй ожесточението на духовните им чеда ги гнети. Те се чувстват духовно самотни сред духовните си деца.

Такава е била съдбата на всички велики пастири и учители. Ето случаят с Моисея. Колко благодеяния извършил той на еврейския народ! Извел го от Египет, освободил го от тежко робство, дал му десетте Божии заповеди, измолил му от Бога манна в пустинята и му посветил цял себе си. Но народът бил все недоволен и роптаел. Тогава Моисей изплакал в следните думи мъката на своята духовна самотност пред Господа: «Защо мъчиш Твоя раб? И защо не намерих аз милост пред очите Ти, та сложи върху ми бремето на целия тоя народ?… Сам аз не мога да нося целия тоя народ, защото е тежък за мене» (Числа 11:11-14).

Но в молитвата си Моисей се подкрепял за нови подвизи. Той получавал след всяка молитва Божията помощ и тъй успял да изведе докрай трудното си дело на Божи пратеник сред непокорния еврейски народ.

И св. пророк Илия (3 Царства 19 глава), и св. пророк Иеремия (15:17-20) са били самотници при изпълнение на своето велико пророческо служение. И св. апостол Павел се е оплаквал от самотността си. Той пише на любимия си ученик Тимотей: «При първата моя защита никого нямаше при мене; всички ме оставиха. Дано им се не вмени за грях!»

Той безспорно се е молил усърдно в своята изоставеност. Какъв е бил резултатът от тая молитва, се вижда от следващите думи: «Но Господ застана пред мене и ме укрепи, та чрез мене да се утвърди благовестието, и да чуят всички езичници; и аз се избавих от устата на лъва» (1 Тимотей 4:16-17).

Какво удивително има в това, че се чувстват великите Божии служители самотни, щом Сам Пастиреначалникът Иисус Христос е изпитал ужаса на тая пълна самота в страшните дни на Своите страдания, когато е извършил изкупителното Си дело: «Ето настъпва час – казва Той – и настана вече, да се разбягате всякой у вас си, и Мене самичък да оставите». Непосредствено след тия думи обаче Той добавя, за да насърчи всички Божии самотници през вековете: «Ала Аз не съм самичък, защото Отец е с Мене» (Иоан 16:32 ).

Колкото по-издигнат е човек нравствено, толкова по-самотен се чувства в тоя свят, който целият лежи в злото (Иоан 5:19). Най-самотни са най-високите върхове. Но до тях е най-близо небето! Ето утехата!

___________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1954, кн. 2-3, с. 34-51. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. И. К. Сурскiй, Отецъ Iоаннъ Кронштадтскiй, т. I, Белградъ, 1938, с. 39.

[2]. Митрополитъ Антонiй, Пастырское богословiе, Харбинъ, 1935, с. 63-64.

[3]. Отечник, СП, 1880, с. 244.

[4]. Отечник, СП, 1880, с. 244.

[5]. Там, с. 246-247.

Изображение: авторът, архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник – http://pravoslavie.domainbg.com.

Следва…

Бисер Божков

В рамките на няколко уводни страници, ще опиша или ще се спра на това какъв трябва да бъде православния пастир (духовник и терапевт на човешките души) в пастирските си подходи и ще посоча чрез сравнителен анализ различните методи в пастирската психология и православната психотерапия (богословието – християнството), на базата на учението на Църквата и не без помощта на духовните съвети в трудовете[1] на Светите Отци.Православната Църква по презумпция познава два пътя на борбата със злото: път на отшелничеството и път на заставане и движение сред човеците, два начина на духовно общуване: 1/(молитвено-аскетично) и 2/(социално-пастирско) общение.

Първият път е бягство от човеците, които се оказват безчувствени към тая борба, унесени във вихъра ѝ. Това е борба в усамотение сред пясъци, пущинаци, урви или сред ледници. Където налице е борба срещу собствените похоти и страсти, докато те бъдат сломени и лицето на борещия се засияе като слънце. Краят на тази борба е изграждането на  жив светилник, който не гасне през вековете. С всеки нов век той усилва светлината си и пръска лъчи все по-нашироко по земните простори (в агиологичен аспект).  Може ли някога да угасне светлината на хора, като Св. Цар Борис-Михаил; Св. Климент Охридски; Св. Иоан Рилски; Св. Патриарх Евтимий и много други свети отци, просияли в Христа за нас?

Вторият път е път на пряка борба сред хората, които не знаят, че са грешни, или знаят, но предпочитат да си останат в греховете (борейки или неборейки се с тях). Това всъщност е път на общуване на пастирите (или архипастирите) с хората. Едно правилно общуване обаче не се изразява само в любовта към ближните, но се изразява и в мъдрост, справедливост, сдържаност, бодър дух, жертвеност и най вече саможертвеност.

Християнинът-пастир трябва да се старае, заради Бога, в общуването с ближните да бъде преди всичко един „добър човек” и да се държи според правилата на мъдростта, засвидетелствана ни от Свещените Писание и Предание. Той (човекът-пастир) трябва да си припомня  често за своя Спасител Иисус Христос, как Той е общувал с хората. При това общуване в което Той дирел само почитта към Този, Който Го бе изпратил в тоя свят.

Затова християнинът-пастир трябва да е благосклонно разположен към всекиго и да се държи вежливо спрямо всеки човек, според неговото положение в живота. Учтивостта струва малко, а помага много! Той съди другите (чрез поддържаната си будна съвест – божия глас в човека) така, както би желал да съдят те него самия. Той трябва да е взискателен в подбора на тези, с които влиза в приятелски отношения (но това не изключва възможността и задължението да помага на враговете си и да се моли за тях)! Тоест за него (пастиря)  не е безразлично, на какво влияние се подлага. Доброто общество обикновено се търси, а между другото, лошото идва само.

Следователно той (християнинът-пастир) трябва да подлага на преценка общуването според влиянието, което упражнява то върху него самия. Никой не дружи, ако дългът не му повелява, с човек, който страда от заразителна болест. Защото, за да не падне в борбата, християнинът трябва да се пази от вредните влияния. Някои хора стават непоносими поради това, че се подлагат на влиянието на чужди грешки. Тоест врагът склонява чрез помислите свободната им воля като ги вкарва във фактическа греховност,  респективно, силите на тъмнината се стремят да заблудят и склонят към греховност по-голям кръг от човеци. Ето защо в други хора той,  християнинът (пастир), трябва дазабелязва добро и лошо. И да проверява дали не му липсва първото и дали притежава второто. При всеки разговор трябва да внимава за ползата от чутото, както и за ползата от самообладанието. В очите на другите хора ние много често четем упреците, които сами би следвало да отправяме. Християнинът (пастир) трябва да внимава да не се сблъска с някого без нужда. Колкото по-близо стои до някого, толкова по-лесно може да се сблъска с него. Той не трябва да се доверява на всичко, което слуша. Защото истината рядко стига до нас чиста и непомрачена.

Обикновено тя е примесена с афекти, през които е минала и не е обективна истина (абсолютна истина), а е частна „истина”. Християнинът-пастир трябва да изслушва с голяма предпазливост този, който го хвали, а с още по-голяма – онзи, който го упреква, защото пламенността обагря с шарките си всичко, до което се докосва, ту благоприятно, ту неблагоприятно. Тя (пламенността) цели (чрез помислите) винаги субективно въздействие, тоест склоняването ни в греховност. Затова пастирят трябва никога да не се ръководи от съображенията на другите безогледно. Ако обаче не се харесва на обикновените хора, той не би бил апостол на Христа. Но все пак има съображения, които дължим на другите, не само на приятелите, но и на тези, които се считат за наши врагове. Защото борещият се срещу злото християнин (в тази позиция е винаги пастирят) се стреми да бъде всичко за всички, да услужи на всекиго. Хармонията създава доброжелателството.Пастирят трябва да наблюдава внимателно характерите и се приспособява към всеки отделен, с изключителното намерение да бъде полезен на всички. Той никога не е справедлив в очакванията си. „Ако розовият храст нямаше бодли, ослето не би му простило това”. В известно отношение той – пастирят трябва винаги да остава същият. Безпричинната промяна е вредна: тя погубва уважението и доверието. Като тук трябва да се отбележи, че при ръкополагането на някои свещенослужители, Благодатта на Светия Дух работи и въздейства вътре в душите и сърцата на тези избранници Божии и ги преобразява, вътрешно и външно по необясним начин. Тоест те стават извор на действената Божия благодат: „Мнозина са призвани, но малцина са избрани”.

В този смисъл пастирят трябва да се грижи по разумен начин тъй, че другите да проявяват благосклонност към него, лишена от ласкателство. Защото, за да бъде желан, християнинът–пастир,  трябва да се стреми да спечели сърцето на рабите божии и чрез него – езика им. Защото оказаната му любезност е могъщ „чаровник” като с капка мед той може да спечели повече, отколкото с буре оцет. Но винаги пастирят трябва да има предвид не себе си, а Бога[2], жив инструмент на Когото е в благоустрояването на живота. Християнинът-пастир трябва да се стреми да не причинява никому по-голяма трудност, отколкото е необходимо. Той трябва да знае не само на думи, но и на дело заповедта на Господа; „Не съдете, за да не бъдете съдени!” (Мат. 7:1). Защото когато някоя кола се търкаля към пропастта, разумният човек ѝ се противопоставя, но – само тогава, когато има сила да я задържи; иначе тя ще го смаже.

В тази връзка може се отбележи, че предпазливостта се калява, когато съперничеството и недоброжелателството са нейни съседи и спътници. Тоест общуването с враговете е полезно (по презумпция ние, християните, нямаме врагове или дори и да имаме, сме задължени да се молим за тях, за техните грехове и немощи); защото то закалява вниманието, трезвението, бодростта и смелостта у всеки пастир. Или по-точно християнинът-пастир трябва да изпълнява волята на Бога и с необходимата почит към него, като в  работата си със служебно лице (държавно или от местната власт) трябва да изисква съответното уважение, без което не може да управлява достойно, но съвместимо със смирението, което принася значителна полза в общуването с другите.

Това се проявява в говора, в погледа, в жестовете, в походката и дори най вече в начина на поведение (поведенческият модел на пастиря).

При което бихме казали: Господи, колко е трудно човек да живее сред човеците! А трябва да се живее сред човеците; „и каза им: вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци” (Мат. 4:19). Тоест Господ Иисус Христос е направил от учениците си хора благородни, любвеобилни и мъдри: – човеци  любомъдри, изпълнени с миролюбие и правда. По природа човекът е устроен така, че да общува с хората. От общуването с другите той може да има много полза, но и много вреда. Ние, християните, се намираме в света, но не би трябвало да бъдем „светски хора” в грубия смисъл на думата, тъй като значителна част от живота на християнството се изразява в правилните отношения към ближните, тоест към човеците (нашите братя и сестри). Затова и познаването на хората е важно изискване за християнския живот.

Опознаването на хората е трудна богословска задача, за всеки един истински християнин, който е призован да бъде мисионер според неговите възможности и с оглед на неговите немощи. Причината е, че всеки човек има по презумпция три характера: този, който проявява, този, който си мисли, че притежава и този, който, действително има. Тоест адамовите деца (чада) са еднакви с Адам.

Защото когато пастирят взема под внимание тяхното минало и принципите в живота им, толкова повече приема хората такива, каквито са, толкова по-ползотворно той може да оформи връзката си с тях. Не през една и съща врата се влиза във всички сърца. Хората не са изключително обективни, те мислят и действат също така субективно, тоест вратата на тяхните сърца стои затворена в екзистенциален и трансцедентен аспект. Или съвсем безнравствено е да се следи поведението на ближния, само за да се открие в него нещо лошо. Внимание преди всичко изисква доброто!

Всъщност много хора са по-добри, отколкото дават да се разбере или осъзнават, че могат да бъдат такива с оглед добрите им дела, обективирани: в милосърдие, състрадателност, добросъвестност и др. Не винаги най-лошият е този, при когото излиза наяве всичко опетняващо. Защото тъкмо най-светлият кристал показва най-лесно своя недостатък.

Най-добродетелното и най-възвишеното в човека[3] е прикрито и не проявява блясъка пред околния свят. От веригата на благородните решения се отронват само някои, които се изразяват във видими добри дела. Когато иска да разбере самия себе си, християнинът–пастир трябва да поглежда обективно как действат другите. А когато иска да разбере другите, той надниква в собственото си сърце. Тоест човекът–християнин може да опознае хората чрез размишление относно самия себе си. Металите се опознават по звука; а хората – по говора, но не винаги. Един хвали доброто, ала не го върши. Друг върши зло, ала не казва това. Най-разцъфтялото дърво не винаги дава най-много плодове.

Така и човекът, който на думи обещава прекалено много, често пъти е най-беден откъм дела. При хората повече, отколкото при всичко друго, е необходимо да се разкрие вътрешното. Разбирането на нещата и познаването на хората са две съвсем различни неща. Християнинът-пастир трябва да преценява хората не само по техните намерения, но и по това, което тези намерения правят от тях, хората. За да разбере цената на един друг човек, най-напред той трябва да изслушва преценката му за някой друг. Защото има хора (раздирани от страсти), при които всичко се разбира наопаки. Те порицават това, което биха желали да имат за себе си. Хвалят лошите, за да не бъдат принудени да порицават лошото в добрите; приписват лошо на добрите, за да представят лошите в добра светлина. Или, когато някой (мирянин или клирик) навежда без прикрито високомерие главата си, пастирят или архипастирят трябва да се опитват да му внушат бодро да я изправи.

За пастиря, както и за всеки човек изобщо, е важно да намери верни приятели (братя и сетри). Той има право да ги счита за истински, щом дава вид, че тъжи при тяхното нещастие. Ала най-сигурно приятелите му го познават по способността му да сподели искрено – тяхната радост. Приятелите, които му помагат в крайна нужда, той цени до гроб. Но истински приятели християнинът-пастир нарича само тези, които не завиждат, а се радват на щастието му. Т. е. той, както всеки изобщо разумен човек, не става бързо доверчив към всекиго, който проявява благосклонност спрямо него: Притчата за добрия Пастир (Иоан 10). Без наличието на искрена вяра в Бога, свързана постоянно с топла молитва, опознаването на хората е пред опасност да се допускат грешки. Защото порокът: лукавство е обикновено скрит под благовидна форма. Иисус Христос ни препоръчва да бъдем „мъдри като змии и незлобливи като гълъби” (Мат. 10:16). Лишена от гълъбова кроткост, змийската кроткост е ужасна. Но ако е ръководена от една безхитростна воля, която се стреми единствено към Бога и към истинското човешко благо, змийската мъдрост е добра и похвална, щом бъде употребена на подходящо място. С нея си е послужил и Иисус Христос, особено тогава, когато фарисеите са се чудели „как да Го уловят на дума” (Мат. 22:15).

Пастирят не трябва да забравя, че в живота си не винаги има работа с идеални хора (изтъкани от християнски добродетели), а с дейсвителни хора. При отношенията си с тях той трябва да държи сметка за различието в характерите им. Той трябва да се съобразява също и с недостатъците и грешките на своите ближни, по-високостоящи, равни нему или негови подчинени. Защото, доколкото животът представлява отбрана срещу хора с лоши характери, змийската мъдрост (нуждаеща се от постоянни иманентни прояви), се нуждае действително от ръководство.За пастирят най-верен ръководител е Словото на Бога. Който го чете и изучава, става мъдър в доброто и прост, невежа в злото. Той добива усет за лукавството и се пази от него. От което може да се приеме императивния и конклудиращ факт, че за свещенослужителите на Българската православна църква е задължително да познават в дълбочина Свещеното Писание (като с оглед служението си непрестанно актуализират знанията си за Словото Божие). Защото християнинът въобще трябва да е предпазлив в общуването с хората. Във всяка човешка натура дебне враг, който, щом стане господар над човека, може да използва слабостите му против него самия.

Мъдростта в Църквата не трябва никога да се поставя в услуга на самолюбието и никога да не оскърбява. Тоест змийската мъдрост, но без отрова, свързана с кроткост, постига най-добрия резултат. Защото доверчивостта може да създаде  опасност за почтеността. Който никога не лъже, вярва на всички, и който никога не мами, счита, че не ще бъде измамен. Но измамени биват не само малоумните, а и тези, които са прекалено добри.

Почтеността, свързана с прекалена доверчивост, може несъзнателно да подтиква другите към непочтеност. Първите впечатления са твърде често най-добрите, ала не винаги най-трайните. Поради това пастирят–християнин трябва да се приучава на въздържаност. Често лъжата избързва и отнема предимството на истината. Към явните грешки, при които пастирят гледа да бъде особено внимателен, се числи и оскърбяването, суетността на скъпия за него ближен. Когато общува с хората, той не забравя, че има работа със същества, които – по неинстинктивна естественост – са егоисти. Разбира се много още може да се каже за пожелателния облик на пастиря, но да преминем нататък към темата.

Богословието като терапевтична наука

От казаното досега следва, че християнството е преди всичко наука, която лекува духовно; с други думи то е психотерапевтичен метод и ръководство. Същото може да се каже и за богословието. То също не е философия, а е преди всичко терапия. Православното богословие само по себе си е плод на терапията и в същото време сочи пътя към терапията. С други думи само онези, които са се излекували и са достигнали общение с Бога, са богослови в истинския смисъл на думата.  Само те биха могли да покажат на християните истинския път, който да ги доведе до “мястото” на  лечението. Следователно богословието е едновременно терапевтичен метод и резултат от терапията.

Нужно е да отворим скоба  и да се спрем по-подробно на тази тема. Ще се позовем на учението на светите отци за богословието и богословите.

Считам, че трябва да започнем със св. Григорий Богослов, на когото Църквата не случайно е дала това прозвище. В началото на своите прочути Богословски слова той пише, че не всеки човек може да богословства и да разсъждава за Бога. Недопустимо е някой да говори безотговорно за Бога “и да хвърля думи на вятъра”.

Подобен духовен труд не е за  всички, а само за онези, които вече са изпитани и са устояли на изпитанието, които са достигнали боговѝдение, след като са били очистени душевно и телесно, или поне са в  процес на очистване. Само онези, които са преминали от деяние, праксис (πρãξıς) към вѝдение, теория (θεωρία*), могат да говорят за Бога. А кога става това? “Когато човек се освободи от всяка външна сквернота и нечистота и когато това, което го управлява отвътре, не е смущавано от безпокойство, раздразнение или греховни образи и помисли.

Православието като терапевтична наука

Затова светителят препоръчва: “Трябва да си истински свободен, за да познаеш Бога”[6]. Преп. Нил Подвижник свързва  богословието с молитвата и преди всичко с молитвата на ума. От учението на светите отци ни е известно, че онзи, който е придобил благодатта на умствената или сърдечната молитва, е достигнал първите нива на боговѝдението (теорѝята на Бога). Тази молитва е един от видовете теорѝя. Затова онези, които се молят с ума си, влизат в общение с Бога, а това общение е познаване на Бога от човека. Затова св. Нил казва: “Ако си богослов, значи се молиш истинно, и ако истинно се молиш, значи си богослов”[7].

Така преп. Иоан Лествичник говори за истинското богословстване на много места в своята духовна книга Лествица. “Съвършенството на чистота е начало на богословието”. Онзи, който е съединил съвършено сетивата си с Бога, тайнствено бива воден от Него. Но ако липсва такова съединение, тогава “още е трудно да се беседва с Бога”[8]. И съответно онзи, който в действителност не е познал Бога и не е в общение с Него битийно (ύπαρκτικα), той “фантазьорства за Него по догадки”[9]. Според светоотеческото учение да се разсъждава със смътни предположения за Бога е неправилно, защото те въвеждат човека в заблуда. Св. Иоан описва в детайли начина, по който “богословието на демоните” се развива в нас. В тщеславните сърца, които не са се изчистили предварително с действието на Светия Дух, нечистите духове “тълкуват Божествените Писания”[10]. Затова за онзи, който е във властта на някаква страст (ηάӨоς), “не е безопасно също да се залавя с богословие[11].

Светците са съзерцавали божественото, “без да разсъждават”. Според думите на отците те са богословствали не по аристотеловски, тоест чрез разсъждения, а по апостолски – чрез ревностно търсене (άλιευτικώς), тоест чрез действието на Светия Дух в тях. Ако човек не се изчисти предварително от страстите си и главно от въображението (или фантазията), той не е способен да говори с Бога, нито да говори за Бога, тъй като “фантазиращият ум е неспособен да богословства”. Светците са живеели богословието, изписано в ума им от Духа Светий.

Същото учение срещаме и в произведенията на св. Максим Изповедник. Когато човек живее практическата философия (деятелното любомъдрие), която е покаяние и изчистване от страстите, той “стига до правилни преценки”. Когато достигне вѝдение, теорѝя, тогава преуспява “в знание”. В първия случай (праксис) различава добродетел от порок, във втория случай (теорѝя) бива въведен “в познанието на свойствата на плътските и безплътните естества”.

По-нататък св. Максим казва, че “умът получава дара на богословието тогава, когато прелети на крилата на любовта над всичко това и, достигайки пребиваване в Бога, съзерцава духом Неговите свойства, доколкото това е възможно за човешкия ум”[12].Богословието, или знанието за Бога, се открива тайноводствено (μυσταγωγείται) на онзи, който е постигнал съзерцание, теорѝя. На друго място същият отец казва, че онзи, който непрекъснато “се грижи за вътрешното”, не само е благоразумен, великодушен, благонравен, но “и съзерцава, и богословства, и се моли”[13]. Богословието и в този елемент се свързва най-тясно със съзерцанието и молитвата.

Днес теологията се развива посредством разсъдъчни прийоми. Станала е просто една логическа система; тази система може да се характеризира и като философска система. А тя по скоро е история на теологията, защото хората вече почти избягват да живеят богословието, Св. Писание и Св. Предание – Живота в Христа. Затова са се появили много грешки и много различни богословски мисли и възгледи. Сиреч днес повечето от нас не приживяваме богословието като терапевтична наука и метод – начин на живот. А ако прочетем внимателно Добротолюбието (5-те тома), в което са събрани най–значимите за богословския исихастки метод – текстове, ще видим, че повечето от тях говорят, за това как да лекуваме страстите. В тези текстове няма аналитични конструкции и те не се огарничават само с описанието на високите състояния, но описват и начините, които човек трябва да използва, за да се излекува от страстите и как да се бори с тях на първо време… В тази връзка смятам, че в съвременната теология не се изследва достатъчно Добротолюбието.

Воден от казаното, ще отбележа, че много е характерно това, което казва архимандрит Софроний (духовно чадо на св. Силуан Атонски) за разликата между разсъдъчното богословие и богословието движено от Бога: „..Без очистване на сърцето е невъзможно да се постигне истинско съзерцание. Само очистеното от страсти сърце е способно на онова особено изумление при съзерцаване на Божията милост, при което умът радостно мълчи, обезсилен от величието на това, което съзерцава…”.

Православието като терапевтична наука:

Трябва да се подчертае, че според митрополоит Йеротей Влахос,  богословието, което не е резултат от пречистването, тоест от деятелен живот, от праксис, е демонично[4].  Според св. Максим “познание без праксис е богословие на демоните”[14].

И преп. Таласий в същата перспектива пише, че когато умът на човека започне да философства за вярата, накрая “достига до богословие, простиращо се отвъд пределите на ума, а вярата става непоколебима и способна да съзерцава невидимото”[15]. Богословието се простира отвъд пределите на разсъдъчното, защото е Божие откровение в човека и отците го определят като теорѝя. В този смисъл св. Таласий нарича богословието боговидство, съзерцание (теорѝя) на Бога. На друго място същият светец пише, че от искрената любов се ражда знанието, а “след него идва изпълнението на желанието на всички желания, тоест благодатта на богословието”[16].

В учението на св. Диадох Фотикийски богословието е изобразено като най-голямата харизма, която Светият Дух дава на човека. Всички благодатни дарове “са твърде добри”, “но нито един от тях не възпламенява и не подтиква сърцето да обича Божията благост така, както богословстването”. Защото богословието, като родено от благодатта на Бога “първо обдарява душата с най-великите дарове”[17].

Според думите на апостол Павел, Светият Дух дава на един човек като харизма – знание, а на друг – мъдрост (1 Кор. 12:8). Тълкувайки апостола, св. Диадох казва, че знанието свързва човека с Бога, но не подтиква душата към разсъждение за причините на нещата. Има монаси, които обичат безмълвието, исихията и се просвещават от Божията благодат, “но не пристъпват към събеседване за божествените неща”. Премъдростта е един от най-редките дарове, който се дава от Бога на онзи човек, който има и разбиращ ум, и способност да се изразява. Затова знанието на Бога “се поражда от молитвата в съвършено безмълвие и пълно, съвършеното уединение; докато премъдростта се придобива чрез смиреното изучаване на Свещеното Писание и най-вече чрез действието на благодатта на Всеподателя Бога” [18]. Харизмата на богословието е действие (έvέργεια) на Утешителя, но и съдействие (σιvέργεια) на човека, след като Светият Дух не дава знанието на тайните “без природните за човека съдействащо желание и способност за познание”[19].

В учението на св. Григорий Палама богословите са боговидци (Θεόπτες)**, а богословието е теорѝя. Защото има знание за Бога и за Неговите догмати – теорѝя, която наричаме  богословие…[20] Който, без да има знание и опит по въпросите на вярата, се наеме да поучава за тях, “по силата на своя природен разсъдък, опитвайки се със свои думи от себе си да говори за Доброто, което е неописуемо с човешки слова, е просто безумец”.  В своето невежество “той става враг на Бога”[21]. Има случаи, когато хора без дела, сиреч, без да са се очистили, са се срещали и разговаряли със свети хора. После обаче, разсъждавайки “по своему”  формират свои учения, като отхвърлят праведника и като се кичат със своите слова започват да се гордеят с тях [22].

От всичко казано дотук следва, че богословието е основно плод на човешкото изцеление, а не рационалистична наука. Само този, който вече се е очистил или поне е в процес на очистване, може да бъде въведен в неизказаните тайни и великите истини, може да приеме откровението и впоследствие да предаде наученото на другите. Във всички случаи богословието бива предхождано от терапия и едва след това богословът може да лекува другите. Затова в православната светоотеческа  традиция богословът е тъждествен с духовния отец, а духовният отец е преди всичко богослов, доколкото само този, който напредва в божествените неща, може безопасно да ръководи духовните си чеда.

Отец Иоан Романидис пише: “Православният богослов е преди всичко познаващият непосредствено енергиите  на Бога чрез озарение и най-вече чрез съзерцание на божествените неща***. Той може да ги познава и косвено чрез пророците, апостолите, светците или чрез Свещеното Писание, творенията на светите отци и решенията на Вселенските и поместните събори. Богослов е онзи, който чрез непосредствено или опосредствено знание и съзерцание (теорùя) ясно разграничава Божиите енергии от тварните енергии и особено от енергиите на дявола и неговите духове. Без дара за различаване на  духовете не е възможно те да бъдат изпитвани и да се разбира дали става дума за действие на Светия Дух или на дявола и демоните.Следователно богословът и духовният отец са едно и също! Ако разсъждава на базата на своето рационално разбиране за догматите на вярата, както е в латинската традиция, той не само не е духовен отец, но и не може да се нарича богослов в истинския смисъл на думата. Богословието не е някаква абстрактна наука или практика, каквито са логиката, математиката, астрономията или химията, а напротив – то има полемичен характер, като например военното дело или медицината. Защото подобно на военното дело изучава отбраната и нападението, разработва подходящи оръжия, укрепителни, отбранителни и нападателни планове, и както медицината води борба в името на здравето с психичните и телесните болести, търсейки различни средства, служещи за неговото възстановяване.

Богослов, който не познава нито методите на врага, нито духовното съвършенство в Христос, не само е неспособен да се бори с врага заради собственото си усъвършенстване, но е негоден да ръководи или да лекува другите. Все едно да се нарича – или дори да е – военачалник някой, който не се е обучавал, не е воювал, не е учил стратегия и чиято единствена грижа е да показва достолепната си външност и красивата си униформа по приеми и паради. Същото ще е и ако някой касапин се представя за хирург и заема мястото на лекаря, без да познава нито причините за болестта, нито методите за нейното лечение, нито признаците на оздравяването, до което трябва да доведе болния”[23].

Какво е психотерапията в църковен аспект?

След като говорих за това, че християнството и богословието са преди всичко терапевтични науки, сега трябва да опиша накратко терапията според Св. Отци на Църквата.

От какво ни лекува Православието със своето богословие и богослужение? На този  въпрос ще отговорим в следващите редове.

Терапия на душата означава преди всичко лекуване и освобождаване на ума (νоΰς). Природата на човека “се разболяла” след отпадането му от Бога. Тази болест е по същество плен и падение на ума. Праотеческият грях се заключава в отдалечаването на човека от Бога, в изгубване на Божията благодат и като последица – в оскотяване, помрачаване и смърт на ума.

По-точно е да се каже, че “падението на човека”, или състоянието на наследилия греха, е: а)невъзможността на ума като сила (νоεράς δυνάμεоς) да  функционира правилно, или изобщо да функционира; б)погрешното отъждествяване на тази чисто духовна дейност с функциите на мозъка и на тялото изобщо, и в)като последица от този недъг – попадането ѝ в робството на страха и външните обстоятелства. Всеки човек преживява падналото състояние на своята умствена, ноетична сила  в различни степени поради различието на житейските ситуации, в които тази сила или не действа изобщо, или е твърде слаба. Лошото функциониране на умствената сила е причина за лошите взаимоотношения на човека с Бога и на хората помежду им. Същата е причината и за егоизма, и индивидуализма в отделния човек, който иска да ползва както Бога, така и себеподобните в падението за своите лични щастие и оцеляване”[24].

Загубата на Божията благодат е умъртвила човешкия ум, цялото естество на човека е заболяло и той е предал тази болест на потомците си.  Така православното учение разбира наследствеността на греха. Светите отци тълкуват думите на св. апостол Павел, “както чрез непослушанието на един човек мнозина станаха грешни” (Римл. 5:19) не в юридически, а в медицински смисъл – те казват, че човешката природа се е разболяла. Свети Кирил Александрийски  обяснява стиха така: “След като (Адам) паднал в грях и станал подвластен на тлението, в плътската част от неговото естество незабавно се настанили желанията за нечисти наслади. Така законът на дивото подчинил членовете му и се предал в членовете на поколенията му. Общата за всички човеци природа се заразила от болестта на греха, заради непослушанието на едного – Адам; и “мнозина станаха грешни”, не като негови преки съучастници в беззаконието, тъй като не са негови съвременници, а по силата на това, че имат неговото естество, което попада под закона на греха… В Адам, заради неговото непослушание, човешкото естество се заразило с тление и страстите проникнали в него”[25]. На друго място същият отец използва като пример корена. Смъртта дойде в целия човешки род, започвайки от Адам, “също както, ако корените на растението са увредени, всички израсли от него издънки повяхват, изсъхват и загиват”[26].

Характерни са думите на св. Григорий Палама: “Отреклия се от Бога ум остава или скотски, или демоничен и, опълчвайки се срещу законите на естеството, похотливо желае противоестественото…”[27].

Чрез св. Кръщение умът на човека се осветява, освобождава се от робството на греха и дявола и се съединява с Бога. Затова и Кръщението се нарича просветление (φωτισμα). Свещеникът казва: “Ти се просвети, ти се уми…”. Но след Кръщението заради греха отново идват помрачаването и умъртвяването на ума. В трудовете на отците четем, че всеки грях и всяка страст умъртвяват  човешкия ум.

Преп. Иоан Синаит пише, че лукавите демони се стремят да помрачат нашия ум. Това е особено валидно за демона на нецеломъдрието, който “като помрачи ума, който ни контролира”, подтиква хората да правят онова, което “само умопобъркани хора вършат”[28].

В една от следващите части ще обърна повече внимание на естеството на човешкия ум. Сега се спираме само на темата за помрачаването на ума. Св. Максим учи, че “така, както на тялото принадлежи света на сетивните неща, така на ума принадлежи светът на мислите”. И както тялото на мъжа блудства с тялото на жената, “така и умът чрез образа на своето тяло мислено блудства с въображаемия образ на женското тяло”[29]. Това е всъщност помрачението и падението на ума (конкретика валидна за аскетите).

На друго място, пак в същата връзка, св. Максим учи, че както тялото съгрешава с дела и има за учител във въздържанието телесните добродетели, “така и умът греши чрез страстни понятийни образи (помисли) и за свой наставник в стремежа към очистване има душевните добродетели”[30].

Оттук следва, че падението на ума предизвиква разстройство в целия духовен организъм, предизвиква страха и объркването, и най-вече кара човека да преживява падението в цялата му трагичност. Многото проблеми, които ни измъчват, произлизат от тази вътрешна болест. Затова и психотерапевтите не могат да помогнат много, защото единствено Христос може да съживи ума, умъртвен от страстите[5].

Опитвайки се да определи още по-ясно, какво е нечистота (άκαθαρσία) и съответно падение на ума, св. Максим пише, че то се свежда до четири неща: 1/“измамно познание; 2/непознаване на всеобщите (универсалните) неща****; 3/ страстни помисли; 4/ съизволяване (наклонност и съгласие) към греха”[31].

Затова е необходима терапия на ума, която отците наричат оживотворяване (ξωоπоίηση) или очистване на ума!

В учението на Господ и на светите апостоли е казано много за очистването на ума и сърцето. Обръщайки се към фарисеите от своето време, които се грижели повече за външната чистота, а забравяли вътрешната, Господ казва: “Слепи фарисеино, очисти първом извътре чашата и блюдото, за да станат чисти и отвън”(Мат. 23:26).В своето обръщение към събора на апостолите в Иерусалим, на който се обсъждало дали християните от неиудейски произход трябва да се обрязват и спазват старозаветния закон, апостол Павел казва: “Сърцеведът Бог им засвидетелствува, като им даде Дух Светий, както и нам; и не направи никаква разлика между нас и тях, като очисти с вярата сърцата им”(Деян. 15:8-9). Апостол Павел съветва християните в Коринт: “И тъй, възлюблени, имайки такива обещания, нека се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим свети дела със страх Божий”(1 Кор. 7:1). Христовата кръв “ще очисти съвестта ни от мъртви дела…” (Евр. 9:14). Отново същият апостол, пишейки на ученика си Тимотей, съветва да се пази тайнството на вярата “с чиста съвест” (1 Тим. 3:9). И апостол Петър знае добре, че любовта към другите е плод на чистото сърце, и затова препоръчва: “обичайте се постоянно един други с чисто сърце” (1 Петр. 1:22).Следователно, изчистването на ума и сърцето е от голяма важност. Тук описваме ума и сърцето поотделно, макар да знаем, че в светоотеческото богословие те са едно. Но на този въпрос ще се спрем в друга глава.

Свети Максим разделя духовния живот на три етапа – практическа философия, или деятелно любомъдрие (πρακτική φυλσоφία), естествено съзерцание (φυσική θεоρία) и мистическо богословие (μυστική θεоλоγία). Според един изследовател на светеца “аскетиката на св. Максим, тоест учението за личното усвояване на спасението, се разделя на три основни части: 1)“практическа философия”, или деяние (πρāξις), 2)“естествено съзерцание”, или само съзерцание(θεωρία) и 3)“мистическо богословие” или само богословие. На първата степен човекът се лекува от страданията и се украсява с добродетели; на втората умът му се просвещава чрез истинното познание; на третата човекът бива увенчан с най-висшата мистична опитност, която светият отец нарича “изстъпление” (έκστασιν). Тези три степени представляват основни етапи по пътя на личното спасение на човека”[32].

Трябва да отбележим, че много отци разглеждат духовния живот в тези три стадия: деятелна философия, разбирана като очистване на сърцето;  естествено знание – като просвещение на ума, и мистическо богословие – като общение с Бога, чрез съзерцание (θεоρία).

Според друго разграничение, което присъства в светоотеческите писания, духовният живот се разделя на деяние (πρãξıς) и съзерцание (θεоρία). Не става въпрос за разграничение, противоположно на предходното, защото деянието представлява изчистване на ума, а съзерцанието е осветяване на ума и общение с Бога. Действието винаги предхожда виждането на Бога. “Деянието предизвиква съзерцание”[33]. По-аналитично погледнато, деянието за тялото са постът и бдението; за устата – “песнопенията, молитвата и мълчанието, което е по-драгоценно от думите; а за ръцете е онова, което те вършат, без да се оплакват…”[34]. Съответно съзерцанието е духовното зрение на ума, когато е в удивление и разбира всичко, което е станало и което ще стане. В бдението е зрението на ума…”[35]

Разбира се, според учението на св. Максим съзерцанието не е независимо от деянието. “Нито деянието е автентично без съзерцанието, нито съзерцанието е истинно без деянието. Защото не бива деянието да е лишено от разумност, а съзерцанието – от ефикасност”… Светецът подчертава, че “при по-образованите съзерцанието предхожда деянието, а при по-невежите деянието предхожда съзерцанието”.  И в двата случая целта е добра – постига се един и същ резултат – очистването и спасението на човека[36].

Когато казваме очистване на душата, разбираме главно освобождаването ѝ от страстите[37] или, за да се изразим по-добре – преобразяването на страстите (μεταμόρφωση τών παθών).

Очистването освен това е и постоянно развитие, усъвършенстване на човешкото същество, водещо към просветление на ума. То е не само отказване от нещо, но и придобиване.

Свойствата на чистата душа са: “разум, лишен от завист, ревност, лишена от злоба, непрестанна любов към Господа на славата”. Защото, ако разумът ни е завистлив, амбициозността ни е подхранвана от злоба и ако любовта ни към Бога е променлива, това са симптоми, че сърцето ни още не е очистено.

Умът е Божият образ в човека. Ние сме замърсили този образ и сега трябва да го изчистим. Затова авва Доротей препоръчва: “Нека да направим нашия образ чист, какъвто и сме го приели при сътворението…” Необходими са труд и нетърпими скърби, докато “нашият ум, този яростен и сластолюбив пес… не стане целомъдрен и добронамерен”. Когато човекът се бори против греховните сили и против злостните помисли, тогава се смирява, съкрушава се, бори се “и чрез скърбите в борбата постепенно се изчиства, достигайки своето естествено преди падението състояние”.

Както и да се старае обаче човек, без съдействието на Светия Дух умъртвеният ум не може да се изчисти и оживотвори, защото “очистването на ума е дело единствено на Светия Дух” (Добротолюбие, т. 3, с. 25, § 28).

След като умът се очисти посредством синергията на божествената благодат и човешката воля, той се просветлява, тъй като, “където има чистота, там има просветляване”. А след очистването, ако човек пази ума си да не бъде омърсен от греха, тогава умът му остава просветлен и просвещаван. Затова опазването на ума може да бъде наречено  “и светоносно, и мълниеносно, и огненосно”.

В заключение в тази глава /част/ можем да обобщим, че терапията на човека на практика е изчистване на ума, на сърцето му, по образа Божий, възвръщане на ума в първоначалната красота и нещо повече – неговото общение с Бога. Когато умът стане храм на Светия Дух, тогава казваме, че терапията е успяла. И излекуваните са Божии светци.

Методът на терапевтичният курс или как се постига лечението на душата?

Преди всичко трябва да изтъкнем наличието на правилна вяра, защото знаем, че промяната на вярата автоматично води до промяна на терапията, а богословието трябва да се интерпретира преди всичко като медицина.

Медицината си поставя за цел здравето на човека, като използва различни терапевтични методи. Богословието е учението на Църквата за духовно здраве, но също и за верния път, който ние, болните, трябва да следваме, за да се излекуваме. Ето защо ние, православните придаваме такава тежест на опазването на догматите – не само защото се страхуваме от изкривяването на учението като такова, а защото губим възможността за лечение и следователно – за спасение. Затова “сблъсъкът между св. Григорий Палама и Варлаам не е станал заради догмата, а заради методологическите му основания. Варлаам изхождал от метафизиката и метафизичната гносеология и логика, докато Палама се основавал на емпиричната проверка и достоверност и върху доказаните им резултати”.

За лечението на душата е необходимо осъзнаване на болестта. Когато болният не знае, че е болен, тогава той не може да потърси лекар. Самопознанието е една от първите степени на лечението. Преп. Максим учи, че онзи, който познава болестта на човешката природа, “е придобил опитно познание за Божията сила”, чрез която, като се стреми да постигне първото, той постига и второто. Като описва голямото достойнство на нощната молитва, Петър Дамаскин казва, че нравствените постъпки стават възможни, когато човек осмисля делата от деня, когато осмисля пропуските, станали “в суетата на деня”, “когато чрез тишината на нощта в молитвен размисъл скърби за греховете, в които е паднал”. Само когато опознаем себе си, можем да скърбим за себе си.

Неоспорим факт е, че повечето от християните днес не осъзнават духовното си състояние. Ние сме мъртви поради нашите престъпления и грехове (вж. Еф. 2:1) и не само не съзнаваме това, но напротив – живеем с убеждението, че сме изпълнени с даровете на Светия Дух и сме украсени с добродетели. За съжаление това самодоволство ни вреди и руши нашето спасение. Как Христос може да говори с човек, който постоянно се оправдава? Ние за съжаление приличаме на фарисеите от епохата на Господ, които не са чувствали нужда от лекар. Как би могъл големият дар на покаянието и скръбта да се развие в сърце, което не чувства своето запустение? В такъв случай вътрешен живот не може да се развие.

Заедно с осъзнаването на болестта трябва да върви “самоосъждането” –  великият дар на самоукоряването. Това е знак за наличието в душата на смирение, тъй като “самоукоряването е продиктувано от смирението в душата”. Самоукоряването е мисловна (νоητόν) тежест, с която натоварената душа “се сломява, съкрушава и изцежда онова духовно вино, което радва сърцето, радва вътрешния човек. Това вино е съкрушението”. Самоукоряването и скръбта, която го съпровожда, побеждава страстите и изпълва душата с блажена радост. Затова сме длъжни постоянно да укоряваме  и осъждаме себе си, “та с доброволно самоунижение да заличим неволните си грехове”.

Осъзнаването на болестта не е достатъчно. Необходим е и лекуващ лекар. Този лекар е свещеникът, духовният наставник, който първо е излекувал себе си от собствените си немощи, или поне е в процес на лечение, а след това лекува и духовните си чеда. По-горе казахме, че духовният отец трябва да бъде богослов и обратното. В подобен случай важат думите: “лекарю, изцери се сам” (Лука 4:23). Онзи, който е преминал през изпитанията на дявола, може да ръководи правилно и духовните си деца. Онзи, който е оценил голямото съкровище, наречено духовно здраве, може да помогне и на другите да се излекуват. А онзи, който е възстановил ума си, може да помогне и на другите да го възстановят. “Лекар може да бъде само умът, който сам е излекувал себе си; едва след това той лекува другите с това, с което сам се е излекувал”. (Преп. Таласий//Добротолюбие, т. 3, с. 307, § 44)

Свещеникът терапевт препоръчва на духовните си чеда православния метод – методът на православното благочестие. Затова искам да отделя повече внимание на тази тема, да опиша метода, който болният под ръководството на своя духовен отец трябва да следва, за да стигне до духовното си изцеление.

Искаме да поставим основното ударение върху подвижничеството или аскезата (ασκησις). “Продължителният подвиг във въздържание и любов, в търпение и безмълвие, унищожава съответната страст”. Никита Ститат, ученик на св. Симеон Нови Богослов, описва този подвиг. Човекът има пет сетива, затова и подвижническите практики са пет – 1/бодърстване (бдение), 2/поучение, 3/молитва, 4/въздържание и 5/безмълвие (исихия).  Подвизаващият се трябва да съчетае всяко от своите пет сетива със съответния подвиг; това ще рече: зрението с бдение, слуха с поученията от четивата, обонянието с молитвата, вкуса с въздържанието и допира с исихията. Когато успее в съчетанието на своята сетивност и подвижническите упражнения, “той бързо ще изчисти ума, съответно и душата си, и чрез очистване ще я направи безстрастна и осезаваща духовното”.

Накратко можем да кажем, че подвигът е прилагане в живота на закона Божий, спазване на Божиите заповеди. Подвигът е старанието, което човек влага, за да подчини своята на Божията воля и по този начин да я промени. Знаем добре от учението на нашите свети отци, че цялото Евангелие се свежда до “заповеди за спасение”. Всичко записано в Писанието, е Божия заповед, която е отправена към хората, стремящи се към спасение. В блаженствата! Това личи ясно (Мат. 5:1-12).

С “блажени бедните духом” Господ ни заповядва да осъзнаваме духовната си нищета, т. е. да осъзнаваме и чувстваме нашата духовна окаяност и бедност. С “блажени плачещите” Господ ни заповядва да плачем за страстите си, за нашето вътрешно опустошение. С “блажени гладните и жадните за правда” Господ ни заповядва да жадуваме и да гладуваме за общение с Него.  С “Блажени чистите по сърце” Христос ни заповядва да изчистим сърцата си. Когато казваме “блажени са”, Той сякаш казва: “Станете бедни, плачещи, жадуващи за правда…”.

Христови заповеди са постоянната молитва, извършването на божествената Литургия, трезвението, тоедст будността на ума, чистота на сърцето и т. н. “Тъй че законът е свет, и заповедта – света, справедлива и добра” (Римл. 7:12). Евангелистът Иоан казва: “Защото любовта към Бога се състои в това: да пазим заповедите Му” (1 Иоан 5:3).

Според св. Дионисий Ареопагит “целта на нашата йерархия е да помогне за възможно най-силното ни уподобяване на Бога. Но Свещеното Писание учи, че можем да постигнем това единствено чрез опазване на заповедите с любов и свещенослужение”. Св. Григорий Палама учи, че познанието за съществуващото се постига посредством добродетелите. И питайки се къде е краят на добродетелите,  той пише: “В съединението с Бога и уподобяването Нему”.

Ето някои мисли на свети отци, които описват значението на Божиите заповеди.“Основната цел на заповедите на Спасителя е да бъде освободен умът от невъздържанието и ненавистта”[38].

Заповедите на Бога “са по-ценни от всички съкровища на света”. У когото те са станали вътрешно присъщи, “в него се намира Бог”.

“Спазването на заповедите ражда безстрастие, а безстрастието на душата е пазител на познанието”[39].

Подчинението на Божиите заповеди “е възкресение за мъртвите”[40].

Преп. Григорий Синаит, описвайки двата основни начина, чрез които се открива действието (ή ένέργεια) на Духа, което тайнствено сме приели при св. Кръщение, смята опазването на заповедите за един от тези начини. “Колкото повече се стремим да опазваме Божиите заповеди, толкова повече Светият Дух излива светлина в нас”.

Всичко изброено разкрива необходимостта от подвига за терапията и възкресението на душата, а този подвиг, както споменахме, е преди всичко спазване на заповедите на Спасителя Христос. Основните заповеди, които съдействат за духовното ни лечение, както казваме и в тропарите, които пеем в Църквата, са “пост, бдение, молитва”.

Ако милосърдието лекува гневната част от душата, а молитвата изчиства ума, “постът изсушава чувственото желание – похотта” и така цялата душа се представя излекувана пред Бога. Постът освен това смирява и тялото: “мекото на хляба разтапя тялото на монаха”.. Прекаленият пост обаче не само изтощава тялото, но “прави съзерцателната способност на душата ленива и мудна”[41].

Характерни са думите на преп. Иоан Лествичник за поста: “Постът е насилие над естеството, отхвърляне на всичко, което услажда вкуса, укротяване на телесното разпалване, изтребление на  лукавите мисли, освобождение от скверни сънища, чистота на молитвата, светило на душата, пазител на ума, премахване на сърдечната безчувственост, врата на умилението, смирено въздишане, радост съкрушаване, въздържане от многословие, причина за безмълвието, страж на послушанието, облекчение на съня, здраве на тялото, причинител на безстрастието, опрощаване на греховете, вратата на рая и небесно наслаждение”[42]. Тези думи на преп. Иоан Лествичник очертават обхвата на поста, а от друга – посочват плодовете, които той носи на борещата се душа. Затова и всички отци са обичали поста. Важно е да се спомене, че когато човек започва да се кае, започва и да пости – факт, който показва, че постът съпътства молитвата и покаянието.

Разбира се, постът е средство, а не цел, той е “оръдие, подпомагащо стремящите се към целомъдрие”[43], но без него  е почти невъзможно човек да победи страстите и да достигне безстрастие. Затова и преп. Иоан Лествичник е категоричен. Както евреите се освободили от фараона и извършили Пасхата, като яли горчиви треви и безквасен хляб, така и ние ще се освободим от лукавия чрез поста и смирението: “Не се лъжи, ти не можеш да се освободиш от мисления Фараон, нито да видиш горната (небесна) пасха, ако не ядеш винаги горчиви билки и опресноци (пресни хлебчета). Горчивата билка е принуждение и търпението в поста, а опресноците – смиреното мъдруване. Да се слеят с твоето дишане думите на Псалмопевеца: “Когато бесовете ме нападнаха, аз се обличах във вретище, изнурявах душата си с пост, и молитвата ми се връщаше в пазвата на моята душа (Пс. 34:13)[44].

Друго средство за терапия освен поста е бдението. Чрез бдението, което е още един подвижнически метод за лечение, човек се изчиства и лекува от страстите. Господ ни показа как да бодърстваме в молитва през нощта. Сам Той прекарвал цели нощи, уединен в молитва: “И като разпусна народа, Той се качи на планината, за да се помоли насаме; и вечерта остана там самичък” (Мат. 14:23).

В своя духовен опит светите отци са оценили благодатното влияние на бдението. Преп. Исаак пише в подвижническите си слова: “Не гледай на монаха, който постоянства в бдението, като на плътоносен, защото бдението е състояние на безплътните сили… Душата, която превъзмогва съня в бдението, ще се сдобие с херувимски очи и по всяко време ще вижда и съзерцава небесните видения”.

И преп. Иоан Лествичник представя с характерната за него словесна прецизност какъв е бодърстващият монах, както и ползите от този подвиг: “Будното око очиства ума, а дългият сън ожесточава душата.  Бодрият монах е враг на блудството, а сънливият е негов приятел. Бдението е угасяване на плътските разпалвания, избавление от сънища, изпълване на очите със сълзи, смекчаване на сърцето, опазване на помислите, най-добра пещ за сваряване на приетата храна, укротяване на злите духове, обуздаване на езика, прогонване на мечтанията. Бдителният монах е ловец на помислите, способен лесно да ги забелязва и лови в тишината на нощта”[45].

Бдението бива съпровождано и от молитвата. Тя е изключителен метод за лечение на болестите на душата, защото чрез молитвата в душата влиза благодат. За молитвата на ума и метода, който трябва да следваме за освобождаване на ума и съзерцаване на Бога, ще говорим в главата “Безмълвието като терапевтичен метод”. Умствената молитва е разглеждана като най-висше средство за спасението на човека.

Има и други терапевтични методи за лечение на всяко душевно страдание, но за тях ще говорим по-подробно в главата “Православна патология”.

Може някой да остане с убеждението, че тези терапевтични средства, които лекуват окото на душата (вж. Откр. 3:18) могат да бъдат практикувани само от монасите. Това не е напълно вярно. Всички, дори и ние, които сме в света, можем да живеем според Христовите заповеди. Молитвата, покаянието, сълзите, постът, бдението и др. са Христови заповеди, което означава, че могат да бъдат спазвани от всички. Христос не изисква невъзможни неща от човека. Като говори за чистотата на сърцето, св. Григорий Палама подчертава, че “дори за семейните е възможно да се стремят към чистота, макар за тях това да е много по-трудно”. Безусловно, всеки може да се стреми да прилага в живота си евангелските истини, макар и в различна степен.

Докато има епископ и се служи божествена Литургия, спасението е възможно. Затова именно съществува Църквата (като богочовешки организъм). Още повече, че прилагането на Христовите заповеди е специфично за всеки човек, – от никого не се иска повече, отколкото може да понесе. В светоотеческата литература имаме описани толкова различни житейски ситуации, Светите отци, които са успели да се излекуват, като придобили дара на прозорливостта, съветвали всеки индивидуално, според специфичния случай. Това е пътят на Православното предание.

Много характерен е примерът на преп. Иоан Лествичник.  Той споменава, че видял някакъв неразумен лекар, който се отнасял с презрение към изтощен и съкрушен болник и така го довел до отчаяние. В същото време видял и друг, умен духовен лекар, който оперирал с унижение едно “надменно сърце” и така го изчистил от всичките му  грехове. Също така споменава, че видял един и същ болен веднъж да лекува собствената си нечистота с лекарството на послушанието, а друг път да лекува “окото на неговата душа” без движение, безгласен и мълчалив[46]. От това проличава ясно, че болният се нуждае веднъж от послушание, а друг път – от исихия и мълчание. Подходящите лекарства трябва да се дават в подходящо време.

Бидейки опитен духовник, преподобният показва, че лекарството за един може да бъде отрова за друг. Освен това едно и също лекарство за един и същ болен може да бъде веднъж лекарство, а друг път – отрова.

Затова отново ще подчертая, че православният духовник-терапевт трябва да притежава способността да различава моментите, за да може да прилага съответното лекарство и подходящото терапевтично ръководство.

Ще цитирам няколко слова на свети старци от Старечника, от които проличава, че съществуват разнообразие от подвизи и възможности за приложението им.

Някой попитал св. Антоний: “Какво да спазвам, за да се спася?” И старецът отговорил: “Където и да отидеш, имай пред очите си Бога, каквото и да правиш, имай основание за това в Писанията, и където и да се намираш, не бързай да се преместваш. Спази тези три неща и ще се спасиш”.

Друг отец попитал авва Нистерон: “Кое е доброто, за да го извършвам?”, а той му отговорил: “Не са ли всички дела еднакво добри? Писанието казва, че Авраам бил гостолюбив и намерил благоволение у Бога; Давид бил смирен и Бог го обикнал; Илия бил ревностен и угодил Богу. Затова прави каквото душата ти желае по Бога и пази сърцето си”

Иосиф Тивеец казва: “Три неща са достойни пред Господа”. Първото – когато някой е болен и приема болестта с благодарност, второто – когато върши делата си в чистота пред Господа, без да очаква от човеците похвала, и третото – когато подвижникът се покорява на духовния си отец при пълно отсичане на собствената си воля. Последният има един венец повече. И в допълнение подчертава: “Що се отнася до мене, аз съм избрал болестта”.

Авва Пимен казал, че ако трима души се намират на едно място и единият безмълвства, другият бидейки болен, благодари на Бога, а третият им служи с чисти помисли – “и тримата вършат едно и също добро дело”.

От гореупоменатите примери става ясно, че духовната борба е една за всички, но начинът, по който се води, е различен. Всички, с каквото и да се занимават, трябва да пазят словото Божие. Божиите заповеди, всички трябва да се грижат за чистотата на сърцето си. Съществува разнообразие в приложението на духовните методи за лечение, а изборът в случая е на духовния отец.

Разбира се, може да се приеме за недостатък това, че не причисляваме св. Евхаристия към терапевтичните методи. Трябва обаче да подчертаем, че смятаме божествената Евхаристия – общението с Тялото и Кръвта Христови – за задължителна, необходима за човека. Господ казва ясно: “Ако не ядете плътта на сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Иоан 6:33). Известно е, че и св. Причастие бива предхождано от очистване и подготовка. Ако то не е съпроводено от терапията, за която става дума тук, тогава приемането на тялото и Кръвта Христови става причина “за съд и осъждане”.

Еклезиологията и есхатологията не могат да бъдат проумени без терапевтично ръководство. Ние не трябва да подценяваме св. Евхаристия, а точно обратното, като подчертаваме стойността на подвига и терапията, издигаме на необходимата висота този голям дар.

При това целта на тази работа е преди всичко да посочи верния път, който води към Жертвеника, така че божественото Причастие да стане светлина и живот.

Следователно – християнството е терапевтична наука. То лекува болния човек, чиято болест е концентрирана в ума. С учението си, с богослужението, подвига и тайнствата Църквата освобождава ума и го превръща в храм на Светия Дух. Това терапевтично ръководство, изпитано и потвърдено в опита на всички светци, е единственият път, който води към Бога. Мисля, че загубата на Преданието се проявява главно в загубата на терапевтичния метод и в липсата на истински лечители. Връщането към Православното Предание е всъщност възстановяване на тези две основи. Затова вярата трябва да се живее, вярата трябва обезателно да е съпроводена с добри дела според Христовото учение. А какво трябва да е всъщност  вярата за нас – човеците (потомци на Адам, а по природа ‘подобни’ на Новия Адам)?

Това е Вярата в Бога, това е живата представа за невидимия, непостижим, Триипостасен Бог, Който е около нас, над нас и в нас, Който всичко вижда, Който говори в съвестта ни, поучава ни със Своето Божествено Слово – Библията, Който ни е създал, Който промишлява за нас, Който иска от нас да следваме Неговите свещени заповеди и Който ще ни съди за всички наши мисли, чувства, думи, постъпки и намерения. (вж. Никео–Цариградския Символ на Вярата).

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. Митр. Йеротей Влахус, „Православна психотерапия”, С., 2009.

2. Бердяев Н., „Философия на свободата“, том 1, ЗС, 2002.

3. Бердяев Н., „Предназначението на човека“, С., 1994

4. Сартр Ж.П.,“Битие и нищо“. Т.2 „Наука и изкуство“, С., 1999

5. Ясперс К., „Духовната ситуация на времето“, С., 1988, № 11-12

6. Преп. Лествичик Иоан, Лествицата, С., 1992.

7. Добротолюбие, 5-те тома, Света гора, Атон, Зографски м-р, 2005.

8. Арх. Еф. Светогорец, Атон, м-р „Св. вмчк. Г. Зограф”, За Иисусовата молитва, 2003.

9. Св. Григорий Палама,  „О священное-безмолвствующих”, МП. 1999.

______________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 г. и като магистър през 2011 г. в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[1]. Имам предвид най вече Добротолюбие (5-те тома), Лествицата, на Преп. Иоан Синаит и други.

[2]. Защото „..Бог е любов..” (1 Иоан.4:8), т. е. от Божията любов и благодат идват всички дарове на света.

[3]. “Anima humana, naturales hristiana”, Tertulian (Човешката душа по натура е християнка, Тертулиан), 4 в.

* Гръцкото съществително ή θεωρία означава както “съзерцание”, така и “теория”, “вид”, “изглед”. Бел. прев.

[6]. Грηγорίоυ τоΰ Өεολóγоυ // ЕПЕ 4, 14.

[7]. Добротолюбие, т. 2, с. 222,§61. Там, където не е изрично посочен гръцкия оригинал, преводачът цитира българския анонимен превод на Добротолюбието, издание  на Славянобългарския манастир “Св.Георги-Зограф”. Бел.ред.

[8]. Лествица, 30, 20-21. В това издание е използван българския превод на Ню-йоркския митрополит Йосиф в: Преподобни Йоан Лествичник. Лествица (Стълба за духовен живот), С., 1982. Бел. ред.

[9]. Пак там, 30, 23.

[10]. Пак там, 26, 151.

[11]. Пак там, 27,11.

[12]. Добротолюбие, т. 3, с. 178, §26.

[13]. Пак там, т. 3, с. 217, § 64.

[4]. Виж стр. 31 от Православна психотерапия, ВТ, 2009, Митрополит Иеротей Влахус.

[14]. PG 91, 601 С.

[15]. Добротолюбие, т. 3, с. 309, § 80.

[16]. Пак там, т. 3, с. 308, § 62.

[17]. Пак там, с. 49, § 67.

[18]. Пак там, с. 15-16, § 9.

[19]. Άγ. Мαξίμου Όμολογητού // Фιλοκαλία В’, σ. 150, ιστ’.

** Грц. Θεόπτία, или  Θεόψία – “съзерцаване на Бога”. Бел. прев.

[20]. Гρηγоρίоυ Пαλαμα // ЕПЕ, τ.2^оς, σ.182)

[21]. Гρηγоρίоυ Пαλαμα // Συγγράμματα, Хρήστου, τ. А’, σ.422.

[22]. Ένθ άνωτ.,τ.А’, σ. 644.

*** Грц. Δίά της θέας – “чрез разглеждане, вглеждане, съзерцание на Бога”. Бел. прев.

[23]. Рωμανίδоυ, Ίω. Δоγματική καί συμβоλική Θεоλоγία της Όρθοδ. Кαθоλικης  Έκκλησίας. Έκδ. Поυρνάρα, Θεσσαλоνίκη 1973, σ. 85-86.

[24]. Рωμανίδоυ, Ίω. Ίησоϋς Хριστός ή ζωή τоΰ кόσμоυ…, σ. 23.

[25]. РG 74, 788-789, Вж. Рωμανίδоυ, Ίω. Тό πρоπατоριкόν άμάρτημα. Έкδ. Поυρνάρα. Θεσσαλоνίκη, 1970, σ. 154.

[26]. PG 74, 785, Вж. и Рωμανίδоυ, Ένθ- άνωτ., σ. 148, σημ. І.

[27]. A.γ Грηγорίоυ Пαλαμα, Όμιλίαι Оίкоνόμоυ, σ. 114-115

[28]. Лествица, 15, 82.

[29]. Фιλокαλία В’, σ.34, νγ’. В българския превод на Добротолюбието стои следното: “И както тялото любодейства с тялото на жената, така и умът любодейства в помислите с представите за своето тяло. Защото той вижда мислено образа на своето тяло, съвкупляващо се с образа на жена”. Т. 3, с. 200, § 53. Бел. прев.

[30]. Добротолюбие, т. 3, с.185, § 64.

[5]. Чрез практикуване на Иисусовата молитва, по надзора на опитен духовен наставник.

**** Предхождащи битието на творението общи идеи, начала и закони, съществуващи в Божия Ум, вложени в нещата като тяхна същност и впоследствие съществуващи в субективния човешки ум като общи идеи и понятия. Бел. прев.

[31]. Пак там, с. 197, § 34.

[32]. ραντοσάβλιεβιτς. Ά. Тό μυστήριоν τής σωτηρίας κατα τόν άγ. Мάξιμоν  τόν όμολογητήν. Άθήνα, 1975, σ. 122.

[33]. Άγ. Гρηγоρίоυ τоϋ Θεоλόγоυ//PG, 36, 412.

[34].’Hλία Прεоσβυτέρоυ//Φιλоκαλία  В’, σ. 289, δ’.

[35]. Άγ. Іσσάκ τοΰ ∑ύρου. Тά εύρεθέντα άσκητικά. Έκδ. Рηγοπούλου. Θεσσαλονίκη. 1977, σ. 384

[36]. PG 90, 1433-1437

[37]. Όσ. Θαλασσίου, Фιλοκαλία В’, σ. 215, οη’.

[38]. Св. Максим Изповедник, Добротолюбие, т. 3, с. 216, § 56.

[39]. Кн. Таласий// Добротолюбие, т. 3, с. 292, § 25.

[40]. Пак там, с. 307, § 48.

[41]. Св. Максим Изповедник//Добротолюбие, т. 3, с. 170, § 79

[42]. Лествица, 14, 33

[43]. Св. Диадох Фотикийски//Добротолюбие, т. 3, с. 36, § 47.

[44]. Лествица, 14, 32.

[45]. Пак там, 20, 3-6.

[46]. Пак там, 26, 26-27.

Архимандрит Горазд

От основаването на Църквата Христова църковният пастир е деец на безсмъртното дело за спасение на човека чрез познание на Единия Истински Бог и пратения от Него Иисуса Христа (Иоан. 17:3). Постигането на това спасение се е извоювало с много нравствени напрежения, твърдост и борба срещу злото в света.Св. апостол Павел като оприличава Църквата Христова на организъм – тяло Христово, в което всичко е стройно сглобено, посочва, че всеки член на този жив организъм получава според своите дарби предназначение, за да се постигнат високите цели на църковната мисия в света. «И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенстване на светиите в делото на служението»… (Ефес 4:11-12). Следователно, в строителството на една нова духовна и религиозно-нравствена действителност в света църковният пастир е посочен от Самия Господ като пастир – ръководител и учител на хората за тяхното утвърждаване върху твърдата основа на вярата. Тези работници в зданието Божие (1 Кор. 3:9) черпят от съкровищницата Божия на земята – Църквата – запазената в нея истина и благодатно я преподават на просветени и непросветени във вярата в Господа Иисуса; затова и великият апостол Павел казва: «От Когото цялото тяло… нараства, за да се съзижда в любов» (Ефес. 4:16).

Малкото синапово зърно на царството Божие, посято от Самия Пастиреначалник Христа, е вече клонесто дърво, пръснато по всички континенти от дейни и предани на Бога църковни пастири. Този огромен успех доказва какво може да постигне човек с Божията благодат и когато съзнава силата на своето призвание, към което е прибавил личната си пламенност, труд и воля.

В организацията на Църквата и нейното мисионерско дело на пастира принадлежи ръководството на църковната единица, наречена енорийска църква или енория. Тук, в енорията, се поставят в едно и също време всички въпроси, които вълнуват пастира като духовен ръководител на едно енорийско общество с разнородни подбуди към дейност, настроения и разбирания. Тук пастирът изгражда своя престиж или копае пропастите, в които погребва пастирското си име и личното си дело. Тук, за успеха на светото дело, към което е призван, е потребно сърце, цяло облъчено от небесната истина, за да свети на всички страни и към всички души, и разум, който да прилага апостол-Павловите думи: «Гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри…, недейте бива неразсъдливи» (Ефес. 5:15, 17).Ние, човеците, проникваме в сърцата на хората и разбираме тяхното дело само когато споделяме чувствата им. Любовта на църковния пастир към Иисуса и мисията на Църквата Христова на земята не всички хора споделят или я споделят с различна сила на чувствата си. Затова мъчно е попрището на пастира и само който е прегърнал светия Кръст, той разбира и болките на пастира. Затова сърцеведецът Господ, като е знаел немощите на човека, е обещал на Своите избраници утешението и благодатта на Св. Дух, които възпълват недостига от естествените сили. Тази благодат съпровожда всяко усилие на пастира да придобива души за Господа: с нея той понася товара на бедите; тя усилва опита му. Упованието в благодатта изпълва с радостни чувства пастирското сърце. Служението на пастира е изключително служение на благодатта, чрез което се постига съвършенството на повярвалите в Христа. Във веригата на апостолското приемство църковният пастир е пълномощник Христов на земята. С това съзнание, той, «избраният съсъд», върши своята спасителна мисия в света и очаква нейните сладки плодове като резултат и на личните си усилия и дарби, и на божествената благодат.

Трудностите на пастирската задача и висотата на пастирската цел, от една страна, и психологическата нагласа на хората, сред които се работи, от друга страна, е тъй разнообразна, мъчно овладяема, че никой не би се решил да върши с естествени сили и дарби това велико, божествено дело в света. Повишена сила за това дело обикновеният човек придобива в деня на своята Петдесетница: деня, когато приема осенението на тайнството Свещенство, когато става пълномощник Христов на земята. За подвига на пастира благодатта на Св. Дух е абсолютно необходима. Кръщението, чрез което ставаме членове на Църквата Христова, не е достатъчно, за да се върши изключителното пастирско служение. Протестантското учение, че всеки член на Църквата по божествено право може да бъде свещеник, е несъстоятелно и противоречи на новозаветното учение за пастирското служение, прерогативи и дълг. Огнените езици над апостолите на Петдесетница бяха знакът на Божието избраничество на апостолите и още, че върху тях почива Дух Светий. Огнени езици над други вярващи не се явиха. Явно е, че апостолите, първите приемници на пастирството в Църквата Христова, получават това отличие и стават от обикновени, немощни човеци, силни и смели вестители на Словото. Действието на благодатта се проявило. 3000 души приели свето кръщене. Те дали и обществения облик на Църквата от първите дни. Ето и дееписателят св. евангелист Лука какво ни казва за първата Църква: «А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа… Апостолите пък свидетелствуваха с голяма сила за възкресението на Господа Иисуса Христа, и голяма благодат беше върху тях всички» (Деян. 4:32-33).Служението на църковния пастир има своето фактическо начало в божествената воля на Пастиреначалника Христа, както е казал великият апостол Павел за себе си: «Павел, апостол, призван не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца, Който го възкреси от мъртвите» (Гал. 1:1). Затова, колкото и трудно да изглежда служението на пастира поради редица условности: младост, старост, немощ, ограниченост, скрити двигатели на пастирската дейност, призванието и благодатта хвърлят светлина над собственото му сърце, за да добие кураж да внедри в другите една истина за Бога и едно чувство към ближния, които решават успеха на неговата пастирска задача. Любовта и духовната сила осветляват пастирския път. И как ли другояче, без тези добродетели, той би могъл да води поверените му души? Какъв би изглеждал и как би вършил своята мисия един пастир без внушението на своята духовна сила; без смелостта на своето убеждение и без благостта на своята любов? С тези могъщи сили на пастирския дух той ще оправдава смисъла на думите Господни: «Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята; а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил» (Лук. 10:16). Това велико и свето съзнание за пастирското звание може да подхранва и засилва почитта на пасомите към пастира.

Убеждението на пастира, че Евангелието, което проповядва, служи на живота, му дава вдъхновение да изпълнява дълга си на благовестител. Предан на Господа, пастирът намира пълното си лично щастие в развитието и приложението на своите дарби, т. е. в увеличаване талантите, които Бог му е дал, възгрян от дара на свещенството — благодатта на Св. Дух, както св. апостол Павел пише на Тимотея: «Затова ти напомням да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане. Защото Бог не ни е дал дух на боязливост, а дух на сила, любов и целомъдрие… не се срамувай от страданията на Господа… Който ни спаси и повика към свето звание»… (2 Тим. 1:6-9). Протестантският възглед, че не е необходимо специално пастирско ръководство в Църквата и че такава благодатна степен не е установена, решително се опровергава от ясните и повелителни думи на св. апостол Павла: «Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той Си придоби със Своята кръв» (Деян. 20:28). Не остава никакво съмнение, че тези, които трябва да внимават над себе си и над стадото, са отговорнн пастири на Църквата, а стадото — това са духовните питомци на пастира в определената му енория. Това божествено повикване към свето звание е укрепващият силите момент в съзнанието на пастири и пасоми. Вълнуващата сила на мъченичеството през вековете увенчава с духовно величие и слава това свето звание. Отгде черпи църковният пастир внушителното величие на своето служение? От душата си, докосната от небесна искра, избрана за този свет дял от Самия Господ. Съзнанието за собствена ценност у пастира идва от съзнанието за достойнството на изкупителната жертва на Онзи, Които го е изкупил и призвал да бъде избран съсъд на Неговата благодат. В това чувство на пастира няма никаква суета. Той знае, че негов върховен дълг е да пази името на своя Спасител неопетнено чрез собственото си поведение, чрез любов, която вдъхва уважение и у другите.Църковният пастир е избран, за да извежда човека от слабост към сила, като знае, че всяка негова слабост може да влияе гибелно върху повереното му паство. Затова са казаните думи на великия пастир апостол Павел: «Внимавайте над себе си»… Историята на Църквата Христова е поставила и изпитания по пътя на пастира още от времето на Господа Иисуса Христа. Победа над тях е нанасял силният във вярата и търпението пастир. Църковният пастир, който се е подчинил на волята Божия, се доверява на Божието милосърдие, както казва св. апостол Павел: «Благословен да бъде Бог… Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха, Който ни утешава при всяка наша скръб, та и ние да можем да утешаваме намиращите се във всяка скръб с оная утеха, с която Бог утешава сами нас!» (2 Кор. 1:3—4). Пастир, който чувствува, че е избраник Божий, не може да не се труди с Павловско усърдие и такт в града Божий, знаейки как бързо е склонно човешкото сърце към земни примамки. Пастирът е участник в скръбта, стремежите, радостите и копнежите на своите пасоми, след като е опознал дълбоките основи на човешкото битие и всеки конкретен случай, който пастирската работа му предоставя да разреши.

Но църковният пастир всякога трябва да има будно съзнанието си за предмета на своята вяра и с целия си духовен и религиозен опит, с всички познания, с които борави, и при всяка конкретна обстановка, трябва да може да насочи полезно и душеспасително мислите на своите събеседници или слушатели. Когато св. апостол Павел бил в Атина и се възмущавал, гледайки тоя град, пълен с идоли (Деян. 17:16), някои от филсофите стоици и епикурейци го отвели в ареопага, казвайки: «Можем ли да знаем какво е това ново учение, което проповядваш?» (Деян. 17:19). Като се съобразил с всичко видено и преценил с какъв отговор би насочил най-правилно духовния поглед на любопитните атиняни, св. апостол Павел отговорил: «Като минавах и разгледвах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: Незнайному Богу. За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам» (Деян. 17:23). Ето как постъпва един пастир на Църквата, който живее със своята вяра навсякъде и я изявява винаги в живота си. Колко души би спечелил църковният пастир, ако би постъпвал като Аполоса, за когото ни дава сведения дееписателят св. евангелист Лука: Аполос, родом от Александрия, мъж красноречив и силен в писанията, бил наставен в пътя Господен, разпален духом, говорил и поучавал правилно за Господа. Речта му била тъй убедителна, че когато замисля да отиде в Ахайя, християните от гр. Ефес пишат писмо до братята на Ахайя да го приемат. И казва дееписателят: «И той, като стигна там, спомогна много на повярвалите,… като доказваше чрез Писанията, че Иисус е Христос» (Деян. 18:27—28). Такъв успех не е трудно да се постигне от църковния пастир, ако обича наистина тъй Църквата Христова, че насъщна жизнена потреба му е станало делото за нейния растеж и прослава.

Църковният пастир в своето високо духовно-строително дело не може да не срещне препятствие и да избегне укорите и скърбите, изкушенията и съмненията. Може да му се случат кризи и изпитания и в собствената му душа, и в семейството му, и на улицата, и в светското, и в църковното общество. При такива кризи наранената пастирска душа може да възстанови вътрешния си мир, като пробуди живо образа за истинския пастир, разкрит в писанията. Вътрешното израстване на този идеален пастирски образ ще възстанови самочувствието му и той ще стъпи отново на скалата на своята здрава вяра. Затова св. ап. Иаков, като предвиждал тези моменти на изкушения, е препоръчал: «Смятайте го за голяма радост… кога паднете в разни изкушения, като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда търпение; търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък. Ако ли някому от вас не достига мъдрост, нека проси от Бога… и ще му се даде. Но да проси с вяра и никак да не се съмнява; защото който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра… човек двоедушен във всичките си пътища и неуреден» (Иак 1:2—8). Търпението за църковния пастир е голяма сила и възпитаваща добродетел в трудното му поприще. Чрез търпението църковният пастир господствува над своите естествени страсти като човек и над породените лоши желания. Търпението води към умереност в характера на църковния пастир: умереност в житейските радости и при появилите се скърби и предоставените му удоволствия. Умереността пък изключва всяка прекаленост, която поставя в неблагоприятна светлина църковния пастир. Търпеливият и умерен църковен пастир не се увлича, не се отчайва от трудности; той не се изморява в работата си за постигане на своята пастирска задача. И когато се весели, и когато плаче, и когато работи, той прави всичко това с мярка, с приличие.Ако църковният пастир усвои такова поведение – да господства над себе си, той вече е придобил своята душа и нейните сили за високото равнище на една хармония, която ще го прави щастлив и независим. Защото той знае, че всички суетни желания, които вълнуват човека непрестанно, властвуват и в него, разпалват се, но не могат да бъдат удовлетворени. Всички тях, вместо да се опитваме да ги задоволим, нека правим опит да ги победим! Бог ни е дал вяра и разум, за да властваме над нашето сърце. Вярата и разумът Христов трябва да царуват в нас.

Какво е положението и мястото на църковния пастир в Божието домостроителство, в изграждането на Царството Божие на земята? На този въпрос отговаря св. апостол Павел: «Ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия нива, Божие здание» (1 Кор. 3:9). Това положение на пастира на съработник Божий определя и неговия дълг към нивата Божия, към града Божий, а именно: да върши това, което Сам Господ е вършил през Своя земен живот, както е казано от св. евангелист Матея: «И ходеше Иисус по всички градове и села, като поучаваше… проповядваше Евангелието на царството и изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа. Като видя тълпите народ, съжали ги, задето са изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир» (Мат. 9:35-36).

Църковният пастир, каквато и да е иерархическата му степен, има определена област, в която работи, и каквото и да е мястото му в организацията на Църквата, първият му и безспорен дълг е: «да проповядва Евангелието на Царството», да лекува немощите; да привежда като пастир душите в Господнята кошара; да се труди за увеличаването на работниците на Божията нива; да се моли на Господаря на жетвата за такива работници (Мат. 9:37-38).Дългът на пастира е: да действа чрез слово и дело за въвеждане дейно в живота на Църквата Христова и тези, които са равнодушни, и колебливите във вярата си, и недостатъчно просветените в нейните истини. Всичко това църковният пастир върши по дадената му благодат на пастирство – дара на свещенството, като помни и прилага думите на апостола: «Имаш ли служба, пребъдвай в службата;… наставник ли си, — наставлявай;… предстоятел ли си, – предстоявай с усърдие;… в усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни; Господу служете; бъдете радостни в надеждата; в скръбта бивайте търпеливи, в молитвата постоянни» (Римл. 12:7-12). При такова изпълнение на дълга си, трудещият се пастир ще има достатъчно сила и искрено съчувствие навсякъде, за да може да върши своето дело със средствата, които сам Пастиреначалникът Христос му завещава. Всяка инициатива и всяко действие на църковния пастир трябва да изхождат по подбуди, които идеалното пастирско служение на Добрия Пастир Христа Иисуса извиква у него. Всякога трябва да има предвид, че човешката душа е чувствителна към доброто и лесно схваща онези, които подхождат с обич към нея. Той трябва да приласкава с Христова топлота душите, за да бъдат насочени към евангелската истина. Тоя дълг на църковния пастир не е лек, дори ако той е научно-богословски подготвен и лесно си служи с всички обрати на речта, за да бъде интересен събеседник и проповедник. Но нищо не може да бъде от такава полза за пастира и да го подпомогне тъй много, както свещеният огън, наречен любов към Бога, човека и доброто.

Дълг на пастира е да поддържа на голяма висота сърцето си, като знае, че доброто и злото се зараждат лесно в него; да преценява подбудите и намеренията си, като се запитва при всяка постъпка: защо върша това? Който познава основно нашето сърце, не може да излъже. Никога пастирът не трябва да изпада в самовнушена гордост, т. е. че е достатъчно добродетелен и без недостатъци. Моментът на едно такова самовнушение е вече извоюван успех за лукавия. Нужни са постоянни усилия за придобиване на добродетели и желание доброто да стане искрена пастирска цел. Иначе църковният пастир не може да бъде образ за подражание с претворяващата духовно и превъзпитаваща човека сила на въздействие. Нужно е редовно и внимателно самоизпитване. Всеки ден трябва да завършва неминуемо с тези важни въпроси: в молитвените часове душата му действително ли се е издигала до Бога или той формално е извършвал своя ритуален дълг? Молил ли се е с усърдие и с пълно доверие в Бога? Слушал ли е гласа на Добрия Пастир с уважение и без раздвоение? Изпълнил ли е дълга си към всеки свой енориаш, като започне от дълга към своята домашна църква — семейството си? Бил ли е добър, почтен, почтителен и добросъвестен към своите събратя — съслужители Божии? Не е ли пренебрегнал някого и това пренебрежение дали не е от естество да смути пренебрегнатия и да го отклони или най-малко изстуди от Христа и св. Му Църква? Въпросите трябва да продължат: не е ли допуснал някакво злословие или клевета? Бил ли е съвършено искрен?Проявил ли е жажда за истината? Бил ли е трезвен, скромен, милостив и смел, колкото се изисква за един пастир? Не е ли дал белези на малодушие? Сторил ли е най-после всичкото онова добро, което е можел да стори? Бил ли е достатъчно търпелив? Указвал ли е дължимото внимание към хората, които е срещнал и към които е дължал любов, уважение и признателност? Направил ли е опит да очисти всички свои чувства, отнасяйки ги към Бога?Църковният пастир трябва да превърне в правило това строго запитване към себе си и да си отговаря искрено, без да се извинява. А Бог ще награди чистотата на неговите подбуди и усилията на неговата ревност. «Защото нашата похвала е тая: свидетелството на съвестта ни, че в простота и искреност пред Бога, не с плътско мъдруване, а с благодат Божия, живяхме на света» (2 Кор. 1:12). Като се отнася критично към себе си, църковният пастир не ще изпадне в изкушението да мисли високо за себе си. Така в него ще заговори по-силно съзнанието за дълг към личното му усъвършенстване и това на своите поверени духовни чеда, които е задължен да поведе към Господа. Имайки пред очи примера на великото пастирско служение на св. апостол Павел и думите, отправени от него към презвитерите църковни в Милит: «Вие знаете… служейки Господу с голямо смирение и много сълзи и сред изпитни. … как не пропуснах нищо полезно да ви го не обадя и да ви не поуча пред народа и в къщите… и… да ви известя всичката воля Божия» (Деян. 20:18—20, 22, 27), той не ще занемари своя дълг. За такава усърдна служба на църковния пастир, според думите на св. апостол Петър, той ще получи неувяхващия венец на славата» (1 Петр. 5:4), но ако се пасе Божието стадо от усърдие (1 Петр. 5:2). Доколкото е по силите на църковния пастир, в името на безсмъртното дело, за което е призван, като следва примера на Самия Господ Иисус Христос, трябва да отхвърля всяка земна привързаност и страст, които биха могли да се превърнат в пречка за неговото благовестие.

Служението на истинския Бог е било всякога трудно нещо, затова то е подвиг, затова е отречение от много удобства, които земята съблазнително ни предлага. Това като имаме предвид, нека молим Вечния Пастир, Христа Господа, Чийто кръст сме прегърнали, да ни постави в числото на Своите предани чеда, да ни помогне да придобием чистота на съзнанието за нашия дълг към Него и нашите пасоми, да даде простота на сърцето ни, която най-добре украсява Неговите служители и която е вечна слава за тези, на които Той е станал Живот.

____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1958, кн. 8, с. 8-13.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Доц. протоиерей  Васил Николов

През първите три века на християнството, времето на тежките гонения, религиозният огън буйно горял в душите на християните, а животът им стоял на такава висота, че основателно извиквал удивление у разумните езичници. На завидна висота стояли и пастирите, които достойно водели паството чрез слово и личен пример. В IV в. обаче, когато християнството се радвало на свобода, в живота на Църквата настъпили не особено радостни явления. В нея навлизали масово нови членове, които приемали християнството не толкова от убеждение в неговата истинност, от съзнание, че то превъзхожда старите религиозни учения, не толкова и от стремеж за по-съвършен религиозен, нравствен и социален живот, отколкото да се възползват от предимствата, които давала признатата вече религия в обществения живот.Това обстоятелство дало своето отрицателно отражение в живота на Църквата. Намалял религиозният ентусиазъм, понизило се нивото на тъй високия преди нравствен живот. Заедно с това се появили и ереси, които внесли смут във вярата, разстроили църковния живот и още повече понизили морала. Пастирските проблеми се увеличили и усложнили. За съжаление и самото пастирство в целостта си не се задържало на предишната си висота. През време на гоненията, както се изразява св. Иоан Златоуст, да бъде някой пастир, значело предварително да се обрече на страдания и смърт. Поради това в клира постъпвали само най-издигнатите в религиозно-нравствено отношение лица, смятащи за най-висока чест страданието за Христа. Но в IV век, когато пастирското служение не било вече свързано с изповедничество и мъченичество, мнозина, блазнени от честта и изгодите, които би им донесъл санът, приемали това служение без да притежават необходимите качества и подготовка, като често си служели и с непозволени от Църквата средства.

Но тогава по Божи промисъл високо изпъкващи личности измежду клириците на Църквата вярно преценили грешките и отстъплението на епохата и усърдно се заели за изправянето им. Те правилно разбирали, че не е достатъчно да се разрешат само парливите въпроси на вярата, а трябва да се обнови и практическия живот на Църквата. За това обаче било нужно преди всичко да се издигнат на подобаващата им висота пастирите като светилници и образци, добре съзнаващи възвишеността и отговорността на служението си като дело за спасяване на изкупените чрез пречистата Христова кръв човешки души.

Въпросите за пастирското служение занимавали много св. отци. Някои от тях написали по тези проблеми и специални съчинения, които послужили както на съвременниците им, така и на бъдещите поколения. На първо място между тях стои св. Григорий Богослов. Той е роден в малоазийския град Назианз през 330 г. в семейство, отличаващо се с рядко благочестие. Баща му Григорий, мъж с пламенни чувства и възвишени мисли, с високо благочестие и морал, в продължение на 45 години бил свещеник и епископ на Назианз. А майка му Нона, жена със силен характер и дълбока вяра, успяла да закърми с тази вяра любимото си чедо и да му предаде мистичното си настроение. От нея той още от детинство усвоил Св. Писание. Средното си образование св. Григорий получил в Кесария Кападокийска, Кесария Палестинска и Александрия. В Кесария Кападокийска той се запознал със св. Василий Велики, а в Александрия — по всяка вероятност със св. Атанасий Велики. Незадоволен от получените в тези градове знания, св. Григорий заминал за града на древните мъдреци Атина, гдето изучавал граматика, история, поезия, геометрия, астрономия, математика, медицина, риторика и философия. Но научните занятия никак не намалили интереса му към християнството и копнежа му за съвършен духовен живот.

През цялото време на следването си в Атина св. Григорий имал за другар св. Василий. Двамата се свързали с най-искрено приятелство, което продължило през целия им живот и което се оказало важен фактор в живота на св. Григорий. За изключителните му способности и познания светителят бил удостоен с катедра по словесност в Атина. Но понеже не се блазнел от славата на светския живот, той отклонил поканата и се върнал при родителите си. В Назианз св. Григорий приел св. кръщение. Вярващите от града начело с епископа, като знаели неговата дълбока вяра и необикновените му научни и богословски знания и способността му да разбира хитростите на еретиците и да отбива нападенията им, в 361 г. го принудили да приеме свещенически сан. Св. Григорий не се противопоставил на искането на Църквата, но като смятал себе си недостоен за високото и отговорно пастирско служение, избягал при св. Василий в Понт. Тук при усърдни молитви и при полезна обмяна на мисли с мъдрия си приятел новоръкоположеният имал възможност задълбочено да обсъди всички въпроси свързани с пастирството. От една страна св. Григорий се страхувал да не се окаже непокорен на Църквата, ако отбегне пастирското служение, а от друга съзнавал каква голяма отговорност носи пред Господа за поверените му вече души, ако го приеме недостойно. Но окуражен от мисълта, че „Бог по благостта си възнаграждава вярата и прави съвършен началник този, който се уповава на Него”[1], завинаги се простил с желанието си за отшелничество и се завърнал при паството.

След завръщането си св. Григорий, желаейки да посочи причините за отбягването на пастирското служение, държал своето забележително „Защитно слово поради бягството в Понт”. С високо съзнание за трудността на пастирското служение и чувство на отговорност той се отдал на това служение и станал истински помощник на епископа в грижите му за паството и по-специално за за опазването му в православието. Двамата оказали несъкрушимо противодействие на императора Валент, който искал да им наложи арианството.

В 372 г. св. Григорий бил ръкоположен за Сасимски епископ, но по ред обективни причини не приел епископията, а останал в Назианз като викарий на престарелия си баща. Това си служение той вършел с голямо усърдие и бащинска любов към пасомите си. Със своето красноречиво слово той хранел паството си, бащински го назидавал, а в дни на страдания го утешавал и защитавал от императорския гняв. Пак с него той скланял богатите към жертви, за да облекчава съдбата на бедните. В 379 г. св. Григорий бил поканен да застане начело на православните в Цариград, за да защитава застрашената никейска вяра. Това ставало със знанието и съчувствието на православните епископи. Притежавайки дълбоки и всестранни богословски познания и изключително красноречие, той излагал православното учение ясно и убедително и основателно опровергавал възраженията на еретиците. Тук той произнесъл своите пет слова против евномианите. В тях светителят напълно разкрил учението за Св. Троица, заради което бил наречен богослов. С искрената си бащинска любов, с голямото си търпение, с непосилния си труд и с необикновеното си красноречие св. Григорий възстановил православието в Цариград. Много усилия той полагал и за мира между православните. И днес неговите думи за мира не са загубили силата си: „Ние, които се покланяме на Оногова, Който е любов, как можем да се мразим помежду си? Ние, които проповядваме мир, как можем да водим война?”[2]

На Втория вселенски събор, свикан през 381 г. в Цариград, св. Григорий бил избран за Цариградски архиепископ, а след смъртта на Мелетий, и за председател на събора. Той имал желанието на събора заедно с разрешаването на догматическите въпроси да бъде възстановен и мирът в Църквата, нарушен от разкола между източните и западните епископи по въпроса за възглавяването на антиохийската катедра. Той внесъл предложение да не се избира приемник на Мелетий до смъртта на втория епископ Павлин. Съборът обаче не приел предложението му. Това много огорчило светителя. Към туй се прибавило и обвинението, че незаконно е избран на цариградската катедра. Като не желаел да стане причина за нов раздор, св. Григорий в интереса на мира в Църквата се отказал на събора от катедрата си, простил се с паството си и се върнал в Назианз, за да прекара останалата част от живота си в усамотение и съзерцание. През 390 г. той спокойно напуснал този свет, за да влезе в радостта на Господа.

През целия си живот, независимо от това какво служение изпълнявал, св. Григорий останал верен на убежденията си, оформени още в бащиния му дом. Силата на вярата и чистотата на живота му поразявали всеки, който влизал в контакт с него. Наистина той бил премного чувствителен, нямал твърдостта на св. Атанасий и св. Василий в борбата. Но в замяна на това пълната му преданост на вярата, любовта му към Бога и човека, милосърдието, търпението и готовността му да прощава били неизмерими. Целият негов живот бил посветен на размисъл за божествените неща и на служение на ближните.

Главният извор, от който черпим сведения за пасторологическите възгледи на св. Григорий Богослов, е неговото „Защитно слово поради бягството в Понт”. Както бе вече споменато, то е произнесено след връщането му от Понт и съдържа причините за неговото отбягване да изпълнява възложеното му чрез ръкоположение пастирско служение. Макар и да е произнесено във връзка с конкретен случай, в него ни е дадено добре обосновано библейски и психологически учение за пастира и неговото служение. То носи отпечатъка както на голямата научно-богословска ерудиция на св. Григорий, така и на неговата способност да вниква в човешката душа и да познава и най-съкровените ѝ движения. Според Барденхевер дошлото до нас слово, е по-късно разширено от св. Григорий[3]. Това ни дава основание да мислим, че той ще е използвал пастирския си опит, за да обогати с нови елементи първоначалното му съдържание и да даде на съвременниците си тъй необходимото тогава учение за пастирското служение.

На второ място може да се поставят: „Похвално слово за св. Атанасий Велики” и „Надгробно слово за св. Василий Велики”. Макар че в тях се говори за добродетелите и подвизите на двамата високо прославени архипастири, то и тук св. Григорий изказва и свои принципни схващания. Пасторологически елементи се намират както в други слова, така н в някои от писмата му до известни църковни пастири.

Възгледите си за пастирското служение св. Григорий изгражда върху непоколебимите принципи на Св. Писание. В Стария Завет той намира идеята за истинското пастирско служение като непрестанна и всестранна грижа за пасомите и за отговорността на пастирите пред Бога за стадото, Който ще изисква овците Си от ръцете им (Иез. 34:10), идея особено ясно изразена у пророците Иезекиил и Иеремия. Но главният извор за пасторологията на св. Григорий е Св. Писание на Новия Завет. В него той намира преди всичко вече ясно н напълно оформен образа на добрия пастир. В наставленията, които Пастиреначалникът дава на апостолите, когато ги изпраща на проповед и в изобличенията, които отправя към книжниците и фарисеите, св. Григорий вижда вечно валидни изисквания, които във висша степен определят пастирското служение не само на апостолите, но и на продължаващите през вековете това служение. Но когато определя качествата на пастира и начините за провеждането на неговото служение, той използва главно посланията на св. апостол Павел[4], Св. Григорий се придържа здраво към древната практика и традиция, но същевременно се съобразява и с изискванията, които времето поставя пред Църквата и пастирите й, като широко използва своите богати познания и опит.

Пастирското служение, според св. Григорий, се различава от другите служения в човешкото общество както по своя произход, така и по своята същност. То е установено от Бога, „основава се на Божия закон”[5]. Като излиза от разбирането на св. апостол Павел за Църквата като тяло Христово, св. Григорий учи, че както в тялото не всички органи изпълняват една и съща служба (едни стоят над другите и ги управляват, а други са подчинени и изпълняват наредби), така и в Църквата Бог е наредил едни, които по своя духовен н добродетелен живот стоят по-горе от другите, да бъдат пастири и учители на останалите, за да ги ръководят със слово и дело, та да могат те достойно да изпълняват религиозно-нравствените си задължения. По този начин се постига общото усъвършенстване на Църквата[6]. Поради това си служение пастирите имат такова отношение към пасомите, каквото има душата към тялото и умът към душата. Те обаче се поставят в това положение не за господство, а за да бъдат съединени и съвпрегнати в един състав нуждаещите се от помощ и ония, които поради съвършения си духовен живот могат да им помогнат, та като бъдат съединени и свързани със съюза на Св. Дух, да представляват „едно тяло, съвършено и истински достойно за Самия Христос — нашия Глава”[7].

Св. Григорий разбира пастирското служение в неговата същност като двустранно. То е на първо място служение на Бога. Пастирът, който е посредник между Бога и поверените му човеци[8], преди всичко трябва да извършва тайнственото и издигащото нагоре — към Бога —- душата богослужение[9]. Негово първо задължение е да извършва редовно св. Евхаристия, „да стои с ангелите, да славослови с архангелите, да възнася жертви на горния жертвеник, да свещенодейства с Христа, да възсъздава създанието, да възобновява Божия образ да твори за горния свят”[10]. Това служение св. Григорий поставя на много голяма висота, като го сравнява с неповторимото първосвещеническо служение на Господа Иисуса. Както Той принесе Себе Си жертва, за да изкупи човечеството от първородния грях, така и служението на пастира в този аспект е непрестанно принасяне на безкръвната жертва, която е възобновяване на Христовата кръвна жертва за прощаване на греховете. А понеже те обезобразяват и повреждат прекрасното Божие творение, то пастирът, като измолва прощение на греховете, прави много за възстановяването на Божия образ, за обновяването на творението. Затова, когато извършва това велико тайнство, той бива подкрепян и от съслужението на небесните сили, за да може с благоговеен трепет да издига душата си към Бога.

Но служението на пастира има и друг аспект. На второ мястото е служение на пасомите. Наред с божествената помощ за възсъздаването на Божия образ у човека, която измолва свещеникът, св. Григорий поставя и човешката помощ, която пастирът трябва да оказва. Тя е пастирско служение в тесен смисъл на думата, на което св. Григорий обръща особено внимание. И в това си служение пастирът следва своя божествен Пастиреначалник, Който през времето на земното Си служение с непозната за света любов се посвети да служи на боледуващите и страдащи Свои по-малки братя. Пастирът подобно на Спасителя трябва да служи на човеците. Той трябва да просвещава пасомите си, да лекува душевните им рани и облекчава страданията им, за да възсияе отново в душата им в първоначалната чистота и светлина обновеният чрез кръщението Божи образ. В постоянната грижа на пастира за душите на пасомите св. Григорий вижда същността на пастирското служение в тесен смисъл.

За да разкрие по-добре същността и значението на пастирското служение, св. Григорий сполучливо прави сравнение между това служение и лекарското. Ако лекарят има за обект на своята дейност човешкото тяло, което е материално и което макар и да бъде излекувано от налична болест, все пак ще бъде разрушено от друга болест или от времето, то пастирът има за обект на своето служение човешката „душа, която е произлязла от Бога и е божествена” и безсмъртна. Ако лекарят грижливо изследва болния, за да установи точно болестта и съобразно с това „дава лекарства, предписва начин на живот, предпазва от вредното…, а някога, когато и за когото е нужно, изгаря и изрязва”, само да възстанови здравето на човешкото тяло, то пастирът наблюдава и цери нравите, страстите, поведението, отстранява появилото се зверско и диво в душата на човека, а на негово място внедрява и укрепва кроткото и благородното и установява необходимото правилно отношение между душата и тялото. Той подчинява по-нисшето на по-висшето и зорко следи да не би да се допусне по-лошото да почне да управлява по-доброто. Понеже душата принадлежи на по-висока степен на битието и е причастна на вечността, то св. Григорий смята пастирското служение по-достойно и по-ценно oт лекарското[11].

Пастирското служение, което има за обект душата, цели да пробуди или ако е буден да засили у нея копнежа по висините, “да я окрили”, както се изразява св. Григорий, да ѝ съдейства да се освободи от злото в света и да я приведе към Бога[12]. Пастирското служение има за цел да направи душата наследница на небесната слава. Това наследство обаче тя трябва да получи не даром от Бога, а в резултат на борбата с телесните влечения, заради подвига[13]. Тук е необходимо да отбележим, че св. Григорий, който тъй добре е познавал човешката природа в нейната двусъставност и отношението между двете ѝ съставни части, не смятал тялото недостойно за пастирските грижи. Наистина душата е образ Божи, но и тялото е Божие творение и то „твърде добро” (Бит. 1:31). Ако то тегли душата надолу, това прави поради греха, а не по своята природа. То също може да бъде издигнато, когато душата стане негова ръководителка. Поради това св. Григорий поставя и втора цел на пастирското служение — да подпомага душата, за да може тя „да привлече към себе си и издигне във висините” и по-малоценното и „като е станала ръководителка на служебната материя и като я превърнала в служебна на Бога, да бъде за тялото също това, което е Бог за душата”[14]. Той е имал разбирането, че човек може да прославя Бога в душата си и в тялото си, както иска св. апостол Павел (срв. 1 Кор. 6:20), само когато възвиси телесния си живот.

С оглед на целта, която преследва пастирското служение, св. Григорий вижда да стоят пред него три главни задачи, които са в зависимост от религиозно-нравственото състояние, в което се намират пасомите. Едни от тях водят постоянна борба с греховните влечения и изкушенията и не допускат да бъдат изкривени или повредени характерните черти на душевния им живот. У тях остава неповреден Божият образ. По отношение на такива пасоми пастирът има задачата да ги подпомага, та те завинаги да запазят неповреден този образ. Други не успяват напълно в борбата си със злото, поради което този образ у тях е изложен на опасността да бъде повреден. В такъв случай задачата на пастира е да прави всичко за поддържането му. (Св. Григорий сигурно е имал предвид както естествените, така и благодатните средства, които трябва да бъдат използвани при изпълнението на тази задача). Трети обаче не успяват да устоят в борбата. Злото взема надмощие, грехът ги поразява и те падат. Божият образ у тях е повреден. Тук пастирът стои пред най-трудната, но в същото време най-високата и благородна задача — да обновява този повреден образ[15]. При изпълнението на така трудната задача пастирът трябва да прояви своите творчески способности, които той притежава като образ на Великия Творец. Човек е призован да твори в света, но никое човешко творчество не е толкова възвишено както пастирското. Пастирът, казва св. Григорий, “трябва да възсъздава създанието, да възстановява Божия образ, да твори за горния свят… и ще кажа повече — да бъде бог и да твори богове”[16]. Последните много силни думи св. Григорий е употребил, за да подчертае добре благодатно-творческия характер на пастирското служение и неговата тъй възвишена задача. Доколкото пастирът успешно възстановява повреденото Божие творение, той твърде много наподобява Твореца. Тези, които в резултат на пастирското въздействие са отново обновили Божия образ, също стават подобни на Бога.

За да изтъкне по-добре трудността на тези пастирски задачи, св. Григорий пак използва сравнението между пастирското служение и лекарското. Лекуването на тялото е трудно дело. Трудността е в обстойното изследване на болния, в точното определение на болестта, в провеждането на правилно лечение. Много по-трудно обаче е да се изследват дълбините на душата, да се откриват в тайниците ѝ  греховни помисли и страсти, „да се лекуват нравите, страстите, поведението”[17] да се изтръгва вкорененото в душата зло и да се насажда в нея добро. Трудността се увеличава още повече от това,че човек не е склонен да приема чужда намеса във вътрешния си живот. Докато телесно страдащият свободно и подробно описва болките си, страдащият грешник поради честолюбието си прикрива греховете си, блазнейки се от измамната надежда, като че ли ще може да ги скрие и от Божието всезнание и от Божия съд. Когато се касае за телесните страдания човек търси лекаря и най-ревностно приема лекарствата, а когато се касае до страданието на душата, той се стреми да избегне и лекаря, и лекуването. Под различни предлози човек често извинява греховете си. Има и случаи, когато явно се противопоставя на желанието на пастира да му помогне или пък, изгубил чувството на срам от греха, спокойно и упорито върви по пътя на беззаконието[18].

Като изтъква по този начин трудността на пастирското служение, св. Григорий иска да покаже колко много духовни сили, какви богати познания и какво учение са необходими за успешното му извършване. Това служение той с пълно основание нарича „изкуство на изкуствата и наука на науките”[19]. Да се възсъздава Божия образ у човека, да се извайва душата му по образа на Господа Иисуса е наистина голямо изкуство, което трябва да бъде добре овладяно от пастира. Както всяко изкуство има своя теория, така и изкуството на душегрижието се изгражда върху своя теория. Тя е наука, която пастирът трябва да усвои.

Във всички аспекти на трудното си служение пастирът бива подкрепян от Божията благодат. Тя изпълва душата му с любов и я възпламенява за жертвено служение на паството. Тя го прави способен да търси не своята полза, а ползата на другите[20]. Първоначално благодатта поражда у пастира известен страх, но когато Св. Дух победи, когато преобрази целия вътрешен живот, Той употребява посветения „за Свое служение… за усъвършенстване на хората, за управление на душите, за научаване чрез слово, дело и пример”[21]. Св. апостоли Петър и Павел, казва св. Григорий, са вършили с такъв голям успех пастирското служение, защото са притежавали „дара на благодатта да управляват с власт чрез слово и дело и да бъдат всичко за всички, за да придобият всички”[22].

Но за преодоляване трудностите на пастирското служение св. Григорий мисли, че освен Божията благодат е необходима и специална подготовка. Той строго осъжда ония, които, без да са проверили и преценили добре себе си и без да са в състояние да изпълняват пастирството, приемат това служение. Поемащият пастирското служение преди всичко трябва да бъде светла религиозно-нравствена личност. Пасомите се взират с най-голямо внимание в живота на своите ръководители и наставници и им подражават. При това доброто се усвоява трудно, а лошото — много лесно и то от мнозина. С оглед на това св. Григорий изисква пастирът да бъде чист от всякакъв порок, за да не се окаже „негоден оригинал на другите живописци” – пасомите си, да не се залови, според пословицата, да лекува други, когато сам е покрит със струпи[23]. Личността на пастира трябва да бъде съвършено чиста, без никакъв порок. Той “не бива да звучи като фалшива монета, не бива да съдържа в себе си лошо вещество“[24]. Това обаче са негативни изисквания. Св. Григорий, основавайки се на думите на Псалмопевеца, че трябва не само да се избягва злото, но и да се върши добро, (Пс. 36:27), смята за необходимо пастирът не само да е очистил душата си от тъмни петна, но да отпечата върху нея прекрасни образи, “за да превъзхожда по добродетел другите повече, отколкото той е по-горе от тяхното достойнство… да не знае мярка в доброто и във възхода към съвършенството… изминатото винаги да обръща в стъпало към по-висшето”[25]. От добродетелите, които трябва да украсяват душата на пастира, св. Григорий се спира предимно на неговата непоколебима вяра и безгранична любов. Вярата на пастира трябва да бъде така висока, че той със своята близост до Бога далеч да превъзхожда другите[26]. Ако пък Божият служител няма любов, в която да представи себе си жива и света жертва на Бога, той не би бил достоен за Него.“[27]

От по-специалните пастирски качества св. Григорий поставя любовта на пастира към паството. Тя трябва да бъде безпределна и жертвена, стигаща до разпъване себе си за света[28]. Като образец на такава жертвена любов св. Григорий посочва любовта на св. апостол Павел към всички християни, която е пораждала у него необикновена ревност както в наставничеството и грижата му, така и в изключителното му състрадание и братолюбие[29].

Св. Григорий обаче мисли, че опасности дебнат пастира и когато той се намира във висините на религиозно-нравствения живот. Тук го застрашава славата. Ако той се подаде на изкушението ѝ, то високият му добродетелен живот ще изгуби силата на своето положително въздействие. За да предпази от тази опасност, св. Григорий съветва пастира да не мисли „високо за себе си, макар и да превъзхожда мнозина, но да признава загубата, ако в нещо не отговаря на сана…  да измерва успехите си със заповедта, а не с примера на ближните[30]. А заповедта гласи: «Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Небесен Отец» (Мат. 5:48). Когато пастирът измерва с тази мярка своите постижения, той винаги ще констатира колко малко е постигнатото в сравнение с това, което трябва да се постига и ще бъде смирен. Истинско смирение пастирът проявява тогава, когато, стоейки по-високо от пасомите си по живот, е по-смирен от всички в своето мнение за себе си[31].

Друго качество, което св. Григорий смята от голямо значение за успешното служение на пастира, е снизходителността. Който притежава това качество, може не само по-успешно да назидава и поправя пасомите си, но и по-лесно да обуздава своите противници. Като събужда у тях чувството на срам и любов, той по-лесно може да ги разположи към Църквата и нейния пастир[32].

Като цени високо скромността, смирението и снизходителността у пастира, св. Григорий смята, че те не биха имали своето положително значение, ако не се придружават с активност. Той изтъква активността на баща си, който никому не отстъпвал „в изкуството да ръководи работите и дейността” и съединявал кротостта с дейността[33]. Като още по-ярък пример на активен пастир той ни сочи св. Василий, който „при едни отива сам, при други изпраща, трети вика при себе си, дава съвети, „изобличава, запрещава” (2 Тим. 4:2), заплашва, укорява, защитава народи, градове, частни хора”[34]. Сам св. Григорий, който бил съзерцателна натура, проявявал похвална активност, когато нуждите на Църквата изисквали това.

С оглед на многото трудности и пречки, които трябва да преодолява пастирът в служението си, на многото заплетени и деликатни въпроси, които пасомите му поставят за разрешение, св. Григорий мисли, че заедно с другите качества той трябва да притежава и мъдрост[35].  В борбата със злото мъдрият пастир ще използва само законни средства[36], а при разрешаването на религиозните спорове по-лесно ще постига съгласие, както е правил това св. Атанасий[37].

Но като придава такова голямо значение на личността на пастира в делото на служението, св. Григорий не мисли, че това е достатъчно за успешното му провеждане. „Да предположим, казва той, че някой е без порок и се е изкачил на самия връх на добродетелта; все още не виждам с какви знания се е запасил и на каква сила се надява, за да се реши на такова пастирско началство“[38]. Той основателно изисква от пастира научно-богословска подготовка. Пастирът е учител. Той трябва да просвещава пасомите си със словото Божие, да ги храни с небесния хляб. Това дело, както се изразява св. Григорий, “съставлява първото наше задължение”[39]. То обаче не е достатъчно за всеки ум и към него не трябва да се пристъпва с неразумна дързост. Пастирът, който ще запознава пасомите си с християнското си учение за света, за материята, за душата, за промисъла, за първото и второ Христово пришествие, за въплотяването, за св. Троица и с другите истини на вярата[40], трябва сам предварително добре да го е усвоил. Не без болка св. Григорий осъжда ония пастири, които, като усвоили нещичко от благочестието, се смятали вече за мъдри, за учители[41]. За такива неподготвени той казва: “Който не знае нито това, което трябва да говори, нито това, което трябва да върши, по-добре е да се учи, отколкото, като не знае, да учи”[42].

Освен добрата теоретическа подготовка св. Григорий мисли, че пастирът се нуждае твърде много и от практическа.Тя се получава в процеса на самото служение в Църквата. Нуждата от такава подготовка св. Григорий обосновава по аналогия с други служения. Ръководещият кораба не получава изведнъж кормилото. Най- напред той е обикновен моряк. Когато се прояви добре, поставят го на корабния нос и ако умее добре да наблюдава ветровете, тогава му поверяват кормилото. Командващият армията също така е преминал по-нисшите степени във войската, за да стигне до най-високия пост. По същия начин, чрез постепенно преминаване от по-нисшите към по-висшите степени пастирът може и трябва да получи своята практическа подготовка.

Св. Григорий се спира и на начините за провеждането на душегрижието. То трябва да става не само общо и по един и същ начин за всички пасоми, а съобразно с нуждите и душевните особености на отделната личност. Изкуството на доброто пастирствуване се състои в това, да се възстановява Божият образ у отделния човек съобразно с неговото душевно състояние. Св. Григорий изтъква различието в нуждите, стремежите и разбиранията у различните категории хора – мъже и жени, стари и млади, бедни и богати, весели и опечалени, болни и здрави, началници и подчинени, мъдри и невежи и др.[43], за да докаже нуждата от индивидуален подход при пастирското хранене, пазене, лекуване и ръководене на душите. Основания за нуждата от такъв подход той привежда от медицината и от пастирския опит.

Св. Григорий смята, че пастирското въздействие върху душите на пасомите трябва да бъде само доброволно. Той решително се противопоставя на употребяването на каквито и да е принудителни средства. Те биха били в пълен разрез с характера на това служение, което, както той се изразява, “не е толкова началство, колкото педагогия”[44]. Пастирът “трябва да привлича народа чрез превъзходството на своята добродетел” и да устройва религиозно нравствения живот на пасомите си чрез убеждение. Насилственото въздействие не само че “не е похвално, но не е и здраво”[45]. Младото растение, което насила сме извили, щом го оставим свободно, обикновено се връща в предишното си положение. Така става и с човека, когато бива насилван да върши добри дела. А онова, което се върши свободно, се затвърдява чрез връзките на сърдечното разположение и е законно и надеждно[46]. Своето разбиране за доброволното пастирско въздействие св. Григорий обосновава библейски. “Нашият закон и самият законоположник, казва той, заповядва да пасем стадото не принудено, а доброволно” (1 Петр. 5:2)[47].

В словото светителят вижда главното средство за провеждането на пастирското служение. Чрез него пастирът храни пасомите си с божествените нстини, защитава вярата, наставлява, предпазва и лекува. Но за да бъде резултатно пастирското слово, най-напред трябва да бъде наситено с “голяма и съвършена вяра’’, да бъде подкрепено от “Божието съдействие”, а освен това да бъде вършено с голяма пастирска ревност. За да бъде то напълно действено, трябва да бъде потвърждавано с делата, с живота на пастира[48]. За да бъде добре разбрано, трябва винаги да бъде съобразявано с умственото развитие на тези, към които е отправено. Едни по способностите си св. Григорий оприличава на още неукрепнали деца, които се нуждаят от млечна храна, “от прости и първоначални уроци”, а други са доста обучени и имат нужда от “мъдрост, проповядвана между съвършените” (1 Кор. 2:6)[49]. Когато словото се употребява за наставляване и изправяне, също така трябва да бъде съобразявано с индивидуалността на пасомите. Пастирът по думите на св. Григорий трябва да бъде “способен за прилична беседа с всеки“.

Както се вижда, при изграждането на своите пасторологически възгледи св. Григорий е имал предвид предимно нуждите на душата. Той сравнително малко говори за пастирските грижи за тялото. Това обаче не значи, че той е подценявал последните. Като познавал добре отношението между двете естества у човека и като учел, че телесната му природа трябва да бъде преобразявана и издигана, също така е имал разбирането, че пастирската дейност трябва да обхваща и телесните човешки нужди. Грижата за тези нужди дава своето положително отражение и върху душата. “Тя, както казва св. Григорий, покорявайки хората с доброто разположение, нерядко ползва душата”[50]. Той не одобрявал съществуващите в тогавашното общество социални и имотни различия между хората, несъответстващи на правдата. „Отначало, казва той, не бе така. Този, Който сътвори човека в началото, направи го свободен… направи го богат сред сладостите на рая, а заедно с това благоволи да дари тези предимства и на целия човешки род… Но после се появиха и завистта, и раздорите… после се разкъса родството между хората…”[51]. Пастирът трябва да се противопоставя на социалното неравенство и да го изглажда. Mощно средство за тази цел се явява дейността на християнската любов. Св. Григорий говори с необикновен възторг за тази дейност на св. Василий, който не само създал цял град на християнското милосърдие, но и подобно на Господа Иисуса вземал лично участие в обслужването и „удовлетворявал телесните потребности на нуждаещите се„[52].

Учението на св. Григорий Богослов за пастирското служение, изложено просто и ясно, макар и не в някаква система, напълно е отговорило на нуждите на Църквата, през времето, когато особено силно се чувствала необходимостта от подбор и подготовка на пастирите, за да застанат отново на висотата на своето високо и отговорно служение. Неговите правилни и възвишени възгледи били достойно оценени от Църквата. Те легнали в основата на известното съчинение «За свещенството» на св. Иоан Златоуст и на ценната «Книга за пастирското правило» на св. Григорий Двоеслов. Тези възгледи и днес не са загубили нищо от своята ценност и значение не само за Православната Църква, но и за целия християнски свят. В наше време, когато сред богословите не е заглъхнал призивът за връщане към светоотеческата традиция, тяхната стойност е много по-висока.
________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1968, кн. 2, с. 20-30.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Св. Григорий Богослов, Творения, Спб, т. I, с. 63.

[2]. Пак там, т. I, с. 338.

[3]. O. Bardenhewer, Geschichte der altkirchlichen Literatur, Freiburg, 1923, Bd. III, S. 171.

[4]. Творения, т. I, c. 40-50.

[5]. Пак там, с. 27.

[6]. Пак там, с. 24.

[7]. Пак там.

[8]. Пак там, с. 56.

[9]. Пак там, с. 24.

[10]. Пак там, с. 51.

[11]. Пак там, c. 29-30.

[12]. Пак там, c. 32.

[13]. Пак там, c. 30.

[14]. Пак там, c. 30.

[15]. Пак там, c. 32.

[16]. Пак там, c. 51.

[17]. Пак там, c. 30.

[18]. Пак там, c. 31.

[19]. Пак там, c. 29.

[20]. Пак там, c. 201.

[21]. Пак там, c. 190.

[22]. Пак там, c. 43.

[23]. Пак там, c. 28.

[24]. Пак там, c. 27.

[25]. Пак там, c. 28.

[26]. Пак там, c. 56.

[27]. Пак там, c. 57.

[28]. Пак там, c. 45.

[29]. Пак там, c. 44.

[30]. Пак там, c. 28.

[31]. Пак там, c. 274.

[32]. Пак там, c. 276.

[33]. Пак там, c. 277.

[34]. Пак там, c. 630.

[35]. Пак там, c. 50.

[36]. Пак там, c. 54-55.

[37]. Пак там, c. 326.

[38]. Пак там, c. 29.

[39]. Пак там, c. 36.

[40]. Пак там, c. 36.

[41]. Пак там, c. 41-42.

[42]. Пак там, c. 40-41.

[43]. Пак там, c. 34.

[44]. Пак там, c. 202.

[45]. Пак там, c. 29.

[46]. Пак там, c. 29.

[47]. Пак там, c. 29.

[48]. Пак там, c. 31.

[49]. Пак там, c. 40.

[50]. Пак там, c. 40.

[51]. Творения, М., 1889, т. II, с. 25.

[52]. Творения, т. II, с.6.

Изображение: Св. Григорий Богослов