Велислав Алтънов

Трета причина като последица от тяхната дълбока убеденост в правотата им е техният прозелитизъм – елементът на експанзия, характерен за всички активни, разрастващи и разпространяващи се култури[78]. Въз основа на това вярващите от БЦ възвестявали и проповядвали своята вяра във всички възможни сфери: освен споменатия вече градски транспорт, но и в заведения за обществено хранене, образователни институции, болници и затвори[79]. Техни благовестители споделяли Евангелието понякога в научни и административни центрове[80], сред малцинства, атеисти, мюсюлмани и дори в православни храмове[81], даже и сред служители на силови министерства. Четвърто, за относителната независимост в средите на БЦ и смелостта им в практикуването, изповядването и разпространението на вярата от значение е и тяхното сравнително добро икономическо състояние като цяло. Основно със селски произход, старейшините на тинчевистите били сравнително заможни хора. Самият Стоян Тинчев до смъртта си отглеждал около двеста овце, макар и с помощта на родствениците, тъй като официално властта на Българската комунистическа партия не е позволявала сам човек да бъде собственик на такова голямо стадо по онова време. Други християни са отглеждали и угоявали домашни животни и птици; трети били градинари и земеделци, четвърти – пчелари. Продукцията им по онова време гарантирано била изкупувана от държавата. По този начин на религиозни заседания понякога възниквали любопитни препирни като „позволено ли е ‘гушенето’ на гъски в неделя[82]“.

Пета причина за възхода на БЦ е привлекателността на тяхната общност тъкмо с нейното нелегално съществуване, пуританство и аскетични практики. Това предпоставяло включване на все повече хора – възрастни и млади, в редиците им, а оттам и нарастване на членската маса, което довело до промяна на техния количествен и качествен облик. Допълнителна предпоставка е бил и личният елемент – качества, харизматичност и вдъхновение, изразени в пламенни и завладяващи проповеди; мотивиране от водачи, които привнасяли особеностите на своите характери в обществата им: Стоян Тинчев, Димитър Панков, Георги Шаранков, Павел Игнатов и много други.

През втория период от развитието на тинчевистите – вече като БЦ (1965-1990 година) – на преден план започва да изпъква фигурата на главния старейшина, като натежава значението на софийската БЦ пред всички останали в страната. Това са процеси, протекли под ръководството на пасторите Д. Божков, Б. Иванов-Игнатов и сина му Павел Игнатов.

Шеста причина за възхода на БЦ са контактите с петдесетни евангелисти от чужбина – Югославия, САЩ, Финландия. По този начин тази не толкова голяма религиозна група, без особени възможности и власт предизвикала международна намеса и натиск върху правителството на комунистите в борбата си за съществуване.

Седмо. Вследствие на техните усилия да бъдат чути и забелязани от международната общественост възниква шансът българските БЦ да се превърнат във филиал на световната, американска Church of God, която насърчава и подкрепя дейността на българските си събратя.

Осмо. Помага им времето, в което се случва всичко това – новите реалности на геополитическата обстановка 1985-1989 година – сближаването в отношенията СССР-САЩ чрез преговорите на президентите на двете страни Роналд Рейгън и Михаил Горбачов, което дава отражение и в областта на религията – за него говори известният богослов Карл Барт[83]. В България това е предпоставка социалистическата власт да отслаби натиска над вярващите, а американски мисионери да зачестят с посещенията у нас за срещи, предоставяне на помощи на църквите (Библии, литература, хуманитарни пакети и прочее) и преговори с лидерите на БЦ и представители на властта.

Налагайки една нова система на отношения вътре в общността, Павел Игнатов с подкрепата на Лучия Маврудиева, която става секретар на столичната група, заедно със съпруга ѝ – художника Стефан Петров-Чико и техни помощници като Станислав Тодоров, Филип Филипов, Ганчо Куртев, Албен Хубенов и други, на които ще се спрем по-долу, образува силен екип. Водени от главния старейшина, те предприемат мисионерски пътувания из страната на нещо като „дипломатически совалки“ с цел подготовка за централизиране и регистриране на БЦ в десетилетието до 1989 година. Осъществяват срещи със старейшини от Враца, Ботевград, Плевен, Русе, Силистра, Казанлък и Пловдив и прокламират пред тях идеята за организиране на всички БЦ в единна църковна общност. Главно багодарение на Павел Игнатов от тези църкви, използвали различни имена през годините, тинчевистите възприемат и обединяващото за всички име Божия църква (БЦ), което някога било характерно за сходните църкви в Разградско[84].

Тези процеси са подпомогнати и от един друг фактор с локален произход. При социализма макар и изкуствено столицата се превръща в най-големия град на страната, в главен политически, икономически, културен и образователен център на България, което също допринася за успеха на църквите, защото по онова време множество млади хора от различни краища на страната идват в София в търсене на работа или образование. Немалко от тях попадат на сбирките на БЦ и не след дълго стават нейни членове, като се включват активно в дейността ѝ по разпространение на вярата после.

През последното десетилетие преди 1989 година поради нарастването на броя преди всичко на младите образовани членове и симпатизанти БЦ развиват и черти на младежка субкултура с религиозен привкус благодарение на формираните „младежки групи“ или „младежки събрания – богослужения“. Там младите пеят евангелски песни, обличат се по определен начин – скромно, четат определена литература и говорят на своеобразен сленг, изпълнен с религиозни изрази и понятия.

Един важен факт за включване на енергични и действени млади хора в БЦ е случайността, която свързва благовестителката, която наричат сестра Ценка Янева[85], със студенти от Висшия институт за физкултура (ВИФ). Към 1984-1985 година тя работи там като чистачка и споделя вярата си сред младите хора, които среща по коридорите. Вследствие на нейната проповедническа дейност се покайват, тоест стават евангелисти и членове на БЦ, група спортисти от Добрич – Ганчо и Маргарита Куртеви[86], Иводор Ковачев, Красимир Димитров и други, които са в приятелски връзки с други студенти спортисти – Филип и Цецка Филипови[87] от Враца, Димитър Мишев от Карнобат, Албен Хубенов от Смолян и така нататък. Те стават лидери на религиозните сбирки и канят други свои колеги на събранията. След завършване на образованието си всички тези млади хора се завръщат по родните места или са „разпределени“ на работа в градове и села според тогава действащия закон. Превърнали се вече в проповедници и благовестители на евангелското християнство конкретно на БЦ, по всички тези места вярващите основават първоначално домашни молитвени групи, които с времето се разрастват и след съответната вътрешна организация се превръщат в нови църковни общности на БЦ по села и градове. Вследствие от всичко това те разширяват своята мрежа от църкви, обхващайки все по-голяма част от страната[88]. Ако някога са били наричани „Северни братя“ заради възникването им в Северна България (Плевенско и Разградско), сега БЦ се появяват и в Североизточна България, на юг, югоизток и югозапад – във Видин, Добрич, Тутракан, Силистра, Благоевград, Кресна, Разлог, Пловдивско, Смолянско, Кърджалийско[89].

Всъщност студентите от ВИФ не са нито единствените, нито най-значимите новоповярвали в средите на БЦ. Но те са едни от най-атрактивните и най-видни „плодове“ от дейността на БЦ. В резултат от тяхната работа се създават множество групи БЦ в споменатите области. Но освен Ценка Янева също и Йовка Данкова, Лили Владимирова (Алтънова), Ани Малинова и други привличат групи жени (и далеч не единствените), чрез които обръщенци се присъединяват към БЦ. По това време женската част от вярващите е особено активна и резултатна[90] в проповядване на тинчевисткото евангелско послание по убеждение на интервюирани респонденти[91]. Причините за този, да го наречем „женски“ феномен са комплексни, но основната вероятно е налагащият се по това време в западния свят феминизъм. Очевидно той дава своите резултати и в България въпреки трудно пропускливата за западни влияния Желязна завеса. Заслугата на женския принос за разрастването на последователите ѝ по всеобщо признание е значителна[92]. Факт е и че женското присъствие сред БЦ възлиза на около 2/3 от общата верска членска маса[93].

Глобални политически промени в света

В десетилетието, предшестващо падането на Берлинската стена, се случват и значими политически промени в света. След 1985 година започва „затопляне“ в отношенията между СССР и САЩ, а в Кремъл предприемат реформи в социалистическата система, известни като политика на „гласност“ и „перестройка“. След десетилетия на „застой“ при управлението на Леонид Брежнев тези промени довеждат Студената война до нейния край. Чрез това се създават условия за промени в социалистическите страни, както в случая с ратифициране от страна на България на Международната харта за правата на човека, в която ясно са дефинирани свободата на убежденията и правата – избор и изповядване на религиозна принадлежност, чл. 2, 18, 19, 20[94]. Скоро въз основа на получените от БЦ сигнали чрез американската Church of God от най-висша дипломатическа инстанция САЩ отправят питане към посолството на НР България „защо се нарушават правата на евангелски вярващи във вашата страна[95]?“ По този начин като външен израз на политическите промени на разведряване в отношенията Изток-Запад в периода 1984-1988 година БЦ в България за първи път след 9.ІХ.1944 година са посетени официално от американски евангелски мисионери: пастор Дейвид Уокър[96], д-р Ламбер де Лонг[97], пастор Тим Корнет и други[98].

Натискът и преследванията от силовите служби по интерниране на главния старейшина на БЦ Павел Игнатов постигат обаче и един друг, неочакван и за властта, и за самите БЦ ефект. Поради категоричното несъгласие да спрат дейността си, както и поради отказа им да се влеят в други общности изход от повишеното напрежение между властта и БЦ остава борбата да бъдат признати за официално независимо изповедание и по този начин да излязат от нелегалност.Но дали регистрирането би било победа за управляващите, които така ще изведат БЦ на „светло“, за да ги поставят под контрол (както и останалите изповедания между 1944 и 1989 година), или обратно – успех за БЦ, не е ясно поне в началото на тази „битка“. В обстановка на перестройка и гласност в навечерието на 1989 година това би могло да предизвика и неочакван обрат: да се окаже възможност БЦ да разгърнат още по-мащабно дейността си, увеличавайки влиянието и нарастването си неконтролируемо и непредсказуемо

Има още →

Велислав Алтънов

Божията църква в навечерието на 1989 година

Почти седемдесет години те съществуват като ъндърграунд религиозни общества, водейки затворен за външния свят и влияния живот. В същото време те не твърдят, че са единствените, нито отричат възможността по света да има и други като тях „истински вярващи“. Но ако има такива, то те би трябвало да отговарят на същите или подобни условия: нерегистрирани или отчитащи се пред официалната власт, практики на кръщение в Светия Дух, придружено с гласолалия, приемане и на други свръхестествени практики, стриктно изпълнение на Христовите поръчения и водене на свят и чист в духовно-сакрално отношение живот[48]. Но от друга страна, те и не показват особено желание, нито намират смисъл в това да търсят контакти със сходни общества. До известна степен те се чувстват самодостатъчни и удовлетворени в така конструирания си съобразно вярванията и традициите си живот. Затова с времето поради самоизолацията тинчевистите придобиват черти, които ги превръщат в специфично религиозно субкултурно явление, особено сред по-младите им членове[49], за разлика от останалите официални eвангелски църкви, които се унифицират и малко по малко се уеднаквяват, като заприличват на своите задгранични централи, с които са свързани. А и тинчевистите – БЦ, са самостоятелно, родно българско явление, а не филиал на съществуващи по света деноминации, за разлика от всички останали евангелисти или религиозни общества в страната (с излючение на Бялото братство, което също е родeн български феномен). Една от причините за успеха и самобитността им е именно тяхното капсулиране и затворено за външни влияния съществуване[50]. Това е основната причина през времето на социалистическото управление те, макар и известни на властта, да просъществуват почти неповлияни от политическата конюнктура и натиск. Тайните служби в НР България признават своите сериозни затруднения в опитите да ги следят и поставят под сигурен контрол[51].

По този начин във връзка с антагонистичната политика на натиск от страна на властта срещу тях в стадия на „развито социалистическо общество“ се затвърждават елементите до известна степен и на религиозна контракултура у тинчевистите. Те не слушат светска музика, не гледат телевизия, не ходят и на кино, защото за тях това е етически безсмислено и дори би навредило на тяхната духовно-религиозна същност. На практика тези общности нямат друг избор, освен в желанието си да оцелеят като вярващи със собствени виждания за света[52] да приложат тактиката на мълчаливо несъгласие с политиката, иначе казано, „пасивна съпротива[53]“, което е друг техен печеливш ход в борбата им за оцеляване в тоталитарната комунистическа власт.

Опити за регистрация

През 60-те години на ХХ-ти век, след кончината на Стоян Тинчев, който бил строго против официална регистрация, младите подемат инициатива за някои реформи сред тинчевистките групи. Една от идеите е да се приеме за всички тях името Божия църква (БЦ), което, както стана дума по-горе, било използвано от сродни общества в Разградско. Другото нововъведение е желанието все пак да бъдат регистрирани като общност. Последното става може би под натиск от страна на властта, а може би и поради нови разбирания за същността им. Във връзка с последното те трябва да излязат от нелегалност и да станат официално регистрирано изповедание. Те правят два неуспешни опита – през 1962 година и през 1969 година, от страна на главния тогава старейшина Деян Божков за регистрация под името Божии църкви (БЦ). Вторият завършва с интернирането на старейшината. След това за известно време тази идея е изоставена[54]. Въпреки всичко тези опити показват, че ръководството на БЦ вече не се състои от консервативни водачи, а от хора с гъвкавост и способност за търсене на нови решения съобразно ситуацията.

В средата на 80-те години органите, контролиращи религиозния живот, прибягват до различни стъпки в стремежа си да задушат дейността на БЦ и да пресекат сбирките им в столицата като: конфискация на литература, арести, морален и психически тормоз – записване на паспортни данни и разговори в Народната милиция с предупреждения да преустановят дейността си[55]. Когато това не помага, прибягват и до физическо насилие над редови членове и лидери, както в случаите с Георги Шаранков, Тома Спасов, Станислав Тодоров, Борислав Беловарски и други. Освен това запечатват и вратата на просторната зала в дома на Павел Игнатов в квартал „Емил Марков“ (днес Гоце Делчев), ул. „117“, № 31, където той провежда богослужения на Софийската БЦ. Целта е религиозните им сбирки да бъдат пресечени. Семейство Игнатови намира на няколко пъти решения, граничещи с доза шеговитост: тайно избиват нова врата в стената на същата зала и без да повреждат печата на първата входна врата, поставен от милицията и забраняващ преминаването през нея, продължават богослужебните събрания там, влизайки през новата врата. Властите скоро запечатват и втория вход. Павел Игнатов пробива трета, после четвърта и така нататък, докато стаята бива осеяна отвсякъде с врати. От МВР обаче явно нямат чувство за хумор и семейство Игнатови-Иванови скоро получава сериозни предупреждения, придружени със заплахи от властта за тежки последици и дори физическа разправа, в случай че продължат с нелегалните и незаконни събрания[56]. По онова време Народната милиция си служи с такива мерки и си позволява да извършва побой над несъгласните, независимо че законът изобщо не е позволявал подобен произвол или употреба на насилие.

Павел Игнатов разказва в една от книгите си, че притиснат от засиления натиск на властта, през 1972 година се свързал в Белград с Божията църква, Югославия, и чрез нея с д-р Ламбер де Лонг, пастор и суперинтендант (представител) за Източна Европа на американската БЦ (Church of God) с център Кливлънд, щата Тенеси, САЩ. Молбата му била да се окаже подкрепа на общността му[57], имаща сходни с тинчевистите – БЦ, характеристики и практики. Това може да се определи като първи успешен международен контакт на българската БЦ, насочен срещу тоталитарния атеистичен произвол на социалистическата власт в България.

През 1975 година в Хелзинки, Финландия, се подписва Заключителният акт на съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа между западния, капиталистически и източния, комунистически свят. Там се поставят на разискване въпроси за свободата на гражданите и гарантиране правата им на Стария континент (в Западна и в Източна Европа). И когато през 1981 година Павел Игнатов заминава в Хелзинки, Финландия, под предлог да види брат си, принуден от политическото управление на България да емигрира там, отново съобщава пред западни представители шокиращата истина за липсата на религиозна свобода в България и за преследванията, за натиска от страна на властта срещу общността, която той представлява като неин главен старейшина[58].

Скоро след това ръководството на БЦ предприема нови опити за преговори с правителството и отправя за пореден път настояване да получи официална регистрация, което да позволи легалното съществуване на общността, за да могат свободно да се събират и провеждат своите богослужения[59]. Регистрация обаче отново им е отказана. Неофициалното и неоповестено основание е чисто политико-идеологическо. Социалистическата власт провежда последователната атеистична политика на Цeнтралния комитет на Българската комунистическа партия за постепенно ликвидиране на всякаква религия и църковност като „примитивни“ и „суеверни схващания“, несъвместими с научния мироглед на новата социалистическа идеология. Освен това в книгата „Под булото на религията“ – произведение, предназначено да пропагандира атеизъм, атакуващ църковността и всякакво изповедание, директно се твърди, че „вярата в Бога сама по себе си е антикомунизъм[60]“. В този смисъл стратегията във вътрешната политика на социалистите е към отслабване, намаляване и ликвидиране с времето на религиозната дейност на църковните общности, докато те напълно изчезнат. Поради това регистрирането на нови изповедания, за което настояват от БЦ, напълно се разминава с намеренията на властта и естествено е отхвърлено. А официалният и публичен предлог за отказ от регистрация е, че „вече съществували регистрирани ЕЦ с широки зали като ЕСЦ, ЕМЦ, ЕБЦ и СЕПЦ“[61], така че следва предложение от властта – „черкувайте се в някоя от вече регистрираните църкви“[62]. По този начин управляващите целели постигане на двоен ефект: от една страна, да отклонят БЦ от желанието им да регистрират нова църковно-религиозна общност (което би обезсмислило и дискредитирало атеистичната им политика), а от друга, да ги вкара (с тяхно съгласие) в институционализирана общност, която е под контрола на държавните органи. Предложението е координирано с лоялни на властта ръководства измежду регистрираните ЕЦ и те „гостоприемно“ канят софийската БЦ на събранията си. Първоначално предлагат СЕПЦ да „приюти“ БЦ поради близостта в учението им – и двете са петдесетен тип общества, макар и с някои ритуални различия[63]. За СЕПЦ това би било добре, защото ще увеличи членската си маса чрез вливане на нови групи сред тях. Но вероятно изначалният конфликт между двете общности още от 1928 година е причина този опит да се провали.

След това властимащите предлагат на БЦ вливане в ЕМЦ „Д-р Лонг“, намираща се на ул. „Раковски“, № 86, в столицата. За известно време БЦ посещава техните събрания. Но поведението им там е спъвано и потискано от властимащите, което не удовлетворява тинчевистите – БЦ, и скоро те престават да посещават тези сбирки[64].

Настояванията на БЦ за регистрация пред властта са подновени през 1983 година, като сега въз основа на опита духовното ръководство на тинчевистите изтъква като основания големите различия между техните вярвания, обичаи и практики при богослуженията с тези на „приемните“ църкви. За пореден път молбата им е отхвърлена със същите аргументи. След което се стига до първите демонстрации на открито в продължение на месец, при които членовете на БЦ, провеждайки богослужения открито на улицата, фактически протестират срещу отказа да получат отделна и независима църковна регистрация[65]. Интересното тук за отбелязване е, че годината е 1983 година. Това е една от малкото протестни акции, случили се далеч преди демократичните промени от 1989 година, имащи вид на демонстрация и несъгласие с политиката на властта от страна на група обикновени хора – неорганизиран или инспириран от управляващите (за разлика от всички останали казионни активности – манифестации и демонстрации дотогава). По този начин въпросният акт става предвестник на предстоящите държавни промени, изпреварвайки демократичните протести и дейност в България с цели шест години.

Има още →

Велислав Алтънов

Протестанти по българските земи се появяват в началото на ХІХ-ти век, като започват от „нула“, тоест започват да печелят последователи измежду народа ни стъпка по стъпка, постепенно разширявайки и разраствайки се. Днес те вече са третото по численост изповедание в България, изпреварвайки последователно членовете на юдаизма, армено-григорианските християни, римокатолиците и униатите и Бялото братство[1]. Около 70 години по-късно американски петдесетни мисионери стъпват в Бургас (1920 година), по ирония на съдбата от руски произход. Те също намират последователи у нас. Малко преди това (1916 година) в България са започнали да се сформират „Общества на святост“ – независими протестантски групи, търсещи духовно извисяване извън официално регистрираните изповедания и деноминации. Едно от тях са така наречените в тези среди „Северни братя“, появили се в Плевен и околностите под ръководството на Йончо Хинков (или Дядо Йончо Пророка, както го наричали хората там) и на бившия методистки пастор Стоян Тинчев. Скоро първият заминава за Аржентина, където създава устойчива група от последователи, позната и до днес там като „Божия църква“. А вторият, Стоян Тинчев, създава множество домашни, ъндърграунд църковни общества, които отказват да се регистрират официално пред държавата и стават известни по името му с прозвището „тинчевисти“, разпространено от агенти на тайните служби на страната след 1944 година.

Атеистичната власт срещу религиозните изповедания

През този период обществата на тинчевистите преминават през изпитания и сериозния натиск от страна от новата, атеистична власт на Българската комунистическа партия. По този начин, поставени в екстремните условия на агресивна антицърковна вътрешна политика, техните религиозни групи показват сериозна сплотеност, здравина, организираност и устойчивост като общност.

На 9.ІХ.1944 година се поставя начало на епоха на политическо управление, характеризиращо се с целенасочен и агресивно налаган атеизъм, чрез който управляващите членове на Българската комунистическа партия си поставят за цел да унищожат всякаква вяра и религиозност[2] – нещо, което дори овластените мюсюлмани в Османската империя не са си и помисляли да предприемат. С различни средства, формулирано безобидно като „преодоляване на суеверието и религиозните „предразсъдъци“[3], те привеждат плана си в изпълнение, следвайки стратегия, разработена и изпробвана успешно първо в СССР[4]. Социалистическата власт като начало демонстрира за пред света уж толерантност към изповеданията, за да избегне евентуална съпротива и критика от Великите сили за появата си на политическата сцена във време на съветска окупация на България (1944-1947 година). Но веднага след поемането на пълния политически контрол над държавата отношението ѝ към верско-религиозните общества рязко се променя и тя предприема серия съдебни процеси над православни[5], евангелисти[6] и католици[7], последвани от конфискации на имущество на Българската православна църква, а после и на всички останали изповедания, данни за което помествам в следващите редове. Прегледът на законодателните актове[8] и на Архива от служебната кореспонденция между Комитета за Българската православна църква и религиозните култове (КБПЦРК) към МВнР с редица миряни и духовни лица от различни изповедания след 1944 година разкрива интересни подробности в това отношение. Репресиите от така наречения Народен съд, така наречени „пастирски“[9] и „католическите процеси“ над презвитери, свещенослужители и несъгласните с комунистическото управление, паралелно с нашествието на съветски окупационни войски през този период[10]. Голяма част от жертвите им са разстреляни без съд и присъда или изчезват безследно. Още в първите дни след 9.ІХ.1944 година са избити около 150 свещеници на Българската екзархия, обявили се срещу СССР и комунизма[11]. Темите на протестните писма и оплакванията са най-разнообразни и свидетелстват, че свободата на религиозното съсловие в България е била жестоко атакувана мащабно и по много „фронтове“. Част от писмата са във връзка със забрана за религиозно възпитание на деца и младежи[12], други се отнасят до вандалски актове срещу църкви: изпочупени прозорци на храмове[13], съборени огради, ограбени икони от църковни храмове[14], бити свещеници[15] и заплашвани монахини[16] от страна на новите кметове на „народната“ власт, „експроприация“, иначе казано, отнемане на собственост и продукция – иззета и неизплатена от страна на ТКЗС реколта на църковните стопанства; конфискуване на църковни имоти (земеделски земи, храмови и административни сгради, паркове и прочее)[17] от православни, протестанти и католици и така нататък с цел ползването им като музеи, културни домове, детски градини, паркове и здания за Комсомола[18]. Постоянно са тиражирани забрани от местната власт за освещавания и треби публично по народните събори, по къщите и дворовете извън църквите, които до 1944 година никой не си е позволявал да спъва или препятства. Ограничаван е бюджетът за издаване на църковни книги и учебни помагала по религия, стриктно са следени характеристиките на студентите богослови, като се забранява на децата на свещеници да учат висше образование. Срещат се и клеветнически статии във вестници против манастирски управи и църковни лица, в които те са обвинявани в какви ли не грехове – основно „злоупотреба“ със средства, бездействия спрямо „народното стопанство, развращаване на младежта“ и прочее. Пресичат се домашни религиозни сбирки на Църквата на адвентистите от седмия ден (ЦАСД, по-известни в обществото като адвентисти), оказва се натиск над вероизповеданията да предоставят банковите си сметки на разположение на властимащите, както и много други стъпки от страна на властта, абсурдни от гледна точка на гражданските права и свободи и изобщо на демокрацията като управление, но твърде характерни като похвати за пролетарската диктатура и тиранията[19]. Всичко това свидетелства за целенасочени, масирани и добре премерени действия по планирано задушаване и постепенно прекратяване дейността и развитието[20] на тези църковни общества[21].

Натискът върху религиозните институции, върху духовните водачи и миряните е бил дотолкова цялостен и тотален, че ръководството на Католическата епархия е принуждавано дори да иска „позволение“ от управляващата тоталитарна власт да изпрати елементарна поздравителна телеграма до Нeгово Светейшество папата по случай 80-годишнината му през 1961 година[22], а други трябва да молят да им се разреши даже да си пекат ракия[23]. Заставяни са да дават обширни обяснения за всеки долар помощ[24], с който частни лица от Запад се опитват да подпомагат църковното дело у нас. „Народната демокрация“ затваря цехове и магазини за църковна утвар, свещи, пособия с религиозно съдържание и предназначение[25]; облага с данъци църковно-религиозната дейност, наградите и даренията на свещенослужителите и даже имуществото им[26], приканва свещениците да се включват в „трудовите“ инициативи в страната[27] и други подобни (бригади, Ленински съботници), с което намеква, че гледа на тях като на „безделници“, които „нищо не правят за родината си“. На много от тях е разпоредено дори да бъдат спрени пенсиите[28], като се има предвид, че парите в тези фондове не са притежание на Българската комунистическа партия или техните представители, а са обществена собственост и са резултат от удържаните данъци на трудещите се. Репресирането на пастори често е свързано с прогонване по „заповед“ на МВР от градове, в които те служат, като са принуждавани да се преселят някъде другаде – обикновено в далечни провинциални селища[29]. А оттам съответно отново започва мъчителният им път на писма и унизителни преписки с Комитета за въпросите на Българската православна църква и религиозните култове, в които отново да „молят“ да им се позволи да ги назначат на работа към съответната църква, което в повечето случаи им се отказва, ако не се съгласят да спрат дейността си или „поне“ да сътрудничат на новата комунистическа власт[30].

Цитираните преписки са до 1962 година. Но преследванията над вярващите продължават и след това. Евангелският пастор Харалан Попов е един от хората, който описва смразяваща жестокост от страна на служителите на тоталитарната комунистическа власт в подземията на Народната милиция след ареста си[31]. Пастор Христо Куличев, вкаран в затвора със скалъпени обвинения през късната 1985 година, но освободен през есента на 1989 година заради настъпването на демокрацията, потвърждава това[32]. Над християните и вярващите сякаш са поставени да се разпореждат и да издевателстват над тях садистични изверги. От което става ясно, че за България по онова време по подобие на това, което се случва в СССР, важат думите на руския социолог Виктор Гараджа: „В тоталитарните общества църквата престава да съществува като самостоятелна величина[33]“.

Тинчевистите и ударите срещу тях от „народната власт“

Политиката, водена от Българската комунистическа партия и представляваща целенасочена политика за обезсилване и задушаване дейността на религиозните общности, засяга основно тези, които притежават на свое име банкова сметка, движимо и недвижимо имущество и афишират себе си пред държавата официално. Това са Българската православна църква, Католическата (и Униатската) църква, мюсюлманството, юдеите, Бялото братство, Евангелската баптистка църква (ЕБЦ), Методитстката епископална църква (МЕЦ), Евангелската съборна църква (ЕСЦ), Съюзът на евангелските петдесетни църкви (СЕПЦ) и адвентистите (ЦАСД). Всички те са поставени под пълен контрол, отнето им е имущество, интернирани са по-изявените пастири и миряни, ограничена и забранена е дейността им първо на публични места, после сред младежи и накрая дори в домашна обстановка.

Има още →