Образът на пастира според св. Йоан Златоуст – продължение 4

IV. Подготовка и образование на пастира

Ако пастирското служение е така възвишено, ако то е свързано с толкова много трудности и пречки, ясно е, че свещенослужителят трябва да има необ- ходимата подготовка и съответно образование. Преди всичко душата на онзи, който се готви да стане свещеник трябва да бъде съвсем чиста от грубо пристрастие и низко домогване до свещенството. Нещастие е да се стреми някой към тази чест – да стане свещеник, от желание за първенство и власт. Това желание трябва старателно да се изгонва от душата и да не му се позволява да я завладява още в самото начало. Трябва внимателно да се гледа дали не се крие някаква тлееща искра от такова желание. Щастливи са онези, които още отначало са били  чужди на тази страст и са могли да я избегнат, след като са достигнали властта.Ако ли пък някой, преди още да достигне тази чест, е имал за цел достигане до тази власт за облаги и други интереси, не може с думи да се изкаже каква отговорност ще му се търси и в каква пещ хвърля той самия себе си, след като достигне властта.

Необходимо е този, който има намерение да тръгва по този път на живота, най-първо да узнае добре всичко, което се отнася до това служение и после да му се посвещава. Защо? Ако не поради нещо друго, поне за това, че като знае добре всичко, той няма да се смущава от новостта на предметите, когато те му се представят. Може десетки, стотици хора да желаят един човек да стане свещеник и да  го принуждават да приеме свещенство, но той не трябва да слуша тях, а следва най-първо да изпита душата си и да изследва старателно всичко, а после да отстъпва пред тях. Щом никой, който не разбира от строеж на къща, не се наема да я съгради, и щом никой от тези, които не владеят лекарското изкуство, не се наема да лекува телесно болните, нима този, комуто се поверява грижата за толкова много души, не трябва да изпита най-първо себе си? Защо, когато се съветват за военна работа, за търговия, земеделие и други житейски работи, нито земеделецът се решава да плува по море, нито войникът – да работи земята, нито кормчията – да стане военен? Защото всеки от тях предвижда опасността поради своята неопитност. А щом като там, дето загубата е маловажна действаме с такова внимание, как тук, дето заради предоставяне свещенството на незапознати (с него) предстои вечна мъка, и току-тъй безразборно ще подлагаме себе си на такава опасност? Затова и Господ напомня на този, който иска да изгради кула, да не слага основите преди да е пресметнал силите си, за да не даде на присъстващите хиляди поводи да му се смеят (Лука 14:28-29).

Пастирят трябва да търси и посочва на хората правдата и доброто в света и да подготвя пасомите за бъдещия вечен живот. А за да изпълни достойно това свое предназначение, той трябва да притежава много знания. Особено е необходимо за него да знае основните истини на вярата и да умее да ги излага, разкрива и обосновава достъпно, ясно и убедително както пред вярващите, така също и пред противниците на вярата.

V. Качества на свещенослужителя

Пастирското служение е възвишено, тежко и отговорно. Затова онези, които са се посветили на него или се готвят да го приемат, трябва да притежават съответните качества. В своите многобройни, дълбоки по съдържание и изящни по своя стил творения, но особено в своите шест слова „За свещенството“ и в беседите си, с които тълкува и разяснява пастирските послания на св. апостол Павел – Първо и Второ до Тимотея и това до Тита, – св. Йоан Златоуст говори почти за всички качества, които трябва да притежава истинският духовен пастир, но особено той подчертава следните качества:

1. Положителни

а) добър познавач на Свещеното Писание

Важно е – говори св. Йоан Златоуст, – и това много съдейства за благоустрояването на Църквата и голяма полза принася обстоятелството, когато нейните предстоятели са учени хора. А когато това липсва, много неща в Църквата не успяват. Затова и св. апостол Павел казва, че свещеникът трябва да бъде „поучлив“ (1 Тим. 3:2). За да учи и наставлява другите, сам свещеникът трябва да бъде способен да защитава догматите на вярата. Но особено голямо внимание той трябва да обърне върху изучаването на Св. Писание. Съгласно наставленията на св. апостол Павел, той трябва непрестанно и усърдно да го изучава и добре да го знае. Думите на св. апостол Петър: „Бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“ (1 Петр. 3:15), биха могли да се отнесат предимно към пастирите. Оттук е ясно, че за да може убедително да разкрива основните истини на вярата пред своите пасоми, сам пастирят трябва добре да знае тези истини. А често ще бъде необходимо да защити тези истини и пред хора, които не ги приемат и дори ги отхвърлят.

Този, който е поставен да учи другите – казва св. Йоан Златоуст – сам трябва да бъде по-опитен от всички в такива спорове. Макар той да си остава в безопасност, като не понася никаква вреда от противниците си, но много прости хора, които се намират под негово ръководство, като видят, че ръководителят е победен и не може нищо да каже на своите противници, ще обвиняват за това поражение не неговата слабост, а нетвърдостта на самото учение и поради неопитността на един, много хора ще се подхвърлят на крайна гибел. Макар и да не преминават при противниците му, те ще бъдат принудени да се съмняват в това, в което са били по-рано уверени. Те не могат вече да внимават със същата твърдост в това, към което са пристъпвали с твърда вяра. В душите им се подига такава буря от поражението на учителя им, че бедствието свърша с корабокрушение. А каква гибел и какъв огън се събират над неговата глава заради всекиго от тези загиващи, за това не е необходимо да се говори. Затова учителят трябва най-първо да научи самия себе си. Както военачалникът, така и учещият другите. Затова св. апостол Павел – говори св. Йоан Златоуст – на друго място казва: „Да не би като проповядвам на другите, сам да стана негоден“ (1 Кор. 9:27).

Като учители на Христовото стадо, пастирите са длъжни добре да разбират Св. Писание. Необходимо е добре да го изучат, защото в него е дадено всичко необходимо за изпълнение на възложените им задължения. Не очаквай друг учител – казва св. Йоан Златоуст, – ти имаш Словото Божие. Никой не ще те научи така, както това Божие Слово. Свещеното Писание е съкровище за изцерения. Знанието на Св. Писание е важно качество на истинския пастир. Чрез това знание може да се разпознае добрия пастир от лошия. Св. Писание ни завежда към Бога, разкрива пред нас познание за Него и не ни позволява да падаме в заблуди. Ако свещеникът не знае Писанието, няма да бъде способен да изпълни трудните пастирски задължения. Особено внимание пастирят трябва да отдели за изучаването на пастирските места от Св. Писание, което ще му послужи да опровергава лъжливите учения, да защитава истинското и да преуспява в благочестивия живот. Не е достатъчно обаче само знание на Св. Писание. Необходимо е пастирят да бъде сведущ и в много други области, за да не бъде подхвърлен на обвинение в неверие. Този, който има намерение да встъпи в борба, е длъжен да бъде сведущ във всичко, иначе дяволът ще съумее да похити овцете му. Свещеникът е длъжен да убеждава в истинността на християнката религия и тези, които се ръководят от лъжливи знания, от неверие и лъжеверие и да доказва на всички несъстоятелността им, а за това са необходими обширни и многостранни знания.

б) добър тайноизвършител

Едно от основните задължения на свещения сан е извършването на богослужението и тайнствата. При цялата си дейност пастирят трябва да проявява ревност, старание и наблюдателност. Свещениците са Божии пратетници не само до един град, а до цялата земя. Този, който се моли за цял град – казва св. Йоан Златоуст, – какво говоря: за цял град! За цялата вселена! – и омилостивява Бога за греховете на всички, не само на живите, но и на умрелите, сам какъв трябва да бъде? Дори дръзновението на Моисея и Илия аз смятам недостатъчно за такава молитва. Той така трябва да пристъпва към Бога, като че ли му е поверен целият свят и като че ли сам той е баща на всички, като проси и умолява за прекратяване на войните навсякъде и за умиряване на смутовете, за мир и благоденствие, за бързо избавяне от надвисналите над всякого лични и обществени бедствия. Затова сам свещеникът трябва във всичко толкова да превъзхожда всички, за които се моли, колкото е потребно предстоятелят да надвишава намиращите се под негово покровителство. Свещеникът е прeдстоятел пред Бога за другите хора. Той се моли за тях и е властен да раздава особените благодатни дарове чрез тайнствата. Той е застъпник, омилостивяващ посредник между Бога и хората. Но особено внимателно свещеникът трябва да извършва тайнството св. Евхаристия, по време на което той се моли за цялата вселена, за отсъстващите и намиращите се в храма, за тези, които са били преди нас, за тези, които ще дойдат след нас. Единствено само той има право да предлага чашата на кръвта, а дяконът с често повтаряем възглас „вонмем“, приканва от лицето на цялата Църква вярващите да бъдат също внимателни. И не някой друг, а самия Св. Дух чрез ръцете на свещеника приготвя Жертвата в присъствието на Сина Божи, на ангели и архангели. А когато свещенослужителят призовава Св. Дух и извършва страшната жертва и често се докосва до общия на всички Владика, тогава, кажи ми ти – пита св. Йоан Златоуст – с кого наред трябва да го поставиш? Каква чистота и какво благочестие ще поискаме от него! Помисли: какви трябва да бъдат ръцете, които извършват тази служба, какъв трябва да бъде езикът, който произнася такива думи, от кого по-чиста и по-свята трябва да бъде душата, която приема такава благодат на Св. Дух? Тогава и ангели обкръжават свещеника, цял събор небесни сили се молят и мястото около свещеника се изпълва от тях в чест на Намиращия се върху него. Свещеникът е сол на земята (Мат. 5:13), а душата му трябва да свети като светлина, която озарява вселената.

Тайнството св. Евхаристия трябва да се извършва с вяра. Към приемане на св. Тайни свещеникът приканва да пристъпят само подготвените и с възгласа „Святая святим“ той отделя болните от здравите. Чрез него (тоест свещеника) за вярващите се открива небето, чрез него те получават царството Божие. Преди извършването на така страшното тайнство, свещеникът е длъжен да изповяда греховете си, да се примири с всички и – доколкото му стигат силите – да запази сърцето си от зли помисли. А, след настъпването на вечерта, той е длъжен да се въздържа и от приемане на храна.

Свещеникът трябва да бъде добър молитвеник. Молитвата е велико оръжие, неоскъдняваща съкровищница, неизтощимо богатство. Тя е корен, извор и майка на безчислени блага. Молитвата притежава силата да погасява и изтребва естеството на греха.

в) добър проповедник

За проповядване словото Божие св. Йоан Златоуст е отделил голямо внимание в своето творчество. Словото – казва той – е едно от оръжията, с които могат да се отбиват враговете на Църквата. Последната, като тяло (Кол. 1:18), е подложена на по-големи болести и злополуки, отколкото нашата плът и затова тя се поврежда по-бързо от нея и по-бавно оздравява. Телесните лекари са изнамерили лекарства, оръдия и видове храна за болните. Често пъти само свойството на въздуха е било достатъчно за оздравяване на болните, дори понякога тъкмо дошлият навреме сън е освобождавал лекаря от какъвто и да било труд. Но тук, в Църквата, нищо такова не може да се измисли. Тук е представен само един начин за лекуване – учението със слово. Ето оръдие, ето храна, ето най-добро свойство на въздуха! То е вместо лекарство, то е вместо огън, то е вместо  желязо.Трябва ли някое болно място да се изгори или отсече, необходимо е да се употреби словото. Ако то никак не подейства, всичко друго е напразно. С него ние издигаме падналата и укротяваме вълнуващата се душа, отсичаме излишното, попълваме това, което недостига и вършим всичко друго, което служи за здравето на душата. За най-добро уреждане на живота, може да спомага животът на другите, защото предразполага към съревнование, но когато душата страда от болест, която се състои в неправи догмати, тогава твърде полезно е словото не само за запазване на своите, но и за борба с външните. Ако някой би имал такъв духовен меч и щит на вяра, че да може да прави чудеса и с тях да запушва устата на безсрамниците, той не би имал нужда от помощта на словото или по-право то, според самото си свойство и тогава би било не безполезно и дори твърде необходимо. Така действал и св. апостол Павел, със слово, макар че навсякъде се славил с чудеса. И друг от св. апостоли съветва да се грижим за силата на словото: „Бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“ (1 Петр. 3:15). И всички те (апостолите) не по друга някаква причина оставили на архидякон Стефан и сътрудниците му да се грижат за вдовиците, а само заради това, те самите без препятствия да се занимават със служене на словото (Деян. 6:4). Ако ние имахме сила за чудеса, нямаше толкова да се грижим за словото, но щом не е останала нито следа от тази сила, а от всички страни безспирно настъпват неприятели, за нас е вече необходимо да се отбраняваме със словото, за де не бъдем поразявани от стрелите на враговете и по-сгодно ние да ги поразяваме. Затова трябва старателно да залягаме, та „словото Христово да се вселява в нас изобилно“ (Кол. 3:16).

Този, на когото е поверено служенето на словото – казва св. Йоан Златоуст, – ще дава на небето строг отговор, дали той поради леност или злорадство не е изпуснал да каже каквото и да било нещо, което е трябвало да каже. Ако някой няма тази сила (словото), душите на пасомите му постоянно ще се намират в не по-добро състояние от онова, в което се намират люлеените от буря кораби. Става дума за по-слабите. Затова свещеникът трябва да прави всичко необходимо, за да придобие тази сила. Св. Йоан Златоуст не изисква, разбира се, изяществото на Сократовата реч, нито силата на Демостен, нито сериозността на Тукидит или висотата на Платон. Аз – казва той – оставам това на изтънчените външни украшения и не мисля нито за изразяването, нито за произнасянето. Нека някой бъде беден откъм думи и речта му да бъде проста и неизкусна, но нека не бъде само невежа в знанието и във вярното схващане на догматите.

Като пример на убедителен проповедник св. Йоан Златоуст сочи св. апостол Павел, който с мощното си слово смутил юдеите, живеещи в Дамаск и надвил елинистите, които, като не изтърпели поражението, ядосали се и решили да го убият (Деян. 9 гл.). Тогава св. апостол Павел още не бил почнал да прави чудеса, а побеждавал само със слово. Чрез него той покръстил Дионисий Ареопагит и жена му (Деян. 17:34). Заради словото му в Листра го нарекли (по скоро – взели за) бог Хермес, понеже „първенствувал в говоренето“ (Деян. 14:12).

Беседите, които са предназначени за народа, изискват голям труд. Трудно е да се угоди на слушателите – казва св. Йоан Златоуст, – защото те често пъти идват не, за да се поучават, а да критикуват проповедника. Повечето пасоми не искат да се отнасят към говорещите като към наставници, а се поставят по-високо от (положението на) учениците, вземайки позата на зрители, които присъстват на светски зрелища. Както там народът се разделя и едни взимат страната на един, други – на друг, така и тук те се разделят и слушат говорещите, като се съобразяват със своето благоприятно или враждебно разположение. И, ако се случи някой от говорещите да прибави към своите думи някаква част от чужд труд, той се подхвърля на по-големи нападки, отколкото грабителите на чуждия имот. Хората са повече свикнали да слушат не за полза, а за удоволствие, представяйки си, че те са критици на трагици, или на изпълнители на китара. Тук е нужен човек с мъжествена душа, която да надвишава много нашата немощ, за да може да отвлече народа от неприлично и безполезно удоволствие, като го приучва да слуша по-полезното така, че народът да върви след него и да му се подчинява, а не той да се води по прищевките на народа. Но тук не може да се достигне успех иначе, освен по два начина: с презиране на похвалите и със силата на словото.

Ако няма налице един от тези два начина, другият ще бъде безполезен, тоест презирането (пренебрегването) на похвалите няма никакво значение без силата на словото и обратно. Ако този, който презира похвалите, не преподава учение с приятност и със сол подправена (Кол. 4:6), той се лишава от уважението на народа, без да получава някаква полза от великодушието си. А, ако изправният откъм тази страна, се прелъстява по славата на ръкоплясканията, ще произлезе еднаква вреда и за народа, и за самия него, понеже той се старае от пристрастие към похвалите да говори повече за удоволствие, отколкото за полза на слушателите. И, както този, който не се е пристрастил към похвалите и не умее да говори, макар че не угажда на народа, не може и да му принесе и някаква значителлна полза за това, че нищо не може да каже, така и онзи, който се увлича от страстта към похвали, макар да може да води назидателни за народа беседи, не принася и някаква полза, защото вместо тях (беседите) той предлага това, което услажда най-много слуха и му спечелва шумни ръкопляскания.

И така, отличният ръководител трябва да бъде силен и в едното, и в другото, за да не би липсата на едното да унищожи другото. Когато той излезе сред народа и почне да говори изобличения срещу безгрижно живеещите, но после се обърква и запъва, веднага изчезва цялата полза от казаното. Изобличаваните, като негодуват против казаното и като нямат друго средство да му отмъстят, обсипват го с присмехи поради неумението му (да говори), искайки чрез това да прикрият своите недостатъци. Затова проповедникът трябва, като някой изкусен кочияш, да владее добре и двете тези съвършенства, за да може да действа, както трябва, и с едното, и с другото. Когато се окаже безукорен във всичко, тогава той може с каквато си иска власт и да наказва, и да освобождава всички, които са поверени на неговото ръководство.

Следва…