Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 5

Драган Бачев

В поведението на папата отново се сблъскали политически и църковни интереси, при което преобладавали първите. Той, по същество, желаел успеха на протестантските князе в борбата им против католическия император. Отношенията между Карл V  и папата се изострили твърде много и само смъртта на Павел III попречила да се разрази конфликт между двамата.

Болшинството от кардиналите желаели съборът да продължи. Те избрали за папа един от тридентските легати, кардинал Джовани дел Монте, който приел името Юлий III (1550-1555). Новият папа провеждал миролюбива и проимператорска политика и в 1551 година върнал събора в Тридент, където започнала неговата втора сесия (1551-1552). На нея вече се появили и немските епископи, но поради новата война, този път не пристигнали френските епископи. Войските на Шмалкалденския съюз начело с Мориц Саксонски, в съюз с френския крал нахлули в Южна Германия и принудили Карл V да се оттегли от Инсбрук (Тирол). Появата на протестантските войски разпръснала събора, чиято втора сесия не свършила никаква полезна работа. На нейните заседания дори не се водели никакви сериозни дискусии с протестантските делегати[102].

Фердинанд I (1556-1564), братът на Карл V, от името на императора, но без участието на папата, даже въпреки неговото противодействие, провъзгласил в 1555 година Аугсбургския религиозен мир. Райхстагът признал равноправието на последователите на лутеранското вероизповедание, като предавал правото за избора на религията на князете и градовете. Те трябвало да решат признават ли на своята територия лутеранството или тридентските догмати. Принципът “cuius regio, eius religio” („чиято е територията, негова е и религията”) по онова време благоприятствал Реформацията, защото хората, живеещи във владенията на княза, който бил приел новата вяра, били длъжни да изповядват същата вяра. Новите светски феодали, които получили до 1552 година църковни земи, можели да ги задържат, но по-нататъшната секуларизация била забранена. Аугсбургският религиозен мир, като признал Реформацията, завършил на основата на статуквото първия етап на религиозното движение. От това признание били изключени калвинистите и радикалните направления на Реформацията (анабаптисти и други). След всичко това вече не ставало и дума за обединение. Компромисът окончателно бил снет от дневния ред вследствие на това, че Карл V, уморен от постоянните войни, в 1556 година абдикирал: в Испания – в полза на сина си Филип II (1556-1598), а в Германия – в полза на по-малкия си брат Фердинанд I (1556-1564). Последният повече симпатизирал на протестантите, отколкото на привържениците на Тридент. След смъртта на Юлий III на папския престол бил избран кардинал Джанпиетро Карафа, който приел името Павел IV (1555-1559)[103]. По това време Римокатолическата църква се намирала в катастрофално положение. Вярна на папата оставала само южната част на Европа (Пиренейския полуостров и Италия). Във Франция, Австрия и Унгария, а така също и в Полша Реформацията завоювала нови позиции, а на север от тези страни тя удържала окончателна победа.

В 1559 година Павел IV за пръв път публикувал списък на забранените книги, папският „Индекс”, който оттогава започнал да се публикува редовно. Инквизицията и „Индекс”-а станали мощно оръжие за защита на тридентските решения и за преследването на несъгласните с тях.

Тридентският събор бил завършен от папа Пий IV (1559-1565), при когото започнала и контрареформаторската реставрация. Папата застанал начело на партията на реформаторите, защото разбирал, че ако реформите бъдат осъществени не под негово ръководство, това ще нанесе удар на учението за папското главенство. За свой най-близък съмишленик той избрал отначало кардинал Мороне, а след неговата смърт – своя племенник, кардинал Карло Боромео. Боромео пръв започнал да се нарича кардинал-държавен секретар. Под негово влияние папа Пий IV заел проимператорска, проавстрийска позиция, като разчитал заедно с императора да започне контрареформацията. Боромео след смъртта му бил обявен от Римокатолическата църква за светец и неговата личност станала символ на безпощадна борба против протестантството.

В 1562 година Пий IV открил третата сесия на Тридентския събор (1562-1563). Папата взел в свои ръце осъществяването на реформата, тъй като император Фердинанд I нямал реална власт в Италия. За обединение с протестантите вече никой не мислел. Обаче относно провеждането на вътрешна реформа в Римокатолическата църква, се появили сериозни различия във вижданията. На събора испанците се изказали за разширяване правата на епископата. Френските епископи, които се борели против хугенотите, защитавали „галиканските свободи” в духа на концилиаризма. Предложенията на немската нация били изложени от императора – причастяване под двата вида, използване по време на литургията на националния език и отмяна на целибата.

За председателстващ на събора Пий IV назначил кардинал Мороне. За постигане на успех в работата Мороне искал първо да се стигне до съгласие относно същността на реформата. С испанския и френския крал се постигнал компромис, също както и с Фердинанд I в Инсбрук. След всичко това последната сесия на събора преминала действително в конструктивен дух и завършила с приемането на значителни реформи [104]. Декретът за духовните тайнства предписвал да се възстанови религиозната дисциплина на духовенството. Постановлението за постоянното местоживеене на висшето духовенство в средищата на епархиите им, задължавало епископите да се намират в своето епископство и да следят за религиозния живот, за морала и нравствеността на свещенослужителите и за изпълнението на задълженията им. Сред реформаторските решения, свързани с духовенството, най-значително било постановлението за създаване на семинарии. Съборът предписвал, по възможност във всяка епархия да бъде създадена семинария за подготовка на свещенослужители. Най-после на папството станало ясно, че само всестранно образовани свещеници с висок морал и пламенна религиозност биха могли да провеждат в живота духа и реформите на събора и да премерят сили с протестантските проповедници. Що се касае до по-рано приетите догматически постановления относно учението за благодатта, била отменена продажбата на индулгенции и били приети нови декрети за опрощаването на греховете, за чистилището и за почитането на светиите. Декретът за светостта на брака укрепвал авторитета на брачните отношения, сключени пред лицето на Църквата. Отново се забранявало натрупването на доходи и църковни блага (cumulacio beneficiorum).

В 1563 година съборът завършил. Резултатите от неговата работа, която продължила с прекъсвания почти две десетилетия и до днес, с малки промени, съхраняват своята сила. Те могат да бъдат сведени до следното:

1.Католическите догмати окончателно били отделени от протестантските. Още тогава те получили, в общи линии, своя днешен вид.

2.Съборът закрепил и окончателно утвърдил иерархията на Римокатолическата църква.

3.Със създаването на семинарии било осигурено бъдещето на Църквата [105].

Изключително право и задача на папата било тълкуването и изпълнението на Тридентските декрети, определяне нормите на вярата и морала. Към края на събора се засилило разбирателството между папата и католическите князе. Пий IV станал първия папа от времето на Григорий VII, който съзнателно се отказал от стремежа да постави Църквата и папството над светската власт. По този начин той съзнателно сложил край на антикняжеския курс на църковната иерархия и я подтиквал към повсеместно взаимодействие с държавната власт.

През януари 1564 година папа Пий IV утвърдил декретите на Тридентския събор. От догматическите постановления той съставил така нареченото Тридентско изповедание, пред което трябвало да полагат клетва всички епископи и ръководителите на монашеските ордени. За осъществяването на постановленията на събора, папата в същата година създал съборна кардиналска конгрегация.

Постановленията на Тридентския събор не били признати навсякъде. Безусловно те били приети само в малките италиански държавици. След това тяхното признаване потвърдили Савоя, Португалия, Австрия и Полша. В другите държави съборните постановления или били признати с някои забележки, или били посрещнати с пълно мълчание. Франция открито отказала да приеме приетите от събора декрети, тъй като виждала в тях нарушаване на „галиканските свободи”. Отделните владетели подписали с папата конкордати.

След Тридентския събор, в продължение на триста години не бил свикван нов Вселенски събор. Независимо от огромното му значение за Римокатолическата църква той не оказал никакво влияние както на Изток, така също и върху протестантизма. Поради това и този събор трудно може да бъде поставен редом със съборите на древната Църква.

Има още

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 4

Драган Бачев

Декретът на Флорентинската уния бил пълна победа не само на Римокатолическата църква и на нейната догматика, но и възвръщане от принципите на концилиаризма към вече признатия от източните патриарси примат на папата. Усилията за реформиране на Църквата „от главата до краката” с това на практика напълно рухвали[83]. На 29 май 1453 година Константинопол бил завладян от османските турци. С този акт каузата на Флорентинската уния окончателно била загубена. Най-важният и реален резултат от нея била победата на папите над дълго шестващата в католическа Европа идея за реформиране на Църквата по пътя на концилиаризма. Не може да има каквото и да е съмнение, че към средата на XV век концилиаризмът загубил дълго водената битка за ограничаване властта и пълномощията на папството. След като папа Евгений IV се завърнал в Рим през 1443 година съборът бил преместен там и през 1445 година бил закрит.

Как би следвало да се нарича Седемнадесетият Вселенски събор (1431 -1445), може би Базелско-Флорентински, а според скромното ни мнение най-правилното наименование е Базелско-Ферарско-Флорентинско-Римски[84].

Независимо, че този събор приел редица декрети и постигнал частичен успех със сключването на Флорентинската уния, на нас ни е трудно да го приемем като Вселенски събор.

След като Седемнадесетият Вселенски събор бил преместен в 1437 година от Базел във Ферара, останалите в Базел съборни отци заедно с участващите на събора доктори на богословието и юристи постановили Евгений IV временно да бъде отстранен от престола[85]. Решенията на Флорентинския събор срещнали възражения от участниците в Базел. На 16 май 1439 година те приели декрета “Sacrosancta”, който станал връх на концилиаризма, но за съжаление бил подписан само от шест епископи. Декретът провъзгласявал, че Вселенският събор във всичко стои над папата, папата няма право да разпуска събора, а който нарушава тези принципи е еретик. В края на 1439 година съборните отци в Базел обявили папа Евгений IV за низвергнат и на неговото място избрали бившия Савойски херцог Амедей VIII (1391/1417-1434), който абдикирал в 1434 година и станал монах. Той приел името Феликс V (1439-1449) и по-късно влязъл в списъка на антипапите. Това е последният антипапа в историята на Римокатолическата църква. Чрез възбуждането на нов разкол базелските концилиаристи направили съдбоносна грешка и на практика провалили възможността за реформиране на Църквата. Базелският събор пренесъл своите заседания в Лозана, но скоро след това бил напуснат от редица свои водещи фигури и интересът към него намалял. В 1449 година Феликс V – след като римският папа му предложил кардиналски сан – доброволно му се подчинил, а съборът се саморазпуснал.

Ще завършим очерка за Седемнадесетия Вселенски събор (1431-1445) с думите на един от последните видни представители на концилиаризма Жан Жерсон (1363-1429): „Мирът, това е висш закон за църквата. А най-доброто средство за неговото тържество е свикването на събор[86]”

Осемнадесетият Вселенски (V Латерански) събор (1512-1517), съвпаднал с началото на Реформацията. Отслабено от Великия разкол и борбата с концилиаризма папството навлизало в новото време със своите големи проблеми, изискващи радикални преобразования.

Политиката на папа Юлий II (1503-1513) била последователно антифренска. Обаче за война с Франция трябвала външна помощ. Към създадената по негова инициатива Свещена лига се присъединили Швейцария, испанците, германския император и даже английския крал. В резултат на военния поход през 1512 година Милано бил освободен от французите. Само Генуа останал в техни ръце и докато Юлий II се борел с френския крал с оръжие в ръка, Людовик XII (1498-1515) използвал срещу папата църковни средства, настоявайки за провеждането на Вселенски събор. По негова инициатива профренски настроените кардинали решили да свикат такъв събор в Пиза през 1511 година навярно с цел да бъде отстранен папата. Преди това папите дълго време отбягвали свикването на Вселенски събор, защото се страхували от сериозно ограничаване на своята власт. Юлий II не можел изцяло да отхвърли исканията за реформи, затова той сам свикал събор.

Осемнадесетият Вселенски (V Латерански) събор (1512-1517)[87] бил открит през май 1512 година. На него присъствали главно италиански и испански епископи. Германският император отначало бил привърженик на предлагания от французите Пизански събор. Обаче Хабсбургите нямали интерес от това да се съживи отново поддържаният от Франция концилиаризъм, затова в края на 1512 година немците също така се присъединили към V-тия Латерански събор, след което Пизанският антисъбор все повече и повече започнал да губи своето значение и, преместван от едно място на друго, най-накрая бил разпуснат. По този начин концилиаризмът претърпял окончателно поражение.

На 21 февруари 1513 година починал папа Юлий II. През март същата година бил свикан конклав на който присъствали двадесет и пет кардинали. За папа бил избран кардинал Джовани Медичи, който приел името Лъв X (1513-1521). Новият папа бил напълно светски човек от епохата на Ренесанса, обсебен от изкуството и културата на хуманистите, той не се интересувал от Църквата и бил твърде далеч от църковните проблеми и реформата. В 1517 година папата закрил Осемнадесетия Вселенски събор без да бъдат приети някакви важни решения. Съборът продължил пет години и като резултат от неговата дейност се появили няколко едикта, засягащи главно заместването на църковните длъжности, начина на живот на духовенството и миряните и други. Общо взето те не съответствали нито на продължителността на събора, нито на задачите, които били поставени за разрешаване[88].

Оставяме на читателите да преценят дали този събор може да бъде определен като Вселенски?!

Скоро след закриването на този събор Римокатолическата църква била разтърсена от страхотен трус, който предизвикал такъв исторически разкол, чиито резултати имали за християнството не по-малко значение от разделението между Изтока и Запада. Този път разцеплението обхванало християните в Западна Европа. Започнала Реформацията. Но нека проследим събитията в хронологически порядък.

Повратен момент в борбата за църковна реформа станала 1517 година. Папа Лъв X решил да издаде, във връзка със завършването на строителството на храма „Св. Петър” в Рим, така наречените опрощаващи свидетелства – индулгенции. С тези свидетелства папата за определена сума освобождавал от четене на молитви, от съблюдаване на пост, от поклонничество и други. Индулгенции се продавали даже за мъртвите, за да се съкрати пребиваването им в чистилището или въобще да бъдат освободени от него. Цените били в съответствие с материалните възможности на купувачите. Свидетелствата се тиражирали с помощта на печатарската техника. Първата известна типографска продукция, която излязла от печатницата на Гутенберг били именно индулгенциите. Лъв X възложил на Майнцския архиепископ Албрехт Брандербургски продажбата на индулгенции в централна и източна Германия. Папата разрешил на архиепископа да задържа за себе си половината от приходите, за да може последния да погаси огромната сума, с която бил задлъжнял на банкерската къща Фугери[89].

На 31 октомври 1517 година преподавателят от Витенбергския университет,августинският монах Мартин Лутер (1483-1546), в съответствие с обичаите на това време, окачил за обсъждане и дискусия деветдесет и пет свои тезиси на вратата на Витенбергската църква. По-голямата част от тезисите разглеждала проблема с опрощаването на греховете и правела извод, че даже папата няма власт за пари – без искрено разкаяние на вярващия – да му опрощава греховете. Оттук следвало, че опрощаването на греховете за пари противоречи на църковните канони. Тази позиция неочаквано предизвикала много силен отзвук.

В по-нататъшната дискусия Лутер аргументирал своята гледна точка, като се опирал на учението на блажени Августин. Той отричал всички църковни авторитети, които не се опирали на Свещеното Писание. В неговите тезиси още тогава прозирала тяхната теологическа същност: грехът може да бъде опростен само от Бог, а не от папата. Оттук произтича революционната по своето значение централна мисъл на Реформацията: принципа “Sola fide” („Само вяра”) – само чрез вяра ще се спаси човек! На 15 юни 1520 година папа Лъв X издал булата “Exsurge Domini”, в която Мартин Лутер като еретик се отлъчвал от Църквата. Лутер публично изгорил копие на булата, а папата нарекъл Антихрист. Той подхвърлил на съмнение главенството на папата, а относно своето дело апелирал към Вселенски събор.  От този момент Лутер окончателно скъсал с папството[90]. Когато папата претърпял фиаско в опитите си да обуздае Лутер, с това се заел император Карл V (1519-1556), за когото бунтът на немците бил непонятен. В 1521 година на заседание на Вормския райхстаг Лутер, в присъствието на императора и на папския легат, защитил своето учение и не проявил склонност за компромис. Той изпаднал в немилост и получил убежище в замъка Вартбург, който принадлежал на Саксонския курфюрст Фридрих Мъдрия. Там, докато „ренесансовите” папи се наслаждавали на изискани латински стихове и се занимавали с изкуство, Лутер превел на немски език Свещеното Писание. Използваният за тази цел диалект по-късно станал основата на немския литературен език.

По същото време в Швейцария, независимо от Лутер, започнал своята дейност Цвингли. В „Изяснение на тезисите” той пише: „Още в 1516 година аз започнах да проповядвам Евангелието, преди някой в нашите места да бе чул името на Лутер. Аз никога не се качвах на катедрата, преди да се подготвя да изясня прочетеното от Евангелието”. Цвингли не тачел папата, но нямал нищо против последния да бъде смятан за глава на Църквата. Не си поставял за задача да подкопае устоите на папството, а само се опитвал да даде на вярващите основа за нов живот – сочел им Евангелието като единствен източник за спасението. Надявал се, че Рим сам ще вземе мерки за прекратяване на злоупотребите и започнал да действа решително след като се убедил, че предупрежденията не постигали целта си[91].

Французин по произход, Жан Калвин се подвизавал отначало в Базел, а след това в Женева. През 30-те години на XVI век той се заел с развитието на ученията на Лутер и Цвингли. Най-далеч той стигнал в отричането на посредническо-спасителната роля на Църквата и в подчертаването на личната вяра на индивида в делото на спасението. Калвинизмът се характеризирал със следните черти: пуританство във въпросите на морала и нравствеността, прилежен труд, устройство на евтина църква на разумни начала. Неговата последователност раждала сляпа твърдост и нетърпимост по отношение на инакомислещите, пример за което е осъждането и изгарянето на испанския учен и лекар Мигел Сервет в 1553 година.

От началото на Реформацията, та чак до Тридентския (XIX-ти Вселенски) събор (1545 година), а даже и до Аугсбургския религиозен мир (1555 година), римските папи били по същество безпомощни по отношение на движението за обновление на вярата. Те с неразбиране и страх наблюдавали това, което ставало от другата страна на Алпите. Папите от това време смятали, че църковният разкол е временно явление, което ще заглъхне от само себе си. Поради това за примирение, а още повече за извършване на частични реформи, не ставало и дума[92].

Има още

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 3

Драган Бачев

Последният авиньонски папа Григорий XI (1370-1378) бил племенник на папа  Климент VI. За главна задача на своя понтификат той смятал  завръщането в Рим. На него му се наложило да преодолява френската съпротива. През есента на 1376 година той напуснал Авиньон и на 17 януари 1377 година съпровождан от тринадесет кардинали тържествено влязъл в Рим. Кардиналите, които се придържали еднозначно към френска ориентация, останали в авиньонската курия. Григорий XI пренесъл Римската курия от Латеранския дворец, който бил почти напълно разрушен, във Ватикана[67]. Смъртта на папата, която настъпила в 1378 година, станала увертюра към най-дълбоката криза на папството през Средновековието. На 19 март 1378 година, намирайки се на смъртно легло, Григорий XI подписал булата „Periculis et detrimentis”, в която, отчитайки извънредните обстоятелства, делегирал на кардиналите широки права при избора на нов папа. Той постановил, че те могат да изберат папа, където е възможно и когато е възможно и това ще бъде законно даже в случай, че кандидатът получи обикновено мнозинство при гласуването, а не мнозинство от две трети. Когато папа Григорий XI починал, колегията на кардиналите се състояла от двадесет и трима души. От тях на конклава в Рим пристигнали шестнадесет кардинали. От седмината отсъстващи шестима се намирали в Авиньон. Шестнадесетте кардинали, които били достатъчни за избора на папа, се състояли от единадесет французи, четирима италианци и един испанец.

Това, което се случило на конклава, на 7 април 1378 година, се оказало съдбоносно за папството през следващите четиридесет години. Бушуващата огромна тълпа на площада искала да види на трона италианец, дори римлянин, защото се опасявала, че ако избраният за папа е французин, той отново ще се завърне в Авиньон. Преди да бъдат затворени вратите на конклава, кардиналите, протестирайки против заплахите на тълпата и на градския съвет, заявили, че те ще смятат за недействителен избора, който се провежда в условия на принуда. Кардиналите нямали друг изход, освен да изберат такъв италиански иерарх, чиято личност би се оказала приемлива за всички. Затова на третия ден те избрали за папа Бартоломео Приняно, архиепископа на град Бари. Новият папа избрал името Урбан VI (1378-1389). Той бил последният папа, който нямал кардиналски сан[68]. Папа Урбан VI бил първият папа, който подобно на светските владетели използвал свой герб. След него това станало система. Бурният ход на конклава от 1378 година показал, че Римокатолическата църква е съзряла за реформи. На първо място трябвало да бъдат реформирани курията и кардиналската консистория. Когато папата изказал подобни намерения, френските кардинали, които и без това наблюдавали с подозрение неговите действия, се възпротивили, напуснали Урбан VI и се събрали в Анани, където обявили, че избора на папата бил извършен в принудителни условия и затова е недействителен. Поради което папският престол следва да се смята за свободен и е необходим нов избор. Опозиционните кардинали влезли във връзка с френския крал Карл V (1364-1380), който им обещал своята поддръжка. В същото време Урбан VI се забъркал в конфликт с неаполитанската кралица Джована I (1343-1381), срещу която той поддържал херцог Карл Дурацо. Сега вече всички кардинали се преместили в Анани. В отговор папата назначил двадесет и девет нови кардинали, свои привърженици, в това число и свои родственици. Отцепниците се събрали за избор на нов папа във Фонди, на неаполитанска територия, където на 20 септември 1378 година избрали французина кардинал Роберт Женевски, който приел името Климент VII (1378-1394). По-късно той влязъл в списъка на антипапите. След като Урбан VI анатемосал антипапата и неговите кардинали, същото извършил и Климент VII по отношение на Урбан VI. По тази начин църковният разкол станал свършен факт[69]. Той продължил четиридесет години и влязъл в историята под името Великият разкол (1378-1417). Климент VII, чиято резиденция била във Фонди, в началото на 1379 година се преместил в Неапол, а през юни същата година окончателно се установил в Авиньон. Законността на Урбан VI признавали Свещената Римска империя (Германия), Унгария, Полша, скандинавските страни и Англия. Послушание на Климент VII изразили църквите на Франция, на държавите от Пиренейския полуостров, на Неапол и Сицилия и на Шотландия. През есента на 1389 година починал папа Урбан VI. Мнозина, в това число и самият Климент VII, смятали, че с това единството на Римокатолическата църква ще бъде възстановено и той ще бъде признат за единствен папа. Изяснило се обаче, че разколът е много по-дълбок. Римските кардинали бързо стигнали до съгласие и избрали за папа кардинал Пиетро Томачели, който приел името Бонифаций IX (1389-1404). Последен римски папа през периода на Великия разкол бил венецианеца Григорий XII (1406-1415). При встъпването си на престола той заявил, че е готов да се откаже от трона, ако така постъпи и авиньонският папа. Авиньонските кардинали след Климент VII избрали за папа испанеца Педро де Луна, който приел името Бенедикт XIII (1394-1423). През 1407 година в Савона (на запад от Генуа) трябвало да се проведат преговори между двамата папи за възстановяване единството на Църквата. Папите влезли в града с войските си и тяхната лична среща така и не се състояла[70]. Това показало, че те, ръководени само от добри подбуди, няма да могат да се договорят. Под влияние на Парижкия университет френският крал станал също така привърженик на единството в Църквата. Той обсадил Авиньон и Бенедикт XIII трябвало да бяга отначало в Прованс, а след това при испанците. Все по-силно ставало съборното движение, към което се присъединили повечето кардинали и на двамата папи. Общоприето станало мнението, че разколът може да бъде прекратен само чрез събор и това ще бъде подходяща възможност за осъществяване и на църковна реформа: подобряване на богослужебния ред и църковното управление, реформиране на курията и уточняване на църковното учение.

Избягалите от Григорий XII седем кардинали и изоставилите Бенедикт XIII шест кардинали заедно свикали събор, който бил открит в храма на град Пиза на 25 март 1409 година. Пизанският събор представлявал съвещание, което се провело под ръководството на колегията на кардиналите. Нито един от папите не признал събора за законен и все пак в него взели участие двадесет и четирима кардинали, около сто епископи и много абати и каноници. Процесът срещу папите, който се провел на събора, завършил с тяхното низложение и те били отлъчени от Църквата като отявлени разколници, еретици и клетвопрестъпници. Основната фигура на събора бил енергичният кардинал Балтазар Коса. По негово предложение Пизанският събор избрал за папа архиепископа на Милано под името Александър V (1409-1410)[71]. Папата утвърдил декретите на събора и го закрил, като обявил, че нов събор, който ще бъде свикан след три години, ще се заеме с църковната реформа. Александър V, който по-късно попаднал в списъка на антипапите, преместил своята курия в Болоня. Той се оказал компромисна фигура, защото след няколко месеца починал. Кардиналите в Болоня избрали за негов приемник Балтазар Коса, човек с тъмно минало, който на младини бил пират. Той също попаднал в списъка на антипапите. Новият папа приел името Иоан XXIII (1410-1415). Обаче нито римският, нито авиньонският папа не обърнали внимание на решенията на събора в Пиза. Нито един от тях не смятал да се отрече от престола. По този начин начело на Църквата се оказали едновременно трима папи. Впрочем такъв прецедент вече имало в историята на Римокатолическата църква. През 1046 година на папския престол се озовали едновременно папите Бенедикт IX, Григорий VI и Силвестър III[72]. Това много трудно се съчетава с учението за папската непогрешимост, но този въпрос ще разгледаме в друго наше изследване. Императорът на Свещената Римска империя (Германия) Сигизмунд (1410-1437), който освен това бил крал на Унгария и на Чехия, искал да възстанови единството на Църквата в духа на концилиаризма (съборността). Спомняйки си за опита на византийските и франкските императори, той сам станал инициатор за свикването на Вселенски събор. В същото време и Иоан XXIII се надявал на църковно признаване от страна на императора и събора. В съответствие с договореност, постигната между Иоан XXIII и Сигизмунд в град Комо, през есента на 1413 година императорът отправил призив към западното християнство, в който съобщил за свикването на Вселенски събор в град Констанц, на границата между Германия и Швейцария. През декември 1413 година и Иоан ХХІІІ обявил за свикването на събора.

Шестнадесетият Вселенски (Констанцския) събор (1414-1418) трябвало да бъде открит на 1 ноември 1414 година и да протече при следния дневен ред:

1. Преодоляване на „Великия разкол”.

2. Реформа на Църквата „in capite et membris” (тоест „в главата и членовете”).

3. Преодоляване на ересите[73].

На 28 октомври 1414 година папа Иоан ХХІІІ пристигнал в Констанц. Обаче той се държал предпазливо и нямал доверие на императора. Затова още на 15 октомври сключил тайно съглашение с австрийския херцог Фридрих, съгласно което последният бил назначен от папата за командващ войските на Римската църква с възнаграждение от шест хиляди гулдена на година. В замяна Фридрих се задължил да осигури въоръжената защита на папата в Констанц.

На 5 ноември 1414 година Иоан ХХІІІ тържествено открил Шестнадесетия Вселенски събор, като го обявил за продължение на събора в Пиза. Представителите на висшето духовенство пристигнали със закъснение. Самият Сигизмунд пристигнал в Констанц преди Рождество Христово 1414 година. Скоро обаче съборът станал най-многочисленият форум на Средновековието. На него присъствали лично или били изпратили свои представители трима папи, трима патриарси, двадесет и девет кардинали, тридесет и трима архиепископи, сто и петдесет епископи, представители на монашеските ордени и на университетите. От светските владетели присъствали императорът на Свещената Римска империя и крал на Унгария и Чехия Сигизмунд, херцозите на Бавария, на Австрия, на Саксония, на Мекленбург и на Лотарингия, а кралете на Франция, Англия, Шотландия, Полша, Швеция, Дания, Норвегия и Неапол изпратили свои представители. На събора от самото начало господствал духа на концилиаризма (съборността). По време на съвещанията основна роля играели не кардиналите, а епископите. До март 1415 година председателствал Иоан ХХІІІ, но на хода на събора оказвал влияние и императорът[74].

Има още