Драган Бачев

На другия ден след обнародването на „Pastor aeternus” – 19 юли 1870 година, избухнала френско-пруската война и френските войски били отзовани от Рим. Войната завършила с тежко поражение за Франция и с абдикацията на Наполеон III, както и със създаването на единна Германска империя начело с протестантска Прусия. На 20 септември 1870 година италианската кралска армия влязла в Рим и също така заела останалата част от Папската държава. При всенародното гласуване, което било проведено в началото на октомври, огромното болшинство от населението се изказало за присъединяването на Рим и обявяването му за столица на кралство Италия.

На 20 октомври 1870 година папата отложил Двадесетия Вселенски събор за неопределено време, уединил се във Ватиканския дворец и се обявил за затворник. В своята енциклика от 1 ноември 1870 година Пий IX отлъчил от Църквата „похитителите на Рим”.

Въпреки враждебното отношение на папата, италианският парламент на 13 май 1871 година приел така наречения гарантиен закон, който обявил папата за лишен от светска власт. Законът признавал, че глава на Католическата църква е папата, той гарантирал неприкосновеността на неговата личност и обезпечавал пълния му суверенитет като глава на Църквата[113]. Папата свободно и без ограничения можел да установява дипломатически отношения с отделните държави, свободно да контактува с епископите от целия свят. Запазвало се правото му да назначава италианските епископи, при което от тях не се изисквало да дават клетва за вярност към държавата. За резиденции на папата и на курията били оставени Ватиканския дворец, Латеранския дворец и замъка Гандолфо. Като компенсация за издръжка на курията, на Пий IX били предложени три милиона двеста двадесет и пет хиляди лири годишно. Обаче папата в своята енциклика от 15 май 1871 година „Ubi nos” отхвърлил гарантийния закон и не признал Италианското кралство. Той не приел също така финансовата компенсация, защото по този начин все пак би узаконил новото положение. Папата отново се обявил за затворник. Всичко това не попречило на Виктор Емануил II да се премести от Флоренция в Рим и да обяви за своя резиденция бившия папски дворец Квиринале. Този акт също така потвърждавал, че вместо папата символ на италианското единство ставал краля на Италия[114].

С провъзгласяването на догмата за главенството и непогрешимостта на папата Двадесетият Вселенски (Първи Ватикански) събор разширил още повече пропастта, която разделяла Запада от Изтока, Римокатолицизма от Православието, затова той не може да бъде сравняван със съборите на едната, свята, съборна и апостолска Църква от древността.

След Двадесетия Вселенски събор непримиримата опозиция начело с Иохан Дьолингер създала в Германия, Швейцария и Нидерландия така наречената Старокатолическа църква[115].Старокатолиците сами посвещават в сан епископите си и не признават върховната власт на папата, догмата за папската непогрешимост и за непорочното зачатие на св. Дева Мария. За основа на тяхното вероучение служат решенията на първите осем Вселенски събори и догматите на Църквата, приети преди 1054 година.

Преди да се спрем на историята и решенията на Двадесет и първия Вселенски (Втори Ватикански) събор (1962-1965) трябва, макар и съвсем накратко, да отбележим две важни събития в живота и дейността на Римокатолическата църква, които станали през първата половина на ХХ век.

Първо, на 14 февруари 1929 година между италианското правителство на Бенито Мусолини и Светия престол (държавния секретар Гаспари) бил сключен конкордат. В съответствие с него Италия признала суверенитета на папата над град-държавата Ватикана. По този начин била възстановена, в миниатюрни размери, някогашната Папска държава. Територията на град-държавата Ватикана (Stato della città del Vaticano) включвала площад „Св. Петър” с едноименната катедрала, Ватиканския и Латеранския папски дворци, както и замъка Гандолфо. Конкордатът бил допълнен от финансово съглашение, според което Италия се задължавала да изплати на Светия престол седемстотин  и петдесет милиона италиански лири веднага и същевременно да отпусне петпроцентов държавен заем в размер на един милиард италиански лири[116].

Второ, на 1 ноември 1950 година папа Пий XII (1939-1958) в апостолическата си конституция „Munificentissimus Deus” провъзгласил догмата за възнесение с тяло на св. Дева Мария. Този догмат всъщност е логично продължение на провъзгласения през 1854 година догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария. С това пропастта между учението на Римокатолическата църква и Православието станала още по-голяма.

След смъртта на Пий XII, на 9 октомври 1958 година, на конклава, който бил открит на 25 октомври същата година пристигнали петдесет и един кардинали. Оформили се две групи кардинали: интегристи (консерватори), които желаели да бъде продължен курса на Пий XII (лидер – кардинал Отавиани) и прогресисти, радетели за реформи в Римокатолическата църква (лидер – кардинал Сири). На четвъртия ден от работата на конклава патриархът на Венеция, 77-годишния Анджело Ронкали, получил тридесет и шест гласа и бил избран за папа, като приел името Иоан XXIII (1958-1963), а пиратът-папа, който бил отстранен на Констанцския събор в 1417 година, бил обявен за антипапа. Интересно е да се отбележи, че Анджело Ронкали от 3 март 1925 година до 24 ноември 1934 година е бил апостолически делегат в България. Апостолически делегати се наричат пратениците на Ватикана в онези държави, в които има малък брой католици, за разлика от нунциите, които се изпращат в държави с преобладаващо католическо население[117].

На 25 януари 1959 година в реч пред консисторията Иоан XXIII обявил своята програма, с която предизвикал всеобщо удивление: 1) свикване синода на Римската епархия; 2) провеждане на Вселенски събор; 3) реформа на църковното право.

Решението за свикването на Вселенски събор прозвучало като сензация. Навремето Пий IX отложил за неопределен срок Първия Ватикански събор, който така и не бил завършен.

Като съществена част на своята програма Иоан XXIII формулирал, за пръв път през юни 1959 година, аджорнаменто (aggiornаmento). Аджорнаменто означавало чрез обновление и модернизация Римокатолическата църква да се приобщи към проблемите на съвременния свят. Иоан XXIII обичал, за да изрази смисъла на аджорнаменто, да използва следното сравнение: Римокатолическата църква той сравнявал с катедрала, която отдавна не е била проветрявана. За да могат хората в нея свободно да дишат и да се чувстват добре, трябва да се отворят прозорците, в катедралата трябва да влезе свеж въздух. Друга любима мисъл на папата била: още от времето на император Константин Велики върху престола на св. Петър се е натрупал много прах. Той трябва най-после да бъде изтупан.

На 25 декември 1961 година папа Иоан XXIII със своята апостолическа конституция „Humаnаe salutis” свикал Вселенски събор, като едновременно с това обявил Двадесетия Вселенски (Първи Ватикански) събор за закрит. По този начин папата възпрепятствал стремежа на интегристите да разглеждат този събор като продължение на Първия Ватикански[118]. Иоан XXIII поканил останалите християнски църкви да изпратят свои представители на събора. Откриването на Двадесет и първия Вселенски (Втори Ватикански) събор (1962-1965) папата насрочил, със своето решение („Concilium”) от 2 февруари 1962 година, за 11 октомври 1962 година[119].

За тържественото откриване на Втория Ватикански събор в катедралата „Св. Петър” се събрали две хиляди петстотин и четиридесет съборни отци. Заседанията на събора се провеждали в същата катедрала. Това бил най-многолюдния събор в историята на Римокатолическата църква. За пръв път осемнадесет други християнски църкви приели поканата на папата и изпратили свои наблюдатели на събора. В своята реч при откриването Иоан XXIII заявил, че задачата на събора се състои в обновяването на Църквата, в нейната разумна реорганизация. Приток на свеж въздух в Църквата може да се осъществи не чрез обявяване на нови догмати, а чрез ясно и съвременно изложение на религиозните истини. Действително Втория Ватикански събор не приел нито един нов догмат [120].

Първата сесия на събора продължила от 11 октомври 1962 година до 8 декември същата година. Тя имала тридесет и шест заседания. Съборът излязъл с послание, в което се говорело не за „тържествуващата Църква” а за „служещата”, за достойнството на човека и за мира между народите и социалната справедливост.

На първата сесия били внесени за разглеждане пет проекта (схеми): за литургията, за източниците на Божието откровение, за средствата за информация, за единството с източните (православните) църкви и проект за структурата на Църквата, който носел името „De ecclesia” и бил един от основните проекти на събора. Накрая всички проекти били върнати в подготвителните комисии за доработка. След закриването на сесията, отчитайки натрупания опит създадената комисия съкратила числото на предварителните проекти от седемдесет и три на седемнадесет.

Има още →

Драган Бачев

В поведението на папата отново се сблъскали политически и църковни интереси, при което преобладавали първите. Той, по същество, желаел успеха на протестантските князе в борбата им против католическия император. Отношенията между Карл V  и папата се изострили твърде много и само смъртта на Павел III попречила да се разрази конфликт между двамата.

Болшинството от кардиналите желаели съборът да продължи. Те избрали за папа един от тридентските легати, кардинал Джовани дел Монте, който приел името Юлий III (1550-1555). Новият папа провеждал миролюбива и проимператорска политика и в 1551 година върнал събора в Тридент, където започнала неговата втора сесия (1551-1552). На нея вече се появили и немските епископи, но поради новата война, този път не пристигнали френските епископи. Войските на Шмалкалденския съюз начело с Мориц Саксонски, в съюз с френския крал нахлули в Южна Германия и принудили Карл V да се оттегли от Инсбрук (Тирол). Появата на протестантските войски разпръснала събора, чиято втора сесия не свършила никаква полезна работа. На нейните заседания дори не се водели никакви сериозни дискусии с протестантските делегати[102].

Фердинанд I (1556-1564), братът на Карл V, от името на императора, но без участието на папата, даже въпреки неговото противодействие, провъзгласил в 1555 година Аугсбургския религиозен мир. Райхстагът признал равноправието на последователите на лутеранското вероизповедание, като предавал правото за избора на религията на князете и градовете. Те трябвало да решат признават ли на своята територия лутеранството или тридентските догмати. Принципът “cuius regio, eius religio” („чиято е територията, негова е и религията”) по онова време благоприятствал Реформацията, защото хората, живеещи във владенията на княза, който бил приел новата вяра, били длъжни да изповядват същата вяра. Новите светски феодали, които получили до 1552 година църковни земи, можели да ги задържат, но по-нататъшната секуларизация била забранена. Аугсбургският религиозен мир, като признал Реформацията, завършил на основата на статуквото първия етап на религиозното движение. От това признание били изключени калвинистите и радикалните направления на Реформацията (анабаптисти и други). След всичко това вече не ставало и дума за обединение. Компромисът окончателно бил снет от дневния ред вследствие на това, че Карл V, уморен от постоянните войни, в 1556 година абдикирал: в Испания – в полза на сина си Филип II (1556-1598), а в Германия – в полза на по-малкия си брат Фердинанд I (1556-1564). Последният повече симпатизирал на протестантите, отколкото на привържениците на Тридент. След смъртта на Юлий III на папския престол бил избран кардинал Джанпиетро Карафа, който приел името Павел IV (1555-1559)[103]. По това време Римокатолическата църква се намирала в катастрофално положение. Вярна на папата оставала само южната част на Европа (Пиренейския полуостров и Италия). Във Франция, Австрия и Унгария, а така също и в Полша Реформацията завоювала нови позиции, а на север от тези страни тя удържала окончателна победа.

В 1559 година Павел IV за пръв път публикувал списък на забранените книги, папският „Индекс”, който оттогава започнал да се публикува редовно. Инквизицията и „Индекс”-а станали мощно оръжие за защита на тридентските решения и за преследването на несъгласните с тях.

Тридентският събор бил завършен от папа Пий IV (1559-1565), при когото започнала и контрареформаторската реставрация. Папата застанал начело на партията на реформаторите, защото разбирал, че ако реформите бъдат осъществени не под негово ръководство, това ще нанесе удар на учението за папското главенство. За свой най-близък съмишленик той избрал отначало кардинал Мороне, а след неговата смърт – своя племенник, кардинал Карло Боромео. Боромео пръв започнал да се нарича кардинал-държавен секретар. Под негово влияние папа Пий IV заел проимператорска, проавстрийска позиция, като разчитал заедно с императора да започне контрареформацията. Боромео след смъртта му бил обявен от Римокатолическата църква за светец и неговата личност станала символ на безпощадна борба против протестантството.

В 1562 година Пий IV открил третата сесия на Тридентския събор (1562-1563). Папата взел в свои ръце осъществяването на реформата, тъй като император Фердинанд I нямал реална власт в Италия. За обединение с протестантите вече никой не мислел. Обаче относно провеждането на вътрешна реформа в Римокатолическата църква, се появили сериозни различия във вижданията. На събора испанците се изказали за разширяване правата на епископата. Френските епископи, които се борели против хугенотите, защитавали „галиканските свободи” в духа на концилиаризма. Предложенията на немската нация били изложени от императора – причастяване под двата вида, използване по време на литургията на националния език и отмяна на целибата.

За председателстващ на събора Пий IV назначил кардинал Мороне. За постигане на успех в работата Мороне искал първо да се стигне до съгласие относно същността на реформата. С испанския и френския крал се постигнал компромис, също както и с Фердинанд I в Инсбрук. След всичко това последната сесия на събора преминала действително в конструктивен дух и завършила с приемането на значителни реформи [104]. Декретът за духовните тайнства предписвал да се възстанови религиозната дисциплина на духовенството. Постановлението за постоянното местоживеене на висшето духовенство в средищата на епархиите им, задължавало епископите да се намират в своето епископство и да следят за религиозния живот, за морала и нравствеността на свещенослужителите и за изпълнението на задълженията им. Сред реформаторските решения, свързани с духовенството, най-значително било постановлението за създаване на семинарии. Съборът предписвал, по възможност във всяка епархия да бъде създадена семинария за подготовка на свещенослужители. Най-после на папството станало ясно, че само всестранно образовани свещеници с висок морал и пламенна религиозност биха могли да провеждат в живота духа и реформите на събора и да премерят сили с протестантските проповедници. Що се касае до по-рано приетите догматически постановления относно учението за благодатта, била отменена продажбата на индулгенции и били приети нови декрети за опрощаването на греховете, за чистилището и за почитането на светиите. Декретът за светостта на брака укрепвал авторитета на брачните отношения, сключени пред лицето на Църквата. Отново се забранявало натрупването на доходи и църковни блага (cumulacio beneficiorum).

В 1563 година съборът завършил. Резултатите от неговата работа, която продължила с прекъсвания почти две десетилетия и до днес, с малки промени, съхраняват своята сила. Те могат да бъдат сведени до следното:

1.Католическите догмати окончателно били отделени от протестантските. Още тогава те получили, в общи линии, своя днешен вид.

2.Съборът закрепил и окончателно утвърдил иерархията на Римокатолическата църква.

3.Със създаването на семинарии било осигурено бъдещето на Църквата [105].

Изключително право и задача на папата било тълкуването и изпълнението на Тридентските декрети, определяне нормите на вярата и морала. Към края на събора се засилило разбирателството между папата и католическите князе. Пий IV станал първия папа от времето на Григорий VII, който съзнателно се отказал от стремежа да постави Църквата и папството над светската власт. По този начин той съзнателно сложил край на антикняжеския курс на църковната иерархия и я подтиквал към повсеместно взаимодействие с държавната власт.

През януари 1564 година папа Пий IV утвърдил декретите на Тридентския събор. От догматическите постановления той съставил така нареченото Тридентско изповедание, пред което трябвало да полагат клетва всички епископи и ръководителите на монашеските ордени. За осъществяването на постановленията на събора, папата в същата година създал съборна кардиналска конгрегация.

Постановленията на Тридентския събор не били признати навсякъде. Безусловно те били приети само в малките италиански държавици. След това тяхното признаване потвърдили Савоя, Португалия, Австрия и Полша. В другите държави съборните постановления или били признати с някои забележки, или били посрещнати с пълно мълчание. Франция открито отказала да приеме приетите от събора декрети, тъй като виждала в тях нарушаване на „галиканските свободи”. Отделните владетели подписали с папата конкордати.

След Тридентския събор, в продължение на триста години не бил свикван нов Вселенски събор. Независимо от огромното му значение за Римокатолическата църква той не оказал никакво влияние както на Изток, така също и върху протестантизма. Поради това и този събор трудно може да бъде поставен редом със съборите на древната Църква.

Има още →