ПРИЧИНИ ЗА РАЗДЕЛЕНИЕТО НА ЦЪРКВАТА*

Ангел Кръстев

Ангел КръстевТази година се навършват 940 години от разделението на Църквата на Източноправославна и Римокатолическа (статията е писана през 1994 година, бел. на авт. на блога). Някои историци считат като причина за този печален факт прекомерните амбиции и високомерие на константинополските патриарси Фотий (820-891) и Михаил Керуларий (1043-1058). Пишейки за културния подем на Източната империя през IX век, видният историк професор В. Левченко между другото отбелязва: „Вожд на литературното възраждане през IX век е патриарх Фотий (820-891), голям държавен деец, който подготвил с борбата си против римския папа разделянето на формално единната Християнска църква на западна и източна[1]„. А за патриарх Михаил Керуларий същият историк пише, че „завършил бързо окончателния разрив с Рим[2]

Схващането, което хвърля цялата отговорност за печалното разделение на Църквата върху православните, се поддържа предимно от католическите богослови. За тях възникналата схизма е едностранен акт на неподчинение от страна на константинополските патриарси спрямо римския папа.

Според протестантските богослови и историци главна причина за разделението на Църквата са възникналите недоразумения и спорове по несъществени догматически и богослужебни различия между Източната и Западната църква.

За православните богослови схизмата винаги е била акт, „обоснован от редица социално-икономически и политически причини, преди всичко от острата борба между цариградските патриарси и римските папи за власт, за църковни доходи и политическо влияние”[3], от изстиване на братската християнска любов между представителите на двете църкви.

И наистина, само с изстиване на тази първоначална християнска любов бихме могли да си обясним лекотата, с която била забравена вярата в триединия Бог и изкупителното дело на Спасителя и се отдавало по-голямо внимание на онова, което е разделяло двата свята.

Проследявайки дългия път на постепенната подготовка на схизмата, виждаме, че в нея се преплитат политически, национални и религиозни интереси. И за да бъдем безпристрастни, ще трябва да посочим причините за подготвяното от векове разделение и върху кого пада отговорността за него чрез провъзгласяването на схизмата.

Споровете в Църквата се водят тогава между духовните предстоятели – между римския папа на Запад и константинополския патриарх на Изток.

Първоначалното разделение на империята при Диоклетиан имало само административно значение. То станало причина за самостоятелен стопански и религиозно-културен живот, който по-късно се превърнал в незачитане, недоверие и вражда. Схизмата е една от последиците на това разделение, което се затвърдило още повече след преместването столицата на империята от Рим във Византион през 321 година. От този момент започнало съперничеството за първенство в църковния живот и началото на зараждане на схизмата[4].

В бурните времена на нахлувания на варварски племена в Западната римска империя и падането ѝ под ударите на остготите в съзнанието на населението се издигнал авторитетът на римския папа като единствен негов закрилник. А желанието на император Юстиниан да наложи властта си на Запад имало само временен характер. Той станал причина за ориентирането на римския първосвещеник към новите западни държави и оттук за задълбочаване на антагонизма между Изтока и Запада.

Император Юстиниан нямал намерение да оставя църковните дела в ръцете на папата, а сам се разпореждал с папския престол, като дори утвърждавал избора на папите[5]. Това накарало папата да потърси и намери нов съюзник в лицето на френските крале.

Самото основаване на папската държава през 755 година е друг важен момент в отношенията между Изтока и Запада. Фактът, че папата става светски владетел, означавал, че авторитетът му сред останалите светски господари нараства и посредничеството му след време ще бъде търсено и от византийските императори.

Провъзгласяването на Карл Велики за император през 800 година и възобновяването при Отон I (962 година) на Западната римска империя, наречена по-късно „Свещена римска империя“, окончателно разделят политически двата свята.

Налице била национална омраза между гърци и латинци много преди окончателното политическо разделение на империята. Латинците демонстрирали надменност и превъзходство. Гърците пък презирали латинския език и се смеели на културната изостаналост на западния латински свят. Патриарх Фотий нарича дошлите в България западни духовници „мъже от мрака изпъкнали“[6], а император Михаил III в едно писмо до папа Николай I нарича латинския език „варварски“.

Към политическите и националните причини за отдалечаването на Изтока от Запада с течение на времето се прибавят и възникналите местни обичаи в култа на двете църкви. Те водят до различни схващания по църковно-богословски, догматически и дисциплинарни въпроси. Въпреки тези различия дълго време двата свята са живели в мир, като не са считали тия различия като повод за нарушаване на църковното единство.

Първият повод за недоразумения и спорове между Източната и Западната църква бил спорът за празнуването на Пасхата. Източната църква до IV век празнувала Пасхата ведно с юдеите, тоест на 14 нисан, в който и ден да се случи тази дата. Този обичай се основавал на преданието на апостолите Иоан и Филип. По тази причина източните християни били наречени четиридесетници. На Запад пък Пасха се празнувала в първия неделен ден след 14 нисан, за да не се празнува християнската Пасха заедно с юдейската. Тази практика се основавала на преданието на първовърховните апостоли Петър и Павел. Въпросът за празнуването на Пасха бил окончателно решен на Първия вселенски събор в Никея в 325 година. Друг спорен въпрос бил този за приемането на еретиците. До IX век, макар и да е имало спорове по този въпрос, никой не е смятал, че заради тях трябва да бъде нарушен мирът и църковното единство. Официално били поставени култови различия между двете църкви на Трулския събор (692 година). Основавайки се на по-стари определения, отците на събора осъдили както източната, така и западната практика.

По-важни западни практики, които осъдил Трулският събор, били:

1) безбрачието на духовниците (51 апостолско правило, 13 трулско); 2) ядене на кръв и убити животни (63 апостолско правило, 67 трулско); 3) постът в съботни дни (66 апостолско правило, 67 трулско); 4) яденето на яйца и сирене в събота и неделя през св. Четиридесетница; 5) изобразяването на Спасителя като Агнец (89 трулско).

Каноните на пето-шестия Трулски събор били санкционирани и приети от VII Вселенски събор, но въпреки това Западната църква не ги въвела в своята практика.

След обявяването на схизмата между Източната и Западната църква патриарх Михаил Керуларий изброява 28 отклонения в латинската практика.

В акта за отлъчване на Източната църква Западната също регистрирала отклонения у гърците.

При започналите диспути по литургичните различия се появили най-много разногласия за употребата на безквасния хляб, а в областта на догматиката – въпросът за изхождане на Светия Дух и от Сина. По този начин двете страни се обвинявали взаимно в ереси, приписвайки си неща, каквито в действителност нямат. В крайна сметка като основание за тези взаимни нападки и обвинения в ереси лежи различното схващане за култа в Източната и Западната църква. За Източната църква култът е огледало на догмата и поради това само вселенският събор може да го измени. За Западната църква култовите форми имат временно значение и могат да се изменят според нуждите.

Наред с култовите различия голяма роля за разделението на църквите изиграват и различията от догматичен характер, специално спорът за Filioque[7].

Въвеждането на формулата „филиокве“ било наложено не от богословски съображения, а от практически мотиви. Съборите, които приели тази формула, били председателствани от императори. Папа Бенедикт VIII (1012-1024) въвел тази формула в Символа на вярата по искане на германския император Хайнрих II при коронясването му в Рим.

Намесата на светската власт усложнила разглеждането на въпроса за изхождане на Светия Дух и от Сина.

Съществена роля за взаимното отчуждаване между Римската и Константинополската църква са допринесли различията им за отношението между светската и духовната власт и за църковното управление.

Още от дълбока древност Римската църква се е ползвала с почитта на всички църкви като църква с апостолско приемство и то на първовърховните апостоли Петър и Павел. Като такава тя била смятана за пазителка на апостолското предание. Поради това е сочена от някои писатели за пример на другите църкви и те препоръчват да се спазва преданието, което тя пази[8]. Мисълта у някои западни писатели, че Църквата трябва да има свой видим глава, е била поддържана и използвана от папите, за да наложат идеята за приматството си над цялата Църква. А обичаят на западните църкви да се обръщат към Рим за решаване на някои спорни въпроси бил изтълкуван от папите като признание на тяхната власт над тия църкви.

Третото правило на Втория вселенски събор (381 година) дало титлата митрополит на константинополския духовен глава и го приравнило по достойнство непосредствено след римския, поради политическото значение на този град като столица – нов Рим[9], макар че бил подчинен на митрополита на Ираклия. Четвъртият вселенски събор (451 година) дал почетната титла патриарх на константинополския и иерусалимския епископи, макар че римският и александрийските митрополити предпочитали титлата папа[10].

Свиканият през 343 година събор в Сердика за пръв път дал юридически основания за правата на римския първосвещеник, основани на първенството на св. апостол Петър[11].

Възползвайки се от първенството си по чест, съгласно апостолската традиция, на своя престол папите успели да издействат от императорите узаконяване и на първенството им по власт.

По време на Втория Вселенски събор папите били вече толкова уверени в своята сила и значение, че папа Дамас протестирал срещу приравняването на константинополския епископ по чест с римския (3-то правило). Папите виждали в това правило, което още не давало никаква юрисдикция на цариградския епископ, опасно начало за издигане на един опасен съперник. Това се вижда и от отношението на папа Лъв I към 28 правило на Четвъртия Вселенски събор. Опозицията на този папа идвала не само от разбирането му, че римският папа е глава на цялата Църква, но и от страх от по-нататъшно издигане на цариградския патриарх и евентуално желание на последния да вземе мястото на римския папа.

Титлата „вселенски“ (οικουμενικος), която приемат константинополските патриарси от времето на Юстиниан насам, породила също протести у папите[12].

Образуването на папската държава е важна крачка за засилване претенциите на папите за главенство в Църквата. Отношенията между двете църкви се усложнили още повече.

Провъзгласилият се за крал на франки и лангобарди Карл Велики помогнал на папа Лъв III да затвърди положението си в Рим. За благодарност той получил от папата императорска корона в 800-та година. По този начин се създала нова Западна империя, която предизвикала недоволство в Константинопол. С коронясването на Карл Велики за император настъпило пълното откъсване на Италия и папата от Константинопол и преминаването му под протекцията на Запада.

През IX вeк папите започнали да основават властта си в Църквата върху един канонически сборник, известен под името Лъжеисидорови декреталии[13]. В него папата е представен като приемник на княза на апостолите – апостол Петър, поради което има пълна власт над цялата Църква. Всяка власт, която имат в своите църкви другите апостоли и предстоятели, идва от него; той свиква съборите и утвърждава техните решения; до папата се отнасят с апелация срещу решенията на местните събори; решенията на папата са окончателни. В отделните страни папата праща викарии или примаси.

На Изток положението на константинополския патриарх в това време също нараснало. Близостта му до императора го издигнала в очите на другите патриарси, които се отнасят към него с по-голяма почит. Патриарсите в Константинопол достигнали същото положение, каквото имали папите на Запад[14].

Докато на Запад папата успял да си извоюва самостоятелност и да наложи мисълта, че той държи в ръцете си духовната и светската власт, която раздава, то на Изток византийският император бил пълен господар в Църквата. Византийските императори най-безцеремонно се месели в църковния живот и това се отразило особено зле в отношенията между Римската и Константинополската църква, защото политическите интереси винаги диктували държанието на константинополския патриарх при тия спорове. Оттук е и голямото непостоянство в позициите на константинополския патриарх в борбата и споровете му с римския папа.

Възникналата схизма през IX век поради свалянето на патриарх Игнатий и възкачването на патриарх Фотий станала повод за конфликт между Източната и Западната църква. Привържениците на патриарх Игнатий не признали Фотий за патриарх. Те даже апелирали до папата за намеса в спора. Това дало повод на папа Николай I да наложи властта си и над Източната църква. За премахване на разкола император Михаил свикал събор през 861 година в Константинопол. На него били поканени както източните патриарси, така и папата. Изпратените от папата писма чрез своите делегати до императора и патриарха са проникнати от идеята за главенството му в цялата Църква. Особено недоволства той от факта, че императорът е извършил промени в Църквата без негово знание.

Въпреки това становище на папата присъстващите 918 епископи на събора признали Фотий за патриарх. Съборните решения били съобщени на папата. Патриарх Фотий в писмо защитил самостоятелността на Константинополската църква и упрекнал папата в това, че приема в общение избягали лица от църквата му, без те да имат представителни грамоти[15].

Недоволен от решенията на събора, папа Николай I свикал през 863 година събор в Рим, на който отлъчил патриарх Фотий, ако в срок от един месец не напусне катедрата. Съборните решения папата съобщил писмено на патриарха и императора. В писмото си до патриарх Фотий папата защитава първенството на своя висш авторитет в Църквата с дадените на апостол Петър пълномощия. Римската църква е глава на всички църкви. На нея е предоставена грижата да поддържа целостта на вярата… Всичко, което се утвърждава с авторитета на римския първосвещеник, трябва да се пази твърдо и неприкосновено…[16]

Още в самото начало на спора изпъкват двете непримирими гледища на църквите по въпроса за църковното управление. Докато патриарх Фотий в писмото си до папата иска санкциониране на задължителните за цялата Църква правила от вселенските събори, то папа Николай издига авторитета на римския първосвещеник и над вселенските събори.

Отношенията между Източната и Западната църква, тоест между патриарх Фотий и папа Николай се усложнили още повече с намесата на латинското духовенство в новооснованата Българска църква. То искало въвеждането на „целия религиозен обред на християнската вяра в употребление у българите, както те били наставени от светейшия папа[17]„. Това принудило патриарх Фотий да пренесе борбата срещу папата на чисто църковна почва, премахвайки булото на различията, образувани с течение на вековете между Източната и Западната църква[18].

През 867 година се състоял събор на източните патриарси, който осъдил отстъпленията на Римската църква, намесата ѝ в България и отхвърлил главенството на папата. Отхвърлени били още постът в съботни дни, целибата на клира, миропомазването само от епископ, изхождането на Светия Дух и от Сина и главенството на папата. Желанието на събралите се патриарси на събор било да спечелят на своя страна и император Людовик Немски. Изпратено му било за изпълнение решението на събора за свалянето на папата[19]. Дворцовите промени във Византия, заточението на патриарх Фотий и възстановяването на патриарх Игнатий довели до промени в отношението на Източната към Западната църква. От името на патриарх Игнатий и император Василий Македонянин били изпратени угоднически писма, с които канят папата на събор за осъждането на детронирания патриарх Фотий. Проведеният в края на 869 година и началото на 870 година (октомври 869-февруари 870 година) събор бил истинска победа за папата, каквато дотогава не е имал на Изток[20]. Признат бил папският примат.

Макар и удовлетворен от временната победа, папата само след няколко дни трябвало да претърпи пълно поражение относно властта си в Българската църква.

На свиканото извънредно заседание на на 4 март 870 година българските пратеници поставили открито въпроса на коя църква трябва да се подчиняват. Папските пратеници не очаквали поставянето му, но все пак отговорили, че е естествено да се подчиняват на Римската църква. След като въпросът бил  разгледан от друга страна, че българите там заварили гръцки свещеници и се търсят и други исторически основания за оставане на латинското духовенство в България, то гръцките представители го поставили на чисто политическа почва. Преди това папските легагати искали да решат въпроса с авторитета на папата, казвайки: „Св. апостолски престол не е избрал, нито чрез нас избира вас, които стоите, разбира се, по-долу, за съдии над своето дело, защото той сам тъкмо има право да съди цялата Църква…“[21] На тези папски претенции източните представители отговорили така: „Доста непристойно е дето вие, които се отказвате от Ромейската империя и се свързвате чрез договори с франките, запазвате (си) права за управление в царството на нашия господар. Поради това ние отсъждаме, щото българското отечество, за което узнаваме, че било по-рано под гръцка власт и е имало гръцки свещеници, да се върне сега отново чрез християнството пак на св. Цариградска църква, от която то било отделено чрез езичеството“[22].

На събора през 879-880 година папата реабилитирал патриарх Фотий. На този събор се забелязва разликата в авторитета на двамата първи епископи – римския и цариградския. И двете страни възвеличават своите първоиерарси. Гърците приели върховната власт както на патриарх Фотий, така и на другите патриарси, наричайки ги μεγίσται αρχιερευς, докато папските легати постоянно изтъквали абсолютното предимство на римския папа над всички останали епископи. Символът на вярата бил прочетен без формулата „филиокве“ и папските легати не протестирали[23].

Въпросът за Българската църква не бил решен по желание на западните представители. Той бил поставян на няколко пъти от папските легати, но източните им отговорили така: „Трябва да се надяваме, че Бог ще помогне на нашия император да подчини под властта си всички страни на света, и тогава той ще направи ново разпределение на диоцезите и ще удовлетвори желанията на всички висши патриарси“[24].

През втората половина на X век е налице едно отчуждаване на папството от Изтока. След въвеждането на „Филиокве“ в Символа на вярата патриарх Сергий I (999-1019) зачеркнал името на папата от диптихите на Цариградската църква[25].

Император Василий II Българоубиец направил опит да подобри отношенията между двете църкви. За целта той искал с пари да купи съгласието на папата да признае „вселенския“ титул на цариградския патриарх. Папа Иоан XIX бил готов на отстъпки, но против готовността му се надигнала същинска буря от страна на западните монашески среди. По този начин била осуетена и последната възможност за помирение между двете църкви, а окончателното им разделение било само въпрос на време.

Ниският авторитет на папството през X век на Запад и общият църковен упадък предизвикали силна реакция сред монашеските среди. Появилото се клюнийско движение[26], ратуващо за здрава църковна дисциплина и освобождаване на папството от светската власт, издигнало авторитета му в духа на Лъжеисидоровите декреталии. Немските императори Хайнрих II и Хайнрих III поддържали това движение. Из средите на същото това движение бил и кардинал Хумберт, който в продължение на 20 години ръководил живота на Римската църква при няколко папи.

Щом папският престол бил зает от Лъв IX (1048-1054), също из средите на клюнийското движение, изгледите за мирно уреждане на споровете между двете църкви съвършено намалели. В същото това време Южна Италия представлявала (политическа) арена, в която се преплитали политическите интереси на Източната византийска империя и тези на германските императори и папата. Те търсели възможност за разширяване на владенията си за сметка на сарацини, нормани и лангобарди, които упорито се защитавали и нападали императорските и папските владения. За да откъснат византийските владения, папата и германският император организирали въстание в Южна Италия.

Поставяйки си за цел да подчини Южна Италия, папа Лъв IX стоял цели седем месеца в Беневент[27] и латинизирал гръцката църква там. Той свикал събор в Сипонто през 1050 година и свалил местния архиерей. След две години този град бил подчинен на Беневентския архиепископ и даже ръкоположил архиепископ за Сицилия. В тази си дейност папата остро критикувал гръцкия култ и специално духовенството, което водело брачен живот. Според него то било лош пример и пречка за прокарване на клюнийските реформи.

Цариградският патриарх Михаил Керуларий със загриженост следял поведението на папата. Като изтъкнат канонист за него духовната власт също така стояла по-високо от светската[28].

В отговор на папските провокации в Южна Италия и на дързостта на латинските монаси да пропагандират култа си в столицата Константинопол патриарх Михаил Керуларий затворил латинските църкви и манастири в града.

По желание на патриарха Охридският архиепископ Лъв изпратил послание до Транийския архиепископ Иоан в Апулия. В него били критикувани латинските култови практики и употребата на безквасен хляб при св. Евхаристия. Посланието на Охридския архиепископ Лъв било получено от кардинал Хумберт при визитата на Транийския архиепископ Иоан. То предизвикало голямо негодувание и в отговор на това били съставени три писма: на папата до патриарх Михаил Керуларий, диалогът на Хумберт и сборник от светоотечески текстове в полза на римските практики.

В изпратеното писмо до патриарха папата отговарял на обвиненията на патриарх Михаил Керуларий и Охридския архиепископ Лъв[29]. Това писмо било апотеоз на папското главенство. В него римският първосвещеник се счита за Христов викарий на земята. Kaто наместник Божи той държал в ръцете си цялата власт, дадена му от Самия Господ Иисус Христос. В писмото ca цитирани различни места от Свещеното Писание и св. отци за първенството на св. апостол Петър и третира Константинополската църква като дъщеря, която не показва респект към своята майка.

Диалогът на Хумберт бил пряк отговор на посланието на Охридския apхиепископ Лъв. Той станал известен още вкрая на 1053 година, но не допринесъл с нищо за изглаждане на различията.

Политическите интереси на папата и на византийския император диктували да се съюзят срещу общия враг норманите. Посредник за този съюз станал губернаторът на византийските владения в Южна Италия дук Аргир Мелит. Тъй като той бил привърженик на латинския култ и личен противник на патриарха[30], Михаил Керуларий се страхувал от посредничеството му. Той смятал, че папските църковни реформи, провеждани в лангобардска и норманска Италия, ще се проведат и във византийските владения[31].

Визатийското правителство искало съюз с папата. Този съюз му бил важен в две отношения: на първо място – за съвместни действия против норманите, и второ – за успешно сключване на мир с немския император Хайнрих. Папата и византийският император станали в този случай естествени съюзници. В този именно пункт се срещнали политическите интереси на Византия с църковните интереси на Рим.

Необходим бил преди всичко църковен мир. Папата се надявал, че само чрез устни преговори ще бъде постигнато тъй желаното помирение[32] и след като получил от патриарха и императора помирителни писма, той изпратил В Константинопол делегация. Тя била възглавявана от най-изтъкнатите му дипломати: кардинал Хумберт и канцлер Фридрих Лотарингски. Папските легати донесли писма за патриарха и императора. В Константинопол легатите намерили нов литературен противник в лицето на Никита Стифата, който написал съчинение „За безквасния хляб, съботния пост и брака на свещениците“[33].

Тонът на донесените писма от Рим бил в пълна хармония с държанието на папските легати. Облягайки се на императорския авторитет, те заели позата на съдии. Патриархът приел легатите в присъствието на митрополити и епископи. Той очаквал легатите да се държат скромно и да му отдадат дължимата чест. След като им били посочени местата между епископите според сана им лично от патриарха, те побързали да предадат носеното от тях писмо и демонстративно напуснали събора[34]. От съдържанието на папското писмо патриарх Михаил Керуларий разбрал защо е такова поведението на легатите. Станало му ясно, че е невъзможно съглашение и решил да няма повече работа с тях. Впоследствие обяснил решението си с това, че не считал за уместно да води преговори с римския престол за неща от първостепенна важност, без участието на Антиохийския и други патрарси, както изисквали древните църковни обичаи[35]. Но и без това обяснение всичко било ясно.

Опитите на императора да уреди нова среща с патриарха не дали резултат. Патриархът даже им забранил да служат литургия в Цариград.

Недоволни от смелото държание на патриарх Михаил Керуларий, папските легати предприели последната съдбоносна крачка. Към 9 часа сутринта на 16 юли 1054 година, когато народът и духовенството се събирали за богослужение в храма „Св. София”, папските легати се явили и поставили в олтара на св. престол акт за отлъчване на Източната църква. Излизайки от храма, легатите отърсили праха от нозете си, произнасяйки евангелските слова: „Виж, Боже, и съди“ (Мат. 10:14). След това направили разпореждания на латинските църкви в Константинопол, получили прощална аудиенция при императора, по време на която в присъствието на императора и съновниците му отново, само че словесно, анатемосали Източната църква.

Император Константин Мономах заедно с приближените си изслушал папските легати, дал им подаръци, в това число и за римския престол, и на 18 юли те напуснали Константинопол [36].

Арогантният език, на който бил написан актът за отлъчването на Източната църква, нанесените лични обиди на патриарх Михаил Керуларий и сътрудниците му предизвикали силно възмущение и шумни манифестации сред столичното население. По този начин било извършено подготвяното от векове разделение между двете църкви.

До този момент патриарх Михаил Керуларий мълчал. Ако делото е имало само църковен характер, то поведението на папските посланици по време на първата аудиенция би довело до враждебни действия от негова страна. Но в това дело били замесени и политически интереси, за чието изпълнение той сам се заел. Той не намерил друго средство, за да примири политическите интереси с църковните, освен да мълчи и да остави папските легати да си заминат без излишно раздразнение. Но след като вече папските легати си позволили публична гавра с Гръцката църква в лицето на нейния патриарх, мълчанието му било повече невъзможно. Трябвало да защити честта и правата на Църквата. Ден след заминаването на папските легати патриарх Керуларий се обърнал с молба към императора за връщането им. Император Константин Мономах и правителството му разбрали тази молба като готовност на патриарха да отстъпи на исканията на папските легати. За тази цел от името на императора било изпратено писмо, което застигнало легатите в Селимврия. Легатите, въведени в заблуда, помислили, че патриархът желае да се покае, последвали поканата на императора и се върнали в двореца. Там станало ясно за какво ги вика патриархът. Той искал от тях отговор c цел да утеши и намали предизвиканата от тях съблазън, нанесла оскърбление както на него самия, така и на предстоятелстваната от него Църква. Легатите били повикани да се явят в същия този храм „Св. София“, където са си позволили такава дръзка постъпка, да се отрекат от нея и анатемосат повредения Символ на вярата и извращаваното учението за Св. Троица. Папските посланици отказали да дойдат в xpaма „Св. София“, за което патриархът поискал от императора арестуването им. Правителството на император Константин Мономах било поставено в крайно деликатно положение. За целта на легатите било предложено да си заминат колкото може по-скоро.

На 20 юли 1054 година патриарх Михаил  Керуларий свикал голям събор в присъствието на упълномощени от императора лица, където бил изготвен самият акт за отлъчването и била произнесена анатема както против самия акт, така и против съставителите му. След това съборното решение било изпратено до източните патриарси с покана да се  присъединят към него.

Така бил извършен прескърбният факт  на църковното разделение, подготвян в продължение на столетия.

____________________

*Публикувано в Духовна култура, 1994, кн. 11, с. 7-16. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните  му права. Понастоящем, май 2013, авторът на статията е проф. д-р.

[1]. В. Левченко, История на Византия, С., 1948, с. 183.

[2]. Пак там, с. 238.

[3]. История средних веков, т. I, 1952, с. 498.

[4]. Herman Schuster, Glaube und Leben, Frankfurt/M., 1930, S. 99; T. Popescu, Genesa si evolutia schisma, in: Orthodoxia, 1954, № 2-3, Bucuresti, p. 167; В. Левченко, пос. съч., с. 30

[5]. W. Norden, Das Papstum und Byzanz, Berlin, 1903, S. 2.

[6]. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, т. I, Първо българско царство, ч. 2 – От славянизацията на държавата до падането на първото българско царство, С., 1927, с. 118; Migne, PG, t. CII, col. 725, 732-733, 736-737; вж. превода у митрополит Симеон Варненски, в Български старини, кн. V, 1917, с. 122, параграф 3 и 4.

[7]. Ревностен защитник на прибавката „филиокве” в Символа на вярата бил император Карл Велики. Той свикал събор в Аахен (809 година), който приел новата формула. Вж. T. Popescu, op. cit., p. 174.

[8]. Димитър Дюлгеров, Римският папа пред съда на Свещеното Писание и църковната история, С., 1924, с. 33.

[9]. Вж. W. Norden, Das Papstum…, S. 2.

[10]. Мотивите за признаването на константинополския и римския патриарх вж. у W. Norden, op. cit., S. 2.

[11]. Fr. Maasen, Der Primat des Bischofs von Rom und die alten Patriarchalkirchen, Bonn, 1853, S. 66.

[12]. Тази титла била дадена от Юстиниян Велики за пръв път през 587 година на константинополския патриарх Иоан и била почетна титла.

[13]. Той се приписва на испанския канонист Исидор Севилски.

[14]. Вж. W. Norden, op. cit., S. 3.

[15]. Ев. Смирнов, История на Християнската църква, ч. I, Варна, 1899, с. 438.

[16]. T. Popescu, op. cit., p. 182.

[17]. В. Н. Златарски, пос. съч., с. 109; Vita Nicolai, Migne, PL, t. CXXVIII, col. 609.

[18]. W. Norden, op. cit., S. 7.

[19]. Ibid., S 9; J. A. Hergenröther, Photius, Patriarch von Konstantinopel, Regensburg, 1867, Bd. I, S 650, 53.

[20]. W. Norden, op. cit., S. 9-10.

[21]. В. Н. Златарски, пос. съч., с. 137-138.

[22]. Пак там, с. 138-139.

[23]. T. Popescu, op. cit., p. 190.

[24]. В. Н. Златарски, пос. съч., с. 190.

[25]. J. A. Hergenröther, op. cit., p. 710-711, W. Norden, op. cit., S. 16.

[26]. По името на манастира Клюни в Южна Франция.

[27]. Протопресвитер Гав. Костельник, Римская Церковь и единство Христовой Церкви, в: Деяния совещания глав и представителей автокефальных церквей в связи с празнованием 500 летия автокефалии Руской православной церкви (8-18 юля 1948), т. I, Москва, 1949, с. 183.

[28]. W. Norden, op. cit., S. 21.

[29]. Migne, PL, CXLIII, col. 744-769. Epistola ad Michaelem Constantinopolitanum patriarcham adversus ejus et Leonis Achridani episcope inanditas praesumptiones et nimias vanitatis.

[30]. За съществуващия антагонизъм между патриарх Керуларий и дук Аргир няма точни сведения.

[31]. Н. Скабаланович, Разделенiе церквей при патриархе Михаиле Керуларiе, в: Христ. чтенiе, 1885, ч. I, с. 97.

[32]. W. Norden, op. cit., S. 29.

[33]. Niceta presbyter et monachus monasterii Studiorum qui praenominor Pectoratus Romanis de azymis et sabbatorum jejuniis et nuptiis sacedotum. Migne, PG, CXX, col. 1011-1012.

[34]. Migne, t. CXX, col. 785-788.

[35]. Migne, t. CXX, col. 816.

[36]. Migne, t. CXLIII, col. 1001-1002.

Изображение: авторът на статията, Ангел Кръстев. Източникhttp://shu-bg.net

ЗАЩО СЕ ОТКАЗАХ ОТ ПАПИЗМА*

Епископ Павлос Балестер-Конволие

Уводни думи от Иоан Санидопулос

Настоящият текст, автор на който е тогавашният иеродякон отец Павлос Балестер-Конволие, е публикуван в две части за първи път в списание „Кивот“ (юли 1953, стр. 285-291, и декември 1953, стр. 483–485).

Episkopus Pavlos Balesterre KonvolierПреди обръщането му към Православието и преди изпращането му в Мексико като епископ Павлос Назиански от Светия архидиоцез на Северна и Южна Америка, той е бил францискански монах. Но в Мексико този човек става жертва на мъченическа смърт. Новината за неговата смърт е отпечатана на първа страница на списание „Катемерини“ (4-ти февруари, 1984 година) и там се казва: „В Мексико е убит гръцкият православен епископ Павлос. От град Мексико получихме известие, че преди два дни е бил отнет животът на епископ Павлос Назиански от Гръцкия архидиоцез на Северна и Южна Америка. Той е бил убит от 70-годишен мексиканец, бивш военен, страдащ от психическо разстройство… Мексиканските власти не изключват възможността убиецът да е пристъпил към този акт вследствие на изблици на фанатизъм.“

Епископ Павлос е родом от Каталония, Барселона, освен това е възпитаник на семинариите в Атина и Халкидики. През 1953 година в Атина е ръкоположен за дякон, а през 1954 година – за свещеник. Започва служението си като свещеник най-напред в Константинопол (1954–1959), а след това – в православния Гръцки архидиоцез на Северна и Южна Америка. През 1970 година е ръкоположен за Епископ Назиански (в Ню-Йорк), който пребивава в митрополия в Мексико.

Неговото дело там като църковник, университетски професор и активен писател изпъквало със своите забележителни качества, но за съжаление завършило с преждевременната му смърт. Той бил убит през 1984 година в град Мексико, след края на отслужената света Литургия. Погребението му било проведено от архиепископ Яков, който се възхищавал от изключителната ревност и постоянство в делото на този епископ. Епископ Павлос Назиански не само доказал достойнството си за своето призвание, но чрез своята ужасна смърт като верен служител на Църквата станал и свидетел на Православието. През 2006 година, при своето посещение в Мексико, Негово Всесветейшество Вселенският патриарх Вартоломей нареди на митрополита на Мексико и Централна Америка Атинагор да пренесе в Константинопол мощите на покойния епископ Павлос Назиански и да ги положи при паметната плоча на епископа в предния двор на катедралния храм „Св. София“, издигнат от този паметен архиерей.

1. Откъде тръгна всичко

Моят духовен прелом в посока към Православието получи началото си един ден, докато пререждах каталозите в библиотеката на манастира, в който бях монах. Този манастир принадлежеше към Францисканския орден, основан в моята родна страна Испания. Докато подреждах някои стари текстове, засягащи Инквизицията, аз попаднах на един материал от 1647 година, който истински ме впечатли. Този текст представяше решение на Инквизицията, според което тя заклеймява като еретик всеки християнин, който има дързостта да вярва, приема или проповядва, че признава апостолската истинност на апостол Павел. Тази изумителна находка се оказа непоносима за моя ум. Веднага побързах да се успокоя с мисълта, че сигурно е някаква печатна грешка или вид фалшификация – нееднократно явление в Западната църква по времето на написването на тези текстове. Само че и смущението, и недоумението ми нараснаха още повече, когато направих проучване и се убедих, че решението на Инквизицията, споменато в онзи текст, е абсолютно неподправено. На практика два пъти преди това – конкретно през 1327 година и през 1331 година – папа Иоан ХХII и папа Климент VI са осъдили и заклеймили всеки, който дръзне да отрече, че през целия си апостолски живот апостол Павел е бил изцяло подчинен на църковната и монархическа власт на първия папа и властелин на Църквата, а именно – апостол Петър. Няколко столетия по-късно, през 1907 година – папа Пий Х, а през 1920 година – папа Бенедикт XV, са потвърдили тези анатеми и осъждания.  

Ето защо трябваше да изоставя всяка мисъл за евентуално неточно цитиране или фалшификация. Това обаче ме изправяше пред сериозно противоречие със собствената ми съвест.

Лично за мен беше немислимо да приема, че апостол Павел е бил зачеркнат и поставен под каквато и да било папска власт. За мен самостойното му апостолско дело сред народите, аналогично на което е апостолското дело на апостол Петър сред обрязаните, представляваше необорим факт, заявен пряко от Свещеното писание.

За мен нямаше съмнение какъв е той, тъй като екзегетическите писания на светите отци по този въпрос са ясни и категорични: „Павел, пише св. Иоан Златоуст, заявява своята равнопоставеност с другите апостоли и трябва да бъде сравняван не просто с останалите, а с първия сред тях в доказателство на това, че са равни по достойнство“. Отците категорично са единодушни, че „всички апостоли са като Петър, или по-точно – имали са дарени същите чест и достойнство“. Няма как някой от тях да е стоял по-горе от останалите, защото апостолското звание, дадено на всичките, е било „висше достойнство, връх на достойнствата“. Те всички са били пастири, а стадото – едно. И това стадо е било предвождано от апостолите в пълно съгласие помежду им. Ето защо за мен нещата бяха ясни и недвусмислени. При все това римокатолическото учение се противопоставяше на тези обстоятелства. Така аз за първи път в живота си бях изправен пред жестока дилема. Как трябваше да постъпя? От едната страна беше Библията и свещеното Предание, а от другата – учението на Църквата. Според римското богословие задължително условие за нашето спасение е да вярваме, че Църквата е истинска монархия и нейният монарх е папата. По такъв начин синодът на Ватикана, прегласувайки всички предишни постановления, е заявил официално, че „всеки, който заяви…, че Петър (считан за първия папа) не е получил от Христос първенство над апостолите и че не е видим глава на цялата Църква… да бъде анатема.“

2. Потърсих наставление от изповедника си

При този изблик на смущение в душата ми аз се обърнах към моя изповедник и му описах чистосърдечно цялата ситуация. Той беше един от най-известните свещеници в манастира. Първо се замисли известно време, защото очевидно му беше трудно да намери убедителен отговор, и накрая ми каза следните думи, които, да си призная, ме изпълниха с недоумение:

„Библията и отците са навредили на мисълта ти, чедо мое. Остави и едното, и другото настрана, съсредоточи се да следваш непогрешимото учение на Църквата и не позволявай да ставаш жертва на подобни мисли. Никога не позволявай сътворените от Бога, които и да са те, да смущават вярата ти в Бога и в Църквата.“

Той изрече своя отговор с много уверен тон и с това още повече увеличи моето объркване. Винаги съм бил убеден, че онова, което не може да бъде оставено настрана, е първо и преди всичко Словото Божие. Без дори да изчака реакция от моя страна, изповедникът ми продължи: „Вместо това ще ти дам списък с имената на някои прочути автори, в творчеството на които ще намериш успокоение и подкрепа за своята вяра.“ После ми зададе въпроса дали имам да го питам нещо „по-интересно“ и с това завършихме разговора си.

Няколко дни по-късно моят изповедник замина на проповедническа обиколка из църкви, основани от монашеския орден. Преди да тръгне, той ми остави списък с творби на споменатите автори и ме посъветва да ги прочета. Освен това поиска да му пиша, за да го осведомявам как се отразява върху мен прочетеното. При все че казаното от него изобщо не беше убедителен отговор за мен, аз все пак намерих тези книги и се заех да ги чета с максимално внимание и съсредоточеност. По-голямата част от книгите бяха богословски текстове и справочници за папски решения, както и за решения на Вселенските събори. Заех се с чистосърдечен интерес да проуча материалите, залагайки на Библията като мой единствен предводител: „Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми“ (срв. Псалом 118:105).

Колкото повече напредвах в прочита на тези книги, толкова по-ясна сметка си давах, че не съм имал ясна представа за естеството на моята Църква. Моето приемане в християнството и кръщението ми се осъществиха непосредствено след като завърших обучението си върху енцикликите, после се заех да изучавам философия, а по времето, за което ви разказвам тук, аз правех първите си стъпки в богословието. То ми откриваше една съвършено нова наука. Дотогава християнството и Римската църква бяха за мен една хомогенна смес, нещо абсолютно неделимо. В моя монашески живот аз бях съсредоточил вниманието си единствено върху външната страна на тези религиозни представи и не намирах повод да се вгледам задълбочено в базисните принципи, заложени във вътрешната структура на моята Църква.

3. Абсурдното учение за папата

Именно тогава, с този подбор от материали, предложени ми по мъдростта на моя духовен наставник, за мен започна да се разплита истинският образ и естеството на тази монархическа система, известна като Римска църква. Струва ми се, че и тук няма да бъде излишно да направя едно обобщено представяне на нейните основни характеристики.

На първо място, за римокатолиците християнската църква е „само една абсолютна монархия“, чийто монарх е папата, изпълняващ тази своя роля в цялата ѝ пълнота. На основата на папската монархия „се гради цялата власт и стабилитет на Църквата“, което иначе „би било невъзможно“. Папизмът е абсолютната опора на християнството. И още нещо – „папизмът е най-важното условие за съществуването на християнството“, тоест „той е негов връх и негова същина“.

Монархическата власт на папата като върховен предводител и видим глава, стълп и крепило на Църквата, всемирен и непогрешим наставник във вярата, наместник (викарий) на Бога на земята, пастир на пастирите и върховен архиерей, е изключително активна и господстваща, обхващаща всички учения и правомощия на Църквата. „Дадените от Бога права“ се простират общо над всички и над всеки един кръстен човек по света. Тази диктаторска власт може да бъде упражнявана по всяко време, навсякъде и спрямо всеки един християнин по света – независимо дали е от миряните, или от клира, – както и над всяка църква, от която и да било деноминация или националност, в зависимост от съображенията на папата в ролята му на първосвещеник на всички църковни диоцези по света.

Хората, които не приемат изцяло тази власт и отказват да се подчиняват сляпо, се явяват схизматици, еретици, неверници и нечестивци, а техните души още отсега са обречени на вечни мъки, защото за нашето спасение е задължително да вярваме в папската институция и да се подчиняваме на нея и на нейните представители. По такъв начин папата се явява въплъщение на въображаемия Предводител, пророкуван от Цицерон, който пише, че всички трябва да го признаят за свят.

Според римокатолическото учение трябва винаги „да приемаме, че папата има правото да се произнася по всякакви духовни въпроси на всеки един християнин, и нещо повече – той има същите права и по отношение на светските дела. Неговите права за отсъждане на положението не се свеждат единствено до налагане на духовни наказания и до лишаване от вечно спасение на тези, които отказват да му се подчиняват, но той има също така правото да упражнява в пълнота своята власт над верните. Защото Църквата има две оръжия, изобразяващи нейната власт, която е и духовна, и светска. Първото от тези две оръжия е притежание на клира, второто – на царе и воини, макар че те също са подчинени на волята на клира.“

Със своята позиция, че е наместник на Този, на Когото „царството не е от този свят“, на Този, Който забрани на апостолите да подражават на владетелите от този свят, които „налагат своята власт на народите“, папата представя себе си като световен монарх и по такъв начин се явява продължител на римския империализъм. През различни периоди от историята той е ставал владетел на огромни територии, поставял е началото на кървави войни срещу други християнски владетели, за да се сдобие с нови владения или просто за да насити ламтежа си за още богатства и власт. Той е притежавал огромен брой роби. В политическата история е заемал важно място и нерядко неговата роля е била от решаващо значение. Християнските владетели са имали задължението да отстъпват пред лицето на „владетеля с дадени от Бога права“, предавайки му своето царство и своя политико-църковен престол, „който бил създаден за прослава и опора на останалите престоли по света“. В наши дни световното седалище на папата е сведено до пределите на града Ватикан. Този град включва автономно население със свои дипломатически представителства и в двете полукълба на планетата, има собствена армия, въоръжение, полиция, затвори, валута и така нататък.

Като връх на папското всемогъщество, той притежава още една произтичаща от религията привилегия, която не биха могли да си представят дори най-примитивните идолопоклонници: правото на божествена непогрешимост, дадено според догмат, провъзгласен на Ватиканския събор през 1870 година. Оттогава насам „човечеството трябва да се обръща към него за всичко, за което се обръща към Господа: „твоите слова са слова на вечен живот“. Оттук нататък няма защо Светият Дух да води Църквата „в истина“. Не е потребно нито Свещеното Писание, нито Свещеното Предание, защото на Земята има бог, който стои на непогрешимостта. Папата е единственият авторитет на истината, който има правото да заема позиции, противоположни на останалата Църква, и да обявява нови догмати, които верните са задължени да приемат, за да не им бъде отнета от него възможността за спасение. „Неговата воля и неговите желания са определящи за всички произнесени от него съждения, които са свещени и неприкосновени в пределите на Църквата“, а декретите трябва да ги приемаме, признаваме и спазваме като „канонични послания“. Тъй като е папа непогрешим, той трябва да получава сляпо подчинение. Кардинал Белармин, провъзгласен за светец от Римската църква, обяснява това с прости думи: „Ако някой ден папата въведе грехове и наложи забрана върху добродетели, Църквата е длъжна да приеме, че тези грехове са нещо добро, а посочените добродетели – нещо лошо.“

4. Отговорът на моя изповедник

След като изчетох всички книги, аз се почувствах отчужден от моята Църква, защото нейната структурна уредба нямаше нищо общо с Църквата, създадена от Господа и организирана от апостолите и техните ученици, а също и отстоявана според представата на светите Отци. С това свое убеждение аз написах първото си писмо до моя духовен наставник: „Чета препоръчаните ми от вас книги. Не желая да престъпвам Божиите заповеди и да следвам човешки учения, които нямат нищо общо със Свещеното Писание. Подобни учения под формата на низ от глупости ни предлага папизмът. Естеството на Църквата ни се разкрива чрез това, което ни е предадено в Свещеното Писание, а не чрез човешки решения и възгледи. Единствен извор на истината за вярата е Свещеното Писание, както и Преданието на Църквата.“

Получих отговор бързо: „Вие не се вслушахте в съвета ми – укори ме моят наставник – и по такъв начин изложихте душата си на опасното въздействие на Свещеното Писание, а когато не грее, то като огън гори и изпепелява. Относно ситуации като вашата, папата е заявил, че е „позорно прегрешение човек да смята, че всички християни могат да четат Свещеното Писание“, а богословите са ни казали, че Свещеното Писание е „непроницаем облак“. „Вярата в просветителната сила и яснотата на Библията е един неправоверен догмат“, посочват нашите непогрешими предводители. Относно Преданието смятам за излишно да Ви напомням, че по въпросите на вярата ние трябва да следваме първо и преди всичко папата. В такива случаи позицията на папата е хилядократно по-стойностна от всичките му там августиновци, иеронимовци, григориевци, златоустовци…“.

Това писмо не промени, а окончателно затвърди моето виждане. За мен беше немислимо да поставя папата над Свещеното Писание. С нападките си спрямо Свещеното Писание моята Църква ми отнемаше всяка възможност да видя нещо достойно пред себе си и се съединяваше с еретиците, които, макар и „избраници според Писанието, ставаха негови врагове“. Това беше последното ми общуване с моя духовен наставник.

5. Папата е всичко, Църквата е нищо

Аз обаче не спрях дотам. Вече бях „тръгнал по релсите“ право напред към моята Църква. Бях поел по път, по който нямаше как да се спра, докато не намеря вярното решение.

Драматичното през онези дни беше в това, че макар да се бях отделил от папизма, аз още не бях открил за себе си друга църковна реалност. Православието и протестантизмът ми изглеждаха като някакви неясни схващания и не бях потърсил нито време, нито възможност да проверя дали мога да открия в тях нещо за облекчаване на моето тежко страдание.

Независимо от всичко, аз продължавах да обичам Църквата, която ме беше направила християнин, и не престанах да нося нейния символ. Нужно ми беше още време на задълбочен размисъл, докато бавно и постепенно, с тревога и скръб, стигнах до извода, че Църквата, която аз обичам, не е част от папската система.

Истината е, че на фона на цялата авторитарност на папата, властта на Църквата и на епископата не се явяват принадлежащи към структурната иерархичност. Защото според римокатолическото богословие „властта на Църквата е реална единствено когато е съгласувана и съобразена с волята на Папата. В противен случай тя е невалидна.“. По такъв начин се получава така, че е без значение дали папата ще има до себе си Църквата, или не – с други думи, папата е всичко, Църквата е нищо. Епископ Марен дава доста точно обяснение: „Ще бъде много по-правилно, ако при изричане на Веруюто римокатолиците казват „… и в единия папа“, вместо „и в едната… Църква“.

Ролята и функциите на епископите в Римската църква се свежда единствено до представители на папската власт, на която архиереите са предали себе си също както миряните. Те опитват да оправдаят наложения режим с 22-ра глава от Евангелието на Иоан, в която според римската интерпретация е описано, че „Господ поверява на апостол Петър, Първия папа, пастирството над Своите агънца и овци“, или по-конкретно – Той Го дарява да бъде Върховен пастир с изключителни права над всички верни, които се явяват агънцата, а останалите, апостоли и архиереи – овците.

Епископите от Римската църква обаче не се явяват приемници на апостолите, защото според нейните догмати: „Апостолите не са притежавали апостолска власт, която да предадат на своите приемници, епископите. Единствен Петър е притежавал папска власт, предадена от него именно на папите.“ По такъв начин епископите, тъй като не се явяват приемници на апостолска власт, имат само и единствено онази власт, която получават не от Бога, ами от върховния понтиф на Рим.

Римският първосвещеник е този, който единствен придава смисъл и на Вселенските събори, „защото те не са нищо друго освен християнски конференции, които се свикват според пълномощията и властта на папата“. Достатъчно е папата да излезе от залата на Събора и да каже: „Аз не желая повече да слушам това“, за да бъде прекъснат Съборът в същия този момент и това да го лиши от всякаква валидност. Но щом не е узаконен и ратифициран от папата, кой ще може да го представи като някакъв авторитет пред верните?

6. Смайващият отговор на един иезуит

През онзи период аз почти изоставих образованието си, предпочитайки да се възползвам от времето, предоставяно ми от Ордена, като се усамотявам в монашеската си килия, прекарвайки там по много часове в размисъл върху тежкото ми премеждие. Месеци наред бях проучвал – директно от апостолски и светоотечески източници – структурата и организацията на ранната Църква. Само че това мое занимание не успя да остане съвсем незабелязано. Тежката ми грижа беше погълнала цялото ми внимание, изцеждайки силите ми и променяйки значително начина ми на живот, което стана очевидно за всички. И извън границите на манастира аз не пропусках да се възползвам от всяка ситуация, която ми даваше възможност да хвърля известна светлина върху моя проблем. По такъв начин започнах да обсъждам темата с познати църковници, съобразявайки се със степента на доверие, която имах относно тяхната откритост и чистосърдечност. Това постоянно ми предоставяше мнения и коментари по въпроса, които за мен винаги бяха от значение и интерес.

Открих, че повечето от тези клирици са много по-фанатизирани, отколкото си представях. При все че си даваха ясна сметка за абсурдността на учението за папата, те бяха тежко залостени в идеята, че „необходимото подчинение на папата изисква сляпо единодушие помежду ни“, както и на максимата, въведена от основателя на иезуитите: „За да бъдем притежатели на истината и за да не изпадаме в заблуждения, ние сме длъжни винаги да залагаме на основополагащата и неотменима аксиома, че стига да ни е казано от архиереите на Църквата, то и белият цвят пред очите ни ще го видим на практика черен“. С тази невероятна измислица един иезуитски свещеник ми довери следното: „Признавам, че нещата, за които ти говориш, са много убедителни и ясно обосновани. Само че в деня на ръкополагането ние, иезуитите, освен традиционните три, даваме и четвърти обет. Той е много по-важен, отколкото обетите за целомъдрие, послушание и нестяжание. Това е обетът за безпрекословно подчинение на папата. Ето защо аз бих предпочел да отида в ада с папата, отколкото да ида в рая с тези твои истини.“.

7. „Преди няколко века светата Инквизиция щеше да те изгори на своите клади.“

По мнението на повечето от тях аз бях еретик. Ето какво ми написа по този повод един епископ: „Преди няколко века за такива идеи като твоите светата Инквизиция щеше да те сложи на своите клади.“ Но независимо от всичко това аз реших да не напускам манастира и да остана изцяло отдаден на духовен живот, приемайки мисълта, че отговорността за измамата и нейното отстраняване се полага на архиереите. Само че как ще може душата, търсеща спасение, да се чувства сигурно на пътя на един повърхностен живот, където своеволията на папата могат безконтролно да трупат нови догмати и измислени теории относно благочестието на Църквата? Нещо повече, щом чистотата на учението се градеше на измислици за папата, кой можеше да ми гарантира, че тази низост няма да се пренесе и върху други страни на евангелската вяра?

Ето защо няма нищо странно, че светците на Римската църква са прогласили с тревожен глас: „Кой знае дали тези недомислени средства за спасение, които ни заливат отвсякъде, не стават причина да забравим за Единия наш Спасител Иисус…? Днешният духовен живот прилича на дърво с толкова много клони и толкова много листа, че душите вече не виждат къде точно е стволът, на който се крепи всичко, нито къде са корените, които го подхранват.“.

Толкова много сме разкрасили и претоварили нашата религиозност, че сред тези „украси“ се е загубил образът на Този, Който е „същината на нещата“. Стигайки окончателно до убеждението, че духовният живот в лоното на Папската църква ще ме излага на рискове, аз реших да направя решителната крачка. Напуснах манастира и скоро след това заявих, че вече не съм член на Римската църква. Дотогава някои изглеждаха подготвени да ме последват, но в последния момент се оказа, че никой не е готов да се лиши напълно от положението си в Църквата, от вниманието и почестите, на които се радваше.

Така аз напуснах Римската църква, защото нейният предстоятел, забравяйки, че Царството на Божия Син „не е от този свят“ и че „всеки, който бива посочен за архиерейски сан, не се явява призван за по-големи привилегии и власт, а само за служение на цялата Църква“, беше станал подражател на онзи, който „пожела в гордостта си да бъде като Бога и загуби истинната слава, заменяйки я с лъжлива“, „за да седне като бог в Божия храм“ (срв. 2 Сол. 2:4). Бернар от Клерво е написал много точно относно папата: „Няма по-ужасна отрова, по-смъртоносен меч, отколкото неутолимата жажда за власт“. В изоставянето на папизма аз следвах гласа на съвестта си, тъй като това беше гласът Божи у мен. А този глас ми казваше: „Остави го… за да не ставаш участник в неговите грехове, да не споделяш и да не носиш неговите рани.“

8. В лоното на Православието

Моето напускане на папизма добиваше все по-широка известност в църковните среди и получаваше все по-ентусиазирана подкрепа от представители на испанските и френски протестантски кръгове, само че това ме излагаше на доста големи рискове в живота.

Сред писмата, които получавах, имаше и множество анонимни с оскърбления и заплахи. В тях ме обвиняваха, че прокарвам около себе си антипапистки настроения и с примера си подвеждам към „вероотстъпничество“ римокатолически духовници, които „все още не са стъпили на здрави догматически основи“, а това всъщност бяха моите открити съмишленици в случая.

Поради тези обстоятелства бях принуден да напусна Барселона и да се пренеса в Мадрид, където ме приеха и ми дадоха подслон, без изобщо да съм очаквал това, членове на Англиканската църква, а чрез тях установих връзки със Световния съвет на църквите. И там не останах незабелязан. След всяка проповед в различни англикански храмове, все повече хора проявяваха желание да се запознаем, за да обсъдят уверено с мен някои църковни въпроси. Така, без никакви усилия от моя страна, около мен започна да се сплотява все по-широк кръг от хора, повечето от които бяха антипаписти. Тази ситуация ме направи още по-неприятен на властите, защото тези доверителни срещи, в които се съгласявах да участвам, включваха присъствието и на римокатолически духовници, известни със своята „неукрепнала и отслабваща вяра във върховенството и непогрешимостта на Първосвещеника на Рим“.

Фанатизираната враждебност спрямо мен у някои паписти намери пълен израз и достигна своята кулминация в деня, когато дадох публичен отговор на един обстоен църковен трактат, изпратен до мен като последна стъпка за извеждането ми от „еретическия капан“, в който бях попаднал. Особено изразително беше заглавието на този апологетичен текст: „Папата, Наместник на нашия Господ на земята“. А заключението на доказателствената част гласеше следното: „Благодарение непогрешимостта на папата, в наши дни римокатолиците са единствените християни, които могат да се чувстват убедени в истинността на своята вяра“.

В едно португалско списание за критични анализи аз дадох следния отговор: „Истината е, че поради тази непогрешимост вие сте единствените християни, които не могат да бъдат сигурни в какво ще ги накарат да вярват в утрешния ден“. Финалното изречение на моята статия гласеше следното: „По пътя, по който сте тръгнали, скоро ще започнете да казвате, че Господ е наместникът на папата в небесата.“.

След като в Буенос Айрес публикувах и изследването си в три отделни издания, аз прекратих схватките си с папистите. В това изследване бях събрал всички клаузи от патристичната литература през първите четири столетия, които пряко или непряко засягаха клаузите за първенството (Матей 16:18-19; Иоан 21:15-17; Лука 22:31-32). Представях доказателства, че учението на папата е абсолютно несъобразено и несъвместимо с обяснението на светите отци по въпроса. А нашето правило за разбиране на Свещеното Писание трябва да бъдат именно тълкуванията на отците.

През същия този период, макар и в непреки ситуации, аз за първи път намерих връзка с Православието. Преди да продължа разказа си тук, първо ще споделя, че след началото на моята духовна одисея представите ми за Православието бяха претърпели значителна промяна. С група православни християни от Полша, които пътуваха през моята страна, бях провеждал дискусии по някои църковни въпроси, а информацията от Световния съвет на църквите относно наличието и живота на православни среди на Запад беше събудила у мен изключителен интерес. Освен това започнах да се сдобивам с книги на руски и гръцки, както и със списания от Лондон и Берлин, а също и с някои от известните творби, писани от архимандрит Бенедикт Катценавакис в Неапол, Италия. Всичко това подпомагаше интересът ми към Православието все повече да нараства.

По такъв начин аз бавно и постепенно започнах да се освобождавам от вътрешните си предубеждения срещу Православната църква. Според тези мои предразсъдъци Православието беше за мен едно схизматично, духовно мъртво, упадъчно множество от малки църкви, които нямат образа на истинната Църква Христова. А схизмата, довела до отделянето на православните, беше „направила дявола техен баща, а тяхна майка – патриарх Фотий“.

Ето защо, когато започнах да си кореспондирам с един достопочтен православен архиерей на Запад – по моя лична преценка обаче не смятам за редно да споменавам името му поради всички особени факти, които той сподели с мен, – аз се освободих окончателно от всякакви предубеждения срещу Православието и добих обективен духовен поглед. Не след дълго стигнах до заключението и това беше доста приятна изненада за мен, че моето отрицателно гледище относно папизма съвпадаше изцяло с църковните позиции на Православието. В своите писма досточтимият архиерей също се съгласи за наличието на подобно съвпадение, но се въздържа от по-подробни коментари, тъй като си даваше сметка, че живея в протестантско обкръжение.

Православните на Запад не са особено склонни да търсят нови привърженици за своята вяра. Едва когато нашата кореспонденция напредна в достатъчна степен, православният архиерей ме упъти да прочета изключителната книга на Сергей Булгаков „Православието“, а след това и не по-малко забележителния трактат със същото заглавие на митрополит Серафим. Междувременно аз вече бях изпратил свое писмо и конкретно до Вселенския патриарх.

В тези книги открих себе си. С всяка следваща страница съвестта ми се изпълваше с огромно облекчение. Това чувствах не само при прочита на тези книги, но и на всички други, които ми изпращаха с насърчителни писма – даже и от Гърция. За мен стана съвършено ясно, че Православното учение е изпълнено с дълбока мъдрост и чист евангелски дух, а православните са единствените християни, които носят вярата на християните от катакомбите и отците на Църквата от Златния век. Те единствени могат да изрекат със свято дръзновение отеческите слова: „Вярваме в наследеното от апостолите“.

През същия този период написах две книги: „Концепцията за Църквата според Западните отци“ и „Вашият Бог, нашият Бог и Бог“. Тези книги трябваше да бъдат издадени в Южна Америка, но се отказах от тяхното разпространение, за да не давам лесен и опасен материал за протестантска пропаганда.

От православна страна ме посъветваха да изоставя чисто отрицателните ми съждения срещу папизма, защото с тях омърсявах себе си, и да си оформя моето лично „Вярвам“ (моята лична вяра или верую), чрез което да преценят доколко съм се отдалечил от Англиканската църква и доколко съм се доближил до Православната.

Това беше нелека задача, за която аз използвах обобщения от рода на: „Вярвам във всичко, което е част от каноничните книги на Стария и Новия завет, съгласно тълкуванието на църковната Традиция, и по-конкретно – на Вселенските събори, които се явяват в пълна степен вселенски, както и на единното учение на светите отци, съборно утвърдени като такива“.

Оттам насетне започнах да виждам как благоразположението на протестантите към мен взе да се стопява – изключение правеха само англиканите, които залагаха на сравнително смислена опора. Едва тогава интересът от страна на православните, макар и позакъснял, както обикновено, започна да се проявява към мен и да ме привлича към Православието като „евентуален новопокръстен“.

Усилията от страна на един мой познат университетски професор от Полша затвърдиха убеждението ми, че Православието се гради върху дълбокомъдрите истини на християнството. Аз си дадох сметка, че във всички други вероизповедания християнинът трябва да жертва значителна част от истинната Вяра, за да се съгласува в пълнота с догматичните рамки, но това не е потребно единствено за православния християнин. Защото само той води живота си неизменно в естеството на християнството, на чистата и неподправена вяра на Откровението.

И така, вече не се чувствах самотен срещу всемогъщия римокатолицизъм и недружелюбното отношение на протестантите към мен. На Изток и по целия свят имаше общо 280 милиона членове на Православната църква, с които ме сближаваше вярата.

За мен вече звучеше безсмислено обвинението за теологичната закостенелост на Православието, защото бях разбрал, че това твърдо и неотклонно следване на истинното Православно учение е не духовна вкаменялост, а неспирен и жив поток, който, подобно на водопадна струя, изглежда постоянно един и същ, но на практика водите му неудържимо се леят.

Бавно и постепенно православните започнаха да ме приемат като един от тях. „Разговорите ни с този испанец относно Православието написа в свое писмо един известен архимандрит, не са за приобщаване към вярата.“. И те, и аз чувствахме, че вече съм слязъл на пристана на Православието и се радвам да дишам свободно в лоното на Църквата-майка. През този период, макар и да не го съзнавах напълно, аз живеех като православен и, подобно на учениците Христови, които вървели към Емаус редом до своя Небесен Водач, следвах пътя си редом до Православието, за да дойде накрая моментът, в който да открия съединяването си с Истината.

Когато у мен не остана нито капка съмнение, аз написах едно обстойно изложение относно моя случай и чрез църковното представителство на Гръцката църква го изпратих до Вселенската патриаршия и до Атинската архиепископия. Накрая вече не намирах никаква причина да остана в Испания – там и до днес няма православна общност, – при което реших да напусна моята страна и отидох във Франция, а там помолих да ме приемат за член на Православната църква, след като най-напред си дадох още малко време, за да се уверя в добрия плод на моята промяна. През тези дни се запознах още по-дълбоко с Православието и укрепих връзките си с православни архиереи. Когато окончателно се убедих в своята готовност, направих решителната крачка и бях официално приет за член на истинната Христова Църква. У мен се роди желание да разгърна на дело това велико събитие и отидох да уча богословие в Гърция, високо почитана православна страна. Получих отеческо посрещане от блажения архиепископ на Атина. Останах удивен от неговата благост и гостоприемство. Трябва да отбележа същото и за тогавашния главен секретар на Свещения архидиоцез и настоящ епископ Дионисий на Рогон, защото и той ме дари с отеческа любов. Ясно е, че в такава атмосфера на любов и сърдечност, Светият синод не се поколеба да одобри моето канонично приемане в лоното на Православната църква. По време на едно всенощно свето служение аз бях удостоен с името на Апостола на народите, след което ме приеха за монах в манастира „Св. Пендели“. Скоро след това светият епископ на Рогон ме ръкоположи за дякон.

Оттогава насам живея с любовта, състраданието и сърдечността на Гръцката църква и нейните пасоми. Прося техните молитви и тяхната духовна подкрепа, за да остана винаги достоен за благодатта, дарена ми от Господа.

Превод: Анжела Петрова

_____________________________

*Източник – http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, епископ Павлос Балестер-Конволие. Негов източник – http://www.pravoslavie.bg.