Епископ Павлос Балестер-Конволие

Уводни думи от Иоан Санидопулос

Настоящият текст, автор на който е тогавашният иеродякон отец Павлос Балестер-Конволие, е публикуван в две части за първи път в списание „Кивот“ (юли 1953, стр. 285-291, и декември 1953, стр. 483–485).

Преди обръщането му към Православието и преди изпращането му в Мексико като епископ Павлос Назиански от Светия архидиоцез на Северна и Южна Америка, той е бил францискански монах. Но в Мексико този човек става жертва на мъченическа смърт. Новината за неговата смърт е отпечатана на първа страница на списание „Катемерини“ (4-ти февруари, 1984 година) и там се казва: „В Мексико е убит гръцкият православен епископ Павлос. От град Мексико получихме известие, че преди два дни е бил отнет животът на епископ Павлос Назиански от Гръцкия архидиоцез на Северна и Южна Америка. Той е бил убит от 70-годишен мексиканец, бивш военен, страдащ от психическо разстройство… Мексиканските власти не изключват възможността убиецът да е пристъпил към този акт вследствие на изблици на фанатизъм.“

Епископ Павлос е родом от Каталония, Барселона, освен това е възпитаник на семинариите в Атина и Халкидики. През 1953 година в Атина е ръкоположен за дякон, а през 1954 година – за свещеник. Започва служението си като свещеник най-напред в Константинопол (1954–1959), а след това – в православния Гръцки архидиоцез на Северна и Южна Америка. През 1970 година е ръкоположен за Епископ Назиански (в Ню-Йорк), който пребивава в митрополия в Мексико.

Неговото дело там като църковник, университетски професор и активен писател изпъквало със своите забележителни качества, но за съжаление завършило с преждевременната му смърт. Той бил убит през 1984 година в град Мексико, след края на отслужената света Литургия. Погребението му било проведено от архиепископ Яков, който се възхищавал от изключителната ревност и постоянство в делото на този епископ. Епископ Павлос Назиански не само доказал достойнството си за своето призвание, но чрез своята ужасна смърт като верен служител на Църквата станал и свидетел на Православието. През 2006 година, при своето посещение в Мексико, Негово Всесветейшество Вселенският патриарх Вартоломей нареди на митрополита на Мексико и Централна Америка Атинагор да пренесе в Константинопол мощите на покойния епископ Павлос Назиански и да ги положи при паметната плоча на епископа в предния двор на катедралния храм „Св. София“, издигнат от този паметен архиерей.

1. Откъде тръгна всичко

Моят духовен прелом в посока към Православието получи началото си един ден, докато пререждах каталозите в библиотеката на манастира, в който бях монах. Този манастир принадлежеше към Францисканския орден, основан в моята родна страна Испания. Докато подреждах някои стари текстове, засягащи Инквизицията, аз попаднах на един материал от 1647 година, който истински ме впечатли. Този текст представяше решение на Инквизицията, според което тя заклеймява като еретик всеки християнин, който има дързостта да вярва, приема или проповядва, че признава апостолската истинност на апостол Павел. Тази изумителна находка се оказа непоносима за моя ум. Веднага побързах да се успокоя с мисълта, че сигурно е някаква печатна грешка или вид фалшификация – нееднократно явление в Западната църква по времето на написването на тези текстове. Само че и смущението, и недоумението ми нараснаха още повече, когато направих проучване и се убедих, че решението на Инквизицията, споменато в онзи текст, е абсолютно неподправено. На практика два пъти преди това – конкретно през 1327 година и през 1331 година – папа Иоан ХХII и папа Климент VI са осъдили и заклеймили всеки, който дръзне да отрече, че през целия си апостолски живот апостол Павел е бил изцяло подчинен на църковната и монархическа власт на първия папа и властелин на Църквата, а именно – апостол Петър. Няколко столетия по-късно, през 1907 година – папа Пий Х, а през 1920 година – папа Бенедикт XV, са потвърдили тези анатеми и осъждания.  

Ето защо трябваше да изоставя всяка мисъл за евентуално неточно цитиране или фалшификация. Това обаче ме изправяше пред сериозно противоречие със собствената ми съвест.

Лично за мен беше немислимо да приема, че апостол Павел е бил зачеркнат и поставен под каквато и да било папска власт. За мен самостойното му апостолско дело сред народите, аналогично на което е апостолското дело на апостол Петър сред обрязаните, представляваше необорим факт, заявен пряко от Свещеното писание.

За мен нямаше съмнение какъв е той, тъй като екзегетическите писания на светите отци по този въпрос са ясни и категорични: „Павел, пише св. Иоан Златоуст, заявява своята равнопоставеност с другите апостоли и трябва да бъде сравняван не просто с останалите, а с първия сред тях в доказателство на това, че са равни по достойнство“. Отците категорично са единодушни, че „всички апостоли са като Петър, или по-точно – имали са дарени същите чест и достойнство“. Няма как някой от тях да е стоял по-горе от останалите, защото апостолското звание, дадено на всичките, е било „висше достойнство, връх на достойнствата“. Те всички са били пастири, а стадото – едно. И това стадо е било предвождано от апостолите в пълно съгласие помежду им. Ето защо за мен нещата бяха ясни и недвусмислени. При все това римокатолическото учение се противопоставяше на тези обстоятелства. Така аз за първи път в живота си бях изправен пред жестока дилема. Как трябваше да постъпя? От едната страна беше Библията и свещеното Предание, а от другата – учението на Църквата. Според римското богословие задължително условие за нашето спасение е да вярваме, че Църквата е истинска монархия и нейният монарх е папата. По такъв начин синодът на Ватикана, прегласувайки всички предишни постановления, е заявил официално, че „всеки, който заяви…, че Петър (считан за първия папа) не е получил от Христос първенство над апостолите и че не е видим глава на цялата Църква… да бъде анатема.“

2. Потърсих наставление от изповедника си

При този изблик на смущение в душата ми аз се обърнах към моя изповедник и му описах чистосърдечно цялата ситуация. Той беше един от най-известните свещеници в манастира. Първо се замисли известно време, защото очевидно му беше трудно да намери убедителен отговор, и накрая ми каза следните думи, които, да си призная, ме изпълниха с недоумение:

„Библията и отците са навредили на мисълта ти, чедо мое. Остави и едното, и другото настрана, съсредоточи се да следваш непогрешимото учение на Църквата и не позволявай да ставаш жертва на подобни мисли. Никога не позволявай сътворените от Бога, които и да са те, да смущават вярата ти в Бога и в Църквата.“

Той изрече своя отговор с много уверен тон и с това още повече увеличи моето объркване. Винаги съм бил убеден, че онова, което не може да бъде оставено настрана, е първо и преди всичко Словото Божие. Без дори да изчака реакция от моя страна, изповедникът ми продължи: „Вместо това ще ти дам списък с имената на някои прочути автори, в творчеството на които ще намериш успокоение и подкрепа за своята вяра.“ После ми зададе въпроса дали имам да го питам нещо „по-интересно“ и с това завършихме разговора си.

Няколко дни по-късно моят изповедник замина на проповедническа обиколка из църкви, основани от монашеския орден. Преди да тръгне, той ми остави списък с творби на споменатите автори и ме посъветва да ги прочета. Освен това поиска да му пиша, за да го осведомявам как се отразява върху мен прочетеното. При все че казаното от него изобщо не беше убедителен отговор за мен, аз все пак намерих тези книги и се заех да ги чета с максимално внимание и съсредоточеност. По-голямата част от книгите бяха богословски текстове и справочници за папски решения, както и за решения на Вселенските събори. Заех се с чистосърдечен интерес да проуча материалите, залагайки на Библията като мой единствен предводител: „Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми“ (срв. Псалом 118:105).

Колкото повече напредвах в прочита на тези книги, толкова по-ясна сметка си давах, че не съм имал ясна представа за естеството на моята Църква. Моето приемане в християнството и кръщението ми се осъществиха непосредствено след като завърших обучението си върху енцикликите, после се заех да изучавам философия, а по времето, за което ви разказвам тук, аз правех първите си стъпки в богословието. То ми откриваше една съвършено нова наука. Дотогава християнството и Римската църква бяха за мен една хомогенна смес, нещо абсолютно неделимо. В моя монашески живот аз бях съсредоточил вниманието си единствено върху външната страна на тези религиозни представи и не намирах повод да се вгледам задълбочено в базисните принципи, заложени във вътрешната структура на моята Църква.

3. Абсурдното учение за папата

Именно тогава, с този подбор от материали, предложени ми по мъдростта на моя духовен наставник, за мен започна да се разплита истинският образ и естеството на тази монархическа система, известна като Римска църква. Струва ми се, че и тук няма да бъде излишно да направя едно обобщено представяне на нейните основни характеристики.

На първо място, за римокатолиците християнската църква е „само една абсолютна монархия“, чийто монарх е папата, изпълняващ тази своя роля в цялата ѝ пълнота. На основата на папската монархия „се гради цялата власт и стабилитет на Църквата“, което иначе „би било невъзможно“. Папизмът е абсолютната опора на християнството. И още нещо – „папизмът е най-важното условие за съществуването на християнството“, тоест „той е негов връх и негова същина“.

Монархическата власт на папата като върховен предводител и видим глава, стълп и крепило на Църквата, всемирен и непогрешим наставник във вярата, наместник (викарий) на Бога на земята, пастир на пастирите и върховен архиерей, е изключително активна и господстваща, обхващаща всички учения и правомощия на Църквата. „Дадените от Бога права“ се простират общо над всички и над всеки един кръстен човек по света. Тази диктаторска власт може да бъде упражнявана по всяко време, навсякъде и спрямо всеки един християнин по света – независимо дали е от миряните, или от клира, – както и над всяка църква, от която и да било деноминация или националност, в зависимост от съображенията на папата в ролята му на първосвещеник на всички църковни диоцези по света.

Хората, които не приемат изцяло тази власт и отказват да се подчиняват сляпо, се явяват схизматици, еретици, неверници и нечестивци, а техните души още отсега са обречени на вечни мъки, защото за нашето спасение е задължително да вярваме в папската институция и да се подчиняваме на нея и на нейните представители. По такъв начин папата се явява въплъщение на въображаемия Предводител, пророкуван от Цицерон, който пише, че всички трябва да го признаят за свят.

Според римокатолическото учение трябва винаги „да приемаме, че папата има правото да се произнася по всякакви духовни въпроси на всеки един християнин, и нещо повече – той има същите права и по отношение на светските дела. Неговите права за отсъждане на положението не се свеждат единствено до налагане на духовни наказания и до лишаване от вечно спасение на тези, които отказват да му се подчиняват, но той има също така правото да упражнява в пълнота своята власт над верните. Защото Църквата има две оръжия, изобразяващи нейната власт, която е и духовна, и светска. Първото от тези две оръжия е притежание на клира, второто – на царе и воини, макар че те също са подчинени на волята на клира.“

Със своята позиция, че е наместник на Този, на Когото „царството не е от този свят“, на Този, Който забрани на апостолите да подражават на владетелите от този свят, които „налагат своята власт на народите“, папата представя себе си като световен монарх и по такъв начин се явява продължител на римския империализъм. През различни периоди от историята той е ставал владетел на огромни територии, поставял е началото на кървави войни срещу други християнски владетели, за да се сдобие с нови владения или просто за да насити ламтежа си за още богатства и власт. Той е притежавал огромен брой роби. В политическата история е заемал важно място и нерядко неговата роля е била от решаващо значение. Християнските владетели са имали задължението да отстъпват пред лицето на „владетеля с дадени от Бога права“, предавайки му своето царство и своя политико-църковен престол, „който бил създаден за прослава и опора на останалите престоли по света“. В наши дни световното седалище на папата е сведено до пределите на града Ватикан. Този град включва автономно население със свои дипломатически представителства и в двете полукълба на планетата, има собствена армия, въоръжение, полиция, затвори, валута и така нататък.

Като връх на папското всемогъщество, той притежава още една произтичаща от религията привилегия, която не биха могли да си представят дори най-примитивните идолопоклонници: правото на божествена непогрешимост, дадено според догмат, провъзгласен на Ватиканския събор през 1870 година. Оттогава насам „човечеството трябва да се обръща към него за всичко, за което се обръща към Господа: „твоите слова са слова на вечен живот“. Оттук нататък няма защо Светият Дух да води Църквата „в истина“. Не е потребно нито Свещеното Писание, нито Свещеното Предание, защото на Земята има бог, който стои на непогрешимостта. Папата е единственият авторитет на истината, който има правото да заема позиции, противоположни на останалата Църква, и да обявява нови догмати, които верните са задължени да приемат, за да не им бъде отнета от него възможността за спасение. „Неговата воля и неговите желания са определящи за всички произнесени от него съждения, които са свещени и неприкосновени в пределите на Църквата“, а декретите трябва да ги приемаме, признаваме и спазваме като „канонични послания“. Тъй като е папа непогрешим, той трябва да получава сляпо подчинение. Кардинал Белармин, провъзгласен за светец от Римската църква, обяснява това с прости думи: „Ако някой ден папата въведе грехове и наложи забрана върху добродетели, Църквата е длъжна да приеме, че тези грехове са нещо добро, а посочените добродетели – нещо лошо.“

4. Отговорът на моя изповедник

След като изчетох всички книги, аз се почувствах отчужден от моята Църква, защото нейната структурна уредба нямаше нищо общо с Църквата, създадена от Господа и организирана от апостолите и техните ученици, а също и отстоявана според представата на светите Отци. С това свое убеждение аз написах първото си писмо до моя духовен наставник: „Чета препоръчаните ми от вас книги. Не желая да престъпвам Божиите заповеди и да следвам човешки учения, които нямат нищо общо със Свещеното Писание. Подобни учения под формата на низ от глупости ни предлага папизмът. Естеството на Църквата ни се разкрива чрез това, което ни е предадено в Свещеното Писание, а не чрез човешки решения и възгледи. Единствен извор на истината за вярата е Свещеното Писание, както и Преданието на Църквата.“

Получих отговор бързо: „Вие не се вслушахте в съвета ми – укори ме моят наставник – и по такъв начин изложихте душата си на опасното въздействие на Свещеното Писание, а когато не грее, то като огън гори и изпепелява. Относно ситуации като вашата, папата е заявил, че е „позорно прегрешение човек да смята, че всички християни могат да четат Свещеното Писание“, а богословите са ни казали, че Свещеното Писание е „непроницаем облак“. „Вярата в просветителната сила и яснотата на Библията е един неправоверен догмат“, посочват нашите непогрешими предводители. Относно Преданието смятам за излишно да Ви напомням, че по въпросите на вярата ние трябва да следваме първо и преди всичко папата. В такива случаи позицията на папата е хилядократно по-стойностна от всичките му там августиновци, иеронимовци, григориевци, златоустовци…“.

Това писмо не промени, а окончателно затвърди моето виждане. За мен беше немислимо да поставя папата над Свещеното Писание. С нападките си спрямо Свещеното Писание моята Църква ми отнемаше всяка възможност да видя нещо достойно пред себе си и се съединяваше с еретиците, които, макар и „избраници според Писанието, ставаха негови врагове“. Това беше последното ми общуване с моя духовен наставник.

5. Папата е всичко, Църквата е нищо

Аз обаче не спрях дотам. Вече бях „тръгнал по релсите“ право напред към моята Църква. Бях поел по път, по който нямаше как да се спра, докато не намеря вярното решение.

Драматичното през онези дни беше в това, че макар да се бях отделил от папизма, аз още не бях открил за себе си друга църковна реалност. Православието и протестантизмът ми изглеждаха като някакви неясни схващания и не бях потърсил нито време, нито възможност да проверя дали мога да открия в тях нещо за облекчаване на моето тежко страдание.

Независимо от всичко, аз продължавах да обичам Църквата, която ме беше направила християнин, и не престанах да нося нейния символ. Нужно ми беше още време на задълбочен размисъл, докато бавно и постепенно, с тревога и скръб, стигнах до извода, че Църквата, която аз обичам, не е част от папската система.

Истината е, че на фона на цялата авторитарност на папата, властта на Църквата и на епископата не се явяват принадлежащи към структурната иерархичност. Защото според римокатолическото богословие „властта на Църквата е реална единствено когато е съгласувана и съобразена с волята на Папата. В противен случай тя е невалидна.“. По такъв начин се получава така, че е без значение дали папата ще има до себе си Църквата, или не – с други думи, папата е всичко, Църквата е нищо. Епископ Марен дава доста точно обяснение: „Ще бъде много по-правилно, ако при изричане на Веруюто римокатолиците казват „… и в единия папа“, вместо „и в едната… Църква“.

Ролята и функциите на епископите в Римската църква се свежда единствено до представители на папската власт, на която архиереите са предали себе си също както миряните. Те опитват да оправдаят наложения режим с 22-ра глава от Евангелието на Иоан, в която според римската интерпретация е описано, че „Господ поверява на апостол Петър, Първия папа, пастирството над Своите агънца и овци“, или по-конкретно – Той Го дарява да бъде Върховен пастир с изключителни права над всички верни, които се явяват агънцата, а останалите, апостоли и архиереи – овците.

Епископите от Римската църква обаче не се явяват приемници на апостолите, защото според нейните догмати: „Апостолите не са притежавали апостолска власт, която да предадат на своите приемници, епископите. Единствен Петър е притежавал папска власт, предадена от него именно на папите.“ По такъв начин епископите, тъй като не се явяват приемници на апостолска власт, имат само и единствено онази власт, която получават не от Бога, ами от върховния понтиф на Рим.

Римският първосвещеник е този, който единствен придава смисъл и на Вселенските събори, „защото те не са нищо друго освен християнски конференции, които се свикват според пълномощията и властта на папата“. Достатъчно е папата да излезе от залата на Събора и да каже: „Аз не желая повече да слушам това“, за да бъде прекъснат Съборът в същия този момент и това да го лиши от всякаква валидност. Но щом не е узаконен и ратифициран от папата, кой ще може да го представи като някакъв авторитет пред верните?

6. Смайващият отговор на един иезуит

През онзи период аз почти изоставих образованието си, предпочитайки да се възползвам от времето, предоставяно ми от Ордена, като се усамотявам в монашеската си килия, прекарвайки там по много часове в размисъл върху тежкото ми премеждие. Месеци наред бях проучвал – директно от апостолски и светоотечески източници – структурата и организацията на ранната Църква. Само че това мое занимание не успя да остане съвсем незабелязано. Тежката ми грижа беше погълнала цялото ми внимание, изцеждайки силите ми и променяйки значително начина ми на живот, което стана очевидно за всички. И извън границите на манастира аз не пропусках да се възползвам от всяка ситуация, която ми даваше възможност да хвърля известна светлина върху моя проблем. По такъв начин започнах да обсъждам темата с познати църковници, съобразявайки се със степента на доверие, която имах относно тяхната откритост и чистосърдечност. Това постоянно ми предоставяше мнения и коментари по въпроса, които за мен винаги бяха от значение и интерес.

Открих, че повечето от тези клирици са много по-фанатизирани, отколкото си представях. При все че си даваха ясна сметка за абсурдността на учението за папата, те бяха тежко залостени в идеята, че „необходимото подчинение на папата изисква сляпо единодушие помежду ни“, както и на максимата, въведена от основателя на иезуитите: „За да бъдем притежатели на истината и за да не изпадаме в заблуждения, ние сме длъжни винаги да залагаме на основополагащата и неотменима аксиома, че стига да ни е казано от архиереите на Църквата, то и белият цвят пред очите ни ще го видим на практика черен“. С тази невероятна измислица един иезуитски свещеник ми довери следното: „Признавам, че нещата, за които ти говориш, са много убедителни и ясно обосновани. Само че в деня на ръкополагането ние, иезуитите, освен традиционните три, даваме и четвърти обет. Той е много по-важен, отколкото обетите за целомъдрие, послушание и нестяжание. Това е обетът за безпрекословно подчинение на папата. Ето защо аз бих предпочел да отида в ада с папата, отколкото да ида в рая с тези твои истини.“.

7. „Преди няколко века светата Инквизиция щеше да те изгори на своите клади.“

По мнението на повечето от тях аз бях еретик. Ето какво ми написа по този повод един епископ: „Преди няколко века за такива идеи като твоите светата Инквизиция щеше да те сложи на своите клади.“ Но независимо от всичко това аз реших да не напускам манастира и да остана изцяло отдаден на духовен живот, приемайки мисълта, че отговорността за измамата и нейното отстраняване се полага на архиереите. Само че как ще може душата, търсеща спасение, да се чувства сигурно на пътя на един повърхностен живот, където своеволията на папата могат безконтролно да трупат нови догмати и измислени теории относно благочестието на Църквата? Нещо повече, щом чистотата на учението се градеше на измислици за папата, кой можеше да ми гарантира, че тази низост няма да се пренесе и върху други страни на евангелската вяра?

Ето защо няма нищо странно, че светците на Римската църква са прогласили с тревожен глас: „Кой знае дали тези недомислени средства за спасение, които ни заливат отвсякъде, не стават причина да забравим за Единия наш Спасител Иисус…? Днешният духовен живот прилича на дърво с толкова много клони и толкова много листа, че душите вече не виждат къде точно е стволът, на който се крепи всичко, нито къде са корените, които го подхранват.“.

Толкова много сме разкрасили и претоварили нашата религиозност, че сред тези „украси“ се е загубил образът на Този, Който е „същината на нещата“. Стигайки окончателно до убеждението, че духовният живот в лоното на Папската църква ще ме излага на рискове, аз реших да направя решителната крачка. Напуснах манастира и скоро след това заявих, че вече не съм член на Римската църква. Дотогава някои изглеждаха подготвени да ме последват, но в последния момент се оказа, че никой не е готов да се лиши напълно от положението си в Църквата, от вниманието и почестите, на които се радваше.

Така аз напуснах Римската църква, защото нейният предстоятел, забравяйки, че Царството на Божия Син „не е от този свят“ и че „всеки, който бива посочен за архиерейски сан, не се явява призван за по-големи привилегии и власт, а само за служение на цялата Църква“, беше станал подражател на онзи, който „пожела в гордостта си да бъде като Бога и загуби истинната слава, заменяйки я с лъжлива“, „за да седне като бог в Божия храм“ (срв. 2 Сол. 2:4). Бернар от Клерво е написал много точно относно папата: „Няма по-ужасна отрова, по-смъртоносен меч, отколкото неутолимата жажда за власт“. В изоставянето на папизма аз следвах гласа на съвестта си, тъй като това беше гласът Божи у мен. А този глас ми казваше: „Остави го… за да не ставаш участник в неговите грехове, да не споделяш и да не носиш неговите рани.“

8. В лоното на Православието

Моето напускане на папизма добиваше все по-широка известност в църковните среди и получаваше все по-ентусиазирана подкрепа от представители на испанските и френски протестантски кръгове, само че това ме излагаше на доста големи рискове в живота.

Сред писмата, които получавах, имаше и множество анонимни с оскърбления и заплахи. В тях ме обвиняваха, че прокарвам около себе си антипапистки настроения и с примера си подвеждам към „вероотстъпничество“ римокатолически духовници, които „все още не са стъпили на здрави догматически основи“, а това всъщност бяха моите открити съмишленици в случая.

Поради тези обстоятелства бях принуден да напусна Барселона и да се пренеса в Мадрид, където ме приеха и ми дадоха подслон, без изобщо да съм очаквал това, членове на Англиканската църква, а чрез тях установих връзки със Световния съвет на църквите. И там не останах незабелязан. След всяка проповед в различни англикански храмове, все повече хора проявяваха желание да се запознаем, за да обсъдят уверено с мен някои църковни въпроси. Така, без никакви усилия от моя страна, около мен започна да се сплотява все по-широк кръг от хора, повечето от които бяха антипаписти. Тази ситуация ме направи още по-неприятен на властите, защото тези доверителни срещи, в които се съгласявах да участвам, включваха присъствието и на римокатолически духовници, известни със своята „неукрепнала и отслабваща вяра във върховенството и непогрешимостта на Първосвещеника на Рим“.

Фанатизираната враждебност спрямо мен у някои паписти намери пълен израз и достигна своята кулминация в деня, когато дадох публичен отговор на един обстоен църковен трактат, изпратен до мен като последна стъпка за извеждането ми от „еретическия капан“, в който бях попаднал. Особено изразително беше заглавието на този апологетичен текст: „Папата, Наместник на нашия Господ на земята“. А заключението на доказателствената част гласеше следното: „Благодарение непогрешимостта на папата, в наши дни римокатолиците са единствените християни, които могат да се чувстват убедени в истинността на своята вяра“.

В едно португалско списание за критични анализи аз дадох следния отговор: „Истината е, че поради тази непогрешимост вие сте единствените християни, които не могат да бъдат сигурни в какво ще ги накарат да вярват в утрешния ден“. Финалното изречение на моята статия гласеше следното: „По пътя, по който сте тръгнали, скоро ще започнете да казвате, че Господ е наместникът на папата в небесата.“.

След като в Буенос Айрес публикувах и изследването си в три отделни издания, аз прекратих схватките си с папистите. В това изследване бях събрал всички клаузи от патристичната литература през първите четири столетия, които пряко или непряко засягаха клаузите за първенството (Матей 16:18-19; Иоан 21:15-17; Лука 22:31-32). Представях доказателства, че учението на папата е абсолютно несъобразено и несъвместимо с обяснението на светите отци по въпроса. А нашето правило за разбиране на Свещеното Писание трябва да бъдат именно тълкуванията на отците.

През същия този период, макар и в непреки ситуации, аз за първи път намерих връзка с Православието. Преди да продължа разказа си тук, първо ще споделя, че след началото на моята духовна одисея представите ми за Православието бяха претърпели значителна промяна. С група православни християни от Полша, които пътуваха през моята страна, бях провеждал дискусии по някои църковни въпроси, а информацията от Световния съвет на църквите относно наличието и живота на православни среди на Запад беше събудила у мен изключителен интерес. Освен това започнах да се сдобивам с книги на руски и гръцки, както и със списания от Лондон и Берлин, а също и с някои от известните творби, писани от архимандрит Бенедикт Катценавакис в Неапол, Италия. Всичко това подпомагаше интересът ми към Православието все повече да нараства.

По такъв начин аз бавно и постепенно започнах да се освобождавам от вътрешните си предубеждения срещу Православната църква. Според тези мои предразсъдъци Православието беше за мен едно схизматично, духовно мъртво, упадъчно множество от малки църкви, които нямат образа на истинната Църква Христова. А схизмата, довела до отделянето на православните, беше „направила дявола техен баща, а тяхна майка – патриарх Фотий“.

Ето защо, когато започнах да си кореспондирам с един достопочтен православен архиерей на Запад – по моя лична преценка обаче не смятам за редно да споменавам името му поради всички особени факти, които той сподели с мен, – аз се освободих окончателно от всякакви предубеждения срещу Православието и добих обективен духовен поглед. Не след дълго стигнах до заключението и това беше доста приятна изненада за мен, че моето отрицателно гледище относно папизма съвпадаше изцяло с църковните позиции на Православието. В своите писма досточтимият архиерей също се съгласи за наличието на подобно съвпадение, но се въздържа от по-подробни коментари, тъй като си даваше сметка, че живея в протестантско обкръжение.

Православните на Запад не са особено склонни да търсят нови привърженици за своята вяра. Едва когато нашата кореспонденция напредна в достатъчна степен, православният архиерей ме упъти да прочета изключителната книга на Сергей Булгаков „Православието“, а след това и не по-малко забележителния трактат със същото заглавие на митрополит Серафим. Междувременно аз вече бях изпратил свое писмо и конкретно до Вселенския патриарх.

В тези книги открих себе си. С всяка следваща страница съвестта ми се изпълваше с огромно облекчение. Това чувствах не само при прочита на тези книги, но и на всички други, които ми изпращаха с насърчителни писма – даже и от Гърция. За мен стана съвършено ясно, че Православното учение е изпълнено с дълбока мъдрост и чист евангелски дух, а православните са единствените християни, които носят вярата на християните от катакомбите и отците на Църквата от Златния век. Те единствени могат да изрекат със свято дръзновение отеческите слова: „Вярваме в наследеното от апостолите“.

През същия този период написах две книги: „Концепцията за Църквата според Западните отци“ и „Вашият Бог, нашият Бог и Бог“. Тези книги трябваше да бъдат издадени в Южна Америка, но се отказах от тяхното разпространение, за да не давам лесен и опасен материал за протестантска пропаганда.

От православна страна ме посъветваха да изоставя чисто отрицателните ми съждения срещу папизма, защото с тях омърсявах себе си, и да си оформя моето лично „Вярвам“ (моята лична вяра или верую), чрез което да преценят доколко съм се отдалечил от Англиканската църква и доколко съм се доближил до Православната.

Това беше нелека задача, за която аз използвах обобщения от рода на: „Вярвам във всичко, което е част от каноничните книги на Стария и Новия завет, съгласно тълкуванието на църковната Традиция, и по-конкретно – на Вселенските събори, които се явяват в пълна степен вселенски, както и на единното учение на светите отци, съборно утвърдени като такива“.

Оттам насетне започнах да виждам как благоразположението на протестантите към мен взе да се стопява – изключение правеха само англиканите, които залагаха на сравнително смислена опора. Едва тогава интересът от страна на православните, макар и позакъснял, както обикновено, започна да се проявява към мен и да ме привлича към Православието като „евентуален новопокръстен“.

Усилията от страна на един мой познат университетски професор от Полша затвърдиха убеждението ми, че Православието се гради върху дълбокомъдрите истини на християнството. Аз си дадох сметка, че във всички други вероизповедания християнинът трябва да жертва значителна част от истинната Вяра, за да се съгласува в пълнота с догматичните рамки, но това не е потребно единствено за православния християнин. Защото само той води живота си неизменно в естеството на християнството, на чистата и неподправена вяра на Откровението.

И така, вече не се чувствах самотен срещу всемогъщия римокатолицизъм и недружелюбното отношение на протестантите към мен. На Изток и по целия свят имаше общо 280 милиона членове на Православната църква, с които ме сближаваше вярата.

За мен вече звучеше безсмислено обвинението за теологичната закостенелост на Православието, защото бях разбрал, че това твърдо и неотклонно следване на истинното Православно учение е не духовна вкаменялост, а неспирен и жив поток, който, подобно на водопадна струя, изглежда постоянно един и същ, но на практика водите му неудържимо се леят.

Бавно и постепенно православните започнаха да ме приемат като един от тях. „Разговорите ни с този испанец относно Православието написа в свое писмо един известен архимандрит, не са за приобщаване към вярата.“. И те, и аз чувствахме, че вече съм слязъл на пристана на Православието и се радвам да дишам свободно в лоното на Църквата-майка. През този период, макар и да не го съзнавах напълно, аз живеех като православен и, подобно на учениците Христови, които вървели към Емаус редом до своя Небесен Водач, следвах пътя си редом до Православието, за да дойде накрая моментът, в който да открия съединяването си с Истината.

Когато у мен не остана нито капка съмнение, аз написах едно обстойно изложение относно моя случай и чрез църковното представителство на Гръцката църква го изпратих до Вселенската патриаршия и до Атинската архиепископия. Накрая вече не намирах никаква причина да остана в Испания – там и до днес няма православна общност, – при което реших да напусна моята страна и отидох във Франция, а там помолих да ме приемат за член на Православната църква, след като най-напред си дадох още малко време, за да се уверя в добрия плод на моята промяна. През тези дни се запознах още по-дълбоко с Православието и укрепих връзките си с православни архиереи. Когато окончателно се убедих в своята готовност, направих решителната крачка и бях официално приет за член на истинната Христова Църква. У мен се роди желание да разгърна на дело това велико събитие и отидох да уча богословие в Гърция, високо почитана православна страна. Получих отеческо посрещане от блажения архиепископ на Атина. Останах удивен от неговата благост и гостоприемство. Трябва да отбележа същото и за тогавашния главен секретар на Свещения архидиоцез и настоящ епископ Дионисий на Рогон, защото и той ме дари с отеческа любов. Ясно е, че в такава атмосфера на любов и сърдечност, Светият синод не се поколеба да одобри моето канонично приемане в лоното на Православната църква. По време на едно всенощно свето служение аз бях удостоен с името на Апостола на народите, след което ме приеха за монах в манастира „Св. Пендели“. Скоро след това светият епископ на Рогон ме ръкоположи за дякон.

Оттогава насам живея с любовта, състраданието и сърдечността на Гръцката църква и нейните пасоми. Прося техните молитви и тяхната духовна подкрепа, за да остана винаги достоен за благодатта, дарена ми от Господа.

Превод: Анжела Петрова

_____________________________

*Източник – http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, епископ Павлос Балестер-Конволие. Негов източник – http://www.pravoslavie.bg.

Триадицки епископ Фотий

На пръв поглед това звучи странно поради мисловния навик понятието “католически” автоматично да се свързва с представата за папата, Ватикана и Римската или Римокатолическата църква. Навярно само малцина небогослови са се замисляли какво всъщност означават термините “католически” и “католичност”. В отговор на този въпрос са посветени следващите редове. Непосредствен повод за тях даде интервюто на римокатолическия епископ на Пловдивско-Софийска епархия Георги Йовчев, поместено във вестник “Огнище”, брой 2, от месец декември 1990 година под наслов “Ватиканът не означава инквизиция и мракобесие”. В него епископ Йовчев съвсем неприкрито спекулира със значението на термина “католически” и с понятието “католическа църква”. Разчитайки може би на богословската неподготвеност на читателя, той достъпно и агресивно излага моменти от римокатолическото учение за Църквата, които обобщено могат да се изразят така: Христос е създал една Църква, наречена на Втория Вселенски събор в Константинопол (381 година) една (според епископ Йовчев — истинска**), света, КАТОЛИЧЕСКА и апостолска; до ХI век Църквата е единна, дотогава никоя от така наречените “източни църкви” не била отричала, че принадлежи към католическата вяра и че римският епископ е глава на католическата църква***; същината на разцеплението (схизмата) от 1054 година се състояла в непризнаването на папата за глава на цялата Църква****; именно католическата църква била Църквата, основана от Иисус Христос, тя била за всички хора, нейният дух не бил нищо друго, освен духът на християнството.

В интервюто си епископ Йовчев пояснява, че думата “католически” произхожда от гръцки и означава “универсален”. Нека уточним значението на този термин. В раннохристиянската литература понятието “католическа църква” означава не само че Църквата е повсеместна или универсална в географски смисъл, но преди всичко подчертава универсалната (вселенска) истина, която тя благовести, сочи пълнотата, всеобхватността (на гръцки kath’olon означава ‘съобразно цялото’, ‘изцяло’, ‘напълно’) на Църквата като богочовешки организъм, като живо и действено единение на Спасителя Христос с вярващите. Да се опитаме да поясним по-разгърнато това общо, изходно определение на понятието “католическа църква”.

Основаната от Спасителя Църква обладава пълната, всецяла, тоест католична (католическа) истина. Това е първото, най-съществено основание Църквата да се нарича католическа (гръцката дума katholiki е преведена на църковнославянски и български език с думата съборна*****) Господ Иисус Христос казва: “Аз съм пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6). Следователно истината е Сам Богочовекът Христос. Както Бог е един, вечен и неизменяем, така и истината е една, вечна и неизменна, тоест тя е една и съща през всички векове и за цялата вселена. В същото време тя е достъпна за слабия, ограничен и изменящ се човек, защото Богочовекът ни я разкри. Истина е Сам Бог, истина е и Неговото слово: “Освети ги с Твоята истина, Твоето слово е истина”, казва Спасителят в първосвещеническата Си молитва към Бога-Отца (Иоан 17:17). Пазителка на това слово, тоест на Божието откровение, съдържащо се в Свещеното Писание и Свещеното Предание е Църквата, която по думите на св. апостол Павел е “стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Нарушаването на пълнотата (на гръцки – католичността) на богооткровената истина, размесването ù с лъжа, претендираща да е истина, се нарича на богословски език ерес. Важно мерило за разграничаване на истината от ереста е древността на истината. Църковният писател Тертулиан († след 220 година) бележи: “Срещу фалшификаторите на нашето учение веднага ще излезем с пояснението, че единственото мерило за истината е онова, което произлиза от Христа и преките Му ученици, спрямо които тези враждебни нему тълкуватели се оказват много по-късни”[1]. Но тъкмо Римската църква, която претендира да е католическата църква, е опорочила католичността (пълнотата) на божествената истина, която тя е дръзнала да “допълва” с непознати на древната Църква вероучителни нововъведения******. Вследствие на тези отстъпления Римската църква държи “истината в неправда” (Римл. 1:18) и по силата на това не може да бъде наречена католическа в собствения смисъл на думата.

Православната църква въпреки всички исторически превратности винаги и навсякъде е благовестила и благовести едната, вечна и неизменна, всецяла (католична) богооткровена истина, без да добавя или отнема нещо от нея. Православната църква пребъдва в непоклатната, по думите на св. Игнатий Богоносец († към 110 година), вяра[2], проповядвана от светите апостоли, разкрита богословски от светите отци, утвърдена от седемте Вселенски събори. Поради това Вселенска, Съборна (католическа) е именно Православната църква, както свидетелства и св. Максим Изповедник († 662 година): “Вселенска (katholiki) Църква е правилното и спасително изповядване на вярата”[3].

Както бе изтъкнато, термините “католически” и “католичност” сочат и пълнотата, всеобхватността на Църквата като богочовешки организъм. Глава на Църквата е Сам Господ Иисус Христос (Еф. 1:22; 4:15; Кол. 1:18), а Църквата е “Негово тяло, пълнота на Тогова; Който изпълва всичко във всичко” (Еф. 1:23). Като Богочовек Спасителят Христос изпълва всецяло тялото на Църквата с благодат, истина и живот. Чрез Него “цялото тяло, поддържано и свързвано чрез стави и свръзки, расте с растене по Бога” (Кол. 2:19). Като богочовешки организъм Църквата не се ограничава от пространството, защото тя е тяло Христово, а Христос “изпълва всичко във всичко” (Еф. 1:23), не се ограничава и от времето, защото “Иисус Христос е същият вчера, днес и во веки”(Евр. 13:8). Следователно Христовата Църква се нарича съборна (католична) и поради това, че е всеобхватна, неограничена от земните веществени рамки на пространството и времето. Тя е небесно-земна Църква. В нея съжителстват ангели и човеци, праведни и неправедни, живи и покойници. Не е възможно обаче да бъдат членове на Църквата, тоест на тялото Христово, онези, които са изпаднали в ерес, които изопачават едната, всецяла, универсална (католична) божествена истина. Св. Иоан Касиан ясно пише: “Трябва да е вън от Църквата този, който не държи вярата на Църквата”[4].

Като тяло Христово Църквата няма земен глава, защото неин Глава е Христос (подч. – П. Б.). Тази истина винаги е била изповядвана от Православната църква. Противно на това, Римската църква учи, че папата е земен глава на Църквата, Христов наместник на земята. Каква трагична нелогичност – на Сътворилия всичко видимо и невидимо, на вездесъщия Господ и Бог Иисус Христос да се поставя наместник![5] Сякаш Той не е със Своите верни следовници през всички дни до свършека на света (Матей 28:20)! С кощунственото “папизиране” на Христа Рим на практика заменя Богочовека с човек, Христос, Извора на католичността – с папата, изопачителя на католичността. Ето и възможният краен извод от тази порочна логика у един латински автор от ХIV век:

Както Адам е създаден по образ Божи, тъй и папата е създаден по образ Христов и представлява Христа на земята, та според това папата не е обикновен човек, но е бог… Папската власт няма брой, няма мярка, няма граница. Това, което папата прави, Бог го прави[6].

Папство и католичност – какво общо имат помежду си тези понятия!?!

За обобщение на изложеното дотук нека послужи следното разгънато определение или по-скоро описание на понятието “католическа църква”, което св. Кирил Иерусалимски († 386) дава в едно от своите огласителни слова:

И така, [Църквата] се нарича католическа поради това, че съществува по цялата вселена, от едните предели на земята до другите; и поради това че учи всецяло (на гр. – “католически”) и без какъвто и да е пропуск на всички догмати, които хората трябва да познават… и поради това, че всецяло (на гр. – “католически”) лекува и изцерява всички видове грехове, извършвани с душа или тяло, обладава в себе си всеки първообраз на това, което се нарича добродетел както в дела, така и в слова и в разнообразни духовни дарования[7].

По-нататък в същото Огласително слово св. Кирил пише:

Ако ти се случи да пребиваваш в някои градове, не питай просто къде е храмът, защото и другите нечестиви ереси се опитват да наричат свърталищата си храмове, нито къде е просто църквата, но къде е католическата църква, защото това е собственото име на тази свята майка на всички нас[8].

Днес сред гъмжилото от еретически общности, наричащи себе си църкви, “католическата църква”, “тази свята майка на всички нас” е Православната църква, която е съхранила непокътнати началата на католичността. Обхващайки основните значения на понятието “католическа църква” в приведените два текста от св. Кирил Иерусалимски, можем да заключим: Православната църква е Едната, Света, Съборна (Католична или Католическа) Църква, защото:

– обхваща пръснатите из петте континента (“от едните предели на земята до другите”) свои членове от различни раси, националности, култури и социални групи;

– обладава пълнотата на богооткровената истина;

– притежава пълнотата на спасителната сила, която побеждава всеки грях;

– има пълнотата на светостта и благодатта.

Като следствие на изброеното дотук тя е една и единствена[9].

*    *    *

Католичността на Христовата Църква не зависи от броя на нейните членове. Задължително условие обаче е те да изповядват неопетнено пълнотата на Христовата истина, да са научени да пазят всичко, което Христос е заповядал на апостолите (Матей 28:20). Но точно Римската (римокатолическата) църква, която се слави като най-многочислената християнска общност, не отговаря – както вече бе споменато – на това най-съществено качествено условие за католичност. Католична църковна община могат да бъдат дори само няколко души, послушни на истината чрез Духа (срв. 1 Петр. 1:22) и събрани в името на Христа – “дето са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” – казва Господ Иисус Христос (Матей 18:20). Следователно, за да бъде едно събрание от вярващи църква, необходимо е да присъства Сам Христос: “където е Христос, там е католическата църква”,пише Антиохийският епископ св. Игнатий Богоносец († към 110 година) в едно свое послание[10].

Христовата Църква е съборна (католична) както в своята целокупност, така и във всяка една от своите части. Ето защо католичността на Църквата в никакъв случай не може да бъде “привилегия” на един определен епископски престол или на един определен църковен център, каквито претенции има Ватиканът. Католична е всяка една православна църковна община. В този смисъл всички Поместни православни църкви (например Българска, Руска, Еладска и така нататък) са католични и равни една на друга. Също така, по благодатното достойнство на своя сан, са равни помежду си и всички епископи. Различията между епископите (например между патриарси, митрополити, архиепископи) имат само църковно-административен характер. Именно тук е една от най-важните разлики между православното и римокатолическото учение, което приписва на Римския епископ (папата) особени пълномощия и го издига не само по чест, но и по власт над всички останали епископи.

От римокатолическо гледище една църковна община е католическа, ако приеме Римската църква за “майка и учителка на всички църкви”[11] и ако признава първенството [примата] на римския епископ над всички други епископи. Така един исторически оформил се патриархат, какъвто е била Римската църква до отпадането си от Вселенското Православие, незаконно си присвоява мерилото за католичност, като се обявява за своеобразен земен център на Христовата Църква и провъзгласява своя епископ за неин абсолютен монарх, за безусловен и непогрешим авторитет по всички доктринални въпроси на християнската вяра и нравственост. Историята е съхранила многобройни свидетелства, запечатали ужасяващата духовна уродливост на тези претенции. Вече бяха приведени някои от тях. Ще добавим още две:

1.Папа Бонифаций VIII (1294-1303) в една своя була******* е категоричен: “Ние обявяваме, утвърждаваме, определяме, провъзгласяваме, че подчиняването на Римския първосвещеник е за всяко човешко същество съвършено необходимо условие за спасение”[12].

2.А по думите на веднъж цитирания римокатолически автор от ХIV век “никакво престъпление, даже ерес не може да лиши папата от неговото достойнство. Никой не може да съди първия престол, защото действията на папата са подсъдими само на Христовия съд. И вселенският събор не може да съди папата даже и за ерес. Ако и целият свят да е на друго мнение, пак мнението на папата трябва да се уважава, защото той е над всички вселенски събори, които получават властта си и назначението си от него, а не той от тях”[13].

Напротив, следвайки изначалната практика на древната Църква, Православието изповядва, че нито един епископ, включително и римският, не може да бъде поставен над събора от епископи, който е най-високата инстанция в управлението на Църквата. Така че от православно гледище с термина “римокатолически” се обозначава незаконният опит на един патриархат да се обяви за привилегирован носител на католичността – това свойство на цялата Христова Църква и на всяка една нейна част, която пази ненакърнено изначалното християнско предание, отразяващо едната божествена истина.

Естествено римокатолическите богослови са полагали и полагат големи усилия, за да докажат, че главенството на папата е било повсеместно признавано от най-дълбока християнска древност. И все пак по този въпрос сред тях няма желязно единомислие, каквото бихме очаквали, ако изхождаме от традиционната представа за вероучителното единство и стегнатата дисциплина на Римокатолическата църква.

В едно от писмата си, в което порицава остро папските стремежи да бъде въведена инквизицията и във Франция, известният философ и мислител Блез Паскал (1625-1661) недвусмислено подчертава: “Дори ако папата е властелин в духовните неща, то във Франция тази му свобода няма място, а е ограничена от каноните и постановленията на древните събори”[14]. В същото писмо Паскал смело казва: “Несъмнено е прочее, че ако приемем папата за непогрешим, би трябвало да се обявим за негови роби или пък да минем за еретици, ако бихме се противили на една такава непогрешима власт. Ето защо Църквата никога не е признавала тази непогрешимост в лицето на папата, а само във вселенския събор, пред който тя винаги е обжалвала несправедливите решения на папите[15].(Този пасаж от писмото старателно е пропуснат в римокатолическото издание на Дедиьо от 1937 година)

Близо два века по-късно немският римокатолически богослов и философ Франц фон Бадер (1765-1841) подема в съчиненията си активна борба против папските претенции за главенство и защищава съборното начало в управлението на Църквата. Бадер признава, че Православната Църква “е останала по-вярна на първоначалния дух на християнството, отколкото западната църква”[16], че “тази Църква с по-голямо право, отколкото римската, се нарича апостолска и вярна на древността”[17]. Според Бадер католичеството и папството не са тъждествени величини. Той е категоричен в твърдението си, че главенството на папата “трябва да се търси не в католическата религия като такава, а в появяването и вплитането на светски интереси и цели в чисто църковните”[18]. А в едно свое писмо Бадер решително заявява: “Що се отнася до мене, аз не ще оставя привържениците на Рим да ми пречат да защищавам католицизма против не-католицизма!”[19] Очевидно под “католицизъм” тук Бадер разбира съхранените в Православието истински католически, тоест вселенски, съборни начала на църковен живот, а в римокатолицизма вижда отклонение от католичността и затова в борбата си против папското главенство той ратува за истинска съборност и в този смисъл защищава същинския католицизъм против не-католицизма на Рим[20].

До възгледите на Бадер се доближава и един друг римокатолически учен – френският църковен историк абат Гете (1816-1892). Той е автор на множество трудове, сред които: “Папството като ерес”, “Папството като схизма”, “История на иезуитския орден”. Отец Гете се бори дълго срещу привържениците на папския абсолютизъм (така наречените  “ултрамонтанисти”) и сам приема Православие.

Бих посочил едно изказване на съвременния римокатолически богослов отец Франсоа Брюн, диаметрално противоположно на изречената от епископ Йовчев мисъл, че духът на католическата (разбирай римокатолическата) църква не бил нищо друго освен духът на християнството:

Когато направим малък синтез от всички натрупани и наложени от най-официалното римокатолическо учение заблуди – макар и на различни теоретични степени – не можем да избегнем чувството на потиснатост…, не можем да се опазим от впечатлението, че твърде често Римската църква на най-високо доктринално равнище е разпространявала и налагала едно истинско извращаване на християнството[21].

*    *    *

Казаното от епископ Йовчев за опитите да се ликвидира схизмата от 1054 година посредством Лионската и по-късно Флорентинската уния ******** отново навежда на мисълта, че той разчита на читателска неосведоменост. Навярно сам той много добре знае какво се крие зад ръководения от папа Евгений IV “грандиозен” Флорентински събор (1439 година), който уж бил доказал, че между двете църкви – Римската и Византийската – разлика няма. Както е известно, по същото това време се е провеждал църковният събор в Базел, който не признавал избрания за папа в Рим Евгений IV. От своя страна в стремежа си да сломи съпротивата на непокорния му събор енергичният папа не подбирал методи и средства. Ето какво пише за това знаменитият римокатолически проповедник епископ Жак Босюе (1627-1704):

Когато човек чете внимателно историята на Базелския събор, не може да не остане смаян при вида на отвратителните похвати и пътища, избрани от папата… За да достигне целите си, той е потъпквал всичко свещено в религията и когато всичките му интриги били изчерпани, прибягнал към друга уловка, като проявил ревност за присъединяването на гърците[22].

Какви са били мотивите за унията от византийска страна? Император Иоан VIII Палеолог (1425-1448) виждал в унията единственото спасение за Византия от османските турци. Заедно с някои църковни дейци той дръзнал да си послужи с Православната църква като с разменна монета, срещу която да получи военна помощ от латинския Запад, каквато впрочем не била изпратена и след подписването на унията*********. Накратко казано, византийците са гледали на унията като на чисто политически акт, необходим, за да бъде сключен военен съюз със западните владетели срещу турците. От своя страна папата съзирал в унията средство за постигане на властолюбивите си църковно-политически цели: чрез нея той се стремял да укрепи разклатения от Базелския събор престиж на Ватикана и най-сетне да подчини под властта си Православната църква, изпаднала в бедствено положение вследствие на османското нашествие. Създало се обаче неловко положение: решени на уния, византийците не знаели към кого да се обърнат, кой всъщност представлявал западната църква – Базелският събор или Евгений IV? По този повод съвременникът на тези събития Еней Силвий, бъдещият папа Пий II, отбелязва с тъга: “Надсмя се Изтокът над безумието на латинците, които, при все че се намираха във взаимно разделение, търсеха възсъединяване на други[23].”

В изложението си епископ Йовчев споменава, че на Флорентинския събор се стекла цялата византийска богословска сила и била подписана уния, в която залегнало главенството на папата. На читателя се внушава, че отпор на унията дало само нисшето православно духовенство, вероятно поради “продължително непознание на религията и основните богословски въпроси”. Преднамерено или непреднамерено епископ Йовчев отминава с мълчание Ефеския митрополит св. Марк Евгеник (1391/2-1444), блестящия богослов и борец за чистотата на Православието, участник в събора и безкомпромисен противник на унията. Неговите изказвания на събора и съчинения като “Силогистически глави против латинците”, “Десет аргумента против съществуването на чистилищен огън” и други са ярко изобличение на римокатолическите заблуди. И все пак унията била подписана от византийския император, от пълномощници на източните патриарси, от митрополити и други висши представители на Църквата. С други думи административно подписала цялата Православна църква. Обаче всички тези подписи не стрували нищо в сравнение с един единствен подпис, с подписа на св. Марк Ефески! Този изпаднал в немилост пред силните на този свят, смъртно болен, физически изнемощял светител бил духовният вожд на Православието, неустрашим, верен представител на Православната църква – силна в немощ, богата в бедност и непобедима в божествената Истина[24]. Св. Марк победил, защото по думите на неговия съвременник Георги Схоларий (впоследствие Константинополски патриарх Генадий от 1453 до 1464 година) “той винаги се надяваше да победи всички свои противници единствено със силата на Истината[25].В историята на Флорентинския събор, съставена от члена на византийската делегация Силвестър Сиропул, се разказва, че когато кардиналите поднесли на Евгений IV акта за унията, подписан от гръцките представители, папата попитал дали е подписал Марк Ефески и след като не видял подписа му, рекъл: “И така, ние нищо не направихме[26]”. На практика тези думи се оказали съвсем верни. На църковен събор, проведен наскоро след това в Иерусалим (1442 година) патриарсите на Александрия, Антиохия и Иерусалим решително отхвърлили унията, подписана от техните пълномощници, а през 1450 година на събор в Константинопол в присъствието на тримата споменати патриарси бил лишен от сан униатският Константинополски патриарх Григорий Мамма, а самият Флорентински събор бил предаден на анатема. С това Флорентинската уния била напълно унищожена.

*    *    *

Ще припомня един от въпросите, отправени към епископ Георги Йовчев: “Какъв е духът на католическата църква, той не е познат на българина?” Ще припомня и подхвърленото като в обикновен, неангажиращ разговор ответно питане на Йовчев: “Всъщност какво ли от цивилизования свят му е познато?” Не бих искал да окачествявам тези думи, изречени при това от епископ. Впрочем, що се отнася до Христовата вяра, за “нецивилизования” българин е много по-естествено не тепърва да открива Ватикана, а да преоткрие онази съкровищница на “истинска Божия благодат”(1 Петр. 5:12), към която исторически е приобщен и в търсеж на която отец Владимир Гете бе писал: “Всички мои проучвания, водейки ме към Православието, ме утвърждаваха в истинските католически принципи, и аз намерих тези принципи във всичката им чистота в лоното на Православната църква. Аз всякога се смятах за католик в лоното на папизма. Моите проучвания обаче ми показаха, че съм се лъгал и че папството, вместо да бъде католично в истинския смисъл на тази дума, бе създало разцепление в Църквата на Иисуса Христа. Аз трябваше прочее да стана православен, за да бъда истински католик (к. м.)[27].

___________________________

*Източник – http://pravoslavie.domainbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Този термин липсва в утвърдения на събора Символ на вярата.

***Това твърдение не отговаря на историческата истина. В древната църква римският епископ се е ползвал с първенство по чест сред западните и източните епископи според принципа “пръв между равни”, но изобщо не е бил смятан за глава на цялата Църква. В 28-мо правило на IV Вселенски събор (451 година) ясно се казва: “Отците подобаващо са дали предимства на стария Рим, понеже е бил царствуващ град. Ръководени от същата подбуда… предоставихме равни предимства (к.м.) на светейшия престол на новия Рим (Константинопол — ск. м.), като преценихме, че е справедливо, градът, който е получил чест да е град на императора и синклита (сената) и има равни предимства със стария царствуващ Рим, и в църковните дела да бъде възвеличен подобно на него и да бъде втори след него.” (Правила на светите апостоли, на светите Вселенски и Поместни събори и на светите отци. Москва, 1911, с. 68-69, на църковнославянски език).

****Тази грубо тенденциозна мисъл е в пълно противоречие с историческите факти. Основната причина за отпадането на Римската църква от Вселенското Православие е недопустимото вероучително (догматическо) нововъведение на римските папи в Никео-Константинополския Символ на вярата, а именно, че Светият Дух, Третото Лице на Света Троица, изхожда не само от Отца, но и от Сина. Окончателното скъсване на отношенията между Константинопол и Рим в 1054 година, е само заключителен етап на решителния разрив през 1009 година, когато новоизбраният римски папа Сергий IV (1009-1012) изпратил до съименния си константинополски патриарх Сергий II (1001-1019) известително послание, съдържащо Символа на вярата с прибавката “и от Сина” (на латински “Филиокве”). Патриарх Сергий отпратил окръжно послание до източните патриарси, в което отхвърлил дръзкото нововъведение на папата. Неслучайно западните хронисти от ХI век  гузно премълчават тази постъпка на папа Сергий IV и последвалия разрив с Източната църква. (срв. А Тюилие, Титлата “Вселенски патриарх” и разколът между Църквите – Известия на Руския Западноевропейски Патриаршески Екзархат, №60, 1967, с. 215-229, на френски език).

*****Срв. 9-я член от Символа на вярата.

******Рим постепенно е възприел и е обявил за “истини на вярата” редица еретически заблуди. По-главни от тях са:

–  Еретическото учение за изхождането на Св. Дух “и от Сина” (срв. с горната бележка). При папа Урбан II (1088-1099), на събора в Бари (1098 година) тази заблуда била провъзгласена за догмат.

– Лъжеучението за свръхдлъжните заслуги на светците.

– Лъжеучението за чистилището като някакво средно място между рая и ада. То е утвърдено на Тридентския събор (свикван неколкократно с прекъсвания от 1545 до 1563 година.)

– Лъжеучението за “непорочното зачатие” на св. Дева Мария от нейните родители, праведните Иоаким и Анна. Под “непорочно зачатие” се разбира, че св. Дева Мария не била унаследила последиците от първородния грях на прародителите. Това непознато на древната Църква учение възниква като частно богословско мнение през IХ век, а за догмат е провъзгласено през 1854 година.

– Лъжеучението за главенството и непогрешимостта на римския папа по въпросите на “вярата и нравствеността”, когато говори от катедрата (ex cathedra) като “върховен пастир и учител на всички християни”. Този еретически догмат е провъзгласен на Първия Ватикански събор (1869-1870 година) от папа Пий IХ (1846-1878), който три години преди събора не се посвенил да заяви: “… аз съм път, истина и живот. Който е с мене, той е в Църквата, а който не е с мене – той е вън от пътя, вън от истината, вън от живота”. (цит. по Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски, Учебник по мисионерство, С., 1937, стр. 88).

******* Oт  лат. дума bulla със значение в средновековния латински – ‘печат’, ‘документ с печат’. Така се нарича документ, скрепен с печат на папата. Самият документ е получил названието си от кръглия металически печат (bulla), прикрепван в Средновековието към папски, императорски и кралски актове.

********Уния (от латинската дума unio – ‘единство’, ‘обединение’) – изкуствено обединение на Православната Църква с Римокатолическата, при което православните трябвало да признаят главенството на римския папа и някои други вероучителни нововъведения на римокатолиците. Унията е осъществяване на агресивната религиозна политика на Ватикана спрямо православния Изток. За православните унията винаги е означавала измяна на Вселенското Православие. Най-известните в историята унии (Лионската – 1274 година, Флорентинската – 1439 година и Брестката – 1596 гозина) са били сключвани по политически причини, при трудни за православните страни исторически обстоятелства и са били насилствено налагани на православното население, което в огромната си част се е борело да запази православната си вяра. Вж. също “Един опит за уния в българските земи към средата на ХIХ век”.

*********Между другото още в началото на ХIV век византийският писател Йосиф Вриений предупреждавал: “Нека никой не се лъже с измамни надежди, че италийските съюзнически войски рано или късно ще дойдат при нас. Макар и да си дават вид, че ще се вдигнат в наша защита, те ще вземат оръжието, за да разрушат нашия град, народ и име.” (цит. по архимандрит Амвросий, Свети Марк Ефески и Флорентинската уния, Ню-Йорк, 1963 година, стр. 15, на руски език). През ХV век тези опасения се оправдали в политическите планове на Алфонс Великодушни (крал на Арагон и Сицилия от 1416 до 1458 година) против православния Изток.

[1]. Квинт Септимий Флоренс Тертулиан, Апология на християнството, С., 1991, стр. 112-114.

[2]. Св. Игнатий Богоносец, Послание до християните в Смирна, гл. I — Апостолските отци. Атина, ‘Астир’, 1986, стр. 208.

[3]. Към житието и диспута на преподобния наш отец и изповедник Максим, гл. ХХIV – Patrologia graeca, 90, 93 d.

[4].  Св. Иоан Касиан, За въплъщението на Господа – против Несторий, кн. III, гл. 14 – Patrologia latina, 50, 70 a.

[5]. Срв. Архимандрит Юстин Попович,  Догматика на Православната Църква, т. III., Белград, 1978, стр. 832-833 (на сръбски език).

[6]. Цит. по Д. Дюлгеров и И. Цоневски, Учебник по мисионерство, С., 1937, стр. 86.

[7]. Св. Кирил Иерусалимски, Огласително слово 18, 23 – Patrologia graeca, 33, 1044 a-b.

[8].  Огласително слово 28, 26 – там, 1048 b.

[9].  Срв. Архиепископ Василий, Католичност и структури на Църквата – Известия на Руския Западноевропейски Патриаршески Екзархат, 1972, № 80, стр. 251 (на руски ез.).

[10]. Св. Игнатий Богоносец, Послание до християните в Смирна, гл. 8 — Апостолските отци. Атина, ‘Астир’, 1986, стр. 212.

[11]. Изповядване на католическата вяра – Кодекс на каноническото право,  Рим, 1924, стр. LXXI (на латински ез.).

[12]. Цит. по Д. Дюлгеров и И. Цоневски,  Учебник по мисионерство, С., 1937, стр. 85.

[13]. Пак там.

[14].  Съчинения на Блез Паскал, изд. Л. Бруншвиг, т. VII. Париж, 1914, стр. 211 (на френски език).

[15].  Там, стр. 210.

[16]. Бадер,  Събрани съчинения, т. Х, стр. 91 – цит. по архимандрит Серафим, Франц фон Бадер – един римокатолически богослов и философ в търсеж на Православието и неговата съборност – Годишник на Духовната академия, ХIV (ХL), 9, 1964-1965 година, стр. 332.

[17]. Там, т. V, стр. 397 – цит. по архим. Серафим, пос. студия, стр. 334.

[18]. Там, т. V, стр. 377 – цит. по архим. Серафим, пос. студия, стр. 333.

[19]. Цит. по архим. Серафим, пос. студия, стр. 319.

[20]. Срв. там, стр. 336.

[21].  Франсоа Брюн, За да бъде човекът бог, Париж, Imca Press, б. г., стр. 576 (на френски език)

[22]. Цит. по архимандрит Амвросий. Свети Марк Ефески и Флорентинската уния. Ню-Йорк, 1963, стр. 17 (на руски език).

[23]. Патрология ориенталис, т. 15, стр. 6 – цит. по архимандрит Амвросий, пос. съч., стр. 17.

[24]. Срв. архимандрит Амвросий, пос. съч., стр. 309.

[25].  Георги Схоларий, Надгробно слово за св. Марк, отд. 6 – цит. по архим. Амвросий, пос. съч., стр. 314.

[26]. С. Сиропул, Истинска история за неистинската уния между гърците и латинците, отдел Х, гл. 12 – цит. по архим. Амвросий, пос. съч., стр. 309.

[27]. Цит. по Жан Бес, Спомени на един римски свещеник, станал православен свещеник – Православен вестител, 1978, №9-10 (на френски език).

Изображение: авторът, Триадицки епископ Фотий. Източник – http://www.bulgarian-orthodox-church.org/

Схизмата от 1054 година е печален факт в историята на Църквата. След нея пътищата на западните и източните християни се разделят. Отклоненията и нововъведенията на Запад се увеличават. Нарастват неприязънта и подозрителността, а след погрома, който извършват рицарите от Четвъртия кръстоносен поход през 1204 година, отношенията стават направо непоносими. Макар през 1261 година Византия да ликвидирала латинското господство в Константинопол, тя обаче не успява никога да се възстанови напълно. Стига се до възклицанието: „По-добре турска чалма, отколкото папска тиара”*, което се разпространява в столицата, когато става известен факта за сключването на Флорентинската уния от 1439 година. Вероятно, ако не беше настъпило това разделение, историята на европейския Югоизток щеше да се развие по друг начин. Настъплението на османските турци щеше да бъде спряно и балканските народи нямаше да попаднат за векове под робство, а християните от Западна и Източна Европа щяха да градят своя духовно-религиозен живот в братско единение.

В нашата православна богословска литература малко е работено по тази тематика. През миналия век разработки по темата има от проф. д-р Димитър Дюлгеров, Римският папа пред съда на Свещеното Писание и църковната история, С., 1924; Възнесение на св. Дева Мария, ч. І, ГБФ, т. ХХV, С., 1947/48; ч. ІІ, ГБФ, т. ХХVІ, С., 1948/49; проф. д-р Илия Цоневски, Преговори между Православната и Старокатолическата църкви за сближение и единение, ГДА, т. ХVІ, С., 1966/67. Двамата са съавтори на Учебник по мисионерство, С., 1937 година.

Неотдавна се навършиха сто години от рождението на доцент д-р архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993), преподавател в Духовната академия в София в периода 1962-1969 година.** В своите научно-богословски изследвания той приоритетно работи върху заблуди и отклонения у римокатолици, протестанти, дохалкидонци и други. Специално за римокатолицизма архимандритът пише Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на Св. Дева Мария, С., 1962 (хабилитационен труд – машинопис); Два крайни възгледа на западните вероизповедания относно Пресвета Богородица, ГДА, т. ХІІ, 1962/63; С., 2001; Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римокатолическо и протестантско гледище, ГДА, т. ХІІ, 1962/63; С., 1999; Франц фон Бадер – един римокатолически философ и богослов в търсене на Православието и неговата съборност, ГДА, т. ХІV, 1964/65.

През 2011 година излязоха от печат две монографии, в които също се говори задълбочено за римокатолицизма от проф. д-р на теологическите науки Димитър Киров, Благословената между жените, Пловдив, 2011 и от проф. д-р на теологическите науки Ангел Кръстев, Приматът в Църквата, С., 2011.

Предлагаме на вашето внимание, драги читатели и посетители на блога, изследването „Приматът в Църквата”. Неговият автор, проф. д-р на теологическите науки Ангел Кръстев е роден през 1951 година. Той е богослов и филолог по образование. Трудовата му кариера започва през 1977 година в Църковноисторическия и архивен институт при Българската патриаршия (ЦИАИ), като пръв и последен аспирант (докторант) и защитава дисертация на тема: „Българо-сръбски църковни и културни отношения през XIII-XIV век.”

След 1990 година проф. Кръстев става преподавател в новооткритата Катедра по теология при Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”, където работи и понастоящем. Наред с научно-преподавателската си дейност, продължава да работи и в ЦИАИ. Предлаганата монография е неговата професура.

В книгата си „Приматът в Църквата”, проф. Кръстев обстойно се занимава с римокатолическия догмат за главенството и непогрешимостта на папата. Наистина ли папите са били непогрешими и наместници ли са на Господ Иисус Христос? Те начело ли са на земната страна на Неговата Църква? В края на изследването си проф. Кръстев излиза със заключение, че римокатолическото учение за главенството и непогрешимостта на папите не е богооткровено, нито е изначално вярване на древната Църква, а е човешка измислица, плод на разума, който понякога предявява горделиви претенции за непогрешимост.

Това обобщаващо изследване по посочената тема има приносен характер и може да служи като настолна книга на православните християни, сред които има и такива, които се поддават на римокатолическа пропаганда, напускат св. Православие и от светлината отиват в тъмнината; то може да се ползва като учебно пособие от студенти по богословие, както и от православни свещенослужители за запознаване с различни периоди от историята на Римокатолическата църква и папството.

Като използва Свещеното Писание, редица римокатолически, протестантски и православни богословско-исторически изследвания, архивни документи и други, проф. Кръстев показва много неща от несъстоятелността на римокатолическото учение по догматични, еклезиологични, христологични, мариологични и редица още въпроси, отнасящи се до спасението на човека. Римокатолическата църква може да има отлична земна организация и в много отношения да надминава отделните Поместни православни църкви, но тя е отпаднала от Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква и не спасява своите пасоми. За да стане това, тя трябва да се върне при корените си – св. Православие, да отмени редица нововъведения, които е внесла в учението си и всички римокатолици в един глас да се извинят на Бога, Който ще ги приеме в Своето лоно. Проф. Кръстев много убедително показва всичко това в книгата си.

Още веднъж горещо препоръчваме книгата „Приматът в Църквата”, която може да се закупи в Шуменския университет. Има я също в библиотеките на Богословския факулет при Софийския университет и Православния богословски факултет при Великотърновския университет.***

_______________________

* Гиббон Э., История упадка и разрушения Римской империи, т. VІІ, Спб., 2000, с. 206.

** Вж. подробна студия за неговия жизнен и творчески път от отец Иван Латковски, в http://vseh-svjatih.blogspot.com, както и още много информация за него в http://bulgarian-orthodox-church.org/.

***Бел. В библиотеките на посочените факултети не се продава.

† Американски и Австралийски митрополит Йосиф

Точно деветстотин четиридесет и осем години са минали от отпадането на Римокатолическата църква от Православието. Мнозина все още търсят корените на това нещастно разделение. Една от главните причини се заключава в различното възприемане на главенството на папата в Рим.

Понеже папа Иоан Павел II възнамерява, ако е воля Божия, да посети България през май 2002 година, полезно ще бъде чрез Църковен вестник отново да опресним знанията на православните българи относно истината за хилядолетната схизма на Рим, та като прочетат написаните редове, да се чувстват свободни от всякакъв страх и виждайки папата като наш гост, да не загубят вярата си в Българската православна църква.

Всеизвестно е, че до V век след Христа не е имало разногласие или антагонизъм в Църквата на Изток и Запад. Защото е била една ­ Православна. Епископът на Рим е бил винаги считан за пръв в реда на иерархията. Това е било естествено последствие от факта, че Рим е бил столица на Римската империя. Когато Цариград (Константинопол) станал новата столица на държавата Византия, нейният епископ поел втората позиция в редицата на иерархията. Третото правило на Втория вселенски събор (381 година) признава мястото по чест на епископа на Цариградската църква като втори след епископа на Рим. Това постановление на събора също се основава на предпоставката, че Цариград е новият Рим и в случая то облагодетелствало и титлата на епископа в Цариград.

Наистина съборът се е повлиял от политическата важност на града и го отразил благотворно на почетния статут на неговите иерарси. Същият факт дал основание на Четвъртия вселенски събор (451 година) да постанови с 28-то си правило, че епископът на Цариград е равен по чест на епископа на Рим.

Междувременно погрешните учения започнали да циркулират в Църквата на Запад. Най-сериозното от тях било добавката към Никео-Цариградския символ на вярата, че Светия Дух изхожда и от Сина, което на латински език се изразява с думата filioque -­ филиокве.

Нека да изясним този въпрос. Символът на вярата е бил създаден и утвърден като християнска вяра и изповед на Първия и на Втория вселенски събор.

Първите седем члена са били одобрени от Първия вселенски събор, а вторите пет ­ от Втория, който се е състоял в Цариград. Осмият член гласи: И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

Добавката филиокве (и от Сина) била чута най-напред в Испания в средата на VI век. Оттам се разпространила по всички западни страни. Което е забележително обаче, че през първата половина на IХ век папа Лъв III реагирал остро против това нововъведение във Веруюто. Сам убеждавал, че вярата трябва да си остане такава, каквато е прокламирана от Първия и Втория вселенски събор. Даже заповядал да издълбаят текста без всякаква промяна на две таблички от сребро и ги поставил в базиликата Св. Петър в Рим на видно място за четене от всички. Това е исторически факт, който е възприет от всички историци като истински.

Първият, който реагирал остро на погрешната добавка на Запад, бил св. Фотий Цариградски, който станал патриарх на Коледа 857 година и сам покръстил св. цар Борис-Михаил, Покръстителя на българите. Впоследствие всички източни патриарси остро осъдили нововъведението на Запада. Било отправено навременно прошение до Рим да се отрече от филиоквето и да се потвърдят учението и решенията на Седемте вселенски събора от първите осем века. За нещастие Западът заедно с папата като негов водач поддържали становището, че цялата Църква е задължена да се придържа и спазва без всякакво обсъждане и умуване постановленията на Римския папа. Нещо повече, Западът поддържал становището, че папата в Рим е заместник на св. Петър на земята, защото е негов наследник, поставен лично от Господ Иисус Христос за глава на Вселенската църква. Папата също е наследник на св. Петър и по право, защото според римокатолиците св. Петър бил основал християнската църква в Рим.

Вярно ли е това? Съвсем не. Ето какво свидетелстват оригиналните сведения за отговора на този въпрос:

1.Нека заедно обсъдим стиховете по евангелието на св. Матей (16 гл.), на които римокатолиците базират първенството на св. Петър. Там четем: А когато дойде в страната на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят ­ Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни ­ за Йоана Кръстителя, други ­ за Илия, а някои ­ за Иеремия, или за един от пророците. Той им рече: а вие за кого Ме мислите? Симон Петър отговори и рече: Ти си Христос, Синът на Живия Бог. Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят (16:13-18).

От тези думи на Господа ясно личи, че Той ще съгради църквата Си, а не св. Петър. Иначе Той би казал: Ти си Петър и на тебе Аз ще градя църквата Си. Но Той рече: на тоя камък, тоест на истината, която св. Петър изповяда. Господ ясно говори, че Неговата църква се гради на истината, която св. Петър изповяда, че Иисус Христос е Синът на Живия Бог. Само чрез неправилното интерпретиране на текста може да се дойде до заключението на римокатолиците, че Христос е съградил църквата Си върху св. Петър.

2.Пак от Свещеното Писание става ясно, че св. Петър не е имал първенство и власт над останалите апостоли. В посланието си до Галатяни св. Павел твърди, че когато чул св. Петър да разсъждава неправилно, той го коригирал в присъствието на другите. Четем: А когато дойде Петър в Антиохия, аз лично му се опрях, защото се бе изложил на осъждане. По-нататък св. Павел продължава: Но когато видях, че те (Петър и Варнава, ­ б. м.) не постъпват право по евангелската истина, казах на Петра пред всички: ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо искаш езичниците да живеят по юдейски? (Гал. 2:14). Въз основа на тези думи на св. Павел можем да направим извода, че Петровата власт да учи не означава, че е безгрешна.

3.Относно основаването на християнската църква в Рим има необорими доказателства, че то не е извършено от св. Петър. Църквата в Рим е била основана от християни, които са били закарани там. Нещо повече, св. Павел дори счита, че това е негова църква. Ето какво споменава в писмото си до римските християни: И тъй, мога да се похваля в Христа Иисуса с това, що се отнася до Бога, защото не ще се осмеля да кажа нещо, което да не е извършил Христос чрез мене, за да станат езичниците послушни на вярата, със слово и дело, със силата на поличби и чудеса, със силата на Божия Дух, тъй че разпространих благовестието Христово от Иерусалим и околността дори до Илирик. При това считах за чест да проповядвам Евангелието не там, дето името Христово беше вече известно, за да не зидам върху чужда основа… Тъкмо това много пъти ми и пречеше да дойда при вас. Сега пък, понеже нямам вече такова място в тия страни, а от много години копнея да дойда при вас, кога тръгна за Испания, ще ви навестя. Защото, преминавайки, надявам се да ви видя и да бъда от вас изпроводен нататък, след като първом ви се понарадвам малко (Римл. 15:17-20; 22-24).

От тези думи пределно ясно се вижда, че св. Павел няма никакви знания св. Петър да е бил в Рим и да е основал църква там. Напротив, той казва, че се чувства задължен да проповядва евангелието там, където никой от апостолите не е учил, за да не гради на чужда основа. Това е изключително свидетелство, че св. Петър не е свързан с основаването на църквата в Рим. По-точно св. Петър е служил много години на църквата в Антиохия и оттам той заминава за Рим, където пострадал мъченически със св. Павел.

Стана вече дума по-горе, че по политически причини са определени седалищата на апостолските наследници в различните градове на Римската империя. Така епископът на Рим е бил признат за пръв, понеже Рим е бил столица на империята. Първоначално епископът на Цариград е бил признат като втори от Втория вселенски събор. Впоследствие, когато Цариград станал столица на Византийската империя и бил наречен новия Рим, Четвъртият вселенски събор провъзгласява епископа на Цариград да бъде равен по ранг на епископа на Рим. Епископът на Александрия е бил признат за трети, поради голямата популярност на този град като научен и просветен център. Следват епископите на Антиохия и Иерусалим. Ако определяме мястото на епископите обаче по религиозно признание и значение, а не по политически причини, за всеки е ясно, че първи по чест следва да бъде епископът на Иерусалимската църква ­ майка на християнството. Сам Господ Иисус Христос е живял там, бил е разпнат и е възкръснал от мъртвите в Иерусалим. Първата църква е била основана в Иерусалим на Петдесетница в 33 година.

Това са няколко основания, базирани на автентични свидетелства, които съставят църковната история. Затова е учудващо, че римокатолиците поддържат своето становище почти от едно хилядолетие.

Ние, православните българи, които сме били много пъти в официални и не напълно явни, полезни и не чак дотам ползотворни взаимоотношения с римокатолиците през изминалите 1300 години, дълбоко съжаляваме, че се изопачават фактите от историята. И понеже винаги сме били честни и открити, ние правим всичко необходимо да уверим нашите братя и сестри католици, че трябва да дойдат до познание на истината, което значи да се завърнат в светото Православие, където са били.

Ето, предстои идването на папа Иоан Павел II в България. Това се знае по целия свят. Известени сме за него и ние в Българската епархия в САЩ, Канада и Австралия. Като православни ние, българите, преживяваме това събитие по различни начини. Понеже политиката в Родината винаги е поставяла църковното поведение в изкушение, и сега се подразбира, че Св. Синод на БПЦ като че ли отново трябва да направи благоразумен компромис, заради който толкоз години сме в изпитание и страдание. Натискът е голям. От всички страни. Малцина са инакомислещите. Те ще бъдат обявени дори за православни талибани. Очите на всички са обърнати към Св. Синод и Българския патриарх! Тоест БПЦ за Европа ли е, или не? Така се поставя въпросът, като че ли страната ни се намира на Камчатка! Както винаги обаче, Св. Синод може бавно да мисли, но с благодатта на Св. Дух винаги мъдро решава. Разбира се, основанията са: вече е оповестено, че ще окажем българско гостоприемство, след като гостът вече ще е в България по държавна покана. Как и къде да се прояви нашата мъдрост: а) В ежедневните ни горещи молитви всички римокатолици воглаве с папа Иоан Павел II отново да се завърнат и да изповядат истината, която мнозина вече от тях добре знаят и неофициално практикуват по света; б) В старанието ни да се покажем по-добри и гостоприемни, и със слово, и на дело да покажем православно знание, разбиране и обич към отпадналите от правото славене на Бога; в) В уверението, че Негово Светейшество Българският патриарх Максим като мъдър първосветител с голям опит ще направи всичко възможно лично да предаде на папа Иоан Павел II загрижеността на всички православни българи, че и ние го посрещаме и ни е мило, че обича България, но нашата обич и радост ще бъде пълна, ако дойде другия път у нас като православен. Ако това постигнем, ние ще отбележим най-съдбоносното събитие в историята не само на нашата история, но и в тая на цялото човечество. Представете си само, Римокатолическата църква да се завърне в св. Православие! Това ще отбележи началното изпълнение на Господнята молитва в нощта на страданията Му: Отче Светий!… Моля се… да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, ­ та да повярва светът, че Ти си Ме пратил (Иоан 17:11, 20, 21).

Прочее, нека по примера на Господа всички да речем: Отче Светий! Вече е ден. Доста страдахме. Нуждаем се от празненство на вярата. Едно хилядолетие бяхме ведно. Второто прекарахме във вражди. Събери ни в Третото хилядолетие, молим Те, да бъдем пак едно в едната, света, вселенска и апостолска църква. Амин.

___________________________

*Публикувано в http://synpress-classic.dveri.bg, http://dveri.bg и в Църковен вестник, бр. 6 от 2002 г.

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, митрополит Йосиф

† Американски и Австралийски митрополит Йосиф

В интервю на вестник “Новинар” от 28 ноември 2000 година, господин Иван Сунгарски, депутат от Съюза на демократичните сили, най-официално заявява: “Между православието и католицизма няма различия, защото те са двете страни на християнството. Нещо повече, те са възможно най-близки…”

Като епископ на Българската православна църква, познаващ таткото на господин депутата, бих желал да предпазя от изкушения просветените читатели на “Църковен вестник” и да им напомня, че между св. Православие и католицизма има различия.

На Запад, под чието влияние очевидно е и господин Сунгарски, също открито и убедително се говори и пише, че “православното християнство е източният клон на Римокатолическата църква”. И още, че това са две сестри-църкви, които в 2001 година ще станат една, тъй като “различията им са незначителни”.

А така ли е всъщност? Разбира се, че не е така. Искате доказателства? Нека опресним знанията си само върху пет категорични различия:

1) Разбирането на римокатолиците за папството;

2) Филиоквето;

3) Учението за чистилището и индулгенциите;

4) Новите догми за непорочното зачатие на св. Дева Мария, папската непогрешимост и приемането на св. Богородица с тяло и душа на небесата, и

5)Различията в практиката на причащението, разделянето на кръщението от миропомазанието и принудителното свещеническо безбрачие.

1. Римокатолическото разбиране за папството

Нека да сме наясно! До отпадането на Римския епископ от единната Църква в 1054 година Православието по принцип не е отричало първосветителството на Римския епископ-папа в Рим като “пръв между равни”. Но се е разграничавало от разбирането на Римската църква за специалния статут на нейния предстоятел като “епископ на епископите”. С други думи, никой епископ в Православието няма право да отстранява свой събрат-епископ и да налага волята си в неговата територия. Коя позиция тогава е правилна? Тая на древната Църква, тоест православното разбиране. Вярно, църковни историци признават, че при организирането си древната Църква е следвала “принципа на приспособяването”, тоест градовете от по-голямо значение в Римската империя тя превърнала в патриаршески престоли: Рим, Цариград, Александрия, Антиохия и Иерусалим. Но Рим е влияел повече, не че църквата там е била основана от апостол Петър (защото апостол Петър е бил епископ на църквата в Антиохия преди да види Рим), но поради обстоятелството, че църквата в Рим е била столична. В същия дух и Цариград е заел почетната втора позиция през IV век като нова имперска столица. Но докато Цариград, Александрия, Антиохия и Иерусалим на Изток поддържали системата на проверка и баланс помежду си, Рим останал в изолация на Запад. Бидейки единствен, той добре се постарал да създаде привилегии за себе си, опитвайки се дори да разшири папската юрисдикция на Изток, в противовес на древната Църква, много пъти с помощта на политическата власт.

Така че днес разделението между Изтока и Запада е в резултат не толкоз на православния инат и отричането на папската власт, но в римокатолическите неоснователни папски претенции.

2. Филиоквето

Какво пък е това? ­ – ме попита благочестива православна християнка веднъж на село. В превод от латински това означава: “и от Сина”. Израз, който Римокатолическата църква едностранно е добавила към текста на нашето Верую, съставено от св. Отци на Първия (325 година) и на Втория (381 година) вселенски събори в Никея и Цариград. Оригиналният текст, както си го знаем, гласи: “Вярвам… И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда”. Точно както Господ Иисус Христос е мислил, когато е казал: “А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене” (Иоан 15:26). Римокатолическият текст обаче гласи другояче. Там четем: “И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца и Сина изхожда”. Според което Св. Дух изхожда не само от Отца, но и от Сина. Нововъведение, което е било вмъкнато в текста на Символа на вярата в 589 година в Толедо, Испания, и е било разпространено във Франция и Испания. Папа Адриан I го въвел официално в Римокатолическата църква.

Разбира се, Изтокът реагирал веднага на това западно нововъведение и от богословска гледна точка го определил като неточно. През IX век св. Фотий, Патриарх Цариградски, писмено осъдил всички нововъведения на римокатолиците, включително и Филиоквето и осъдил папа Николай като еретик с отлъчване от Църквата.

3. Чистилище и индулгенции

Тези понятия са влезли в историята по време на разпрата между римокатолиците и протестантите през XVI век. Разпродажбата на индулгенциите дори се счита като повод за избухването на Реформацията. Всъщност есенцията на тези думи се състои в следното: Знаем, че римокатолиците се молят за умрелите. В тази тяхна практика обаче те внесли следното нововъведение: дори прегрешилият да се е изповядал и да е опростен за прегрешението му, “временното наказание” остава, тъй като грехът не е изплатен (изкупен). И ако прегрешилият умре, след като е бил опростен и е изплатил (откупил) “временното наказание”, небесната радост му е подсигурена! Преди обаче да влезе в нея, той трябва да прекара известно време в чистилището за прочистване.

Заради извършения грях обаче “временното наказание” може да бъде изкупено не само чрез разкаяние, но още и с “дара” на църквата.

Този дар се нарича “индулгенция”. Така че, щом си изплатил (изкупил) този документ-индулгенция, даден от църквата, ти се освобождаваш от “временното наказание” за греха ти и чрез ходатайствената молитва за “страдащата душа” в чистилището, ти влизаш безпроблемно в пълнотата на небесното блаженство. Нещо, което е съвсем механично и чуждо на св. Православие и на духа на св. Евангелие. Вярно, ние православните също вярваме в съществуването на място, където душите на покойните прекарват времето от смъртта до изгрева на Последния ден, но това място за почивка е напълно различно от чистилището на римокатолическата доктрина. И това римокатолическо учение, базирано по-скоро на съдебното земно право, че душата трябва да плати това, което притежава, ни изкушава и смущава, защото спасението не е правнически термин. Защото Господ Иисус Христос пострада за нас и нашето спасение и ни изкупи от греха. Няма нужда от изплащане на “остатъчни необяснени дългове”, които “остават”, след като човекът е опростен. Поради тази причина св. Православие реагира срещу цялата идея за временното наказание на греха. Няма преживяване на “пълната радост и блаженство” на небесата до Последния ден. “Междинната държава”, така да се каже, е място за почивка, където всички души ще пребъдват в очакване на пришествието Господне (1 Сол. 4:13-17). По време на тая почивка те ще предвкусват тяхната вечна награда или наказание, което ще бъде уточнено в Последния ден. Православната църква учи, че през това време душите на покойните благоденстват по молитвите на вярващите. Тези молитви в израз на обич утешават душите на мъртвите и по-добре ги подготвят да стоят уверени в Божията благодат и милост и в подготовката им да дадат добър отговор на страшния Христов съд в Последния ден (2 Тим. 1:18).

4.Новите догми: Непорочното зачатие на св. Дева Мария; Папската непогрешимост и Приемането на св. Богородица с тяло и душа на небесата

Догматът за непорочното зачатие на св. Дева Мария е почти на 150 години. Въвел го е папа Пий IХ в 1854 година. Определението му е следното: от първия момент на нейното зачатие, чрез извънредната благодат и благоволение на Всемогъщия Бог и предвид заслугите на Иисус Христос, Спасителя на човечеството, св. Дева Мария е запазена чиста от петната на първородния грях.

Разбира се, Православната църква не оспорва чистотата на св. Дева Мария, защото и ние я възпяваме като “пречиста”, “по-чиста от херувимите” и “пресвета”, но реагира срещу неправилното разбиране на първородния грях спрямо нея. Разликата е в това, че Православната църква счита първородния грях за наследствен, а римокатолиците игнорират това учение на древната Църква и виждат в първородния грях не наследствена вина, но наследствено проклятие, поради което човеците се отчуждили от превъзходния живот и станали поданици на греха и смъртта. И понеже първородният грях предизвикал Божието проклятие спрямо прародителите, които станали смъртни, папа Пий IХ провъзгласил догмата, отстоявайки чрез него безсмъртието на св. Богородица. Според неговата логика щом св. Дева Мария е чиста от първородния грях, тя не може да бъде смъртна. Тя не е като останалите човеци. Нещо, което православното християнство не може да приеме. Защото св. Православие счита св. Дева Мария като първия човек, удостоил се с голямата благодат на спасението, което е приготвено пред лицето на всички народи.

Привикнали вече към нововъведения във вярата, за римокатолиците не било трудно 16 години по-късно на I Ватикански събор в 1870 година да формулират и догмата за непогрешимостта на папата. Това означава, че когато папата говори от трона си или официално, по въпросите на вярата и морала, той е непогрешим. Тогава цялата Църква се задължава чрез неговото учение. Нововъведение, което няма връзка с древното християнско разбиране за ролята на Римския престол в едната, света, вселенска и апостолска Църква, в резултат на което св. Православие го отрича.

Св. Православие реагира отрицателно и срещу догмата на римокатолиците за приемането на св. Богородица с тяло и душа на небесата, формулиран от папа Пий ХII през 1950 година. Този догмат гласи, че след като извървяла земния си път, св. Дева Мария била приета телом и духом в небесната слава.

Ние, православните, приемаме традиционното предание на древната източноправославна Църква, че след смъртта на св. Богородица нейният Син и наш Бог Иисус Христос я взел на небесата, където пребъдва и сега (Пс. 45:9).

5. Различия в практиката

За разлика от православните, римокатолиците причащават миряните само с осветен хляб, при това безквасен (хостия). Независимо, че II Ватикански събор препоръчва възстановяването на причащението от св. чаша, досега това не се прави. Така, нововъведението продължава да се практикува в римокатолическите църкви.

Друго различие от древната наша традиция е, че римокатолиците отделят тайнството кръщение от миропомазанието и причащението и ги извършват поотделно. Тоест, докато древната Църква е извършвала кръщението и миропомазанието ведно, след което кръстените и миропомазаните се причащават, римокатолиците разделят тайнствата едно от друго. Някъде дори дават причастие след кръщението, макар кръстените да не са още миропомазани.

Следвайки практиката на древната Църква, св. Православие не изисква задължителното безбрачие на свещенството. Римокатолиците и тук са въвели промяна. За тях безбрачието е задължително още от Средновековието. Разбира се, предизвикателствата са големи и опущенията са явни, но въпреки това официалното становище на Римокатолическата църква за целибата се поддържа и е закон.

Това са от православна гледна точка само няколко от множеството нововъведения, които Римокатолическата църква практикува в религиозния си живот. Различия, които са отдалечили римокатолиците и тяхното изповедание от древната Църква и които непременно трябва да се изоставят като погрешни, за да бъдем едно.

_____________________________

*Първа електронна публикация, http://synpress-classic.dveri.bg. Статията е от декемеври, 2001 година и текстът ѝ тук е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, митрополит Йосиф