Иеромонах Павел

                                                                       „Иисуса познавам и Павла зная, но вие кои сте?“

Новият Завет представлява миниатюрна библиотека от двадесет и седем тома. Почти половината от тях са написани от един човек. Основателят на християнството Господ Иисус Христос имал дванадесет непосредствени апостоли и седемдесет вестители, и оставил след Възнесението Си най-малко шестстотин ученици, от които мнозина можели да запишат своите впечатления и преживявания. Но един от тях написал почти половината книги на Новия Завет. В продължение на петдесет години след Възкресението на Богочовека християнската религия прогресирала във всички посоки и включила в редовете си доста мъже с философски взор и литературни способности. От множеството съчинения, създадени през тези петдесет години, Църквата подбрала само двадесет и седем писания. Те били сметнати за достойни да заемат място в Книгата на книгите – светата Библия, която през всички поколения остава ръководно начало за Христовите последователи. Без съмнение този, който съставил тринадесет от тези двадесет и седем бисера на словото, бил човек с изключителен ум; извор, чрез който се изливала енергията и свободата на Духа; една личност, която всеки християнин трябва да познава.

А за да се познае св. апостол Павел, нужно е да се изследват неговите послания. Нито един от съвременниците му, освен приближените му Петър и Лука, не завещал поне едно автентично изречение за него и никой учен столетия след неговата смърт не успял да открие и предаде традиция, разглеждаща неговия живот и дело, на които днес бихме могли да се облегнем със сигурност. Единствената съществуваща книга, която потвърждаван допълва посланията на св. апостол Павел е Деяния апостолски на св. евангелист Лука. За съжаление е, че мнозина християни не четат тези произведения с усърдието и интереса на нашите прадеди, и дори редица свещеници се срещат с тях само по време на богослужение или пред изпитни събеседвания.Посланията на св. апостол Павел могат да се сравнят с каменна кариера, от която вековете черпят материал за изграждане и увенчаване великолепното здание на богословието. Но най-ценното съкровище в тези послания е самият апостол Павел, тъй като той бил по-велик от всичко, което изрекъл, извършил или написал. Кое е запазило живи тези послания? Кое ги е привело през спазмите и пожарите на двадесет века? Няколко остроумни идеи? Шепа блестящи силогизми? Дузина поетични абзаци с лирична прелест? Не! Те са безсмъртни, защото в тях тече кръвта на едно съвършено сърце, което изобразява Христа. Те пулсират и горят със страстта на душа, запалена от огъня, който пламти в утробата на Всевишния. Не могат да се прочетат и разберат тези послания, ако не се долови в тях тонът на Павловия темперамент и ако не ни облъхне топлината на неговата жар.

Апостол Павел е идеален кореспондент. За него писмата са стихия; той се „хвърля“ в тях с увлечение, което пленява. При това не ги пише по необходимост, по принуда, която изсушава стила и преплита езика. Никой никога не е писал писма с по-голяма свобода от него. Никой никога не е бил в писмата си по-искрен, по-откровен, по-естествен, по-доверчив от апостол Павел. Той нямал задни мисли. Когато човек пише трактати по философия и богословие, може да скрие личността си зад редовете, но когато съставя писмо до тези, които обича, потапя перото в кръвта си и пише с лекота това, което мисли и чувства. В посланията на св. апостол Павел липсват условности и маски – те не са смъкнати, а просто не съществуват. Той е самата прямота, облагодатена свише. Литературният гланц не го безпокои. Понякога той започва изречение, без да се тревожи къде и как ще го завърши, затова в посланията му се срещат две дълги изречения без окончание. Понякога той се увлича, спира, поема дъх и започва отново, без да се затруднява. На практика той често пренебрегва правилата на риториката и принципите на логиката, за да открие идеите, които населяват душата му. При разработване на някоя мисъл той се „откъсва“ и лети толкова нависоко, че небрежният читател може да забрави къде е започнал. Всред някое изречение апостол Павел подхваща сродна идея и я слага в скоби, които стават по-големи от самото изречение. Но това изобщо не го смущава. Някои се съблазняват, че той освобождавал писанията си от оковите на граматиците н риторите. Твърди се, че в стила на апостол Павел отсъствала „красотата“ и „елегантността“ на гръцките класици. Посредствеността може да се подчини на всички правила на граматиката и логиката и пак ще остане посредственост, но само необикновени люде, помазани от Духа, могат да пишат вечно свежи, спонтанни и очарователни писания като тези на Апостола.В посланията св. апостол Павел използва свой език, свои средства, свои примери. Интересно е, че той рядко привежда думи на Христа, а когато цитира Стария Завет, върши това със забележителна свобода. За разлика от книжниците и фарисеите той дава същината на изречението, ядката на идеята, без да се грижи за точния брой на сричките и буквите. Св. апостол Павел цитира Стария Завет с такава лекота, сякаш е негов автор. Цитатите му кълнят и дават плодове в градината на неговото слово.

От самото начало св. апостол Павел оставал неразбран. След обръщането си той бил отбягван и отхвърлян от Христовите последователи, защото не била забравена печалната му слава на гонител и убиец. Три години той живял сам в Арабия, откъдето заминал за Дамаск и Tapс. По това време той бил самотен и никому неизвестен юдеин. Варнава го открил и довел в Антиохия. В течение на четвърт век той обиколил целия тогавашен цивилизован свят, като проповядвал Евангелието, вършел чудеса и основавал поместни църкви. Мнозина от съплеменниците му го смятали за фанатик, за главатар на бунт или нова ерес. За евреите той бил нарушител на Тората и реда, а един римски офицер видял в него египетски престъпник и мародер. За милиони хора през следващите векове апостол Павел останал недостъпен и непостижим, превърнат в статуя от бял италийски мрамор и издигнат на безкрайно висок пиедестал. А той, макар и светец, бил „подобострастен нам човек“. Има свои предпочитания и настроения, свои слабости и особености. Ние разполагаме с възможността да го опознаем великия апостол на езичниците, а ако не го опознаем, това ще се дължи на нашата индиферентност към откровението и благодатта.

„Ето човека!“ Как изглеждал той? Колко бил висок? Какви били физическите му черти? Св. апостол Павел не се хвалел с външния си вид, не само защото бил смирен, но и защото съзнавал, че не бил надарен с плътска привлекателност. По време на отсъствието му от Коринт лъжебратя започнали да раздухват настроения срещу него. На агапите те го обвинявали, че посланията му били силни, но речта и телесното му присъствие не внушавали респект, не правели силно впечатление. С други думи, той бил голям отдалеч, а малък — отблизо; пишел добре, но говорел зле. Тези оплаквания не били съвсем неоснователни. Невъзможно е да се опознае някой по отзивите на неговите врагове, но в тях винаги има рационално зърно, макар и обвито с лъжи. Когато неприятелите на Христос го наричали „многоядец и винопиец“, те не казвали истината, а косвено свидетелствали, че той бил общителен, достъпен, любвеобилен, че не се чуждеел от естествените радости на живота и споделял трапезата на хора от различен ранг и с различни убеждения. Ако апостол Павел бил човек с огромен ръст и гръмовержен глас, неговите конкуренти в Коринт нямало да посмеят да се подиграват с външността му. Един епизод от Деяния ни отвежда в същата посока. В Листра суеверните езичници приели апостол Павел и Варнава за богове и нарекли Варнава – Юпитер, а Павел – Меркурий. Според гръцката митология Юпитер бил едър, а Меркурий — дребен. Това е почти сигурно указание, че апостол Павел бил по-нисък и по-слаб от своя събрат. Затова св. Иоан Златоуст се възхищава в една от омилиите си, че „Павел бил три лакти човек, а стигнал небето!“

От посланията се узнава нещо и за очите на Апостола. Според преданието те били сиви и бляскави, а няколко пасажа в писмата му намекват, че той страдал от слабо зрение. Ако не е така, защо почти постоянно използвал секретар? Защо писал в края на 2 Солуняни: „Саморъчен поздрав от мене, Павла“? Защо казал на Галатяни: „Вижте, колко много ви написах с ръката си“? В същото послание са включени още по-важни податки: „Знаете, че когато ви благовестих за пръв път, аз бях немощен по плът… Свидетелствам за вас, че, ако да можеше, очите си щяхте да изтръгнете и да ми ги дадете“. В синедриона той не успял да различи фигурата на първосвещеника, за което платил с една плесница. Твърде вероятно неговият „трън в плътта“ бил болезнено очно възпаление. Хиляди нощи, след изтощителен ден, св. апостол Павел нижел бод след бод на мъждукащата светлина на лампата, за да не дава повод за обвинения, че се храни от потта на духовните си чеда…За тялото на великия Апостол се знае със сигурност, че било покрито с белези. Той писал на Галатяни: „Аз нося на тялото си раните на Господа Иисуса“. Второто послание до Коринтяни отговаря откъде идвали тези следи на човешката жестокост и неблагодарност. Гърбът на този, който бил бит пет пъти с еврейски камшик и три пъти с римски бич, бил нашарен с ръбци и белези. Веднъж апостол Павел бил пребит с камъни, но по воля Божия останал жив. Ако се приеме, че камъните, които го повалили на улицата в Листра, нанесли дълбоки разрези по главата му, тези белези представяли техния носител по-бързо и по-убедително от всякакви думи.

Св. апостол Павел никога не споменал за възрастта си, освен само веднъж и то с език, който ни разпъва в догадки. В посланието си до Филимон той се нарекъл „старец Павел“. „Старец“ е еластичен термин, който е труден за тълкуване. Той се състарил не толкова от възраст, колкото от бурите и премеждията, които изпитал. Апостол Павел бил младеж при смъртта на архидякон Стефан, но в античния свят мъжете били смятани за „млади“ от 30 до 45 години. Тъй като обикновено се приема, че писмото до Филимон било написано четвърт век след смъртта на Стефан, вероятно Павел „старецът“ наближавал своята 60-годишнина.

Характерът на св. апостол Павел бил сложен и многообразен, и на пръв поглед бил изпълнен с противоречия. Неведнъж той се изявявал като един от най-смирените на земята. Казвал, че е най-малък от апостолите, недостоен да се нарече апостол, по-малък от най-малкия от всички светии, пръв сред грешниците. Той настоявал пред новопокръстените да се молят за него и отивал в Коринт с кротост, боязън и трепет. Но когато хвърляли в лицето му, че не бил достоен да се нарече апостол, той се възмущавал и противопоставял. Когато спорели, че не бил ръкоположен в Иерусалим, той заявявал: „Павел, апостол, призван не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца, Който Го възкреси от мъртвите“. Когато бил осмиван от своите опоненти, той твърдял, че с нищо не е по-долен oт най-главните апостоли. Когато крещели, че неговата проповед била чужда на Закона и враждебна на Бога, той хладнокръвно отговарял: „Ако дори ние, или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде“. Апостол Павел бил смирен, но не позволявал да хулят и унизяват дадената му свише благодат. На нахалните си критици в Коринт той подхвърлял: „Малко ми струва да бъда съден от вас или от човешки съд“.

Св. апостол Павел бил човек, от който постоянно бликал пламъкът на вярата. Понякога той избухвал и изгарял: „Бог ще тебе да удари, стено варосана!“ Веднъж заплашил разглезените коринтяни с тояга. Достатъчно е да прочетем Римляни седма глава и 2 Коринтяни дванадесета глава, за да почувстваме неговия темперамент. В други случаи, когато се очаквало да реагира бурно, Апостолът запазвал, поне външно, пълно самообладание, както сам препоръчвал: “Гневете се, но не грешете“. Достопочтеният Фест го нарекъл „луд“, но апостол Павел не се обидил, а най-учтиво отвърнал, че говори думи на истина и на здрав разум. Разходката в град, препълнен с идоли, за обикновения юдеин граничела с богохулство, но св. апостол Павел се възмущавал само „духом“, без с нещо да издаде раздразнението си. Когато завистниците шепнели на ухо, че бил „безумен“, той се съгласявал диалектически с тях: „Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите“. Пред лицето на несправедливостта и злото апостол Павел бил бушуващ огън, а изправен пред обширни проблеми той се проявявал като трезв и практичен пастир. Върху него се сипели всевъзможни въпроси на съвременната му етика, казуистика, богословие. Той не само намирал време за всички тях, но и ги решавал по блестящ и авторитетен начин за срам на неприятелите си.Св. апостол Павел бил едновременно „тесен“ и „широк“. За синедриона той бил „син на фарисеин“, за ареопага – начетен философ, за вярващите – „като ангел Божий, като Иисуса Христа“. Той се превърнал във всичко за всички, за да спаси някого. Той не укорявал тези, които се радвали на законната си жена, които ядели месо и пиели вино, които не различавали дните, въпреки че сам останал девственик, гладувал, жадувал и „всеки ден умирал“ за Този, Който го възродил при Дамаск. „Обрязването е нищо, и необрязването е нищо, а пазенето Божиите заповеди е всичко“. Той приемал всички пътища, ако те водели към една единствена цел – „наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса“. Св. апостол Павел никога не станал „роб на човеци“, никога не се оплел като недостоен войн в „житейски работи“, никога не се оглеждал назад като слаб атлет. Той спокойно можел да затвори очи със съзнание за достойно изпълнен дълг: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата упазих“.

Но това, което най-много поразява в личността на св. апостол Павел е неговата изключителна, всеотдайна и несекваща любов по отношение на „всички, а най-вече на своите по вяра”. Всяко негово послание започва с изблик на благословение и благодарност за неговите приятели. В Свещеното Писание няма по-патетично място от думите му до Коринтяни: „На драго сърце ще жертвам и сам ще се пожертвам за душите ви, при всичко че, обичайки вас извънмерно, съм по-малко обичан от вас”. Не напразно св. Иоан Златоуст го нарича „сърце на света”. Ако Блаженствата ни представят портрета на Спасителя, тринадесета глава на 1 Коринтяни ни дава портрета на св. апостол Павел. Той знаел, че истинската любов никога не отпада, защото сам я притежавал в изобилие и я споделял без угризения.

Как може да се тълкува и обясни този всеотдаен Христов следовник? Той е уникално явление в историята, което всички желаещи да разберат света и неговата съдба трябва да се опитат да обхванат. Не съществува обаче по-естествено, по-разумно и по-убедително обяснение от това, което той предлага: „Бог… благоволи да открие в мене Своя Син…”

______________________
*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 10, с. 19-23. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Понастоящем, януари 2012, авторът на статията е доц. д-р и е преподавател в Шуменския университет.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Архимандрит Методий

1. В Новия Завет изразите „първовърховен“ апостол или „първовърховни“ апостоли не се срещат. Св. апостол Павел употребява два пъти изразите „върховни апостоли“, но с цел да огради апостолския си авторитет от някои свои юдейски врагове, които изобщо отричали качеството му на апостол Христов. Той буквално пише: „Но аз мисля, че в нищо не съм по-долен от върховните апостоли“ (2 Кор. 11:5), като втория път добавя: „Ако и да съм нищо“ (2 Кор. 12:11). В посланието към Галатяни същият употребява два пъти израза „най-видните“ апостоли (Гал. 2:2, 6), като назовава трима: Яков, брат Господен и пръв Иерусалимски епископ, Кифа, т. е. Петър, и евангелист Иоан. Според общото мнение, изразено от апостол Павел, те били „смятани за стълбове“ на Църквата (Гал. 2:9). Следователно в тези два случая апостол Павел говори за „върховни“ и „най-видни“ апостоли не по власт, а по достойнство и заслуги към Църквата. В същия смисъл по-късно Православната църква е дала званието „първовърховни“ на двамата апостоли Петър и Павел, като е определила и дата за едновременното им честване на 29 юни, в който ден се предполага, че са претърпели мъченическа смърт. Но от това, че по-късно християните започнали да наричат този ден „Петровден“, не може да се прави извод, че св. апостол Петър бил не само по чест, но и по власт по-горе от св. апостол Павел. За потвърждение на това неправилно мнение някои започнали да привеждат като аргумент, че следващият ден, 30 юни, бил наричан „Павловден“. Всъщност 30 юни се нарича „Събор на светите 12 апостоли“, в числото на които влиза и апостол Петър, но не влиза апостол Павел, макар че в службата името му се споменава като един от апостолите. Учредявайки двата празника св. Православна църква е искала с това да подчертае, от една страна, първодостойнството на св. апостол Петър по чест, но не и по власт, поставяйки в това отношение св. апостол Павел наравно с него, като равнодостоен по заслуги за Църквата, а от друга – равнодостойнството на 12-те по дадената им от Спасителя еднаква власт, без оглед на различните им таланти, благодатни дарования и проявена дейност.Относно мотивите за установяване празника на двамата първовърховни апостоли трябва да се вземе предвид все повече усилващото се на Запад твърдение, че св. апостол Петър бил получил от Христа власт над останалите апостоли, следователно – и над цялата Църква, която власт се предавала по наследство на римските епископи. Православната църква се аргументирала срещу тези неоправдани от евангелско-историческа и догматическа гледна точка претенции, почиващи върху три неправилно разбирани евангелски места, а именно: първият текст (Мат. 16:18): „И Аз ти казвам: ти си Петър (камък) и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят“; вторият текст (Лука 22:32): „Но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някогаш, кога се обърнеш, утвърди братята си“; и третият (Иоан 21:15-17), в който Иисус три пъти пита апостол Петър дали Го обича повече от останалите ученици и три пъти му заповядва да пасе Неговите агънца и овци. Православната църква не разбира смисъла на тези три евангелски места тъй, както ги разбират римокатолиците, според които с тях се давала власт на апостол Петър над останалите апостоли и над цялата Църква. Затова ние ще трябва тук да изтъкнем православното разбиране на тези места, без да се ръководим от полемика, която при все това в известна степен е неизбежна. За тази цел трябва най-напред да изложим, макар и накратко, заслугите на двамата първовърховни апостоли поотделно и да направим общо заключение.

2. Апостол Петър, както и повечето от останалите единадесет, е бил обикновен рибар, без образование. Но той бил все пак грамотен и е познавал Писанията. Бил истински юдеин, дълбоко вярващ в единия Бог Израилев и в надеждите на своя народ, който очаквал сбъдването на пророчествата за един бъдещ Месия от коляното Давидово, Който ще възстанови Израилевото царство, разбирано в чисто земен смисъл. Характеристиката на апостол Петър показва, че той е бил човек с твърд характер, откровен и честен, но с голяма самоувереност. Почти при всички обстоятелства, особено при случаите, когато Спасителят запитва Своите ученици, Петър бързал пръв да отговори, пръв да даде преценка. Понякога си позволявал дори да противоречи на Спасителя. Така, когато Иисус за пръв път им открива, че трябва да пострада и да претърпи кръстна смърт, Петър Го взема настрана от другите и започва да Го разубеждава: „Милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе“ (Мат. 16:22), или, когато кръвоточивата жена се допряла до дрехата на Спасителя и Той попитал: „Кой се допря до Мене?“, Петър отговаря: „Народът Те окръжава и притиска, а питаш: кой се допря до Мене?“ (Лука 8:45), като че ли Христос може да задава безсмислени въпроси?!Въпреки своята увереност, че само Иисус има „думи за вечен живот“ (Иоан 6:68) и изповедта му, че Той е „Христос, Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16), тази увереност на Петър, че той е винаги прав, се проявява в най-висша степен, когато в края на Тайната вечеря Иисус казва на учениците Си: „Всички вие ще се съблазните поради Мене през тая нощ“, на което Петър веднага възразява: „Дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня“. Иисус му отговаря: „Истина ти казвам, че тая нощ… три пъти ще се отречеш от Мене. Петър му казва: ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе“ (Мат. 26:31-35). Евангелист Марк дава интересни подробности: Иисус казва на Петър: „Истина ти казвам, че днес, в тая нощ, преди петел дваж да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене. Но Той още повече настояваше: ако потрябва дори и да умра с Тебе, няма да се отрека от Тебе“ (Марк. 14:30-31). Евангелист Лука внася нов елемент: Иисус се обръща към Петър с думите: „Симоне, Симоне! Ето сатаната поиска да ви сее като пшеница; но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някогаш, кога се обърнеш, утвърди братята си. Той Му отговори: Господи, готов съм да отида с Тебе и в тъмница и на смърт! Но Той рече: казвам ти, Петре, не ще пропее днес петел, преди ти три пъти да се отречеш, че Мe познаваш!“ (Лука 22:31-34).

3. Въпреки тази упорита самоувереност на Петър, той е бил избран за апостол тъкмо поради нея, защото Спасителят е знаел как да го превъзпита, за да остане той именно с тая своя твърдост истински проповедник на Евангелието. Петър трябваше да стане и наистина стана това, което Христос искаше да направи от него. И преди всичко Петър трябваше да обикне Иисус от все сърце, и несъмнено затова Той се поселва в неговата къща в Капернаум и става като член от неговото семейство. Но невъзможно е било, при упоритата самоувереност на Петър, тази висока цел да бъде постигната само чрез словата, говорени от Христа, и чрез дивните чудеса, вършени от Него, макар че те са произвеждали най-силно впечатление върху душата на Петър (Лука 5:8). За постигането на тази трудна цел са били необходими особени, тежки за душата на апостола преживявания. Това е неговото отричане от Христа, Когото той беше обикнал повече от всичко на света. Това падение на Петър бе оплакано от него с горчиви сълзи и то му даде да разбере колко погрешна и гибелна е била неговата самоувереност и каква огромна нужда е имал той от пълно и безпрекословно послушание на любимия Учител.

Вероятно Петър е бил ученик на Иоан Кръстител, какъвто е бил и по-старият му брат Андрей Първозвани. Когато двамата апостоли Андрей и Иоан прекарват един цял ден насаме при Спасителя и са напълно убедени, че Той е обещаният Христос, Андрей бързо отива и съобщава на своя брат радостната вест с думите: „Намерихме Месия – Иисус от Назарет!“ Петър веднага тръгнал с брат си. Това е неговата първа среща с Месия, при която, вглеждайки се в него, Иисус му казва: „Ти си Симон, син Ионин; ти ще се наречеш Кифа“ (Иоан 1:24). И така, това име засега му е било само обещано: „Ти ще се наречеш камък“, но то ще му бъде действително дадено малко по-късно, както ще видим.

4. Това станало при Кесария Филипова, град на север от Палестина. Иисус нарочно завел Своите ученици в местност, където не живеели евреи, за да не се разчуе това, което щяло да стане там. Тук Той насаме ги попитал за кого Го мислят човеците? И след обясненията, че Го мислят за един от пророците, Той им поставя въпроса: „А вие за кого Ме мислите?“ Иисус попитал всички, но бързият Петър отговаря вместо всички: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог!“ (Мат. 16:16) Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата“ (Мат. 16:17-19). Нека отбележим, че ключовете на царството небесно и властта да вързва и развързва засега са му само обещани, но още не му са дадени, защото това ще стане едва в първия ден на Възкресението Христово, вечерта, когато тая власт ще бъде дадена едновременно на всички апостоли. При това тази власт предварително е била обещана не само на Петър, но и на останалите апостоли, защото малко по-нататък Спасителят казва: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето“ (Мат. 18-18). Следователно, върховната власт в Църквата, това са всички апостоли, взети заедно, имащи еднаква власт, и никой от тях не е над другите. Същото потвърждават думите на Възкръсналия: „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тем ще се простят; на които задържите, ще се задържат (Иоан 20:21-23).5. Как трябва да се разбират думите, които Спасителят казва на апостол Петър: „И Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си и портите адови няма да ѝ надделеят“. Върху личността на апостол Петър ли ще бъде съградена Църквата или те имат друг смисъл? Тези думи трябва да се разбират само тъй, както ги е казал Христос, а именно: Петър е „камък“, върху който Спасителят ще съзида Църквата Си. Но понеже Петър е човек от плът и дух, а не от камък, то тук се разбира неговата твърда като камък вяра, смело изповядана с думите: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог!“ Така разбира тези думи и най-авторитетният от западните отци – блажени Августин, така ги разбират и повечето от източните и западните св. отци. Затова всеки християнин, който има тази вяра, той се нарежда до апостол Петър, става равнодостоен на него по вяра и може да влезе в изграждането на Църквата. Всички, които ще влязат в небесната Църква, не ще могат да бъдат удостоени с това, ако нямат тази вяра. Защото който вярва в Христа в този смисъл, не бива съден, „а който не вярва, е вече осъден“ (Иоан 3:18). По време Петър е пръв от всички човеци, който изповядва тази вяра и затова сградата на Църквата започва с него, съзиждана от Господа върху тази твърда като камък вяра. С това Петър съвсем не е положил „друга основа…, освен положената, която е Иисус Христос“ (1 Кор. 3:11), и тъкмо нея той е изповядвал като абсолютна истина. За това свидетелства Сам Христос, като хвали и ублажава апостола: „Блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“ (Мат. 16:17). Това, че Петър е получил тази вяра по откровение, ни най-малко не намалява неговата лична заслуга, ако може да се говори за такава, защото той е бил, очевидно, достоен за това. Ако всеки християнин е бил избран и благословен в Христа „преди да се свят създаде“ (Еф. 1:4), то толкоз повече е бил избран и предназначен предвечно за тази своя роля първият Христов ученик в предвечния план за Църквата. Иисус, разбира се, е знаел това и сигурно се е и молил на небесния Отец да Го открие на Своя пръв апостол. Затова Петър би могъл да каже думите на своя първовърховен събрат Павел: „Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене Своя Син“ (Гал. 1:15-16).

И така, Църквата не е съградена върху личността на апостол Петър, взет като обикновен човек, а върху твърдата му като скала вяра, че Иисус Христос е Син на Живия Бог. Затова именно е бил и ублажен, затова са му били обещани най-напред нему по време и ключовете на царството небесно. Църквата е духовно здание, което трябва да обхване всички човеци, вярващи в Христа, в което трябва да има своето място всеки един от тях, както пише сам св. апостол Петър: „Като пристъпвате към Него, живия камък, от човеците отхвърлен, но от Бога избран, драгоценен, и вие сами, като живи камъни,съграждайте от себе си духовен дом, свето свещенство, за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Иисуса Христа“ (1 Петър 2:4-5). В този величествен духовен дом всеки вярващ в Христа има своето място, което никой друг не може да заеме. Има своето място и сам апостол Петър, но не е самият той, който съставя основата на църковното здание. Има една божествена Основа на Църквата, която никое човешко същество не може да замени. По този въпрос Писанието е категорично: „Друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос“ (1 Кор. 3:11). Той е върховният Архитект Глава и Жених на Църквата. „И Той постави едни за апостоли, други за пророци…, за усъвършенстване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово…, та да растем по всичко в Оногова, Който е глава, – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“ (Еф. 4:11-16). И пак: „Вие сте тяло Христово, а по отделно – членове. И от вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители“ (1 Кор. 12:27-28). И така, всички вярващи в Христа са живият строителен материал за Църквата с върховен Глава Сам Христос, с множество помощници, първи от които са апостолите, после техните приемници, всеки според даруваните му сили. От тази гледна точка Христос е и основата и краеъгълният Камък на Църквата. Това е било предсказано още в Стария Завет нeколкократно. В псалом 117, който картинно описва страданията на Христа и Неговото възтържествуване над враговете Му, е казано: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа и е дивно в очите ни. Тоя ден е Господ сътворил; да се зарадваме и да се развеселим в него“ (Пс. 117:22-24). Сам Спасителят отнася това предсказание за Себе Си (Мат. 21:24, Марк. 12:10). Отнасят го към Него и апостолите, като в самия ден Петдесетница св. апостол Петър казва на хилядите слушатели: „Този е камъкът, който, пренебрегнат от вас зидарите, стана глава на ъгъла; и в никого другиго няма спасение; защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:11-12). Но особено характерно и силно е в това отношение предсказанието на пророк Исаия: „Затова тъй казва Господ Бог: ето, Аз полагам на Сион в основата камък, – камък изпитан, краеъгълен, драгоценен, здраво утвърден; който вярва в него, няма да се посрами“ (Ис. 28:16). Св. апостол Павел Го нарича още „камък на препъване и камък на съблазън“ (Римл. 9:33), както Го е нарекъл и Симеон Богоприемец: „Ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия“ (Лука 2:34). Сам Иисус добавя: „И който падне върху тоя камък, ще се разбие, а върху когото падне, ще го смаже“ (Мат. 41:44). Характерното в пророчеството от Исаия е това, че този камък е положен в основата на Сион,който е синоним на Църквата. Следователно в основата на Църквата има един единствен Камък – Богочовекът Иисус Христос, Който вгражда в едно тяло, в един духовен дом безбройните живи камъни, съставляващи заедно с Него Църквата. А свръзките или спойките на камъните помежду им и с основния Камък, това е Св. Дух или тайнствата на Църквата, особено тялото и кръвта на Иисуса Христа.

6. Следва да кажем няколко думи и за това – какво е искал да каже Спасителят, когато на Тайната вечеря се обърнал към апостол Петър с думите: „Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница; но Аз се молих за тебе да не оскъднее вярата ти; и ти някогаш, кога се обърнеш, утвърди братята си“ (Лука 22:31-32). Това е предсказание за голямото падение на апостол Петър чрез отричането му от Господа, което е могло да бъде за него фатално, като го доведе до отчаяние и самоубийство, както направил Юда. Една подобна постъпка на Петър би могла да бъде фатална и за тях, и за бъдещата Църква. Предвиждайки това, Господ Иисус Христос предварително се е молил на небесния Отец да не стане подобно нещо с Петър и, както винаги, молитвата Му е била чута (ср. Иоан 11:42). И Той уведомява апостола за това, за да го знае и да не се поддаде на отчаяние. Удивително е предсказанието на Спасителя, че Петър ще се отрече от Него  три пъти, и че отричането ще се изрази с думите „не познавам Човека“, придружени при това със заклеване (Мат. 26:72-74; Марк. 14:26). След привършването на първия разпит на Иисуса пред Синедриона, когато става третото отричане на Петър с думите, че той не познава „Тогова Човека“, веднага петелът втори път пропява. Тогава Господ се обръща и поглежда Петър с такъв поглед, че Петър си спомня цялото предсказание и специално молитвата на Иисус да не оскъднее вярата му, след което излиза вън и горчиво започва да оплаква падението си.

Спасителят три пъти запитва Своя апостол дали Го обича повече от останалите апостоли и три пъти му поръчва да пасе Неговите агънца и овци. С това Иисус съвсем не му е възложил да възглави и ръководи цялата Църква, а просто три пъти му напомня за трикратното му отричане и му възвръща служението на апостол Христов, от което той съвсем неочаквано за неговия твърд характер така бързо и фатално бе отпаднал. С това Иисус му дава направо заповед да пасе стадото, както сам Петър нарича вярващите в Христа (2 Петр. 5:2). С подобни думи се обръща и св. апостол Павел към ефеските епископи: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо,сред което Дух Свети ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той Си придоби със Своята кръв“ (Деян. 20:28). И на Петър при Тивериадското море нищо повече не му е било възложено, освен да пасе стадото Христово, в което естествено влизат и агнетата, и овците. И макар единствен свидетел на отричането му от учениците Христови да е бил само Иоан, който го е обичал с истинска братска любов, при все това отричането му не е могло да се запази в тайна от останалите апостоли, от което те са били силно разколебани, пък и самият плач на Петър го е издавал като извършил нечувано пре-стъпление. Оттук и необходимостта възстановяването му от Спасителя да стане пред свидетели.

7. Възкресението на Христа е повратен момент в историята на апостолския лик и преди всичко в съдбата на апостол Петър. От този момент започва неговият нов, възроден живот. Това се вижда преди всичко от факта, че от всички останали апостоли Възкръсналият се явил най-напред именно на него (Лука 24:34; 1 Кор. 15:5), очевидно, за да го утеши в неговата тежка, непоносима скръб, да го укрепи в надеждата, че не е изоставен, че е простен, че ще бъде възстановен, след което ще му предстои сериозна работа заедно с останалите апостоли. Докато при съобщението на жените мироносици, че са видели Господа възкръснал, апостолите не им повярвали, а „техните думи им се показаха празни, и не им повярваха“ (Лука 24:11), сега, след голямата новина, „че Господ наистина възкръснал и се явил на Симона“ (Лука 24:34), положението съвсем се променило. За това явяване нищо повече не е казано, то е било насаме между двамата и това, което са си казали при тази среща, си остава тайна между тях двамата. Но за апостола то е било наистина велика милост и велика радост, един наистина нов живот.

Още през първите дни след Възнесението на Спасителя възстановеният Петър влиза в ролята си на водач, който трябва да утвърждава братята си (а не подчинените си). Католиците много обичат да наричат апостол Петър „княз на апостолите“, „княз на Църквата“ в смисъл на имащ власт, но това е в пълно противоречие с казаното от Спасителя: „Знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властват върху им; между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб, както Син Човечески не дойдé, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Мат. 20:25-28; Марк 10:42-45; Лука 22:25-27). Между вас обаче няма да бъде тъй, защото „всички вие сте братя“ (Мат. 23:8); и точно затова Иисус поръчва на Петър, когато се обърне, сиреч когато се разкае за падението си, да утвърди братята си, сиреч равните нему апостоли. У пророк Исаия има едно интересно пророчество за един цар и неговите князе, което бл. Иероним отнася за Господа Иисуса Христа и епископите на Църквата. Ето думите на пророка: „Ето, Царят ще царува по правда, и князете ще управляват по закон; и всякой от тях ще бъде като защита от вятър и подслон за лошо време, като водни извори в степи, като сянка от висока скала в жедна земя“ (Ис. 32:1-2). Но за един от апостолите, или за един от епископите, като княз над другите, никъде няма нито дума. И тъй, като първа задача за утвърждаването на братята си Петър поставя въпроса за избиране заместник на Юда предателя. За целта са били свикани всички вярващи в Господа, на брой около 120 души, пред които той предлага „щото един от тия мъже, които бяха с нас през цялото време, докато пребъдваше и общуваше с нас Господ Иисус, начевайки от Иоановото кръщение до деня, когато се възнесе от нас, – да бъде заедно с нас свидетел на възкресението Му. И поставиха двамина: Иосифа, именуван Варсàва, когото нарекоха Юст, и Матия; след това се помолиха и казаха: Ти, Господи, Който познаваш сърцата на всички, покажи от тия двама едного, когото си избрал, да приеме жребието на тая служба и на апостолството, от което отпадна Юда, за да отиде на своето място. Хвърлиха за тях жребие, и жребието се падна на Матия; и той беше причислен към единайсетте апостоли“ (Деян. 1:21-26). С това дванадесетчисленият апостолски лик е попълнен и готов да приеме обещания Утешител.При това изключително събитие – слизането на Св. Дух, целият Иерусалим се раздвижил, и многохиляден народ се събрал пред Сионската горница. „Петър с единайсетте“ не губи време, и апостолите започват обяснение на станалото. Очевидно, говорил е не само един от 12-те, но поради хилядното множество всеки от тях се изправя пред отделен участък слушатели и говори, каквото Дух Свети му внуши. Дееписателят привежда думите само на Петър като пръв измежду останалите, но всички са говорили едно и също. Останалото се обяснява като изпълнение пророчеството на Иоил (7:39) и като плод от изкупителните страдания, смърт и възкресение на Иисуса Христа, Който, „след като биде възнесен с Божията десница и прие от Отца обещанието на Светаго Духа, изле това, що вие сега виждате и чувате“ (Деян. 2:33). Умиленото множество пита: „Какво да правим, мъже братя? А Петър им рече: покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа. Защото за вас е обещанието, за вашите деца и за всички далечни, които би призовал Господ, Бог наш“ (Деян. 2:37-39). Плодът е поразителен: около 3000 души повярвали и веднага били кръстени. Църквата продължавала да расте с небивала бързина, тъй че по особено Божие откровение Петър скоро приел в нея първия езичник – стотника Корнилий с целия му дом (Деян. 10 гл.).

От всичко това се вижда, че възстановеният апостол Петър блестящо изпълнил поръчението на Спасителя да утвърждава братята си, затова в списъците на апостолите той заслужено се споменава на първо място (Мат. 10:2) и достойно е наречен от Църквата първовърховен апостол.

8. Сега остава да изтъкнем накратко качествата на великия апостол на езичниците, които го правят равнодостоен на Петър първовърховен строител на Църквата. Известно е, че Господ Иисус Христос избрал първо 12, а след това още 70 апостоли. Павел не е бил в числото нито на първите, нито на вторите. Когато те в продължение на 3 години са били последователи на Божествения Учител и са научили от Него много от тайните на царството Божие, Павел е бил ученик на юдейския законник Гамалиил. И когато Иисусовите ученици получили тържественото пратеничество: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари“ (Марк. 16:15), Павел вероятно още нищо не е знаел за станалото. И когато те, след слизането на Св. Дух, получили правото да раздават Неговите дарове, Павел все още не е бил с тях. И чак когато Църквата започва да расте и да се разпространява не само в Иерусалим, но и далеч от него, Павел става неин върл гонител, и вероятната му първа проява в това отношение е била да пази дрехите на убийците на първия християнски мъченик архидякон Стефан (Деян. 7:58). Но с него бързо става неочаквано и необикновено обръщане, и от върл гонител той става пръв проповедник на Евангелието. Не е необходимо да се говори подробно за това, достатъчно е да кажем, че Призовалият 12-те и 70-те през време на Своето пребиваване на земята, Същият от Небето призовава и Павел по един неоспорим начин, което му дава правото да казва за себе си: „Павел апостол, призван не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца…” (Гал. 1:1), и за Евангелието: „Аз нито го приех, нито го научих от човек, а чрез откровение Иисус Христово“ (Гал. 1:12). И когато Иисус чрез видение поръчва на Анания да отиде и покръсти гонителя Савел, Анания отговаря: „Господи, слушал съм от мнозина за тоя човек, колко зло е сторил на Твоите светии в Иерусалим; той и тук има власт от първосвещениците да върже всички, които призовават Твоето име. Но Господ му каза: иди, защото той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви. И Аз ще му покажа, колко трябва той да пострада за Мое име“ (Деян. 9:13-16.) За тия страдания на великия апостол нека чуем от самия него: „Нас, апостолите, Бог постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света – на Ангели и човеци. Ние сме безумни заради Христа, а вие сте мъдри в Христа; ние сме немощни, а вие силни: вие сте славни, а ние безчестни. Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си. Злословени – благославяме; гонени – търпим; хулени – молим се. Станахме като измет на света, измет за всички досега“ (1 Кор. 4:9-13). „Ала, ако някой дръзне да се похвали с нещо (в безумие говоря), ще дръзна и аз. Евреи ли са? И аз съм. Израилтяни ли са? И аз. Семе Авраамово ли са? И аз. Служители Христови ли са (в безумие говоря), аз съм повече. Аз съм бил много повече в трудове, безмерно в рани, повече в тъмници, и много пъти на умиране. Юдеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояга били, веднъж – с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарвал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота. Освен външните злополуки, прибавяха се всекидневните против мене нападения и грижата за всички църкви. Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?“ (2 Кор. 11:21-29).

Една от най-характерните добродетели на св. апостол Павел, това е неговата дивна любов към всички хора, но особено към неговите сънародници. „Желанието на моето сърце и молитвата ми към Бога за израилтяните е да бъдат спасени“ (Римл. 10:1). „Истина говоря в Христа, не лъжа, – свидетелства ми моята съвест чрез Духа Светаго, – че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът…, от тях е и Христос по плът, Който е над всички Бог, благословен во-веки, амин“ (Римл. 9:1-5). „Защото, бидейки свободен от всички, станах роб на всички, за да придобия по-многото от тях; за юдеите станах като юдеин, за да придобия юдеите; за подзаконните станах подзаконен, за да придобия подзаконните; за нямащите закон станах като да съм без закон (макар да не съм без закон пред Бога, но съм под закона на Христа), за да придобия нямащите закон; за немощните станах като немощен, за да придобия немощните. За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои“ (1 Кор. 9:19-22). За отлъчения от Църквата коринтски кръвосмесник, след покаянието му, Павел пише трогателни думи: „От голяма скръб и притеснено сърце ви писах с много сълзи, не за да ви огорча, а за да познаете преголямата любов, която имам към вас…, така че за вас е по-добре да му простите и да го утешите, за да не пропадне той от преголяма скръб; затова моля ви да покажете към него любов. Защото с тая цел и писах, за да узная на опит. Дали във всичко сте послушни. А комуто вие прощавате за нещо, нему и аз прощавам: понеже и аз, ако съм простил някому нещо, простил съм за вас от лице Христово“ (2 Кор. 2:4-10). И на падналите галатяни пише: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос“ (Гал. 4:19).9. Накратко казано: Пастиреначалникът на Църквата Господ Иисус Христос направи от простия галилейски рибар Симон син Ионин първия богослов, който Го изповяда като Син на Живия Бог; и от жестокия гонител на християните Савел – великия апостол на езичниците, който распространи вярата в Него от Иерусалим дори до Испания. И ако върховенството на Петър над останалите личи в този факт, че той, с дадената му благодат, умело ги поведе и укрепи в разколебаната им вяра, то върховността на Павел личи особено от този факт, че той в един решителен момент се противопоставя на самия Петър, за да се избегне съблазънта от промяната в поведението му към антиохийските християни от езичниците (Гал. 2:11-21). Като прибавим към това 14-те послания, в които са разкрити множество най-дълбоки тайни и догмати на вярата, получени от него без съмнение по откровение, ще разберем защо Павел достойно е приравнен по заслуги с първия ученик Христов и е наречен като него от Църквата „първовърховен“ апостол. Те и двамата, според дадената им благодат, са били истински „съработницн на Бога“ (1 Кор. 3:9) в строежа на Църквата, „служители Христови и разпоредници на тайните Божии“ (1 Кор. 4:1). И Павел правилно говори, вече от името на всички апостоли: „Защото Бог примири света със Себе Си чрез Христа, без да вменява на човеците прегрешенията им, и ни вложи в нас словото на примирението. И тъй, ние изпълняваме службата посланици вместо Христа, като че ли Сам Бог увещава чрез нас. Молим ви от име Христово: примирете се с Бога!“ (2 Кор. 5:19-20).

10. Нека накрая поставим един важен въпрос: знаел ли е св. апостол Петър да му е била дадена от Господа Иисуса Христа власт над останалите апостоли? На този въпрос може да се отговори само отрицателно! В писанието никъде не е засвидетелствано за подобна власт. Тъкмо напротив: в глава 5 от своето Първо съборно послание сам Петър ясно пише: „Ония, които са между вас презвитери, моля аз, съпрезвитер техен и свидетел на Христовите страдания и съучастник в славата, която има да се открие: пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта (християнската община), а като давате пример на стадото; и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата“ (1 Петр. 5:1-4)[1].

Св. апостол Павел също не е знаел за такава власт, дадена само на един апостол, защото ясно пише: „Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове. И от вас Бог постави в Църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители“ (1 Кор. 12:27-28). Никъде нито един апостол не е посочен да има власт над другите. Ако имаше такъв, Павел щеше добре да знае това и нямаше да постави на първо място апостолите в множествено число. Абсурдно е да се твърди, че Иисус Христос имал нужда от видима глава на Своята Църква на земята, тъй като Сам Той бил невидим. Въпросът не е в това, дали Той е невидим за физическите очи на човека, а дали е вярно казаното от Него: „И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20)? Това е така! Седящ отдясно на Бога Отца, „Той трябва да царува, докато тури всички врагове под нозете Си“ (1 Кор. 15:25). А да царува, това значи  д а  управлява от това най-високо място Своята Църква, както и цялата видима и невидима вселена. Затова, когато се яви на гонителя Павел и го призовава, Той беше реален и пълновластен разпоредител на това, което стана, без да има нужда от помощта на видим земен заместител. За кого бе казал Той: „И Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам“ (Иоан 14:12)? – За всички вярващи в Него, които Го обичат и призовават! Така Той се яви на Анания и го изпрати да приеме покаянието на Савел и да го покръсти (Деян. 9:10-15). През оная нощ, когато Павел беше задържан по интриги на първосвещениците, Иисус му се яви два пъти, като първия път му каза: „Побързай та излез скоро от Иерусалим, защото няма да приемат твоето свидетелство за Мене“ (Деян. 22:18), а втория път: „Дерзай, Павле! И както свидетелства за Мене в Иерусалим, тъй трябва да свидетелстваш и в Рим“ (Деян. 23:11). По същия начин Христос се е явявал безброй пъти на хиляди мъченици за Неговото име, укрепявайки ги и изцерявайки ги от нанесените им рани. Защото, ако Църквата е тяло Христово и е предназначена от Него да бъде „света и непорочна“ (Еф. 5:27), то такъв преди всичко трябва да бъде и е Той, нейният Глава: свето Тяло, света Глава. Това е Синът на Живия Бог, Който „покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Еф. 1:22-23).

В заключение да приведем мнението на знаменития руски богослов от миналото столетие – Московския митрополит Филарет (Дроздов 1782-1867): „Апостол Павел пише на Коринтската църква: „Друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос“ (1 Кор. 3:11). Забележете, че апостолът не само признава Иисуса Христа за първоначална и непоклатима основа на Църквата, но и отрич а възможността на друга подобна. И както той пише, между другото, против ония, които казвали: „…аз съм Кифин“, т. е. Петров (1 Кор. 1:12), то в това общо изречение се включва и тази частна мисъл, че апостол Петър не може да бъде признаван за първоначална и непоклатима основа на Църквата, макар че той може и трябва да бъде признаван за втора, утвърдена върху Христа, обаче не само той, но заедно с всички апостоли и пророци, според друго изречение на св. Павел: „Като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък“ (Еф. 2:20); „…Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители за усъвършенстване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово…, та с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава, – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов” (Еф. 4:11, 12, 15-16). Ето едно изображение на Църквата колкото живо, толкова дълбоко и знаменателно! Ако Вселенската църква е тяло на Христа, Божия Син, то това тяло, без съмнение, е винаги чисто, винаги здраво, никога неразрушимо; защото противното на това би било недостойно за Сина Божи. И ако от Него „цялото тяло е стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки“, то без съмнение от Него то се изпълва с живот, сила, светлина, чистота и нетление. И ако за съзиждането на това тяло са дадени апостоли, пророци, благовестители, пастири и учители, то всичко това църковно свещеноначалие трябва да се запазва в Църквата непрекъснато, тъй като непрекъснато трябва да се съзижда и тялото Христово“[2].

__________________________
* Публикувано в Духовна култура, 1983, кн. 6, с. 7-17.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е поместена тук на основание чл. 24, ал.1 , т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. В апостолско време самите апостоли и техните приемници се наричали на едни места „презвитери“, което значи старши, а на други „епископи“, т. е. надзиратели (Деян. 20:17, 28; Тит. 1:5-7).

[2]. Филарет, Митрополит Московский и Коломенский, Сочинения, т. IV, 1882, с. 322 сл. сл.

Иван Желев

Молитвата на апостол Павел (известна и с латинското название Precatio Pauli, т. е. Молитва на Павел) е един сравнително кратък по обем текст, станал известен на научните среди едва с откриването на прочутата ръкописна находка от Наг Хаммади в средата на миналия век. Находката включва 13 ръкописа на коптски език, а молитвата се е съхранила върху форзаца[1] на ръкопис I. Текстът на тази молитва не е бил познат от други източници. И досега, 60 г. след намирането на ръкописите в Наг Хаммади, не са открити други свидетелства за него.

1. За находката от Наг Хаммади

Вече шест десетилетия изследователите на християнската античност и нейното обкръжение се занимават с проучване на тази изключително интересна находка от ръкописи, имащи отношение към въпросната епоха и по-специално към средата, в която се развива християнството през първите три века.

а) Откритието

През месец декември 1945 г. селяни от околността на гр. Nag Hammadi в Горен Египет намерили една голяма делва с множество папирусни ръкописи в нея. Това забележително откритие станало на десетина километра североизточно от моста на река Нил при rp. Наг Хаммади[2], в подножието на хълма Джебел-ет-Тариф, разположен на левия (т. е. западния) бряг на голямата река. Селяните, намерили делвата с ръкописите, нямали представа какво културно съкровище са открили. Но вече били чули за големия интерес на учени и колекционери към подобен род находки и затова започнали да търсят начини за по-голяма печалба от находката си. Както често става в такива случаи, те се отнесли към антиквари, започнали пазарлъци, надробяване на ръкописите на части с цел да получат по-висока обща цена и т. нат. Докато накрая се намесила египетската държава и ръкописите в по-голямата им част били прибрани в Коптския музей в Кайро.

б) Съдържание на находката

Става дума за 13 ръкописа[3] или части от тях, писани върху папирус на коптски език[4]. Понеже този език имал различни наречия, трябва да се уточни, че намерените ръкописи са основно на горноегипетското сахидско наречие, а само някои са на ликополитанско наречие. Но явно всички текстове в 13-те ръкописа са превод от гръцки; за някои се предполага, че може да са превод от сирийски (Евангелие на истината, Евангелие на Тома).

в) Време и място на написване на текстоветеПовечето от текстовете не съдържат податки, въз основа на които да се направи заключение за времето на написването им. Затова датирането на мнозинството от оригиналните съчинения е приблизително. А що се отнася до датирането на откритите коптски ръкописи, палеографските проучвания, както и сведенията от оформлението на ръкописите (подвързия и пр.) показват, че те произхождат от първата половина на IV век сл. Хр. Но това, разбира се, все още не показва възрастта на самите текстове в оригинал.

За мястото на написване на оригиналните текстове също не може да се каже много. Във всички случаи не се предполага да са съчинени в Египет. Смята се по начало, че са произлезли в гръкоезична среда. За отделни текстове със сигурност се предполага, че са съчинени в Сирия (напр. Евангелие според Тома, Евангелие според Филип).

Неясно е и как се е образувала тази сбирка от 13 ръкописа, намерена край Наг Хаммади. Различията в езика, шрифта, формата, подвързията и пр. не позволяват да се допусне, че ръкописите са произлезли на едно и също място и по едно и също време. От друга страна, съдържателните и идейните разлики между ръкописите не допускат да се предположи, че това са книги от библиотеката на една институция (манастир, храм), личност или група от хора. Неизвестно е още кога и защо ръкописите са били скрити.

2. За ръкописите в сбирката

Сбирката обхваща 52 съчинения, но няколко са повторени по два и дори по три пъти в различните ръкописи, така че на дело са 46 отделни съчинения. При някои от тези текстове в самия ръкопис не е дадено, съответно не е запазено заглавие.

Както се посочи, някои от текстовете се срещат повече от един път в сбирката: Апокрифът на Иоан – три пъти; Евангелие на истаната, За началото на света, Евенгелие на египтяните и Послание на Евгност – по два пъти (при първите две съчинения вторият вариант е запазен съвсем откъслечно). Трябва още да се изтъкне, че за някои от текстовете съществуват паралели и в други древни ръкописи[5].

Установено е, че между отделни писания в сбирката има явна литературна зависимост. На някои от текстовете е добре известен гръцкият оригинал (напр. Държавата на Платон, Хермическа молитва, Мъдростта на Секст) или поне неговият латински превод (както е при Асклепий). Досега някои от текстовете бяха познати само по гръцки фрагменти (Евангелие според Тома и Премъдрост на Иисус Христос). Също така някои ръкописи са били известни само по име – било от антиеретическа християнска книжнина (Евангелие на истината или Евангелие според Филип), било от неоплатоническата полемика (Зостриан и Аллогенес). При мнозинството текстове обаче въобще не е имало сведения за съществуването им преди тяхното намиране.

3. Групиране на текстовете

а) по жанр

Откритите 52 текста могат да се групират по най-различен начин. Самите заглавия, с които те са известни сега, малко могат да ни помогнат за групиране по жанр. Най-често срещани определения са: евангелие, молитва, послание (писмо, разговор, мъдрости), премъдрости, учение, откровение.

б) по идейно съдържание

В тази сбирка от текстове, която е станала известна с гностическото си съдържание, не се съдържат само гностически текстове. Негностическите текстове са или нехристиянски (Държавата, Послание на Евгност, Мъдрости на Секст), или показват негностическо християнство от неправославен тип (Деяния на Петър и 12 апостоли, Автентично слово, Ученията на Силуан).

Прави впечатление и една група от хермически текстове (За осмицата и девятката, Херметическа молитва, Асклепий). Сред голямата група на най-общо казано християнско-гностически текстове се открояват определено валентиниански текстове (Молитва на апостол Павел, Трактат в три части, Евангелие според Филип, Първо откровение на Яков, Валентиниански трактат, Пет валентиниански молитви).

Редом с християнско-гностическите текстове стои и една група от еднозначно гностически текстове на нехристиянския гносис (Апокриф на Иоан, Хипостаза на архонтите, Евангелие на египтяните, Откровение на Адам, Трите колони на Сит, Зостриан, Мелхиседек, Ода за Нореа, Марсанес, Аллогенес, Триобразната Протеноя). Според ролята, която играе в отделните текстове Сит, синът на Адам, те се наричат от изследователите „ситиански„.

При проведеното разделение на текстовете остават четири текста, които не могат да се включат в никоя от тези групи (Вронти – съвършено разбиране, Мисълта на нашата голяма сила, Парафразата на Сеем, Хипсифрона).

4. Значение на ръкописите от Наг ХаммадиГлавното значение на находката от Наг Хаммади е в областта на историята на религиите и се състои в излизането на бял свят на една неподозирана доскоро сбирка от гностически текстове. Защото тези текстове са своего рода възкръснали свидетели на едно значително религиозно движение от късната античност – гностицизма, който естествено е бил теоретически атакуван и съответно оборван от укрепващата по това време Християнска църква. С помощта на текстовете от Наг Хаммади се дава огромен тласък на изследването на гностицизма. Научната им стойност обаче отива и далеч отвъд тази област. Тя засяга историята на коптския език и неговата книжнина, папирусната кодикология (наука за ръкописите), както и най-общо – историята на раннохристиянската литература.

Но при такова разнообразие от текстове естествено не всичко намерено има еднаква стойност. Липсва и онова, което учените на драго сърце биха искали да открият сред ръкописите в Наг Хаммади: няма нито eдно оригинално съчинение от големите гностически учители, основатели на школи, на направления в това учение. Обяснението е просто: в крайна сметка находката не произлиза от Рим или Александрия – големите средища на културата, науката и религията, а от египетската провинция. Все пак находката е достатъчно богата и нейната истинска оценка тепърва ще се очертава. Публикуването на факсимилета от ръкописите и на преводи на тези текстове на различни езици[6] ще позволи да се направи правилна оценка на тези ръкописи през следващите години.

Трябва да се има предвид и това, че текстовете от Наг Хаммади ни дават голямо число новозаветни апокрифи, макар предимно гностически. Независимо от особения си характер, апокрифите предоставят не малко сведения за епохата и обкръжението на ранната Църква, както и за нейния живот[7].

Находката от Наг Хаммади е спомогнала съществено да се разшири и познанието ни за историята на премъдростната традиция. Защото има цяла поредица от гностически и негностически писания от Наг Хаммади с определено премъдростна насоченост. Това са преди всичко: Евангелие според Тома, Книга на Тома, Вронти – съвършено разбиране, Автентично слово, Учения на Силуан. Те не само позволяват да се проучат гностическите метаморфози на юдейската (донякъде и на християнската) мъдрост, но и показват в особена чистота[8] онзи тип християнство, който възприема Иисус Христос първоначално като Божия премъдрост[9].

Освен това тези текстове имат голямо значение за проучването на историята на гностицизма. Тяхното изследване е довело до откриването на една съвсем нова разновидност на гностическото учение, за която се смята, че има допирни точки с валентинианството. Тя ни представя едно предхристиянско идейно течение, тръгнало по пътя на гносиса, което в определен момент се среща с християнството, но отчетливо си взаимодейства и с неоплатоническата философия[10].

Ръкописите от Наг Хаммади с валентинианско съдържание дават възможност да се осветли допълнително и учението, свързано с името на Валентин[11], като друг клон на гносиса.

Нови сведения се откриват и за разбирането на гностическото симонианство (по името на Симон Маг/Влъхва, срв. Деян. 8:9-24). Те произлизат от синоптическото разглеждане на три съчинения, които са тясно свързани помежду си и при това така се допълват взаимно, че един и същи мит за душите се представя в първото съчинение диалектически (Вронти – съвършено разбиране), във второто – етически (Автентично слово), а в третото – митологически и екзегетически (Тълкуване върху душата). Анализът на тези съчинения е довел до работната хипотеза, че тяхното съдържание е много повече симонианско от онова симонианство, което ни е известно от критиките срещу него на църковните отци[12].

И най-важното заключение според нас е, че сведенията от древноцърковните противници на гностицизма не само се допълват и частично коригират чрез новите текстове от Наг Хаммади, но и тяхната достоверност решително се потвърждава[13].

5. За самата „МОЛИТВА НА АПОСТОЛ ПАВЕЛ“Първият в редицата от ръкописи на находката от Наг Хаммади има малко по-различна съдба от останалите ръкописи в сбирката. По-голямата част от този ръкопис I дълги години не била притежание на Коптския музей в Кайро, а се намирала в института С. G. Jung в гр. Цюрих, Швейцария. Оттук е останало и другото му название: Codex Jung. Отделните текстове в него били публикувани постепенно от 1956 до 1975 г. Затова те сравнително късно били причислени към поредицата от Наг Хаммади и късно Молитвата на апостол Павел била възприета като първи текст на ръкопис I, а оттук – и на цялата поредица от текстове от Наг Хаммади[14].

ПРЕВОД НА ТЕКСТА НА МОЛИТВАТА

1. (форзац А) [… (липсват около два реда) … [Твоята] светлина,

2. покажи ми Твоята [милост!

3. Мой] Спасителю, спаси  ме, защото [аз] съм Твоят,

4. Който [чрез Тебе] съм дошъл на света!

5. Ти си [моят] Разум (νους), изведи ме!

6. Ти си моето съкровище, отвори [се] за мене!

7. Ти си моята пълнота (πλήρωμα), приеми ме при Себе Си!

8. Ти си [моят] покой, дарувай ми съвършенството,

9. което не може да бъде овладяно!

10. Умолявам Те Тебе, Който съществуваш и си предсъществувал,

11. в името, [което] е над всички имена,

12. чрез Иисус Христос, [Господ] на господарите, Царя на вековете[15].

13. [Дай] ми Твоите дарове, за които Ти не съжаляваш,

14. чрез Сина човешки, [Духа], Утешителя [на истината]!

15. Дай ми власт [да] Те моля![16]

16. Дай (ми) [изцерение][17] на моето тяло, когато Те моля чрез евангелиста,

17. [и] изкупи вечната ми светла душа и моя дух!

18. И [Първо]родния от пълнотата (πλήρωμα) на благодатта –

19. [открий] Го на моя разум (νους)!

20. Дарувай (ми), каквото никое ангелско око [не е видяло] и никое архонтско ухо не е чуло,

21. и което никое човешко сърце не е постигнало,

22. който[18] е произлязъл равноангелски и според образа на душевния бог[19],

23. когато той беше създаден отначало –

24. защото имам вярата и надеждата!

25. И яви пред мене Твоето възлюбено, избрано и благословено величие[20],

26. Единородния и Първороден (оттук на форзац Б)

27. и [чудното] тайнство на Твоя дом,

28. [защото] Твоя е силата [и] славата,

29. и хвалата, и величието сега и во веки. [Амин].

Следва завършек на гръцки език:

Молитва на апостол [Павел].

С мир.

Христос е свет.

а) Сегашното заглавие на молитвата

Едва в края на текста на молитвата се среща нейното заглавие: Προσευχη Παυλου αποστόλου (Молитва на апостол Павел). Този надпис придава на текста апостолски авторитет, който може да бъде отнесен към целия ръкопис I. А това, че надписът е на гръцки, може да се разбира като податка, че текстът на молитвата първоначално е бил съставен на гръцки език.Самият родителен падеж Παυλου αποστόλου може да се схване по два начина: 1) апостолът е автор на молитвата – той е съставил текста и го е оставил на своите ученици; 2) молитвата била произнесена от апостола и оттам станала известна като негова, което също ѝ придава апостолски авторитет. Естествено, всичко това не пречи да се предположи, че молитвата е просто един апокрифен текст, съставен от неизвестен автор, който използва името на великия апостол, за да придаде авторитет на творението си.

б) Автор, време и място на написване

От текста на Молитвата на апостол Павел не могат да се извлекат никакви сведения за времето и мястото на написването ѝ, както и за нейния същински автор. По отношение на времето като terminus ante quem може да се приеме средата на IV век, защото се смята за сигурно, че целият ръкопис I е съставен преди 350 г. И ако вземем предвид забележимата идейна близост до школата на Валентин, трябва да допуснем, че молитвата е съставена не преди втората половина на II век или най-сигурно – през III век. Приемем ли обаче известно сродство с апостолпавловите идеи (напр. редове 11-12 и 25-27), тогава въпросът с датирането остава по-скоро открит.

Така в крайна сметка авторът е неизвестен, както и мястото на написване. Ако допуснем връзка с валентинианството, тогава написването трябва да се свърже с някое от местата, където това учение е било разпространено[21]. Безспорно мястото на произхода на този текст е било белязано от голяма почит към апостола на народите св. Павел, но това не може да бъде указател за конкретния местопроизход на молитвата, защото апостолът е бил високо почитан на много места.

в) За съдържанието на молитвата

Няма съмнение, че текстът (според поставеното в края заглавие) представя една молитва, по-точно една просителна молитва със завършващо славословие. Въз основа на известна близост с молитвата на апостол Яков в края на Второ откровение на Яков някои смятат, че това по-скоро е предсмъртна молитва. Понеже липсва началото на молитвата, може да се предположи, че тя е била заключителна част от по-дълго съчинение и е била предизвикана от съответно събитие, чието описание завършва с тази молитва[22].

Текстът на молитвата може да се раздели на три части: 1-12, 13-24, 25-29 ред.

г) Източници за текста на молитвата

Трудно е да се установи използването на някакъв извор за тази молитва. Езикът ѝ показва известна близост с езика на псалмите и особено на апостолпавловите послания. Изследователите са посочили сходство с призивите в заклинателни текстове, както и с молитви в Corpus Hermeticum[23]. Изтъква се и особена близост с един химничен откъс от Трите колони на Сит[24]. Затова допускат, че ако няма пряко литературно заимстванe, възможно е да е бил използван един общ извор.

От религиозноисторическа гледна точка Молитвата на апостол Павел безспорно е гностическо съчинение. За това говори и речникът на автора, който използва знакови понятия като „пълнота“ (πλήρωμα), „разум“ (νους). На места са забележими валентиниански идеи[25]. От друга страна е известно, че валентинианстващи гностици са се позовавали на апостол Павлови мисли и думи[26].

***

Във всеки случай апокрифът Молитва на апостол Павел е един много интересен и значим текст, който обогатява знанията ни за идейната и религиозна среда, в която през първите векове от съществуването си се развива в Христовата църква.

___________________________

*Публикувано в Богословски размисли, сборник материали, С., 2005, с. 45-55.

Същата статия е поставена тук на основание чл. 24, ал.1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Форзац се нарича листът,  прикрепян в началото и в края на една книга при оформянето на листовете ѝ в едно тяло.

[2]. Nag Hammadi е град в близост до останките на Хηνοβόσκιον, древно селище на десния бряг на р. Нил в Горен Египет и епископско седалище през първите векове на християнството. В тази област св. Пахомий Велики е основал първия си манастир в началото на IV век (срв. И. Ж. Димитров, Новозаветни апокрифи, Духовна култура, 8/2001, с. 8).

[3]. Ръкописите са във вид на кодекс, т. е. оформени като тетрадка, а не като свитък (вж. по-подробно И. Ж. Димитров, пос. ст., с. 3).

[4]. Коптският език е най-късният стадий от развитието на египетския език. Той е сроден със семитските и хамитските езици. През II в. сл. Хр. този език започва да се пише с гръцки букви, към които прибавили още седем знака за звуковете, липсващи в гръцкия език. Самото име „коптски“ е по-ново, но то произлиза от името Египет (на грц. Аιγυπτος, лат. Aegyptus; оттам произлизат народностните названия в блг. „гюпти„, в англ. Gypsy и Gipsy). Днес копти се наричат християните в Египет от дохалкидонското вероизповедание, обикновено определяно като монофизитско.

След завземането на Египет от арабите коптският език постепенно бил изместен от арабския и в днешно време той е останал само богослужебен език на Коптската църква. Различават се пет наречия в този вече мъртъв език: са(х)итски – класическият коптски език, говорен в Горен Египет, на който са написани повечето от запазените текстове; бохаирски, говорен в Долен Египет, който е богослужебният език; успоредно с тези две главни наречия съществуват още фаюмско, ахмимско и субахмимско (наричано и ликополитанско или асиутско – от Асиут, сегашното име на древния горноегипетски град, известен в историята с гръцкото име Ликополис). Коптската книжнина обхваща голям брой преводи на библейски книги, апокрифи, жития на светци, гностически съчинения и др.

[5]. Вж. по-подробно у H.–М. Schenke, Nag Hammadi, TRE 23, 733.

[6]. The Facsimile Edition of the Nag Hammadi Codices, Published under the Auspices of the Department of Antiquities of the Arab Republic of Egypt in conjunction with the United Nations Educational, Scientific and Cultural Organization, 12 volumes, Leiden 1972-1984; Yvonne Janssens, Evangiles gnostiques. Dans le corpus de Berlin et dans la Bibliotheque Copte de Nag Hammadi. Traduction fransaise, commentaire et notes. Louvain-la-Neuve 1991; James M. Robinson (ed.). The Nag Hammadi Library in English. Translated and Introduced by Members of the Coptic Gnostic Library Project of the Institute of Antiquity and Christianity, Claremont, Cal. 4th rev. ed. Leiden/New York/Koeln 1996; и вече посоченото немско издание Nag Hammadi Deutsch (hrsg. von Hans-Мartin Schenke,Hans-Gebhard Bethge und Ursula Ulrike Kaiser), Berlin/New York. Bd. 1 (NHC I,l-V,1), 2001, Bd. 2 (NHC V, 2-XIII,1), 2003.

[7]. Вж. И. Ж. Димитров, пос. ст., c.5.

[8]. Това важи особено за Ученията на Силуан.

[9]. Срв. H.–М. Schenke, Einfuehrung, Nag Hammadi Deutsch, Bd. 1, S. 4.

[10]. J. D. Turner, Sethian Gnosticism, A Literary History. – In: Ch. W. Hedrick-R. Hodgson jr. (ed.). Nag Hammadi, Gnosticism and Early Christianity, Peabody 1986, p. 55-86.

[11]. Валентин бил родом от Египет. Първоначално действал в Александрия, но подобно на други ересиарси скоро започнал да пътешества, за да разпространява по-лесно учението си. В Александрия неговата общност оцеляла до IV в. Но сам той отишъл в Рим и там основал школа. Бил кандидат за епископ на Рим, както и друг еретик – Маркион, но не успял. Тогава се отцепил от Църквата и основал своя общност. Негови школи имало още в Антиохия, Ефес и на о. Кипър. Последната била най-резултатна, поради което и Валентин се преселил на острова, където умрял във втората половина на II в. Съставил различни книги: евангелие, слова, химни и послания, но са запазени само незначителни откъслеци от тях. Учението си свързвал с ученик на св. апостол Павел на име Тевда. Богословието му е изпълнено с философски идеи с мистичен и поетичен уклон. Затова в учението му се преплитат философия, митология, магия и обредност.

[12]. Както за валентинианството, така и за симонианството, и за множеството други ереси няма запазени преки извори, а сведения се черпят главно от изобличителните съчинения срещу тях на църковните писатели-апологети.

[13]. Срв. H.–М. Schenke, Einfuehrung…, S. 5.

[14]. H.-G. Bethge-U.-K. Plisch, Das Gebet des Apostets Paulus (NHC I,1). – In: Nag Hammadi Deutsch. Bd. 1, S. 7-8.

[15]. Грц. дума αιών (еон) означава: време, период от време, век, поколение (във времеви смисъл), безкрайно време, вечност, но в гностицизма eoните са олицетворение на отвлечени понятия, по-нисши от божеството, нещо средно между него и видимия свят. По природата си те са зли. Христос преминал през тях, като ги измамил, че принадлежи към тяхната пълнота (букв. от πλήρωμα, т. е. съвкупността на еоните). След като извършил изкупителното Си дело на земята, Той възстановил мира и между враждуващите дотогава еони.

[16]. Dieter Mueller допълва празното място по друг начин и превежда „[когато] Те моля“ (D. Mueller, The Prayer of the Apostle Paul, Introduction, Text and Translation. – In: H. W. Attridge (ed.). Nag Hammadi Codex I (The Jung Codex), Introductions, Texts, Transitions, Indices, (NHS 22), Leiden 1983, p. 9.

[17]. В зависимост от попълването на лакуната (празното място в текста) тук може да се чете вместо изцерение думата отминаване, т. е. „Дай (ми) [отминаване] на моето тяло…“. Такова четене явно по-добре подхожда на контекста (срв. предсмъртната молитва на апостол Яков в края на Второ откровение на Яков). Разбира се, една молба за изцерение на тялото не е невъзможна в предполагаема молитва на апостол Павел.

[18]. Синтактично по-правилно би било „което“, но тук явно се има предвид демиургът.

[19]. Обичайно е демиургът да се мисли като душевна същност, но наистина съчетанието „душевен бог” никъде другаде не е засвидетелствано. Възможен е и друг превод на този стих, ако отнесем двете определения „равноангелски” и „душевен” към човека: „който е станал равноангелски и – според Божия образ – душевен“ (вж. H.-G. Bethge-U.-K. Plisch, оp. cit., S. 10, Anm. 14).

[20]. Буквално преведено трябва да бъде величина (μέγεθος), но като свойство на Бога обикновено се предава с величие, съответно изразявано и с други (макар и сродни) думи на гръцки: μεγαλειότης (Лука 9:43; Деян. ап. 19:27; 2 Петр. 1:16) и μεγαλωσύνη (Евр 1:3; 8:1; Юда 1:25). Думата μέγεθος се среща само в Еф 1:19, където също е преведена „величие„.

[21]. Вж. картата у B. Layton,  The Gnostic Scriptures, A New Translation with Annotations and Introductions, London 1987, p. 268-269.

[22]. Bethge-Plisch, op. cit., S. 8-9.

[23]. Срв. Corpus Hermeticum I, 31-32; V, 10-11; XIII, 16-20.

[24]. Срв. NHC VII, 5, p. 118,30-119,1.

[25]. Bethge-Plisch, op. cit., S. 9.

[26]. Срв. напр. писмото на Птолемей до Флора (у св. Епифаний Кипърски, Против ересите 33, 5, 8; 33, 6, 6); св. Ириней Лионски, Против ересите 1, 3, 8; Евангелие според Филип 110а.

Изображения:

1. Хората, намерили делвата с ръкописите.

2. Фрагмент от Евангелие според Тома.

3. Ръкопис от Наг Хаммади.

4. Карта на Египет и мястото, където е Наг Хаммади.

5. Рембрандт, Св. апостол Павел.

Човекът е тайна за самия себе си. Пред всеки човек винаги са стояли въпросите: Кой съм аз? Какъв е смисъла на моя живот? Тайна е и човекът до нас, тъй като и той е личност, като нас, неговото сърце, помислите са скрити за нас.

Още по-съкровена и дълбока е тайната на Бога. Той не съществува по този начин по който съществуват предметите и хората в този свят. Бог тайнствено обхваща, държи цялото творение от всички страни. Св. пророк Исаия Го нарича „Бог съкровен” (Исаия 45:15), а св. апостол Павел – „Който е едничък бъзсмъртен и живее в непристъпна светлина” (1 Тим. 6:16). Бидейки сами крайни, ние не можем да обхванем безкрайното. Ние не можем да снемем покрова на Божествената тайна, изхождайки от тайната на нашето човешко съществуване. Бог не е произведение на човека, не е идол, не е въплъщение на нашите желания. Той съществува абсолютно независимо от нас, и Неговата тайна е безкрайно по-голяма и по-дълбока от тайната на човека. Св. апостол Павел възкликва: „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко непостижими са Неговите съдби и неизследими Неговите пътища! Защото, кой е познал ума на Господа? Или кой Му е бил съветник? Или кой е дал Нему нещо отнапред, та и Той да му възвърне? Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него. Нему слава вовеки, амин” (Римл. 11:33-36). „Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии. Понеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божия Дух” (1 Кор. 2:10-13).

Думата μυστήριον, означава тайна, тайнство, съкровено, неведомо, неизследимо. В посланията на св. апостол Павел, тайна се употребява за да обозначи:

І. Тайните на божественото домостроителство на Църквата, а именно:

1) тайната на Боговъплъщението (1 Тим. 3:14-16, Ефес. 5:32);

2) тайната на кръста (1 Кор. 2:7-8);

3) тайната сливането между иудеи и езичници в едно тяло на Църквата в Иисус Христос (Римл. 11:25-32, Ефес. 3:1-21, Кол. 1:26-27, Кол. 2:2, Кол. 4:3-4);

4) тайната на прекратяването на закон от благодатта (Римл. 14:24-26);

5) тайната на възкресението (1 Кор. 15:51);

6) тайната на съединяването на всичко земно и небесно под един глава Христос (Ефес. 1:9-10);

ІІ. Тайната на беззаконието, антихриста (2 Сол. 2:7).

В буквален смисъл думата „Църква” означава „събрание”, на гръцки εκκλησια, от глагола εκκαλέω – събирам. В този смисъл се употребява и в Стария Завет (kahal – евр.). В Новия Завет „Църква” има несравнимо по-дълбок и тайнствен смисъл, който е трудно да бъде обхванат в кратка словесна форма. Характерът на Църквата Христова, най-добре се изяснява от новозаветните библейски образи на Църквата като: Ново Божие насаждение, Божия градина, Божие лозе (Иоан 15:1-8); Пастир и стадо (Иоан 10:1-6); Глава и тяло (Ефес. 1:22, 23); Строящо се здание (Ефес. 2:19-22); Дом, семейство (1 Тим. 3:15; Евр. 3:6); Брачен съюз (Ефес. 5:32).

Съзерцавайки тайните на Църквата – тайните на Божественото домостроителство, св. апостол Павел възкликва и нарича Църквата: „…Божия дом, който е Църква на живия Бог, стълб и крепило на истината. И наистина велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелстван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава” (1 Тим. 3:15-16).

Преп. Иустин Попович, този нов Златоуст на ХХ век, възкликва и нарича Църквата – Всетайна Христова: „Църквата представлява най-великата и най-свещената Божия тайна във всички светове. В сравнение с останалите Божии тайни тя е Всетайна”.

„Бог даде на човека най-великото, което можеше да му даде, като стана човек и навеки остана Богочовек във всички видими и невидими светове. Мъничкото човешко същество побра в себе си всецелия, невместим и навсякъде безграничен Бог. Затова Богочовекът Христос е най-загадъчното същество във всички човешки светове. Прав е св. Иоан Дамаскин и на земята, и на небето, и във времето, и във вечността, когато твърди, че Богочовекът Христос е „Едничкото ново нещо под слънцето” (Екл. 1:9). Бих добавил: винаги ново, нестареещо нито във времето, нито във вечността. Но в Богочовека и с Богочовека и самият човек стана ново същество под слънцето, същество Божествено важно, Божествено скъпоценно, Божествено вечно, Божествено сложно. Тайната на Бога се съедини неразделно с тайната на човека и стана двуединна тайна, всетайна на всички светове. И така се появи Църквата: Богочовекът – това е Църквата”.

Църквата, бидейки Всетайна, самата е изпълнена с множество тайни:

1.Тайната на Боговъплъщението „Бог се яви в плът”, невидимият Бог стана видим, „Показа се на Ангели”, „О, тайнство! Заедно с нас Синът Божи видели и ангелите, които не Го виждали преди. Защото Евангелието казва: „Ангели дойдоха и Му служеха” (Мат. 4:11). И не само тук, но и от самото рождение до възнесението те Му служели” – отбелязва Бл. Теофилакт Български.

„Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за Църквата” (Ефес. 5:32).

Бл. Теофилакт Български казва: „И наистина тайна е човек да остави онези, които са го родили, трудили са се за него и са му правели добро, и да се прилепи към тази, която никога не е виждал и която дори не е започнала да прави добро. Наистина това е велика тайна, ако само се разбра за Христа, като пророческо слово за Него. Защото и Той оставил Отца, не в смисъл на промяна на мястото, но снизхождайки до приемането на плът, дошъл при невестата, която изобщо не Го познавала, и по дух станал едно с нея. Който се съединява с Господа, един дух е с Него” (1 Кор. 6:17).

Бл.Иероним пише: „Първият човек, Адам, като първи Пророк е предрекъл това за Христа и Църквата, – че нашият Господ и Спасител ще остави Своя Отец Бога и майка Си Своя небесен Иерусалим, и ще дойде на земята заради Своето тяло Църквата, и ще я образува от Своето ребро, заради което и Словото стана плът. Но както и всички тайни не са равни, но една е по-голяма, а друга по-малка, то тук се казва: тази тайна е велика; но едновременно с това показвайки и своето смирение, добавя: но аз говоря за Христа и за Църквата”.

От реброто на първия Адам, който е от земята, произлезе Ева, и двамата станаха родители по плът на цялото човечество. От реброто на Втория Адам – Сина Човешки, слезлият от небето, произлезе Църквата, която е Неговото тяло. Църквата стана майка „на всички ония, които Го приеха – на вярващите в Неговото име – даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха” (Иоан 1:12-13). „Иисус отговори: истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие; роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух” (Иоан 3:3-7).

2.Тайната на кръста

„А проповядваме Божията премъдрост, тайна, съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава, която никой от властниците на тоя век не е познал; защото ако бяха я познали, не биха разпнали Господа на славата” (1 Кор. 2:7).

Бл. Теофилакт Български продължава: „Тайна нарича проповедта за Христа. Защото тя е и проповед, и заедно с това тайна, защото, и ангелите не знаели за нея, преди да е била проповядвана (1 Петр. 1:12), и ние виждайки в нея едно, разбираме друго: така аз виждам кръста и страданието, а разбирам силата, чувам раб, а се покланям на Владиката. Тази премъдрост е напълно скрита от невярващите, но за верните само отчасти; защото сега виждаме като в огледало (1 Кор. 13:12). С думата предопределил показва Божията любов към нас. Защото истински ни обича този, който дълго е бил готов да ни облагодетелства. Така и Бог преди вековете ни е предопределил спасение чрез кръста, спасение, съдържащо велика премъдрост. Казал е: за наша слава, защото Той ни е направил причастници на славата. Защото да бъде участник в съкровената тайна заедно с Господа е слава за раба. Тук нарича властници (князе – слав.) Ирод и Пилат. Впрочем няма да сгрешим, ако под князе разбираме и първосвещениците, и книжниците. Думите на тоя век изразяват както е казано по-горе тяхната временна власт. Ако те знаеха съкровената, както е казано по-горе, премъдрост и тайните на божественото домостроителство, именно тайната на Божието въплъщение, тайната на кръста, тайната на призоваването и усвояването на езичниците, тайната на възраждането, осиновяването и наследяването на небесното царство, с една дума – всички тайни, открити на апостолите от Св. Дух, така и първосвещениците, ако знаеха, че техният град ще бъде покорен и те самите ще бъдат отведени в плен: то не биха разпнали (Христа). Христос тук е наречен Господ на славата. Тоест тъй като те смятали кръста за нещо безчестно, то показва, че Христос съвсем не е изгубил Своята слава чрез кръста, напротив, още повече се прославил, защото чрез кръста още по-ясно е показал своето човеколюбие. И така, ако те не са узнали, трябвало ли е да им се прости този грях? Да, ако след това се бяха разкаяли и обърнали, грехът им би бил простен, както на Павел, и на другите евреи”.

3.Тайната сливането между иудеи и езичници в едно тяло на Църквата в Христа Иисуса (Римл. 11:25, Ефес. (3:1-21), Кол. 1:26-27).

„Не искам, братя, да не знаете тая тайна (за да не възмечтаете много за себе си), че ожесточението у Израиля стана частично, докле да влезе цялото множество езичници, и по такъв начин целият Израил ще се спаси, както е писано: „ще дойде от Сион Избавителят и ще отстрани нечестието от Иакова”. „И това е тям завет от Мене, когато отнема греховете им“. Що се отнася до благовестието, те са врагове поради вас; но в избора те са обични Богу поради отците.Защото Божиите дарове и призванието са неотменни.Както и вие някога си бяхте непокорни Богу, а сега сте помилувани, поради тяхното непокорство, така и те сега са непокорни, поради вашето помилуване, та и сами те да бъдат помилувани.Защото Бог затвори всички в непокорство, та всички да помилува.О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога? Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!” (Римл. 11:25-33).

Бл.Теофилакт Български възкликва: „Тук тайна нарича неведомото и съкровеното: а в какво се състои тази тайна? В това, че евреите не всички не повярвали, но отчасти се ожесточили. От тях повярвали мнозина, за които, както е казано по-горе, Бог е знаел отнапред, и мнозина ще повярват впоследствие; защото израилтяните се ожесточили, докато се спасят всички предузнати от Бога езичници; тогава и целият Израил ще се спаси, очевидно, след като повярва. Отново привежда Исаия, който възкликва, че ще дойде от Сион можещият да спаси и да очисти греховете на израилтяните. Кога ще стане това? Когато отнема греховете им, тоест когато ги удостои с опрощаване посредством кръщението. Затова, макар и сега да не са получили прошка на греховете (защото са ожесточени), но това ще се изпълни впоследствие. Тъй като, казва, вие сте се покорили на Евангелието и сте приети от Бога, то те са станали още по-упорити и още повече са се отдръпнали и са станали врагове; но тъй като предците им още от самото начало са избрани от Бога, то Бог няма да допусне те да погинат докрай (защото те са възлюблени), но ще ги приеме, ако повярват. Вие, казва, които преди се наричахте езичници, не поискахте да послушате: затова бяха избрани и получиха закон иудеите. Отново, когато бяха призвани иудеите и не послушали Христа, бяхте избрани и помилвани вие. Но помилването за вас ще бъде помилване и за тях: те ще се съревновават с вас и ще повярват, и по такъв начин ще се удостоят с вашето помилване. Тоест изобличи, обяви за непослушни, за да спаси едни чрез упорството на други. Защото преди, когато били непослушни езичниците, спасил, както е казано, евреите; отново, когато иудеите непослушали Христа, били спасени езичниците: а когато били спасени езичниците, ще се спасят, съревновавайки се с тях, и иудеите; и така всички ще бъдат помилвани. Размишлявайки за Божието домостроителство от началото на света, затова, как Бог устройва противоположното чрез противоположното и посредством едни непокорни показва покорни други, се изумил, уверявайки чрез това, че Този, Който така устройва нашите дела, непременно ще устрои и бъдещото спасение на иудеите. Богатството нарича благостта, чиято дълбочина само довежда до изумление, а величието на която е неизвестно: защото да обогати езичниците така, било дело на богатството. Заедно с благостта се изумява и на премъдростта, посредством която Бог управлява нашия живот и е умъдрил невежеството на езичниците, и знанието, посредством което Той знае какво е полезно за всеки. Не е казал: непостижими, но неизследими, тоест не могат дори да бъдат изследвани. Неговите пътища, тоест начините на домостроителството, не само не могат да бъдат разбрани, но дори и изследвани, тоест не може дори да се види тяхната следа”.

В цялата трета глава от посланието до Ефесяни, св. апостол Павел говори за великата тайна на призоваването на езичниците в Църквата. Нещо повече, той нарича себе си окованик Иисус Христов за вас езичниците, защото именно когато е бил в окови, Апостолът е имал възможност да съзерцава, воден от Божия Дух тайната на приемането на езичниците в Църквата. Чрез откровение Бог ми възвести тайната, а не по пътя на умозаключенията и изследванията.

„На мене, най-малкия от всички светии, се даде тая благодат – да благовестя на езичниците неизследимото богатство Христово и да открия на всички, в що се състои разпоредбата на тайната, скривана от векове в Бога, Който създаде всичко чрез Иисуса Христа” (Ефес. 3:8-9).

Св. Теофан Затворник казва: „Израил е бил избран изсред всички народи да бъде Божи народ, посветен на Бога и Божието дело. Но това избиране било временно, заради вечните цели, обхващащи цялото човечество. Когато целта била достигната, се прекратило и значението на временното избиране. То е заменено с друго висше – духовно по цел и вечно по значение. Сега се избира не едно племе от всички, а от всички племена се избира един народ, състоящ се от лица с един дух, едно служение. И за това избиране се говори, че е било извършено преди сътворяването на света: времето и историята само изпълнява това предвечно избиране. Апостолът излиза извън предела на времето и вижда началото му в предвечния акт на Божията воля”.

4. Тайната на прекратяването на старозаветния закон от благодатта и новия закон на духа.

„А на Тогова, Който има сила да ви укрепи, според благовестието ми и проповедта за Иисуса Христа, според откритието на тайната, умълчавана от вечни времена, а сега явена, и чрез пророческите писания, по заповед на вечния Бог, възвестена на всички народи, за да се покоряват на вярата, – на Тогова единаго премъдраго Бога, чрез Иисуса Христа, слава вовеки, амин” (Римл. 14:24-26).

В цялата четиринадесета глава св. апостол Павел се занимава с изправянето на една „дребна” неизправност сред римските християни, в това че не се отнасяли братски помежду си заради различията в употребяването на храната. Едни вярвали, че не трябва да се яде свинско месо и изобщо всякакви идоложертвени храни, а други не се въздържали от тях. След като дава наставления затова да не се осъждат взаимно и всеки да постъпва така както внушава неговата съвест, Апостолът преминава отново към любимата за него тема: тайната на сливането между иудеи и езичници в едно тяло на Църквата. Апостолът утвърждава убеждението, че езичниците са призовани към вярата в Господа, без да са обвързвани с иудейските постановления и дори самите иудеи са освободени от тях. Това не е негово хрумване, той се позовава на „пророческите писания” и „по заповед на вечния Бог”, Който го е изпратил да научи „всички народи” да вярват в Господа, а не да иудействат, а това е и края на закона и пророците.

Св. Теофан Затворник казва: „Тук слави Бога като единствен премъдър. Не можейки да се насити от удивление на великата Божия премъдрост: Той едновременно и иудеите е освободил от техните законнически украшения и езичниците просветил и очистил, и едните и другите слял в един народ, покланящ се на Бога в дух и истина. Това е било скрито и се е явило както цвят от семе. Не е ли дивно, как се хвърля семето в земята и след известно време произлиза от него прекрасен цвят или плод? Така се удивлява Апостола, в това, че семето на словото скрито в иудейството е израсло и станало дърво, което със своите корени покрива цялата земя”.

„Няма никакви прегради. За всички е открит достъп към единение с Бога. Нито иудейството с нищо не помага, нито с нищо не пречи. Вярвай и се прилепяй към Господа и ще се спасиш. Няма нищо външно което да води към Бога или да отдалечава от Него. Спасението се устройва от вътрешното настроение”.

Св. Иоан Златоуст говори: „Изразява в това славословие изумление пред непостижимата тайна. Понеже и сега открита, тайната не може да бъде достигната чрез ума, но трябва да се познава, не по друг начин, а чрез вярата. Прекрасно е казал Апостолът: единаго премъдраго Бога. Защото когато се размишлява, как Бог е въвел в Своята Църква езичниците и ги е приобщил към древните праведници, как е спасил безнадеждните, как недостойните за земята е възвел на небето, изгубилите право на сегашния живот е въвел във вечния живот, потъпканите от демоните е направил равни с Ангелите, отворил рая, унищожил цялото древно зло, и всичко това е извършил за кратко време, по удобен и съкратен начин; тогава ще разбереш премъдростта Божия. И така би трябвало да се удивляваш на Неговата премъдрост и да Го прославиш; а ти се занимаваш с дреболии (това не яж, онова – не пий), все още се привързваш към сянката (закона). Това означава, че ти малко прославяш Христа. Защото който няма упование в Него и дръзновение в Него, който не се ръководи от вярата, той не изповядва величието на Неговите дела”.

6. Тайната на съединяването на всичко земно и небесно под един глава Христос.

„Тая благодат Той изобилно ни дарува. Във всяка премъдрост и разум, като ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа” (Ефес. 1:9-10).

Преп. Иустин Попович продължава така: „Всичко, което е в Църквата и всичко, което ѝ принадлежи, представлява превеликото Божие Всеблагоговение и превелика Божия Всетайна. И това най-богомъдро ни го е открил, показал и засвидетелствал най-христоносният апостол на всички светове – св. Павел. Особено в посланието до Ефесяни. То цялото е от небето и принадлежи към изключителните видения и откровения Господни (2 Кор. 12:1-4), с които св. апостол Павел е бил обилно удостоен. Благовестието, съдържашо се в това послание, не е от хора, не е от ангели, а и не може да бъде от тях, а цялото е от Господа Христа, цялото е от Неговата вечност, премъдро, цялото е спасително, цялото е Светлоносно. Неговите дълбини почиват в Божиите дълбини (τα παντα) (1 Кор. 2:10), а също и неговите висоти и широти. А основното, всеобхващащо благовестие на това Послание е предвечното решение на Троичното Божество – всичко небесно и земно да съедини в Него, тоест всичко да се въхристови и охристови, всичко да образува едно тяло, Христовото тяло, Църквата, и така да постигне вечната Божествена цел, тъй като Църквата е Негово тяло, пълнота на Изпълващия всичко във всичко (Ефес. 1:23). Това благовестие е всеблаговестие, тази тайна е всетайна, посочена на светия апостол чрез откровение. Той твърди: „Чрез откровение Бог ми възвести тайната” (Ефес. 3:3).

Бл. Теофилакт Български продължава: „А е направил това, по богатството на Своята благодат. Забележи тези усилени изрази: на нас ни е дадено богатство и богатство Божие, богатство на благодатта, и не просто благодатта, а която преумножи в нас, тоест преизобилно изля върху нас. Тоест излял е върху нас благодатта, та като ни направи мъдри и разумни, да ни открие тайната на волята; той сякаш казва: разкрил ни е тайните на Своето сърце. Или пък: за да ни открие тайната в целия разум и мъдрост, тоест дълбините на всяка мъдрост и разум. Защото да удостои враговете, при това презрените, с толкова велики блага, и то в края на вековете и чрез кръста, не е ли дело на велика мъдрост? И това благоволение и произволение е „положил отпреди” и  е предопределил в нареждане, в устроение и установление на изпълнението на времената. Защото изпълнението на времената, тоест последните времена, изисквали наказание и отмъщение, понеже тогава се умножила човешката злоба. А явяването на Сина, напротив, в тези последни времена е извършило спасението, което е присъщо на непостижимата мъдрост. Небесното, казва той, било отделено от земното, нямало една глава. Защото, макар от гледна точка на творението Бог да е един за всички, но що се отнася до нравственото единение, то още не съществувало. Затова Отец пожелал да оглави (тоест да съедини под една глава) небесното и земното, тоест да положи за глава на всички Христа: и на ангелите по безтелесна природа, и на човеците по плът. Оглавяване се нарича също обозначаването накратко на това, което е изложено подробно. Затова Отец е оглавил чрез Христа, тоест завършил е онова, което се изграждало дълго време, завършвайки словото с правда”.

Св. Теофан Затворник пише: „Каква е тази тайна? Тази, че Бог е положил да съедини всичко в Господ Иисус Христос. Дошъл е Синът Божи, въплътил Се, пострадал, умрял, възкръснал, възнесъл Се на небето и станал като Богочовек, глава на всичко – и небесно, и земно. От всички тези действия на въплътилия Се Син Божи всичко е почти явно от само себе си, така че в разказа за това няма нищо особено, всичко в явно от въплъщението до сядането отдясно на Отца. – Какво тогава не е явно? – Възглавяването на всичко в същото това сядане на Богочовека отдясно на Отца. Това е именно съкровена в Бога тайна, която е можело да не се открива и с това да се ощети делото на спасението, и която Бог е открил само заради преизобилието на Своята благодат, и с това откритие преумножил и без това великото вече богатство на Своята благодат. Никаква необходимост не е била причина да бъде казана тази тайна. Единствено Божието благоволение е благоволило да бъде открита. Св. Иоан Златоуст казва: „това е било силно и сърдечно Негово желание – за да ни открие тайната на волята Си”.

ІІ. Тайната на беззаконието, антихриста

„Никой да ви не прелъсти по никой начин; защото оня ден ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и превъзнася над всичко що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог. Не помните ли, че, още когато бях при вас, ви говорех това? И сега знаете онова, що го задържа да се открие той в свое време. Тайната на беззаконието вече действа, само че няма да бъде извършена, докато се не отдръпне оня, който я задържа сега” (2 Сол. 2:3-7).

Поводът за написване на второто послание до Солуняни е възникнаолото лъжеучение сред тях, че второто пришествие на Господ Иисус Хпристос уж било наближило. Дори се явили някаои, които учели от иметно на апостол Павелл и му пришпиксвали различни послания. Св. апостол Павел обстойно изяснява признаците на второто пришествие, които явно още не са се сбъднали, а именно, докле първом не дойде отстъплението (αποστασια) и се не открие човекът на греха, синът на погибелта.

Бл. Теофилакт Български казва: „Тайната на беззаконието вече действа. Така апостолът нарича Нерон, който бил праобраз на антихриста. Той също бил беззаконен и искал да го наричат бог. Добре е казал „тайна”. Защото, казва той, не така явно и безсрамно е въставал против всеки бог Нерон, както ще въстане онзи. Казаното от апостола има следния смисъл: пруеди да дойде времето на антихриста, се намерил друг човек, който в малко му отстъпвал. Но удивително ли е, ако вече има антихрист? Апостолът говори за Нерон не от робски страх, а з ада ни научи да не си  навличаме излишна ненавист, ако това не се тналага от нищо”.

Този, който задържа да бъде извършена тайната на беззаконието според различните тълкуватели е Римската империя, а според други Св. Дух. Римската империя трябва да бъде разрушена от антихриста по подобен начин, както Мидийската е разрушена от Вавилонската, Вавилонската е разрушена от Персийската, Персийската от Македонската, Македонската от Римската. Всичко това е в духа на апокалиптикатка на пророк Даниил. Св Дух би се отдръпнал от човешките беззакония и тогава антихриста ще има свободно място да се изяви и ще получи в своя власт тайната на беззаконието.

_____________________

*Съставил Драган Бачев

Използвана литература

1. Бл. Теофилакт, архиепископ Български, Тълкувание на посланията на св. апостол Павел, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф, Св. Гора, Атон, 2003.

2. Преп. Иустин Попович, Догматика на Православната църква – Еклисиология, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф, Св. Гора, Атон, 2006.

3. „Творения иже во святых отца нашего Теофана Затворника – толкования посланий апостола Павла – послание к римлянам”, Московский Сретенский монастырь, 1996.

4. „Творения иже во святых отца нашего Теофана Затворника – толкования посланий апостола Павла – послание к ефесеямь”, Московский Сретенский монастырь, 1998 г.

Св. Йоан Златоуст е един от най-великите учители по християнска нравственост. Често пъти той подчертавал, че за един християнски живот еднакво са необходими както жива вяра, така и добри дела, защото добрите дела са изява на живата вяра. „Ако някой има правилна вяра – говори той, – но не живее съобразно с нея, тя нищо не го ползва в делото на спасението“. И още: „Знаеш ли ти, защо езичниците се отказват да ми вярват? Защото очакват да им докажем нашата вяра с дела, а не с думи“.