Есеистично за откровението*

Публикувано на 18.01.2022 от Dragan Bachev

Ивелина Николова

Често богословският размисъл за Божието откровение се провежда като бегла и недостатъчно задълбочена рефлексия главно върху неговите характеристики и проявления: като естественото и свръхестествено. Остава незасегнат немаловажния въпрос за другото в откровението, различно от това, което сме свикнали да разбираме под „откровение”. Това е размисъл за неговата същност, а заедно с това за всичко, което би ни помогнало да се доближим досърцевината на самото откровение. Откровение етимологически е близо до откровен, искрен, честен. Изказва откровение някой, който е искрен и, който желае да сподели не само определено послание, но и нещо съкровено от себе си. Няма произнесено откровение, което не е предназначено за някого.

Откриването (огласяването) на определено послание е желание за споделяне. Човек е склонен да открие нещо за себе си пред друг човек не без причина. Той желае другия да почувства откровеността му, да отключи у него желание да я сподели. Това е желание да споделиш и самия него, чувството му за отдаденост, да отговориш на желанието му за близост. Всяко откровение е сърдечно откровение и сърдечно откриване, защото съкровеното послание произлиза от сърцето – духовният център, който говори винаги честно и, от който се отронва всяка съкровена истина. Човекът, който откровява думите на сърцето си откровява истини. Те се споделят не само с думи, но и с мисли, с жестове, с определен външен израз. Ако липсва такъв посланието му може би няма да бъде разбрано правилно. Външният израз би могъл да бъде покана за приятелски разговор, оказване на помощ или подкрепа, подаване ръка за сътрудничество или дори подарък. Без значение на външния израз в него той е събрал нещо ценно за себе си и теб, което желае не само да сподели, но и да спои с теб, да преоткриете заедно неговото съкровено, защото вярва, че и ти си въвлечен по особен начин в него, защото без теб това съкровено е пусто и несподелено. Несподеленото съкровено чувство, каквото и да е то, навява тъга и прави нещастен този, който носи бремето му. Всяко чувство трябва да се споделя, защото всяко желание за топлина и близост е почувствана предварително възможност за сближаване с някого, който може да я сподели и, който по особен начин е въвлечен в нея. По различни причини. Защото никой не би посмял да сподели съкровеното си, ако не вярва, и ако не се надява, че ти ще можеш да станеш част от неговото споделено, да му се довериш и да го споделиш със същата споделеност, с която той се разкрива пред теб. И колко наивно би било в момента на съкровеното откровение ти да обърнеш внимание на външната форма на жеста без да се опиташ да разбереш съкровеното, което той желае да сподели с теб. Това би наскърбило този, който споделя сърцето си и открива съкровените си мисли. Обидно е в този момент да не забележиш точно това и да го попиташ: какви са белезите на това, което казваш, какво да разбирам под „откровение”, как то се проявява у света, у мен, как биха го възприели моите познати? Въпроси, които на пръв поглед не са маловажни, но които не споделят и не свързват духовно тези, които споделят, които откровяват. Тези въпроси не могат да стоят в центъра на желанието за споделеност на съкровеното, и е неестествено да бъдат първата и последната причина на духовната ви среща и предмет на вашия размисъл.

Размисълът за откровението е различен от процеса на споделяне на самото откровение не само защото едното е теоретична рефлексия, а другото е продукт на практическото действие. И смея да твърдя, че никой не би разбрал какво означава откровение, ако не го почувства като намиращо се в неговата същност като съкровено послание, което трябва да се пази и съхранява, но и което първо трябва да разбира. Да разбереш съкровеното от-кровено, искреното чувство за споделяне и близост също не е лесно.

Разбираемо е, че този пример се привежда с оглед на отношението между Бога и човека. Поради голямата Си любов към него Бог му се открива чрез Своето естествено откровение – природата. Чрез нея Той споделя нещо много съкровено за Себе Си; Той споделя посредством сътвореното от ръцете Си. За човекът сякаш малко далечен изглежда този начин – чрез външният израз – природата Той да откровява нещо за Себе Си. Ако Бог искаше да ни се открие нямаше нужда да го прави чрез сътвореното. Нима не може директно да го каже? Възможно ли е по този външен път човекът да достигне до съкровеното у Бога? Някой основателно би запитал: нали откровение означава нещо истинско и съкровено, което се разкрива от недрата на сърцето? А ако му придадем видим израз и го „опаковаме” в материя и форма честно ли ще бъде да очакваме отсрещния човек да разбере посредством него нашите добри намерения и желанието ни за близост и споделеност? Не е ли крайно неестествено, дори невъзможно чрез творението Творецът да се опита да ни покаже съкровеното от Себе Си? Ако Той наистина желае да ни сподели Себе Си Той не би го направил по този външен начин. Не може Бог да очаква от човека, че откривайки му се посредством природата той ще Го познае по-дълбоко и ще Го обикне заради това. Естествено е нещо друго – не вглеждайки се в природата човекът да познае Творецът, но да започне да изследва това, материалното, което му предлага, да го фрагментира, да търси вътрешните и външните му белези и причини, да го опознава, дори, без да е необходимо да стига до Първопричината – да го ипостазира и одухотворява. И човешката история свидетелства за обожествяване на сътвореното и дълбоко невиждане в него на Твореца. Та това творение е направено почти съвършено и кой не би се прехласнал по него? Кой не би потърсил нещо друго зад необикновения блясък на звездите и слънцето, зад опустошителната сила на природните явления, пред безсилието на човека да овладее природата?… Нейното величие подбужда към подобни действия. Следователно естественото откровение на Бога далеч не поражда естествено желанието у човека да открие Твореца. То поражда друго естествено желание – да го разгадава и изследва, да се опита да го покорява, да го подчинява и овластява. Това е естественото следствие от естественото откровение на Бога – естественото посягане към разгадаване на сътвореното, а не на Твореца. Следователно то не е естествено откровение, а естествено творение. Откровението означава и наличието на нещо друго.

Нека да размислим: ако този, който ни дарява себе си и желае да ни сподели съкровеността си нима би я облякъл в материя и форма? Бихме могли да приведем следния пример: ако един баща, който никога не е виждал детето си, желае да се запознае с него и да се доближи до сърцето му, реши да му подари подарък. Нека този подарък бъде кукла – изящна, почти съвършена, която би привлякла вниманието на всяко дете. Давайки подаръка на своето дете той едва ли ще очаква детето да разгадае неговата духовна същност, мислите, намеренията на сърцето му, любовта, която изпитва към него. Много естествено е детето най-напред да се взре в куклата и да я оглежда, да я разгадава, да я фрагментира, и както добре знаем, децата са любопитни и изследват… Някои от тях достигат дори по-далеч – замислят се върху отделните ѝ части – пластмасата, дрехите, принадлежностите, които са прикрепени към куклата. Нито едно от тях, обаче трябва да признаем, не се пита: наистина ли нещо твърде съкровено споделя с мен моя баща, подарявайки ми тази кукла? И какво му пречи да ми каже очи в очи мислите на сърцето си? Защо трябва да го прави с кукла и защо трябва да очаква да го разбера посредством предмета, който ми е дарил? Аз не бих разбрала баща си, аз бих разбрала куклата.

Авторът Ивелина Николова

Някой би възразил, че примерът е неуместен предвид разумността на човека, неговите духовни и рационални прозрения и неразбираемостта на детето, което не притежава всички тези качества. Напротив, примерът е доста уместен. Всички ние, дори взети заедно, представляваме едно твърде малко дете в сравнение с Твореца на всички деца. Друг може би ще възрази по други причини и в случая вероятно ще бъде прав: да, бащата далеч не очаква детето да прозре най-тънките кътчета на сърцето му, нито детето би сторило това при даряването на подаръка от бащата при първата среща. Но детето ще прозре отношението, което бащата демонстрира чрез този подарък – отношение на топлина, на загриженост, на желание да достави радост и оттук може би ще си направи заключения, които много биха се доближили до съкровените чувства, произтичащи от сърцето на бащата. Това означава, че детето няма да се досети за безграничната любов на бащата към него от един единствен поглед, от една среща или една кукла, но то ще усети благоразположението му и желанието му да бъде прието. Възможно е чрез творението да се досетим за благоразположеността на Твореца към нас, възможно е дори да си помислим за Неговата любов и желанието Му да ни привлече към Себе Си, за да почувстваме и споделим любовта Му. Но това не е непременното следствие от подобна случка. И две хилядолетия човешката история го доказва. Колко хора посредством творението достигат директно или индиректно до Твореца?

Кой от нас може да сподели честно пред себе си, че вглеждайки се в природата е обиквал все повече и повече своя Творец? И дори да е постигал това състояние успявал ли е да се доближи до Неговото същинско послание, което всекидневно отправя към нас? Разбираме ли какво всъщност прави Създателя, че Той ни предоставя възможност да съ-зрем, да про-зрем, да съ-зерцаваме, да раз-личаваме това, което Той сътворява от всичко останало, което по-късно ние ще сътворим. За да разбере обаче всичко това човекът трябва да има специално духовно сетиво, с което не просто да наблюдава и изследва сътвореното, но да го съзерцава, тоест да изследва вътрешността на това, което вижда, за да стигне по-далеч от видимото – до първопричината на сътвореното и до целта на неговото привеждане в битие. Дори още по-далеч, до мотивите на Създателя, до духовната основа, която Той е положил във всяко сътворено нещо в този свят. Това е вътрешната ентелехия и причина на съществуване на всяко нещо, защото нищо не е сътворено от само себе си, заради себе си, без конкретна причина и цел. В това е истинското духовно прозрение: да прозреш отвъд вещта към вещественото духовно битие на сътворената вещ. Това, което прозира отвъд не е сътворено, но то е, което сътворява. Цялото творение е естествено откровение, защото по естествен начин Бог откровява Себе Си – споделя Себе Си по този начин тъкмо защото ние, в нашата слабост и нищожност не сме способни да Го възприемем по друг начин. Представете си само ако Той ни се откриеше в цялата Си пълнота и блясък, в сиянието на славата Си, което означава преди всичко непоносимост за човешкото око да Го види. Сърцето на човека, обаче отново ще стои затворено, защото не може да прозре отвъд видимостта и видимото и да отправи духовния си взор към Него. Та ние сме неспособни да видим Твореца чрез естественото Му от-кровение – природата, едва ли бихме Го съзряли в блясъка на славата Му. Той споделя с нас това, което смята за нас и за Него като съкровено. Ние трябва да възприемаме този Негов жест като внимателно протегната длан за диалог, за споделяне, за любов. Нито ние, а най-малко Той се нуждае от това някой да изследва белезите и характеристиките на Неговото от-кровяване, на споделянето Му с нищожното в битийно отношение човек. Божествената откровеност обаче все още остава неразбрана, несподелена от същото това същество, за което е предназначена, за което е принесена в жертва, за която умира.

Има още →

Огласителни диалози (отговори на прастари въпроси) – втора част, продължение и край*

Публикувано на 30.08.2021 от Dragan Bachev

Протоиерей Христо Димитров

ІІ.

Вяра в съдба или в Божи промисъл?

Понятие за съдбата в езическия и съвременния свят

(Вместо увод)

„Защото и в начало, когато бяха погубвани гордите исполини, надеждата на света, насочвана oт Твоя ръка, като прибягна към кораба, остави на света семе за род“ (Премъдрост Соломонова 14:6).

„Но те бяха смутени за кратко време, за да се вразумят, като получиха поличба за спасение, за да си спомнят заповедта на Твоя закон, защото, който се обръщаше, биваше изцеряван не чрез онова, в каквото впереше очи, а чрез тебе, Спасителя на всички… Вместо това Ти храни Твоя народ с ангелска храна и, без да се трудят, прати им oт небето готов хляб, който имаше всякакви приятности всекиму по вкуса“ (Премъдрост Соломонова 16:6, 7, 20).

„Велики и непостижими са Твоите съдби затова непоучени души паднаха в заблуда. Защото беззаконните, затворници на тъмата и пленници на дълбока нощ, които бяха намислили да притесняват светия народ, като се затвориха в къщите, криеха се oт вечния Промисъл. Мислейки да се укрият в тайни грехове, те, под тъмния покрив на забравата, се разпиляха, силно плашени и смущавани oт призраци“ (Премъдрост Соломонова 17; 1-3).

Така, в тези места и навсякъде, в цялото Свeщено Писание, Божият промисъл е много ясно представен в историята на отделни лица и народи при най-важните моменти, а именно: на Авраам – при повикването му да отиде в непозната страна и да стане праотец на нов народ, в изпитанията и ръководенето му (Битие 12-та глава); на Иосиф – в съня му, който предсказва Божиите намерения и пътища за него, във все по-дълбокото му унижение до роб, наказан, забравен, изоставен и във внезапното му и бързо издигане (подобно на Иисус Христос, срв. Филипяни 2:6 сл.) до спасител на народа и на своето семейство (Битие 37-50); на Моисей – при неговото раждане, подхвърляне, намиране и така нататък. До изпълненото с големи човешки страдания пътуване из пустинята включително, при които без Божията грижа и помощ детето би измръзнало, огладняло и умряло, а Моисей и народът в пустинята биха загинали (Изход 2 сл.); на пророк Илия – в храненето му oт врани при потока Хорат (3 Царства 17:1-6; 19); на праведния Иов – в неговото щастие и нещастие, вярност на Бога и Божията милост; на цар Давид – повикването му за цар и при самото му (колкото тъмно и безогледно, толкова и понякога просветлено и предано Богу) царуване; на Товит – в неговото благочестие, ослепяване, страдание, запазване и чудесно излекуване; на Рут, Юдит, Естир и много други; oт Новия Завет на самия Иисус Христос – през Неговия живот, преображение, страдания и смърт; при раждането Му във Витлеем поради народното преброяване, в препращането на мъдреците по друг път и бягството в Египет, изобщо, в цялото положение на тогавашния свят и в изпълнението на времената; на апостол Павел – в предишния му живот, в обръщането и дейността му за разпространение на християнството и в утвърждаване на Църквата[10].

***

Въпрос: – Всички тези, наистина чудесни, прояви на Божия промисъл не са ли в противоречие с неизменността на природните закони?

Отговор: – Не! Защото, както се обясни в началото, според християнската вяра, светът, като създаден oт нищо, не е автономен, самоуправляващ се, безначален и съвечен Богу. Поради това, както забелязва св. Василий Велики в своето известно съчинение „Шестоднев“, посветено на библейския разказ за сътворението на небето и земята (света), „битиеписателят, за да ни предпази oт друго такова разбиране, в началото на думите си ни е просветил с името на Бога, казвайки: в началото Бог сътвори… Прекрасен порядък: първо говори за начало – за да не би други да считат света безначален, и след това прибавя, сътвори, за да покаже, че създаденото е най-малка част oт могъществото на Създателя[11]“. Ето защо, когато става дума за някакво мнимо противоречие на християнската вяра в Божия промисъл, който именно управлява вселената, на мисълта за неизменността на природните закони, то трябва да се има предвид, че не те управляват света, а сами се основават на всемогъщата, премъдра и всеблага Божия воля, която е създала тези закони.

Въпрос: – Тогава различните природни (във физическия свят) стихии и бедствия, като земетръси, бури, наводнения, опустошения, болести, преждевременна смърт и други, как ще могат да се съгласуват с всичко това, което току-що казахте?

Отговор: – Всички тези, на пръв поглед и на отделни места големи бедствия и извънредни разстройства във физическата природа, в сравнение с безкрайния всемир, не са в състояние да нарушат, а нерядко дори допълват и подкрепят общата стойност и закономерност в света. Относително малък е броят на преждевременните умирания, които се допускат за изпитание и за избягване на по-големи нещастия, за да стане човек по-предпазлив, по-добър и по-богобоязлив. Затова е казано в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, че „когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, както баща към сина си“ (Притчи 3:12; Евреи 12:6).

Има още →

Огласителни диалози (отговори на прастари въпроси) – втора част*

Публикувано на 29.08.202130.08.2021 от Dragan Bachev

Протоиерей Христо Димитров

ІІ.

Вяра в съдба или в Божи промисъл?

Понятие за съдбата в езическия и съвременния свят

(Вместо увод)

Въпросът за Съдбата всякога – в една или друга, повече или по-малко остра, форма – е вълнувал съзнанието на човечеството oт най-дълбока древност и дори до най-ново време. С него са се занимавали не само религията и философията, а и различните изкуства, и художествената литература.

Тук идеята за Съдбата възниква и получава троелично олицетворение в така наречените (на гръцки) „мири“ (mori) и на латински – „парки“. Това са били, според Изиод, три сестри. Едната, Клота, определяла времето на раждането на човека и запредала, тъй да се каже, нишката на живота му. Другата, Лахеза, продължавала да преде тази нишка, тоест изпълвала с определено съдържание неговия живот. А третата, Атропа, отрязвала в определен момент тази нишка и прекъсвала човешкия живот.

Тези мири или парки много напомнят нашите „орисници“*. Те били дъщери на Нощта, според по-късни предания, и на богиня Темида (на правосъдието) и сестри-съюзници на фуриите.

Тревожността и дори трагичността на тази представа за Съдбата силно се чувства още в стиховете на Омир и в трагедиите на Есхил и Софокъл. Например, боговете на едно място у Омир[1] казват: „Днес ние сме слезли, за да вземем участие в битката и да помогнем на Ахил. При все това той трябва да понесе всичко, каквото Мирите са му определили при раждането“.

Особено ярко те са отразени в трагедията „Прикованият Прометей[2]“ на Есхил. Това се вижда oт диалога между Хор и самия Прометей:

Хор: – След като си сторил толкова много за хората, защо пък да се подлагаш самичък на наказание, когато можеш, вярвам, да се избавиш oт тези вериги и да станеш тъй могъщ като Зевс?

Прометей: – Не, съдбата, неумолимата, не е наредила тъй. Аз ще се освободя oт тези вериги, но след като се измъча много, твърде много: изкуството не може нищо да стори против необходимостта.

Хор: – А кой управлява необходимостта?

Прометей: – Трите Мири – фуриите, които не забравят.

Хор: – Как? Нима и Зевс зависи oт тях?

Прометей: – Да, и той сам няма да избегне съдбата си.

Хор: – Съдбата си? Каква съдба може да има той, освен тази да управлява вечно?

Прометей: – Не ме питай за него, недейте настоява за това.

Хор: – И тъй тази тайна, която криеш е много страшна?

Прометей: – Оставете това; не е време да се разкрива тази тайна; нека да си остане по-скрита oт всеки друг път; oт това зависи моето освобождение, краят на моите мъки[3].

Тъй грандиозна и неумолима се е чувствала властта на Съдбата във времето на Есхил. Затова понятието за нея и за необходимостта, която бди над човешките постъпки, а често пъти и над постъпките на боговете, се явява като основно нравствено чувство в живота и дейността на всички.

Но в никоя трагедия на класическата древност играта на Съдбата върху човека не ни се представя с такава жестокост, както в „Антигона“ и „Едип-цар“ на Софокъл. Тук у героя не остава никаква сила за съпротивление: под тежките удари на съдбата той прекланя глава и става кротък като дете.

И все пак понятието за Съдбата у Софокъл еволюира в етична посока. Съдбата и за съвременниците му няма вече само страшен характер. Наистина тя продължава да е решаваща сила в живота на човеците. Но тя се явява вече не като сляпа необходимост, а като необходим нравствен закон, който управлява света. И страданията на човеците, според Софокъл, идват не толкова oт някаква външна враждебна сила, която завижда на щастието и благополучието им, колкото oт самите тях, oт техните безумни постъпки, които, съгласно с висшата Божия справедливост, не могат да останат ненаказани.

Така „Едип и Антигона, според предопределението на съдбата, е трябвало да свършат живота си трагично. Все пак катастрофата в споменатите трагедии е естествена последица oт самите дела на героите и oт окръжаващите ги условия. И става ясно, че техният злополучен край е съгласен с волята на боговете, с изискванията на висшата правда, с божествените определения. По такъв начин злополуката е служила за назидание на смъртните, които виждали, как човек страда, било по своя вина, било за прегрешенията на своите прадеди[4]“.

Има още →

Огласителни диалози (отговори на прастари въпроси)*

Публикувано на 28.08.202128.08.2021 от Dragan Bachev

Протоиерей Христо Димитров

І.

Вяра в Бога или в случая

Оглашението в Църквата някога и днес

(Вместо предговор)

“Верни, за оглашените да се помолим, за да ги Господ помилва, да ги огласи със словото на истината, да им открие Евангелието на правдата, да ги съедини със светата Си съборна и апостолска Църква“…

Из “Литургията на оглашените“

Бидейки Учител на истината, на пътя или начина за постигането ѝ, както и на живота според нея, Иисус Христос Сам казва неведнъж и дори в най-решителни моменти: „Аз съм пътят и истината и животът (Иоан 14:6; 6:33; 10:28; 11:38 и други). „Аз дойдох на света, за да свидетелствам за истината“ (Иоан 18:37). „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.“ (Иоан 8:31-32).

А като последна цел и върховен идеал на човешкия живот небесният Учител, като никой друг земен учител, постави – в съгласие с началната воля на Твореца Бога (Битие 1:26) – стремежа към безкрайно съвършенство до богоуподобяване с думите: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Матей 5:48). С това той показа най-ясно, че на човека наистина, по силата и на самото творческо благословение да владее земята и всичко над нея и под нея (Битие 1:28), са дадени неограничени сили, способности и възможности да притежава всичко във и над нея, в просторите около нея, за постоянен духовен и културен (научен и технически) напредък за добро и щастие на човечеството и за слава на самия Бог, Твореца на всичко видимо и невидимо, във величествена хармония и най-строга закономерност.

В духа на всичко това Иисус Христос е съобщавал на слушателите Си нови най-възвишени истини на вяра, морал и богослужение:

а) за Бога – като баща на всички човеци,

б) за човека и неговата безсмъртна душа,

в) за равенство пред Бога на всички хора, като основа на общочовешка култура и

г) за самоценността на всяка човешка личност, макар тя да е на последния роб или на най-малкото дете.

И за всичко това Той учил просто и приятелски, със съчувствие и любов, с достойнство и властно. В повечето случаи и на голямо множество народ Той е предлагал Своето учение в разказна или акроаматична форма, а в други случаи и на отделни слушатели – в еротематична форма, чрез въпроси и отговори от Него и от тях (Матей 11:3-19; 15:3 сл.; 18:19 сл.; 19:16-30; 21:23-44; 22:15-22, 23-33, 35, 40, 41- 46; 24:3-51; Марк 8:10-21; Лука 2:46-49; 6:2-5; 7:20-35; 10:25-37; 40-42; 13:23 сл.; 17:20-37; 18:18-27; 20:1-19; 24:17-27; Иоан 3:4 сл.; 4:9 сл. и други).

След Него апостолите, обръщайки се с благовестие за спасение чрез Иисус Христос към всички – отначало към юдеи и после към езичници, учили ги на вяра, надежда и любов към Бога първо общо, като мисионери, и веднага след това специално – чрез оглашение или устно въвеждане в началните истини на християнската вяра и живот, за да могат да приемат светóто кръщение и се присъединят към Църквата. За необходимостта от такова предварително оглашение или устно запознаване с главните истини на Неговото учение, Иисус Христос Сам говори в Своето последно поръчение към апостолите: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, той ще бъде спасен!“ (Марк 16:15).

А спасението, за което тъй жадувал светът, Той бил оприличил на божествен квас, който трябвало да закваси човешките души. Но, за да може Неговото спасително дело да обхване целия духовен живот на човечеството, някой трябвало да зароди и извърши този процес на заквасване. Тук станала необходима Църквата и нейното универсално, първоначално мисионерско-огласително и после все по-задълбочаващо се богослужебно-проповедническо служение съгласно със заветните думи на Спасителя пак към апостолите: „Даде ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:18-20).

Продължението по-нататък на това общо и елементарно оглашение в духа на религиозно-нравствените истини на Иисус Христос, които Неговите апостоли, изпълнени с всяка истина, след слизане на Утешителя Светия Дух върху тях, безстрашно изповядали пред света, се извършвало от дяконите и дяконисите, от пророците, евангелистите и учителите в Църквата. По този начин се очертавали, отначало, първите форми и степени на оглашение на новоповярвалите в Църквата. А след това постепенно, с развитие на църковния живот и особено във връзка с християнското богослужение (светата литургия и светóто кръщение и то по-усърдно, системно и задълбочено – като новооглашение (новициат), компетентно просвещение (фотизоменат) и тайноводство (мистагогия) – било извършвано от самите епископи и други свещенослужители. Според нуждата и в зависимост от предишния им живот, от образованието и възприемчивостта им, то било по-къса (най-малко 40 дни) и по-продължителна (до три години) подготовка на кандидатите за приемане на светóто кръщение и за членове на Църквата.

Не само някога, обаче, а и днес – както това е предначертал Сам Иисус Христос в Своята притча за кваса (Матей 13:33; Лука 13:20) – семената на Неговите възвишени религиозно-нравствени истини е трябвало и трябва, особено в периоди на практическа и теоретическа дехристиянизация, по-усърдно и при най-различни случаи да се хвърлят в човешките души. Повод за това трябва да се взема дори в най-обикновен разговор от вълнуващите ги и измъчващите ги религиозни въпроси и да се прояви готовност, както съветва и Апостолът, с кротост и боязън да се отговаря всекиму, който иска от нас сметка за нашата надежда (1 Петра 3:15). Така с голямо търпение трябва да се използва всеки благоприятен момент, за да могат търсещите души да се заквасват с тези истини, та своевременно да произрастат, разцъфтят и дадат спасителни плодове. В тази посока, както всяко време, така и днешното време има своите духовни търсения и нужди, и те могат да намерят удовлетворение при единия и същ християнски Извор – чрез Библията в учението на Господ Иисус Христос.

Иначе, далече от този Извор, човек би бил в положението на онзи млад човек в известното стихотворение на Хайне „Въпроси“. Застанал посред нощ на пустинния бряг на морето, с гърди, препълнени от мъка, и с глава, потънала в съмнения, той пита вълните с пресъхнали устни: “О, разрешете ми загадката на живота, мъчителната прастара загадка, над която са мъдрували толкова глави, глави в шапки с иероглифи, глави в чалми и черни кръжила, глави в перуки и хиляди други жалки измъчени човешки глави. Кажете ми, що е човекът? Отгде той идва и накъде отива? Кой живее там горе над златните звезди? Шептят си вълните своята вечна песен, вятърът вее, облаците хвърчат, блещукат звездите равнодушно и хладно, а един глупец чака за отговор[1].” Подобно на този млад човек и на самия Хайне отначало, могат да мислят мнозина и да смятат за глупци онези, които търсят отговор на тези „загадки на живота“ и неразрешими въпроси…

Наистина, както по-горе се изтъкна, още в първите книги на Стария и Новия Завет (Битиe 1:26; Матeй 5:48) се подчертава, че е дадено на човека от Самия Творец да владее, да изследва и се усъвършенства до богоуподобяване. И все пак класически вярна е илюстрацията за ограничеността на човешкия разум да проникне в Божието същество, каквато представлява във „Фауст“ от Гьоте диалогът между Маргарита (Гретхен) и самия Фауст:

Маргарита: – А в Бога вярваш ли?

Фауст: – Любима, знай, кой „вярвам“ би могъл да каже прямо?

Маргарита: – Нима не вярваш в Господа дори?

Фауст: – Мой ангел мил, добре ме разбери! Кой може да Го назове и да признае: в Него вярвам? Кой да почувства във дън сърце, да възроптае: аз не вярвам? Той – Вседържителят, Той – Животворецът не дава ли живот на теб, на мен, на Себе Си Самия?”[2]

Затова с дълбоко смирение същият автор, великият немски поет и философ Гьоте заключава, че „най-високото щастие за мислещия човек е – изследваемото да изследва, а неизследваемото спокойно да уважава[3]”. Или, с други думи, колкото е възможно, с чиста вяра в сърце да възприема това непостижимо и по-близко да се държи до Този, Който е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6).

Тази е и задачата на тук предлаганите последователно няколко „огласителни диалози“, като отделни въпроси и отговори във връзка с вярата между оглашен или неориентиран и огласител или просветен в нея. Те се водят непринудено, без каквато и да е полемика и се изграждат не по строго тексто-аналитичният катехизисен метод. Макар че в главни линии и те следват същото трояко разделение и обхващат същите три предмета: християнското учение за вярата, надеждата и любовта. А, главно, тези огласителни диалози отразяват някои съвременни религиозно-теоретически недоумения, между вярващите и се разгръщат по линията на (колкото е възможно за такава материя) по-голяма нагледност и логичност, историчност и психологичност в духа на така наречения тексто-развивателен метод на изясняване на Библията и православното вероизповедание.

Уводни въпроси и отговори

Въпрос (на оглашен): – От най-дълбока древност и досега човечеството го вълнуват редица въпроси. Но, преди всичко, човек се е интересувал, и аз също се запитвам, какво трябва да правя, като бъдещ християнин и член на Православната Църква, за да мога да угодя на Бога и да спася душата си?

Отговор (на огласителя): – Преди всичко човек трябва да познава истинния Бог и правилно да вярва в Него, а заедно с това да живее съгласно с вярата си и да върши добри дела. Защото, според словото Божие, „без вяра не е възможно да се угоди на Бога“ (Евреи 11:6), а само „вярата без дела е мъртва“ (Яков 2:20), тоест бездейна е, не проявява признаци на живот и, следователно, не е в състояние да спаси човека.

Въпрос: – А какво означава думата “вяра“? Хората тъй различно я разбират, изживяват и преценяват.

Отговор: – Апостол Павел я обяснява най-добре така: „Вярата е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евреи 11:1). Тя е жива увереност в нещо желано и очаквано, като съществуващо и в невидимото, като във видимо.

Или, както казва св. Кирил Иерусалимски, „вярата е окото, което озарява всяка съвест и съобщава на човека знание, защото пророк Исаия (7:9) казва: „Ако не повярвате, няма да разумеете“ (Огласително слово 5). Същият голям огласител във вярата на най-древната християнска църква обосновава необходимостта от вяра за човека нагледно, чрез следните аналогии: „Не само между нас, които носим Христовото име, вярата се смята за нещо голямо, но и всичко, що се върши в света, дори от онези, които са чужди на Църквата, се върши с вяра. С вяра се държи и земеделието: който не вярва, че ще бере плодове, той няма да понася трудове. От вяра се водят мореплавателите, които, като поверят съдбата си на едно малко дърво, предпочитат безспирното люшкане на вълните пред по-твърдата стихия – земята, предават се сами на незнайни надежди и имат само вярата, която за тях е по-надеждна от всяка котва“ (Огласително слово 5).

Така вярата е окото на душата. Онова, което не може да бъде разбрано и прието с разума, понякога може да бъде разбрано и прието с вярата. Затова последната не отрича разума, а го допълва. В този смисъл и по-горе споменатите, приведени от св. Кирил Иерусалимски думи на пророк Исаия – „ако не повярвате, няма да разумеете“ (7:9) – се разбират така, че „не може да разбере духовното този, който не го е видял по-напред с очите на вярата; който не вярва в духовното той не може да го разбере, защото не го е видял[4]”.

Има още →

Проблемът за възприятието на църковните догмати в съвременния свят*

Публикувано на 07.07.2021 от Dragan Bachev

Свещеник Кристинел Йожа, Арадски университет „Аурел Влайку“

1. Настоящият контекст на изповядване на църковните догмати

В едно плуралистично, глобално и секуларизирано общество Православната църква се сблъсква с определени предизвикателства:

1) придаване на относителност на църковното предание и неговата духовност и объркване на преданието и преданията, като акцентът се поставя върху последните;

2) приватизация на вярата и разпространение на религиозния индивидуализъм;

3) намаляване влиянието на православния етос в едно общество, където утилитарните, консуматорски представи, основани на прогреса на технологиите, печелят терен и

4) придаване на относителност на абсолютното и абсолютизиране на относителното по такъв начин, че представата за истина в абсолютен смисъл става все по-относителна във всички области, като истината е все по-свързана с избора на индивида.

Основният проблем на днешния свят е този, че „утилитарното мислене“ подчинява политиката, обществото, културата и религията на икономическата и технологичната сфера и създава илюзията за създаването на един щастлив живот тук на земята, нещо като земен Рай, без Църква, без догмати, без иерархия, без Бог. В този „рай“ развитието на човека не се осъществява чрез вярата в Бога и добродетелите като въплъщение на тази вяра, а чрез вяра в силите на човека и технологиите, чрез цялата атмосфера, която светът създава, за да достави задоволство на човека. Истината на Евангелието на Христа, Който присъства и е жив в Църквата, започва да страда от относителност в съзнанието на християните, и ако не е „заменена“ от други икономически, политически, културни, социални, научни „истини“, тя бива пренебрегвана или възприемана превратно.

В подобна конюнктура сред множество „християни“ се появява и разширява идеята, че християнството не е единствената истина, която води до спасение, а е просто една от големите истини или пък, че Православната църква не е единствената, която води до спасение – Una Sancta – а е просто една от църквите и вероизповеданията и, в последно време, Евангелието, така както то е включено в библейския канон, не е единственото автентично, а има и други, които Църквата в първите векове умишлено е отхвърлила и по този начин субективно е фиксирала църковния канон, или че Христос не е Богочовек, а само човек, харизматична личност, мъдрец, живял в противоречив исторически и екзистенциален контекст. Ето как индивидуалният избор може да създаде и избере една концепция от множеството, която се украсява с лаврите на една преходна истина, която обаче разрушава всяка непреходна истина в съзнанието на човешкия индивид. Нещо повече, индивидуалният човешки избор може да създаде синкретична вяра, като приеме от няколко религии или традиции аспектите, които му допадат и които обединява чрез синтез или редуване в ежедневието си.

С други думи, съвременният човек постепенно си създава и се присъединява към други ценности, различни от тези на Църквата, като акцентът при възприемането на църковните догмати се поставя не върху обективността на Откровението, а върху човешката субективност. Индивидът придава ценност на Църквата, на догмати, на традициите в зависимост от това дали ги приема или не. Затова човек е свободен да избира от световния „пазар“ на религиите, вярванията, представите и световните философии елементи, които му допадат и които включва в един индивидуалистичен начин на живот. Възприемането без разсъдъчност на посланието на масмедиите допринася още повече за засилването на тези аспекти, тъй като глобализацията е свързана с религиозния синкретизъм и утвърждаване на индивида в глобалното съзнание на виртуалния свят.

Това съзнание постановява един нов начин, по който човекът живее, обича, държи се, забавлява се, труди се, създава, произвежда, потребява, реагира, пътува, открива, проявява се, общува и учи.

Световното синкретично съзнание, поддържано от масмедиите, има своите свещеници, иерархии, празници, събирания, съревнования, забавления, идоли, богове, тоест един друг етос, различен от Христовата църква. Всичко това е много по-познато на глобалното съзнание на хората, отколкото еклесиалното съзнание за християнски живот. Нещо повече, дори за множество християни тези прояви, поддържани от масмедиите, са по-следени и „предпочитани“, отколкото вярата и живота в Христа и Църквата.

Догматически обоснованата пророческа дарба на християните намалява драстично, става почти несъществуваща в повечето от контекстите и обстоятелствата на съвременния свят. Световната солидарност далеч не се осъществява в Христос и чрез Христос, а по-скоро се движи около хедонистичната, икономическа, финансова и бизнес перспектива на секуларизирания свят, която няма нищо общо с Църквата, а понякога дори носи една уравновесена представа за социалното измерение на човешкия живот. Световната солидарност често се управлява или от масмедиите и се осъществява през чисто хуманистка перспектива, най-често без препратки към Бог и Църквата[1].

Икономическата и консуматорска човешка нагласа прави религията нейно помощно средство, а заради глобализацията всяка религия – с някои изключения – става обусловена от тази нагласа, а не обратно. Не съществува един-единствен Бог и нито една религия не притежава абсолютната истина. Абсолютната истина, в която трябва да вярваме и която трябва да споделяме, е икономиката и консуматорството това, което е свързано със сетивното и доставя непосредствена наслада. Така се стига до обявяването на консуматорството за върховна форма на религиозност, която постепенно структурира останалите. Самият човешки живот е на път да се ограничи до тази опасна игра на свръхпроизводство и свръхпотребление, а човекът е ощетен и заробен от изкушенията ѝ. Тя създава илюзия за власт и в крайна сметка дори илюзия за безсмъртие.

Има още →

ВЪВЕДЕНИЕ В СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ НА НОВИЯ ЗАВЕТ – продължение 13 и край*

Публикувано на 30.12.201301.01.2014 от Dragan Bachev

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ДЕСЕТА

Откровение на св. Иоан Богослов (Апокалипсис)

Писател – сам апостол Иоан на няколко места в Откровение изтъква, че той го е написал (Откровение 1:1): „Откровението на Иисуса Христа, що му даде Бог, за да покаже на рабите онова, което трябва да стане скоро. И Той го явѝ като го изпрати чрез ангела Си на Своя раб Иоан“. (Откровение 1:4): „Иоан – до седемте църкви, които са в Асия: благодат вам и мир от Оногова, Който е, и Който е бил, и Който иде, и от седемте духове, които са пред Неговия престол“. (Откровение 1:9): „Аз, Иоан, който съм брат ваш и съучастник в скръбта и в царството, и в търпението Иисус Христово, бях на острова, наречен Патмос, заради словото Божие и заради свидетелството Иисус Христово“ (Откровение 22:8): „И аз, Иоан гледах и чувах това. А когато чух и видях, паднах да се поклоня пред нозете на Ангела, който ми казваше това“. И в древната християнска писменост се свидетелства, че Откровение е написано от св. апостол Иоан. Св. Юстин Мъченик (починал между 163-167 година) в съчинението си „Разговор с Трифон юдеина“, глава 81, казва: „Освен това, някой, на име Иоан, един от апостолите на Христа („ис тон апостолон ту Христу“), в даденото му откровение („ен апокалипси геномени авто“) предсказал… „.

Съдържание, главни мисли

Книга Откровение има двадесет и две глави.

Пролог (Откровение 1:1-3). В него се говори, че книгата Откровение съдържа откровение, дадено от Бога чрез Иисус Христос на апостол Иоан, и че е блажен този, който пази думите на това откровение.Част І. Послание до седемте малоазийски църкви в Ефес, Смирна, Пергам, Тиатир, Сарди, Филаделфия и Лаодикия (Откровение 1:4-3:22). В посланията църквите се похваляват за своите добри дела, укоряват се за лошите и се дават някои наставления.

Част ІІ. Видение за живота на човеците (в общи черти) от времето, когато Иисус Христос е дошъл на земята, до второто Му пришествие, всеобщия съд и края на света (Откровение 4:1-10:11).

Видение І. Бог седи на престол на Небето; около престола на Бога седят на двадесет и четири престола двадесети и четирима старци и има четири животни (Откровение глава 4).

Видение ІІ. Бог седи на престола на Небето и държи в десницата Си Книгата на живота, запечатана със седем печата (глава 5).

Видение ІІІ. Ангелът снема седемте печата от Книгата на живота (6:1-8:13). При снемане печатите се представя краят на света и всеобщият съд, на който вършилите добро ще получат награда, а вършилите зло ще бъдат наказани.

Част ІІІ. Видение относно живота на християнската Църква в общи черти, в отношението ѝ към римската власт, като се започва от рождението на Иисус Христос и се завършва с падането на град Рим-Вавилон (глава 12-глава 18).

Отдел І. От рождението на Иисус Христос до падането на езическия град Рим-Вавилон (глави 12, 13).

Видение І: Жена ражда мъжко дете, което ще управлява всички народи с железен жезъл. Голям червен змей иска да изяде детето на жената (глава 12). Под тази жена ще трябва да се разбира св. Дева Мария. Под появилия се на небето „голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главата му – седем корони“ ще трябва да се разбира дяволът, сатаната, който употребявал разни средства (избиването на витлеемските младенци по заповед на цар Ирод Велики), за да убие новородения Младенец Христос.Видение ІІ: Явяването на един звяр със седем глави и десет рога (13:1-10). Под звяра със седем глави и десет рога ще трябва да се разбира град Рим, разположен на седем хълма. Под седемте глави на звяра ще трябва да се разбират римски императори (Откровение 17:3; 17:9, 10).

Видение ІІІ: Явяването на един звяр с два рога като на агне (Откровение 13:11-18). Числото на звяра е 666 (Откровение 13:18). „Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже е число на човек и числото му е 666.“ Под този звяр трябва да се разбира един от римските императори. Този император е Нерон. Когато името на кесаря Нерон се пише с еврейски букви, сумата от числата, обозначавани с буквите на неговото име, е 666 (= 50; =200; =6; =50; =100; =60; =200).

Отдел ІІ. Падането на езическия град Рим-Вавилон, във връзка с Второто пришествие на Иисус Христос, всеобщият съд и края на света (Откровение 14:18). Предсказанието за падането на езическия град Рим-Вавилон е преплетено с предсказанието за Второто пришествие на Христос, всеобщия съд и края на света и в пророческата реч на Иисус Христос за разрушението на град Иерусалим, края на света, Неговото Второ пришествие и всеобщия страшен съд. Предсказанието за разрушението на град Иерусалим е преплетено с предсказанието за събитията преди края на света и преди Второто пришествие на Христос.

Видение първо: Второто пришествие на Христос (14:1-13);

Видение второ: Всеобщия съд (14:1-20);

Видение трето – края на света (глава 15 и глава 16);

Видение четвърто: Осъждането на голямата блудница – езическия град Рим-Вавилон (глава 17);

Видение пето: Падането на езическия град Рим-Вавилон (глава 18).

Част ІV – Победата и тържеството на християнската Църква (глава 19 и глава 22:5).

Видение І. Второто пришествие на Христос (глава 19);

Видение ІІ. Свързването на змея (дявола) за хиляда години: първо възкресение на обезглавените, заради свидетелството им за Иисус и заради Божието слово и на отказалите да приемат белега на челото си и на ръката си; всеобщия съд (глава 20).Откровение 20:1-2: „Видях, че от небето слизаше Ангел, който имаше ключа от бездната и голяма верига в ръката си; той хвана змея, дребната змия, която е дявол сатана – и го свърза за 1000 години“. С думите „1000 години“, както и с думите 1260 дена – 11:3; 12:6, „четиридесет и два месеца“ 11:2; 13:5; „през време, времена и половин време – (12:14) срв. Деяния апостолски 7:25 „До време, времена и полувреме“ (не се означава определено време). Под хиляда години тук ще трябва да се разбира времето от първото идване на Иисус Христос до Второто Негово пришествие. През това време всички тези, които са пострадали заради Христа след своята смърт на земята, след която настъпва частния съд, ще получат своята награда на небето. Земната смърт за тях е първо възкресение. През същото време дяволът за тях е вече напълно свързан и не може да им причини никакво зло.

Откровение 20:7: „А когато свършат хилядата години, сатаната ще бъде пуснат от тъмницата си“. Свършването на хилядата години ще стане при второто пришествие на Христос. Тогава дявола, сатаната ще се яви в лицето на антихриста „за кратко време“. Значи под пускане на дявола от тъмницата му ще трябва да се разбира явяването му като антихрист при второто пришествие на Иисус Христос.

Видение ІІІ: Ново небе и нова земя – нов град Иерусалим (глава 21:1);

Откровение 21:1-2:“И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали и морето вече го нямаше“ Под ново небе и нова земя, нов град Иерусалим ще трябва да се разбира възтържествувалата християнска Църква, Божието царство.

Заключение: 22:6-21. Изтъква се, че изложеното в Откровение е вярно и истинско, че то е било видяно и чуто от апостол Иоан. Второто Христово пришествие е близо. Към съдържанието на книга Откровение не трябва нито да се прибавя нещо, нито пък да се отнема нещо.

Някои места в книга Откровение имат общо и по съдържание, и по форма с места от Стария Завет, особено с места в книгите на пророците Исаия, Иеремия, Иезекиил и Даниил – Откровение 5:1=Исаия 29:11-12; Откровение 6:15-17=Исаия 2:19, Осия 10:8; Откровение глава 10=Иезекиил 2:9, 3:1-4; Откровение 10:5-7=Даниил 12:7; Откровение 13:1-17=Даниил 7:7; Откровение 13:2=Даниил 7:4-6; Откровение 13:6=Даниил 7:21; Откровение 14:8=Исаия 21:9, Иеремия 51:7-8; Откровение 14:14=Даниил 7:13; Откровение 14:20=Исаия 63:2-3; Откровение 16:17-19=Иеремия 25:15; Откровение 17:3=Даниил 7:7; Откровение 18:21=Иеремия 50:23-51, 13:51, 63:64; Откровение 18:22-23=Исаия 13:19-21, Иеремия 25:10, Иезекиил 26:13; Откровение 19:17-18=Иезекиил 39:17-19; Откровение 21:1-2=Исаия 65-17; Откровение 21:23=Исаия 10:19; Откровение 22:1-2=Иезекиил 47:1, 47:14.Време – сам апостол Иоан съобщава (Откровение 1:9-10), че откровението което записал в книгата си му било дадено, когато се намирал на остров Патмос. На този остров той бил заточен през последните години от управлението на император Домициан (82-96 година). Св. Ириней Лионски в петата книга на съчинението си „Против ересите“ казва, че Откровение било дадено на апостол Иоан в края на царуването на Домициан (Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 18). Може да се предполага, че Откровение било написано през 95 година.

Място – на остров Патмос, където апостол Иоан бил заточен през последните години от управлението на император Домициан.

Повод – поводът за написването на книгата било гонението против християните през време на император Домициан, поради което гонение и апостол Иоан бил заточен на остров Патмос.

Цел – главната цел, която апостол Иоан си бил поставил при писане на книга Откровение била да изложи в пророческа форма във видения живота на християнската църква през време на нейното основаване, отношението ѝ към римската власт, падането на езическия град Рим-Вавилон и събитията, които ще настъпят при Второто пришествие на Иисус Христос, всеобщия съд и края на света.

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

ВЪВЕДЕНИЕ В СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ НА НОВИЯ ЗАВЕТ – продължение 12*

Публикувано на 29.12.201301.01.2014 от Dragan Bachev

Професор Христо Гяуров

1.Послание до Римляните

Римската църкваПървите последователи на Иисус Христос в град Рим са били юдеите, които са живеели в него, ходили са в Палестина по работа или за празници и там са слушали проповедта на Христос и на Неговите апостоли. Апостол Петър е ходил няколко пъти в град Рим. За пръв път той отишъл през 42 година, след като бил освободен по чудесен начин от тъмницата, в която бил затворен по заповед на цар Ирод Агрипа І. През време на първите си римски окови апостол Павел престоял две години в град Рим.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шестнадесет глави. Може да се получи познание за Бога, като се разглежда създаденият от Него свят (1:20). Извършеният от пародителите Адам и Ева грях преминава у всички техни потомци (5:12). Очистването на човеците от техните грехове става чрез кръстната жертва на Иисус Христос (3:25). Човек се оправдава не чрез дела по закона, а чрез вяра в Изкупителя Христос (3:28; 4:3). Бог определя съдбата на човека не безразборно, а въз основа на Своето предведение (8:29-30). Всеки човек е длъжен да се подчинява на гражданските власти (13:1).

Време – началото на 58 година.

Място – град Коринт.

От кого е било занесено – посланието било занесено от Фива, дякониса в Кенхрея, пристанище на град Коринт за Изтока.

Повод – пръсналата се по цял свят вест за силната вяра на римските християни (1:8). Появилата се гордост между римските християни-юдеи относно тяхното предимство (2:17; 3:1). Появилата се гордост също така между християните-езичници (11:17-18). Въпросът защо не всички юдеи не били приели Христовото учение (3:3-4; 11:5) и въпросът каква храна да се употребява и какви празници да се спазват (14:4, 10, 20; 14:5).

Цел – да смири гордостта, както на християнските-юдеи, така и на християнските-езичници (2:17-23; 3:9-12; 11:17-18). Да изтъкне, че след съгрешението на Адам и Ева всички човеци се намират под влиянието на греха и могат да се оправдаят не чрез дела по закона, а чрез вяра в Изкупителя Христос (3:23-25; 3:28; 4:3). В плана на Бога за спасение на човеците юдейският народ не е бил отхвърлен. В този план било предвидено всички юдеи да повярват и да се спасят, след като “влезе цялото множество езичници” (11:1, 11; 11:25-27). Дава се отговор на въпроса, каква храна да се употребява и какви празници да се спазват (14:1-4; 14:20; 14:15; 14:21; 14:5-6).Послания до Коринтяните

Коринтската църква

Коринтската църква е основана от апостол Павел. В град Коринт апостол Павел бил три пъти – през времето на второто си пътешествие, през време на третото си пътешествие и през време на четвъртото си пътешествие, когато е отивал за град Рим, където и пострадал мъченически.

2.Първо послание до Коринтяните

Съдържание, главни мисли

Посланието има шестнадесет глави. Християните не трябва да се делят на партии – ученици на Павел, на Аполос, на Кифа. Проповедниците само насаждат, а Бог прави да расте всичко (1:12; 3:6-7). Една е основата на Църквата – Христос (3:11). Брачният живот на човека е устроен от Бога. Девствения живот стои по-високо от брачния (7:1; 7:26; 7:38). Всеки човек трябва да пристъпва достойно, като изпитва себе си към приемането на тялото и кръвта на Иисус Христос. “Който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане” (11:23-25; 27-29). Всички духовни дарби се дават от Светия Дух (12:1; 4:11). По-високо от всички духовни дарби стои любовта, тя стои по-високо даже от вярата и надеждата (13:1-3; 13:13). Христовата църква е едно тяло, макар и да има много членове. Главата на Църквата е Христос (12:14-28). Ако Христос не е възкръснал, празна е евангелската проповед, празна е и вярата (15:12-14). Началото на възкресението на мъртвите е положил Христос със Своето възкресение (15:20-22). При Второто пришествие на Христос всички живи ще се изменят, а всички мъртви ще възкръснат с изменено тяло (15:51-53).

Време – посланието е написано през 57 година между празниците Пасха и Петдесетница (16:8).

Място – град Ефес (16:6).

Повод – повод за написване на посланието дали сведенията, които апостол Павел получил в град Ефес относно състоянието на коринтската църква. Сведенията апостол Павел получил от домашните на коринтянката Хлоя (1:11), от коринтските граждани Стефанин, Фортунат и Ахаик и чрез писмото на коринтските християни, изпратено чрез споменатите граждани (7:11). От тези сведения апостол Павел узнал следното: между коринтските християни се били появили разцепления (1:11-12; 3:4-7) и блудство – някой си държал бащина жена (глава 5). Някои от коринтските християни ходели да се съдят и то против свои братя, в езически съдилища (6:1-7), яли идоложертвена храна (8:10; 20:21, 28; 8:1; 8:7); в коринтската църква се били появили възражения против апостолското достойнство на апостол Павел (9:1-18). На богослужебните събрания някои мъже стоели с покрити глави, а някои жени – с открита глава (11:1-16); на вечерите на любовта имало някои нередовности (11:20-21). Някои коринтски християни пристъпвали неподготвено и недостойно към приемането на тялото и кръвта на Иисус Христос (11:23-29).Цел – дават се наставления относно единството на християнската Църква (3:5-7; 3:11; 4:6; 12:12; 12:20-23), относно премахване на блудството – кръвосмесникът се отлъчва (5:3-5; 5:9, 1). Запрещава се на християните да ходят в езически съдилища (6:1-3; 6:7) и да употребяват идоложерствена храна (4:4-7; 8:10; 10:19, 21). Дават се наставления относно брачния живот (7:1, 2; 7:7-9; 7-25-28; 7:38), относно богослужебните събрания (11:4-5, 7), относно реда на вечерите на любовта (11:20-21), относно приемането на Христовото тяло и Христовата кръв (11:23-25; 11:27-29), относно духовните дарби (12:1, 4-11; 14:1, 14:12, 14:2-3; 12:31; 13:1-3; 13:13), относно възкресението на мъртвите (15:12-14; 15:20-22; 15:42-44; 15:51-53); подканят се коринтските християни да събират милостиня за братята в град Иерусалим (16:20); апостол Павел защитава своето апостолско достойнство (9:1-3; 4-18-21; 16:5-7).

3.Второто послание до Коринтяните

Съдържание, главни мисли

Посланието има тринадесет глави. Между коринтските християни, главно между юдействащите, имало противници на апостол Павел. Те обвинявали апостол Павел, че той не държал на думата си и не изпълнил обещанието си, дадено на две места в първото му послание (1 Коринтяни 4:19; 1 Коринтяни 16:5-7), да посети коринтската църква (2 Коринтяни 1:15-18). В 2 Коринтяни 1:23, апостол Павел обяснява защо се забавил с второто си отиване в Коринт: “Аз призовавам Бога за свидетел на душата ми, че щадейки вас, не съм дошъл досега в Коринт”. Противниците на апостол Павел казвали, че той бил в посланията си “строг и силен”, а при личното си присъствие “слаб” и речта му била “нищо и никаква” (10:10). Апостол Павел опровергава това, като изтъква, че е бил един и същ навсякъде и винаги (2 Коринтяни 10:9-11). Противниците отричали апостолското достойнство на апостол Павел и всичко това, което той бил извършил. Апостол Павел опровергава и това тяхно обвинение, като между другото указва и на дадените му откровения (11:18-27). За да не се превъзнася за дадените му премного откровения, на апостол Павел било дадено жило в плътта, ангел-сатанин (12:7-9). Във второто си послание апостол Павел съветва коринтяните да простят на кръвосмесника, тъй като било изминало доста време и той навярно се е бил покаял (2:6-11). Апостол Павел и в това си послание подканя коринтяните да събират милостиня за братята в Иерусалим (8:6; 9:1-2; 8:7; 9:3-7; 8:1-5).

Време – посланието е написано през 57 година.

Място – в град Филипи, в който апостол Павел отишъл през време на третото си пътешествие.

Повод – като повод за написване на посланието послужили сведенията, които Тит донесъл на апостол Павел за състоянието на коринтската църква (вж. съдържание). Още като бил в град Ефес, апостол Павел изпратил Тит в Коринт, за да му донесе сведения за коринтската църква и да устрои събирането на милостиня за братята в Иерусалим. Като се връщал от град Коринт, Тит се срещнал с апостол Павел в град Филипи (2 Коринтяни 7:6).Цел – да защити себе си от появилите се негови противници главно между юдействащите в коринтската църква. Да защити апостолското си достойнство и да подкани коринтските християни към събиране милостиня за братята в Иерусалим (вж. съдържание).

4.Послание до Галатяните

Христовата църква в Галатия

Църквата в Галатия е основана от апостол Павел. В Галатия апостол Павел за пръв път дошъл през време на второто си пътешествие и престоял там поради болест по-дълго време. Втори път апостол Павел бил в Галатия през време на третото си пътешествие.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шест глави. Предава се на анатема всеки, който благовести различно от това, което е благовестено от апостолите (1:8). Между християните в Галатия се били появили юдействащи, които искали да се изпълнява Моисеевият закон. Апостол Павел изтъква, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а чрез вяра в Изкупителя Христос (2:16). Старозаветният закон е бил възпитател в Христа и след Неговото идване е загубил своето значение (3:24). Всички, които повярват в Христа, стават Синове Божии: “юдеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски;” всички са едно в Иисуса Христа (3:28).

Време – посланието било написано в началото на 55 година, в началото на дейността на апостол Павел в град Ефес, през време на третото му пътешествие.

Място – град Ефес.

Повод – появата на лъжеучители, юдействащи християни, които искали да се изпълнява старозаветния закон (Галатяни 3:1).

Цел – да опровергае учението на лъжеучителите, юдействащи християни, че Моисеевият закон е задължителен за всички християни.

5.Послание до Ефесяните

Христовата църква в град Ефес

Христовата църква в град Ефес е основана от апостол Павел. В град Ефес апостол Павел бил няколко пъти: през време на второто си пътешествие, на връщане; през време на третото си пътешествие проповядвал в него около три години; през време на четвъртото си пътешествие, когато поставил Тимотей за епископ на града.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шест глави. В него са положени основните истини на християнската вяра и нравственост. Още в древността то е било наричано катехизис на християнската вяра. Иисус Христос е глава на Църквата (1:22). Човек се спасява не чрез дела по закона, а чрез вяра в Иисус Христос, чрез Божията благодат, която се дава даром (Ефесяни 2:8-9). Църковната иерархия е установена от Иисус Христос (4:11-13). Жената трябва да се подчинява на своя мъж, а мъжът трябва да обича самоотвержено своята жена (Ефесяни 5:22-27). В посланието до ефесяните и в посланието до колосяните има много общи места. Такива са: Ефесяни 1:7; Колосяни 1:19, 14; Ефесяни 1:22, 23; Колосяни 1:18,19; Ефесяни 3:2-5=Колосяни 1:24-27; Ефесяни 4:14-16=Колосяни 2:18-19; Ефесяни 5:18-21=Колосяни3:16; Ефесяни5:22-24=Колосяни 3:18; Ефесяни 6:25-27=Колосяни 3:9-19; Ефес.6:1-3=Колосяни 3:20; Ефесяни 6:4=Колосяни 13:21; Ефесяни 6:5-8=Колосяни 3:22-25; Ефесяни 6:9=Колос.4:1.Време – посланието е било написано към края на 62 година през време на първите римски окови на апостол Павел.

Място – град Рим.

Повод – сведенията, които апостол Павел, като се намирал в окови в град Рим, получил относно състоянието на ефеската църква. Апостол Павел узнал, че ефеските християни преуспявали във вярата и благочестието и били наскърбени, поради неговите окови в град Рим (Ефесяни 1:15-16; 3:18). Узнал тъй също, че в ефеската църква се били появили лъжеучители (4:14-15; 5:6-7).

Цел – да изложи някои основни истини на християнската вяра и нравственост: Иисус Христос е глава на Църквата (1:22); човек се спасява чрез вяра в Иисус Христос и чрез Божията благодат, която се дава даром (2:8-9); църковната иерархия е установена от Христос (4:11-13); между съпрузите трябва да има взаимна любов и жената трябва да се покорява на своя мъж (5:22-27).

По кого е било изпратено посланието – посланието е било изпратено по Тихик, “възлюблен брат и верен на Господа служител” (6:21-22).

6.Послание до Филипяни

Христовата църква в град Филипи

Църквата в град Филипи била основана от апостол Павел през време на второто му пътешествие. В град Филипи апостол Павел бил също през време на третото си пътешествие и пътешествието му до Рим.

Съдържание, главни мисли

Посланието има четири глави. Когато апостол Павел се намирал в град Рим през време на първите му окови, дошъл при него филипинският християнин Епафродит, който му донесъл дар от филипийските християни; съобщил му, че те преуспяват във вярата и че измежду тях се появили лъжеучители, юдействащи християни, които искали да се изпълни старозаветния закон. Апостолът благодарил за изпратения му дар, изказал своята радост поради преуспяването на филипийските християни във вярата и им дал наставления да се предпазват от появилите се лъжеучители. Той подканил филипийците да бъдат смирени, подобно на Христос: “Който, бидейки в образ Божи, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи себе си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказва като човек, смири Себе Си, биде послушен дори до смърт и то смърт кръстна”.

Време – посланието е било написано в началото на 63 година, когато апостол

Павел се намирал в първите си римски окови.

Място – град Рим.

Повод – сведенията, които апостол Павел получил от дошлия при него в град Рим филипийски християнин Епафродит, относно състоянието на филипийската църква. От тези сведения апостол Павел узнал, че филипийските християни преуспявали във вярата (Филипяни 1:3-5), че между тях се появили лъжеучители юдействащи християни, които изисквали да се изпълнява Моисеевия закон (Филипяни 3:2; 3:18-19) и че против филипийските християни се било появило гонение от страна на враговете на християнството – юдеи и езичници (1:28-30). Епафродит донесъл на апостол Павел и изпратения от филипийските християни дар. След като дошъл в Рим, Епафродит се бил тежко разболял до умиране (Филипяни 2:27).Цел – в посланието си до филипяни апостол Павел благодари за изпратения му дар (Филипяни 4:10-18), изказва своята радост за преуспяването им във вярата (Филипяни 1:3-5); дава наставление за предпазване от появилите се лъжесвидетели (Филипяни 3:2-7; 2:1-3) и ги съветва да понасят гоненията заради Христа твърдо и непоколебимо, посочвайки себе си за пример (1:8-30).

7.Послание до Колосяни

Христовата църква в град Колос

Градът Колос се намирал в областта Фригия – Мала Азия. Като говори за минаването на апостол Павел през Фригия във време на второто му и трето пътешествие (Деяния апостолски 16:6-7; 18:23; 19:1), евангелист Лука не съобщава изрично, че апостол Павел ходил в град Колос. От някои места в посланието до колосяни (1:5-7; 2:1-4, 5; 4:17; вж. също Филипяни 2:19) може да се заключи, че апостол Павел е бил в град Колос и е проповядвал там Христовото учение. Евангелската проповед в Колос продължил ученикът на апостол Павел Епафраст, който е бил навярно ръкоположен от апостол Павел за епископ на колоската църква (вж. Колосяни 1:7-8).

Съдържание, главни мисли

Посланието има четири глави. През време на първите римски окови на апостол Павел, дошъл при него колоският християнин Епафрас (предполага се, че той бил епископ, ръкоположен от апостол Павел) и му донесъл сведения относно състоянието на колоската църква. От Епафрас апостол Павел узнал, че колоските християни преуспявали във вярата и любовта (1:7-8), че между тях се били появили лъжеучители, проповядващи учение, което било смесица от светска философия и юдейско учение, последователите на което изисквали някакво си служение на ангели, спазването на някои традиции и въздържание от някои храни (Колосяни 2:8; 2:16-17; 2:18-19). В противоположност на лъжеучителите, които отхвърляли Иисус Христос, апостол Павел още в началото на посланието си изтъквал, че Иисус Христос е “образ на невидимия Бог”, Син Божи, “роден преди всяка твар”, че “чрез Него е създадено всичко” (Колосяни 1:15-17). Всичко в Църквата трябва да се извършва в името на Иисус Христос, тъй като Той е Глава на Църквата (Колосяни 1:18-19). В посланието до колосяните и посланието до ефесяните има много общи места (вж. Послание до Ефесяни, съдържание).

Време – посланието е било написано към края на 62 година през време на първите окови на апостол Павел.

Място – в град Рим.

Повод – повод за написване на посланието били сведенията, които апостол Павел получил от колоския християнин Епафрас. От него Павел узнал, че колоските християни преуспявали във вярата и любовта и че между тях се били появили лъжеучители (вж. Съдържанието).

Цел – като имал предвид, че между колоските християни се били появили лъжеучители, в посланието си до тях апостол Павел им дава наставления да се предпазват от лъжеучителите (Колосяни 2:8; 2:18-19; 2:16-17); дава им също наставления относно някои истини на вярата – че Иисус Христос е Син Божи и Глава на Църквата (Колосяни 1:15-19) и относно някои истини на нравствения живот – за отношенията между съпрузите (Колосяни 3:18-19), отношението между родители и деца (Колосяни 3:20) и между господари и слуги (3:22-25).

По кого е изпратено посланието – посланието е изпратено по “Тихик, възлюблен брат, верен служител и сътрудник в Господа” (Колосяни 4:7-9).

Послания до Солуняни

Христовата църква в град Солун

Църквата в град Солун апостол Павел основал през време на второто си пътешествие. Като дошъл в Солун, апостол Павел бил приет в къщата на Иасон (Деяния апостолски 17:7) и проповядвал три съботи наред в синагогата (Деяния апостолски 17:1-4). Поради бунта на неповярвалите юдеи, апостол Павел напуснал Солун, минал през град Берия, дето оставил Тимотей и Сила и стигнал в град Коринт. Когато Тимотей дошъл при апостол Павел в Атина, апостол Павел го препратил в Солун. От Атина апостол Павел отишъл в град Коринт, където не след много време дошли при него Тимотей и Сила.

8.Първо Послание до Солуняни

Съдържание, главни мисли

Посланието има пет глави. Като дошъл от Солун в град Коринт при апостол Павел, Тимотей дал сведения на апостол Павел за състоянието на солунската църква. От Тимотей апостол Павел узнал за преуспяването на солунските християни във вярата и любовта (1 Солуняни 3:6-7). Със своята вяра и живот те били станали “образец за всички вярващи в Македония и Ахаия” (1 Солуняни 1:7). Узнал апостол Павел също, че те били подложени на гонения и притеснения (1 Солуняни 2:14), че някои от тях не се въздържали от блудство, избягвали труда и не се стараели да изкарат прехраната си със собствени ръце и между тях се били появили някои недоразумения относно починалите, възкресението на мъртвите и второто Христово пришествие. Апостол Павел наставлява солунските християни, че при второто Христово пришествие, което ще настане внезапно, всички мъртви ще възкръснат, а живите ще бъдат грабнати на облаци, за да срещнат Господа във въздуха (1 Солуняни 4:13-18).Време – посланието е написано в края на 52 година през време на второто пътешествие на апостол Павел.

Място – град Коринт.

Повод – посланието апостол Павел написал, след като Тимотей дошъл от Солун при него в град Коринт и му донесъл сведения за състоянието на солунската църква (вж. съдържанието).

Цел – в посланието апостол Павел похвалява солунските християни за тяхната вяра и любов (1 Солуняни 1:7), приканва ги да понасят търпеливо гоненията и страданията (1 Солуняни 2:14; 3:4), да се въздържат от блудство (4:3), да не измамват ближните си (4:6), да изкарват със собствените си ръце своята прехрана (4:11) и им дава наставления относно второто пришествие на Иисус Христос и възкресението на мъртвите (1 Солуняни 4:13-18; 5:1-2) [вж. Съдържанието].

9.Второ Посланание до Солуняни

Съдържание, главни мисли

Посланието има три глави. Апостол Павел проповядвал в град Коринт, през време на второто си пътешествие повече от година и половина – от края на 51 година докъм средата на 53 година. След като той написал първото си послание до солуняни, получил нови сведения относно състоянието на солунската църква. Били се появили лъжеучители, които учели, че “уж настъпва вече Христовият ден” (2 Солуняни 2:2), било се появило даже послание, под името на апостол Павел, в което се изтъквало, че вече бил наближил Христовият ден (2 Солуняни 2:1-2). Някои между солунските християни живеели безчинно, нищо не работели, а се занимавали с “празни работи” (2 Солуняни 3:11). В допълнение към това, което апостол Павел казал относно второто Христово пришествие в първото си послание, във второто си послание изтъква, че преди това пришествие ще се появи антихристът-безбожник, човекът на греха, синът на погибелта, който ще обяви себе си за бог. Него Бог ще убие с дъха на устата си и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби (2 Солуняни 2:3-10). “Който не иска да се труди, казва апостол Павел, не бива да яде” (2 Солуняни 3:10).

Време – второто послание до солуняните било написано в началото на 53 година, след като било написано първото послание.

Място – град Коринт.

Повод – новите сведения, които апостол Павел бил получил относно състоянието на солунската църква, след като бил написал вече първото си послание (вж. съдържанието).

Цел – да опровергае неправилното учение на появилите се лъжеучители относно второто пришествие на Иисус Христос и да подкани солунските християни към труд, към изкарване своята прехрана със собствените си ръце. Като пример апостол Павел посочва себе си (2 Солуняни 3:7-8) [вж. съдържанието].

Пастирски послания

Пастирските послания са три: две до Тимотей и едно до Тит. Наричат се пастирски, защото са изпратени до пастири – епископите Тимотей и Тит, които били ръкоположени от апостол Павел и защото в тях апостол Павел говори главно за длъжностите на Тимотей и Тит, като пастири на Христовата Църква.

10.Първо послание до Тимотей

Сведения за Тимотей

Произхождал от ликаонския град Листра. Баща му бил елин, а майка му Евника и баба му Лоида, били юдейки (Деяния апостолски 1:16; 2 Тимотей 1:5). През време на второто си пътешествие апостол Павел, като минавал през град Листра, взел Тимотей за свой спътник. Като бил в град Ефес през време на третото си пътешествие, апостол Павел изпратил Тимотей, придружен от Ераст, в Македония, град Коринт (1 Коринтяни 4:17; Деяния апостолски 19:22). Тимотей поради болест не можел да отиде в Коринт, а останал в град Филипи. Тимотей бил при апостол Павел през време на първите му римски окови. През време на четвъртото си пътешествие, апостол Павел оставил Тимотей за епископ в град Ефес.

Съдържание, главни мисли

Посланието има шест глави. Докато бил още в Ефес и ръкоположил там Тимотей за епископ, в ефеската църква се били появили лъжеучители (1 Тимотей 1:18-20). Когато през време на четвъртото си пътешествие апостол Павел бил в град Филипи, получил там сведения за ефеската църква. Той узнал, че там се били увеличили лъжеучителите и че някои християни не се отнасяли с нужното внимание към Тимотей, защото бил млад (1:3-7; 4:1-3; 6:3-5; 1 Тимотей 6:20-21; 4:12). Лъжеучителите са били предимно християни-юдеи (имало между тях и християни-езичници); те се занимавали с басни и безкрайни родословия, отклонявали се от вярата, забранявали да се встъпва в брак и съветвали въздържание от ястия, били алчни за печалба и други. Апостол Павел дава наставление за предпазване от лъжеучителите (1:3-7; 4:5-6; 6:3-5; 6:20-21) и съветва никой да не презира младостта на Тимотей (4:12); дава също наставления относно църковната иерархия: какви качества да имат епископите (3:1-7) и дяконите (3:8-12); дава наставления за миряните – да правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци (2:1-4). В първото си послание до Тимотей апостол Павел указва и някои истини на вярата. Второто лице на Св.Троица – Синът Божи, дошъл на земята и приел човешка плът: “И наистина велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът” (1 Тимотей 3-16). Христовата Църква е стълб и крепило на истината (1 Тимотей 3:15). Апостол Павел дава наставления и на самия Тимотей: да не занемарява дарбата, дарена му от ръкоположението (4:14); да се грижи за старците, старите жени и по-младите (5:1-2) и за вдовиците (5:3-7; 5:9-16) и други.Време – посланието било написано в 65 година, през време на четвъртото пътешествие на апостол Павел след освобождението му от първите римски окови.

Място – град Филипи.

Повод – сведенията, които апостол Павел получил относно състоянието на ефеската църква: че в нея лъжеучителите се били увеличили и че някои ефески християни не се отнасяли с нужното внимание към Тимотей, защото бил млад (вж. съдържание).

Цел – да даде наставления относно предпазване от лъжеучителите (1:3-7; 4:4-5; 6:3-5; 6:20-21), относно църковната иерархия – какви качества да имат епископите (3:1-7) и дяконите (3:8-12) и други. Подканя Тимотей да не занемарява дарбата, която е в него чрез пророчество и чрез възлагане на ръце (вж. съдържанието).

11.Второ Послание до Тимотей

Съдържание, главни мисли

Посланието има четири глави. Когато апостол Павел се намирал в град Рим през време на вторите негови римски окови, дошъл при него видният ефески християнин Онисифор, който му донесъл сведения относно състоянието на ефеската църква и относно самия Тимотей (2 Тимотей 1:16-18). От Онисифор апостол Павел узнал, че Тимотей стои твърдо във вярата и понася спокойно страданията (2 Тимотей 1:3-5), че християните в Ефес били подложени на страдания (2 Тимотей 2:3-5) и че лъжеучителите, за които се говори в първото послание до Тимотей продължавали своята дейност (2 Тимотей 2:14-16-18; 2 Тимотей 2:23-26; 2 Тимотей 3:6-9). Апостол Павел благодари на Бога за твърдата и силна вяра на Тимотей (2 Тимотей 3:5) и дава наставления за понасяне страданията (2 Тимотей 1:8) и за предпазване от лъжеучителите (2 Тимотей 2:14-16-18; 2:23-26); той дава наставления относно истините на вярата: в Църквата има разни членове – добри и лоши, праведни и грешници (2 Тимотей 2:20); всичкото Писание е боговдъхновено (2 Тимотей 3:16-17). Апостол Павел дава наставления и към самия Тимотей – да разпаля Божия дар, който е в него чрез ръкополагането му от апостол Павел (2 Тимотей 1:6), да проповядва Божието слово във всяко време, да поучава с голямо дълготърпение (2 Тимотей 4:1-2), да бъде достоен, безукорен работник, който вярно проповядва словото на истината (2 Тимотей 2:15) и други. През време на вторите си римски окови, апостол Павел нямал никаква надежда за освобождението си и предчувствал близката си смърт. “Аз вече ставам жертва – пише той на Тимотей – и времето на моето отхождане настъпи” (2 Тимотей 1:7/. Поради това той моли Тимотей да дойде при него, да донесе забравените от него в Троада фелон и книги и да вземе със себе си евангелист Марк (2 Тимотей 4:11-13).

Време – посланието е било написано в 66 година, през време на вторите римски окови на апостол Павел.

Място – град Рим.

Повод – сведенията, които апостол Павел получил от дошлия при него виден ефески християнин Онисифор, че Тимотей стои твърдо във вярата и че лъжеучителите продължават своята дейност в ефеската църква. Повод за написване на посланието било също така и обстоятелството, че апостол Павел, през време на вторите си римски окови, нямал вече никаква надежда за освобождение и очаквал близката си смърт (вж. съдържание).

Цел – да даде израз на своята радост, поради твърдата и силна вяра на Тимотей, да даде наставления за предпазване от лъжеучителите и за търпеливо понасяне на страданията. Във второто си послание до Тимотей апостол Павел дава наставления също и относно някои истини на вярата. Дава също някои наставления към самия Тимотей, относно негова пастирска дейност.

12.Послание до Тит

Христовата църква на остров Крит.

Първите последователи на Иисус Христос на остров Крит били юдеите, които ходили за празниците, или по други случаи в Палестина и там слушали проповедта на Иисус Христос и на апостолите. Евангелист Лука съобщава, че на празника Петдесетница, когато станало слизането на Светия Дух върху вярващите, имало в Иерусалим, между другите юдеи от разсеянието и юдеи критяни (Деяния апостолски 2:11). Основател на Христовата църква на остров Крит бил апостол Павел. Когато отивал за кесарев съд в град Рим, апостол Павел минал покрай остров Крит, но не се отбил в него. През време на четвъртото си пътешествие, след освобождението си от първите римски окови, апостол Павел дошъл на остров Крит, заедно с Тит и проповядвал продължително време с него. Преди да го напусне апостол Павел ръкоположил Тит за епископ на новообразуваната критска църква. В посланието си до него, апостол Павел му пише: “Затова те оставих в Крит, за да довършиш несвършеното и да поставиш по всички градове презвитери, както бях ти поръчал” (1:5).Сведения за Тит

По произход бил езичник-елин (Галатяни 2:3). Бил жител на град Антиохия. Като отивал от този град в Иерусалим за апостолския събор, апостол Павел взел със себе си и Тит (Галатяни 2:1). Тит бил обърнат към Христа в град Антиохия от апостол Павел, тъй като апостол Павел го нарича негово по вяра чедо (Тит 1:4). Тит придружавал апостол Павел през време на третото му пътешествие. От град Ефес, през 57 година апостол Павел изпратил Тит в Македония и град Коринт, за да донесе сведения за тамошните църкви и да устрои събирането на милостиня за братята от Иерусалим, като на връщане да чака апостол Павел в град Тоада (2 Коринтяни 2:12-13; 2 Коринтяни 8:6). На връщане от град Коринт Тит се срещнал с апостол Павел в град Филипи. От този град апостол Павел го изпратил втори път в град Коринт (2 Коринтяни 7:6-13; 2 Коринтяни 8:6-17). През време на четвъртото си пътешествие апостол Павел оставил Тит за епископ на остров Крит. В началото на вторите римски окови на апостол Павел Тит бил при него. От град Рим той отишъл в Далматия (2 Тимотей 4:9-10). Според преданието Тит завършил живота си като критски епископ.

Съдържание, главни мисли

Посланието до Тит има три глави. В новооснованата Христова църква на остров Крит се били появили лъжеучители, както между християните-езичници, така и между християните-юдеи “особено между обрязаните”. Те били непокорни, занимавали се с празнословие, глупави разисквания и родословия, препирни и разпри върху закона, считали едно за чисто, а друго за нечисто по отношение ястията и били алчни за гнусни печалби (Тит 1:10-11, 13, 16; 3:9; 3:10-11). Апостол Павел дава наставления в послението си до Тит за предпазване от лъжеучителите (Тит 1:10-11, 13, 16; 3:9; 3:10-11). Давал е и други наставления: 1) наставления относно вярата: Иисус Христос пожертвал Себе Си на кръста, за да избави човечеството от греха и да го очисти (Тит 2:11-15); Бог спасява човеците не поради дела по закона, а поради Своята милост “чрез банята на възраждането и обновата от Духа Светаго” (Тит 2:7); за спасението е необходима не само вяра, но са необходими и добри дела (Тит 3:8); 2) наставленията относно църковната иерархия: поръчва на Тит да постави по всички градове епископи (Тит 1:5); посочва качествата на презвитерите (Тит 1:6-9); 3) наставления към Тит за пастирска дейност: да бъде образец на добри дела (Тит 2:2-5), да поучава вярващите да бъдат покорни на началствата и властите (Тит 3:1-2); старците и стариците да бъдат трезви, здрави във вярата и любовта, да не бъдат клеветници и така нататък (Тит 2:2-5); младежите да бъдат целомъдри (Тит 2:6-8).

Време – посланието е било написано в 65 година през време на пътешествието на апостол Павел до Рим.

Място – град Коринт.

Повод – появили се лъжеучители между критските християни (Тит 1:10-11, 13, 16; 3:9; 3:10-11); желанието на апостол Павел да покани Тит да дойде при него в град Никопол, където щял да презимува (Тит 3:12).

Цел – да даде наставления относно предпазване от лъжеучители, относно някои истини на вярата и относно църковната иерархия. Да даде също наставления на Тит относно пастирската му дейност (вж. съдържанието).

13.Послание до Филимон

Съдържание – посланието има една глава. В него се разказва, че Онисим, роб на колоския жител Филимон избягал от господаря си и отишъл в град Рим. Тук той, през време на първите римски окови на апостол Павел, се срещнал с него. Апостол Павел го наставил в истините на Христовото учение, покръстил го и го изпратил обратно при неговия господар.Читатели – читателите на посланието са Филимон, Архип и Апфия (Филимон 1:1-2). Филимон бил жител на град Колос; бил обърнат в християнството от апостол Павел; станал сътрудник на апостол Павел и имал домашна църква (Филимон 1:1-2; 8:10, 19). Архип бил съратник на апостол Павел (Филимон 2); изпълнявал известна длъжност в колоската църква; може да се предполага, че е бил помощник на Епафрас (Колосяни 4:17). Апфия била съпруга на Архип.

Време – посланието е написано в края на 62 година, когато апостол Павел се намирал в първите си римски окови.

Място – град Рим.

Повод – избягването на Онисим, роб на Филимон в Рим, срещата му с апостол Павел, обръщането му в християнство и връщането му при господаря си.

Цел – като съобщава на Филимон, че обърнал Онисим към Христос (родил го “в оковите си”, стих десети), че искал да го задържи при себе си, за да му служи, но не искал да направи това без съгласието на Филимон (стихове тринадесети и четиринадесети), апостол Павел го моли да го приеме вече не като роб, а по-горе от роб, като възлюбен брат (стих шестнадесети), изказвайки желание да заплати всичко, каквото Онисим бил дължал (стихове осемнадесети и деветнадесети).

14.Послание до Евреите

Читатели – никъде в посланието не се съобщава до кого е било изпратено. От много места в него може да се заключи, че то било изпратено до евреите (Евреи 1:1-28; 5:12). Евреите, към които било изпратено посланието са били евреи-християни. Това се вижда от следните места в посланието: 10:32-35; 10:28-29; 6:9-10. Евреите-християни, към които било изпратено посланието са били жители на Палестина. Те не са били юдейски християни от разсеянието. В посланието апостол Павел пише на юдеите-християни, че желае да отиде при тях и да ги види (13:23). Така е могъл да пише апостол Павел не на юдеите-християни от разсеянието, а на юдеите-християни в Палестина. В Евреи 10:34 се изтъква, че имотът на християните-юдеи бил разграбван. Разграбван е бил имотът не на християните-юдеи вън от Палестина (което тогава не се допускало от римската власт), а на юдеите-християни в Палестина (срв. 2 Солуняни 2:14).

Съдържание и главни мисли

Посланието има тринадесет глави. От някои места в посланието (2:2-4; 10:35-37; 10:28-29; 4:14), в които читателите му се подканят да пазят вярата си в Христос и да не отстъпват от нея, може да се заключи, че някои от юдеите-християни в Палестина били отстъпили от вярата си в Христос. Такова отстъпление е могло да се появи след като апостол Яков, брат Господен, предстоятел на Иерусалимската църква, през 62 година е бил блъснат от покрива на храма и убит с камъни. Като имал това предвид, апостол Павел, в посланието си до евреите, съветва юдите-християни в Палестина да пазят вярата си в Христа и да не отстъпват от нея, като им изтъква съвършенството на Новия Завет, в сравнение със Стария, като им излага подробно кой е Иисус Христос и им разкрива някои истини на вярата и нравствеността.Новият Завет е даден чрез Иисус Христос. Той не е преходен като Стария, а е вечен (Евреи 13:20). Старият Завет е сянка, а Новият – самия образ на нещата (Евреи 10:1). Иисус Христос е Син Божи, дошъл на земята в образа на човек (Евреи 1:13; 1:5, 1:10-12). Бог Отец изпратил Единородния Си Син на земята, помазвайки Го като Пророк, Първосвещеник и Цар, за да разкрие истините на новозаветната вяра и да извърши изкуплението на човешкия род (Евреи 1:8; 1:1-4). Иисус Христос като Бог е несравнено по-горен от ангелите (Евреи 1:5; 7:1-14) и от Моисей (Евреи 3:2-6). Иисус Христос е истински и съвършен първосвещеник (Евреи 4:14). Като такъв Той принесъл Себе Си на кръста, за да изкупи и спаси човешкия род. В своето послание до евреите, дава обстойно учение за първосвещеническото служение на Иисус Христос. Това учение заема по-голямата част от посланието. Иисус Христос не провъзгласил сам Себе Си за първосвещеник, а бил избран и помазан от Бог Отец, след като изявил доброволно желание за това (Евреи 5:4-6; 10:5-7). Старозаветните свещеници не могат да се сравняват с Христос, Който е Първосвещеник без грях, съвършен във всяко отношение (Евреи 4:15, 7:26-28). Иисус Христос като Първосвещеник принесъл не обикновена жертва, а принесъл Самия Себе Си, жертва на кръста за изкуплението и спасението на човешкия род, за очистване на човеците от греховете (9:11-14). Чрез старозаветните жертви само се напомняло за греховете, но самите грехове не се очиствали (Евреи 10:3-4; 10:11). Старозаветните свещеници и първосвещеници принасяли постоянно, във всяко време жертви, а Христос принесъл само една Жертва – веднъж завинаги (Евреи 7:27; 9:24-26). За оправданието и спасението на човека е необходима не само вяра в Изкупителя Христос, но също така са необходими и добри дела (Евреи 10:21-25; 12:14). “Без вяра не е възможно да се угоди Богу (Евреи 11:6). Вярата е представа за онова, което човек не вижда и за което се надява. Чрез вяра човек получава познание за Бога и отношението Му към света.“Чрез вяра проумяваме (”писти ноумен”), че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото” (Евреи 11:3). В посланието до евреите апостол Павел дава наставления за някои истини на вярата (Евреи 9:27-38; 10:36-37): за църковната иерархия (Евреи 5:4), за добродетелен живот (13:1, 2; 13:5), за брачния живот (Евреи 13:14) и за отношението на християните към техните наставници (Евреи 13:7; 13:17).

Време – посланието било написано около средата на 63 година, след като апостол Павел бил освободен от първите си окови. За тези окови в посланието се говори като за минали „защото и към моите вериги бяхте състрадателни“ (Евреи 10:34).

Място – град Рим. „Поздравяват ви тия, които са от Италия” (Евреи 13:14).

Повод – някои от християните-юдеи в Палестина не пазели своята вяра в Христос и отстъпвали от нея (вж. съдържанието).

Цел – приканва юдеите-християни да пазят своята вяра в Христос и да не отстъпват от нея, като изтъква съвършенството на Новия Завет в сравнение със Стария, като им дава подробно учение за Иисус Христос и за Неговото първосвещеническо служение и им разкрива някои истини на вярата и нравствеността (вж. съдържанието) .

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.