Иван Занов

Историческият разказ за българското Средновековие много често е едно упоително разгръщане на всичко, което може да се знае за тази епоха. Авторите на действащите учебници, без да са си поставяли за цел, много често предлагат традиционен смисъл на битки и мирни договори, без не­обходимия пълнеж между тях, без образа и уханието на миналия живот. Учителската колегия е изправена пред въпроса: можем ли да се справим с необятността на историческия процес и броя на часовете, отредени за не­го, само като механично се сливат уроци и се търси общо „стягане” на тек­ста, с необоснованата надежда, че ще можем да преподаваме същото, че и повече, за все по-малко време. Необходима е цялостна преоценка на какво цели и според това – какво трябва да включва училищното преподаване на История и цивилизация. Решаването на този въпрос се кодира в очаквани­те нови учебни програми и след тяхното конструиране – написването на нови учебници. Това е пътят за полагане основите на аспектите на истори­ческото познание и нов подход при представянето на многообразния исто­рически процес[1].

Предлаганият текст няма за задача да анализира действащите учебници по История и цивилизация, а да насочи вниманието към някои фрапантни митологеми, създадени от българските медиависти. Тези мис­ловни конструкции вече така са придобили гражданственост, че всеки опит да бъдат снети от вниманието на интересуващите се от история на българското Средновековие, се разглежда като посегателство върху ут­върдено историческо знание. Смазващият авторитет на професор Васил Зла­тарски дълги години не позволяваше да се променят конструирани от него оценки и изводи. Всички ние, които се занимаваме с история, се различа­ваме по интерпретацията на историческите факти. Голямата задача, която стои пред нас, е да предложим такова историческо знание, което е най-близо до състоялото се събитие или да изразява в пълнота историческия факт. Най-сигурният начин за успех е правилното използване на изворите и критическия им анализ в полза на истината.

Една от митологемите, която години наред присъства в учебниците по История и цивилизация, е тази за титлата на българския владетел през езическия период от развитието на държавата ни. За голяма част от авто­рите на учебници беше достатъчен фактът, че понятието «хан» е закоди­рано в действащите учебни програми[2]. Още по-лошото е, че авторските колективи, които работеха по проект за нови Учебни програми, продължа­ват да упорстват и отново предложиха и съхраниха посочената титла. Всичко това означава, че авторите на нови учебници, независимо от науч­ните си дирения, безропотно ще се подчинят на зададената рамка. Това е една сериозна беда за историческото образование. Дълги години, за да се утвърждава тюркската хипотеза за произхода на българите, беше удобно да се експлоатира посочената титла. Това е единственото основание за фа­воризирането на понятието «хан». Не разполагаме с нито един извор, в който владетелят на българите да е наречен така. «Употребата на тази тит­ла е в нейното тюрко-монголско произношение, което се е наложило в гражданската употреба от по-непретенциозната довоенна литература, но по същество е неправилна»[3]. Всеизвестна истина е, че българските вла­детели са съобщавани с различни титли. За титлата КАНСУБИГИ същес­твуват домашни извори – каменните надписи. Сред част от тях ясно личи изсечената титла на българския владетел. Друг е въпросът с разчленяване­то на съответните думи и тяхното значение. Редно е титлата „кан” да заеме своето достойно място в учебниците. Един безспорен авторитет като професор Веселин Бешевлиев отдавна утвърди това становище. Употребата на този титул визира управлението на Омуртаг и Маламир, но въпреки кратковременна­та му употреба, все пак е регистриран в писмен извор. Езикът на надписи­те има своя специфика – той е точен и стегнат. От тях черпим сведения за други титли, в които е включен по различен начин „кан”: канартикин, кавкан, таркан, боритаркан, кан боил-коловър. Всичко останало е логическа конструкция, която няма своята документална доказуемост[4].

Учебникът е основното средство за ученика и понякога се достига до абсурд – в авторския текст се използва титлата «хан», а в приложения документ – «кан». Голяма част от колегите подминават това несъответст­вие и не отделят нужното внимание за разясняването му. Несериозно зву­чи академик Васил Гюзелев, който в свое интервю отбелязва: «И самият аз, когато пиша, някой път пиша кан, някой път хан. Зависи от това кой ще ми издава книгите. Ако е «Тангра ТанНакРа», ще пиша кан»[5]. Култовият документ «Именник на българските ханове» не съдържа тази титла, въпреки опитите на редица учени да превърнат «княз» в «кан»[6]. Въпреки че редица учени търсят начини, за да обяснят и титлата «кан» чрез тюркските езици, уси­лията им са напразни. Записването на камъка, без пунктуация или разде­ляне, прави механичното отделяне трудно. Причината е в това, че камъкът не дава възможност за излишна фразеология[7]. Много често се пише, че нашият народ е номадски. Изворите съобщават за държавническите умения на КАНАСУБИГИ. Неговата задача е да овладява и реализира качест­вена система за управление на българската духовна и физическа енергия, да гради „преславни” строежи, да издържа и възпитава непобедима войс­ка, да пази родните традиции и вяра, да създава и пази закони. Естествени­ят въпрос – възможно ли е предците ни да развият до такова високо ниво държавността, ако ръката и мисълта на владетеля им са несигурни и не­подготвени, намира своя логичен отговор. Изворите са категорични, че съществуват български държави, а не племенни съюзи. След 865 година от историята ни изчезва старата българска титла – КАНАСУВИГИ – владетелят на многото българи, за да остане християнският самодържец. Разликата между последните двама е в това, че първият се стреми към българина, а вторият – с течение на времето все по-малко го познава[8].

Втората предлагана митологема е не по-опасна за науката и общес­твото от първата. Понятието „българи“ не присъства в нито една учебна програма за различните класове, а се оказва основно за V-ти, VIII-ми и XI-ти клас. Друг е въпросът, че в почти всички учебници, а и в научни статии, то се употребява в неговия уродлив вид – „прабългари“. На учениците се вну­шава неговата неправилна форма, която е антинаучна и лишена от прагма­тизъм. В нито един извор, от който черпим информация, не се споменава за „прабългари“. В този смисъл всякаква словесна еквилибристика не оп­равдава неговото утвърждаване в науката, а оттам – и в учебникарската литература. Това, че такива безспорни авторитети като Петър Мутафчиев[9] и Иван Дуйчев[10] го употребяват за пръв път, но без всякакво обяс­нение, не е достатъчен довод за налагането му. Иван Божилов трябва да бъде подкрепен в усилията му „да възстановим историческата реалност и да отхвърлим една безспорна историческа несправедливост“[11].

Една сериозна историография не би трябвало да въвежда термини, които не съществуват в изворите. Името българи е едно и също в доку­менталните източници и въпреки че съдържанието му през годините се променя, това не е основание за прибягване до подобни измислени конст­рукции, които дори са лишени от логика. Блазиус Клайнер и Константин Иречек не използват друго понятие, освен българи[12].

В редица извори се споменава народностното име «българи»[13], но наши учени внедряват въведеното понятие «прабългари»[14]. По мнение на руски слависти понятието е измислено от бащата на руската наука Михаил Ломоносов, който в 1760 година публикува първата история на Русия.

Има още →