Известно е, че още от началото на V в., на Изток, древната система на публични покаяния (разделени на 4 степени) започва да отслабва и отстъпва място на друга система, а именно на системата на така нареченото частно църковно покаяние, която съдържала изпълняването на епитимии, налагани на каещия се от духовника при тайнството изповед. Заедно с това последвало смекчаване на строгите канонически предписания и самите мерки за изправление на грешника станали по-разнообразни и съобразени с индивидуалните случаи и душевното разположение на каещия се. Тази практика, която давала на духовника известен простор, била одобрена със 102 право на Трулския събор и оттогава станала господстваща. Обаче, още преди този събор се чувствала нужда от някакво ръководство за налагането на тези частни епитимии. Покайните номоканони или пенитенциали представляват именно такива ръководства. Те изброяват греховните действия и налаганите епитимии на каещите се[188]. Разбира се, тези пенитенциали можели да се използват не само при налагането на частни епитимии при тайнството изповед, но и при налагането от църковния съд на публични епитимии за явни престъпления.
За най-древен покаен номоканон трябва да се смята този, който се приписва на Константинополския патриарх Иоан Постник (+596 г.). В него за първи път се създава система от различни благочестиви упражнения, изразяващи разкаянието на грешника, като например милостиня, пост, бодърстване, поклони, въздържане от ядене на сирене, яйца, риба, пиене на вино и съобразно с изпълнението на тези упражнения се съкращават и сроковете на самото покаяние. Следователно, за ръководство се приема субективният принцип, по силата на който трябва да се има предвид не толкова нормата на каноните, колкото душевното състояние и особеностите на каещия се, съобразявайки с тях степента и начина на покаянието. Почти със същите думи, както при Иоан Постник, този принцип е изразен в 102 правило на Трулския събор.
Източните пенитенциали, както отдавна е забелязано, са оказали твърде голямо влияние върху произхода и развитието на западните. Независимо, че в основата на западните пенитенциали лежи същият принцип на честите църковни епитимии, както при източните, в самото съдържание на западните пенитенциали могат да се посочат следи от влиянието на източните. Такива следи са: 1) постът в продължение на няколко четиридесетници, като епитимии за различни грехове; 2) забраната да се употребява в храната кръв и удавнина и 3) незадължителността на поста в събота. Относно последните две е било отбелязано от някакъв стар коментатор, че тези пенитенциални обичаи са чужди на римската църква и че те принадлежат на Източната[189]. Наистина, гръцките пенитенциали е трябвало да бъдат значително променени на Запад, съобразно с изискванията на различните местни условия в разните варварски страни, но и тези изменения биха могли да имат паралел на Изток, където църквата отдавна била влязла в съприкосновение с варварските народи (28 правило на Халкидонския събор)[190].
а) древни британски и ирландски пенитенциали
Най-древните латински пенитенциали се делят на три групи: ирландски, англосаксонски и франкски. Към ирландската група следва да бъдат отнесени пенитенциалите, приписвани на Гилда (Gilda), британски монах от манастира Багнор (VI в.)[191]и Виниан (Vinnianus, Vinniaus, Vinias; род. 450 г.). И в единия, и в другия пенитенциал има следи от заемки от най-древните обичаи и постановления на ирландската църква, от така наречените канони на св. Патрик (Canones Patricii, ок. 456 г.) и от Книгата на Давид, епископ Миневийски (+544 г.), но заедно с това е видно и влиянието на гръцките пенитенциали: усилен пост (superimpositiones), четиридесетдневен пост, названието на седмицата (hebdomon)[192] и т.н.
б) англосаксонски пенитенциали
Много по-важни и по-влиятелни били англосаксонските пенитенциали, съставени предимно под влиянието на Теодор, епископ Кентърберийски, грък от Тарс (+690 г.). Пенитенциалът, който бил приписван на него и впоследствие многократно бил цитиран в по-късните пенитенциали и сборници с канони, по общоприетото днес мнение, е написан не от самия него, а, както се вижда от предговора, от някакво духовно лице от Нортъмбърленд (discipulus Umbrensium), може би съвременник на епископ Теодор, който събрал наставленията на последния още приживе на Теодор или скоро след смъртта му[193]. Освен пенитенциала са известни още Capitula Theodori[194].В пенитенциалните правила на Теодор се намират заемки от Апостолските, Никейските, Анкирските правила, правилата на св. Василий Велики и от покайния номоканон на Иоан Постник[195]. До пенитенциала на Теодор се доближават пенитенциалите на презвитер Беда Достопочтени (+735 г.) Incipit excarpsum domini Bedani presbyteri и на Егберт, епископ Йоркски (731-767) Excarpsum de canonibus catholicorum partum vel poenitentiale ad remedium animarum domini Eamberchthi archiepiscopi Eburacae civitatis. Тези два пенитенциала по-късно били съединени в един под заглавие Liber de remediis peccatorum. Към тази група принадлежат: Псевдо-Беда и пенитенциалът, издаден от Мартен (Martenianum sive Collectio antique canonum poenitentialium), освен това Псевдо-Егберт, както и Poenitentiale Sangermanense[196].
в) франкски пенитенциали
Смята се[197], че франкските пенитенциали са възникнали под влиянието, от една страна, на пенитенциалите на св. Колумбан, пристигнал в Галия (590 г.) от ирландския манастир Багнор и скоро след това основал нов манастир Бобио в северна Италия (615 г.) и, от друга страна, под влияние на пенитенциала на Кумеан, който се нарича в сборниците с канони и в пенитенциалите archimandrita или abba in Scotia ortus. Чрез Колумбан прониквало ирландско влияние, а чрез Кумеан — англосаксонско. Пенитенциалите, приписвани на св. Колумбан (Liber de poenitentia или De poenitentiarum mensura taxanda и Regula coenobialis de quotidianis poenitentiis monachorum) представляват компилации от различни източници, в числото на които са били и статиите на Виниан. Напротив, пенитенциалът на Кумеан (Excarpus de aliis plures poenitentiales et canones) е съставен главно въз основа на пенитенциала на Теодор и на Биготианския пенитенциал, който също в по-голямата си част е заимстван от Теодор. До Кумеан и Теодор се доближават следните пенитенциали: Vindobonense, Remense и Penitentiale XXXV capitulorum. По този начин чрез Колумбан и Кумеан върху франкските пенитенциали оказали влияние северните пенитенциали от ирландската и англосаксонската група. Обаче, освен това северно влияние, съществувало и друго, южно влияние, което идвало от Италия, но не от Рим (както твърди Шмиц[198] ), а гръцко влияние. То било много по-силно от северното, защото се усеща във всички пенитенциали от франкската група. Така нареченият Мерзебургски (или според друга редакция Валицелански, Vallicellanum) пенитенциал, който послужил като източник за множество други компилативни пенитенциали, по всички признаци е пенитенциал с гръцки произход в своята най-главна (първа) част. Именно в тази своя част той демонстрира на много места поразително сходство със славянския „Завет на светите отци“. Изучаването на този „Завет“ и Мерзебургския пенитенциал не само открива у тях разни подробности, които могат да имат единствено гръцки произход, но и водят до заключението, че „Заветът“ и пенитенциалът са имали общ гръцки източник. Към пенитенциалите, съставени под влиянието на Мерзебургския, трябва да бъдат отнесени почти всички пенитенциали от франкската група, а именно: Humbertense (манастира св. Хумберт), Bobiense (манастира Бобио), Parisiense, Vindobonense, Sangallense, Floriacense и Pseudo-Romanum[199].
Цялата тази камара от пенитенциали, при това повредена от преписвачите и от произвола на по-късните компилатори, при едновременна употреба пораждала огромни затруднения. Това предизвикало противодействие срещу разпространяването на тези пенитенциали. Франкските събори от началото на IX в. предписват да се съгласува покайната дисциплина с древните съборни канони (repudiates ac penitus eliminates libellis, quos pfenitentiales vocant, quorum sunt certi errores incerti autores)[200]. Парижският събор от 829 г. нарежда на епископите да събират всички тези писания (codicilli contra canonicam auctoritatem scripti, quos poenitentiales vocant) и да ги изгарят, за да не могат невежи свещеници да заблуждават чрез тях хората (et inventos igni tradat, ne per eos ulterius sacerdotes imperiti homines decipiant). Вследствие на това било предприето съставянето на нови компилации. Така, по молба на Ебон, епископ Реймски, бил съставен сборник от 5 книги от Халитгар, епископ на Камбре, около 829 г. и по поръчение на Отгар, архиепископ Майнцски, друг сборник съставил Рабан Мавъра, впоследствие също Майнцски архиепископ (+855 г.)[201]. Така нареченият Римски пенитенциал (Penitentiale Romanum), за който споменава Халитгар в предговора, приложен в края на неговия сборник, като 5-та част, по всяка вероятност е пенитенциал с франкски, но не и с римски произход[202]. Римски пенитенциали не са известни. Има испански пенитенциали, какъвто например е този, който е приложен към един ръкопис на Испанския сборник с канони (Vigilanum или Alveldense). Той е съставен под влиянието на пенитенциалите на Теодор, Кумеан и някои други предимно франкски пенитенциали[203].
IV. Вместо заключение или Ролята на Източната църква за създаване на църковното право на Запад.
След като завършихме обзора на латиноезичните паметници на църковното право през периода на Вселенските събори (и през първите три века) ние можем да направим безспорния извод, че в периода на единство между Западната и Източната църква основната роля при образуването на общото Вселенско църковно право е принадлежала на Източната църква и общозадължителните църковни постановления водят произхода си от Изток. Източната църква е изработила онези от тях, които станали обща църковна норма и на Запад.
И наистина всички събори, които са публикували общоцърковни постановления, са се състояли на Изток. Първо, всички Вселенски събори са били в източни градове: Никея, Константинопол, Ефес и Халкидон. Те издали символи, догматически определения и правила (канони) на гръцки език. Второ, с изключение на Картагенския събор, всички поместни събори: Анкирският, Неокесарийският, Гангърският, Антиохийският, Лаодикийският и Сардикийският, чиито постановления са приети и на Запад, също са се състояли в източните провинции и са издали правилата си на гръцки език (Сардикийските били преведени едновременно и на латински). Трето, още по-рано, Апостолските правила били редактирани на гръцки език и след това са преведени на латински.
Общият вселенски кодекс е съставен на Изток. Този кодекс е „Халкидонската книга на правилата“, изцяло възприета на Запад. Първо, тя постепенно била превеждана на латински, в съответствие с оформянето си, както това става ясно от превода на гръцките правила. Второ, тя е залегнала в основата на всички, станали достояние на целия латински свят, кодекси: Дионисиевия, Испанския, Кенелевия (Галския), Ирландския; сборниците на Феранд, Кресконий, Мартин Брагски; от Испанския сборник се е озовала даже в Лъжеисидоровия. Трето, само присъствието в тези кодекси и сборници на гръцката „Халкидонска книга на правилата“ им придавало общозадължително значение.
Покайната дисциплина и западните пенитенциали са се развили под влияние на източните. Това влияние се забелязва в пенитенциалите на Гилда и Виниан и особено в пенитенциала на Теодор Кентърберийски и Мерзебургския пенитенциал. Но последните два лежат в основата на всички по-късни западни пенитенциали. Постановленията на западните събори, касаещи покайната дисциплина, са съставяни също под влияние на постановленията на източните събори, които се посочват.
Много постановления на Източната църква били възприети на Запад, независимо от противодействието на някои папи. Такива са Апостолските правила, 50 на брой; много от правилата за покайната дисциплина, особено незадължителността на поста в събота и забраната да се употребява в храната удавнина и кръв, а също така поста в течение на няколко четиридесятници; правилата на Трулския събор, официално приети от папа Константин (грък по произход), но срещнали на първо време, пък и по-късно, противодействие от страна на някои папи. И накрая, това са правилата на Фотиевия събор в Константинопол през 879 г. И тъй, при изработването на общите църковни норми през първите девет века, първенството и ръководството принадлежали на Източната църква, която стояла начело на Вселенското църковно правообразуване.
КОНЕЦ И БОГУ СЛАВА!
гр. София
21 февруари 2010 г., 1 Неделя на Великия пост – Православна
БИБЛИОГРАФИЯ
I . Извори:
1. Assemani, Bibliotheca juris canonici et civilis, Romae, 1762.
2. Lancelotti, Institutiones juris canonici, quibus jus pontificum singulari methodo libris quatuor comprehenditur, Perugia, 1563.
3. L’abbé Migne, Patrologiae cursus completus. Seriei latinae tt. 1-217, Parisiis, 1844-1866.
4. Voelli et Iustelli, Bibliotheca juris canonici veteris, Paris, 1661.
II. Литература:
1. Baluzius, Capitularia regum Francorum, Parisiis, 1677.
2. Boretius, Die Capitularien im Langobardenreich, Halle, 1864.
3. Dahn, Westgotische Studien, Würzburg, 1874.
4. Gass, Symbolik der griechischen Kirche, Berlin, 1872.
5. Haenel, Lex Romana Wisigothorum, Lipsiae, 1849.
7. Hinschhius, Decretales Pseudo-Isidorianae et capitula Angilramni, Lipsiae, 1863.
8. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Literatur, Münhen, 1891.
9. Maassen, Geschichte der Quellen und der Literatur des kanonischen Rechts im Abendlande, Gratz, 1870.
10. Meyer E., Die Rechtsbildung in Staat und Kirche, Berlin, 1861.
11. Meyer O., Lehrbuch des deutschen Kirchenrechtes, Göttingen, 1869.
12. Morinus, De disciplina in administatione sacramenti poenitentiae, Parsiis, 1651.
13. Müller, Die Elemente der Rechtsbildung und des Rechts, Leipzig, 1877.
14. Pachman, Lehrbuch des Kirchenrechtes, Wien, 1863.
15. Schulte, Das katholische Kirchenrecht, Giessen, 1860.
16. Schulte, Geschichte der Quellen und Literatur des kanonischen Rechts, Stuttgart, 1875.
17. Schulte, Stellung der Concilien, Päpste und Bischofe, Prag, 1871.
18. Thon, Rechtsnorm und subjectives Recht, Berlin, 1878.
19.Wasserschleben, Beiträge zur Geschichte der falschen Dekretalen, Breslau, 1844.
20.Wasserschleben, Die irische Kanonensammlung, Giessen, 1874.
21.Wilkins, Leges Anglo-Saxonicae ecclesiasticae et civiles, London, 1721.
22. Zachariä von Lingenthal, Geschichte des griechisch-römischen Rechts, Berlin, 1877.
_____________________
[188]. Литература: Павловъ, Номоканон при Большомъ Требникь, Одесса, 1872. — Горчаковъ, Къ истории епитимiйныхъ номоканоновъ, СПб., 1874. — Суворовъ, Къ вопросу о тайной исповьеди, Яросл., 1886. — Павловъ, Мнимые сльды католическаго влiянiя въ древньйшихъ памятникахъ юго-славянскаго и русскаго церковнаго права. Чтения въ общ. любот. духовнаго просв., М., 1891, ноябрь-дек. И сльд. — Assemani, Bibliotheca juris orientalis canonici et civilis, Romae, 1762, III, 531. За западните пенитенциали виж: Binterim, Denkwürdigkeiten, V, Th. 3, S. 383. — Ballerini, De ant. collect. et…, IV, cap. VI. — Theiner, Disqusitiones criticae, Romae, 1836, dissert. V. — Wasserschleben, Beiträgen zur Geschichte der vorgratianischen Kirchenrechtsquellen, Leipz., 1839. — Ibid., Die Bussordnungen der abendländ. Kirche, Halle, 1851. — Kunstmann, Die lateinisch. Pönitentialbücher der Angelsachsen, 1844. — Hildenbrand, Untersuchungen über die german. Pönitentialbücher, Würzb., 1851. — Wilda, Das kirchliche Busswesen im Abendlande…, in Allg. Monatsschr. f. Wissenschaft und Liter., 1853. — Iacobson, Bussbücher (in Herzog’s Real.-Enc., II, 463). — Loening, Geschichte des deutschen Kirchenrechts, Strasb., 1878, II, 478. — Schmitz, Die Bussbücher und die Bussdisciplin der Kirche, Mainz, 1883.
[189]. Schmitz, Bussbücher, 230: „Оттук е видно, че тези пенитенциални обичаи са чужди на Римската църква, която винаги е предписвала да се съблюдава пост в събота; напротив ние мислим, че те принадлежат на източната църква, както е видно и от следното правило, налагащо покаяние на онези, които ядат кръв и удавнина.“ Ex hoc videtur poenitentiales has observations abesse Romanae ecclesiae, penes quam simper die sabbati fuit jejunium praescriptum, sed potius putamus esse Orientalis ecclesiae, quod etiam inde conspicitur, quod, ut patebitur inferius, datur sta (-ista) misedia (?) illis, qui comedant sanguinem vel suffocatum.
[190]. Pitra, Specilegium, IV, 457 (правило 69 на Котелиеровия номоканон, Monum. Germ., I, 80). Рихтер твърди, че най-древните британски номоканони се опират на гръцки правила Lehrbuch, §40, 31.
[191]. За Гилда и Виниан виж. Schmitz, Bussbücher, 494, 497. Wasserschleben, Bussordnungen. Виж също така в енциклопедията на Херцог. Всъщност няма доказателства, че пенитенциалите на Гилда и Виниан действително са техни.
[192]. Wasserschleben, 105. Почти дословно сходно правило намираме у Виниан (Wasserschleben 113, §23), в Правилата на св. отци, в Мерзебургския пенитенциал (правило 1, Wasserschleben 391) и в гръцкия текст у Питра (Specilegium, IV, 457).
[193]. Wasserschleben, S. 19, 182. — Hildenbrand, S. 54, 85.
[194]. Wasserschleben, S. 145.
[195]. В пенитенциала на Теодор е твърде любопитен постоянният паралел между гръцката и римската църковна практика. Втората част на 8-ма глава е специално посветена на това сравнение: De moribus Graecorum et Romanorum. Забелязват се също така следи от влиянието на Юстиниановите новели (140; 22, cap. 5,6,7; 34, cap. 10).
[196]. Всичките са напечатани от Васершлебен.
[197]. Освен Васершлебен още Рихтер (Lehrbuch, §40), Валтер (Lehrbuch, §93), Якобсон (Herzog’s Real-Enc., II, 467), Льонинг (Geschichte, II, 478) и други.
[198]. Schmitz се старае да докаже, че е съществувала цяла група пенитенциали, наричани римски, отличителна черта на които било, че те се основавали на съборни канони, а не на частни предписания или на изреченията на частни съставители. Но всъщност той доказва само това, че е и самите западни събори в своите постановления, касаещи покайната дисциплина, се позовавали върху правилата на източните събори (Bussbücher, S. 203), както това посочва и Васершлебен (Bussordnungen, S. 57), а оттук директно следва, че западната покайна дисциплина в разглеждания период се основавала на гръцки източници.
[199]. Виж сравнителната таблица, показваща тяхната зависимост от Мерзебургския пенитенциал у Васершлебен, Bussordnungen, S. 438-440.
[200]. Jacobson, Herzog’s Real-Enc. II, 467. Synod. Cabilonens. a. 813, can.38 (Cp. Synod. Turon. III, a. 813, can.22; Moguntinum a. 847, can.31; Capitulur. lib. V,cap. CXVI).
[201]. Wasserschleben, IX, S. 77.
[202]. Ibid., S. 72. Старанията на Шмитц да докаже съществуването на особена римска група пенитенциали трябва да бъдат оценени като неудовлетворителни. Ср. Loening, Geschichte des d. Kirchenrechts, II, 479, Anmerk. 1.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.