Етикет: освещение

Светостта в Стария и Новия Завет – продължение 1 и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Елена Симеонова

Преобразяването на човека към богоподобие, обòжението му, макар и загатнато в Стария Завет, става възможно само чрез вяра в Иисус Христос и Неговото изкупително дело. Но то е достъпно вече за обикновения човек, а не само за избрани личности със специална връзка с Бога, както в древния Израил. За вярващия в Христос обòжението започва на тази земя и придобива завършеност във вечността[18]. Ето защо новозаветната святост е и състояние, и процес. Това намира израз в използваните сродни гръцки думи. За състоянието на осветеност, свещеност и святост говорят съществителните имена „ἁγιότης“ и „ἁγιωσύνῃ [19]“. Според д-р Уилям М. Грейтхаус те описват „моралната чистота и богоподобните черти[20]“ на християните. Светостта като състояние отговаря на православната идея за обòжението и на онтологичната промяна, която започва със събличането на стария и обличането на новия човек с акта на кръщението[21]. Но макар Бог да очиства личността от греховете ѝ чрез вяра и да извършва радикално вътрешно обновление, пълното обòжение (и освещение) не настъпва изведнъж. Този процес е изразен с думите „ἁγιασμός“ („очистване“, „освещение“) и „ἁγιάζω“ („освещавам“, „правя свят“)[22]. Съществителното име се среща десет пъти в Новия Завет, главно в посланията на апостол Павел, но няма статичен характер. И двете думи обозначават действие, развитие в ход, процес. При това, тяхната форма изглежда изкована от библейските автори, защото няма данни за употребата им в друга литература по-рано[23]. Очевидно понятието е уникално и много важно за християнския опит – нещо, което красноречиво проличава от наставлението: „Търсете мир с всички и онова освещение („ἁγιασμόν“), без което никой няма да види Господа“ (Евреи 12:14 Българско библейско дружество 2002). Тук се изтъква значението на човешкото участие за придобиване на святост, на усилието, на подвига, на стремежа към Бога.

Налице е синергия между благодатта и отклика, за да се осъществи освещението на вярващия. От една страна, то е Божие дело – първо, поради вменената праведност на Този, Който е умрял заради нашите грехове; второ, поради очистването, което Светия Дух извършва в сърцата ни, когато идва да живее в нас и ни прави нови създания (2 Коринтяни 5:17); трето, поради продължаващото Му действие във вътрешното ни естество до срещата с нашия Господ (2 Солуняни 5:23). Но от друга страна, освещението изисква човешки стъпки на вяра, покорство на Бога, устояване в Неговия път, пребъдване в Христос и в Духа. Само тогава можем да очакваме да напредваме в святост и да достигнем крайната цел на човешкия живот във вечността – нашето обòжение и единение с Бога.

Тези размишления говорят за път на усъвършенстване, който започва с първоначалното ни посвещение на Христос. Началото му е вярата, покаянието и актът на кръщението[24], а продължението му – животът, съобразен с изискванията на Духа. Ето защо темата за светостта върви ръка за ръка с тази за християнското съвършенство. Господните думи: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Матей 5:48) сякаш са отзвук от Божията заповед в Моисеевия закон: „Бъдете свети, защото Аз, Господ… съм свет“ (Левит 19:1б). Ако погледнем контекста на Христовото поучение, ще установим, че под „съвършенство “се има предвид следване на примера на небесния Отец за любов към всички хора. Важно е да се отбележи, че преводът „съвършен“ може да бъде подвеждащ, тъй като не се отнася за отсъствие на всякакви недостатъци. Гръцкото понятие „τέλειός“ е сродно на думата за „цел“ и означава завършеност, тоест постигане на целта, извършване на делото докрай, изпълнение на предназначението, за което си създаден[25]. Макар да ни кара да погледнем от друг ъгъл, тази дума насочва към все същата реалност на придобиване на святост, христоподобие и богоподобие в живота на вярващите. Те са съвършени (и свети), защото са се посветили на Бога и живеят според своето предназначение. Но до крайната цел им предстои път на усъвършенстване (и освещение), който трябва да извървят с усърдие и търпение. Именно за това говори апостол Павел в посланието си до филипяните, където пише: „Казвам тъй, не защото вече достигнах, или че се усъвършенствах… но едно само правя: като забравям, що е зад мене… тичам към целта –  към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса. Които, прочее, сме съвършени, това да мислим“ (Филипяни 3:12-15).

Светостта и Божията слава

Както в Стария, така и в Новия Завет неповторимото величие на Бога, вдъхващо трепет и благоговеен страх, е описано и като Негова слава. Явяванията на светия Бог са в слава. Именно славата, която излъчва Творецът, кара творението да преклони колене пред Него и да изповяда, че Той е свят.

Връзката между Божията слава и Неговата святост проличава особено силно в живота и служението на Моисей. При първата му среща с Яхве, частица от славата на Всемогъщия се открива в горящия, но неизгарящ храст (Изход 3:2-6). Когато Моисей се приближава да проучи „това велико явление“ (стих 3), Господ му заповядва да стои по-далеч и да събуе обувките си, защото стои на „земя света“ (стих 5). Когато Бог сключва Своя завет с Израил, Той се явява на целия народ на Синай в гъст облак, гръм и светкавици, огън, дим, силен тръбен глас, а цялата планина се тресе (Изход 19-та глава). Това страховито откровение на Божията слава е придружено от предупреждения към народа да застане зад определени граници и да не се втурва към планината, при все че е бил предварително осветен. По-късно Бог повиква свещениците и стареите на Израил, но допуска близо до Себе Си само Моисей, който остава за четиридесет дни в присъствието Му, за да получи правилата за скинията (Изход 24-та глава). „А славата Господня навръх планината изглеждаше пред очите на Израилевите синове като огън, който изпояжда“ (стих 17). Божието величаво присъствие се проявява като огнен или облачен стълб (например Изход 33:10), изпълва скинията, а по-късно – храма, и извиква страхопочитание и поклонение. Но на онези малцина старозаветни избраници, като Моисей, които са в по-специални взаимоотношения с Всевишния, Той дава по-дълбоко откровение за Своята слава: „Господ, Господ, Бог човеколюбивий и милосърдний, дълготърпеливий, многомилостивий и истинний“ (Изход 34:6-8). Пророк Исаия вижда Божията слава в храма, чува виковете на серафимите: „Свет, свет, свет е Господ Саваот!Цяла земя е пълна с Неговата слава!“(Исаия 6:3) и осъзнава своята нечистота в светлината на Божието нравствено съвършенство.

В Новия Завет изпъкват още по-ясно моралните очертания на Божията слава. В потвърждение на Своята божественост Христос се преобразява пред тримата Си най-близки ученици, лицето и дрехите Му стават ослепително бели, а Петър, Иоан и Яков са уплашени и удивени, защото „видяха славата Му“ (Лука 9:32). Но в това Свое величие Божият Син разговаря с явилите Му се Моисей и Илия не за нещо друго, а за предстоящото изпълнение на кръстната Си мисия в пълно покорство и себеотдаване на волята на небесния Отец. Ето защо когато апостол Иоан говори за прославянето на Христос, той има предвид Неговата смърт и възкресение (Иоан 7:39)[26]. От всички тези съкровени срещи със славата на Бога проличава, че тя произтича от Неговия свят характер, а светостта Му се изразява най-вече в съвършена любов.

За старозаветния вярващ славата, както и светостта, е нещо, което Бог привнася, придава външно на Своите избраници: на Израил като народ и на отделни, по-специално посветени, Божии хора. Но такава слава може да има само временен характер. Най-красноречив е примерът с Моисей, чието лице свети след продължителния му престой в Божието присъствие Само че великият пророк носи покривало, за да не се „взират синовете Израилеви в края на преходното“ (2 Коринтяни 3:13), тъй като сиянието на Господната слава постепенно е отминавало.

Славата, която носи Христос, обаче е трайна и достъпна за всеки, който вярва. Тя не е придадена външно и кратковременна, а променя отвътре онези, които пребъдват в „последния Адам“ (1 Коринтяни 15:45), за да придобиват все повече Неговия образ. Апостол Павел прекрасно изразява това в стиха: „А ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен“ (2 Коринтяни 3:18). Чрез Своето въплъщение, смърт и възкресение Христос премахва всяка преграда и отваря пътя към Божията слава в сърцето и живота на всеки Свой последовател. Светостта и славата, освещението и прославянето вървят ръка за ръка. Израстването на християнина в святост води до преобразяване във все по-голяма слава.

Има още →

Светостта в Стария и Новия Завет*

Публикувано на от Dragan Bachev

Елена Симеонова

Abstract

За разлика от други морални качества, които се отнасят до човешката природа, светостта е отделна характеристика на Бога, която се предава на хората само в отношенията им с Него. Има както прилики, така и разлики в начина, по който се възприема светостта във всеки Завет. Еврейската концепция за изобразяване Бога като възвишен над и отвъд това, което е обикновено или светско שדק. Следователно, индивиди, места и предмети получават светост, когато са отделени за Бога. По отношение на хората това включва както божествен избор, така и човешко обричане или посвещение. Този ангажимент към Божиите цели има морални последици дори в епохата на Тората, но култовата демонстрация на външна праведност започва да надделява. Това кара пророците да копнеят и да предвидят време, когато светостта ще бъде интернализирана в сърцата на хората. Това е епохата на въплътения Божи Син, която възстановява пълнотата на концепцията за светост. Гръцкият термин ἅγιος запазва всички конотации на שדק, но също така добавя моралната идея за трансформиране в подобие на Божия характер. По този начин Новият Завет говори за светост и освещение по отношение на обòжението, което е станало възможно чрез заместващата жертва на Господ Иисус Христос. В Него сме направени свети и сме поставени на пътя към пълното освещение или съвършенство, тоест подобие на Христос, превръщайки се в това, за което сме създадени. Именно в този процес на трансформация вярващите се прославят и тяхната слава не избледнява, защото Христос обитава в тях. Като Негови последователи, ние излъчваме Неговата светост, която по същество е свята любов.

***

Въведение

Едва ли има друга дума, която да изправя човека лице в лице с Божията реалност по-пряко, от думата „святост“. „Тя показва присъствието на божественото и отличава сакралното от профанното“[1]. Отношението към това понятие разкрива отношението ни към Бога въобще. Дали ще подхождаме към святото с благоговение, със страх или с безразличие, показва начина, по който възприемаме Всемогъщия.

Създадени по Божия образ, ние носим в себе си нравствени качества като любов, милост, справедливост, истинност и много други. В първоначалното човешко състояние те са чисти по подобие на качествата на Създателя. Макар след грехопадението да претърпяват промени, в някои случаи до степен на пълна противоположност, тези скъпоценни аспекти на нашата природа продължават да съществуват в обществото и да се проявяват чрез Божията благодат. Можем да разгледаме като пример милостта. В света, в който живеем, всеки ден се сблъскваме със случаи на безмилостно и жестоко отношение, на коравосърдечие и равнодушие към чуждите болки, както и на трогателно състрадание към хора в нужда. Но даже милосърдието често не удовлетворява Божиите критерии за съвършенство, когато или „тръби пред себе си“ (Матей 6:2), за да бъде видяно от другите или когато е показвано избирателно към някои които са смятани за достойни да го получат (Матей 5:44-48). Божествените добродетели са изменени в нас поради греха, но остават присъщи на човешкото естество и подлежат на възстановяване чрез вяра в Христос.

Не така обаче стои въпросът със светостта. Тя е отличителна Божия черта, свойствена единствено на трансцендентния Бог. По думите на Джеймс Мюленбърг светостта е „най-съкровената реалност, с която са свързани всички останали[2]“. Наистина Бог очаква святост и от нас, Своите създания, но тя идва единствено от връзката ни с Него. Светостта е вменено, а не присъщо качество на онези, които са верни и които са се посветили на Светия. Следователно когато говорим за светостта в Стария и в Новия Завет, трябва да я разбираме като Божията святост, като същност на самия Бог, която Той споделя с творението Си и по този начин го освещава.

Светостта в Стария Завет

Понятията, използвани в еврейските свещени Писания за тази изключително Божия характеристика, произлизат от семитския корен שדק. Значението, което той носи, говори за нещо отделено, различно от обикновеното и ежедневното[3]. Тук проличава дълбоката и неразривна връзка между светостта и Бога. За човешкото умозрение невидимият Творец и Владетел на вселената е Другият – непостижим по чисто рационален път, обвит в тайнственост, необятен, неподдаващ се на пълно обяснение, тоест по-висш от нас[4]. Именно тази извисена обособеност на Бога е наречена „светост[5]“. Той е кадош, защото е издигнат над и отделен от профанното.

Светостта на Бога се простира върху всичко онова и само онова, което е отделено за Него и/или избрано от Него[6]. Ето защо в Стария Завет свети са неща и хора, белязани от Божието присъствие. Още при сътворението Бог отделя един ден за себе си, за Неговата почивка, седмия ден, и го освещава (שדקי „йекадеш“). Преди изграждането на скинията свети са местата, на които Господ се явява на своите избрани и там те Му издигат олтар, изпълнени със страхопочитание (например в Битие 28:16-19, когато Яков бяга от брат си). Сам Бог, когато се открива на Моисей в горящата къпина, го предупреждава: „Не се приближавай насам; събуй си обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е земя света“ (Изход 3:5). Преди Господ да се яви на израилтяните на Синайската планина и да сключи завет с тях, Той заповядва на Моисей: „Иди при народа, (извести) и освети го днес и утре“ (Изход 19:10). Ковчегът на завета, скинията, а по-късно и храмът стават съсредоточия на Божието присъствие и естествено се възприемат като свети места, където могат да пристъпват само подготвените за среща с Всемогъщия. За да бъде подчертана дистанцията между грешния човек и светия Създател, в Божия дом се обособяват зони с различна степен на светост – според различната степен на освещение на пристъпващите в тях. Най-вътрешната и най-тайнствена част е Святая Святих (םישגקה שדק – „кодеш хакадашийм“; буквално „святото (място) на светите (места)“, тоест „най-святото място“, Изход 26:33), в която е можел да влезе единствено първосвещеникът и то веднъж в годината, в деня на умилостивението (Левит 16:32-34). Свети са и вещите в храма, и одеждите на свещениците. Свети са и хората, които служат на Господ Бог.

Светостта в битието на старозаветния човек произтича както от суверенното освещаващо действие на Бога, така и от посвещението, извършено от страна на хората. В такъв смисъл тя е двупосочна. Бог създава израилския народ за Себе Си, обвързва се с него със завет и така те стават „царство от свещеници и народ свет“ (Изход 19:5-6). Първоначалният избор на израилтяните не се дължи на специални качества или праведност, с които тези хора са се отличавали от другите племена[7]. Той е акт на Божието благоволение, който се основава на вярата на предците[8]. „Веднъж избран и отделен от другите народи, Израил е „светият народ“. „Аз съм Господ, Който ви освещавам“, изрича Бог (Левит 22:32). „Когото Бог избира, той е свят“ (Числа 16:7). Следователно „свет е Израил не въз основа на особен култов или морален интегритет, но по силата на това, че чрез избраничеството е станал собствен народ на Яхве“[9]. Запазването на светостта обаче е свързано с условие, а именно, верността им спрямо Завета. Макар Бог да ги отделя и освещава за Себе Си, нужно е и активно участие от тях самите, нужен е отклик, нужно е посвещение. Следователно от човешка страна се очакват действия, с които да се утвърждава специалното място и роля на избрания народ. Ето защо Бог многократно изисква в Закона: „Бъдете свети, защото Аз, Господ, Бог ваш, съм свет“ (Левит 19:1б; виж също 20:7, 22:32 и други). Постигането на тази святост минава през различни форми на посвещение: посвещение на всеки човек, посвещение на целокупния народ, посвещаване на първородните синове и на свещениците, посвещаване на плодовете на труда и имота, посвещаване на предмети за богослужебна употреба, посвещаване на нечестиви племена за изтребление и така нататък. Специфичен пример за посвещение на Бога е и назорейският оброк, при който е трябвало да се спазват определени правила за въздържание като знак за светостта на назорея (Числа 6:1-8)[10]. С други думи, Яхве желае израилтяните да превърнат получената даром святост в действена и вътрешна праведност.

Има още →

ПРИЗИВ КЪМ СВЕТОСТ*

Публикувано на от Dragan Bachev

Проф. д-р Иван Г. Панчовски

Категорията на светостта се приписва същностно на Бога: поради Ivan PANCHOVSKIсъвършенството на Неговата природа и воля Той никога не се намира в колебание относно доброто, винаги неотклонно го иска и неотстъпно го извършва. В онтологичен смисъл Божията същност е висшето добро и чистата доброта. Поради това Бог се означава в Свeщеното Писание и се преживява от религиозното съзнание като всесвет. Той е първоизворът на доброто във всичките му аспекти и измерения; Той е създателят на човека като духовно-нравствено същество, което по природа и по назначение обича доброто, свободно се стреми към него и го извършва и по този начин се доближава до Божията светост и по благодатен дар има дял в нейната превъзходна пълнота и в нейното безкрайно блаженство.

Светостта е върховният идеал на християнското нравствено усъвършенстване и висше постижение на евангелското добродетелно подвижничество и на участието в благодатния живот на светата Църква. В отлика от всеки автономен философски и естествен религиозен морал християнската етика призовава и устремява човека към светост и му дава сили да я постига. Иисус Христос, Който е въплътена божественост и светост, е дошъл на света, за да призовава хората да станат не само справедливи, добри или порядъчни. Такива нравствени идеали е имало и преди Рождество Христово и те са постигани и без евангелските морални откровения и наставления, и без Иисусовия нравствен пример, и без благодатната среда на Христовата църква. Иисус Христос е дошъл на света за нещо много по-възвишено, за нещо божествено: Той призовава хората към светост, посочва им пътя към нея и им дава сили да я постигат. В основаната и невидимо възглавявана от Него Църква се формират не само добри, справедливи и порядъчни хора, но и светци.

Бог, нашият Творец и небесен Отец, е свет; следователно и ние сме длъжни да сме свети. Ние сме сътворени според образа на светия Бог и сме призовани към богоуподобяване; следователно ние сме призовани към светост. Бог Слово, второто лице на светата божествена Троица, се е въплътил, тоест станал е човек; чрез това Той е осветил човешката природа и всеки, който вярва в Него и благодатно общува с Него, се освещава и също става свет. Христовата църква е света, понеже е мистичното тяло на Христа Бога и понеже чрез нея се изливат благодатните дарове на Светия Дух; следователно който е член на Христовата църква и участва пълноценно в нейния благодатен живот, е осветен, получил е начатъците на светостта и все повече и повече възраства в тях.

Още чрез старозаветните пророци Бог призовава хората към висшето съвършенство — светостта, – «Бъдете свети – казва Той, – защото Аз Господ, Бог ваш, съм свет» (Лев. 19:2; срв. 11:44-45; 20:7; 21:8). Този възвишен идеал обаче не е бил по силите на старозаветния човек, тъй като той изнемогвал под греховното бреме, не можел да се прероди духовно и да се възроди нравствено, за да живее праведно, свето. Заради това старозаветният човек копнеел за Христа – Месия, Който да изкупи човека, да го изцери духовно, да го обнови нравствено, да го освети и да му даде сили да върви по свет път. Пред духовния поглед на пророк Исаия се представила величествената картина на бъдещото месиянско време. Там той между другото видял «свет път», по който ще върви изкупеното и обновено човечество и не ще се заблуди (Ис. 35:8).

През целия Си земен живот Иисус Христос – чрез самото Си въплъщение, чрез вдъхновената Си проповед, чрез праведния Си пример и особено чрез изкупителната Си саможертва на Голгота – учил хората да се стремят към божественост и да постигат свето съвършенство. В Проповедта на планината Той казва: «Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец» (Мат. 5:48). А съвършенството на нашия небесен Отец се състои в светостта Мy, в която единствено няма никакъв морален недостатък, никакво нравствено петно – Христос е дал пример на свет живот: у Него не се е намерила никаква лъжа и Той не е извършил никакъв грях (1 Петр. 2:21-22); целият Мy земен живот е протекъл в проповед за света обич и е бил изпълнен с дивните ѝ чудеса; накрая Той принесъл Себе Си в жертва за спасението на всички хора. Поради това Той напълно основателно е наречен «Светия» (Деян, 4:27), Светия на светиите (Дан. 9:24), Светия Божий (Марк. 1:24) и Първосвещеник «свет, незлобив, непорочен, отделен от грешниците и станал по-висок от небесата» (Евр. 7:26).

Основаната и невидимо възглавявана от Иисуса Христа Църква е света и непорочна: Той я е осветил чрез честнàта Си кръв, очистил я е с водната баня чрез божественото Слово и я е представил на Себе Си славна Църква, която няма петно, нито порок, нито нещо подобно (Еф. 5:25-27). Светостта на Църквата е неоскъдващ извор за освещаване влизащите в нея. Нейните членове са призвани да бъдат свети. «По примера на призовалия вас Светия – казва апостол Петър – и вие сами бъдете свети във всички постъпки» (1 Петр. 1:15-16). Апостол Павел също съветва: залягайте да имате светост (Евр. 12:14); тази е Божията воля – да бъдете свети (1 Сол. 4:3). Чрез благодатното изкупление, прераждане и освещаване, чрез предаността си на Бога, чрез непрестанното си общение с Него, чрез нравствената си чистота, чрез светата си обич към ближните, чрез светите си дела (2 Кор. 7:1), въобще чрез целия си свет живот (2 Петр. 3:11) християните са осветени и са свети. На много места в Св. Писание те направо са наречени светии (Деян. 9:13, 32; 26:10; Римл. 12:13; 15: 25; 1 Кор. 6: 2; 2 Кор. 1: 1; 3: 8, 18; 4: 12; 5: 2; 6:15; Филип. 1:1; 4: 21; Кол. 1:2, 12; 2 Сол. 1:10; Откр. 11:18) както заради стремежа им към светост, така и заради постиженията им в него.

Но в какво се състои съдържанието на светостта?

Някои философи се опитват да дадат иманентно ценностно обяснение на светостта, да я представят като съвършено въплъщение на доброто или пък като съвкупност от висшите ценности.

Философът Имануел Кант, а под негово влияние и други мислители, изпълват понятието «свет» с чисто морално съдържание. Така Кант нарича света онази воля, която, ръководена само от съзнанието за дълг, извършва доброто без никакво колебание – единствено от преклонение пред нравствения закон и заради самото добро. Без друго доброто принадлежи към ценностната пълнота на светостта, но не я изчерпва. То носи върху себе си печата на божествеността и е облъхано от сиянието на светостта, ала не е тъждествено нито с божествеността, нито със светостта. Доброто е божествено и свето, доколкото извира от Бога и доколкото осъществява Божията воля. В такъв смисъл трябва да бъде разбрано определението на Гьоте за светото. То гласи: «Какво е най-светото? – Това, което чувствайки духовете днес и вечно, все по-дълбоко, ги прави все по-единни.» Това определение може да има смисъл и да бъде признато за вярно само ако под «най-светото» се мисли Бог, защото нищо не издига хората в нравствено отношение, не ги облагородява и не ги прави единни, както почувстваната със сърцето и дълбоко изживяна вяра в Бога – абсолютния Първоизвор на битието и на живота, небесния Отец, Спасител и Осветител на всички хора, Който с безпределните струи на бащинската Си обич съединява всички с неразкъсваемата връзка на братолюбието.

Светостта не е и просто съчетание на ценностите на истината, красотата и доброто, както я представя философът Вилхелм Винделбанд в своята скица за Светото. Безспорно е, че светостта е най-висшата ценност и че тя съчетава в себе си в идеална форма и пълнота всички висши нравствени и културни ценности. Никой не се съмнява, че към съдържанието на светостта принадлежат абсолютната истина, съвършената красота и чистото добро. Заради това ние говорим за света истина, за света правда, за света длъжност. И все пак всеки непредубеден човек съзнава, че към съдържанието на светостта спада още нещо, още един плюс, който е осъществен и без който никоя истина, никоя красота и никое добро не могат да бъдат наречени свети. «Една истинска теория, едно прекрасно произведение на изкуството, една нравствено възхитителна постъпка – пише известният немски философ Макс Шелер – никак не събужда чисто от себе си тъй характерното впечатление за светото. Както емоционалните преживявания, чрез които светото се схваща като «свето», така и отключените от него чувства са отделени с бездна от подобните усещания и чувства, които принадлежат към добрата постъпка, към познанието, към произведението на изкуството или към красивото в природата». Свет в собствен смисъл на думата и по начало е само Бог. Светостта е първична, същността и всегдашна принадлежност на Божията свръхестествена действителност и безпределно съвършенство. Ако не би съществувал Бог, не би имало никаква светост. Поради това Св. Писание приписва светост в пълния смисъл на думата единствено на Бога. «Никой не е тъй свет както Господ» – четем в библейската книга Първа царства (2:2). В песента си за Бога пророк Моисей пита: «Кой е, като Тебе, величествен със светост?» (Изх. 15:11) Поради светостта Си Бог е абсолютно съвършен в нравствено отношение: Той притежава и проявява безпределна обич и ненакърнима праведност.

Човек не може да бъде свет сам по себе си и не постига светост само чрез собствените си духовно-нравствени сили. Ако човек би въплъщавал в себе си най-възвишените добродетели, предписани от една или от всички светски етически системи, заедно с всички изключителни дарби и таланти, но не би имал никаква вяра в Бога и не би посветил живота си пряко или косвено в предана служба Нему, той не би могъл да постигне светост и никой не би го признал за свет в същинския смисъл на думата. «Светецът – пише споменатият философ Макс Шелер – не е някакво мислено степенуване на гения в изкуството, на мъдреца, на добряка, на справедливеца, на човеколюбеца или на великия законодател. Също и един човек, който би бил всичко това заедно, не би предизвикал впечатлението на светостта». Хората биват наричани свети заради неотклонения им стремеж към съвършенство, заради безкористната им обич, заради цялостната им преданост и посветеност на Бога и заради изливащата се върху тях освещаваща Божия благодат. Свет (агиос) в класическия старогръцки език означава, че нещо принадлежи изцяло някому, в религиозен смисъл – пълна принадлежност на Бога, цялостна посветеност Нему. В този смисъл св. Кирил Иерусалимски пише: «Единствено свет е Онзи, Който по природа е свет; ние сме свети не по природа». Свет по природа е само Бог, тъй като Той съчетава в триличното Си същество абсолютната битийна и ценностна пълнота. Хората могат да постигнат светост въз основа на сътворяването им според образа на светия Бог, чрез постоянната им преданост на Божията света воля и чрез непрекъснатото им благодатно общение с Бога. Каквито и усилия човек да употребява, колкото и постижения да има в изследване, откриване и усвояване истината, в съзерцаване и въплъщаване красотата и във всеотдайно и творческо осъществяване доброто, той все пак не може да постигне светост, ако не вярва в Бога и не общува с Него. Свет по природа е само Бог; поради това единственият извор на светост е Божият живот и светост може да се постига от онзи, който непрестанно черпи от този извор благодат въз благодат.

Като се изтъква и подчертава специално религиозният характер на светостта, не бива да не се обръща внимание на съществените нравствени елементи в нейното съдържание. Светостта е най-висшата ценност не само в религиозната, но и в нравствената сфера. Към същността на светостта принадлежат кристална нравствена чистота и превъзходно морално съвършенство. Светостта включва в себе си цялото положително съдържание на нравствеността в неговата най-чиста форма и всеобхватна пълнота. Поради това който е постигнал светост, той усърдно е вървял по целия път на добродетелта и е станал във възможната за човека степен добродетелен, нравствено съвършен. В този смисъл беше се изразил великият американски мислител Хенри Джордж (1839-1897), като казал, че «преди да станем светци, ние сме длъжни да бъдем честни». Светост без добродетелност няма. Всички добродетели са включени в светостта в ненакърнимо единство и във висша хармония. Няма светост там, гдето човек робува дори само на една нравствена слабост, дори само на един порок.За това светостта е идеалът на стремежа и на борбата за нравствено съвършенство. Светецът въплъщава в себе си почти всяко нравствено съвършенство и поради това е нивга непотъмняващ морален образец. Никъде нравствените ценности не блестят с такава неземна красота, както в личността на светеца. Никъде добродетелите не получават такова съвършено въплъщение и не омайват със сияйното си величие така, както в образа и делата на светеца. Поради това най-могъщи двигатели на нравствения напредък на човечеството са били светците. Според вдъхновените думи на старец Зосима от известния роман на Ф. М. Достоевски «Братя Карамазови», «праведникът отхожда, а неговата светлина остава». Небесната светлина и благодатното излъчване от неговия подвиг и от неговата светост имат възраждаща и спасяваща сила. От свещената и всемирната история знаем, че «не приема родът човешки пророците свои и ги избива, но обичат хората мъчениците свои и почитат онези, които са мъчили».

Нравственото съдържание на светостта блясва в съвършенство в описанието му от Свещеното Писание. Християните, които са призовани към светост и цял живот се стремят към нея, могат да я постигнат, като се украсяват с всички добродетели и преуспяват във всяко нравствено подвижничество. Апостол Петър съветва християните: «Като положите всяко старание, привнесете към вярата добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, към благочестието братолюбие, към братолюбието любов» (2 Петр. 1:5-7). Апостол Павел изисква от християните да бъдат безукорни и чисти, непорочни чеда Божии посред опърничав и развратен род, посред който те сияят като светила в света (Филип. 2:15). Не само духът и душата, но и тялото на християнина трябва да бъде запазено без някакъв порок (1 Сол. 5:23). Всеки вярващ е призован да умее да запази своя съсъд в светост и чест (1 Сол. 4:4). Вдъхновявайки се от пречистия и драгоценен образ на Христа и пазейки го благолепно и необезобразено, в чистотата на истината Божия и в светостта на своите духове, души и тела, вярващите очакват идването на Божия ден, очакват новото небе и новата земя, на които обитава правда. Но в духа на апостолските наставления това очакване не е пасивно и съзерзателно, а дейно и подвижническо: вярващите се стараят да се явят пред великия и вечен Съдник на света «в мир, неосквернени и непорочни» (2 Петр. 3:14).

Обаче добродетелите принадлежат към съдържанието на светостта и водят към нея само когато са поставени във връзка с Бога, когато се осъществяват от любов и преданост към Него и заради Него – за Негова слава. Човек може да бъде добър и да постигне нравствено съвършенство в някаква степен и без да е вярващ. Но до светост той може да се издигне, когато с цялата си душа възлюби Бога, когато напълно повери съдбата си в Неговите ръце, когато изпълнява Неговата воля, когато върши всичко в името на Бога и за Негова слава. Християните – според апостол Павел – трябва да отдадат себе си и членовете си на Бога за оръдия на правдата: те трябва да предоставят членовете си да бъдат роби на правдата за свети дела, да станат роби на Бога и тогава техният плод ще бъде светост (Римл. 6:13, 19, 22). Целият живот на светеца – духовен, душевен и телесен – е «жертва жива, света и благоугодна Богу» (Римл. 12:1). Светецът не прави нищо за себе си и за своя слава, а върши всичко в името на Бога и за Него – за Негова слава. «Всичко, що вършите словом или делом – назидава апостол Павел, – всичко вършете в името на Господа Иисуса Христа, като благодарите чрез Него на Бога и Отца» (Кол. 3:17). По-нататък същият апостол наставлява: «Ядете ли, пиете ли, или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете» (1 Кор. 10:31).

Без благодатно общение няма светост. По своята същина светостта е божественост, която непрекъснато се излива върху човешката природа и вътрешно я преобразява и просветлява чрез евангелската светлина, чрез богообщението и чрез даровете на Св. Дух. Господ – според думите на апостол Павел – преумножава любовта на хората един към друг и утвърждава сърцата им да бъдат непорочни в светост (1 Сол. 3:13). Затова в Първосвещеническата Си молитва Иисус Христос се молил на Отца Си: Отче, Светий! Освети ония, които си Ми дал, чрез Твоята истина, та и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал (Иоан 17:11, 17, 24). Светост се придобива чрез непрестанно богообщение и освещаване, което се постига само във видимата и невидимата Църква – мистичното Христово тяло. Ако според думите на св. Киприан Картагенски «вън от Църквата няма спасение» (Extra ecclesiam nulla salus[1]), още по-малко вън от нея има светост. Божествените извори на светостта са поверени на Църквата и от тях може да черпи очистваща, освещаваща и спасяваща сила само този, който влиза в нея, участва в благодатния ѝ живот и пребъдва в общение с невидимия ѝ Глава. Според поетичната алегорична реч на старозаветната книга «Песен на песните» (4:12 и 15), Църквата е «затворена градина, заключен кладенец, запечатан извор», «кладенец от жива вода». Разкривайки дълбокия смисъл на тези библейски сравнения, св. Киприан Картагенски казва: Щом Църквата, невестата Христова, е затворена градина, тя остава недостъпна за отчуждилите се от нея; ако тя е запечатен извор, от него не би могъл да пие никой, който се намира вън от нея; ако тя е единствен кладенец на жива вода, онзи, който не пребъдва в нея, не може да получи освещение и живот от тази вода[2]. Христовата църква посочва на вярващите пътя на светостта, укрепва волята им да вървят успешно по него и ги освещава, с преиозбилните си благодатни дарове. Особено чрез най-възвишеното си тайнство, св. Евхаристия, Църквата съединява християните с Господа и ги прави един дух с Него (1 Кор. 6:17). И тъй, светостта е най-голямото благодатно постижение, до което се достига чрез свободно и усърдно подвижничество в християнските добродетели и чрез всецяло участие в църковния живот.

В най-ново време някои инославни богослови, дори от средата на Римокатолическата църква, развиват по-широко схващане за светостта, което обуславя също такова схващане за Църквата. Отпечатаното с църковно разрешение и претърпяло досега няколко издания съчинение на римокатолическия богослов Вилхелм Шамони под надслов «Истинското лице на светците» възприема тезата за съществуване на светост извън Римокатолическата църква. Тази теза е обосновавана по следния начин: чрез саможертвената си смърт Христос е придобил цялото човечество. Всички хора са станали Негово притежание. Той е даден на човечеството като нов Глава. От този Глава излизат всички видове благодат, чрез които Бог осъществява великия Си план за спасението. Според божественото Откровение Той «иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината» (1 Тим. 2:4). Затова Той дава на всички хора, които с помощта на предварящата благодат честно се стараят да живеят според изискванията на съвестта си, необходимите по-нататъшни благодатни дарове, чрез които те стават причастни на Христа и с този нов Глава на човечеството образуват тайнствено тяло. Именно извън това невидимо тяло на Господа няма спасение, няма и светост. Тази невидима общност – Църквата, която обхваща всички хора, които се оставят да бъдат обзети от благодатта – следователно една много голяма част от човечеството, обаче не отговаря на цялото величие на божествения план за спасението. Бог не иска, щото хората само по невидим начин, често пъти без сами да знаят и без познание на тъй ценните за тях откровения за съществото на Христа и за Неговите намерения относно човешкия род, да принадлежат на Спасителя. Той иска те да принадлежат, по видим начин на Спасителя, Който е, пътят, истината и животът (Иоан 14:6) и продължава Своето дело в едната света, съборна и апостолска Църква. Две страни има Църквата на Иисуса Христа: видима и невидима. Ние можем да я сравним с ледена планина, която с много голяма част плава невидимо във водата и само с малка част видимо се подава от нея. Обаче изрична Божия воля е хората да не се задоволяват с невидимата принадлежност към Църквата. Те престават да бъдат човеци с добра воля, ако бъдат приведени от Бога до прага на видимата Църква и откажат да влязат в нея.

Според това широко еклезиологическо разбиране към Вселенската църква принадлежат невидимо тези християни, които имат вътрешно влечение към нея, но външно са отделени от нея, както и нехристияните, които позволяват да бъдат под влияние на Божията благодат и следват изявяващата се в тяхната съвест Божия воля за спасението. Видимо пък към Вселенската църква фактически принадлежат онези хора, които са членове на нейната видима общност. Следователно и извън видимата ограда на Църквата действа Божията благодат, чрез чиито високи дарове се идва до истинско мъченичество и до действителна светост. Макар Църквата да вижда у онези, които са «вън», някои духовно-морални сенки, тя по никой начин не иска да омаловажава добрата воля на удостоените с Божията благодат и още по-малко богатството на Подателя на всички добри дарби, Който е богат за всички призоваващи Го (Римл. 10:12). В този факт Църквата вижда доказателство за огромното предимство на своите чеда, които имат цялата истина – неподправена и неосакатена, не само повече или по-малко отломъци от истината, както и всички подарени от Господа на Църквата средства за освещаване.

В кръга на тези разсъждения на споменатия съвременен римокатолически богослов особено значение за нас притежава високата оценка, която се дава за православния светец Серафим Саровски (1759-1833), канонизиран от Светия Синод на Руската православна църква в 1903 година. Изказва се от името на Църквата пожелание не само всички православни, но и всички римокатолици да бъдат като св. Серафим. В подкрепа на такова положително отношение към светостта на Православната църква се привежда следният цитат от декрета за икуменизма (гл. 4) на Втория Ватикански събор, завършил заседанията си през 1965 г.: «Справедливо и спасително е да признаем богатствата на Христа и делата на добродетелите в живота на другите, които свидетелстват за Христа, понякога до самопожертване, понеже Бог винаги е чуден и достоен за удивление в Неговите дела. Също не бива да недовиждаме, че всичко, което е повлияно от благодатта на Св. Дух в сърцата на отделените братя, може да допринесе и за собственото ни назидание. Защото всичко истински християнско никога не е противоположно на чистите блага на вярата, а винаги може само да помага, за да бъде схващана по-съвършено тайната на Христа и на Църквата».

Най-широка форма взема становището за светостта извън видимата Църква, когато тя се разпростира не само в пределите на различните християнски изповедения, но и сред вярващи от другите религии, дори сред невярващите. В този дух се твърди като безспорно, че даже между невярващите има Божии приятели. Като авторитетен свидетел се привлича големият средновековен богослов Тома Аквински. Според него също хора извън Църквата, които обичат Бога искрено, могат да получат вътрешни благодатни дарове, въз основа на които да постигнат светост и мъченичество. Римокатолическата църква не признава канонически тези светци, тези мъченици. Ала кой би се осмелил да отрече тяхната заслуга? Такова становище е застъпено също на Втория Ватикански събор и е намерило обосновка в неговата догматическа конституция за Църквата (чл. 16). Според нея Св. Дух със Своята освещаваща сила не се ограничава само с кръстените, а и някои некръстени, например еврейските жертви на нацизма, толкова действено е укрепил, че пожертването на техния живот е било акт на свещена любов към Бога. Споменатата догматическа конституция наред с «народа, който заради неговите отци е тъй мил на Бога» и от който е роден по плът Христос, споменава изрично още мюсюлманите. «Волята за спасението обхваща също и тези, които вярват в Твореца, между тях особено мюсюлманите, които изповядват вярата на Аврам и заедно с нас почитат единия Бог, милосърдния, Който ще съди хората на Страшния съд.» По-нататък се постановява: «Но и от другите, които търсят непознатия Бог в сенки и образи, този Бог не е далеч, понеже Той дава на всички живот и дишане (срв. Деян. 17:25-28) и като Изкупител иска да спаси всички хора (срв. 1 Тим. 2:4). Който не по собствена вина не познава Евангелието и Христовата църква, но все пак с чисто сърце търси Бога, стреми се под влияние на благодатта да изпълни на дело познатата по призива на съвестта Негова воля, може да постигне вечно спасение.»

Този възглед за светост извън видимата Църква бездруго е твърде широк. Той се опира повече на богословски заключения, отколкото на преки свидетелства от Св. Писание и Св. Предание. Поради това той може да бъде предмет най-много на вяра в Божията всеобхватна милост и обич, но не и на лична надежда. Нам Иисус Христос е завещал светата Си Църква, която като непогрешим компас сочи на влизащите в нея най-прекия път за възход към нравствено съвършенство, която като океан не търпи никаква нечистота, а измива принадлежащите към нея от греховете и пороците, която като кораб на спасението запазва членовете си, освещава ги с благодатните си дарове и ги възнася към Горния Сион, която като невеста на пречистия Агнец Божи облича верните си чеда в чист и светъл висон, който е праведност на светиите (срв. Откровение 19:8), която като Виноград Господен подхранва верните си чеда с несекващите струи на Светия Дух, която като благодатна съкровищница и обновителка представя възпитаните от нея на Бога свети, непорочни и безукорни (срв. Колосяни 1:22).

Наистина велика, безпределна е милостта на Бога към създадения от Него човешкия род. С отеческата Си любов Бог обгръща всички създания – най-вече всички човеци – Своите обични чеда. Той не лишава от Своята всеобща или промислителна благодат никого – нито падналия грешник, нито отклонилия се от вярата, нито отреклия се от светата Църква, нито непримиримия инославен, нито идолопоклонния иноверец, нито накрая непросветения от евангелската светлина и явния богоотрицател. По много и най-различни начини Той се опитва да отвори очите на всички за великите ценности на евангелската вяра и да ги насочи в нейния път на спасението, да ги устреми към благодатните извори на Църквата и да ги обнови и освети с даровете на нейните тайнства. Именно по действието на всеобщата или промислителна Божия благодат и тези, които се намират извън благоприятната духовна среда на Църквата, могат да обикнат истината и правдата, да извършат добри дела и добродетелни подвизи, да се издигат до саможертвена служба на ближните, дори да се пожертват за хуманни цели и високи идеали. Тези постижения естествено ще намерят съответно признание не само от страна на хората, но и на Бога. «Наистина – казва апостол Петър – признавам, че Бог не гледа на лице: но у всеки народ оня, който се бои от Бога и върви по правда, приятен Му е» (Деяния апостолски 10:34-35). Все пак от отделните добрини и добродетели до цялостната и предана служба на доброто и още повече до светостта има дълъг път. Той се извървява бързо и успешно под лъчезарното сияние на евангелската светлина и при подкрепящата сила на освещаващата благодат, която струи изобилно в Христовата църква.

Икуменическият дух, който в ново време обзема вярващите с високо съзнание и будна съвест от всички изповедания, отваря очите ни за необхватните вълни на светостта, които обливат всички християнски църкви и ги устремяват към всехристиянско и всецърковно единство, към Una Sancta. Тази истина е засвидетелствана от един от най-изрядните първоиерарси на Православната църква, който същевременно бе и дълбок богослов – от блаженопочиналия и приснопаметен български патриарх Кирил. В словото си «Блаженство на светиите», произнесено в Неделя на всички светии, на 20 юни 1965 година, той между другото каза: «Свети човеци са живели и живеят във всички времена и във всички християнски църкви, макар те да са разделени. Светостта е Божи дар, който не може да бъде ограничен от човешки разделения в Христовата църква“.

Все пак ние сме дълбоко убедени, че Православието сочи на вярващите прекия и удобен път за усъвършенстване и освещение. Това е евангелският «стеснен път», който води в живота, но нека се помни добре, че просторният път води към погибел (Мат. 7:13-14). Прочее да завършим тези размишления с едно сравнение на св. Серафим Саровски! На въпроса на един отцепник от Православието, старообрядец – коя вяра е по-права: православната или старообрядческата, св. Серафим отговорил: «Нашият живот е море. Светата Православна църква е корабът, а кормчията е Сам Спасителят. Ако при такъв Кормчия, поради своята греховна слабост, хората едва преплават житейското море и не всички се спасяват от потъване, то къде ще отидеш ти със своята лодчица? На какво изграждаш надеждата си да се спасиш без кормчия?» И така, да влезем в кораба на спасението, светата Църква, и да следваме всички наставления на нейния божествен Кормчия, за да преплаваме неопетнено бурното море на живота, да се украсим със свети дела и да възгаряме в себе си крепката надежда, че Сам Бог на мира ще ни освети напълно (1 Сол. 5:23) и ще ни направи съграждани на светиите и свои на Себе Си (Еф. 2:19).

_________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 1, с. 9-18.

Авторът, проф. д-р Ив. Панчовски (1913-1987), е дългогодишен преподавател в Катедрата по нравствено богословие в Богословския факултет при СУ (в периода 1950-1991 – Духовна академия; от 1991 – отново Богословски факултет при СУ).

Тук същата статия е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Migne, PL, t. 3, col. 1169

[2]. Ibidem, col. 1186.

Изображения:

1. Авторът, проф. Иван Г. Панчовски

2. Господ Иисус Христос и св. Йосиф.

3. Господ Иисус Христос проповядва в синагога.

4. „Господ Иисус Христос е моето спасение“

5. Св. Серафим Саровски.

6. Св. Серафим Саровски: „Нашият живот е море. Светата Православна църква е корабът, а кормчията е Сам Спасителят“.