Иеромонах Серафим (Роуз)

Коста Деир взе микрофона и ни разказа как неговото сърце било разтревожено заради Γръцката православна църква. Той помоли свещеника в епископалната църква, отец Дрискол, да се помоли Светия Дух да обхване и тази църква така, както е обхванал Римокатолическата. Докато отец Дрискол се молеше, Коста Деир плачеше на микрофона. След молитвата имаше дълго послание на езици и също толкова дълго тълкуване на казаното, според което молитвите са чути и Свeтия Дух ще избликне и ще съживи Γръцката православна църква… Около мен хората толкова много ридаеха и викаха, че емоционално не издържах и избягах навън далеч от всичко това… Но ето че се чух да казвам: „Някой ден, когато ще четем как Духът се е излял в Γръцката православна църква, нека си спомним, че в момента, когато това започна, ние бяхме тук[1]”.

Шест месеца след описаното по-горе събитие, състояло се по време на една интерденоминационна „харизматична“ среща в Сиатъл, православни християни наистина започнали да научават, че „харизматичният дух“ се е излял в Гръцката православна църква. От януари 1972 година издаваното от отец Евсевий Стефану списание Логос започва да информира за изявите на това движение, началото на което било положено по-рано в няколко гръцки и сирийски енории в Америка. Сега то се разпростанява и в други енории с активното съдействие на отец Евсевий. След като читателят се запознае в следващите страници с описанието на този „дух“ от думите на неговите водещи представители, няма да е трудно да повярва, че „духът“ в действителност се появява в православния свят благодарение на точно такива настоятелни моления на „интерденоминационните християни“. Ето защо, ако от подобно описание може да се направи някакво заключение, то със сигурност трябва да бъде, че ефектното „харизматично възраждане“ в наши дни не е просто феномен на хиперемоционалност и протестантско възрожденчество – въпреки че тези елементи също присъстват силно, – но е всъщност действие на един „дух“, който може да бъде призован и който върши „чудеса“. Въпросът, на който ще се опитаме да отговорим на тези страници, е следният: какво или кой е този дух? Като православни християни ние знаем, че не само Бог върши чудеса; дяволът също има своите собствени „чудеса“ и действително е способен да имитира почти всяко истинско чудо, извършено от Бога. Ето защо в тези страници ние ще се постараем внимателно да изпитваме духовете дали са от Бога (1 Иоан 4:1).Ще започнем с кратък исторически преглед, тъй като никой не може да отрече, че „харизматичното възраждане“ идва в православния свят от протестантските деноминации и римокатолицизма, които на свой ред са го приели от петдесетническите секти.

1.Петдесетническото движение през XX век

Съвременното петдесетническо движение, въпреки че има зачатъци през XIX век, датира своя произход точно в 19.00 часа на Новогодишната нощ срещу новата 1901 година. Известно време преди този момент методисткият пастор в Топика, Канзас – Чарлз Пархам, търсейки отговор за осъзнаваната слабост на своето служение, съсредоточено изучавал Новия Завет с група от учениците си. Това занимание целяло да открие каква е тайната на силата, която притежавало апостолското християнство. В крайна сметка учениците стигнали до извода, че тази тайна лежи в „говоренето на езици“, които според тях винаги съпровождали приемането на Светия Дух в Деяния на св. апостоли. С нарастващо вълнение и напрежение, Пархам и неговите ученици твърдо решили да се молят докато сами не получат „кръщение на Светия Дух“, придружено с говорене на езици. На 31 декември 1900 година те се молели от сутринта до вечерта безуспешно, докато едно младо момиче не подсказало, че в този експеримент липсва една съставна част – „възлагането на ръце“. Пархам положил ръцете си върху главата на момичето и тя незабавно започнала да говори на „непознат език“. В продължение на няколко дни имало много такива „кръщения“, включително на самия Пархам и на още дванадесет други пастори от различни деноминации, като всички те били съпроводени от говорене на езици. Скоро това явление се разпространило в Тексас, а впоследствие имало впечатляващ успех в една малка негърска църква в Лос Анджелис. Оттогава движението се разпространява по света и наброява около десет милиона последователи.

Половин век петдесетническото движение оставало сектантско и официално установените деноминации навсякъде го посрещали с враждебност. По-късно обаче говоренето на езици постепенно започнало да се появява в самите тези деноминации. Отначало това се пазело в тайна, докато през 1960 година един свещеник от Епископалната църква в района на Лос Анджелис не обявил публично, че е получил „кръщение със Светия Дух“ и че говори на езици. След известна първоначална враждебност „харизматичното възраждане“ спечелило официалното или неофициалното одобрение на всички главни деноминации и бързо се разпространило както в Америка, така и в чужбина. Дори някога непреклонната и недостъпна Римокатолическа църква в края на шейсетте години била увлечена с ентусиазъм в това движение. Римокатолическите епископи в Америка признали движението през 1969 година. По това време в него били увлечени няколко хиляди римокатолици, а днес те са стотици хиляди. Последователите на движението се събират периодично на местни и национални „харизматични“ конференции, чиито участници понякога наброяват десетки хиляди. Римокатолическите страни в Европа също с ентусиазъм стават „харизматични“, за което свидетелства проведената през лятото на 1978 година в Ирландия „харизматична“ конференция, на която присъствали хиляди ирландски свещеници. Малко преди смъртта си папа Павел VI се срещнал с делегация на „харизматици“ и заявил, че той също е петдесетник.Каква може да бъде причината за такъв впечатляващ успех на „християнското“ възраждане в привидно „постхристиянския“ свят? Несъмнено отговорът на този въпрос се основава на два фактора: първо – възприемчивата почва, която представляват онези милиони „християни“, чувстващи, че религията им е суха, прекалено рационална, повърхностна, лишена от плам и сила; и второ – силата на „духа“, който очевидно стои зад феномена и е способен при определени условия да поражда множество разнообразни „харизматични“ явления, включително изцеления, говорене на езици, пророчества и тълкувания. В основата на всичко това лежи един изумителен опит, който се нарича „кръщение на (в, със) Светия Дух“.

Но какво точно е този „дух“? Знаменателно е, че този въпрос се задава рядко, ако изобщо някога се обсъжда от последователите на „харизматичното възраждане“. Техният „кръщелен“ опит е толкова силен и е предшестван от такава въздействаща подготовка под формата на съсредоточена молитва и очакване, че в умовете им никога не възниква съмнение относно приемането на Светия Дух. Те са сигурни, че феноменът, който преживяват, е точно този, който е описан в Деяния на св. апостоли. Освен това самата психологическа атмосфера на движението често е толкова пристрастна и напрегната, че таенето на всякакво съмнение спрямо него се разглежда като хула срещу Светия Дух. От стотиците книги, които вече са се появили за движението, само няколко изразяват известно, макар и слабо съмнение относно духовната му стойност.

За да получим по-добра представа за отличителните характеристики на „харизматичното възраждане“, нека изследваме някои от свидетелствата и практиките на участниците в него, оценявайки ги според нормите на св. православие. Тези свидетелства освен няколко определени изключения, са взети от апологетични книги, чиито автори са благосклонни към движението или от списания, публикуващи само материали, които подкрепят позицията му. По-нататък ще употребяваме в минимална степен петдесетнически извори, като ще се ограничим главно до свидетелствата на протестантските, римокатолическите и православните участници в съвременото „харизматично възраждане“.

2.“Икуменическият“ дух на „харизматичното възраждане“

Преди да цитираме съответните свидетелства, трябва да отбележим характерния признак, лежащ в основата на движението, който рядко се споменава от харизматичните автори. Това е удивителната многобройност и разнообразност на петдесетническите секти, всяка със своите доктринални особености, а много от тях нямат никакви братски отношения с останалите. Известни са различни „Асамблеи на Бога“, „Божии църкви“, „Петдесетнически“ и „Светийски“ общности, групи на „Пълното Евангелие“ и така нататък, като повечето също се подразделят на по-малки секти. Първото, което човек би казал за „духа“, вдъхновяващ подобна анархия, е, че той със сигурност на е дух на единство и е в пълен контраст с духа на апостолската Църква от I век, връщане към която проповядва това движение. Въпреки това сред деноминациите участващи в „харизматичното възраждане“ през последното десетилетие се говори много за „единството“, което „духът“ внушава. Но какво единство е това? Истинското единство на Църквата, което православните християни от първото и от двадесетото столетие познават еднакво добре, или псевдоединството на икуменическото движение, което отрича самото съществуване на Христовата Църква?На този въпрос напълно недвусмислено отговаря може би водещият „пророк“ на петдесетничеството през XX век – Дейвид дю Плеси. Последните двадесет години той активно разпространява вестта за „кръщението на Светия Дух“ сред деноминациите, участващи в Световния съвет на църквите, по поръка на един „глас“, който му наредил да върши това през 1951 година. „Петдесетническото възраждане в църквите набира сила и скорост. Най-забележителното е, че това възраждане се открива в така наречените либерални общности, много по-рядко се среща в евангелските и съвсем не е засегнало протестантите-фундаменталисти. Последните са най-явните врагове на нашето славно възраждане, защото то се наблюдава в петдесетническото движение и защото именно в модернистките движения на Световния съвет ние намираме най-мощните проявления на Духа“ (Du Plessis, page 28[2]). В Римокатолическата църква „харизматичното възраждане“ също възниква именно в „либералните“ кръгове и един от неговите резултати е, че вдъхновява още повече техния икуменизъм и литургичните им експерименти („китарни меси“ и други подобни). В същото време римокатолиците-традиционалисти са настроени против това движение също както протестантите-фундаменталисти. Без съмнение ориентацията на „харизматичното възраждане“ е икуменическа. „Харизматическият“ лутерански пастор Кларенс Финсаас пише: „Мнозина са учудени, че Светия Дух може да действа също и в различните традиции на историческата Църква… независимо от това дали църковното учение се основава на калвинизма или арминианизма. Това няма значение и така се доказва, че Бог е над нашите вярвания и че нито едно вероизповедание не притежава монопол върху Него“ (Christenson, page 99). Един епископален пастор, говорейки за „харизматичното възраждане“, отбелязва, че „в икуменически план то води до забележително възсъединяване на християни от различни традиции, предимно на местно църковно ниво“ (Harper, page 17). Калифорнийското „харизматично“ периодично издание Междуцърковно обновление (Inter-Church Renewal) изобилства с примери за „единство“ като този например: „Тъмнината на вековете е разпръсната и ето че римокатолическа монахиня и протестант могат да се обичат един друг с невиждана, нова по характер любов“, което доказва, че „старите деноминационни бариери се разпадат. Повърхностните доктринални различия се отхвърлят встрани, за да могат вярващите да достигнат до единството на Светия Дух.“ Православният свещеник отец Евсевий Стефану вярва, че „това изливане на Светия Дух преодолява границите на деноминациите… Божият Дух действа… както вътре, така и извън Православната църква“ (Logos, Jan., 1972, page 12).

Тук православният християнин, който внимателно „изпитва духовете“, се оказва на позната, засята с обичайните икуменически клишета почва. Трябва да отбележим, преди всичко, че това ново „изливане на Свeтия Дух“ също както и самото икуменическо движение възникват извън Православната църква. Няколкото православни енории, които го възприемат сега явно следват една временна мода, зародила се извън границите на Христовата Църква.Но на какво могат да научат православните християни тези, които са извън Църквата на Христа? Разбира се (нито един съвестен православен човек няма да отрече), православните християни понякога могат да бъдат засрамени от ревността и усърдието на някои римокатолици или протестанти за ходене на църква, мисионерска дейност, обща молитва, четене на Свещеното Писание и прочее. Ревностните неправославни вярващи могат да засрамят православните, въпреки грешките в своите вярвания, когато полагат повече усилия да угодят на Бога, отколкото много православни на които е дадена цялата пълнота на апостолското християнство. Православните ще постъпят добре, ако се поучат от тях и се събудят, за да открият духовните богатства в своята собствена Църква, които пропускат да забележат заради духовната си леност или лоши навици. Всичко това се отнася към човешката страна на вярата, към човешките усилия, които се прилагат в религиозните дейности независимо от това дали вярването е правилно, или погрешно.

„Харизматичното“ движение обаче претендира за непосредствена връзка с Бога, за това, че е открило начин за приемане на Светия Дух и за изливането на Божията благодат. Но нали Господ Иисус Христос е основал именно Църквата като средство за изпращане на благодатта към хората? Трябва ли да повярваме, че съществува някакво „ново откровение“, което в наши дни ще замени Църквата, уж способно да предава благодатта извън нея? Да приемем ли, че благодатта се дава на всяка група вярващи по някакъв начин в Христа, без тези хора да знаят или да са пристъпвали към основаните от Него тайнства и без да имат връзка с апостолите и техните приемници, на които Той е заповядал да извършват тайнствата? Не: също толкова сигурно е днес, както е било и през I век, че даровете на Светия Дух не се разкриват в тези, извън Църквата. Великият православен отец на XIX век епископ Теофан Затворник пише, че дарът на Светия Дух се дава „изключително чрез тайнството Миропомазване, което е било установено от апостолите вместо ръкополагането (форма на тайнството известна ни от Деянията на св. апостоли)“. „Всички ние – които сме били кръстени и миропомазани – имаме дара на Светия Дух… макар Той да не действа във всеки от нас.“ Православната църква дава възможност да направим този дар действен и „не съществува друг начин“… „Без тайнството на Миропомазването, както по-рано без възлагането на ръце от апостолите, Светия Дух не идва и никога няма да дойде[3]„.

С други думи, ориентацията на „харизматичното възраждане“ може да се определи като форма на един нов и по-малко повърхностен – „духовен“ икуменизъм: всеки християнин се „обновява“ в своята собствена традиция и в същото време по странен начин се обединява (тъй като изпитва същото преживяване) с други също „обновени“ в техните собствени, съдържащи различни нива на ереси и неблагочестие, традиции! Този релативизъм води също до допускането на съвършено нови религиозни практики, като в случая, когато православен свещеник разрешава на мирянин да „положи ръце“ върху него пред царските двери (Logos, Apr., 1972, с. 4). И като логичен завършек на всичко това идва свръхикуменическата представа на водещия петдесетнически „пророк“, според когото мнозина петдесетници „са започнали да визуализират възможността движението да стане Църква Христова в края на времената. Но за последните десет години ситуацията напълно се е променила. Много от моите братя са уверени, че Господ Иисус Христос, главата на Църквата, ще излее Своя Дух над всяка плът и че историческите църкви ще бъдат възродени или обновени, за да бъдат накрая в това обновление обединени от Светия Дух“ (Du Plessis, page 33). Ясно е, че в „харизматичното възраждане“ няма място за тези, които вярват, че Православната църква е Църквата Христова. Не е чудно, че според признанията на някои православни петдесетници, в началото те „изпитвали съмнения в православността“ на това движение (Logos, Apr., 1972, page 9).Но нека сега погледнем отвъд икуменическите теории и практики на петдесетничеството към това, което наистина вдъхновява и дава сили на „харизматичното възраждане“: реалното проявление на силата на „духа“.

3.Говорене на езици“

Ако внимателно се запознаем с написаното за „харизматичното възраждане“, ще видим, че това движение твърде много напомня сектантските движения от миналото. Характерното за тях е основаването им предимно и дори изцяло на произволни части от вероучението или обреда. Единственото отличие е в това, че сега ударението се поставя на един фрагмент, който никой от сектантите в миналото не е издигал като централен: говоренето на езици.

Съгласно учението на много петдесетнически секти „кръщението на вярващите в Светия Дух се засвидетелства от първоначалния физически знак на говорене с други езици“ (Sherrill, page 79). Това не е само първият знак за встъпване в петдесетническа секта или подобна ориентация. Съгласно най-изявените им авторитети тази практика трябва да продължи, в противен случай „духът” може да бъде загубен. Дейвид Дю Плеси пише: „Практиката на молене с езици трябва да продължи и да се усилва в живота на кръстените в Духа, иначе те могат да открият, че проявленията на Духа са станали редки или съвсем са спрели“ (Du Plessis, page 89). Мнозина свидетелстват, както прави това и един протестант, че езиците „са станали съществен съпровод на молитвения живот“ (Lillie, page 50). По този въпрос в една римокатолическа книга по-предпазливо е казано, че от „даровете на Светия Дух“ езиците „често, макар и невинаги, се получават първи. За мнозина това е един праг, през който човек влиза в царството на даровете и плодовете на Светия Дух“ (Ranaghan, page 19).

Тук вече може да се забележи прекаленото изтъкване, което разбира се липсва в Новия Завет. В него говоренето на езици безспорно има второстепенно значение и служи като знак за слизането на Светия Дух в деня Петдесетница (Деяния апостолски, втора глава) и в други два случая (Деяния апостолски, десета и деветнадесета глави). След първи или може би втори век подобно явление не е документирано в нито един православен извор. Няма свидетелства такъв дар да се е проявявал дори сред великите отци от Египетската пустиня, които били толкова изпълнени с Духа Божи, че извършвали редица удивителни чудеса, включително възкресяване на мъртви. Православното отношение към истинското говорене на езици може да бъде обощено в думите на блажени Августин (Омилия по Иоан VI, 10): „В най-ранните времена Светия Дух се е изливал над онези, които вярвали и те говорели с езици, които не са изучавали, тъй като Духът влагал думите им. Това било знамение, приспособено към времето. Подходящо било свидетелството за Светия Дух да се изрази на различни езици за да покаже, че Евангелието ще се проповядва на всички народи по цялата земя. Това се е случило, за да се даде знак и после е отминало.“ И сякаш в отговор на съвременните петдесетници, които по странен начин придават на това явление особено значение, Августин продължава: „Да очакваме ли сега, че тези, над които се възложат ръце, ще говорят на езици? Или когато възложим ръце върху тези деца чакаме ли да видим дали те ще говорят с езици? И когато видим, че не говорят с езици, ще бъде ли някой от вас толкова лош по сърце, че да каже: Тези не са получили Светия Дух?“За да оправдаят използването на езици, съвременните петдесетници цитират преди всичко Първото послание на св. апостол Павел до Коринтяните (12-14 гл.). Но св. апостол Павел пише този пасаж именно защото „езици“ са станали извор на безредие в коринтската църква и макар, че не ги забранява, той категорично омаловажава тяхната значимост. Ето защо написаното от апостол Павел е далеч от насърчаване на каквото и да е съвременно възраждане на „дара за езици“. Напротив, той не го препоръчва, особено след като е ясно (както признават самите петдесетници), че освен Светия Дух има и други извори за говорене на езици! Като православни християни ние вече знаем, че говоренето на езици като истински дар на Светия Дух не може да се появи сред тези, които са извън Христовата Църква. Нека обаче разгледаме по-отблизо този съвременен феномен, за да разберем дали той не притежава характеристики, които биха могли да разкрият неговия произход?

Ако преувеличената от съвременните петдесетници важност на „езиците“ вече е предизвикала у нас подозрение, то запознаването с обстоятелствата, при които се проявяват „езиците“, би трябвало окончателно да ни отвори очите.

За разлика от истинските дарове на Светия Дух, които се дават свободно и спонтанно, без човешка намеса, съвременното говорене на езици може да бъде причинено напълно предсказуемо с помощта на редовно прилагана техника. Тя представлява съсредоточена групова „молитва“ в съпровод на протестантски химни, които имат силата на психологическо внушение („Той идва! Той идва!“). „Молитвата“ достига кулминационната си точка във „възлагането на ръце“ и понякога включва такива чисто физически техники като многократно повтаряне на дадена фраза (Koch, с. 24) или просто издаване на звуци с уста.

По повод говоренето на езици един човек признава, че както много други „в усилието си да започне молитвата на езици често издава с уста безсмислени срички“ (Sherrill, с. 127). Подобни усилия съвсем не се оспорват и дори биват насърчавани от петдесетниците. „Издаването на звуци с уста не е ‘говорене на езици’, но то може да бъде един честен акт на вяра, който Светият Дух ще възнагради, като даде на този човек силата да говори на друг език“ (Harper, с. 11).Друг протестантски пастор казва: „Първоначалната преграда за говоренето на езици, струва ми се, е просто осъзнаването, че ти трябва ‘да проговориш веднага’… Първите срички и думи могат да звучат странно за твоя слух. Те могат да бъдат придружени от заекване и да са неразбираеми. Може да решите, че просто си измисляте. Но когато продължите да говорите с вяра… Духът ще оформи за вас език на молитва и похвала“ (Christenson, с. 130). Един иезуитски „богослов“ разказва как прилага на практика този съвет: „След закуска почувствах почти физическо притегляне към параклиса, където сядах за молитва. Следвайки описанието на Джим за неговото собствено приемане на дара за езици, аз започнах да си казвам тихо ‘ла, ла, ла, ла’. За мое огромно учудване последва бързо движение на езика и устните, съпроводено от силно чувство за вътрешна молитва“ (Gelpi, c. 1).Възможно ли е някой сериозен православен християнин да обърка тези опасни психични игри с даровете на Светия Дух? Тук просто няма нищо християнско, нищо духовно. Това е сферата, по-скоро на психическите механизми, които могат да бъдат приведени в действие чрез способите на определени психологически или физически техники и „говоренето на езици“, изглежда, заема ключова роля като един вид „спусък“ в тази сфера. Във всеки случай това със сигурност няма нищо общо с духовния дар, засвидетелстван в Новия Завет. Много по-близко до харизматичното „говорене на езици“ е „говоренето“, практикувано в примитивните религии, където шаманите или знахарите използват съответна техника за изпадане в транс и след това изпращат или получават послание от „бога“ на език, който не са изучавали[4]. В следващите страници ние ще се срещнем с такива странни „харизматични“ преживявания, че сравнението с шаманизма няма да изглежда никак пресилено, особено ако вземем предвид, че примитивният шаманизъм не е нищо друго освен частен израз на един „религиозен“ феномен, който съвсем не е чужд на съвременния Запад. Този феномен, който всъщност играе знаменателна роля в живота на някои съвремени „християни“, е медиумизмът.

4.“Християнският“ медиумизъм

Немският лутерански пастор д-р Курт Кох е автор на едно прецизно и обективно изследване на „говоренето на езици“ (Борбата на езиците). След като изследвал стотици примери на този „дар“ от последните няколко години, той стигнал до заключението въз основа на Свещеното Писание, че само четири случая могат да бъдат оприличени на описания в Деянията на св. апостоли дар, но дори и за тях не бил сигурен. Православният християнин, който се опира на цялата светоотеческа традиция в Христовата Църква би бил по-строг в своята присъда. Освен няколкото възможни положителни примери обаче д-р Кох открива редица случаи на несъмнено демонично обсебване – „говоренето на езици“ всъщност е един присъщ на обладаните от зъл дух „дар“. Но ние откриваме ключа към цялото движение във финалните изводи на д-р Кох. Той заключава, че движението на „езиците“ изобщо не може да се нарече „възраждане“. В основата му е не покаянието или признаването на греха, а търсенето на сила и преживявания. Феноменът на езиците не е описаният в Деяния на св. апостоли дар, нито е (в повечето случаи) действително демонично обсебване. „Все повече и повече става ясно, че вероятно над деветдесет и пет процента от цялото движение на езиците е медиумично по характер“ (Koch, с. 35).

Какво е „медиумът“? Това е човек с известна психическа сензитивност, която му дава възможност да бъде проводник или средство за проявата на невидими сили или същества. При това, както подчертава оптинският старец Амвросий[5], там, където са замесени реално осезаеми същества, почти винаги става дума за паднали духове, а не за „духове на починали“, както си въобразяват спиритистите. Почти всички нехристиянски религии използват широко медиумични способности, като ясновидство, хипноза, „чудесно изцерение“, появяване и изчезване на предмети, както и преместване на предмети от едно място на друго и така нататък.

Трябва да се отбележи, че подобни дарове са владеели също и православни светци, но има огромна разлика между истинския християнски дар и неговата медиумична имитация. Истинският християнски дар на лечение например се дава от Бога директно в отговор на усърдна молитва и особено при молитва на човек, който е особено угоден на Бога, праведник или светец (Иаков 5:16), и също чрез докосване с вяра до предмети, осветени от Бога (осветена вода, мощи на светци и други; вж. Деяния апостолски 19:12; 2 Царства 13:21). Но медиумичното лечителство като всеки друг медиумичен дар се извършва чрез способите на определена техника и психично състояние, които могат да се развият и прилагат в употреба чрез практика и които нямат каквато и да било връзка нито със светостта, нито с дейността на Бога. Медиумичната способност може да бъде придобита по наследство или да бъде възприета при контакт с някой, който притежава този дар, или дори чрез четене на окултна литература[6].

Много медиуми твърдят, че техните сили изобщо не са свръхестествени, а са част от природата, за която се знае твърде малко. До известна степен това е истина; но също така е вярно, че сферата, от която идват тези дарове, е сфера на падналите духове. Последните не се колебаят да използват възможността, предоставена им от навлизащите в тази област хора, за да ги въвлекат в своите мрежи и дарявайки ги със своите демонични сили и прояви, да разрушат душите им. Каквото и да е обяснението на различните медиумични явления, Бог в Своето Откровение към човечеството строго забранява всякакъв контакт с тази окултна сфера: не бива да се намира у тебе… предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Γоспода (Второзаконие 18:10-12; вж. също Левит 20:6).На практика е невъзможно да се съчетае медиумизмът с истинското християнство. Желанието за медиумично преживяване е несъвместимо с основния християнския стремеж за спасение на душата. Разбира се, не може да се каже, че няма „християни“, въвлечени в медиумизма, често несъзнателно (както ще видим), но можем да кажем, че те не са истински християни, че тяхното християнство е само едно „ново християнство“, такова, за каквото говори Николай Бердяев и което ще бъде дискутирано отново по-долу. Дори от своята протестантска изходна позиция д-р Кох прави една сериозна забележка, като отбелязва:“Религиозният живот на човека не се накърнява от окултизма или спиритизма. Спиритизмът до голяма степен е ‘религиозно’ движение. Дяволът не отнема нашата ‘религиозност’… [Но] има огромна разлика между това да бъдеш религиозен и да бъдеш роден отново чрез Духа Божи. За съжаление в нашите християнски деноминации има повече ‘религиозни’ хора, отколкото истински християни[7]„.

Най-добре познатата форма на медиумизъм в съвременния Запад е спиритическият сеанс, където контакт се осъществява с определени сили, предизвикващи видими резултати, като почуквания, гласове, автоматично писане или говорене на непознати езици, преместване на обекти и появяване на ръце и „човешки“ фигури, които понякога могат да бъдат фотографирани. Тези резултати се предизвикват с помощта на определени положения на тялото и техники от страна на присъстващите. Ще се спрем на тях, цитирайки един от стандартните наръчници по въпроса[8].

1.Пасивност:“Активността на духа е зависима от степента на пасивност или покорство, които той намира в екстрасенса или медиума“. „Медиумизмът… посредством усърдни занимания може да бъде овладян от всеки, който съзнателно предостави тялото си, своята свободна воля, своите сетивни и интелектуални способности на един проникващ в него и ръководещ го дух“.

2.Солидарност във вярата: Всички присъстващи трябва „мислено да симпатизират на медиума, за да го поддържат“. Спиритичните явления се улесняват при определено съчувствие, което следва от хармонията на идеите, възгледите и чувствата, съществуващи между участниците и медиума. Когато в членовете на ‘кръга’ липсват симпатия, хармония и пасивността на волята, сеансът излиза несполучлив. Също така „голямо значение има броят на участниците. Ако са повече, резултатът се постига по-трудно, защото те забавят или пречат на толкова необходимата за успеха хармония“.

3.Магнетичен кръг: Всички присъстващи „се хващат за ръце, образувайки по този начин така наречения магнетичен кръг. Чрез тази затворена верига всеки участник влива своята част от енергията, която сумарно се получава от медиума“. „Магнетичният кръг“ обаче е необходим само на по-слабо развитите медиуми. Госпожа Блаватска, основателката на съвременната „теософия“, която сама е била медиум, се присмивала на недодяланите техники на спиритизма след срещите си с много по-силни медиуми на Изток (в тази категория влиза и факирът, описан в трета глава).

4.Атмосфера: „Необходимата спиритическа атмосфера се създава чрез прилагането на изкуствени методи, като пеене на химни, слушане на тиха музика и дори, молитва.“Със сигурност може да се каже, че спиритическият сеанс е една груба форма на медиумизма. Това е причината техниките му да бъдат явни и да се стига до ефективни резултати само в редки случаи. Има и по-фини форми, някои от които се разпространяват под името „християнски“. За да разбере това, човек има нужда само от един поглед към техниките на „целителя с вяра“ Орал Робъртс (който, преди да се присъедини към Методистката църква, е бил пастор в сектата „Свята Петдесетница“). Робъртс извършва „чудесни“ изцеления с помощта на „магнетичен кръг“, съставен от хора, притежаващи нужната солидарност, пасивност и хармония на „вярата“. Всички те полагат ръце върху телевизора, докато той е на екрана; изцеленията могат да бъдат осъществени дори чрез изпиване на чаша вода, стояла върху телевизора по време на сеанса и по този начин абсорбирала действащия поток от медиумични сили. Но подобни изцеления, както и тези, предизвиквани от спиритизма и магията, могат да имат тежки психологически последици, а да не говорим за духовните разстройства[9].

В тази област човек трябва да бъде много внимателен, защото дяволът постоянно имитира делата на Бога и много хора с медиумични способности продължават да мислят, че са християни и че даровете им идват от Светия Дух. Но можем ли да кажем, че „харизматичното възраждане“ всъщност е, както казват някои, форма на медиумизма?

Когато към „харизматичното възраждане“ приложим обичайните тестове, ще останем поразени преди всичко от факта, че необходимите условия за спиритическия сеанс, описани по-горе, неизменно присъстват при „харизматичните“ молитвени събрания. В същото време нито една от тези характеристики не може да се забележи под същата форма или степен в истинското християнско богослужение на Православната църква.

1.Пасивността на спиритическия сеанс съответства на това, което „харизматичните“ писатели наричат „един вид отпускане… което е нещо повече от обикновено подчиняване на съзнанието чрез волеви акт; става дума за огромната скрита област на човешкия несъзнателен живот… Това означава да предоставиш цялото си същество – тялото, разума и дори езика си – в пълно владение на Духа Божи… При такива хора бариерите са свалени и Бог могъщо снизхожда и пронизва цялото им същество“ (Williams, pp. 62-63; курсив в оригинала). Подобен „духовен“ начин на мислене е чужд на християнството. Това по-скоро е начинът на мислене при Дзен будизма, „източния“ мистицизъм, хипнозата и спиритизма. Такава преувеличена пасивност е абсолютно несвойствена на православната духовност и представлява само открита покана към измамните духове да действат. Един благосклонен наблюдател отбелязва, че на петдесетническите събрания хората, които говорят на езици или ги тълкуват, „изглеждат изцяло изпаднали в транс“ (Sherrill, с. 87). Тази пасивност дотолкова е завладяла някои „харизматични“ общности, че те напълно са се отказали от църковната организация и от всякакъв ред в богослужението, като вършат всичко така, както „духът“ им заповяда.

2.Съществува известна солидарност във вярата, но за разлика от единодушната вяра и надежда за спасение на християните, тук виждаме особено единодушие в желанието и очакването на „харизматичния“ феномен. Това се отнася до всички „харизматични“ молитвени събрания. Но за преживяването на „кръщение със Светия Дух“ е необходима много по-силно изразена солидарност. Обикновено то се извършва в отделна малка стая, в присъствието само на неколцина, вече запознати с този опит. Присъствието дори на един човек, който има отрицателно отношение към предстоящото, често е достатъчна причина „кръщението“ да не се състои (както съмненията и молитвата на православния свещеник в описания по-горе случай са били достатъчни, за да прекъснат внушителната илюзия, предизвикана от цейлонския факир)

3.Спиритическият магнетичен кръг съответства на петдесетническото „възлагане на ръце“, което винаги се извършва от онези, които сами вече са преживели „кръщението“ с говорене на езици и които служат по думите на самите петдесетници като „канали на Светия Дух“ (Williams, с. 64). Това определение се използва и от спиритистите по отношение на медиумите.

4.“Харизматичната“, както и спиритическата атмосфера се създават с помощта на химни, молитви, а често и с ръкопляскане. Всички тези средства предизвикват „ефект на усилващо се вълнение и опиянение“ (Sherrill, с. 23).

Разбира се, някой може да възрази, че всички тези сходства между медиумизма и петдесетничеството са само съвпадение. И наистина, за да докажем, че „харизматичното възраждане“ действително е медиумично явление, нека определим характера на „духа“, който комуникира чрез петдесетническите „канали“. Множеството свидетелства на хората, които са изпитали неговото въздействие и които вярват, че това е Светия Дух, ясно разкриват неговата истинска природа. Ето някои от тези свидетелства: Трупата се приближи по-близо до мен. С телата си присъстващите сякаш оформиха фуния, която обхващаше потока на пулсиращия в стаята Дух. Аз стоях в центъра на тази фуния и Духът се вливаше в мен“ (Sherrill, с. 122). „Когато човек влиза в стая, в която се провеждат“ молитвени събрания на римокатолици-петдесетници, той „може да бъде повален на земята от силното усещане за Божието присъствие“ (Ranaghan, с. 79). (Нека читателят сравни това свидетелство с описанието на „вибриращата“ атмосфера при някои езически и индуистки обреди; вж. по-горе глава II.) Ето какво разказва друг човек за своя „кръщелен“ опит: „Започнах да чувствам, че Господ е в стаята и че се доближава до мен. Не можех да Го видя, но усещах как нещо ме притиска назад и сякаш плавно се носех към пода…“ (Logos Journal, November-December 1971, page 47). По-нататък при разглеждането на физическите елементи, съпровождащи „харизматичните“ преживявания, ще бъдат посочени и други подобни свидетелства. Този „пулсиращ“, „чувстващ се“ и „притискащ“ дух, който се „приближава“ и „излива“, изглежда, че потвърждава медиумичния характер на „харизматичното“ движение. Във всеки случай е ясно, че действията на Светия Дух никога не биха могли да бъдат описани по подобен начин!

Нека сега припомним една странна характеристика на „харизматичното“ говорене на езици, за която вече стана дума, а именно, че говоренето на езици се разглежда не само като начален и еднократен признак за „кръщение със Светия Дух“. Напротив, предполага се, че говоренето на езици трябва да продължи (както насаме, така и публично) и да се превърне в „съществен съпровождащ елемент“ на религиозния живот. В противен случай „даровете на Духа“ могат да бъдат загубени. Ето какво казва един презвитериански автор „харизматик“ за специфичната функция на тази практика при „подготовката“ на „харизматичните“ събрания: „Често се случва… няколко души да прекарват времето преди началото на събранието, молейки се в Духа [тоест на езици]. По този начин неимоверно нараства чувството им за Божието присъствие и сила, което след това се предава на събранието“. По-нататък авторът продължава така: „Ние разбираме, че тихата молитва в Духа по време на събранието помага да се поддържа чувството за Божието присъствие…“ защото „, след като човек свикне да се моли на езици гласно… скоро той придобива способността да предава волята на Духа посредством дишането, гласните струни и езика. Така молитвата става по-дълбока и съкровена“ (Williams, page 31). Нека припомним също, че говоренето на езици може да бъде провокирано от такива изкуствени средства като „издаване на звуци с уста“. Следователно можем да направим неизбежното заключение, че „харизматичното“ говорене на езици изобщо не е „дар“, а техника. Самата тя се овладява чрез други техники и на свой ред осигурява още „дарове на Духа“, ако човек продължава да я практикува и развива. Не е ли това ключът към разгадаването на главното действително постижение на съвременното петдесетническо движение, а именно, че то е открило някаква нова медиумична техника, даваща възможност за достигане и запазване на психическо състояние, при което чудесните „дарове“ стават лесно достъпни? Ако това е така, то „харизматичното“ определение за „възлагането на ръце“ като „просто служение на едно или повече лица за проводници на Светия Дух, към други лица, все още неблагословени“, при което „е важно служещите сами да са изпитали действието на Светия Дух“ (Williams, page 64) точно описва предаването на медиумичния дар от тези, които вече го притежават, тоест сами са медиуми. По този начин „кръщението със Светия Дух“ става медиумично посвещение.И наистина, ако „харизматичното възраждане“ е всъщност медиумично движение, тогава неяснотите при разглеждането му като християнско движение, се изясняват. „Харизматичното възраждане“ е възникнало в Америка, която петдесет години преди това е родила спиритизма при идентична психологическа обстановка – мъртъв, рационализиран протестантизъм, внезапно завладян от действително преживяване на невидима „сила“, която не може да бъде обяснена рационално или научно. Движението се е разпространило най-успешно в онези страни, които вече са притежавали солидната предистория на спиритизма или медиумизма – преди всичко в Америка и Англия, а след това в Бразилия, Япония, Филипините и черна Африка. За повече от хиляда и шестстотин години след времето на св. апостол Павел едва ли може да се открие пример за „говорене на езици“ в какъвто и да е, макар и номинално християнски контекст. Дори и да се намери, той се оказва изолирано и краткотрайно, истерично явление. Такова е било положението до появата през XX век на петдесетническото движение. Това се потвърждава и от учените, занимаващи се с историята на религиозния „ентусиазъм[10]„. Освен това подобен „дар“ са притежавали редица шамани и знахари от примитивните религии, а също така съвременните медиуми спиритисти и бесноватите. „Пророчествата“ и „тълкуванията“, които могат да се чуят на „харизматичните“ събрания, както ще видим, са странно мъгляви и стереотипни по отношение начина на изразяване и не носят специфичното християнско или пророческо съдържание. Учението се подчинява на практиката и както „харизматичните“ ентусиасти често повтарят, девиз на двете движения може да бъде: „Това действа“. Ето същия капан, в който индуизмът, както видяхме по-горе, улавя своите жертви. Едва ли може да има някакво съмнение, че „харизматичното възраждане“, доколкото може да се съди по явленията, свързани с него, повече си прилича със спиритизма и общо казано с всяка нехристиянска религия, отколкото с православното християнство. И ние ще приведем още много примери, доказващи правотата на това твърдение.

Досега с изключение изявленията на доктор Кох, ние цитирахме свидетелства, направени само от поклонници на „харизматичното възраждане“ относно това как те разбират действията на Светия Дух. Нека представим и свидетелствата на няколко души, които са напуснали или въобще са отказали да се присъединят към „харизматичното“ движение, след като са осъзнали, че „духът“, който го оживява, не е Светия Дух.

1.“Един млад човек от Лийсистър (Англия) разказа следното: той и негов приятел от няколко години били вярващи. Веднъж се случило така, че ги поканили да посетят събрание на група, практикуваща говоренето на езици. Атмосферата на срещата ги завладяла и скоро те започнали да се молят за получаване на нова благодат и за кръщение със Светия Дух. След напрегната молитва и двамата почувствали, че ги облива някаква топлина и че са обхванати от силно вълнение. В продължение на няколко седмици те се отдали на новото опияняващо преживяване, но постепенно тези чувства стихнали.

Човекът, който ми разказа това, призна, че тогава изобщо бил загубил всякакво желание да чете Библията и да се моли. Но той анализирал своя опит в светлината на Свещеното Писание и разбрал, че преживяното не е от Бога. Покаял се и го отхвърлил… А неговият приятел напротив, продължил заниманията с ‘езиците’ и това го погубило. Днес той дори не обсъжда въпроса за това как трябва да живее като християнин“ (Koch, с. 28).

2.Ето какво разказват двама протестантски пастори, посетили „харизматично“ молитвено събрание в презвитерианската църква на Холивуд: „Двамата предварително се уговорихме щом първият човек започне да говори на езици да се молим приблизително така: ‘Господи, ако този дар е от Теб, благослови този брат, но ако не е от Теб, тогава го възпри и нека никой друг не се моли на езици в наше присъствие…’ Един млад човек откри събранието с кратко хваление, след което всеки можеше да се моли. Някаква жена започна да се моли свободно на друг език, като говореше без всякакво заекване или колебание. Тълкуване на думите ѝ не бе дадено. Преподобният Б. и аз започнахме тихо да се молим, така както се бяхме разбрали по-рано. Какво се случи след това? Никой друг не проговори на езици, въпреки че на тези срещи обикновено всички, освен ръководителя се молят на непознати езици“ (Koch, с. 15).

Забележете, че този феномен не се проявява при отсъствие на медиумичната солидарност във вярата.

3.“В Сан Диего (Калифорния) една жена дойде при мен за съвет. Тя ми разказа за едно кошмарно преживяване, което имала по време на съвместната си мисионерска работа с един привърженик на говоренето на езици. Посещавала ‘харизматичните’ събрания, на които я убеждавали в необходимостта от дара на езиците. Веднъж позволила върху нея да възложат ръце, за да получи кръщение със Светия Дух. Когато това станало, жената изгубила съзнание. След като се съвзела, тя усетила, че лежи на пода и че устата ѝ се отваря и затваря автоматично, без да изговаря думи. Ужасно се изплашила, а стоящите около нея последователи на познатия ѝ евангелист възклицавали: Ό, сестро, вие наистина прекрасно говорите на езици. Вече получихте Светия Дух’. Но жертвата на това така наречено кръщение със Светия Дух се излекувала. Тя никога повече не се върнала при говорещите на езици. Когато жената дойде при мен за съвет, все още страдаше от лошите последствия на това ‘духовно кръщение'“ (Koch, с. 26).4.Ето какво разказва една православна християнка от Калифорния за своята среща с „изпълнен от духа“ пастор, който споделял разбиранията на водещите римокатолически, протестантски и петдесетнически представители на „харизматичното възраждане“: „В продължение на пет часа той говореше на езици и пробваше всевъзможни хитрини (психологически, хипнотични и „възлагане на ръце“), за да накара присъстващите да получат „кръщение със Светия Дух“. Сцената беше наистина ужасна. Когато положи ръце върху главата на една наша приятелка, тя започна да издава гърлени звуци, да стене, да плаче и да крещи. Той явно остана доволен от това и ни каза, че тя страда за другите и ходатайства за тях. Когато ‘възложи ръце’ върху моята глава, аз имах предчувствие, че ще се случи нещо наистина зло. Неговите ‘езици’ се редуваха и с английски фрази: „ти имаш дар на пророчество, чувствам го“; „само отворѝ устните си и той ще се излее“; „ти пречиш на Светия Дух“. Слава Богу, че не отворих уста, но бях сигурна, че ако бях проговорила, някой друг щеше да „изтълкува“ казаното“ (В лична беседа).

5.Читателите на списание Православно слово навярно ще си спомнят описанието на „молитвеното бдение“, организирано от Сирийската Антиохийска архиепископия, по време на конгреса, проведен в Чикаго през месец август, 1970 година. В една драматична и емоционална атмосфера младите хора започнали да „свидетелстват“ как „духът“ ги движи. Някои от присъстващите по-късно разказали, че атмосферата била „мрачна и зловеща“, „задушаваща“, „тъмна и зла“. Само благодарение застъпничеството на св. Герман Аляскински, чиято икона се намирала в помещението, събранието било прекратено и атмосферата се разведрила (The Orthodox Word, 1970, № 45, page 196-199).

Известни са много други случаи, в които хората са губели интерес към молитвата, четенето на Свещеното Писание и към християнството като цяло. Един студент дори започнал да вярва, че „няма нужда повече от четене на Библията. Бог Отец Сам щял да му се яви и да говори с него“ (Coch, page 29).

Ние ще имаме повод да цитираме и свидетелствата на много хора, които не са открили нещо негативно или зло в своя „харизматичен“ опит, и ще анализираме смисъла на техните свидетелства. Но без да правим окончателни изводи за истинската природа на „духа“, който предизвиква „харизматичния“ феномен, въз основа на приведените свидетелства ние вече можем да се съгласим с доктор Кох: „Говоренето на език изразява едно състояние на делириум, чрез което демоничните сили се освобождават и демонстрират своите възможности“ (Coch, page 47). „Харизматичното“ движение е определено „делириумично“ в своето отдаване на един „дух“, който не е Свeтия Дух. Самото то не е демонично в смисъла, в който без съмнение са съвремените окултизъм и сатанизъм, но поради естеството си то е отворено за проявленията на явно демонични сили, което понякога е очевидно.

Много хора, които са участвали в „харизматическото възраждане“, са чели тази книга. Мнозина след това са излезли от движението, осъзнавайки, че духът, който са почувствали в „харизматичните“ феномени, не е Светия Дух. На участниците в „харизматичното“ движение обаче, които сега четат тази книга, ние бихме искали да кажем: Вие можете да чувствате, че вашите усещания в „харизматичното“ движение в голямата си част са били все пак нещо хубаво (дори ако понякога сте изпитвали съмнения относно това, което сте видели или почувствали); вие можете да се съмнявате, че в тях има нещо демонично. Като казваме, че „харизматичното“ движение се базира на медиумизма, ние не възнамеряваме да отричаме всички ваши преживявания, свързани с участието ви в него. Ако сте стигнали до покаяние за своите грехове, до осъзнаването, че Господ Иисус Христос е Спасител на човечеството, до искрена любов към Бога и ближния – всичко това е наистина хубаво и няма да ви напусне с излизането от „харизматичното“ движение. Но ако смятате, че вашият опит на „говорене на езици“ или „пророчество“ или каквото и да било друго „свръхестествено“, което сте почувствали, е от Бога – тогава тази книга е една покана към вас да откриете, че областта на истинския християнски духовен опит е много по-дълбока, отколкото досега сте смятали. Козните на дявола са много по-фини и неуловими, отколкото сте допускали. Способността на нашето паднало човешко естество да приема илюзията за истина и емоционалния конфорт за духовно преживяване е много по-голяма, отколкото сте могли да си представите. По-надолу в тази глава, ще се спрем на това в детайли.Относно природата на съвременните „езици“ не би могло да се даде прост отговор. Ние със сигурност знаем, че в петдесетничеството, точно както в спиритизма, двата елемента – заблудата и внушението играят немалка роля, особено ако се отчете и възможността за интензивно въздействие на атмосферата в харизматичната аудитория, която подпомага проявата на тези феномени. Така един от участниците в петдесетническото „Иисусово движение“ (Jesus Movement) свидетелства за своето говорене на езици като за емоционален взрив: „Аз бърборех някакъв набор от думи.“ Друг един простодушно признава: „Когато за пръв път станах християнин, ми казаха: трябва да правиш това и това. Аз започнах да се моля, за да постигна необходимото, и накрая стигнах дотам, че ги имитирах, за да си мислят, че и аз имам дара“ (Ortega, page 49). По този начин голяма част от предполагаемите „езици“ се оказват фалшификат или в най-добрия случай резултат на внушение в емоционално състояние, близко до истерията. Документирани са обаче случаи на петдесетници, говорещи на неизучаван преди език (Sherrill, page 90-95); известни са и много свидетелства за това, че те могат леко, уверено и спокойно, без каквато и да било истерия да влязат в състояние „говорене на езици“. Сходното явление „пеене на езици“ безусловно носи в себе си свръхестествен характер. В този случай „духът“ диктува не само думите, но и мелодията. Всички запяват едновременно, като общото впечатление е описвано като „едновременно страшно и изключително красиво“ (Sherrill, page 118), „невъобразимо, свръхчовешко“ (Williams,page 33). Затова очевидно психологическите или емоционални обяснения не са достатъчни, за да се обхване това съвременно явление. И ако то не е следствие от действието на Светия Дух – а това вече в най-висша степен е ясно, – то съвременото „говорене на езици“, доколкото е свръхестествено, може да бъде обяснено само като дар от някой друг дух.

За да идентифицираме по-прецизно този „дух“ и за да разберем още по-цялостно „харизматичното“ движение, не само в неговите видими прояви, но и неговата „духовност“, ние трябва да почерпим по-дълбоко от източниците на православната традиция. Преди всичко трябва да се спрем на едно от понятията в православната аскетическа традиция, за което вече стана дума в предишните глави (във връзка с властта, която индуизмът упражнява върху своите последователи). Това е понятието за прелест, или духовна заблуда.
_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Pat King, в Logos Journal, Sept.-Oct., 1971, p. 50. Това „международно харизматично списание“ не трябва да бъде бъркано със списанието The Logos на отец Евсевий Стефану.

[2]. В тази глава цитатите са снабдени с посочка само за автора и номера на страницата; пълни бибпиографски сведения са приведени в края на главата.

[3]. Bishop Theophan the Recluse, What is the Spiritual Life, Jordanville, N. Y., 1962, p. 247-248 (на руски език). Отец Евсевий Стефану (Logos, Jan., 1972, с. 13) се опитва да оправдае сегашното „приемане на Светия Дух“ извън Църквата, цитирайки разказа за дома на стотника Корнилий (Деяния апостолски, глава десета), който получил Светия Дух преди кръщението. Но различието между двата случая е принципно: получаването на Светия Дух от Корнилий и неговото семейство е било свидетелство за това, че те трябва да се присъединят към Църквата посредством кръщение, докато съвремените петдесетници чрез своя опит само утвърждават заблудата, че Църквата Христова не спасява никого.

[4]. Вж. Burdick, p. 66-67.

[5]. Быков В. П., Тихие приюты, М., 1913, с. 168-170.

[6]. Вж. Kurt Koch, Occult Bondage and Deliverance, Kregel Publications, Grand Rapids, Mich., 1970, p. 168-170.

[7]. Kurt Koch, Between Christ and Satan, Kregel Publications, 1962, p. 124. Тази книга и книгата на д-р Кох Occult Bondage убедително потвърждават, базирано на двадесетвековния опит на християнството, че фактически всички прояви на медиумизъм, магия, чародейство и така нататък са описани в Свещеното Писание и православните жития на светиите и че извор на всички е дяволът. Само по няколко въпроси православният читател трябва да коригира интерпретацията на д-р Кох.

[8]. Simon A. Blackmore, S. J., Spiritism Facts and Frauds, Benziger Bros., New York, 1924: Chapter IV, „Mediums“, pp. 89-105 passim.

[9]. За Орал Робъртс вж. Kurt Koch, Occult Bondage, cc. 52-55.

[10]. Вж. Ronald A. Knox, Enthusiasm, A Chapter in the History of Religion, Oxford (Galaxy Book), 1961, pp. 550-551.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) и негови книги. Източник – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4vi

Следва…

Иеромонах Серафим (Роуз)

3. Шестте вида срещи с НЛО

Д-р Хайник, който в сравнение с останалите сериозни учени най-детайлно е изследвал този въпрос, разделя за удобство НЛО-феномена на шест основни категории[9]. Първата, наричана от него „нощни светлини“, е най-често отбелязвана и най-малко странна от всички. Повечето подобни явления лесно се обясняват като небесни тела, метеорити и други, и не се възприемат като НЛО. Истински загадъчните „нощни светлини“ (тези, които остават „неидентифицирани“) изглеждат свързани с разумна дейност, но не могат да бъдат идентифицирани като обикновен самолет. Този вид явления често са забелязвани от много свидетели, включително полицаи, летци, авиодиспечери.

Втората категория НЛО са така наречените „дневни дискове“, чието поведение е сходно с това на „нощните светлини“. Това в действителност са „летящите чинии“ и почти всички от неидентифицираните обекти в тази категория представляват дискове, които по форма варират от кръгли до пурообразни. Те обикновено са метални на вид и според съобщенията са способни невероятно бързо да стартират или да спират на висока скорост. Тези дискове са високо маневрени (могат например внезапно да променят посоката на движение или да остават неподвижни). Всичко това е технически невъзможно за известните в наше време самолети и летателни тела. Съществуват множество документални снимки на подобни дискове, но нито една от тях не е достатъчно убедителна поради отдалечеността на обектите, а освен това са възможни и фалшификации. Също като „нощните светлини“ НЛО от тази категория са почти винаги напълно безшумни и често са забелязвани по два или повече едновременно.Третата категория е тази на „радарно-визуалните“ съобщения – това са радарни наблюдения, потвърдени от непосредствени визуални наблюдения (самият радар може да даде различни лъжливи изображения). Повечето от тези наблюдения са нощни, а най-добрите случаи включват паралелно наблюдение от самолети (понякога специално вдигнати във въздуха заради преследването на НЛО), които се движат на достатъчно близко разстояние; в такива случаи НЛО винаги маневрират по-бързо от самолета, понякога го преследват и най-накрая изчезват с невероятна скорост (до четири хиляди мили и повече в час). Понякога, както и в първите две категории, обектът се разделя на два или повече самостоятелни обекта; а понякога се случва и така, че обекти, ясно видими от летците във въздуха, не биват изобщо засичани от радарите. Наблюденията от тази категория, както и от първите две са с продължителност от броени минути до няколко часа.Множество случаи от първите три категории са добре документирани, с голям брой надеждни и независими свидетели. Въпреки това всеки отделен случай, както отбелязва д-р Хайник, може да е следствие от рядко необичайно стечение на обстоятелствата, а не от какъвто и да било нов и неизвестен дотогава феномен. Но когато се съберат много добре документирани и сходни помежду си показания, вероятността да става дума за познати обекти, изкривени от възприятията, става твърде малка (The UFO Experience, page 92). Ето защо сериозни изследователи на НЛО днес концентрират своите усилия в събирането на добре документирани случаи и сравнителното изучаване на надеждните свидетелства вече започва да дефинира параметрите на НЛО активността.

Емоционалната реакция на тези, които са свидетелствали за НЛО от първите три категории, е винаги озадачение и недоумение; те са видели нещо, чието поведение изглежда напълно необяснимо и в тях е останало мъчителното желание да го зърнат „от малко по-близко“. Само в отделни случаи – най-вече при летци, които са се опитвали да преследват неидентифицираните обекти – е възниквало нещо подобно на истински страх, изпитван при среща с нещо, което изглежда разумно управлявано и притежава технология много по-развита от каквато и да било известна днес. В случаите с „близки срещи“, от друга страна, човешката реакция бива още по-дълбока и „психическата“ страна на феномена – по-изявена.

„Близките срещи от първия вид“ (БС-1) са наблюдения на светещ обект от близко разстояние (около петстотин фута или по-малко). Светлината бива понякога много ярка и се отразява от близката земна повърхност. Формата на обекта бива оприличавана на овал, понякога с купол на върха, като светлините често са описвани като въртящи се в посока обратна на часовниковата стрелка. Обектите обикновено кръжат във въздуха близо до земята, без да вдигат шум или със слаб звук. Те обикновено се движат близо до земята, изминавайки така значителни разстояния и накрая изчезват, като по правило винаги излитат вертикално, извънредно бързо и безшумно. Има редица свидетелства, понякога от повече очевидци, описващи такива „близки срещи“. Тези свидетелства са доста сходни помежду си, сякаш във всички добре документирани случаи е бил наблюдаван един и същ обект (или най-малкото идентични обекти). Типично за тези контакти е, че се случват през нощта в рядко населени места и са с малко на брой свидетели (средно по трима или четирима в случаите, изследвани от д-р Хайник).„Близките контакти от първия вид“ винаги внушават страх и често са ужасяващи, но не оставят никакви видими белези; свидетелите обикновено са така изумени от преживяното, че забравят да фотографират обекта дори когато апаратът им е подръка. Типичен за оказаното въздействие върху свидетелите е следният коментар в едно съобщение за НЛО от 1955 година: „Мога да ви уверя, че всеки, който веднъж е видял обект като този отблизо, дори за една минута, ще го носи отпечатан в паметта си за цял живот“ (The Нупек Report, page 145). Преживяното е толкова необикновено, че свидетелите често не вярват, когато разказват за видяното – факт, който е причина мнозина да говорят за това само поверително, след много години или въобще да не го разкриват. Случилото се е твърде реално за тези, които са го преживели и твърде невероятно за останалите.

Типичен „близък контакт от първия вид“ през 1966 година преживели двама заместник-шерифи от окръг Портадж, Охайо. Около пет часа сутринта на 16-ти април, след като спрели, за да проверят една паркирана на междуградски път кола, те видели нещо „голямо колкото къща“, което се спускало до върховете на дърветата (около сто фута). Като се приближил до заместник-шерифите, обектът станал извънредно ярък и осветявал цялото пространство наоколо; след това спрял и останал във въздуха над тях с леко бръмчене. Когато започнал да се отдалечава, те го преследвали на около седемдесет мили в Пенсилвания, със скорост около сто и пет мили в час. Призори други двама полицейски служители видели обекта ясно на голяма височина, преди той да излети вертикално и да изчезне. Парламентарен натиск принудил „Проект Синя книга“ да изследва този случай; но той бил „обяснен“ като „наблюдение на Венера“, а полицаите, които го описали, били подложени на осмиване в пресата. Това довело до разпадането на семейството на единия от тях, до погубването на здравето и кариерата му (The UFO Experience, pp. 114-124). Лични трагедии от този вид сред хора, които са имали „близки срещи“ с НЛО, са толкова чести, че би трябвало отделно да бъдат прибавени към „типичните характеристики“ за този феномен.„Близките срещи от втория вид“ (БС-2) по същество не се различават от БС-1, с тази разлика, че предизвикват поразителен физически и психологичен ефект. Сред ефектите са: белези по земята; обгаране или повреда на растения и дървета; намеса в електрическите вериги, от което следват радиосмущения и спиране на автомобилни двигатели; дискомфорт в животните, изразяващ се в странно поведение; въздействие върху хората, като временна парализа или вцепеняване, чувство за горещина, гадене или друго неразположение, временна безтегловност (понякога причиняваща левитация), внезапни излекувания на болни места и травми, различни психологически и физически ефекти, включително странни белези по тялото. Този вид контакти с НЛО дава най-голяма възможност за научно изследване, тъй като в добавка на човешкото свидетелство има и физическо доказателство, което може да бъде разгледано. Понастоящем обаче са направени твърде малко изследвания, защото повечето учени се страхуват от въвличане в проблема за НЛО и защото самото доказателство обикновено е недостатъчно убедително. Един каталог е събрал над осемстотин случая от този тип от двадесет и четири страни (The Нупек UFO Report, page 30). В действителност не е открита нито една „частица“ от НЛО, която да послужи в разкриването на истината, а белезите, оставени на земята, са често толкова объркващи, колкото и самите наблюдения на НЛО. Най-честият белег, оставян на земята след наблюдение (самото НЛО се намира на земята или точно над нея), е изгорено, изсушено или издълбано пространство във формата на пръстен, което обикновено достига от двадесет до тридесет фута в диаметър и с ширина от един до три фута; тези „пръстени“ се запазват в продължение на седмици или месеци и според съобщенията вътрешността на пръстена (а понякога целият кръг) остава безплодна за един или два сезона след наблюдението. Химическите анализа на почвата в такива пръстени не са дали никакви определени заключения за възможната причина на това състояние.

„Близките контакти от втория вид“ често се случват с хората през нощта, в изолирани участъци от пътя. В много подобни случаи светещият обект кацва наблизо в полето или на пътя срещу даден автомобил или камион. Двигателят и фаровете изгасват, а водачите остават ужасени, докато НЛО се оттегли, често излитайки внезапно право нагоре, без да издава звук. Тогава двигателят на превозното средство отново заработва.

Най-странни от всички съобщения за НЛО са тези, които спадат към „близките срещи от третия вид“ (БС-3) – това са появяванията на НЛО, в които участват „одушевени същества“ („пришълци“ или „хуманоиди“). Първата мисъл на мнозина, когато чуят за такива съобщения, е да си представят „малко зелено човече“ и да отхвърлят явлението като невероятно – плод на измама или халюцинация. Но успехът на съвременния американски научно-фантастичен филм, наречен точно по името на тази категория НЛО-феномени Близки срещи от третия вид (в който д-р Хайник бе привлечен за технически консултант) заедно с указанието от сведенията на Gallop през 1974 година, че петдесет и четири процента от слушалите за НЛО вярват, че те съществуват, и четиридесет и шест процента от всички тези интервюирани вярват в разумен живот на други планети[10] (днес процентът сигурно би бил по-голям) – сочи бързо нарастващото възприемане от съвременния човек на възможността за действителни срещи с „нечовешки“ интелект. Научната фантастика даде образите, „еволюцията“ продуцира философията, а технологията на „космическата ера“ осигури правдоподобността на подобни контакти.Учудващо е, че тези контакти изглеждат действителни днес, тъй като са потвърдени от показанията на много заслужаващи доверие свидетели. Следователно от решителна важност се явява интерпретацията на тези случаи – дали реалността, която седи зад тях, е един действителен контакт с „посетители от космоса“, или това е само обяснение, дадено от „духа на времето“ на контакт от съвсем друг вид? Днешните учени – изследователи на НЛО, както ще видим по-долу, вече са задали тези въпроси.

Д-р Хайник признава собственото си нежелание да коментира преживяванията от БС-3 със следните думи: „Откровено казано, ако не държах на принципа за научната добросъвестност, с радост бих пропуснал този въпрос“ (The UFO Experience, page 158). Все пак, ако се изхожда от научната обективност, според д-р Хайник не е възможно да се игнорира този странен феномен в случаите, които са добре документирани и информацията е от заслужаващи доверие свидетели. От близо хиляда двеста и петдесет „близки срещи“, регистрирани в каталога на д-р Жак Вали, в седемстотин и петдесет се говори за кацане на летателни апарати и в повече от триста се съобщава за „хуманоиди“ вътре или в близост до корабите. Една трета от всички тези случаи са засвидетелствани от по няколко човека (Ibid., page 161).

Един такъв случай е и следният, регистриран през ноември 1961 година в един от северните равнинни щати на Америка. Четирима мъже се връщали от лов късно през нощта, когато един от тях забелязал падащ като след самолетна катастрофа пламтящ обект на около половин миля от тях по пътя. Когато доближили мястото на „катастрофата“, те видели в полето някакъв цилиндричен летателен апарат, забит в земята под ъгъл и четири наподобяващи хора фигури, които стоели край него (това било на разстояние около сто и петдесет ярда). Ловците осветили една от фигурите. Тя била висока около четири и половина фута и носела нещо, наподобяващо бял гащеризон. Фигурата направила знак на хората да не се приближават. След известно колебание (тъй като мислели, че това е самолетна катастрофа), четиримата отишли до близкия град, известили полицията, но когато се върнали, видели само някакви малки червени светлини, подобни на автомобилните. Заедно с полицая те последвали светлините, но изведнъж открили, че са изчезнали, без да оставят каквито и да било следи, въпреки че полето било разкаляно. След като недоумяващият полицай си тръгнал, мъжете отново видели „цилиндъра“ да се спуска към земята, като изпускал червеникав пламък. Веднага след като обектът „кацнал“, до него се появили две фигури. В този момент прозвучал изстрел (въпреки че никой от ловците не си спомнял да е стрелял) и една от фигурите била „улучена“ в рамото. Чул се тъп звук, фигурата се олюляла и паднала на колене. В паника мъжете се втурнали към колата си и отпътували, като се договорили помежду си да не споменават пред никого за случилото се. Те се прибрали по домовете си със странното чувство, че им се „губи“ известен период от време в тази нощ. На следващия ден единият от мъжете бил посетен на работното си място от няколко добре изглеждащи „официално облечени“ мъже, които започнали да му задават въпроси за инцидента (без да споменават стрелбата). След това го откарали с колата си до дома му, където го разпитали за дрехите и обувките, с които е бил облечен. След всичко това си тръгнали, като му наредили да не казва никому за случилото се. Ловецът предположил, че тези мъже са от Военновъздушните сили на САЩ, вероятно изследователи, опитващи се да укрият някакъв нов „таен план“, но никой от тях не се легитимирал и след това никога не го потърсили отново. И четиримата ловци били крайно потресени от инцидента и след шест години един от тях се почувствал принуден да разкаже цялата история на един финансов агент (Edge of Reality, pp. 129-141).Основните събития в тази история са типични за много „близки срещи от третия вид“. Малко по-различен случай от този вид е известното НЛО „кацане“ в градчето Кели, близо до Хопкинсвил, Кентъки, което било разследвано обстойно от полицията, Военновъздушните сили и независими изследователи. През нощта на 21 август 1955 година седем възрастни и четири деца в едно фермерско домакинство имали продължителен контакт с „хуманоиди“. Инцидентът започнал в седем часа, когато синът в семейството видял някакъв летящ обект да „каца“ зад къщата. Никой не му повярвал, но един час по-късно едно „малко човече“, излъчващо „странна червена светлина“ се запътило към къщата с вдигнати ръце. Двама от мъжете в този дом, извън себе си от страх, стреляли по това същество, когато било на двадесет фута; то се преметнало през глава и изчезнало в тъмнината. Скоро друго подобно създание се появило на прозореца; те отново открили огън и то отново изчезнало. Когато излезли навън, мъжете стреляли по друго създание с ръце, подобни на клещи, което забелязали на покрива; още едно от близко дърво се спуснало към земята, когато било улучено. Те стреляли и по други същества (или може би по същите, които се появявали отново), но видели, че куршумите сякаш рикоширали от тях без да ги засегнат, а звукът бил като при стрелба в кофа. След като изстреляли четири кутии патрони без никакъв ефект, всичките единадесет души, уплашени до смърт, се отправили с кола към полицията в Хопкинсвил. Полицаите пристигнали във фермата след полунощ и претърсили основно цялото стопанство. Те открили няколко странни следи и видели странни „метеори“, които прелетели над фермата, но не намерили никакви „същества“. След като полицията си тръгнала, съществата се появили отново, причинявайки още повече ужас в домакинството.

„Хуманоидите“ в този случай били описани като високи около три и половина до четири фута, с огромни длани и очи (без зеници или клепачи), с големи остри уши и ръце, които висели до земята. Те изглежда нямали облекло, но били като „бронирани с никел“. Приближавали къщата винаги от най-тъмната страна и не се доближавали, когато отвън светлините били включени[11].Д-р Хайник прави голяма разлика между „близките контакти от третия вид“ и случаите на свързване с „контактьори“. „Контактьорите често се срещат с НЛО-същества, като често получават от тях псевдорелигиозни послания за „високоразвити“ същества на други планети, които се канят да дойдат и да донесат „мир на земята“. Това е нещо типично за НЛО религиозните култове. Обикновено БС-3 преживяванията са много подобни на другите „близки срещи“; те се случват на хора със сходни професии и на които може да се има доверие. Те са също така неочаквани и предизвикват шок, естествен при наблюдаване на нещо толкова невероятно. В съобщенията често се посочва, че наблюдаваните (обикновено от близко разстояние) „пришълци“, вземат проби от земята или камъни, проявяват подчертан интерес към човешките съоръжения и превозни средства или „поправят“ собствения си кораб. „Хуманоидите“ са описвани като същества с големи глави с до голяма степен нечовешки черти (без очи или с големи очи разположени раздалечено, с малки носове или без носове, с цепнатини наместо уста), с тънки крака, без врат; за някои се казва, че са с човешки ръст, други, че са високи около три и половина фута, като случая в Кели, Хопкинсвил. Неотдавна бе съставен нов каталог с над хиляда случая на БС-3 (Hynek, The UFO, Experience, page 31).

Има редица случаи, съобщавани от хора, на които, изглежда, може да се вярва, за „отвличане“ от НЛО-пришълци, обикновено с цел „опознаване“. Почти всички доказателства по тези случаи (ако изключим „контактьорите“) са получени чрез регресивна хипноза (връщане в миналото под хипноза). Преживяното се оказва толкова травмиращо за свидетелите, че съзнанието им отказва да го запомни. Едва след като измине известно време от инцидента, те се съгласяват да бъдат хипнотизирани и в това състояние да обяснят мистериозно „изгубеното време“ в преживения „близък контакт“, от който помнят само началото.Един от най-добре изследваните случаи на „отвличане“ е този от нощта на 19 септември, 1961 година. Той се превърнал в повод за написването на книгата Прекъснатото пътешествие от Джон Фалър, която списание Поглед (Look) публикувало в съкратена форма. През въпросната нощ Барни и Бети Фил се връщали от ваканционно пътуване. Около полунощ близо до Уитфийлд, Ню Хемпшир, те видели спускащо се НЛО, което се приземило точно пред тяхната кола. Няколко „хуманоида“ ги доближили и когато се опомнили, вече било два часа по-късно, а те били на тридесет и пет мили отдалечени от това място по пътя. Тази амнезия не ги оставяла на мира. Те постоянно чувствали физическо и умствено неразположение и най-накрая отишли при психиатър. Под хипноза двамата независимо един от друг разказали какво се е случило през липсващото време.Те описали как били взети от „хуманоидите“ на борда на „кораба“ и били подложени на физически изследвания. Вземали и проби от кожата и ноктите им. След това им било направено хипнотично внушение, за да не помнят нищо от преживяното, и те били освободени. По време на хипнозата техните думи за случилото се издавали много силно емоционално безпокойство (The UFO Experience, pp. 178-184).

При подобен случай от 3 декември 1967 година един полицай от Ашланд, Небраска, видял на пътя обект с трепкащи светлини. Било около два и тридесет часа през нощта. Когато полицаят се приближил, обектът се издигнал във въздуха. Свидетелят докладвал за „летящата чиния“ на своите началници и се прибрал у дома си. Той почувствал силно главоболие, бучене в ушите, а под лявото ухо имал червена подутина. По-късно се изяснило, че за период около двадесет минути от онази нощ полицаят не помнел нищо. Под хипноза той разказал, че последвал странния обект, който отново се появил. Пришълците го заслепили с ярка светлина и след това го взели на борда на своя „кораб“. Там полицаят видял контролни табла и машини, подобни на компютри. (За подобни неща говорел и един инженер във Франция, който бил „отвлечен“ за осемнадесет дена). „Хуманоидите“, облечени в гащеризони с емблема, изобразяваща крилата змия, казали на полицая, че са дошли от близка галактика, че имат бази в САЩ и че управляват своя кораб чрез „обратно електромагнитно поле“. Те контактували със случайни хора и им „харесвало да наблюдават техните реакции“. Пришълците освободили човека, като му казали „да не разсъждава много за тази нощ“ (The Invisible College, pp. 57-59).На пръв поглед такива инциденти изглеждат просто невероятни, като някакви странни халюцинации, плод на разстроено въображение. Но са се случили твърде много подобни неща, за да ги пренебрегнем. Съобщенията за срещи с действителни летателни апарати със сигурност не са много убедителни. Освен това самите психиатри предупреждават, че резултатите от „регресивната хипноза“ не са достатъчно сигурни. Личността под хипноза често не е способна да прави разлика между действителните преживявания и „внушенията“, направени или от хипнотизатора, или от някой друг по време на предполагаемия „близък контакт“. Но дори ако тези преживявания не са напълно „истински“ (като обективен феномен в пространството и времето) самият факт, че толкова много от тях са били „имплантирани“ в съзнанията на различни хора през последните години, е вече достатъчно знаменателен. Без съмнение има нещо зад преживяванията при „отвличането“. Съвременните НЛО-изследователи също започнаха да търсят обяснение в друга посока.

Подобни преживявания и особено „близките контакти“ през седемдесетте години са забележимо тясно свързани с някакъв „паранормален“ или окултен феномен. Хора понякога имат странни сънища точно преди да видят НЛО, или чуват хлопане по вратата, когато отвън няма никой. Понякога имат странни посетители, а някои свидетели получават телепатични послания от НЛО-пришълци. В отделни случаи НЛО просто се материализира и дематериализира, вместо да идва или да заминава с висока скорост. Понякога в присъствие на НЛО или при облъчване с тяхна светлина се случват „чудни изцеления[12]„. Но „близките контакти“ с НЛО могат да предизвикат също така левкемия или радиационни болести. Те често имат трагични последици за човешката психика: деградация на личността, умопомрачение, самоубийство[13]. Увеличаването на „физическия компонент“ в НЛО наблюденията подсказва на изследователите за приликите между НЛО преживяванията и окултните феномени и ги кара да търсят ключа за разбирането на НЛО в предизвиканите от него психични въздействия (The Invisible College, page 29). Много изследователи отчитат сходството между явлението НЛО и спиритизма на XIX век, който също съчетава едно психично явление със странни физически ефекти, но последните са с по-примитивна „технология“. Общо взето, през седемдесетте години разликата между „нормалния“ НЛО-феномен от миналото и НЛО-култовете е намаляла в съответствие с нарасналата възприемчивост на човечеството към окултните практики през това десетилетие.

4. Обяснение на феномена НЛО

Най-новата книга на д-р Жак Вале за НЛО Невидимата колегия (The Invisible College) разкрива, че в наши дни уважавани научни изследователи насочват вниманието си към това явление. Той вярва, че вече сме „много близо“ до обяснението на този феномен. Д-р Вале отбелязва, че през последните години идеята за съществуването на „извънземен“ разумен живот е станала удивително модна сред учените, а също така сред предсказващите бъдещето. Това е в резултат от „голямата жажда за контакт с по-висш разум, който ще бъде способен да управлява нашата бедна, неспокойна и трескава планета“ (с. 195). Забележително е прозрението на д-р Вале, че идеята за посетители от друг космос се е превърнала в голям мит или „чудесна лъжа“ за нашето време: „За голяма група хора очакването на посетители от друг космос става извънредно важно нещо“ (с. 207, курсивът е от оригинала).

Но според д-р Вале да се вярва в този мит е наивно: „Това обяснение е твърде простодушно, за да обясни разнообразното поведение на пришълците и въздействието, което оказват върху свидетелите“ (с. 27). Д-р Хайник отбелязва, че за да осмислим многообразните последици, предизвикани от НЛО, трябва да приемем, че те са „феномен, който без съмнение е способен на физическо въздействие, но освен това притежава и свойствата, характерни за психичния свят“ (The Edge of Reality, page 259). Д-р Вале смята, че „те са както физически летателни апарати (факт, който дълго време приемах за безспорен), така и устройства за психическо въздействие, точните свойства на които предстои да бъдат определени“ (The Invisible College, p. 202, курсивът е от оригинала). В действителност теорията, че НЛО въобще не са физически кораби, а някакъв вид „парафизично“ или психично явление, се лансира от редица изледователи в началото на петдесетте години. По-късно това мнение е отхвърлено както от почитателите на НЛО, които защитавали техния „извънземен“ произход, така и от официалните правителствени органи, според чиито обяснения, съгласно широко разпространеното мнение, феноменът бил въображаем (Keel, UFOs: Operation Trojan Horse, pp. 38-41). Едва по-късно се появили сериозни изследователи, които започнали да се съгласяват, че макар НЛО безспорно да притежава „физически“ характеристики, то този феномен въобще не може да бъде обяснен като нечии „космически кораби“, а несъмнено представлява част от парафизичната или окултната област.И наистина защо има толкова много „приземявания“ на НЛО точно по пътищата? Защо такива фантастично „съвършени“ летателни апарати толкова често се нуждаят от „ремонт“? Защо „пришълците“ толкова често трябва да взимат камъни и пръчки (отново и отново вече двадесет и пет години!) и да „провеждат изследвания“, ако действително са разузнавателни екипажи от друга планета, както „хуманоидите“ обикновено твърдят? Във връзка с идеята за „посетители от друга вселена“ д-р Вале задава следния въпрос: тази теория не „изпълнява ли отклоняваща роля в прикриването на някаква реална, безкрайно по-сложна технология, която поражда наблюденията?“ (The Invisible College, с. 28). Според него „ние се сблъскваме не с последователни вълни на посетители от космоса, а пред нас стои система за контрол“ (с. 195). „Това, което се случва при близките контакти с НЛО, представлява контрол върху човешките вярвания“ (с. 3). „С всяка нова вълна на НЛО неговото обществено влияние става по-силно. Все повече млади хора са омаяни от космоса, от психичния феномен, от новите граници на съзнанието. Появяват се повече книги и статии, които променят нашата култура“ (с. 197-198). В друга книга д-р Вале отбелязва, че „ако пред дадено общество се разиграват няколко внимателно разработени сцени, в които детайлите са адаптирани към неговата култура и към суеверията на съответното време и място, то е възможно голяма част от хората да повярват в съществуването на свръхестествени раси, във възможностите на чудати летателни апарати, в други обитавани светове[14].“

Важен ключ към разкриване значението на тези „разработени сцени“ може да се окаже един факт, който често се констатира от внимателните наблюдатели на феномена НЛО, особено от преживелите БС-3 и „контактьорите“, а именно, че всички сцени са изключително „абсурдни“ или поне са толкова нелепи, колкото разумни (Vallee, The Invisible College, c. 196). В личните „близки срещи“ има нелепи детайли, като например четирите палачинки, дадени от НЛО-пришълец на птицефермер от Уискънсин през 1961 година[15]. Още по-знаменателно е, че самите срещи са странно безсмислени, нямат ясна цел или определено значение. Един психиатър от Пенсилвания предположил, че нелепостта, присъстваща в почти всички близки срещи с НЛО, всъщност е хипнотична техника. „Когато човек е смутен от нелепостта или противоречивостта на това, което преживява, и съзнанието му търси смисъла, той е извънредно отворен за предаване на мисли, за получаване на психично лечение и така нататък“ (The Invisible College, p. 115). Д-р Вале сравнява тази техника с ирационалните коани на дзен учителите (с. 27) и отбелязва приликата между контактите с НЛО и окултните посветителни ритуали, които „отварят съзнанието“ за „нова група символи“ (с. 117). Според д-р Вале всичко това сочи към „следващата форма на религия“ (с. 202).

И така контактите с НЛО не са нищо друго освен съвременна форма на съществуващия от векове окултен феномен. Хората са изоставили Спасителя и търсят „спасители“ от друг космос, а феноменът доставя образи на космически кораби и космически същества. Но какъв е този феномен? Кой „разработва сцените“ и каква е неговата цел?Днес изследователите вече са дали отговор поне на първите два въпроса. Но тъй като не са компетентни в областта на религиозния феномен, те не разбират напълно значимостта на това, което са открили. Брад Стейгър – изследовател, професор от университета в Айова, който е написал няколко книги по въпроса – неотдавна детайлно изучил документацията от „Синята книга“ на въздушните сили и направил следното заключение: „Ние сме изправени пред многоизмерим парафизичен феномен, който до голяма степен е исконно присъщ на планетата Земя“ (Canadian UFO Report, Summer, 1977). В обяснение на феномена НЛО д-р Хайник и д-р Вале развиват хипотезата за „произхождащи от земята чуждоземци“, които преди всичко са „зли духове“ и идват от „взаимно проникващи се вселени“ точно тук на Земята. Тези същества могат да се явяват като „полтъргайсти“, причинявайки физически ефекти, докато самите те остават невидими. Джон Кил, агностик по отношение на религията, който започнал да разследва НЛО като скептик, пише следното: „Истинската история на НЛО… е история за призраци и фантоми, за странни умствени разстройства; за невидимия свят, който ни заобикаля и понякога ни поглъща… Това е свят на измами… в който самата реалност е изопачена от странни сили. Явно тези сили могат да манипулират пространството, времето и физическата материя, така, че нямаме почти никаква възможност да ги разберем… По всичко личи, че проявленията на НЛО в по-голяма или по-малка степен представляват разновидности на известния от векове демонологичен феномен“ (UFOs: Operation Trojan Horse, c. 46, 299). Неотдавна бе публикувана библиографията по въпроса за НЛО, съставена от Конгресната библиотека за научно-изследователския отдел към Американските военновъздушни сили. В нейното въведение се отбелязва, че „много от съобщенията за НЛО, сега публикувани и в обществения печат, се отнасят до случаи, които удивително наподобяват демоничните обсебвания и психичните феномени, отдавна познати на богослови и парапсихолози[16]„. Днес по-голямата част от изследователите на НЛО се обръщат към окултната област и към демонологията за да разберат феномена, който изучават.

Неотдавна евангелисти протестанти изследвали феномена НЛО, обобщили всички резултати и достигнали до заключението, че той несъмнено е демоничен по произход[17]. Православният християнски изследовател едва ли би направил различен извод. Малка или голяма част от преживяванията може би са резултат от шеговити измами или от халюцинации, но просто е невъзможно по тази причина да пренебрегнем всички хиляди съобщения за НЛО. Много от съвременните медиуми и техните спиритически умения също са мошеничества, но самият спиритизъм, когато е истински, безспорно продуцира действителни „паранормални“ явления под въздействие на демоните. Феноменът НЛО има същия извор и е не по-малко реален.

Онези случаи, при които хора са били въвлечени в контакт с НЛО, разкриват стандартните характеристики, които съпътстват замесването с демони в сферата на окултното. Един полицай в Южна Калифорния например започнал да вижда НЛО през юни 1966 година. Това продължило да се случва често, почти винаги през нощта. След едно „приземяване“ той и съпругата му видели върху земята ясни следи от НЛО. „През тези седмици на мъчителни наблюдения, аз бях тотално завладян от идеята за НЛО и бях убеден, че ще се случи нещо велико. Прекратих ежедневните си занимания с Библията и обърнах гръб на Бога. Започнах да чета всяка попаднала в ръцете ми книга за НЛО… Много нощи се взирах напразно, като се опитвах мислено да общувам с това, което тогава смятах за извънземни същества. Почти им се молех да се появят и да установят някакъв контакт с мен.“ Най-накрая полицаят имал „близък контакт“ с един „кораб“. Той достигал около осемдесет фута в диаметър, имал въртящи се бели, червени и зелени светлини. След като се появил, обектът се отдалечил с огромна скорост, като оставил наблюдателя в очакване все пак да се случи нещо „велико“. Но нищо повече не се случило. НЛО-то престанало да се появява и разочарован, човекът се отдал на алкохола, изпаднал в депресия и мислел за самоубийство, докато обръщането му към Христос не прекратило този период от неговия живот. Хора, които в действителност са имали контакти със същества от НЛО, са преживели много по-лоши неща. Понякога съществата буквално ги „обсебват“ и се опитват да ги убият, ако жертвите им се съпротивляват (UFOs: A Better Explanation, page 298-305). Всъщност подобни случаи ни напомнят, че съвсем отделно от значението на НЛО-феномена като цяло, всеки „близък контакт“ с НЛО има специфична цел. А тя е да измами човека и да го доведе, ако не до бъдещи „контакти“ и разпространение на НЛО „посланието“, то поне до личностен духовен смут и дезориентация.За повечето изследователи най-озадачаващият аспект на НЛО-феномена е неговата странна смесица от физически и психически характеристики. Това обаче въобще не е озадачаващо за читателите на православна духовна литература и особено на житията на светиите. Демоните също имат „физически тела“, макар „материята“ в тях да е толкова ефирна, че не може да бъде доловена от хората, ако техните духовни „врати за възприемане“ не са отворени или по Божия воля (както е при светците) или противно на нея (както е при магьосниците и медиумите[18]).

Православната литература съдържа редица примери за демонични прояви, които точно съответстват на дадения от НЛО образец: видения на „телесни“ същества и обекти (самите демони или техните илюзорни творения), които внезапно се „материализират“ и „дематериализират“, винаги с цел да внушат страх и да смутят хората, а накрая да ги доведат до гибел. Житията на св. Антоний Велики от IV век (Eastern Orthodox Books, 1976) и на св. Киприан от III век, който преди е бил магьосник (The Orthodox Word, 1976, № 5), са изпълнени с такива случаи.

В житието на св. Мартин от Тур (починал 397), написано от неговия ученик Сулпиций Север, има интересен пример за действие на демонична сила. Нейното странно „физично“ проявление твърде много прилича на съвременните „близки срещи“ с НЛО. Един младеж на име Анатолий заживял като монах близо до манастира, в който пребивавал св. Мартин, но от фалшиво смирение станал жертва на демонична измама – въобразил си, че беседва с „ангели“. За да се убедят и другите в неговата святост, „ангелите“ се съгласили да облекат младежа в „сияйна небесна роба“ като знак на „Божията сила“, обитаваща в него. Веднъж около полунощ от отшелническата килия се чуло ужасен шум като от танцуващи крака и многогласно мърморене. Килията на Анатолий била озарена от ослепителна светлина, а след това настъпила тишина. Тогава монахът излязъл от своята килия, облечен в „небесната“ дреха. „Всички внимателно разгледали дрехата. Тя била много мека и изненадващо сияйна. Имала прекрасен ален цвят, но било невъзможно да се определи естеството на материята, от която е направена. Едновременно с това и най-подробното вглеждане в нея и докосването ѝ доказвали, че това е просто дреха и нищо повече.“ На следващата сутрин духовният отец на Анатолий го хванал за ръка, за да го отведе при св. Мартин, който да разкрие дали това всъщност не е дяволска измама. От страх Анатолий отказвал да отиде „и когато против волята си бил заставен да отиде, между ръцете на тези, които го влачели, дрехата изчезнала“. Авторът на описанието (който сам е бил свидетел на случилото се или го е научил от очевидец) заключава, че „дяволът не е бил способен да поддържа тази илюзия или да укрие нейната природа, когато бъде представена тя пред очите на св. Мартин“. „До такава степен той бил изпълнен от силата да вижда дявола, че би го познал под всяка форма, независимо дали е в собствения си вид, или е приел някоя от различните форми на ‘духовното зло’ – включително вида на езически богове или на самия Христос в царски одежди, с корона, озарен от ярка червена светлина[19].

Ясно е, че явяванията на днешните „летящи чинии“ съответстват на „технологията“ на демоните – и наистина, нищо друго не може да ги обясни така добре. Разнообразните демонични измами, известни от православната литература са били приспособени към митологията на друг свят, нищо повече. Днес бихме определили споменатият по-горе Анатолий просто като „контактьор.“ И целта на „неидентифицирания“ обект в подобни контакти е ясна: да внуши страх, чувство за „мистериозност“ и да даде „доказателство“ за съществуване на „по-висш разум“ („ангели“, ако жертвата вярва в ангели или „посетители от космоса“, ако това е съвременен човек) и по този начин да се спечели вяра в посланието, което по-късно ще бъде предадено. По-долу ще разгледаме какво представлява това послание.Един случай на „отвличане“ от демони, който много наподобява „отвличанията“ от НЛО, е описан в житието на св. Нил Сорски (XV век), основоположник на живота по скитове в Русия. Известно време след смъртта на светеца в неговия манастир живял някакъв свещеник със сина си. Веднъж, когато момчето било изпратено да изпълни някаква поръчка, „пред него внезапно се появил странен мъж, който го вързал и отнесъл като на ветрени криле в непроходима гора. Там той го внесъл в своето жилище и го оставил в една стая пред прозореца.“ Когато свещеникът и монасите се помолили на св. Нил да им помогне в откриването на изгубеното момче, светецът „се притекъл на помощ, като застанал пред стаята, където момчето било оставено. Той ударил с тоягата си по рамката на прозореца, сградата се разтресла и всички нечисти духове паднали на земята.“ Светецът заповядал на демона да върне момчето там, откъдето го е взел, и станал невидим. Известно време демоните виели, а след това „същият странен човек хванал момчето и го отнесъл в скита като вятър… хвърлил го върху една купа сено и станал невидим“. След като монасите го намерили, „момчето им разказало за всичко случило се с него, за това, което видяло и чуло, като от този момент то станало много мълчаливо и смирено, сякаш не било на себе си. Свещеникът бил ужасен и по-късно напуснал скита заедно със сина си[20].“ Друг подобен пример за демонично „отвличане“ имаме в Русия от XIX век: млад човек, след като бил проклет от майка си, станал за дванадесет години роб на демон, когото наричал „дядо“. Той можел да се появява невидим сред хората и така помагал на демона да смущава душите им[21].

Подобни случаи на демонични въздействия били често срещани в древността. Символ за духовната криза днес е, че съвременните хора, при цялата им „просветеност“ и „мъдрост“ отново обръщат внимание на такива неща, но вече без да имат християнската основа, чрез която да ги обясняват. В търсене обяснение за феномена, станал твърде забележим, за да бъде пренебрегван повече, НЛО-изследователите се доближават до съвременните психолози в техния стремеж да формулират една „единна теория на полето“, която да обхване психическите и физическите феномени. В тези си опити обаче учените напълно споделят подхода на съвременния „просветен“ човек, надявайки се научните наблюдения да дадат отговори в една духовна сфера, към която изобщо не може да се подходи обективно, а само с вяра. Физическият свят е морално неутрален и може да бъде изследван и познаван сравнително добре от обективния наблюдател. Невидимият духовен свят обаче е населен със същества както добри, така и зли, и „обективният“ наблюдател не е в състояние да отличи едните от другите, ако не приеме откровението за тях, което невидимият Бог е дал на човека. Затова днешните НЛО-изследователи поставят на едно и също ниво боговдъхновеното Свещено Писание и вдъхновените от сатаната автоматични писания на спиритистите, като не правят разлика между действията на ангелите и действията на демоните. Учените днес знаят (след дългия период на материалистически предразсъдъци), че съществува една нематериална сфера на битието, която е реална. Те виждат нейните проявления в НЛО-феномена, но доколкото подходът им към тази сфера е „научен“ изследователите могат да бъдат също така лесно заблудени от невидимите сили, както и най-наивния „контактьор“. Когато се опитват да определят кой или какво стои зад феномена НЛО, и каква може да бъде целта на този феномен, учените са принудени да изказват възможно най-странни и лишени от здрав разум предположения. Д-р Вале сам признава, че е озадачен и не може да прецени дали НЛО са морално неутрални „самоуправляеми механизми“ или са добронамерено „събрание на мъдреци“ (както ни внушават „извънземните“ митове), или пък – „ужасни свръхчудовища, мисълта за които може да подлуди човека“ (The Invisible College, p. 206).

Истинската оценка на феномена НЛО може да бъде дадена само въз основа на християнското откровение и опит. Само смиреният християнин, който вярва на тези източници е в състояние е да разбере значението на това явление. Разбира се, на човека не е дадено напълно да „обясни“ невидимия свят на ангелите и демоните. Християнската традиция обаче ни дава достатъчно знания, за да разберем как действат тези същества в нашия свят, как трябва да се отнасяме към техните действия и особено как да избягваме демонските мрежи. Изследователите на НЛО са стигнали до заключението, че този феномен е идентичен с феномените, наричани „демонични“. Но единствено християните – православните християни, просветени от светоотеческите тълкувания на Свещеното Писание и 2000-годишния опит от контактите на светците с невидимите същества, са способни да разберат пълния смисъл на направените изводи.

5.Значението на НЛО

Какво е тогава значението на НЛО за нашето време? Защо те се появяват точно в този период от историята? Какво е тяхното послание? Какво бъдеще сочат те?Първо, феноменът НЛО не е нищо друго освен част от бума на „паранормални“ събития, които само преди няколко години повечето хора биха разглеждали като „чудеса“. В книгата си Невидимата колегия (The Invisible College) д-р Вале изразява секуларното разбиране на този факт: „Наблюденията на необикновени събития в нашето обкръжение изведнъж станаха хиляди“ (с. 187). Те причиняват „основна промяна във веровите образци на човека, в цялото му отношение към понятието за невидимото“ (с. 114). „Нещо се случва в човешкото съзнание“ (с. 34); същата „мощна сила [която] в миналото е влияла на човешката раса сега отново ѝ въздейства“ (с. 14). Изразено на християнски език това означава, че ново демонично нашествие е връхлетяло човечеството. Изхождайки от християнското разбиране за апокалипсиса (вж. края на тази книга), ние можем да видим, че силата, която досега е възпирала крайните и най-ужасни прояви на демонична активност на земята, се е отдръпнала (2 Солуняни 2:7). Като цяло вече не съществуват православно християнско управление, обществен ред (чийто главен представител е бил православният император) и православен християнски светоглед. Сатаната е пуснат от тъмницата си, където е бил държан от благодатта на Христовата Църква, и е излязъл да прелъсти народите (Откровение 20:7-8) и да ги приготви за поклонението на антихриста в края на времената. Вероятно никога от началото на християнската ера демоните не са се появявали така открито и повсеместно като днес. Теорията за „посетителите от друга планета“ е само един претекст, който демоничните сили използват, за да спечелят привърженици на идеята, че „по-висшите същества“ са отговорни за съдбата на човечеството[22].

На второ място, НЛО е най-новата медиумична техника, чрез които дяволът печели последователи в своята окултна сфера. Това явление е един ужасен знак за това, че човекът днес е податлив на демоничните влияния, както никога преди в християнската ера. През XIX век, за да се влезе в контакт с демоните е била необходима тъмна стая, където да се проведе сеанса, а днес човек трябва само да погледне към небето (обикновено нощем, наистина). Съвременното човечество е загубило и малкото, останало му от основите на християнския мироглед и сега пасивно предоставя себе си на разположение на всякакви „сили“, слизащи от небето. Новият филм, Близки срещи от третия вид шокиращо разкрива до каква степен суеверният „постхристиянски“ човек е готов моментално и безкритично да повярва и последва почти невидоизменените демони където и да го поведат[23].

Трето, „посланието“ на НЛО се състои в следното: пригответе се за антихриста; „спасителят“ на отпадналия свят идва, за да го управлява. Може би той сам ще дойде по въздуха, за да се уподоби напълно на Христос (Матей 24:30, Деяния апостолски 1:11); може би „посетители от друга планета“ ще се приземят публично, за да окажат „космическо“ поклонение на своя повелител; може би „огънят от небето“ (Откровение 13:13) ще бъде само част от големите демонични спектакли в последните времена. Така или иначе, посланието към съвременното човечество е: очаквайте освобождение, не чрез християнското откровение и вяра в невидимия Бог, а от космическите пришълци.

Това е един от знаците за последните времена, когато на места ще има „и страхотии, и големи поличби от небето“ (Лука 21:11). Още преди сто години епископ Игнатий Брянчанинов, в своята книга За чудесата и знаменията (Ярославль, 1870, преиздадена от манастира „Св. Троица“, Jordanville, N. Y., 1960) обръща внимание на „стремежа, забелязван в съвременното християнско общество, да се виждат чудеса и дори да се вършат чудеса… Такива усилия свидетелстват за самозаблудата, която живее в душата, владее я и се основава върху самомнението и тщеславието“ (стр. 32). Истински чудотворци се срещат все по-рядко и дори съвсем изчезват, но хората „жадуват чудеса много повече отпреди… Ние се приближаваме постепенно към времето, в което ще трябва да се отвори огромното тържище за многобройни и изумителни чудеса, за да увлече в погибел безбройните питомци на плътското мъдруване, прелъстени и измамени от чудесата“ (с. 48-49).Изследователите на НЛО трябва да обърнат особено внимание на факта, че „чудесата на антихриста ще се явяват предимно във въздушните сфери: там предимно господства сатаната. Знаменията ще действат най-вече на зрението, като го очароват и мамят. Св. Иоан Богослов, съзерцавайки в откровение събитията, предшестващи края на света, казва, че антихристът ще извърши велики дела – „та дори и огън сваляше от небето на земята пред човеците“ (Откровение 13:13). Това е личба, отбелязана в Свещеното Писание като най-голяма от белезите на антихриста. Мястото на действието ще бъде въздухът: това ще бъде впечатляващо и всяващо страх зрелище“ (с. 13). По този повод св. Симеон Нови Богослов споменава, че „на подвижника не подобава да се взира в небето, поради злите духове във въздуха, които предизвикват много и различни измами“ (Philocalia, „The Three Forms of Heedfulness“). „Хората няма да разберат, че чудесата на антихриста не носят добро и не притежават разумна цел, че са чужди на истината и са изпълнени с лъжи, че са чудовищни и злобни, че представляват едно лишено от смисъл позьорство. Тези чудеса се усилват все повече, за да впечатляват, да учудват, да причинят обърканост и забрава, да мамят, прелъстяват и привличат с обаянието на помпозни, празни и глупави ефекти“ (с. 11). „Характерно за всички демонични проявления е, че дори нищожното внимание към тях е опасно. От подобно внимание, допуснато дори без симпатия към явлението, може да се отпечата изключително вредно впечатление и свидетелят да бъде подложен на сериозно изпитание“ (с. 50). Хиляди „контактьори“ с НЛО и даже обикновени свидетели са изпитали върху себе си истинността на тези думи и на малцина се е удало да се спасят, след като са били въвлечени сериозно в подобни контакти.

Дори сериозни изследователи на НЛО са счели за свой дълг да предупредят хората за опасността, която крият контактите. Джон Кийл например пише: „Шегите с НЛО могат да бъдат също толкова опасни, колкото и шегите с черната магия“. Този феномен прави от своите жертви невротизирани, лековерни и незрели хора. Контактите могат да причинят параноидна шизофрения, демономания и дори самоубийство, което се потвърждава в много от случаите. Лековатото любопитство към НЛО може да се превърне в разрушителна мания. По тази причина аз настоятелно препоръчвам на родителите да предпазват децата си от подобни увлечения. Учителите и другите възрастни не трябва да поощряват подрастващите в техните увлечения към тази област“ (UFOs: Operation Trojan Horse, c. 220).

На друго място епископ Игнатий Брянчанинов разказва с вълнение и лошо предчувствие за видението на един обикновен руски ковач. Това се случило в едно селце близо до Петербург в навечерието на нашия век на неверие и революции. Около обяд ковачът внезапно видял множество демони в човешки вид, които седели по клоните на дърветата, облечени в странни дрехи и островърхи шапки. Те пеели под акомпанимента на невиждани и диви музикални инструменти: „Нашето време дойде! Нашата воля ще бъде[24]!“Ние живеем в края на този страшен век на демоничен триумф и ликуване, когато ужасяващите „хуманоиди“ (една от маските на демоните) стават видими за хиляди хора и овладяват душите на тези, от които е отстъпила Божията благодат. Явлението НЛО е знак за нас, православните християни, да следваме по-внимателно и трезво пътя на спасението, съзнавайки, че можем да бъдем изкушавани и съблазнявани не само от фалшивите религии, но дори и от привидно напълно материални предмети, попадащи пред очите ни. В ранните векове християните са се отнасяли с голямо внимание към странните и нови феномени, помнейки предупрежденията за козните на дявола. След настъпването на новото време на „просвещението“ обаче повечето от хората започват да се отнасят към тези феномени с любопитство, и дори да ги търсят, отпращайки дявола в областта на полувъображаемото. Разбирането на истинската природа на НЛО следователно може да подпомогне пробуждането на православните християни за съзнателен духовен живот и осъзнат православен светоглед, чието следване е по-трудно в сравнение с модните идеи на времето.

Съзнателният православен християнин живее в един изцяло паднал свят – от земята под нас, до звездите над нас – всяко същество е еднакво далеч от изгубения рай, към който той се стреми. Той е част от страдащото човечество, произлязло от Адам, първия човек. Всички еднакво се нуждаят от изкуплението, предложено щедро от Сина Божи, чрез неговата спасителна жертва на кръста. Православният християнин знае, че човек не може да се „развие“ в нещо „по-висше“, нито пък има каквато и да е причина, за да вярва, че на други планети съществуват „високоразвити“ същества. Но той добре знае, че във вселената освен него наистина има „напреднали разумни същества“ и че те са два вида. Затова той се стреми да живее така, че да остане с тези, които служат на Бога (ангелите), и да отбягва контакта с другите (демоните), които са отхвърлили Бога и в своята завист и злоба се стремят да въвлекат човека в нещастието си.Православният християнин разбира, че поради своето самолюбие и слабост човек лесно може да бъде измамен и да повярва в „красиви приказки“, обещаващи достигане на „по-висше състояние“ или контакт с „по-висши същества“ без борбата на християнския живот. Фактически тези обещания са именно бягство от тази борба. Той не се доверява на своята способност да различава измамите на демоните и затова се придържа строго към ръководните принципи на Свещеното Писание и светоотеческите произведения, които са му дадени за цял живот от Христовата Църква.

Такъв човек има възможността да устои на религията на бъдещето, религията на антихриста в каквато и форма да бъде представена тя; останалата част от човечеството е загубена.

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

[9]. The Нуnек UFO Report, Dell Publishing Co., New York, 1977, chs. 4-9; The UFO Experience, chs. 5-10.

[10]. Allen Hynek and Jacques Vallee, The Edge of Reality: A Progress Re¬port on Unidentified Flying Objects, Henry Regnery Co., Chicago, 1975, pp. 289-290.

[11]. Vallee, UFOs in Space, pp. 187-191; Hynek, The UFO Experience, cc. 172-177.

[12]. Jacques Vallee, The Invisible College, Е. P. Dutton, Inc., New York, 1975, cc. 17,21.

[13]. John A. Keel, UFOs: Operation Trojan Horse, G. P. Putnam’s Sons, New York, 1970, cc. 303.

[14]. Vallee, Passport to Magonia, Henry Regnery Co., Chicago, 1969, pp. 150-151.

[15]. Vallee, Passport to Magonia, pp. 23-25. Действително една от палачинките била подложена на анализ в Лабораторията за храна и лекарства към американския департамент на здравето, образованието и благосъстоянието. В резултат на проведените изследвания било открито, че палачинката е от „земен произход“.

[16]. Lynn G. Catoe, UFOs and Related Subjects: An Annotated Bibliography, U. S. Government Printing Office, Washington, D. C., 1969.

[17]. Clifford Wilson and John Weldon, Close Encounters: A Better Explanation, Master Books, San Diego, 1978; Spiritual Counterfeits Project Journal, Berke¬ley, Calif., August, 1977: „UFOs: Is Science Fiction Coming True?“

[18]. Православното учение за демоните и ангелите, за техните проявления и начина, по който човек ги възприема е резюмирано от великият православен отец на XIX век, епископ Игнатий Брянчанинов и е изложено в книгата The Soul After Death, St. Herman Brotherhood, Platina, California, 1979.

[19]. F. R. Hoare tr., The Western Fathers, Harper Torchbacks, New York, 1965, cc. 36-41.

[20]. The Northern Thebaic!, St. Herman of Alaska Brotherhood, 1975, pp. 91 -92.

[21]. S. Nilus, The Power of God and Man’s Weakness (in Russian), St. Sergius’ Lavra, 1908, St. Herman Brotherhood, 1976, pp. 279-98.

[22]. Много от съобщенията за „многокраки“ и други „чудовища“ показват същите окултни характеристики като НЛО наблюденията и често те се случват във връзка с такива наблюдения.

[23]. Наскоро бяха открити други два „паранормални“ феномена, които показват колко нагло демоните използват физически средства (в частност, съвременни технически средства), за да влязат в контакт с човека. (1) Един латвийски изследовател (днес последван и от други) открил феномена на тайнствените гласове, които се появявали по необясним начин на магнетофонна лента. Дори записът да бил направен в лабораторни условия, в абсолютно безшумна среда, получените резултати били идентични с тези от медиумичните сеанси. Отчетено било, че присъствието на медиум или „екстрасенс“ в стаята усилвало феномена (Konstantine Raudive, Breakthrough: An Amazing Experiment in Electronic Communications with the Dead, Tapilinger Publishing Co., New York, 1971). (2) „Хора от космоса“ c метални гласове за известно време използвали телефонната връзка, за да влизат в контакт както с „контактьори“, така и с изследователи на НЛО. Разбира се, възможността за мистификация в подобни случаи е голяма. Но в последните години имало и случаи, в които гласове на мъртви, в разговори по телефона с техни близки звучали напълно убедително. Трудно може да се отрече, както отбелязва авторът на това съобщение, че „демоните от древността отново сноват между нас“ – до степен нечувана в миналото (Keel, UFOs: Operation Trojan Horse, p. 306).

[24]. С. Нилус, Святиня под спидом, Сергиев Посад, 1911, с. 122.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4uU

Иеромонах Серафим (Роуз)

През десетилетията след Втората световна война ние сме свидетели на изненадващо разпространение на източните религиозни култове и тяхното влияние на Запад. Едновременно с това се увеличават и наблюденията на един феномен, който на пръв поглед няма нищо общо с религията. Внимателното изследване обаче доказва, че аналогично на източните култове то е още една личба на „постхристиянската“ ера и „новото религиозно съзнание“. Става дума за „неидентифицираните летящи обекти“ (НЛО), които след 1947 година, когато бе забелязана първата „летяща чиния“, изненадващо се появяват в почти всички части на света.Човешката доверчивост и суеверие, които са не по-малко присъщи на хората днес, отколкото във всяко друго историческо време, правят от този феномен до известна степен „чудато допълнение“ към света на култовете. Но благодарение на интереса, проявен към него от сериозни и отговорни хора, впоследствие са реализирани редица държавни изследвания. На тази тема са се появили книги и от редица известни учени. Изследванията не са достигнали до положителен резултат в идентифицирането на обектите. Но за разлика от предлаганите в миналото теории най-новите хипотези за обяснение на феномена, които се защитават от редица изследователи, наистина се приближават до едно задоволително обяснение. В същото време тези най-нови хипотези насочват към „границата на реалността“ (така се нарича и една от научните студии, посветени на тази тема), към границите на една психическа и духовна сфера, към която изследователите не са готови да пристъпят. Съществуващото богатство от духовно и светоотеческо знание за тази сфера поставя православния християнин в уникална по своето преимущество позиция, от която той може да съди както за хипотезите, така и за явлението НЛО като цяло.

Православният християнин обаче не се интересува толкова от самите феномени, колкото от влиянието, което те оказват върху мисленето на човека, тоест как хората най-често възприемат НЛО и защо? Сред първите, които сериозно изследват именно по този начин проблема НЛО, е швейцарският психолог Карл Густав Юнг. В своята книга Летящите чинии: един модерен мит за нещата, виждани в небето, издадена през 1959 година, Юнг разглежда НЛО като явление, което притежава предимно психологически и религиозен смисъл. И въпреки че не се опитва да отъждествява феномена НЛО с „обективната реалност“, Юнг успешно разкрива онази област от човешкото знание, към която този феномен в действителност принадлежи. Днешните наблюдатели, които започват от „обективната“, а не от психологическата страна на въпроса, също стигат до необходимостта да използват „психологическите“ хипотези за обяснение на този феномен.Когато подхождаме към феномена НЛО от религиозна и психологическа страна, за нас е важно на първо място да разберем смисъла, влаган в термините, използвани при интерпретирането на „летящите чинии“ (от тези, които вярват в тяхното съществуване) още от времето на първото им появяване през четиридесетте години. Какво са били готови да видят хората в небето? Отговор на този въпрос можем да намерим след кратък преглед на популярната научнофантастична литература.

1. Духът на научната фантастика

Историците на научната фантастика обикновено отнасят нейния произход към началото на XIX век. Някои предпочитат да виждат нейното начало в кратките разкази на Едгар Алън По, който успява да съчетае убедителния реализъм на стила с винаги „мистериозно“ и окултно обагряне на изложения проблем. Други смятат за пръв научен фантаст съвременничката на По, английската писателка Мери Уолстоункрафт Шели (жената на известния поет). Нейният Франкенщайн или модерният Прометей съединява фантастична наука и окултизъм по начин, който впоследствие става характерен за много научнофантастични творби.

Типичната научна фантастика обаче започва да се създава от края на XIX и началото на XX век от Жул Верн и Хърбърт Уелс, чиито произведения продължават да се издават и до наши дни. От второстепенна литература, публикувана само в американската периодика през трийсетте и четиридесетте години, научната фантастика се превръща през последните десетилетия в уважавана литературна форма. Освен това много кинотворби, ползвали се с небивал успех, разкриват до каква степен духът на научната фантастика е завладял въображението на хората. Евтините и предимно сензационни научнофантастични продукции от петдесетте години в последните десетилетия отстъпиха място на „идейните“ филми като 2001: Космическа одисея, Междузвездни войни и Близки срещи от третия вид; да не говорим и за един от най-популярните и продължителни американски телевизионни сериали Стартрек.

Духът на научната фантастика произтича от една философия или идеология, която по-скоро се подразбира, отколкото се обяснява и по един или друг начин практически се споделя от всички, които творят в областта. Тази философия може да бъде резюмирана в няколко основни пункта:1.В този жанр религия, разбирана в традиционния смисъл, липсва. Ако все пак я има, тя бива представена твърде инцидентно и по изкуствен начин. Самата литературна форма очевидно е продукт на „постхристиянската“ епоха (което се забелязва още в историите на По и Шели). Вселената според научната фантастика е изцяло секуларна, макар и често с „мистични“ обертонове от окултен и източен характер. „Бог“, ако изобщо се споменава, е някаква неопределена и безлична сила, а не личностно същество (например „Силата“ в Междузвездни войни представлява космическа енергия, която има както своята зла, така и своята добра страна). Нарастващото увлечение на съвременния човек по научно-фантастични теми е пряко следствие от загубата на традиционните религиозни ценности.

2.В центъра на вселената (на мястото на липсващия Бог) научната фантастика поставя човека – не обикновения човек, такъв какъвто е той днес, а човека, такъв какъвто „ще бъде“ в бъдещето съгласно съвременната митология на еволюцията. И макар че героите на научнофантастичните истории може да се нарекат хора, интересното в повествованието обикновено се определя от техните срещи с всевъзможни „супермени“ от „високоразвити“ раси на бъдещето (понякога на миналото) или от далечни галактики. Идеята за наличието на „високоразвит“ разумен живот и на други планети е дотолкова вкоренена в съвременното мислене, че дори уважавани научни (и полунаучни) теории я преподнасят като нещо разбиращо се от само себе си. В популярната серийна литература (например Колесниците на боговете и Богове от други вселени с автор Ерих Фон Даникен) се дават предполагаеми свидетелства за „извънземни“ същества или „богове“ и на присъствието им в древната история се приписва внезапната поява на интелигентността в човека, иначе трудно обяснима с теорията за еволюцията. Сериозни учени в Съветския съюз излагат хипотези за унищожение на Содом и Гомор вследствие на ядрен взрив, за посещения на Земята от „извънземни“ същества преди много векове, за вероятността Иисус Христос да е бил „космонавт“ и за това, че днес „ние може би стоим на прага на ‘второ пришествие’ на интелигентни същества от други планети[1]„.Сериозни учени и на Запад също дотолкова вярват в съществуването на „извънземни“ разумни същества, че се опитват – почти от осемнадесет години – да установят с тях контакт посредством радиотелескопи. Понастоящем астрономите поне на шест места в света се опитват да засекат разумни радиосигнали от космоса. Съвремени римокатолически и протестантски „богослови“ – които по традиция следват науката, където и да отиде тя – на свой ред разсъждават за новото в областта на „екзотеологията“ („богословие на космическото пространство“), относно вероятната природа на „извънземните“ раси (вж. списание Time, April 24, 1978). Трудно може да се отрече, че митът, създаден от научната фантастика, има непреодолима притегателна сила дори за много образовани хора днес.

В научнофантастичната литература бъдещите еволюирали същества неизменно се представят като „превъзмогнали“ ограниченията на днешното човечество въобще и в частност ограниченията на „персоналността“. „Човекът“ на научната фантастика, също като нейния „Бог“ е странно безличен. В книгата на Артър Кларк Краят на детството описаните нови представители на човешката раса приличат на деца, но лицата им са лишени от признаци на индивидуалност. Те се стремят към по-висша „еволюционна“ трансформация, за да могат в края на краищата да бъдат абсорбирани от безличния „Свръх разум“. Като цяло научнофантастичната литература в директна противоположност на християнството и в пълно съгласие с някои школи на източната мисъл разглежда „еволюционното развитие“ и „духовността“ като прогресиращо обезличаване.3.Научната фантастика представя бъдещия свят и човечеството като „проекция“ на днешните научни открития. В действителност обаче тези „проекции“ удивително съответстват на преживяванията, характерни за окултната и открито демонична реалност, засвидетелствани през вековете. На „високоеволюиралите“ същества от бъдещето са присъщи: телепатия, способност за летене, за материализиране и дематериализиране. Те са способни да трансформират видимата форма на нещата или да създават илюзорни сцени и същества чрез силата на „чистата мисъл“; да се придвижват със скорости далеч превишаващи възможностите на съвремената техника; да обсебват телата на земните обитатели. Освен това тези „хора на бъдещето“ се ръководят от една „духовна“ надрелигиозна философия, според която може да се достигне до състояние, в което „развитите интелигентни същества“ вече няма да зависят от материята. Всичко това са стандартни практики и познати обещания на магьосниците и демоните. Една съвременна история на научната фантастика посочва, че „постоянен аспект във визията на научната фантастика е желанието да се преодолее нормалната опитност… посредством представяне на лица и събития, които преодоляват известните ни граници на пространството и времето[2]„. В сценариите на „Стартрек“ и в други научно-фантастични истории се описват такива футуристични „научни“ изобретения, които не рядко напомнят за споменаваните в житията на древните православни светци действия на магьосници от вρeмето, когато магьосничеството все още е било основна част от езическия живот. Обикновено научната фантастика съвсем не е научна и дори не е футуристична. По-скоро тя представлява едно връщане към „мистичните“ извори на съвременната наука, към науката предшествала епохата на Просвещението (XVII-XVIII вв.), която е твърде близка с окултизма. В цитираната по-горе история на научната фантастика се отбелязва: „Корените на научната фантастика, както и корените на самата наука, се намират в магията и митологията“ (Scholes & Rabkin, page 183). Съвременните изследвания и експерименти в областта на „парапсихологията“ също са показателни за бъдещото сближаване между „науката“ и окултизма, а това е тенденция, намираща се в пълна хармония с научната фантастика.Научната фантастика в Съветския съюз (където тя е също толкова популярна, колкото и на Запад, въпреки че се е развивала по различен начин) разработва същите теми. Изобщо „метафизичните“ теми в съветската научна фантастика се разработват (при зорко наблюдение от страна на „материалистическата“ цензура) под въздействие на западните автори или са повлияни пряко от индуизма, както е в случая с писателя Иван Ефремов. Читателят на съветска научна фантастика по думите на един критик „придобива твърде смътна способност за критично оценяване на различията между наука и магия, между учен и магьосник, между бъдеще и фантазия“. Според този критик научната фантастика както на Изток, така и на Запад също като всички други аспекти на съвременната култура „изцяло потвърждава факта, че висшата степен на хуманизма е окултизмът[3]„.

4.Поради самата си природа като „футуристичен“ жанр научната фантастика клони към утопичност. Някои романи или разкази наистина описват бъдещото съвършено общество, но повечето от тях се занимават с „еволюцията“ на съвременното човечество в нещо по-висше. Понякога повествуват за среща с развита цивилизация от друга планета, внушавайки надеждата, че по този начин ще се разрешат настоящите проблеми и ще се преодолее изобщо човешката ограниченост. В произведенията на Ефремов и на други съветски фантасти комунизмът става „космически“ и „започва да придобива нематериалистически качества“, а „постиндустриалната цивилизация наподобява индуистката“ (Grebens, pp. 109-110). „Високо развитите извънземни същества“ често изпълняват ролята на „спасители“, а приземяването на космически кораб на Земята често предвещава „апокалиптични“ събития. Благосклонните същества обикновено пристигат с цел да управляват хората в тяхното „еволюционно израстване“.С други думи, научнофантастичната литература от XX век сама по себе си е ясен знак за това, че християнските ценности и християнското разбиране на света са загубени. Този вид литература се превръща в мощно средство за разпространение на нехристиянска философия и на нехристиянски възглед за живота и историята, които в действителност са създадени под неприкритото или завоалирано влияние на окултизма и източните религии. В едно критично време на преход в човешката цивилизация научнофантастичната литература става водеща сила във формирането на надеждата и реалното очакване на „посетители от космоса“, които ще разрешат проблемите на човечеството и ще поведат човека към нова „космическа“ епоха в неговата история. И макар на пръв поглед научната фантастика да е научна и нерелигиозна, в действителност тя е водещият пропагандатор (в секуларна форма) на „новото религиозно съзнание“, което завладява отстъпилото от християнството човечество.

Всичко това трябва да се има предвид, когато се дискутират появяванията на „неидентифицирани летящи обекти“, които по странен начин съответстват на псевдорелигиозните очаквания, характерни за съвременния“постхристиянски“ човек.

2. Наблюдения на НЛО и тяхното научно изследване

Въпреки че фантастиката явно е подготвила хората за появата на НЛО, нашето разбиране за тяхната „обективна“ реалност очевидно не може да бъде откъснато от литературата или човешките очаквания и фантазии. Преди да разберем какво в действителност представляват НЛО, ние трябва да знаем нещо повече за характера и достоверността на извършените наблюдения. Наистина ли съществува нещо „там“ в небето? Не е ли феноменът резултат от погрешно възприятие или психологическа и псевдорелигиозна нагласа да се приеме желаното за действително?Д-р Жак Вале, френски учен, който живее сега в Калифорния, е автор на едно заслужаващо доверие описание на феномена НЛО. Д-р Вале притежава висока научна степен в областта на астрофизиката и кибернетиката и от доста години се е посветил на научния анализ на съобщенията за НЛО. Неговото свидетелство е още по-ценно за нас, защото той детайлно е изучил срещите с НЛО извън САЩ, особено във Франция, и по този начин може да ни даде една обективна интернационална картина за разпространението на това явление. Д-р Вале счита[4], че макар необикновени летящи обекти да са били наблюдавани от време на време в миналите векове, тяхната „съвременна история“ като масов феномен започва в годините по време и непосредствено след Втората световна война. Интересът в Америка се поражда след наблюденията през 1947 година. Преди това в Европа вече е имало регистрирани наблюдения на НЛО. През Втората световна война много пилоти докладвали за странни светлини, които изглеждали управляеми от разумни същества (с. 47), а през 1946 година, особено през месец юли, била регистрирана цяла серия от подобни наблюдения в Швеция и други страни от Северна Европа (с. 47-53). Обектите от тази „скандинавска вълна“ били смятани отначало за метеорити, по-късно за „ракети“ (или „ракети-призраци“) или „бомби“, а най-накрая за „въздушни кораби от нов тип“. Те били способни на необикновени маневри в небето, но не оставяли следа на Земята, дори когато изглеждало, че се приземяват. В европейската преса изобилствали репортажи за тази вълна от наблюдавани обекти, а в Швеция всички говорели за тях. Регистрирани били близо хиляда наблюдения, но нито веднъж не била издигната хипотезата, че те имат „извънземен“ или „междупланетен“ произход. В заключение д-р Вале отбелязва, че тази „вълна“ била предизвикана от действително съществуващи, но неидентифицирани обекти. В случая не ставало дума за предварително разпространени „слухове за НЛО“ или за очакване на „посетители от космоса“ (с. 53). В тази и в последвалите „вълни на летящи чинии“ той открива тоталната липса на каквото и да е било съвпадение между широко разпространения интерес към научната фантастика и апогея в активността на НЛО. По-рано също не е имало „вълни на летящи чинии“, макар всеобщата паника в Америка да започнала след радиопиесата на Орсън Уелс по романа на Хърбърт Уелс „Война на световете“ през 1938 година. Д-р Вале стига до извода, че „зараждането, нарастването и експанзията на НЛО-вълната е обективен феномен, независещ от съзнателното или несъзнателно влияние на свидетелите и реакцията им по отношение на обектите“ (с. 31).

Първото наблюдение, което станало достояние на обществеността в САЩ, било извършено през юни 1947 година, когато търговският агент Кенет Арнолд, забелязал от борда на своя самолет девет дискообразни предмета във формата на „чинии“, които летели близо до планината Рейниър в щата Вашингтон. Вестниците публикували неговия разказ и това положило начало на ерата на „летящите чинии“. Трябва да отбележим, че това съвсем не било първото наблюдение в Америка. Преди него имало и други, които обаче останали неогласени. В началото на юни вълна от НЛО (с петдесет регистрирани съобщения) имало в Унгария. Следователно наблюденията, направени през 1947 година, не може да бъдат обяснени единствено с истерия, предизвикана от разказа на Арнолд. По-голямата част от наблюденията при американската вълна от 1947 година били направени особено през месеците юни, юли и август. И макар че някои вестници започнали да разпространяват хипотезата за „чуждопланетни посетители“, учените се отнесли сериозно към тези явления и ги възприели като продукт на високо развита човешка технология с предполагаем американски или руски произход (с. 54-57).През месец юли 1948 година била отчетена втората вълна от наблюдения на НЛО в Америка и Франция. В САЩ по време на полет през нощта, пилотите от самолет DC-3 на Ийстърн еърлайнс забелязали торпедовиден въздушен кораб с два реда „илюминатори“, който бил окръжен от синя светлина и имал опашка от оранжев пламък. Корабът извършил маневра, за да избегне сблъсъка с американския самолет, и след това изчезнал. През месец август същата година в Сайгон и други райони на Югоизточна Азия били регистрирани много наблюдения на „дълъг рибообразен обект“ (с. 57-59).

Съобщения за странни дискове и сфери изобилствали през 1949 година в Швеция. В Америка били регистрирани още редица наблюдения на НЛО, в това число и две наблюдения, направени от астрономически обсерватории (с. 60-62). По-малки вълни от НЛО и някои изолирани наблюдения продължили през 1950 и 1951 година най-вече в САЩ, но също така и в Европа (с. 62-65).

През 1952 година била забелязана първата истинска международна вълна от наблюдения на НЛО. Тогава били осъществени множество наблюдения в САЩ, Франция и Северна Африка. Кулминация на тази вълна представлявали две сензационни наблюдения, направени над Капитолия и Белия дом във Вашингтон (в пространство, което постоянно се контролира от радари). През месец септември вълната преминала над Дания, Швеция, Северна Германия и Полша. По същото време във Франция било съобщено за първото „приземяване“ на НЛО, съпроводено с описание на „малки човечета“ (с. 65-69).

През 1953 година подобни вълни не били наблюдавани, но за сметка на това били описвани множество отделни случаи. Най-забележителният от тях бил регистриран в Бисмарк, Северна Дакота. Тогава в продължение на три часа четири обекта се реели и маневрирали през нощта над въздушно-пречиствателна станция. Официалният рапорт за това произшествие обхващал неколкостотин страници и включвал показания на множество свидетели, предимно пилоти и военнослужещи (с. 69-70).През 1954 година била регистрирана най-обширната досега международна вълна. Франция била буквално наводнена от НЛО, като всеки ден през месеците септември, октомври и ноември имало по дузина съобщения. В тази френска вълна ясно изпъкнали проблемите, пред които се изправя всяко сериозно научно изследване на НЛО: „феноменът бил толкова интензивен, въздействието върху общественото мнение – толкова силно и реакцията на вестниците – така емоционална, че апетитът на учените бил притъпен далеч преди още да бъде организирано сериозно нучно изследване. В резултат от това нито един учен не искал да излага на риск своята репутация, като открито изучава този толкова емоционално обагрен феномен. Френските учени запазили мълчание, а междувременно вълната отминала и изчезнала“ (с. 71).

По време на френската вълна често били отбелязвани някои характерни особености, типични за по-късните срещи с НЛО: „приземявания“ (детайлното им описание доказвало правдивостта на свидетелството); насочване на светлинни лъчи от НЛО към свидетелите; изключване на моторите в близост до мястото на среща; появяване на малки странни същества в „скафандри“; причиняване на сериозни психологически и физически травми на свидетелите. От 1954 год. насам в редица страни ежегодно са били наблюдавани множество явления. Най-забележителни международни вълни били регистрирани през 1965, 1967 и 1972-73 година. През този период особено многобройни и необикновено силни по своето въздействие били наблюденията, направени в страните от Южна Америка.

Най-известното правителствено изследване на НЛО било предприето от Военновъздушните сили на САЩ скоро след като през 1947 година се появили първите съобщения. Това изследване, известно ни от 1951 година като „Проект Синя книга“, продължило до 1969 година, когато бива прекратено по препоръка на известния „Доклад Кондон“, съставен през 1968 година, от научен комитет под ръководството на един от водещите физици от университета в Колорадо. Но хора, които са имали възможност отблизо да наблюдават работата на участниците в проекта „Синя книга“ и на комитета Кондон, споделят, че никой от тях не възприемал феномена НЛО насериозно. „Връзките с обществеността“ били водещи в дейността им, а основна цел – по някакъв начин да се даде задоволително обяснение на загадъчните феномени, за да се неутрализира страхът на хората. Привърженици на „летящите чинии“ твърдели, че правителството на Съединените щати използва тези изследвания, за да „прикрие“ и запази за себе си информацията за „действителната природа“ на НЛО. Очевидно било, че щом към феномена не се подхожда сериозно, изследванията са безсмислени. Освен това някои странни разкази за НЛО направили този предмет особено антипатичен за учените. Първият ръководител на проекта „Синя книга“ капитан Едуард Ръпелт признава, че „ако военновъздушните сили се бяха опитали да издигнат параван около своята дейност, като по този начин замъглят информацията, те не биха свършили по-добра работа… Към проблема бе подходено с организирано объркване… Всичко бе оценявано от презумцията, че НЛО не съществува[5]„. Докладът Кондон съдържа някои класически „обяснения“ за НЛО. Едно от тях например гласи, че „необичайните явления трябва да се отнесат към категорията на някои напълно безспорни феномени, които са толкова редки, че не се е случвало да бъдат наблюдавани нито преди, нито след отбелязаните случаи“. Главният научен консултант на „Синя книга“ в течение на всичките двадесет и две години от съществуването на този проект – астроном от Северозападния университет Дж. Алън Хайник открито нарича всичко това „един псевдонаучен проект[6]„.Каквито и да са били изследванията през тези двадесет и две години, проектът „Синя книга“ е събрал информация за повече от дванадесет хиляди случая на загадъчни небесни явления, двадесет и пет процента от които са останали „неидентифицирани“ дори след всички, понякога пресилени, „обяснения“. Хиляди други случаи са събрани и изследвани от частни сдружения в Съединените щати и в други страни, макар почти всички правителствени организации да се въздържат от коментари по тази тема. В Съветския съюз проблемът е бил засегнат публично (тоест с одобрението на властите) през 1967 година, когато в статия, публикувана в списание Смена, д-р Феликс У. Зигел от Московския авиационен институт отбелязва, че „вече двадесет години съветски радари наблюдават неидентифицирани летящи обекти[7]„. По същото време се провела научна конференция на тема „За космическите цивилизации“, водена от арменския астроном Виктор Амбарцумян, на която се препоръчвало предварително да се изучават научните и технически проблеми на комуникирането с такива „цивилизации“. Тяхното съществуване не се подлагало на съмнение. Но на следващата година темата за НЛО в Съветския съюз била отново забранена и оттогава съветските учени споделяли пред западните си колеги за своите изследвания и хипотези само в частни разговори.

В САЩ за военните и учените НЛО остава „извън полезрението“, но в последните години все повече учени, особено сред по-младите, започват да се отнасят сериозно към този проблем и обсъждат методите за неговото изучаване. Д-р Хайник и д-р Вале говорят за една „невидима колегия“ от учени, които активно се интересуват от феномена НЛО, макар че мнозинството от тях не желаят имената им да бъдат публично свързвани с тази тема.

Има, разбира се, и такива учени, които категорично про¬дължават да отхвърлят теориите за реално съществуване на този феномен и го обясняват като погрешно възприемане на естествени обекти, аеростати, самолети и прочее, а да не говорим за мошеничествата и психологическите „проекции“. Един от тях е Филип Клас, за когото „развенчаването“ на НЛО е удоволствие. Той разследвал някои от наблюденията и открил в тях естествени явления или лъжи. Работата му го е убедила, че „идеята за чудните космически кораби, пристигнали от далечни цивилизации, всъщност е красива приказка, пригодена за възрастните[8]„. Подобни твърдоглави изследователи обаче се ограничават до случаите, в които има веществено доказателство за НЛО (така наречените „близки срещи от втория вид“, както ще видим по-долу); но дори упоритите защитници на истинността на НЛО са принудени да признаят, че тези доказателства са твърде малко и в най-убедителните съобщения за НЛО. Единственото, което кара много учени в последните години да възприемат феномена сериозно, съвсем не са веществените доказателства за тяхното съществуване, а факта, че много сериозни и заслужаващи доверие хора са видели нещо, което не може да бъде обяснено и което им е направило силно впечатление. Д-р Хайник пише за своите изследвания следното: „Аз винаги имах чувството, че говоря с човек, който описва реално събитие. За него или нея това представляваше едно изключително преживяване, живо и ни най-малко не приличащо на сън събитие. За него наблюдаващият като правило е бил напълно неподготвен – но бързо е разбирал, че това явление не може да се сравни с нищо друго“ (The UFO Experience, p. 14).Тази комбинация от неподправена истинност на впечатленията от среща с НЛО (особено в „близките контакти“) и почти пълното отсъствие на веществени доказателства за това – правят изследването на НЛО по същество изучаване не на физически феномен, а на човешките свидетелства за него, на тяхната достоверност, последователност и прочее. Това вече пренася изследването по-скоро в областта на психологията и е достатъчно, за да ни убеди, че упоритото търсене на „веществено доказателство“ е погрешен подход. Но и мнението на г-н Клас, че „чудните космически кораби“ са само „красива приказка за възрастни“ може би не е толкова далеч от истината. Едно са наблюденията на НЛО, а нещо съвсем различно е интерпретацията, която хората дават на своите (или чужди) наблюдения – първото може да бъде напълно реално, а второто да се превърне в „красива приказка“ или мит на нашето време.

Доктор Хайник е направил много, за да отстрани някои от всеобщите заблуждения относно появите на НЛО. Така например той подчертава ясно, че по-голямата част от наблюденията не са извършени от последователи на секти, от неустойчиви или необразовани хора. Малкото свидетелства, направени от подобни лица, винага са били определени като незаслужаващи доверие и не са влизали в материалите за изследване. В действителност най-подробни и детайлни съобщения дават нормални, отговорни за своите думи хора (често с академично образование), които са искрено изненадани или шокирани от преживяното и просто не знаят как да го обяснят (The UFO Experience, pp. 10-11). Колкото по-силно е преживяното и колкото по-близо до НЛО е бил свидетелят, толкова по-малко той е склонен да говори за това. Наборът съобщения за НЛО, както отбелязва един генерал от Военновъздушните сили, е една колекция от „невероятни истории, разказвани от заслужаващи доверие хора“. Не може да има съмнение, че съществува нещо зад хилядите сериозни съобщения за НЛО.

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

[1]. Sheila Ostrander and Lynn Schroeder, Psychic Discoveries Behind the Iron Curtain, Bantam Books, 1977, cc. 98-99. Погледни статиите от д-р Вячеслав Зайцев, „Гости из космоса“, в Спутник, ян., 1967 и „Храмы и космические корабли“, Спутник, ян. 1968.

[2]. Robert Scholes and Eric S. Rabkin, Science Fiction: History, Science, Vision, Oxford University Press, 1977, p. 175.

[3]. G.V. Grebens, Ivan Efremov’s Theory of Soviet Science Fiction, Vantage Press, New York, 1978, cc. 108, 110.

[4]. UFOs in Space: Anatomy of a Phenomen, Ballantine Books, N. Y., 1977 (първо издание от Henry Regnery Company, 1965), номерата на страниците в скобите съответстват на посоченото издание.

[5]. Ruppelt, Report on Unidentified Filling Objects, Ace Books, New York, 1956, cc. 80, 83.

[6]. Hynek, The UFO Experience: A Scientific Inquiery, Balantine Books, New York, 1977, pp. 215, 219.

[7]. „НЛО, что это такое?“, Смена, 7 апр. 1967. Вж. също неговата статия „Неопознаннью летающие обьекты в Советской жизни, февр. 1968; Ostrander and Schroeder, Psychic Discoveries Behind the Iron Curtain, pp. 94-103.

[8]. Philip J. Klass, UFOs Explained, Random House, New York, 1974, p. 360. Вж. също: Зигел Φ. „Ο возможном обмене информацией с внеземными цивилизациями“ – доклад, изнесен пред Всесюзния инженерен институт в Москва 13 март 1967 год. – Psychic Discoveries, p. 96.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4uF

Следва…

Иеромонах Серафим (Роуз)

В отговор на въпроса дали е възможен „диалог“ между православното християнство и различните нехристиянски религии, читателят се запозна със свидетелствата на трима православни християни (вж. постинги №№ 606, 607, 608 и 610 – бележка от автора на блога). Те потвърждават въз основа на православното учение и собствения си опит всичко, на което Православната църква винаги е учила, а именно, че православните християни изобщо не се обръщат към „същия Бог“ като така наречените „монотеисти“, които отричат Св.Троица; че боговете на езичниците всъщност са демони и че преживяванията и способностите, които езическите богове дават, са сатанински по природа. Всичко това по никакъв начин не противоречи на думите на св. апостол Петър, който казва, че Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е (Деяния апостолски 10:34-35); или на казаното от св. апостол Павел, според който Бог в миналите поколения остави всички народи да вървят по своите пътища, макар че не преставаше да свидетелствува за Себе Си с благодеяния, като ни пращаше от небето дъждове и плодоносни времена и изпълняше сърцата ни с храна и веселост (Деяния апостолски 14:16-17). Онези, които живеят в робството на сатаната, князът на тоя свят (Иоан 12:31), които живеят в тъмнината, неосветена от Христовото Евангелие, са съдими според естественото свидетелство за Бога, което е дадено на всеки човек въпреки робството.

За християните обаче, на които е дадено Божието откровение, не е възможен никакъв „диалог“ с тези, които са извън вярата. Не се впрягайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или какво общо има верният с неверния? (2 Коринтяни 6:14-15). По-точно казано, християнинът е призван да направи светли¬ната на православието достояние на всички тези, които са извън вярата, така както св. апостол Петър постъпи със стотника Корнилий (Деяния апостолски 10:34-48) и с това просвети неговия дом и го присъедини към избраното стадо на Христовата Църква.Всичко това е напълно очевидно за православните християни, които чувстват и вярват в Истината на Божието откровение в Христовата Църква. Но мнозина, които се считат за християни, имат твърде малка представа за радикалното различие между християнството и всички други религии. Други пък, които познават това различие, притежават твърде слаба проницателност в областта на „духовните преживявания“. Става въпрос за проницателността, която е била практикувана близо две хиляди години и е предадена на поколенията в православните светоотечески произведения и житията на светиите.

При отсъствието на тази представа и проницателност, увеличаващото се присъствие на източни религиозни движения на Запад, особено в последните едно или две десетилетия, причинява огромен смут сред много псевдохристияни. Случаят с Томас Мертон е показателен: искрено приел римокатолицизма и монашеството преди около четиридесет години (много преди радикалните реформи на Втория ватикански събор), той завърши своя живот, провъзгласявайки тъждествеността на християнския религиозен опит с опита на дзен будизма и другите езически религии. Нещо се „носи във въздуха“ през последните две минали десетилетия и то ерозира християнския мироглед на протестантизма и римокатолицизма. Но в наши дни атаката е насочена към самата Църква, към св. православие. „Диалогът с нехристиянските религии“ е по-скоро следствие, отколкото причина на този нов „дух“.В тази глава ще разгледаме някои от източните религиозни движения, които имаха влияние през седемдесетте години. Ще се спрем специално и върху опитите да се развие синкретизмът на християнството и източните религии, особено в областта на „духовните практики“. Подобни опити много често се подкрепят с цитати от Добротолюбието и препратки към източната православна традиция на съзерцателна молитва, която се смята за по-сродна на източните духовни практики, отколкото всичко съшествуващо на Запад. Настъпило е времето, когато ясно трябва да изтъкнем огромната бездна, която съществува между християнския и нехристиянския „духовен опит“ и да дадем отговор на въпроса защо религиозната философия, която поддържа този нов синкретизъм, е фалшива и опасна.

1.“Християнска йога“

На Запад и особено в Америка индуистката йога е позната от много десетилетия. Тя е в основата на безбройни култове, а също така и на една популярна форма на психотерапия, за която се предполага, че не е религиозна. Преди близо двадесет години един френски бенедиктинтски монах описа своя опит за превръщането на йога в „християнско“ учение. Разказът, който следва по-долу, е взет от тази книга[1].

Индуистката йога е учение, което предполага твърде въздържан и дисциплиниран живот. Съчетава контрол върху дишането и известни физически пози, които водят до състояние на релаксация. В такова състояние човек медитира, обикновено при помощта на мантра или сакрален израз, който подпомага концентрацията. Самата същност на йога не представлява някакво учение, а медитация, която е и неговия край. Авторът на книгата изразява това много точно, когато пише: „Целите на индуистката йога са духовни. Равносилно на предателство е да се забравя това, като се помни само чисто физическата страна на древното учение и не се вижда в него нищо повече от способ за постигане на телесно здраве или красота“ (с. 54). Освен това трябва да добавим, че макар човек да използва йога само за физическо благополучие, той вече предразполага себе си към определени духовни възгледи и преживявания, за които със сигурност дори не се досеща. По-долу ще разгледаме отново този проблем”.След това авторът продължава така: „Изкуството на йога се състои в умението да се установиш в пълна тишина, да се освободиш от всички мисли и илюзии, да отхвърлиш и забравиш всичко, освен едно – идеята, че истинската същност на човека е божествена, че тя е Бог, а всичко останало е мълчание“ (с. 63).

Тази идея, разбира се, не е християнска, а езическа. Целта на „християнската йога“ обаче е да използва техниката на йога за постигане на едно по-различно духовно състояние – за „християнска“ медитация. От тази гледна точка предмет на йога-техниката е да направи така, че човек да се почувства отпочинал, доволен, немислещ и пасивен или възприемчив за духовни идеи и преживявания. „Щом заемете определената поза, вие ще почувствате как тялото ви се отпуска и във вас ще се установи чувство за цялостно благополучие“ (с. 158). Упражненията продуцират „извънредно чувство за спокойствие“ (с. 6). „Отначало се придобива чувството за общо отпускане, за благополучие, което постепенно обзема цялото същество на практикуващия йога. Това усещане се съпътства и от еуфория, която действително е завладяваща и остава трайна. Ако нервите на човек са обтегнати и изострени, упражненията ги успокояват и за кратко време умората изчезва“ (с. 49). „Цел на всички тези (йогийски) усилия е съзнанието да замлъкне като стане сляпо за всякакъв вид съблазън“ (с. 55). Еуфорията, която се постига посредством йогийските упражнения, „сполучливо може да се нарече ‘състояние на здраве’, което ни позволява да работим повече и по-добре като начало в човешки, а след това и в духовен план (тоест в плана на християнската религия). За да се опише това състояние, най-удачната дума е „удовлетвореност“ – удовлетвореност, която обитава както тялото, така и душата и ни предразполага… към духовен живот“ (с. 31). Описаното усещане може да промени цялата личност на човека: „Хатха йога влияе на характера, като го подобрява. Един човек признава, че след няколко седмици практикуване на йога-упражненията сам не може да се познае. Всички забелязали промяната в неговото поведение и реакции. Той станал по-благороден и по-разбиращ. Посрещал събитията от живота си спокойно. Бил доволен… Цялата му личност била изменена и той чувствал укрепване и устременост. От всичко това произтича почти постоянното състояние на еуфория, на „удовлетвореност” (с. 50).Но описаното дотук е само подготовка за „духовната“ цел, която се осъществява много скоро: „След няколко седмици молитвата ми стана съзерцателна и получи особена, нова форма“ (с. 7). Достигайки извънредно спокойствие, авторът отбелязва „колко лесно влиза в молитвата и се съсредоточава върху предмета“ (с. 6). Човек става „по-възприемчив за импулсите и съдействията от небето“ (с. 13). „Практикуването на йога допринася за увеличаване гъвкавостта на ума и възприемчивостта на сетивата, като по този начин се разкриват онези лични отношения между Бога и душата, които бележат пътя на мистичния живот“ (с. 31). Дори за „начинаещия йога“ молитвата става „сладостна“ и „поглъща цялото му същество“ (с. 183). Човек се отпуска и ето че става „готов да откликне при дòсега със Светия Дух – да приеме всичко, което Бог в Своята добрина е решил да изпитаме“ (с. 71). „Ние трябва да подготвим съществото си, за да бъде то взето, да бъде грабнато. Фактически това навярно е една от формите на най-висше християнско съзерцание“ (с. 72). „С всеки изминал ден моите упражнения и, разбира се, цялото аскетично учение на йога улесняват изливането на Христовата благодат в мен. Аз чувствам как се усилват гладът ми за Бога, жаждата ми за истина и жела¬нието ми да бъда християнин в пълния смисъл на думата“ (с. 11).

Всеки, който разбира същността на състоянието прелест или духовна заблуда (вж. по-долу, глава VII), ясно може да различи в описаното дотук преживяванията, характерни за изпадналите в духовно безпътие. Тези преживявания са характерни изобщо за езическите религии и „християнските“ секти. Налице е един и същ стремеж към „свети и божествени чувства“, същата отвореност и готовност на човека да бъде „уловен от духа“, същото търсене не на Бога, а на „духовна утеха“, същото самоопиянение, считано погрешно за „благодатно състояние“, същата невероятна леснота, с която човек постига „съзерцанието“, същите „тайнствени откровения“ и псевдодуховни състояния. Това са характерните състояния, общи за всички, които се намират в особеното състояние на духовна заблуда. Но авторът на книгата Християнска йога, бидейки бенедиктинтски монах, прибавя към всичко това и някакви особени „медитации“, които свидетелстват, че той напълно е възприел духа на римокатолическата „медитация“ от последните столетия. Присъщо за нея е свободната игра с фантазии на християнски теми. Така например, медитирайки на тема Рождественска вечерна меса, авторът започва да вижда Младенеца в ръцете на Своята майка: „Аз съзерцавам, нищо повече. Една след друга прииждат картини и идеи (асоциации за: Спасител – Цар – Светлина – Сияние – Пастир – Младенец – и отново Светлина)… Взети заедно, всички тези парчета сакрален пъзел будят в мен една идея… безмълвно видение за цялото тайнство на Рождеството“ (с. 161-162). Всеки, който, макар и слабо е запознат с православното духовно учение, ще види, че този достоен за съжаление „християнски йога“ се е хванал в капана на един от низшите демони, очакващи подобни търсачи на „духовни преживявания“. Медитиращият дори не е видял „светъл ангел“, а само е дал път на собствените си „религиозни фантазии“, които са продукт на сърце и разум, оказали се абсолютно неподготвени за духовна бран срещу измамите на демоните. В наши дни подобна „медитация“ се практикува в редица римокатолически манастири.Фактът, че книгата завършва със статия от преводача на Добротолюбието на френски език, заедно с извадки от него, само разкрива бездната, която стои между дилетантите и истинската православна духовност. Тя е съвършено недостъпна за съвременните „мъдреци“, неспособни да разбират нейния език. Достатъчно показателен за некомпетентността на автора по отношение на Добротолюбието е фактът, че той нарича „молитва на сърцето“ един лесен трик с произнасяне на срички в ритъма на сърцебиенето (с. 196). А в православната традиция сърдечната молитва е най-висшата молитва на ума, овладяна от малцина богоносни старци едва след много години на аскетична борба и смирение.

По-долу ние ще разгледаме по-обстойно опасността от тази „християнска йога“ и ще отбележим общото между нея и другите форми на „източна медитация“, които се предлагат на християните днес.

2. „Християнски дзен“

Една друга източна религиозна практика е представена на по-популярно ниво от ирландския римокатолически свещеник Уилям Джонстън в неговата книга Християнски дзен[2]. По същество авторът започва също като автора на Християнска йога с чувствството за неудовлетвореност от западното християнство и с желанието да му се придаде ново измерение на съзерцание или медитация. „Много хора, които са недоволни от старите форми на молитва и от старите обреди (някога служели толкова добре), търсят нещо, което да задоволи стремежите на съвременното сърце“ (с. 9). „Контактът с дзен… разкри пред мен нови перспективи, показвайки ми, че в християнството има такива възможности, за които никога дори не бих мечтал.“ Човек може „да практикува Дзен като начин за задълбочаване и разширяване на своята християнска вяра“ (с. 2).Техниката на японския Дзен е много сходна с техниката на индийската йога (от която всъщност произхожда), въпреки че е много по-проста. Тя има същата основна поза (без да използва разнообразни пози, както е при йога), включва дихателна техника и повтаряне на свещено име (при наличие на желание за това), а също така съдържа и други техники, свойствени на дзен. Целта на тези техники е същата като целта на йога – да се изключи рационалното мислене, като се постигне състояние на спокойствие и безмълвна медитация. Седящата поза „препятства свободните разсъждения“ и дава възможност на човек да се „вглъби в центъра на собствената си същност чрез съзерцание, лишено от образи и звуци“ (с. 5). Тогава практикуващият изпада „в дълбоката и красива сфера на физичния живот“ (с. 17), придобива „вътрешено безмълвие“ (с. 16). Опитът, постигнат по този начин, наподобява преживяванията на наркоманите. „Хората, които са употребявали наркотици, имат донякъде представа от дзен, доколкото у тях е пробудено разбирането, че в съзнанието има дълбочина, достойна за изследване“ (с. 35). Освен това този опит открива „един нов подход към Христос – подход, който е по-малко дуалистичен и повече източен“ (с. 48). Дори абсолютно начинаещите в практикуването на дзен могат да се приобщят към „чувството за единение и да усетят атмосферата на свръхестественото присъствие“ (с. 31), да опитат вкуса на „мистичното безмълвие“ (с. 30). Посредством дзен състоянието на съзерцание, което досега се ограничаваше до малцина „мистици“, може да бъде „разширено“ и „всички могат да имат видения, всички могат да достигнат самадхи“ (просвещение) (с. 46).

Авторът на книгата Християнски дзен говори за обновяване на християнството, но признава, че опитът, който дава дзен, е достъпен за всеки – християнин или нехристиянин. „Аз вярвам, че съществува основно просвещение, което не е нито християнско, нито будистко, нито каквото и да било друго. То е просто човешко“ (с. 97). И наистина на среща, посветена на медитацията, която била проведена в един дзен храм, близо до Киото, „било удивително, че липсва каквато и да е обща вяра. Никой не изглеждало поне малко да се интересува от това в какво вярва или не вярва някой друг и никой, доколкото си спомням, дори не спомена името на Бога“ (с. 69). Този агностичен характер на медитация се оказва особено пригоден за „мисионерски“ цели, защото „по този начин в медитацията могат да бъдат обучени и слабо вярващи хора, тези, които искрено се вълнуват или страхуват, че Бог е мъртъв. Такива хора винаги ще се съгласят да заемат седящата поза и да дишат по определения начин. За тях медитацията се превръща в търсене и аз открих, …че хората, които започват да търсят по този начин, в крайна сметка намират Бога. Те отхвърлят антропоморфния Бог, за да приемат висшето същество, в което ние живеем, движим се и пребиваваме“ (с. 70).Описаните от автора преживявания при „просвещението“ в Дзен разкриват тяхната основна идентичност с „космическия“ опит на шаманизма и на много езически религии. „Самият аз вярвам, че вътре в нас са затворени огромни потоци на радост, които могат да бъдат освободени чрез медитация – понякога те ще избухват с невероятна сила, изпълвайки личността с невероятно щастие, което никой не знае откъде идва“ (с. 88). Вероятно за читателите ще е интересно да узнаят, че когато след двадесет години, прекарани в Япония, авторът се връща в Америка, той намира дзен преживяванията за много близки до петдесетническите и на една „харизматична“ среща дори получава „кръщението от Духа“ (с. 100). Авторът заключава: „Що се отнася до петдесетническото събрание, струва ми се, че възлагането на ръце, молитвите на хората, милосърдието на общината – това могат да бъдат средствата, които да освободят физическата сила, носеща просвещение за личността, която последователно практикува дза-дзен“ (с. 92-93). В VII глава на тази книга ние ще изследваме природата на петдесетническия или „харизматичен“ опит.

Накратко като критика на предадените дотук възгледи трябва да кажем, че в основата си те съвпадат с тези на автора на книгата Християнска йога, само че са по-малко езотерични и по-общодостъпни. Всеки, който вярва, че агностичният езически опит на дзен може да се използва за „съзерцателно обновяване отвътре на християнството“ (с. 4), със сигурност не знае нищо за великата традиция на съзерцателен живот в православието, която предполага гореща вяра, истинско убеждение и интензивна аскетична борба. Освен това авторът на книгата Християнски дзен не се колебае да въвлече в своя разказ Добротолюбието и „великите православни школи“, като заявява, че те също водят до състояние на „съзерцателно безмълвие и мир“ и представляват един пример на „дзен в християнската традиция“ (с. 39). Авторът оправдава и използването на Иисусовата молитва по време на дзен медитация за този, който желае това (с. 28). Подобно невежество със сигурност е опасно, особено след като притежателят му приканва по време на своите лекции студентите да експериментират в „мистицизма“, като „всяка вечер в продължение на четиридесет минути практикуват дза-дзен“ (с. 30). Колко много искрено заблудени лъжепророци има днес в света и всеки от тях е уверен, че носи на последователите си благо, а не физическо и духовно бедствие! Но за това ще говорим повече по-долу.

З.Трансцендентална медитация

Техниката на източната медитация, позната като „трансцендентална медитация“ (ТМ), постигна през последните няколко години голяма популярност, особено в Америка. Нейните защитници използат толкова дързък тон, че всеки сериозен изследовател на съвремените религиозни течения в началото е склонен да погледне на този феномен просто като на поредния раздут продукт на американската реклама. Но това би било грешка, защото от гледна точка на сериозните си претенции ТМ не се различава особено от йога и дзен. Освен това, ако разгледаме внимателно техниките X ще открием, че ТМ вероятно е по-автентично „източна“ в сравнение с малко изкуствените синкретични движения „християнска йога“ и „християнски дзен“.Според едно стандартно описание[3], „трансценденталната медитация“ е пренесена в Америка (където има най-грандиозен успех) от твърде „неортодоксалния“ индийски йога Махариши Махеш Йоги, като първите признаци на забележително разпространение датират от 1961 година. През 1967 година „ТМ“ получава широка популярност, след като към нея се обръщат известните музиканти от „Бийтълс“, които по това време отказват наркотиците. Скоро обаче „Бийтълс“ изоставят движението (въпреки че продължили да медитират) и следващата година се оказва най-неуспешната за Махариши. Тогава му се налага да прекрати американското си турне, осъществявано съвместно с друга новообърната група („Бийч бойс“) поради финансов фалит. Самото движение обаче продължава да се развива: през 1971 година в него има около сто хиляди медитиращи последователи и две хиляди специално обучени инструктори. Според тези данни TM е най-голямото движение на „източна духовност“ в Америка. През 1975 година движението достига своя най-голям успех – учениците само за един месец наброяват около четиридесет хиляди, а общият брой на последователите надхвърля шестстотин хиляди. През този период TM се използва широко в армията, в някои обществени училища, затвори, болници и църковни групи, включително в енории на гръцкия архидиоцез в Америка. Всичко това се допускало от презумпцията, че TM е неутрална форма на „ментална терапия“, която е съвместима с всеки вид религиозна вяра или практика. Курсът по TM се оказва сякаш скроен точно според американския начин на живот. За това говори и начинът, по който той подходящо бива наричан: „Курс за това как да успеем духовно без да полагаме реални усилия“ (с. 17). Самият Махариши сравнява техниката на TM с „миенето на зъбите“ (с. 104). Другите индийски йоги силно критикуват Махариши затова, че опростява вековната традиция на йога, съществувала в Индия, и че срещу пари осигурява достъп на масите до тази езотерична практика (през 1975 година цената на един курс е сто двадесет и пет долара, за студенти – шестдесет и пет долара, а за гимназисти, ученици и съвсем малки деца е още по-евтино).

По отношение на поставените цели, предпоставките и получаваните резултати TM не се различава особено от „християнска йога“ или „християнски дзен“. Свойствена за нея е главно простотата на техниките и цялата философия, както и леснотата, с която се постигат резултатите. Също като йога и дзен, „ТМ не изисква никаква вяра, разбиране, морален кодекс или дори съгласие с идеите и философията“ (с. 104). ТМ представлява чиста техника, при това леснодостъпна, защото „е базирана върху естествения стремеж на съзнанието към по-голямо щастие и удоволствие… При трансцеденталната медитация се очаква разумът ви да следва онова, което е най-естествено и най-приятно за него“ (с. 13). „Преди всичко ТМ е практика, а след това – теория. В началото е най-важно човек изобще да не разсъждава“ (с. 22).Методът, създаден от Махариши, се прилага неизменно във всички ТМ центрове по света: след две въведителни лекции желаещият плаща такса и тогава се явява за „посвещение“, като носи странна комбинация от предмети, които винаги са едни и същи – три вида сладки плодове, не по-малко от шест свежи цветя и чиста носна кърпа (с. 39). Тези предмети се поставят в кошница и се отнасят в неголяма „стая за посвещения“, където се оставят върху маса пред портрет на гуруто, от когото Махариши е получил своето посвещение в йога. На същата маса горят свещ и благовония. В стаята стоят самият ученик и неговият учител, за когото се изисква да е получил посвещение и да е инструктиран лично от Махариши. Церемонията пред портрета продължава около по¬ловин час и включва тихо пеене на санскрит (значението остава неизвестно за посвещавания) и монотонно произнасяне имената на предишни „учители“ на йога. В края на церемонията посветеният получава „мантра“ – тайна санскритска дума, която е длъжен непрестанно да повтаря по време на медитация и която никой освен неговия учител не трябва да знае (с. 42). Английският превод на тази церемония никога не се разкрива на посвещаваните. Той е известен само на учителите и посвещаващите. Текстът се намира в непубликуван наръчник, известен под името „Светата Традиция“, а в наши дни той е отпечатан като отделна брошура от поредицата „Духовни фалшификации“ (Spiritual Counterfeits Project) в Бъркпи. Тази церемония не е нищо друго освен традиционен индуистки ритуал на поклонение пред боговете (пуджа), сред които е и обожественият гуру на Махариши (Шри Гуру Дев) заедно с цяла редица от учители“, чрез които самият той е получил посвещението. Церемонията завършва със серия от двадесет и две „приношения“ направени пред гуруто на Махариши, всяко завършващо с думите „Покланям се на Шри Гуру Дев“. В края на церемонията посвеща¬ващият се покланя пред портрета на Гуру Дев, а после приканва посветения да направи същото – едва след това той е окончателно посветен. (За разлика от приношенията поклоните не са абсолютно задължителни за посвещавания).

По такъв начин нищо неподозиращият съвременен агностик обикновено съвсем неочаквано се оказва въвлечен в сферата на индуистките религиозни практики. Той вече е извършил нещо, в сравнение с което неговият християнски праотец вероятно би предпочел мъченическа смърт: той е извършил жертвоприношение на езически богове. В духовен план по-скоро с този грях, отколкото със самата физическа техника се обяснява грандиозният успех на TM.След като бъде посветен, изучаващият TM медитира два пъти дневно по двадесет минути (точно толкова време се препоръчва и от автора на Християнска йога), като оставя съзнанието си свободно да странства и като повтаря мантрата винаги, когато се сети. Учителят често проверява как ученикът се справя с упражненията. Съвсем скоро, понякога и от първия опит, практикуващият започва да навлиза в ново ниво на съзнание, което не е нито сън, нито бодърстване. Това именно представлява „трансценденталната медитация“, която поражда състояние на съзнанието, различно от всичко досега познато на човека. Най-близко до това преживяване стои онова състояние на дзен, което се достига след много години интензивни усилия (с. 115). „Докато за овлядяването на другите религиозни учения, включително и йога, са необходими години, то според твърденията на учителите усвоя¬ването на ТМ е въпрос на минути. При това постиганите резултати са едни и същи“ (с. 110-111). Изпиталите това преживяване го описват като „състояние на пълно удоволетворение“, подобно на състоянието, което се предизвиква при употреба на наркотици (с. 85). Самият Махариши обаче описва това преживяване, като използва традиционни индуистки термини: „Това състояние стои над всичко виждано, чувано, докосвано, осезавано и вкусвано – над всички мисли и чувства. Това е състоянието на неизразимото, абсолютното, чисто съзнание на Съществото и представлява най-висшето състояние на живота“ (с. 23). „Когато човек развие в себе си способността да довежда това дълбоко състояние до съзнателно ниво, на една неизменна основа, тогава той е постигнал космическо съзнание – целта на всички, занимаващи се с медитация“ (с. 25). В напредналите етапи на ТМ се изучават базисните пози от йога, но те не са необходими за успеха на основната техника. За постигане на резултат не се изисква и някаква аскетическа подготовка. След като човек веднъж е достигнал „трансцеденталното състояние на съществуване“, от него се изисква двадесетминутна медитация по два пъти на ден. При това тази форма на медитация въобще не предполага обособен начин на живот, както е в Индия например, а се препоръчва по-скоро като дисциплина за всички, които водят активен живот. Характерно за учението на Махариши е, че то прави това състояние на съзнанието достъпно до всеки, а не само за избрано малцинство.

Съществуват множество рекламни истории за ТМ, според които тя е ефективна в почти всички случаи: побеждава пристрастеността към наркотиците, събира разделени семейства, прави човека здрав и щастлив; учителите по ТМ са постоянно усмихнати, преливащи от щастие. По принцип ТМ не претендира да замени другите религии, тя дори е в състояние да засили вярата в тях. „Християни“ – протестанти или римокатолици, също намират, че тя придава на тяхната вяра и живот повече смисъл и дълбочина (с. 105).Бързият и лесен успех на ТМ, който е симптоматичен за намаляващото влияние на християнството върху съвременното човечество, същевременно довежда до нейното бързо западане. Вероятно повече от всяко друго движение, базирано на „източната духовност“, ТМ има характера на „каприз“. Обявената от Махариши цел – да „посвети“ цялото човечество – очевидно е обречена на провал. След върховата 1975 година, записването в ТМ курсове намалява до такава степен, че през 1977 година организацията съобщава за откриването на цяла нова серия от курсове за „напреднали“, явно с цел да спечели отново обществения интерес и ентусиазъм. Тези курсове са предназначени да помогнат на посветените да достигнат до нивото на „сидхи“, тоест да придобият „свръхестествени сили“, за да минават през стени, да стават невидими, да левитират и летят във въздуха и други подобни. Курсовете, общо взето, са посрещнати с насмешка, въпреки че в една ТМ брошура е поместена и снимка на „левитиращ“ медитатор (вж. списание Time, 8 август, 1977, с. 75). Независимо от това дали тези курсове (чиято цена достига три хиляди долара) ще доведат до обещаните резултати – присъщи на индийските факири (вж. по-горе: Чудото на факира и Иисусовата молитва) или не, ТМ вече олицетворява една отминаваща фаза на окултния интерес през втората половина на XX век. Публикувани са много свидетелства за ТМ учители и ученици, засегнати от симптомите, присъщи на навлизащите в окултното: умствени и емоционални заболявания, самоубийства, опити за убийства, демонични обсебвания.

През 1978 година федералният съд на Съединените щати стигна до решението, че ТМ има религиозен характер и не може да бъде преподавана в обществените училища[4]. Това решение без съмнение ще съдейства за ограничаване влиянието на ТМ. Тя обаче вероятно ще продължи да съществува като една от многото форми на медитация, за мнозина съвместима с християнството – друг тъжен знак за времената.

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. J. М. Dechanet, Christian Yoga, Harper & Row, Ν. Y., 1972; първият превод на английски език е публикуван през 1960 година.

[2]. Johnston W. Christian Zen. Harper & Row, Ν. Y., 1971.

[3]. Всички цитати в тази глава са от Jhan Robbins and David Fisher, Tranquillity Without Pills (All about Transcendental Meditation), Peter H. Wyden, Inc., N.Y., 1972.

[4]. Вж. ТМ in Court: Пълният текст на мнението на Федералния съд по случая: Malnak v. Maharishi Machesh Yogi; Spiritual Counterfeits Project, P. O. Box 4308, Berkeley, Ca., 94704; $ 2.00 такса пощенски разходи.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4ua

Иеромонах Серафим (Роуз)

Авторът на това свидетелство – архимандрит Николай Дробязгин, един от новомъчениците на комунистическото иго – се радвал на блестяща кариера като командир на флота. Същевременно обаче той бил дълбоко въвлечен в окултизма и се занимавал с редактирането на окултното списание Ребус. Но веднъж при инцидент в морето Дробязгин се спасил от почти сигурна смърт по силата на чудо, извършено от св. Серафим Саровски. Тогава бъдещият архимандрит Николай предприел поклонническо пътуване до Саров, като изоставил своята светска кариера и отхвърлил окултното бреме, за да стане монах. След като бил ръкоположен за свещеник, Дробязгин служил като мисионер в Китай, Индия и Тибет, бил свещеник в църквите към различни посолства и игумен на няколко манастира. След 1914 година той живял в Киево-Печорската лавра, където беседвал с посещаващите го млади хора за влиянието на окултизма върху съвременните събития в Русия. През есента на 1924 година, един месец след като бил посетен от някой си Тухопкс (автор на книгата „Черна магия“), архимандрит Николай бил убит в килията си „от неизвестно лице“ (при явно болшевишко затваряне на очите), като бил пронизан с кама, чиято специална дръжка несъмнено имала окултистко значение.

Описаното по-долу събитие разкрива естеството на един от медиумичните „дарове“, които са общи за източните религии. Действието се развива в края на 1899 година, а разказът е записан около 1922 година от д-р А. П. Тимофеевич, който по-късно станал монах в Ново-Дивеевския манастир (Ню-Йорк). Руският текст е публикуван в брой първи на списанието „Православен живот“ от 1956 година.

„През една чудесна ранна тропическа утрин нашият кораб пореше водите на Индийския океан, приближавайки остров Цейлон. По-голямата част от пасажерите бяха англичани, пътуващи със своите семейства служебно или по работа в индийските си колонии. Веселите лица на хората жадно се взираха в далечината, търсейки с очи омайния остров, който още от детството си всички те свързваха с интересните и мистериозни разкази на пътешествениците.Островът все още едва се различаваше, но с всеки полъхващ бриз корабът все повече и повече се обвиваше от финия и опияняващ аромат на тропическата растителност. На хоризонта се появи син облак, който нарастваше според скоростта на приближаващия се кораб. Вече можеше да се забележат пръснати по брега постройки, сгушени в зеленината на величествени палми, и многоцветна тълпа от местни жители, очакващи пристигането на кораба. Пасажерите, които бързо се опознаха по време на пътуването, бяха застанали на палубата, смееха се и говореха оживено помежду си. Всички се възхищаваха от разкрилата се пред очите им гледка на приказния остров. Корабът бавно се поклащаше, готвейки се да акостира в дока на пристанищния град Коломбо.

Трябваше да се попълнят запасите от въглища и пасажерите имаха достатъчно време да слязат на брега. Денят бе толкова горещ, че много от пътниците решиха да не напускат кораба, преди да настъпи вечерта, носеща приятната прохлада. И така по-късно полковник Елиот, който вече бе посещавал Коломбо и добре познаваше града и неговите околности, поведе оформилата се малка група от осем души, към която се присъединих и аз. Полковникът направи едно съблазнително предложение: „Дами и господа! Не бихте ли желали да отидем няколко мили извън града и да посетим един от местните магьосници-факири? Може би ще видим нещо интересно.“ Всички с ентусиазъм приеха предложението.Вече бе настъпила вечерта, когато оставихме зад себе си шумните градски улици и поехме по един чудесен път в джунглата, който блещукаше с искриците на милиони светулки. Най-накрая пътят внезапно се разшири и пред нас се откри малка поляна в джунглата. В края на поляната под едно голямо дърво имаше нещо като колиба, до която тлееше огън. Един слаб старец с тюрбан на главата си седеше с кръстосани крака и наблюдаваше огъня, без да отмества поглед. Въпреки шумното ни пристигане старецът продължи да седи напълно неподвижно, без да ни обръща ни най-малко внимание. Някъде от тъмнината се появи млад човек, който се приближи до полковника и тихо го попита нещо. След това той бързо изнесе няколко столчета и групата ни се нареди в полукръг недалеч от огъня. Носеше се лек и ароматен мирис. Старецът стоеше в същото положение, като явно не забелязваше никого и нищо. Луната, която се издигна, разпръсна донякъде тъмнината на нощта и в нейната призрачна светлина всички предмети придобиха фантастични очертания. Неволно всеки притаи дъх и зачака да види какво ще се случи.

„Вижте! Вижте там, на дървото!“ – възкликна госпожица Мери, като шептеше развълнувано. Всички обърнахме глави към посоченото място. И наистина огромната корона на дървото, под което седеше факирът сякаш бавно се преливаше в меката лунна светлина и самото дърво започна постепенно да губи своите очертания. Като че ли някаква невидима ръка хвърли върху него въздушна обвивка, която с всеки изминал момент ставаше все по-плътна и непроницаема. Скоро пред удивените ни погледи напълно ясно се появи вълнообразната повърхност на морето. Вълните прииждаха една след друга, образувайки пенливи гребени. Леки облаци плуваха в светлосиньото небе. Изумително! Никой от нас не можеше да откъсне очи от тази удивителна картина.И тогава в далечината се появи бял параход. Гъст пушек излизаше от двата му широки комина. Порейки вълните, той бързо се приближаваше. За наше огромно учудване в този кораб разпознахме нашия – същия параход, с който дойдохме в Коломбо! Сред нас се понесе шепот, когато върху задната част на кораба прочетохме изписаното със златни букви име Луиза – това бе името на нашия параход. Но това, което ни учуди най-много от всичко, бе, че видяхме на кораба и себе си! Не забравяйте, че във времето, когато всичко това се случва, кинематографията съвсем не бе измислена и дори бе невъзможно да се помисли за нещо подобно. Всеки от нас видя себе си на корабната палуба сред хора, които се смееха и разговаряха помежду си. Но най-удивително бе, че аз виждах не само себе си, но в същото време и цялата палуба на кораба до най-малките детайли – като от птичи поглед. Всичко това, разбира се, просто не можеше да бъде реално. В един и същ момент аз виждах себе си сред пасажерите, матросите, работещи на другия край на кораба, капитана, застанал в своята кабина, и дори виждах как маймунката Нели, нашата всеобща любимка, яде банани на главната мачта. Всички ние, всеки по своя собствен начин, бяхме силно развълнувани от това, което виждаме. Чуваха се тихи възклицания и развълнуван шепот.

Аз съвсем бях забравил, че съм свещеник и монах и би трябвало да нямам нищо общо с участието в подобен спектакъл. Магията бе толкова силна, че сърцето и разумът ми бяха замлъкнали. Но ето, че сърцето ми започна да бие болезнено, в тревога. Почувствах, че не съм на себе си. Страх обзе цялото ми същество.Устните ми започнаха да се движат, изричайки: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния!“ Веднага усетих облекчение. Сякаш започнаха да се разкъсват някакви мистериозни окови, които ме ограничаваха. Молитвата ми ставаше все по-съсредоточена и с това мирът в душата ми се върна. Аз продължих да гледам дървото, но изведнъж картината стана мъглява и изчезна, сякаш прогонена от вятъра. След това не виждах нищо друго освен голямото дърво, осветявано от светлината на луната, а също и факира, който продължаваше да седи тихо до огъня. За моите спътници обаче картината не бе изчезнала и те продължаваха да споделят своите чувства.

Но тогава очевидно нещо се случи и с факира. Той се олюля встрани и младежът тревожно се завтече към него. Сеансът внезапно спря.

Дълбоко развълнувани от всичко, на което станаха свидетели, зрителите започнаха да стават, като оживено обсъждаха впечатленията си, без въобще да разбират защо всичко бе прекъснато така рязко и неочаквано. Младежът обясни, че това е следствие от изтощението на факира. Самият той стоеше както и преди, отпуснал глава и без да обръща ни най-малко внимание на присъстващите.След като чрез младежа нашата група щедро възнагради факира за предоставената възможност да участва в такъв изумителен спектакъл, всички бързо се приготвихме за обратния път. Докато тръгвахме, аз неволно се обърнах, за да видя още веднъж мястото и да запечатам в паметта си цялата сцена. Но ето че изтръпнах от неприятно чувство. Погледът ми срещна изпълнения с омраза поглед на факира. Това стана само за миг и след това той отново прие обичайното си положение; но този изведнъж и моментно блеснал поглед завинаги отвори очите ми и аз разбирах със силата на кого се извърши това „чудо“.

Източната „духовност“ не се ограничава само в практикуваните от факира медиумични „трикове“. В следващата глава ще се запознаем и с някои от по-свойствените ѝ аспекти. Все пак извор на цялата сила, която притежават практикуващите източни религии, е явлението медиумизъм. Пасивността пред „духовната“ реалност е основната му характерна черта, а подобно поведение позволява на човека да влезе в контакт с „боговете“ на нехристиянските религии. Това явление, макар и обявено за „християнско“, може да се наблюдава в източната „медитация“, а вероятно и в онези странни „дарове“, които в нашето време на духовен упадък са получили погрешния етикет „харизматични“…

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982) и негови книги.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4u2

Свещеник Иван Латковски

Окултизмът – основа на съвременните суеверия

Суеверието е понятие, чието съдържание е твърде широко и не строго формулирано. То определено насочва към вяра в някакви извънрационални сили, но същността му е много по-дълбока и се корени в самия човек като психофизическо същество. Той чувства необходимост от вяра в свръхестественото, разбира, че не е сам в разумното си битие и желае да влиза в досег с други разумни същества. Последните имат различни имена в зависимост от религиозната насоченост на отделния човек, от неговите религиозни представи. Това са божества, духове, извънземни, изобщо същества които имат личностни характеристики. Те са обект на човешките мисли и представи, които по-често са изопачени и неправилни поради липсата на всякакъв критерий и авторитет по тези въпроси.

В това кратко изложение няма да се засягат някои повърхностни форми на суеверие (например фатални числа, петък 13-ти и други), а ще се посочат твърде разпространените и претендиращи за сериозност прояви на вяра в свръхестественото, като астрология, хороскопи, посещаването на екстрасенси, гледането на карти, вярата в НЛО и окултните явления.

Преди всичко трябва да се уточни какво означава думата “суеверие”. Най-общо това е празна, неправилна, безсмислена вяра, която не носи спасение на човека, а го отклонява в неправилна насоченост на духовния живот. За съжаление, твърде често явление е смесването на вяра и суеверие. Лишеният от здравата опора в Бога човек счита повечето християнски догмати, обреди, тайнства за суеверия, които са канонизирани от Църквата. Това е доста повърхностен възглед, който трябва да бъде преодолян чрез ясно разграничаване на вяра и суеверие. За атеистическия мироглед разлика няма – дори вярата в Бога е предразсъдък, суеверие поради “липсата на правилно, научно обяснение на явленията в природата и обществото[1]”. Науката обяснява процесите в областта на естественото, докато в свръхестественото тя трудно би могла да съди правилно. Там на предно място в отношението на човека излиза неговата духовност, която може да се разграничи образно на болна и здрава. Здравата духовност има своята основа във вярата в единия Бог, осъществявана в Христовата Църква. Вярващият е убеден, че единственият Уредник на творението е Бог и че без Неговата воля нищо не се случва. За всичко има Божи промисъл, който понякога е неразбираем за нас, но премъдро направлява събитията и явленията. Християнската вяра е насочена към Бог Отец Вседържителя, към Бог Син – Спасителя и към Бог Дух Свети, Който животвори и освещава всичко.

Болната духовност, към която се числи и суеверието, също има насоченост към “висше” битие, към онова, което е невидимо за очите, но се усеща чрез душата. От православна гледна точка, нейния извор се състои в окончателно отпадналото от Бога състояние на злите духове, които активно действат в живота на човека и непрестанно се опитват да го погубят и отклонят от неговото предназначение – богоуподобяването. Тези същества имат простор на действие в душите на хората, които са се самолишили от благодатния живот в Христовата Църква, където единствено е възможно да се води истинска борба с тях. Спасителят разруши делата на дявола чрез Своите изкупителни страдания и даде на хората сили да се противопоставят на злото. Но там където Христос бива отхвърлян се развиват в действия всички внушения на злите духове. Основна тяхна цел е отклоняването от истинската спасителна вяра в Триединия Бог. Това се постига не само чрез директно богоборчество и отхвърляне съществуването на Бога, но и чрез заместители на вярата, каквито са суеверията. За съжаление съществуват безброй смесвания на вяра и суеверие. Вярващи, които наред с християнския си мироглед, приемат за истина и много суеверни постановки са често срещано явление. Разпространени са всевъзможни поверия, магии, гадаене, еретични представи за тайнствата и обредите в Църквата[2]. Много са и хората, които прибягват до методите на астрологията, нумерологията, до помощта на самозвани “природни” лечители и екстрасенси. Всички тези прояви на псевдодуховност са симптоматични за нашето време и се нуждаят от разглеждане и задълбочено осмисляне. В това изложение ще се посочат само някои аспекти на съвременните духовни заблуди, които тровят душата на човека и служат за угасването на истинската вяра.

Силно застъпена днес е вярата в зодиите, положението на звездите и тяхното влияние върху човешкия живот. Хората са склонни към възприемане данните на науката астрология, която се дефинира като изкуство за предсказване на бъдещето или тълкуване на събития от човешкия живот според позицията на небесните тела[3]. Тя има древен произход, който може да се открие в езическите култове към звездите (астролатрия, сабеизъм). Същевременно астрологията е тясно свързана с окултизма, съчетавайки в себе си древни и нови учения[4]. В наши дни се наблюдава изключително нарастнал интерес към астрологията в световен мащаб. Почти няма печатна или електронна медия, която да лишава своите читатели и зрители от подобна информация за тяхната зодия и какво казват звездите за всеки ден от живота им. Астрологическите рубрики са задължителни за всяко издание, което желае да постигне успех на пазара. Отделно от това се издават целогодишни хороскопи, които също се радват на голяма популярност. Съвременният човек, постоянно засипван с “познания” за зодиите и звездите, постепенно възприема всичко това за истина и като напълно нормално. Подменят се обектите на духовните му стремления и той загубва ясно понятие за свръхестественото. Човекът, който приема астрологията и всичко свързано с нея без съмнение е суеверен. Той всъщност приписва на творението (звезди, планети) божествени качества – тяхното съдействие в момента на раждането му определя неговата съдба, характер, щастие или нещастие в живота. Ако се вярва на астрологията, небесните тела са някакви властелини на вселената, от които зависи всичко.

Този основен постулат на астрологията влиза в директен конфликт с библейския възглед за Бога като Вседържител и Творец на всичко съществуващо. Бог е сътворил вселената и премъдро управлява творението Си. Той не е оставил на небесните тела ролята, която им се приписва от астрологията, роля на “сляпа съдба”, а е дал на човека свободна воля, за да изпълнява предназначението си. Как можем да примирим астрологията със свободата на човека? По никакъв начин. Защото, ако приемем, предопределеното от звездите не остава място за личен избор и свободна воля. Освен тези явни противоречия, които християнинът открива между религията и астрологията, в Свещеното Писание също могат да се посочат текстове, които потвърждават убедеността, че съществува абсолютна непримиримост между веровите християнски истини и заблудите на астрологията[5]. Бог чрез пророческото перо на Исаия, се обръща към Вавилон с думите: “Нека излязат ония, които наблюдават небесата, звездобройци и предсказвачи по новолуния, и да те спасят от онова, що трябва да ти се случи. Ето те са като слама: огън ги изгори; не избавиха душата си от пламъка”(Исаия 47:13-14а). В този текст ясно е указано отношението на Бога към хората, които са потънали в заблудите си и се осланят на звездите. Нито те, нито обожествяваните от тях творения могат да окажат някаква помощ на прибягващия до техните лъжемъдрувания[6].

В основата си астрологията е гадаене[7]. В Свещеното Писание това действие се квалифицира като зло и не бива да се практикува от вярващите: “Не бива да се намира у тебе… предсказвач, гадател…, защото всеки, който върши това е гнусен пред Господа“ (Второзаконие 18:10-11). Св. апостол Павел също предпазва християните от влиянието на езическия мироглед, отразен напълно в астрологията: “Гледайте, братя, да не ви увлече някой с философия и празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа” (Колосяни 2:8). Несъмнено всичко сътворено от Бога е полезно, има място във вселената и свое предназначение. Творението е премъдро устроено, то е “космос”, тоест “ред”, в който всяка частица има значение. Сътворените неща са в неразривна и постоянна връзка помежду си, влияят се едно от друго и така осъществяват и поддържат реда и законите в природата, определени от Бога. Човекът – венец на творението, изпитва върху себе си влиянието на времето, природните явления, космическите процеси и всички други обективни фактори, формиращи условията на неговия живот. Но те не определят нравствения му облик, не могат да предопределят неговия свободен избор.

Мнозина наши съвременници са увлечени от интригуващите предсказания на астрологията, съобразяват с тях личното и общественото си поведение и по този начин считат, че удовлетворяват духовните си търсения. Астрологията е мит, в който вярват милиони. Също както някога хората са вярвали, че небесните тела са божества, и днес вярват, че звездите влияят на съдбата им[8]. На това всеобщо явление християните са длъжни да дадат отпор, като не допускат да бъдат увлечени в астрологичните заблуди и където е възможно да разобличават това суеверие. Друга форма на суеверие, илюстрираща още по-ярко духовната атмосфера на днешния ден, е “нашествието” на различни лечители, екстрасенси и врачки. Общото между тях е ”загрижеността” им за телесното и духовното здраве на човека, което те подпомагат със своите необикновени способности. Нашата страна е особено засегната от това явление, което ясно проличава от безбройното множество на тази армия “доброжелатели”. Те запълниха част от духовния вакуум, създаден през изминалите десетилетия на атеизъм, и допитването до тях стана вид модерно увлечение.

Нерядко в живота се налага да се взимат трудни решения, да се реагира на неочаквани събития и човек има нужда от помощ в такива тежки моменти. На драго сърце тя му се оказва от тези лечители и екстрасенси, които претендират, че притежават свръхпознания в областта на духовните и телесните процеси. Те могат да демонстрират невероятни способности, граничещи с фокусничество и магия, които окончателно убеждават дошлия при тях човек в техните възможности да му помогнат. По този начин се злоупотребява с човешкото страдание и доверие, което се използва за трупане на пари, слава и известност. Мнозина от екстрасенсите парадират с християнската си вяра, в домовете им има икони, ходят на църква и така нататък. Те твърдят, че са вярващи, но онова, което вършат съвсем не показва истинска православна църковност. Напротив, Църквата не приема техните действия за произтичащи от Божията благодат, а недвусмислено ги определя като имащи своя източник в друга духовна сила. Православният християнин не бива да се смущава от демонстрираната “духовна” мощ на тези самозвани лечители и да се подлъгва относно истинската им същност. Когато здравето му е застрашено той трябва да положи усилия, съчетавайки молитвите към Бога и светиите с търсенето на квалифицирана лекарска помощ. Ако медицината е безпомощна, утехата, която дава Църквата е незаменима. Св. тайнства са най-добрите лекарства за човека. Преди всичко те са спасителни за душата, но по Божията милост служат и за телесно изцеление. Посещаването на всякакви други психотерапевти, лечители и екстрасенси показва недоверие към единствения източник на живота – Бога, загърбване на изобилието от духовна благодат, която Той дарява в Църквата и в крайна сметка – неверие в Неговия промисъл.

Някои от екстрасенсите, гадателите и врачките (тук не говорим за обикновените шарлатани и измамници) имат необикновени способности да лекуват, да предсказват, да знаят миналото на конкретния човек, но почти никой не се пита кому дължат тези дарования. Редовна практика са гледането на карти, на кафе, на зърна и други, и лековерния човек е убеден, че наистина те показват съдбата му. Това всъщност не е вяра, а истинско суеверие, което заедно с убедеността в “богоизбраничеството” на гадателите и екстрасенсите се превръща в пълно отричане на всичко християнско. Вярата в Бога и принадлежността към Църквата са несъвместими с врачуването, баенето и други подобни дейности. Хората занимаващи се с тях нерядко изобщо не подозират кому служат с необикновения си талант. Други напълно осъзнават източника на своите способности и активно работят в това “хуманно” поприще.

Отношението на Църквата към този вид дейности е твърде ясно и недвусмислено: Тя забранява на своите членове да посещават гадатели и врачки, а още повече да извършват подобна дейност. Същността, която се крие зад тези практики застрашава духовното здраве, поради навлизането в твърде опасната окултна област. Именно в нея е източникът на сила и познание у екстрасенси, гадатели, врачки. Те са инструменти на падналите духове в борбата им за човешките души. Липсата на достоверна информация за тях прави много хора лесни жертви на окултно влияние. Църквата винаги е предупреждавала за опасността от общуването с тъмните сили и техните представители сред хората. Св. Иоан Златоуст нарича гадателя “зъл демон[9]”, а св. Ефрем Сириец определя като “душевни окови” врачуването и гадаенето[10].

Вярата в НЛО също е твърде характерен белег на духовно-заболялото човечество. Наистина НЛО съществуват, но това не са някакви представители на извънземни цивилизации и “наши космически братя”. Все повече от сериозните изследователи на този въпрос твърдо застават зад позицията, че явяванията на НЛО също имат окултен характер[11]. Тези учени считат, че проявите на НЛО са до голяма степен вариации на демоничния феномен[12]. За съжаление литературата по тази тема в по-голямата си част удовлетворява повърхностния интерес към сензационното, отколкото търсенето на истината за тези странни явления. Въпреки това за православния християнин веднага става ясна приликата между тях и описаните в богатата църковна литература и особено в Житията на светиите, случаи на срещи с бесове – зли духове[13].  Контактите с НЛО са съвременна форма на окултните феномени, съществуващи векове наред[14].

От изложеното дотук се налага извода, че голяма част от суеверията, в които изпада днешния човек, са свързани с окултизма. Той се дефинира най-общо като тайно, скрито учение, насочено към свръхестественото, мистичното и магичното[15]. Окултизмът може да бъде квалифициран  и като задълбочена форма на болна мистика, чиято същност е контактуването с паднали ангели. Неговите разнообразни прояви отразяват пълната му противоположност на благодатното общуване с Бога в Църквата. А съвременната псевдокултура възпитава положително отношение към всичко свързано с окултизма. Според нея няма нищо вредно, а още по-малко грешно, в спиритизма, астрологията, контактите с НЛО. Напротив, всичко това се схваща като откриване на непознати сили и същности, които помагат на хората. Това е една от големите заблуди на нашето време, когато човек лесно отдава своята безценна душа на всякакви окултни ”експерименти”. Той отчаяно се нуждае от превъзпитание по отношение на окултизма[16]. С него е призвана да се заеме Църквата, чиято духовна ограда е спасителна стена от демоничните влияния. Трудността произтича от факта, че хората все по-малко са склонни да разбират и намират истината, която им се предлага от Божията благодат в Църквата. Лъжеученията са много по-атрактивни и забавни; те предлагат изява на неподозирани човешки способности, но в крайна сметка имат една обща цел – отдалечаване на човека от Бога и общение със сатаната[17].

Окултизмът е духовна болест, която се лекува само чрез синергията между човешката воля и Божията благодат. Човекът трябва ясно да осъзнае злата същност на всички суеверия и окултни практики и с цялата си душа да се противопостави на тяхното пагубно влияние. Църквата има сили чрез св. тайнства да разкрие пред търсещия човек необятната Божия любов и милосърдие.

__________________________

*Източник – http://vseh-svjatih.blogspot.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Енциклопедия А-Я, БАН, С., 1974, с. 796.

[2]. Архимандрит Лазар, Грехът и покаянието в последните времена, С., 1998, с. 14.

[3]. Penguin Dictionary of Religions, ed. by John R. Hinnells, 1997, c. 52.

[4]. Акенбърг, Дж. и Уелдън, Дж., Факти за астрологията, С., 1994, с. 23.

[5]. Пак там, с. 39.

[6]. Толковая Библия, т. 2, Спб., 1911-13, с. 445.

[7]. Акенбърг,… пос. съч., с. 40.

[8].  Пак там, с. 56.

[9]. Православната Църква за окултизма, Сборник беседи, статии и разкази, 1998, с. 72.

[10]. Пак там.

[11].  Йеромонах Серафим Роуз, Православие и религия будущего, Москва, 1992, с. 76 сл. сл.

[12]. Акенбърг, Дж. и Уелдън, Дж., Факти за окултизма, С., 1994, с. 10.

[13]. Роуз,… пос. съч., с. 108

[14]. Пак там, с. 102.

[15]. Акенбърг, пос. съч., с. 11.

[16]. Пак там, с. 50.

[17]. Православната Църква за окултизма…, с. 184.

Изображение – авторът на статията, свещеник Иван Латковски. Източник – http://vseh-svjatih.blogspot.com.

Бисер Божков

Ваши Благоговейнства, боголюбиви братя и сестри, уважаеми колеги и преподаватели от Катедрата по Теология в Пловдивския университет,

Ще започна с това, че когато работих по дипломната си работа (магистърска теза) в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” на тема: „Опасността за обществото от окултните практики в съвременния свят”, не засегнах подробно темата за наркоманията, която е окултна мистична практика още в древността. Затова ще се опитам накратко да очертая тази съществена връзка между окултизма и наркотиците и наркоманията, които са грях на отделната личност и са грях на обществото.Както е казал старецът Паисий Светогорец в книгата „За семейния живот”, четвърти том: … Грехът се е превърнал в мода за съвременния човек. Темата за окултните практики и наркоманията е много широка, тя има духовен, юридически, социален и медицински аспект, но в тази беседа ще разгледаме темата от гледна точка на православната духовност и библейската история. Защо и в какво наркоманията е свързана с окултните практики?

Според историята на Църквата и религиите употребата на наркотици[1] е окултна мистична практика, част от окултната антихристиянска култура. Наркоманията облекчава по псевдодуховен начин контакта на човека с падналите духове. Като такава тя (наркоманията) е изиграла съществена роля в установяването и развитието на множество традиционни езически и някои световни религиозни култури. Във връзка с това християнското светоотеческо учение на Православната църква се явява антитеза на окултизма. И на практиката на употребата на наркотици се гледа като на частно проявление на окултизъм.

Причините в съвременния свят за разпространението на злоупотребата с психоактивни вещества е следствие на отстъплението от принципите на православния мироглед, което е свидетелство и симптом на дълбока религиозна, нравствена и мирогледна криза. Тази криза пък е напълно закономерно и неизбежно следствие от духовното развитие на западната цивилизация. А венецът на Божието творение, като същество надарено с разум и принадлежащ с духа към духовния свят, тоест човекът е създаден за живот в Бога. А това според православието е живот в Христа или в тайнствата на Църквата, чрез които получаваме даровете на Светия Дух. Тоест смисълът на човешкия живот не е в придобиването на материални богатства и плътски удоволствия, а смисъла на живота е в пребиваването на хората в състояние на общение с Бога в Светия Дух, казано с думите на преподобни Серафим Саровски в „придобиването на благодатта на Светия Дух”. Благодатта, творческата блага сила (енергия) на Бога, от която, както пее Църквата, „.. всяка душа живится” е светлина, живот, блаженство на човешката душа. Тъй като човекът е психосоматично същество (двусъставно, състои се от душа /дух/ и тяло), благодатта на Светия Дух прави[2] човешката душа богоподобна (обожена по благодат).

Историята на използването на психоактивните вещества от човека по принцип идва от най-древни времена. Още в допотопната епоха (5-6 хиляди години преди Христа) сред потомството на Каин, по свидетелството на св. Ириней Лионски, „демоните открили на жените силата на корените и тревите”, които те започнали да използват за магически цели. Явно още оттогава било известно свойството на тези вещества да предизвикват изменения в съзнанието, да го правят по-податливо за духовно въздействие отвън от падналите духове.

Тук е необходимо да се разясни православното учение за човека във връзка с темата. Съгласно православната антропология първоначално сътворения човек, въпреки, че имал тяло и душа, тялото му е притежавало съвсем други свойства, различни от сегашните. То било много по-фино и духовно, не е препятствало непосредственото общуване със съществата от духовния свят и даже със самия Бог. Адам, според книга „Битие”, е слушал „гласа на Господа Бога, разхождайки се в рая”. След грехопадението, обаче свойствата на човешкото тяло се изменили. За душата на човека, обкръжен сега не от свети, а от паднали духове, то станало естествена тъмница, защитаваща го от непосредствено общуване с тях. В това се проявила великата Божия милост към падналия човек, за да не би той скоро да се уподоби на бесовете, след като няма възможност да избегне непрестанното им въздействие чрез слуха и зрението си. Тази изолация обаче не е абсолютна. Разглеждайки психическия живот на човека, светите отци откриват, че в него възникват три вида помисли и усещания. Към първия принадлежат докосването до Божията благодат и помислите, предлагани от ангела-пазител. Към втория вид се отнася неизказващата особено от въздействието от страна на представителите на невидимия свят – естествена психическа дейност на човека, която не се нуждае от никакви нравствени критерии, за да бъде преценена. Това са например съпровождащите някакъв всекидневен труд мисловни операции или това, което отдавна се е усвоило от душата, станало част от нейната природа. Третия вид, представляват демоничните въздействия върху ума, сърцето и тялото посредством внушения на мечтания, мисли, желания и даже чрез докосване до най-различни органи и части на тялото, до най-съкровените тайни механизми на душата. Демоните – както ни учи св. Игнатий (Брянчанинов), – имат способност да въздействат на душата чрез кръвта (освен чрез помислите и други), предизвиквайки по този начин в нея едни или други преживявания. Естествено, това се случва дотолкова и при наркозависимите, доколкото Бог го допуска, което е видно от Стария Завет в „Книга Иов”. Но интензивността на тези въздействия зависи от свободната воля на самия човек, който е наркозависим. В негова власт (на човека) съгласно свободната му воля е да избира кое предпочита за себе си повече – първия или последния род духовно общение, ако конкретния човешки индивид е достатъчно и правилно религиозно образован, тоест въцърковен. Защото тук в това духовно общение е началото на двата вида духовност – понятия, които днес се употребяват често, но не конкретно. Или казано по-точно – духовността бива или благодатна, или демонична и само тези две определения могат и дори е необходимо да се използват при нейната оценка, особено когато сме изправени пред проблемите на наркоманията. Това е така, защото очевидно е, че в случая с наркоманията става въпрос не за благодатен, а за демоничен характер на духовността, тъй като при употребата на психоактивни вещества човекът не просто се обръща към „своята безсъзнателна част” от психиката, но и предоставя пълна свобода за действие в съзнанието на напълно конкретни негативни (духовно зли) сили. При това състояние на наркозависимия индивид, става смесване на собствената му психическа дейност с въздействието на демоничните сили, които са реалност за вярващите християни в Църквата. По този начин практиката на употребата на психоактивни вещества по своята същност се явява окултна и предполага бесообщение, тъй като източника на окултните практики винаги[3] са злите сили, наречени още падналото войнство на лукавия. Парадигмата на православната психотерапия и пастирската психология приемат това за факт, съгласно светоотеческото учение на Православната църква, Свещеното Писание и Свещеното Предание.

Като оставяме встрани въпроса за самия механизъм при наркозависимите и протичащите от него изменения в психосоматичен план на ниво биохимични, физиологични и психични процеси, в този ред на мисли, ще споменем, че съгласно православните психотерапия и пастирско богословие наркозависимостта като духовен проблем, се лекува успешно и ефективно предимно с духовни средства и главно чрез църковните тайнства. Наркоманията като психиатрично заболяване, не може да бъде лекувана с медикаменти и поддържащи (метадонови[4]) програми. В ретроспекция – поглеждайки назад в библейската история, ще споменем, че:  преуспяването на общението на древните хора в общението с демоните, включително и с помощта на „силата на корените и тревите” е било значително… именно то предизвикало в библейски аспект всемирния потоп, както знаем от библейската история. Това е потвърдено и от откритията на съвременната креационистка наука[5]. Светите отци на Православната църква говорят за предпотопната цивилизация, като за много висока по степен на развитие, но магическа по своя характер. Отблясъци и отломки, по които може да се съди за нея, се появили в следпотопно време в цивилизацията на келти, индианските цивилизации в Южна и Централна Америка, унищожени от Божия промисъл заради дяволопоклоничество. И до днес за учените остава загадка техните циклопски постройки, съоръжения и скални изображения (в пустинята Наска, остров Пасха, Стоунхендж и други). Може да се предположи, че всички те не са плодове и достижения на науката и техниката, а са плод на магически познания.

Но страшното вразумление чрез всемирния потоп било бързо забравено и потомството на праведния Ной в по-голямата си част отново се обърнало към общение с паднали духове. Тук отново послужила „силата на корените и тревите”. Шумерските клинописни глинени плочки от Нипур (3 хиляди години преди Христа) са донесли до нас свидетелството за съществуването по това време на използването на опиум и други психоактивни растителни субстанции. Китайските легенди от древността говорят за познаване на свойствата на хашиша. В съчинението „Одисея” на Омир (VIII-VII век преди Христа) се споменава за чудодейната напитка „непентес”, приготвяна от дъщерята на Зевс, Елена. Предполага се, че този, заставящ да се забрави болката и тъгата сок, е опиум. Крито-микенската култура (III-II век преди Христа) познава богинята на мака, чиято статуя украсявали с нарязани макови главички. Във връзка с това, ще споменем, че употребяването на наркотични средства в езическите традиции по правило е било сакрално (свещено). То е играло съществена роля в практиката на шаманизма, предсказването и обредите на инициация[6] (посвещение в окултизма). Шаманите или жреците, които били духовни лидери в езичеството, също използвали психотропни и халюциногенни средства за предсказването облекчаване на влизането в контакт с духовете. Формите и средствата са различни в различните традиции, но търсените състояния са сходни. Използването на психоактивни вещества играело важна роля в обредите на посвещаване (и особено в жреческите и шаманските инициации). Изменяйки с тяхна помощ състоянието на съзнанието, адептът (жертвата) ставал способен да възприеме тайното знание, да го приживее опитно, което трудно би се предало с думи, влизал в непосредствен, често крайно интензивен контакт с духовете (демоните), получавайки посвещение в някоя мистическа духовна традиция. Индианците от Горна Амазония (конибо, хиваро) за тази цел си служили с напитка от лианата „аяухаска” или тревата „маикуи” (разновидност на татула). Това при тях се считало за единствен начин за постигане на техните религиозни представи. Испанските конквистадори са оставили писмени свидетелства за масовата употреба на халюциногенните гъби при коронацията на Монтесума.  Индийската ведическа традиция познава напитката на боговете „сома”. Тази напитка имала важно значение при ритуалите. Повече от сто химни в „Ригведа” възхваляват въздействието ѝ. Тя се приготвяла от сока на различни растения, включително и индийски коноп. От него се приготвя хашиш, който се споменава също както в „Атхарваведа”, така и в „Ригведа” (около 1500 години преди Христа) като „небесен проводник” (окултен термин). В този смисъл говорело се, че друг индийски идол – „бог” Индра, можел да изпие цяло езеро от тази опияняваща напитка, наречена „сома”. Въобще много индийски божества са били силно „пристрастени[7]” към наркотичните напитки, тютюна и алкохола и ако нямали сома, не се гнусели да приемат като принасяне на ритуална жертва – домашната ракия. В Раджастан има храм, на грозната „богиня” Кали, при жертвоприношенията на която се пият изключително силни напитки. С тях се умива статуята на богинята, а после те се добавят в „прасад” – ритуална храна, която се предлага на присъстващите на службата. Древноиранските религии също познават „хаома” – растение, напитка от него и едноименно божество. Мюсюлманската мистика (в някои сектантски варианти) в много случаи не е изключение от практиката на използване на наркотици. При подобен род – болна мистика се получава откровения и видения в състояние на екстаз и се общува с демоните (падналите духове) под въздействие на психоактивните вещества. Това става главно при практики „зикри” в суфизма (мистично течение в исляма), където за достигане на „божествената реалност” способстват танците, специална музика, тонизиращи напитки и наркотични средства.  Впрочем в Европа по време на древността друидите – жреците на древните келти, били запознати със свойствата на различни растения и ги използвали с магически и медицински цели. Тези знания се съхранили и до наши дни сред народните знахари, баячки и магьосници в цяла Европа, дори в условие на разпространеното от две хиляди години християнство[8]. Затова и св. евангелист Иоан Богослов ни дава изключително полезен духовен съвет (в 1 Иоан 4:1): „… Възлюблени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога” и в Иоан 16:13: „… А когато дойде Оня, духът на истината, ще ви упъти на всяка истина”. Тоест разглеждайки окултната същност на наркоманията, можем да заключим, че: всички небогоугодни и небогооткровени религии, включително и световните, имат в основата си откровения, получени от падналите духове в състояние на екстаз или транс, като използването на психоактивните вещества и средства е един от най-разпостранените способи за изпадане в такова състояние на болна мистика. Изключение от това правило е единствено християнството и предшестващата го религия на Стария Завет. Те еднозначно са осъждали каквито и да е форми на окултни практики. Още в Моисеевия Закон Господ изрича върху хората, застрашително Слово[9]: „… Не бива да се намира у тебе (такъв), който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки който върши това, е гнусен пред Господа” (Второзаконие 18:10-12). Вместо тях Господ избира от богоизбрания еврейски народ свои пророци, които заради чистотата и светостта на своя живот да могат да влизат в общение с Бога. Относно хората прибягващи до наркотични средства с цел гадания, ще цитираме накратко св. Иоан Златоуст, който пояснява разликата между окултния екстаз и истинското богообщение: „..В идолските капища, когато някой бил обладан от нечист дух и предсказвал, то сякаш воден и свързан, бил увлечен от духовете и не съзнавал това, което казвал. На гадателите е въобще свойствено да бъдат в изстъпление[10], да търпят принуда и насилие, да се увличат и да викат неистово като бесновати. … А пророкът не е такъв, той говори всичко с трезва душа, здрав разсъдък, знае какво казва”. По отношение на духовния живот на православния християнин във връзка с наркоманията, ще отбележим накрая в заключение, че:… най-необходимото условие за превенция, лечение на наркозависими и окултнопострадали хора са църковните тайнства, тоест участието в църковния живот на Православната църква. Последното е свързано с това, че християните – окултнопострадали или наркозависими, трябва да следват усърдно духовните съвети на светите отци. Тоест такива страдащи хора трябва да се стараят да не роптаят, когато се намират в болести, страдания и скърби, да не обвиняват за положението си никого, а да славят Бога, да просят на помощ Божията благодат с молитви, добротворство и смирение.

Всеки окултнопострадал или наркозависим трябва да знае, че Господ, като наш Творец ни е надарил с необходимите духовни и физически сили да издържим всичко, което ни се случва, като страдания в човешкия живот, за което трябва да се уповаваме в Бога, в молитвеното застъпничество на Божията майка, богоносните наши отци и чиноначалията, които са неделима част от едната Православна църква[11]. Изобщо излекуването от наркозависимостта е много бавен процес, защото въцърковяването, религиозното просвещение, сиреч отварянето на духовните очи на сърцето става изключително бавно, понякога минават години, докато хората се научат на богомислие, борба с помислите – трезвение и смирение[12].

_____________________________

*Лекция-беседа в храм „Св. Петка”, Пловдивска митрополия, произнесена на 7 юни 2013 година. Материалът е предоставен от автора.

[1]. Това частично е така и според историята на светската психиатрия като хуманитарна наука.

[2]. Точната дума за това е синергия (гръцки език съдейства, енергия, гръцки език – действие). Сиреч, Божията благодат на Третото лице на Светата Троица – Светия Дух, съдейства в обожаването на човешката душа, когато човек следва светоотеческото учение на Православната Църква при Богообщението в тайнствата и обредите.

[3]. Така например много ню ейдж–култове, които се представят за протестантски деноминации (а те вече в света са около 20 000), общуват открито (осъзнато или подсъзнателно) с падналите духове, след което адептите им (жертвите) се учудват защо страдат психически, след като са развили вече окултна болест.

[4]. Метадонът е психоактивно вещество, употребата му е удачна според иеромонах проф. д.м.н. Анатолий (Берестов), само когато наркозависимият адепт има общественоопасно поведение или суицидни тенденции.

[5]. Креационизъм – направление в естествените науки, разглеждащо света като Божие творение.

[6]. Инициация – (от лат. – intiation – извършване на тайнство) – обреди, съпровождащи посвещаването в някаква социална група.

[7]. Това е условно казано от гледна точка на суеверните окултни вярвания и практики.

[8]. Важно е да се вземе впредвид, че до Х-ХI век и по точно до 1154 година след Христа европейският християнски свят е бил православен, преди голямата схизма (разделението), между Източната и Западната църква.

[9]. Декалога, означава – десет слова.

[10]. Такъв е случая и с  Евангелия Гущерова (наречена Ванга), която често изпадала в състояние на транс, след което не си е спомняла нищо. Виж книгата „Портретът на една съвременна магьосница”, от иеромонах Висарион.

[11]. Църквата е Богочовешки организъм, тоест е небесна (тържествуваща) и земна (войнстваща) според светите отци. Църквата е събрание – общество на вярващите и живеещите в Христа – имащи залог за обожаване.

[12]. Смирението според Проповедта на планината (евангелие на Матей 5-та глава) е едно от основните духовни средства (оръжия) в духовната борба (война) с падналите духове на злобата, която война не е срещу „плът и кръв”.

Изображение: авторът, Бисер Божков. Източник – Гугъл БГ.