Росен Миланов

3.Перспективи пред Българската православна църква

Това не е животът на християнина и на хората, стремящи се към небето, към духовно усъвършенстване, според Христовите думи: „Бъдете съвършени, както е съвършен и вашият небесен Отец“ (Матей 5:48). А хората, които не се стремят към съвършенството и към небето, не принадлежат към Църквата[27].

Положителни инициативи от страна на членове на църквата, макар и рядко, бяха и са налице. Например: книгоиздаване („Тавор“, „ЕТ Кирил Маринов“ и Зографският манастир), беседите и книгите на отец Висарион Зографски, някои сайтове (например „Православен свят“ – Варна[28]), седмицата на православната книга във Варна, Пловдивската православна телевизия, радио „Сион“, определени центрове за събиране на млади православни християни, манастири, които са средища на духовен живот, с високоиздигнати и просветени духовно монаси (като Руенския манастир „Св. Иоан Рилски“ и Дивотинския манастир „Света Троица“), „Чисти сърца“ в Смолян, някои църковни училища (не само за деца, но и за възрастни), комуната за лечение на наркозависими във Варна, приютите на о. Иван, социални кухни към някои храмове. За съжаление обаче, много често на такива дейности Българската православна църква като институция (в частност – нейният висш клир) не съдейства, а дори ги и възпрепятства.

В Българската православна църква днес присъстват много отрицателни явления. Особено вреден и опасен е, на първо място, фалшът. Това явление е типично за светския живот и светските среди, но за съжаление е навлязло дълбоко в църквата[29]. То почти не може да бъде избягнато дори при най-голяма добронамереност; когато пък е търсен, фалшът е неимоверно по-голям. Предпоставки за фалш се намират в самата структура и организация на църковния живот днес. Богослужението, може би отговарящо на нуждите на времето, в което се е формирало, сега в по-голямата си част е неадекватно. Повечето богослужебни текстове са били писани от монаси за монаси, в други времена, при съвсем други условия на живот. Те отразяват различна настройка на мисълта и днес почти всички са чужди на настроенията и духовните нужди на съвременния човек. В резултат на това богослужението е безинтересно за съвременния човек; то не може да увлече духа и ума, думите и изразите почти никога не могат да се почувстват като близки, собствени. В България освен това съществува и престъпно пренебрегваният от висшия клир проблем с езика, който е неразбираем не само за обикновените вярващи, но и за повечето свещенослужители.

Проблемът с фалша изобщо е свързан с духовната сфера, в която стойностите са, много ясно, духовни и като такива могат да се оценяват духовно[30]. Съответно емпиричната оценка на духовността на дадено лице е почти обречена на неуспех. А тъй като липсата на духовност обикновено няма като резултат смъртна или друга заплаха за физическия живот на човека, тя може да остане без последствия години наред, дори до смъртта на нейния (не)носител.

Това се наблюдава отчетливо в живота на Българската православна църква[31].

Съгласно закона за духовната ентропия човешкото общество върви надолу. Съществува и още един закон, забелязван не само от православни авторитети, но и от хора, далеч от християнската вяра – този за ускорения ход на събитията днес. Съгласно тази закономерност днешният свят се движи стремително – разбира се, надолу. Положението в световен план никога вече няма да стане по-добро; престъпленията ще бъдат още по-масови, като детайлите им се усъвършенстват, за да бъдат самите престъпления по-фини. Политическото управление на цяла една страна никога вече няма да бъде в ръцете на достойни хора (макар че това рядко се е случвало и в предходните исторически епохи!), тъй като, колкото и малка да е страната, в нея все пак са съсредоточени огромни природни богатства и финансови капитали, за да бъде оставен на случайността изборът на властта в нея. Същото важи и за всяка една по-значителна поместна църковна организация, каквато у нас е Българската православна църква – най-големият собственик на недвижими имоти в държавата след самата държава. Диктуваният отвън, но получаващ съдействие отвътре процес на поставяне на отговорни постове на клирици, удобни за притежаващите власт и финансови средства, продължава и сега.

Затварянето на очите пред характерни и разпространени днес явления, които по една или друга причина не са удобни за коментар, е друга изключително вредна практика, убиваща възможността за духовен напредък в църквата. Тук биха могли да се изброят само малка част от явленията в съвременния живот: Интернет, Facebook, компютърните игри, другите така популярни средства за комуникация като форумите, блоговете и така нататък; телевизията, рекламите, съвременните филми и сериали; музиката; изкуствените храни и изобщо преобразуването на реда в световен план (така че земеделските и животновъдски стоки да струват много по-малко от произведенията на индустрията, което става причина за обедняване и зависимост на хората и за изкуствени отношения в света) и така нататък. Логично църквата, тласкана по користни причини към средновековен тип живот, е неподготвена за адекватно отношение (отношение, а не просто еднократно изразена позиция!) по въпроси, които неминуемо срещат младия и по-възрастния човек, каквито са тези за съвременните технологии, за отношенията между половете. Същевременно по отношение на материалния живот се проповядват идеи, привидно заимствани от Библията, църковните канони или християнската древност, но напълно чужди на тях. Рисува се нереален и фантастичен (свързан с фантазията) начин на живот и поведение – с неадекватното наблягане на характерни за древността, за други епохи, за друг вид насока на духовния живот добродетели. Тези добродетели днес притежават много условности и се нуждаят от внимателно разглеждане и тълкуване, а по една или друга причина са далечни на днешните християни – например: милосърдие, гостоприемство (в християнски контекст – страннолюбие), любов към враговете, прошка и други. Същевременно пък животът на проповедниците на такива идеали рязко се различава от проповядваното, осъществяването на което би ги довело до бедност и нищета. Високият социален статус на много клирици (от висшия клир, но и от свещенството) предизвиква раздразнение у хората извън и вътре в църквата[32].

Чрез рисуването на фантастични образи на християнския живот става лесно самият той да се превърне в очите дори на поставилите добро начало християни в някакъв вид фантазия. Оттук произтича тоталното неразбиране на духовните закони и непознаване същността на християнското спасение. Крайният резултат – релативизиране на духовните стойности и отнасянето към тях и към всички духовни предмети като към фантазия…

Изключително вредна и опасна е също така назадничавостта. Българската православна църква в лицето на висшите си духовници, както и на други свои представители, не изостава от съвременния технологичен напредък. Така е с автомобилите и другите модерни технически средства, както и изобщо с повечето страни от бита на споменатите лица. Изобщо Православната църква не се е произнесла срещу материалния напредък и нововъведенията; напротив: „Християнството не отрича материалния живот, а го одухотворява[33]“.

Самата църква се ползва широко от нововъведенията в материален план. Дали обаче това е така в духовен план? В съгласие с приведеното по-горе свидетелство за напредъка в областта на религията Църквата трябва да се развива в границите на истината, а нейното учение трябва да се изяснява, да се актуализира във връзка с новите предизвикателства. Такава актуализация и своевременна реакция е необходима, за да не изпадне съвсем Българската православна църква в миманса на обществения живот. И тогава вече ще има сериозни финансови последствия – при настъпването на много по-широко рекламирани философии и доктрини или пък при повсеместното разпространение на нихилизма църквата рискува да претърпи много финансови загуби поради отдръпването на огромни маси от нейните услуги. Наистина, жалко е, че изобщо става въпрос за такива категории, когато се говори за църквата и нейната дейност… Но може би това би била своеобразна шокова терапия за Българската православна църква?!

Основните мерки, които може и трябва да вземе Православната църква в България за промяна в положителен план, са духовни и личностни. Всъщност оздравителен процес в Българската православна църква днес не може да се случи – духът на днешното време не позволява това. Задължителна предпоставка за оздравяване е осъзнаването и признаването на духовната болест, на лошото състояние, в което се намира Българската православна църква – първо на ниво клир, с митрополити, епископи, обикновени монаси и свещенослужители, много от които са обладани от различни нравствени пороци: блуд, дори хомосексуализъм, алчност, невежество, липса на елементарно уважение към хората, неадекватност, наглост, лицемерие…

Но християнската борба не престава и днес. Сега тя е насочена към създаване на „острови“ в обществото и в самите църковни среди. В тези острови, състоящи се от отделни високодуховни личности, е важно активното занимание с чисто духовни дела – разбиране и представяне на красотата и истинността на християнската религия и християнския светоглед, който единствен притежава цялостност и дава съвършен отговор на всички въпроси.

За съжаление, малцина днес са носители на истинското християнство и съответно малцина могат да предоставят на други това християнство… Носителите на истинското християнство са минали през духовен подвиг и са достигнали истински висоти в духовния живот; те са далеч от кариеризма, фалша и самоцелните материални амбиции. Именно затова те притежават духовно познание, което не може да се намери у другите хора. Това духовно познание се отнася не до частни въпроси на богослужението или външната страна на християнството, а обхваща всичко важно и значимо. Духовното познание е разбиране смисъла на съществуващото; то е светоглед, пречупващ всичко и всички през призмата на истината. И само носителите на истинското християнство могат да тласкат църквата напред; само те могат да водят други. За съжаление обаче, истинските християни обикновено са назад в църковната иерархия – това важи с пълна сила за ситуацията в България. И съответно посланието на църквата страда от това…

Едно от най-важните условия за промяна в отношението на Българската православна църква към обществото е смяната на приоритетите. За момента един от най-главните приоритети дори пред добронамерени духовници и обикновени вярващи е строежът и украсяването на храмове и манастири. Възможно е в определени времена и определени ситуации такава дейност да бъде правилна. Но днешното време, особено в най-бедната страна на Европейския съюз, не е такова. Стремежът към материално украсяване и строеж на храмове и манастири произхожда от жаждата за лукс и външен блясък, както и от различен тип мислене, несвойствен за християнството. Това мислене смята човека за преходен и мимолетен и цени построеното от него като надживяващо години и векове, поколения и дори епохи. В езичеството на човешкия живот се гледа като на нещо преходно, а на построеното – като на дълготрайно. Езическият тип мислене, за съжаление, е господстващ в съвременното общество, идол на голяма част от което е така наречената „култура“. В християнството (което днес, очевидно, се забравя) перспективата е противоположна – човекът и неговият дух са по-ценни от материалния свят (вж. Матей 16:26); той е вечен, а материалното може да рухне в един миг, както и ще се случи всъщност в огнения край на този свят (вж. 2 Петр. 3:10[34]).

В стремежа към строеж и украса на храмове днес обикновено се съзира порочно явление. Защо? Във всяка една област съществуват приоритети. Човекът, както и институциите не притежават безгранични ресурси. Още повече това се отнася до Българската православна църква, която сама в лицето на свои духовници опровергава разпространеното мнение за своето богатство и се обявява за „бедна“ във финансово отношение[35]. Ако една институция е бедна, тя би трябвало да степенува разходите си, като постави определени дейности на по-предни места и осигури финансиране най-напред за тях.

Очевидно за Българската православна църква днес една от най-важните дейности е строежът и украсяването на храмове и манастири. Това обаче не среща подкрепа в библейските и светоотеческите текстове и изобщо в духа на християнската религия. Практиката на Новия Завет, в който се намира човечеството и днес, въз основа на думите и примера на Христос поставя материалното на заден план. Христовите ученици, все още неукрепнали и неизраснали достатъчно в духовно отношение, се възхищават от грандиозната постройка на иерусалимския храм: „И когато Той излизаше от храма, един от Неговите ученици Му казва: „Учителю, погледни, какви камъни и какви здания!“ Иисус му отговори и рече: „Виждаш ли тия големи здания? Няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат“ (Марк 13:1-2). Христос потушава ентусиазма на учениците Си. В същото време Той посочва колко по-ценна е една човешка душа от целия материален свят: „… защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Матей 16:26) В изпълнение на духа на Христовото учение апостолите не се грижели за построяване на грандиозни храмове; когато вече съществувала възможност за свободен строеж на християнски храмове в Римската империя, били строени, наистина, и разкошни църкви, но най-добрите представители на християнството не се занимавали с това, ако то възпрепятствало просветната или социалната мисия на Църквата. Днес би следвало строежът и украсата на храмове да бъде поставен на съответното по-задно място в иерархията на църковните приоритети.

Съществуват няколко проблема, които превръщат строежа и украсяването на храмове вместо в добродетел и похвално дело, в порочна практика и предмет на неодобрение. Първият проблем е източникът на средствата за строежа и украсата на храмовете. Обикновено това са дарения на богати лица – но в България, а и изобщо в съвременния свят, богатството много често не се придобива със законни средства. Така дарителите на църквите обикновено са ненавистни на християните, пък и на хората извън църквата. Те често са спечелили с престъпления парите, част от които дават на църквата. Но дори и да не са придобили своите средства с престъпления, богатите дарители обикновено се оказват потисници и тирани – например като собственици на фирми, които плащат нищожни заплати, а същевременно тънат в лукс и разкош.

Друг източник на средства за материални подобрения са църковните доходи, които обаче са натрупвани от нереално високи цени на църковните стоки и услуги – свещи, календарчета, дори икони и други подобни; треби, тайнства. Ако църквата получаваше своите печалби например от обработването на многобройните си земи и продажба на земеделска продукция, с труда (физически) на свещеници, монаси, дори епископи, влагането на получените средства в строеж и украса на храмове, не би било толкова отрицателно дело. Това обаче не е така.

Днес материалният напредък в църквата – особено поради липсата на достатъчно финансови средства – влиза в конфликт с чисто духовните начинания, каквито са например издаването на духовна литература, стимулирането на написване и превод на такава, създаването и поддържането на Интернет-сайтове (защо не и с чуждоезикови версии?), разделени според аудиторията (предимно монаси или предимно миряни; предимно възрастни или предимно млади хора; предимно хора вътре в Църквата или пък предимно хора отвън, които биха пожелали да се запознаят с християнското учение). Официалният сайт на Българската православна църква[36] съвсем не е достатъчен днес, когато в световен план има толкова голямо количество вестници, сайтове, радиа, телевизионни канали. В рамките на голяма институция като Българската православна църква би трябвало да съществуват поне много сайтове, занимаващи се изключително с вътрешната страна на християнския живот и представящи различни страни на християнството: библейски текст (със съвременно приложение и актуална интерпретация), църковна история, светоотечески съчинения (отново с актуално представяне на светоотеческите послания, във връзка със съвременния живот) и разбира се, сайтове с адекватна християнска позиция за събитията в съвременния свят и техните причини и ход. Пътят пред църквата днес минава задължително през осъзнаване на мисията на словото като една от най-важните.

Заключение

Българската православна църква носи определена вина за своето недостатъчно присъствие в обществения живот. Това става, като тя губи битката със злото на много фронтове – медии, образование. Редица други елементи от живота са от по-голямо значение за хората – компютри, телевизия, вестници, радио и така нататък.

Същевременно в Българската православна църква не се признава огромното поражение – и съответно не може да се очаква подобряване на положението, понеже за това не се полагат съответни старания.

Положителни инициативи от страна на членове на църквата, макар и рядко, са налице. Повечето пъти обаче става дума за отделни, неподкрепени от висшия клир инициативи (просветни и социални). За съжаление обаче, много често в тези дейности висшият клир на Българската православна църква не съдейства по никакъв начин, а дори ги и възпрепятства.

Причините за проблемите в Българската православна църква са синергистични – тоест вътрешни и външни. Външни – защото изборът на ръководни фигури в църквата е контролиран от фактори извън нея. Разбира се, контролът започва да се осъществява от по-рано или пък на други нива – свещенослужители на важни позиции в централни за съответен град храмове, игумени на големи манастири и така нататък. Това не е характерно само за времето на социалистическия строй в България; то със сигурност е започнало много преди това и продължава в пълна степен и сега. Църквата е част от този свят, който се изгражда на привидност и фалш и скоро ще рухне. Така че обвиненията от страна на светските среди към Българската православна църква са некоректни. Едната форма на отрицателно влияние, външната, се смесва с другата – вътрешната.

Причините за сегашното нерадостно положение на Българската православна църква се крият в липсата на истински духовни личности и съответни дела в нея. Политическо и всякакво друго влияние е имало, има и ще има в църквата – по закона за духовната ентропия то ще става още по-силно. И съответно на това се изисква активно противодействие с използване на съвременните технологии, с усъвършенстване на методите, с постоянство и духовна сила. Новото време има нови предизвикателства – на борба с ново зло, в която се включват нови средства. Борбата днес е особено многоаспектна – основната борба е с фалша, буквализма, с назадничавостта, със затварянето на очите пред съвременни явления. Тази борба е трудна, защото се води едновременно не само със злото в света, но и със злото в църквата. Тази борба изисква изявяване на истинското християнство, колкото е възможно по-често: не само с думи, но и с дела, с мисъл, с устрема на сърцето, който да дава и съответни плодове.

_____________________________________

*Източник – http://publicityresearch.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[27]. „Според сравнението, направено от светите отци, еднакво може да потопи човека и вързаният на шията му тежък камък, и торбата с пясък: така еднакво увличат в адската пропаст и смъртният грях, и натрупаните множество малки, простими грехове“ – тоест дребни на пръв поглед грехове, които обаче са отделили отдавна своя носител от съвършения Бог и Неговата Църква, призвана към святост. Игнатий (Брянчанинов), св., Слово за смъртта, с. 143. Това е във връзка с една мисъл на светеца, изказана малко преди това: „Лишени от надежда за спасение са и онези православни християни, които са придобили греховни страсти и посредством тях са влезли в общуване със сатаната, разтрогвайки общението си с Бога“. Пак там.

[28]. http://pravoslaven-sviat.org/

[29]. „… на тях (на повечето съвременни на светеца клирици, което важи и за днешните клирици – бел. м.) е необходимо да запазят многото отклонения за защита на своята изгода“, Игнатий (Брянчанинов), св., Писма, с. 567.

[30]. Вж. 1 Коринтяни 2:14-15: „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно. Духовният пък изследва всичко, а него никой не изследва“.

[31]. Последната една година след смъртта на патриарх Максим е особено показателна. Хората в църквата, както и тези извън нея станаха свидетели на един много позорен (за щастие, краткотраен) период – управлението (временно) на Софийска епархия от Варненския митрополит Кирил, който почти не притежаваше не само духовни, но дори и общочовешки положителни качества. Не трябва да се забравя, че съществуваше реална опасност и от заемане на патриаршеския пост от този митрополит…

[32]. „… чрез чиновничеството в Църквата е унищожено истинското значение на иерархията, унищожена е връзката между пастирите и паството, а светолюбието, ненаситният стремеж към суетни почести и към натрупване на капитали е унищожил у пастирите християнина, превърнал ги е само в презрени, ненавистни полицаи поради тяхната ненавист към народа, поради техните злоупотреби и безнравственост“ Игнатий (Брянчанинов), св., Писма, с. 569.

[33]. Сергий (Рибко), иеромонах, Възможно ли е спасението през ХХІ век? Превод от руски, Света Гора, Атон, 2003, с. 25.

[34]. Вж. изказването на отец Никанор от Гигинския манастир, в което това е формулирано: „Човече, аз и ти ще умрем; онова (конкретно: направеното в Гигинския манастир; имат се предвид материалните подобрения – бел.м.) ще остане“. Вж. „Вяра и общество“ – 28 септември 2013 година, мин. 32,06–32,09 [Електронен ресурс, към 30 ноември 2013 г.] http://bnt.bg/bg/productions/44/edition/34583/vjara_i_obshtestvo_28_septemvri_2013. Сравни с познатия надпис от времето на хан Омуртаг, когато християнската религия не е била господстваща в българските земи: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил“.

[35]. В стенограмата от пресконференция на Видинската митрополия, дадена през месец март 2011 година, фигурира следното: „В момента Църквата не може да има и социална дейност, защото постоянно е ощетявана, ограбвана и крадена. Всеки иска от нея и мисли, че тя е богата, но за съжаление не е така. Тя е много бедна и средствата, с които разполага, са оскъдни“. Видинска митрополия отправи апел за съпричастност към епархиотите си. [Електронен ресурс] http://dveri.bg/3kux3.

[36]. Всъщност той е официоз, а християнството се нуждае предимно от друг тип слово.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-537

Росен Миланов

Според християнското разбиране съществува дълбоко противопоставяне между Бога и света. „Светът“ в библейски и светоотечески смисъл е противоположност на Бога и означава именно опитът за организация на живота на земята без Бога[1]. От такава гледна точка „цял свят лежи в злото“ (1 Иоан 5:19), като отдалечен от истинското Добро – Бога. В тази перспектива са и думите на Христос, с които Той ободрява Своите ученици: „Ако светът ви мрази, знайте, че Мене преди вас е намразил. Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази“ (Иоан 15:18–19).

При изкушенията на Христос в пустинята дяволът Му предлага: „Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им, понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам; ако, прочее, ми се поклониш, всичко ще бъде Твое“ (Лука 4:6–7). В известен смисъл след грехопадението властта и славата на този свят са в ръцете на падналия ангел – дявола. Изобщо според християнското разбиране след грехопадението животът на хората се променя коренно[2]. Човекът става подвластен на смъртта и тлението и повлича със себе си цялото видимо творение, на което е поставен като някакъв цар – за да го води и въздига до Бога; така и самият свят става тленен. Човекът вече е слаб и немощен, подхвърлен на действието на природните сили. Неговите грижи са свързани най-вече с материалното; вещественото е много по-близо до очите му и се забелязва значително по-лесно, отколкото духовното и законите и реалностите на духовния свят. В света след грехопадението на човека царят други принципи; най-често физическата или някакъв друг вид сила е ръководният принцип за вземане на властта в него. Възползващият се пък от физическа или друга сила обикновено стои далеч от Бога и добрите намерения. Дори в по-„цивилизовани“ общества ръководният принцип за установяване на власт не е поставен в християнската перспектива на отношенията между Бога и човека, която предполага власт на най-добрите в духовно отношение.

Изобщо „такъв е животът на падналото човечество, чиято изходна черта е самолюбието или егоизмът, поставящи себе си за цел, а всичко и всички за средство. Тук е причината всеки да иска да натрапи своите желания на другия или да го обвърже с тях…“[3]

Християнското учение не приема възможността за построяване на рай на земята – тоест за установяване на справедливи отношения тук, на земята[4]. Християнството в лицето на своите най-добри представители стои настрани от света[5] и обикновено е далеч от амбицията за власт. В определени обстоятелства, разбира се, заемането на властта от високо издигната в духовно отношение личност е било възможно; днес, в Новото време, само на теория това е така, но практиката показва, че заемането на конкретна власт сега е строго контролирано, и то съвсем не в полза на високо издигнатите в духовно отношение личности…

Парадоксално звучи, но е факт, че личностите, които са най-добри и добронамерени и в най-пълна степен справедливи, стоят далеч от ръководните места в този свят. Обстоятелствата в съвременния свят дори са още по-неблагоприятни: „В днешно време се иска от човека сам себе си да учи, сам себе си да подтиква към всяка добродетел (… Спасявай самия себе си[6]!“). Християнството, обратно на популярната днес логика, говори за духовна ентропия, а не за духовна еволюция[7]. Истинският прогрес има други измерения – той е духовен и притежава личностна основа. Именно по тази причина в християнска перспектива не може да се говори за прогрес в съвременното общество. Напротив: „Хората ще създадат такъв начин на живот, такова общество, в което няма да можем да намерим Христа. И това ще бъде краят на историята[8]“.

От обрисуваната тук перспектива Православната църква гледа на този свят. Това обаче не означава липса на каквато и да било реакция; от Църквата се изисква поглед към всеки един отделен човек с неговите преживявания и нужди. Християнството не е колективистична религия и се различава абсолютно от колективистичните идеологии. Християнството говори за персонализъм, за персонална отговорност и за персонално поемане на последствията от взетите решения. И християнското послание е отправено към отделния човек. Не може да се прекрати никога изразяването на християнското послание, насочено към спасението, което в християнството се разбира като духовното изцеление и здраве на човека. Днес, в условията на съвременните технологии, повече от всякога гласът на християнското послание в обществото трябва да бъде силен, настойчив и активен.

Към настоящия момент Българската православна църква е най-популярната религиозна структура у нас. Сега, двадесет и четири години след политическите промени в България, поне външно тя изглежда свободна да осъществява своята дейност и да изразява своето послание. Прави ли го обаче? Какъв е обликът, който притежава Българската православна църква и какви са причините за това? Дали се е променило и дали се променя нещо в нея и по-специално в нейното обществено присъствие?

1.Християнската истина – неизменност и изразяване; злоупотреби с нея

Християнската истина е една и съща през вековете. Това може да се изрази дори с логическо уравнение, основано на библейски текстове: Христос е Истината (вж. Иоан 14:6), а „Иисус Христос е същият вчера, днес и вовеки“ (Евреи 13:3) Християнската истина е „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите“ (Юда 3). Тоест не може да се измисли нещо ново, в качествен смисъл противоречащо на християнската истина. Не е възможно по най-важните въпроси на вярата някога да е било изразявано и разпространявано едно учение, а после то да бъде обявено за погрешно.

Християнската истина е неизменна; тя обаче има своите проявления. Християнството по своята същност не е атракция или някакъв вид допълнение към другите занимания на човека. Християнството е светоглед, следователно позиция по всеки един важен въпрос. Християнската истина, която не е от този свят (както и Христос – Истината, не е от този свят – вж. Иоан 8:23; 18:36), има своето отношение към случващото се в света. Много моменти и аспекти на тази истина се разкриват именно във връзка с актуални събития. Църквата в лицето на най-високо издигнатите в духовно отношение свои личности не е отричала това разкриване на истината. Напротив, разкриването на християнската истина е било основен приоритет в живота им: „Нека при твоето обяснение това, в което преди се е вярвало по-тъмно, да се разбира по-ясно. Нека чрез теб потомството със съзнание славослови онова, което древността е почитала без разбиране. Ала учи същото, на което си научен – за да стане така, че когато говориш по нов начин, да не казваш нещо ново[9]“.

В духовния живот, както и в Християнската църква като цяло, важи принципът за постоянното духовно развитие и дори застоят е вече крачка назад. Това не означава, че в християнската истина има несъвършенство, което постепенно да се преодолява. Не, несъвършенството е в самите хора, те непрестанно трябва да се стремят нагоре и нагоре. Съвършенството е идеал (вж. Матей 5:42, към който истинският християнин се стреми постоянно, не само в рамките на настоящия живот, а и в бъдещия. И то никога не се достига, но отчасти се постига – повече и повече, още от този живот; християнското усъвършенстване е безкраен процес. Разбирането и изразяването на истината в Християнската църква също трябва да се развива и усъвършенства: „Но може би някой ще каже: „Значи никакъв напредък на религията ли няма да има в Църквата Христова?“ Нека има, разбира се, и то най-голям! Понеже кой би бил така завистлив към хората и така ненавиждащ Бога, че да се опитва да пречи на това? Но все пак нека този напредък става така, че да бъде наистина напредък на вярата, а не промяна на нея.

Понеже нали към напредъка се отнася това, че всяко едно нещо се разширява в самото себе си, а към промяната – това, че нещо се преобразува от едно в друго. И тъй, трябва да расте и много и бурно да напредва с времето и вековете разбирането, знанието и мъдростта както на отделните хора, така и на всички, както на единия човек, така и на цялата Църква, но само в своя род, тоест в същото учение, същото разбиране и същата мисъл[10]“.

Много често, преднамерено или непреднамерено, въпроси на канона, на традицията, погрешни интерпретации или дори нехристиянски идеи се представят като част от неподлежащата на изменение християнска истина. Именно такива злоупотреби, съзнателни или несъзнателни, създават неправилен, отрицателен образ на Църквата и на християнската истина, която трябва да бъде пазена и предавана от Църквата. Няколко са полетата, на които съществуват най-широкомащабни злоупотреби: библейският текст, църковните канони, произведенията на църковните автори (с тях злоупотребата е предимно вътре в рамките на църковните среди), традициите.

С текстове от Библията се е злоупотребявало много отдавна – почти от самата поява на библейските текстове. Във времето на земния живот на Христос това достигнало огромни размери – „фарисей“ и до днес остава нарицателно за определен тип хора, постъпващи наглед правилно, а всъщност грешащи (обикновено преднамерено) във всичко. Това дава основания на много християнски автори да говорят за „съвременно (на тях) фарисейство[11]“, което е характерно и за всички исторически епохи. Фарисеите по времето на Христос се хвалели със своето следване на Свещеното Писание (разбира се, на Стария Завет), но това следване било по буква и не съответствало на смисъла на свещения текст.

По такъв начин фарисеите отпреди две хиляди години станали бащи и вдъхновители на съвременния свят, който изкусно създава юридически (буквалистични по своята природа) текстове, лесни за заобикаляне, само и само за да се постигне определена користна цел (оправдаването на престъпник, прикриване на престъпление, дори осъждането на невинни хора[12] и така нататък). Истинското християнство винаги е било привърженик не на „не на буквата, а на духа; защото буквата убива, а духът животвори“ (2 Коринтяни 3:6). Библията е и историческа книга, която има своя контекст. Казаното в нея, дори от самия Христос, има своя контекст – то е насочено към конкретни хора, в определена историческа епоха, на дадено географско място. Духът на Христовите и изобщо на библейските думи е този, който остава неотменен.

Злоупотребата с канони, богослужебен ред и външни правила в църковните среди е свързано с друга сериозна болест, която може да се назове с термин от медицината, по-точно на психологията: „черно-бяло мислене“. Това е състояние на психичното възприятие, при което за човека не съществува междинна сфера, няма никакви нюанси. Но разбира се, ситуацията в света е доста по-сложна. Има, наистина, много дела и думи, които не трябва да се допускат в никакъв случай – от християнска перспектива те са несъменено лоши. Но съществуват и много занимания, които в определени случаи, в дадено време и място, за конкретен човек може да не са недопустими, дори може да бъдат полезни и правилни. Освен това в християнството съществуват степени – така се разбират Христовите думи: „В дома на Отца Ми има много жилища“ (Иоан 14:2), както и думите на св. апостол Павел: „…един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък“ (1 Коринтяни 15:41).

Неадекватното или изопачено цитиране на светоотечески текстове е злоупотреба с християнската истина, особено характерна за тесните вътрешноцърковни кръгове. Светоотеческите произведения не се ползват с авторитет в светските среди днес (за разлика от някои предходни епохи) и позоваването на тях в подкрепа на неправилни възгледи не е характерно за публичните изяви на духовници. Злоупотребата със светоотечески текстове се осъществява предимно на енорийско ниво; но там светите отци на християнството се привеждат обикновено с пълно невежество или пък избирателно, като се пропускат неудобни моменти, а се изтъкват други, подкрепящи определена користна кауза. И не се държи сметка за факта, че повечето от светите отци са били монаси и са живели в съвсем различно време, в съвсем различна обстановка и обстоятелства. Техните произведения са били отправяни към различна читателска аудитория. Много от тях са дори писма към конкретни личности, а друга голяма част са трактати пак към лице или група лица. Светоотеческите произведения най-често рисуват живот, много по-висок от този, който живеят днес християните. Но не само това – спецификата и видът на духовната насока (на духовния подвиг) на авторите и читателите на тези произведения във външната си форма (не в духа!) са съвсем различни от тези, към които трябва да се стремят повечето днешни християни. Светоотеческите произведения са съкровищница, богатство, стигнало до нас от далечни векове. И мнозина са откривали и откриват именно като истинско съкровище тези текстове. Те са някакъв вид откровение сред лъжата на съвременния свят, където думите са насочени към временното, обикновено са пълни с фалш – плод на липсата на правилно познание за съществуващото и законите в него, – а много често са и преднамерно манипулативни и лъжовни. Светоотеческите произведения са дух и живот за четящите ги правилно и разбиращи техния дух християни. Светоотеческите произведения могат да се превърнат обаче в отрова, дори при самостоятелна неправилна употреба и много повече при съзнателна манипулативна злоупотреба от страна на друго лице[13].

Днес в Българската православна църква (както и в други поместни православни църкви) отношенията се изграждат върху удобни за клириците модели, характерни за монашеския живот в Египет и Палестина през IV–VI век. За целта се натрапват понятия като „послушание“, „подчинение“ и така нататък и се привеждат неадекватно и не на място различни древни и по-късни текстове, чрез които се преекспонира ролята на духовника като „пастир“ и „отец“. Християнската църква притежава вечно и неизменно учение, което е красиво и сияещо с блясъка на истината. Но това учение не може да се натрапва насилствено върху хората[14], то трябва да бъде разбрано, осъзнато, поддържано и представено в неговия истински вид, с неговия пълен блясък. Това е задължение на клириците, както между другото и на обикновените християни. Ако някой не споделя християнското учение в догматическо отношение, той вече не принадлежи към Християнската църква и се е самоизключил от нея, дори и срещу него да не е произнесена църковна присъда. Но в останалото членовете на Църквата имат възможност да следват различни пътища, стига само техният път да не се отклонява от главния път – Христос (вж. Иоан 14:6). За съжаление, днес в църквата се налагат лични мнения на епископи, свещеници и монаси, които дори често са погрешни и се отнасят към ритуала, към външната страна на християнството. Причината са лични користни стремежи или (най-вече) гордостта и желанието за налагане на собственото мнение. Така другите членове на Църквата не се възприемат като ценни човешки личности и приятели. Това води до изкривяване на цялата същност на Църквата като събрание на изпълнени с любов, високоиздигнати в духовно отношение личности, обичащи Бога, истината, доброто, красивото и стремящи се, доколкото е по силите им, към духовно усъвършенстване.

В християнството има свобода, дори самото християнство е най-съвършена свобода. Но тази свобода сега е на заден план. У православните християните днес се наслагва непрестанно чувство за вина, но най-вече за вина, която е свързана с нарушаването на външни правила, със сигурност второстепенни. В резултат на това днес Православната църква (поне в България) е пълна с малодушни хора, които не са способни на големи дела, не могат да вземат решения и да ги отстояват (при положение, разбира се, че тези решения са правилни). Те не съзнават и не скърбят за това, че са духовно неграмотни, че не се стремят към небесното и вечното, че не творят нищо красиво и добро около себе си, че прекарват времето си в празни, дори откровено лоши начинания, но същевременно оплакват себе си, че не постят както трябва, че „не изпълняват нещата както трябва[15]“ и така нататък. Това обаче е „смиренословие“, а не истинско християнско смирение, което се ражда от духовния труд, от приближаването на човека към Бога, от неговото духовно усъвършенстване, в което той става зряла личност, познаваща законите на духовния живот и съзнаваща своята немощ, виждаща в себе си злото (с което обаче се бори) и същевременно съзерцаваща съвършенството и красотата на своя Творец. „Смиренословието“ – тоест смирението само на думи – се различава коренно от „смиреномъдрието“, тоест от смирението в мислите, в ума[16]. Смиренословният човек, който на думи признава себе си за най-нищожен от всички хора, постоянно се гневи на другите, постоянно ги осъжда и не смята за справедливи случващите му се от страна на хората и по стечение на обстоятелствата неприятности. С това се доказва лъжовността на неговите смирени думи. Всъщност днешните православни християни и преднамерено, и непреднамерено са насърчавани към такъв начин на мислене от повечето свещеници и от висшия клир. Такъв начин на мислене, който не доставя духовни плодове, е удобен за упражняване на тоталитарна духовна власт и съответно за ползване от нея (и в духовен, и в материален план).

Традициите са още едно поле на злоупотреба с християнската истина. Повечето пъти става дума за обичаи и начин на живот, присъщи на други епохи, понякога и на други географски области. Те обаче се представят като задължителни за вярване истини на християнството. Днес дори под много от традициите, представяни като православни, се крият нехристиянски (езически или неоезически) елементи. По такъв начин по-голямата част от традициите са отрицателно явление, вредни са и са опасни от гледна точка на християнския светоглед. Но много елементи на традицията са толерирани от свещенослужителите в България, което допълнително вкарва християнския живот в руслото на средновековен тоталитаризъм. Времето, от което произхождат повечето традиции, е непривлекателно за младия човек, както и за другите интелигентни съвременни хора, които поглеждат през вратата на църквата, без да разбират, че външната форма не винаги е обвързана със същността. Но за много свещенослужители това е удобно, тъй като праща обикновените вярващи в епоха с много по-ограничена свобода. Постига се още един вид поробване, вместо християните да бъдат водени към свободата на приятелството с Бога (вж. Иоан 15:14–15).

2.Посланието на Църквата

Православната църква е призвана да осъществява проповед на вечните и неизменни християнски истини[17]. В християнството под проповед в широк смисъл се разбира не само словесното представяне на християнските истини, но и животът според тях, който може да послужи като образец и вдъхновение за други. Като всяка друга институция, и Българската православна църква има различни страни – всеки един неин представител е отделен човешки индивид; дори един и същ човек има положителни и отрицателни страни, както и различни постъпки в различни моменти от своя живот. Разбира се, едно колосално обобщение не може да бъде правилно, но за съжаление образът на църковната действителност у нас е по-скоро отрицателен. Защо?

Животът на повечето от висшите клирици на Българската православна църква не може да служи за пример и не е проповед за християнството; същото важи и за живота на много от свещениците и монасите. Една от инициативите, които се радват на широко обществено одобрение – приютите на известния отец Иван в Нови хан и село Якимово (област Монтана), не е инициатива на Българската православна църква като институция. Липсата на подкрепа от страна на официалната църковна власт проличава и в други случаи. Особено фрапиращо е това, когато става дума за инициативи на отделни просветени духовници, които нямат обаче висш пост в църковната иерархия. При интервюта, беседи и публични изяви, които понякога се превръщат в тежка борба, не се забелязва присъствие (дори чисто физическо, а колко повече духовно) на висши клирици[18].

Едно от най-проблемните места в отношенията на църквата към външния свят е нейното медийно присъствие, или по-скоро неприсъствие. Към този момент на институционално ниво Българската православна църква не притежава официална телевизия. Пловдивската православна телевизия (ППТВ) наистина не е частна инициатива, а официална медия на Пловдивска митрополия, но цялата Българска православна църква не стои институционално зад нея. Това е недопустимо за институция като църквата на фона на ситуацията през XXI век, когато в световен план и в България съществуват толкова много тематично обособени телевизионни канали.

Православно-християнските предавания в ефира са незадоволително малко. Най-популярното – „Вяра и общество“ на БНТ 1 – не е свързано институционално с Българската православна църква и много често влиза в конфликт с нея, критикувайки нейни решения и действия. И най-старото православно предаване в българския ефир днес – „Иконостас“ (по Нова телевизия) – не е обвързано официално с Българската православна църква, макар че никога не се е изявявало в опозиционен план на нея. Разбира се, тези и другите православно-християнски предавания (които се броят на пръсти) притежават положителни страни, но почти всички имат и следните отрицателни черти: възприемане на православната вяра като крепител на нацията, българската култура и българщината (което е светско разбиране); присъствието (след съответна покана) в предаването на одиозни фигури, изявяващи се в качеството си на специалисти в определена сфера, но преследващи користни цели. В резултат на това не се постигат истинските причини за явленията в църквата и в света, за нерадостното положение на църквата и християните в съвременното общество. Има изключително много духовни причини, които не могат да се разберат без съответен духовен опит и които не могат да се вместят в тясно рационалните категории на участниците в споменатите предавания.

Много от причините за едно или друго явление не биха могли да бъдат доказани по смисъла на светското право, но те несъмнено са налице – това е проблем пред съобщаването им публично и още повече в национален ефир, но всъщност не би трябвало изобщо разсъжденията да вървят в руслото на буквализма.

В средите на Българската православна църква от 2005 до 2008 година съществуваше радио – първото българско православно радио „Сион“ (в Руенския манастир „Св. Иоан Рилски“ – село Скрино, Кюстендилско). Със сигурност има идея за възстановяване на радиото, но това все още не се е случило. С радио Православната църква в България не разполага в този момент и на ниво официална институция Българската православна църква не работи в посока на създаване на радио, което да отразява събитията в нея и в обществото. Така днес България е единствената православна страна без собствено православно-християнско радио…

През 2009 година (сравнително късно) заработи официалният сайт на Българската православна църква, който продължава дейността си и досега. Макар да има слабости, все пак това бе добра (и абсолютно необходима) инициатива. Интернет-сайтове имат и други митрополии в Българската православна църква. За съжаление, има още много да се иска от сайтовете на Българската православна църква. Те могат да са много повече и на тях трябва да се публикуват по-голямо количество християнски извори в превод и оригинал, както и повече актуални съвременни духовни текстове.

В България съществуват, естествено, и православно-християнски сайтове, които не са свързани с официалната църковна структура. Последното, макар да има и положителни страни (повече свобода за инициаторите, авторите и редакторите), все пак е белег за незаинтересоваността на висшето духовенство. Сигурно е също така, че броят и мащабът на дейността на тези сайтове е недостатъчен, както и че техните материали и послание съвсем не винаги са духовни, адекватни, правилни и отнасящи се към същността на християнството.

Положението с печатните медии на Българската православна църква е особено лошо. Понастоящем тази огромна институция притежава само един официоз – „Църковен вестник“ (издаван от 1900-та година). Но „Църковен вестник“ като официоз е зависим от висшия клир и посоката на неговата дейност, и става арена за недуховни съобщения, материали. Разбира се, на страниците на вестника присъстват и статии, свързани пряко с духовния живот, но те не са приоритетни и съответно изданието не може да даде задоволителен отговор на копнежа на християнския дух.

Днес съществува необходимост от много повече печатни медии – вестници и списания. Вместо това изданията намаляват. До скоро Българската православна църква притежаваше собствено списание за богословие – „Духовна култура“, което обаче не излиза повече от пет години, макар да е съществувало от 1920 година, дори и през социалистическо време. Това може да послужи като илюстрация на отношението към християнската проповед и просвета на висшия клир и на обучаваните в същия дух свещенослужители и миряни… На страниците на „Духовна култура“ присъстваха неадекватни, сухи, далечни на истинския християнски живот статии и логично то не предизвикваше интерес – със сигурност списанието не беше катализатор за духовен подем у българските православни християни. Но решението на проблема не е в това, списанието да бъде спряно от печат. Причината, която се изтъква, естествено, е финасова; не може да се разбере обаче как в Българската православна църква не могат да се намерят няколко хиляди лева годишно – разходи само за отпечатването, защото по стара църковна традиция хонорари за материалите (престъпно!) не се изплащат (при положение, че разходите дори биха могли да се възвърнат!). Създаването на периодични издания, технически конкурентни (като изпълнение – цветност, корици, хартия) на светските издания с финансиране за подготовката на материалите е абсолютно необходимо условие за духовен подем в църквата; и евентуалното създаване на такива печатни медии (което изглежда невероятно на фона на сегашната действителност) би било индикация за излизане от настоящата пълна духовна криза. Ако това не се случи, не може да се очаква нищо добро и в другите сфери на църковния живот: поставянето на духовници, избора на епископи, митрополити. Именно затова са абсолютно закъснели и сякаш висящи във въздуха протестите срещу крайния продукт на един вече формиран тип поведение, на една преднамерено и непреднамерено формирана и утвърдена система на живот и мислене. Това не означава да се приемат уродливите форми, които може да приеме този пагубен процес[19], но реакцията би трябвало да бъде далеч по-навременна[20]. Тя не се изразява непременно в протести и други външни действия; дори много по-често реакцията е вътрешна, с бунта на сърцето, който се изявява в още по-силен стремеж към доброто, истинното, красивото – вътре в човека, а когато това е възможно и правилно, и външно, сред хора, които биха го приели.

Българската православна църква носи отговорност и вина за почти повсеместната липса на религиозно образование в България вече двадесет и четири години. Персоналната вина е на нейните висши клирици, но и по-голямата част от народа в църквата, ръководен по деспотичен средновековен принцип, няма правилно разбиране за смисъла на религиозното образование. И в това отношение, за съжаление, е трудно да се очаква нещо градивно от църковните среди. В плуралистично и многорелигиозно общество е недопустимо децата да бъдат учени да се кръстят, да целуват икони и така нататък; не може също така да се говори и за религиозно възпитание. Автоматично една учебна програма с подобно съдържание се превръща в невъзможна за изпълнение и веднага се отхвърля. От недопустимите и неадекватни искания на представителите на Българската православна църква се възползват нейните противници. А аргументът, чрез който би могло да се постигне въвеждане поне в гимназиален курс на предмета Религия (не Вероучение!) е достатъчно авторитетен: просто религията е изключително важна и широка сфера от човешкото познание, дори по-обширна и по-всеобхватна например от философията (какъвто предмет съществува в горните класове на българското училище[21].

В съвременния свят, където непрекъснато се защитава плурализмът, Българската православна църква продължава да говори за „Вероучение“ като название на учебен предмет с цели, задачи и методи, съответстващи на подхода към предмета. Целите, задачите и методите, които прокламират църковните идеолози, са напълно неадекватни в съвременния свят; те може да бъдат подходящи за средновековна страна, в която християнството е ясно обявено за нещо задължително, неподлежащо на избор. Идеология, неприложима към съвременния свят, е лесно уязвима. И може би просто опитите на Св. Синод на Българската православна църква за въвеждане на „Вероучение“-то не са достатъчно настойчиви, така че не е станало факт официално и аргументирано опровержение на такава тоталитарна идеология[22].

Разбира се, за един християнин изборът и следването на християнското учение е най-важният въпрос, от който зависи вечната участ, а дори и щастието във временния живот. Но следването на християнството, което дава отговор на всички светогледни въпроси, е личен избор. Избор, към който човекът може да бъде подбуждан, който може и трябва да бъде „рекламиран“ – защото е единственият правилен избор за начина, по който да се използва човешкият живот. Но християнският живот не се създава, нито се поддържа автоматично. Без желание да се следва доброто, истинното и красивото във всяка една ситуация, при всяко едно дело, дума или дори мисъл, няма християнски живот. Християнският живот не може да бъде натрапван. Той може да даде прекрасни плодове, несравними с нищо друго земно; доказателство за това са християнските светци. Те са били изключително интелигентни[23] и истински герои, като някои в пламенната си любов към Бога са отдавали живота си само и само за да не отстъпят от истината; много от тях са били образовани, някои дори със заплаха за собствения си живот са просвещавали със светлината на истината цели народи; и най-важното: всички те са блестели духовно с красотата на добродетелта.

Но ако християнството се натрапва – особено в ранна детска възраст, – може да се предизвика ненавист, отвращение. Особено ако това се прави с наблягане на външната страна на християнството, която е второстепенна. В съвсем ранна възраст детето наистина няма такава способност за възприемане на християнските истини, каквато притежава възрастният човек с пълна сила на разума и с богат опит. И все пак механичното „заучаване“ на християнските истини – и по-точно на външната страна на християнството – не може да е добро образование и възпитание. Разбира се, и в ранна възраст детето трябва да се учи – чрез пример, чрез отношение, дори чрез жест[24] и доколкото е въможно чрез слово, насочено към същността на християнския живот. А изборът – правен още в такава възраст – остава в детето, което, според християнското разбиране, и тогава е личност. Това е различно от тоталитарното разбиране за „възпитание“, просто защото България е „традиционно православно-християнска страна“ или защото „вярата е крепител на нацията“. Тези удобни клишета няма да издържат на предизвикателствата на съвременния плуралистичен свят, а и вече не могат да издържат. Те са тотално рухнали още сега и причината, поради която все още не са разбити, е това, че православието в България вече е прекалено слаб (на фона на съвременния свят) противник, за да заслужава такъв труд… Поражението се вижда навсякъде – в телевизията (пълна с антихристиянски по своя дух канали и предавания), във вестниците и Интернет, по улиците, в учрежденията, навсякъде в обществото, а образователната сфера е само едно от доказателствата за това.

Неправилното разбиране за религиозното образование от страна на висшия клир, както и от страна на свещеници и обикновени вярващи е свързано с погрешната постановка за същността на християнското послание. В Православната църква днес цари средновековен тип мислене, според което християнската вяра може да бъде натрапвана по силата на обичая: една държава е християнска (в новата версия у нас – православна), а християнската вяра (у нас – православната вяра) е крепител на нацията и заради това трябва, по силата на тази логика, да се осъществява проповед на християнството (у нас – на православието) навсякъде – включително и в училищата. Такава логика е удобна за висшия клир, както и за обикновеното свещенство в България; отказът от нея би довел до отлив от услугите (треби и тайнства) и стоките (свещи, икони) на Българската православна църква. В резултат на това би се стигнало до изваждането на църквата от ролята, която има тя сега; загубата на власт пък би станала причина и за огромни финансови загуби… Логиката на средновековното тоталитарно мислене за църквата като институция, която е призвана да християнизира с огън и меч (в съвременния свят огънят и мечът са, естествено, различни – изтънчени и фини, но не и истински духовни), се основава на възприемането на християнската вяра като нещо външно. В този случай тоталитарната логика влиза в съвместна работа със статистическия подход, така свойствен на света днес. Християните се броят[25] по числото на кръстените и в удобство на „системата“ се премълчава догматическият факт, известен от Свещеното Писание, че „има грях за смърт“ (1 Иоан 5:16), който отделя неговия носител от Бога. Такива грехове „за смърт“ пък са сред най-разпространените днес[26]: например блуд, прелюбодейство, ерес (във формите на приемане на най-различни нехристиянски възгледи като карма, превъплъщение на душите, тъждество на останалите религии и техните богове с Бога, който изповядва православно-християнската вяра, еволюционисткото отричане на Бога като творец на света и човешкия живот) и така нататък. Съществува и друга страна на въпроса – човешкият живот е пълен с различни избори, които трябва да се правят всеки ден, всеки час, всяка минута. В една много малка част от съвременните хора тези избори и насоката на техния вътрешен живот и външната им дейност е към красотата и истината на Божественото съвършенство. Повечето хора, огромната част от хората днес не действа по този начин; ръководен принцип е егоизмът, който не зачита другия, не се стреми към истината и доброто, а дори не може да предостави и щастие на собствения си носител, тъй като щастието на човека се крие другаде. И по тази причина човешкият живот днес се е превърнал в една непрестанна трагедия на бедност и мизерия, от една страна, и на лукс, разкош и безжалостен егоизъм, от друга, на постоянни любовни разочарования, свързани с несъгласия и раздори и изразяващи се в семейни и несемейни разстройства и трагедии, които завършват с развод (при сключен брак) или просто с болезнена раздяла…

_____________________________________

*Източник – http://publicityresearch.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Светът е животът на човеците на земята единствено за земята, единствено с цел удовлетворение на собствените греховни желания, с цел плътско наслаждение, с цел веществено преуспяване, с цел, напълно противоположна на онази висока и всеблага цел, с която човекът е поставен от Бога на земята“. Игнатий (Брянчанинов), св. Аскетически опити, Превод от руски. Част II. Света гора, Атон, 2005, с. 576–577. „С думата „свят“ се означават онези хора, които водят греховен живот, противен на Божията воля, живеят за времето, а не за вечността“. Игнатий (Брянчанинов), св., Принос към съвременното монашество. Превод от руски. Второ издание, Света Гора, Атон, 2008, с. 359.

[2]. …животните (както и човекът) били различни до Адамовото престъпление! Серафим (Роуз), отец, Бытие: сотворение мира и первые ветхозаветные люди. Перевод с английского. Москва, 2004, с. 424.

[3]. Теофан Затворник, св., Какво е духовен живот и как да се настроим към него? Превод от руски. София, 1997, с. 7.

[4]. Може да се зададе риторичният въпрос: „На Него, на въплътения Бог, светът не въздал справедливост (като Го разпънал на кръст след привиден съдебен процес – бел. м.); ние ли да я търсим от света?!“ Игнатий (Брянчанинов), св., Аскетически опити. Част I. Превод от руски. Света гора, Атон, 2005, с. 421.

[5]. „Християнската духовност се формира в ревностния стремеж за придобиване на вечното царство небесно, стремеж, чието начало се поставя с превъзмогването на този временен свят“. Серафим (Роуз), йеромонах, Православието и религията на бъдещето. Превод от английски. София, 1997, с. 262.

[6]. Паисий Величковски, св., Полски кринове: Слово 33 (Превод от руски. Света Гора, Атон, 1999, с. 82). Същото повтаря и св. Игнатий (Брянчанинов) († 1867), знакова фигура на християнството в Русия през XIX в.: „Себе си спасявай! Блажен ще бъдеш, ако намериш един верен сътрудник в делото на спасението: това е велик и рядък в наше време Божи дар“. Игнатий (Брянчанинов), св., Отечник, Минск; Москва, 2000, с. 634.

[7]. Вж. Рафаил (Карелин), архимандрит, О духовной ентропии [Електронен ресурс, към 25.11.2013 г.] http://karelin-r.ru/duhov/54/1.html.

[8]. Кураев, дякон Андрей, За нашето поражение. Превод от руски. София, 2001, с. 7–8.

[9]. Винценций Лерински, св., Коммониторий I (22). Превод от латински. – В: списание „Духовна култура“, кн. 8, 2005, с. 3.

[10]. Винценций Лерински, св., цит. съч., с. 3.

[11]. Предмет на това е статията на св. Игнатий (Брянчанинов) „Фарисеят“. Вж. Игнатий (Брянчанинов), св., Аскетически опити. Част I, с. 407–428.

[12]. Например във времената на комунистическия режим на територията на Русия и на други бивши социалистически страни. Неслучайно съществува ден – 23 август – за отбелязване жертвите на комунизма, които по официална статистика са между 85 и 100 милиона! Голям брой съдебни процеси тогава са били така манипулирани, че дори с физически страдания се е изтръгвало признание за антисъветска дейност (и у невярващи хора) и те са били обявявани за врагове на държавата…

[13]. Такива злоупотреби, за съжаление, се случват във всяка поместна православна църква днес. Особено големи размери те добиват в края на 90-те години на XX век в Руската православна църква, когато тя се произнася срещу проявите на така нареченото „младостарчество“ – тоталитарно отнемане на свободата на християните под предлог на осъществяване на духовно ръководство от светоотечески тип. Вж. Определение Священного Синода об участившихся в последнее время случаях злоупотребления некоторыми пастырями вверенной им от Бога властью вязать и решить. [Електронен ресурс] http://pagez.ru/olb/069.php. Предмет на опровергване на такива злоупотреби са много книги и статии от съвременни руски автори; на български: Владимир (Соколов), свещеник, Младостарчеството и православната традиция. Превод от руски. София, 2006; Стоицов, Валери, Традицията в Orthodoxia Byzantino-Slavica за духовно ръководство (старчество): pro et contra (aнализ на едно от направленията в християнската аскетика днес). В сборник „Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива. София, 2010, с. 296–334. В Гърция срещу „духовния тоталитаризъм“ пише монах Михаил (Хаджиантониу), от когото на български е преведена една книга, донякъде посветена на този, а още повече на друг проблем в църковната среда днес – затварянето на очите пред широко разпространени явления и проблеми в съвременни свят (за това ще стане дума по-надолу в настоящата статия): Михаил (Хаджиантониу), монах, Сексуалното възпитание в Православната църква днес. Превод от гръцки. София, 2007.

[14]. Вж. Атанасий, митрополит, Евангелието не се чете насила,[Електронен ресурс, към 30.11.2013 година] http://dveri.bg/9p63q.

[15]. Често срещан израз в тоталитарните църковни среди. Но християнството не е сбор от предписания, а живот с Бога и стремеж към съвършенство!

[16]. За разликата между смиренословие и смиреномъдрие пише св. Игнатий (Брянчанинов) в статията си „За истинското и лъжливото смиреномъдрие“. Вж. Игнатий (Брянчанинов), св., Аскетически опити. Част I, с. 562–572.

[17]. „И тъй, идете, научете всички народи…“ (Матей 28:19)

[18]. Например при беседите на иеромонах Висарион Зографски във връзка с учението и дейността на Петър Дънов и Ванга през 2011 година.

[19]. Изразяването на истината със средствата на съвременните технологии е особено необходимо днес. Просто защото духовен вакуум няма. Или човешкият дух е зает с нещо полезно, голямо, високо, утвърждаващо него и други в доброто, или е зает с друго, което само по себе си може и да изглежда неутрално, но все пак заниманието с него е зло. Съществува следният евангелски текст, отричащ духовния вакуум: „Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна, пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото“ (Матей 12:43–45). Днес в православните среди почти повсеместно се забравя предупреждението на св. апостол Яков: „И тъй, грях ономува, който знае да прави добро, а не прави“ (Яков 4:17).

[20]. Пример е настоящият избор на Варненски митрополит – реакцията е закъсняла и предизвиква въпроса, къде е бил досега църковният народ? Може би именно това се цели от страна на някои висши клирици и обикновени свещенослужители – църквата наистина да има колкото е възможно по-малко истински членове (за да не се борят срещу злото в нея и по такъв начин „да не създават проблеми“), като същевременно огромните маси не се отказват от църковните стоки и услуги? Ключов момент в такава стратегия би било унищожаването на просветата и християнската проповед. А нали това именно се наблюдава днес?…

[21]. Апологетите на християнството използват аргумента, че никъде на земята не може да се открие племе или народ, който да няма, макар и бегла, религиозна представа (а племена и народи без развита философия съществуват).

[22]. Средновековният тоталитарен метод в религията е давал и продължава да дава отрицателни резултати – някои от тях с огромни последствия в исторически план. Това е една от причините за Реформацията – Мартин Лутер получава отвращение от едно средновековно-тоталитарно християнско възпитание. В историята има и друг пресен пример – този на Сталин, който бил завършил семинария, а станал най-отявлен гонител на християнството.

[23]. Вж. Атанасий, митрополит цитираната статия [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://dveri.bg/9p63q: „Истинската интелигентност е да разбереш, че имаш 80 години и трябва да ги използваш за вечността. А истинската глупост е да имаш 80 години и да мислиш, че ще живееш вечно на тази земя“.

[24]. Вж. Андрей (Конанос), архимандрит, Святост в ежедневието. [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://pravoslaven-sviat.org/2013/10/02/edin-obiknoven-den/: „Можеш ли да ядеш един портокал и да предаваш Божията благодат на другия до тебе? С просто държание и живот? Можеш ли да чистиш фасул и лук, да пържиш, да готвиш, да бършеш с парцал, децата да гледат телевизия в хола и ти да минаваш и да казваш: „Вдигни си малко краката, детенцето ми, да избърша и тук!“ и децата да чувстват, че покрай тях е минал тих повей, любов, милувка, добродушие, духовност, която излиза от шума на прахосмукачката? Духовност, която излиза от чините в кухнята, от начина, по който ще отидеш да простреш дрехите? От начина, по който паркираш колата и детето ти от прозореца те вижда, че отваряш и затваряш вратата и че носиш покупките от супермаркета или да спираш на бензиностанцията да заредиш бензин? Тази духовност прелива от всичко това, от всичко, което правиш, от всичко, което говориш, от всичко, което не казваш, от начина, по който си миеш зъбите и децата виждат как слагаш четката за зъби на мястото ѝ и не се нервираш, ако нещо се обърка в твоите неща. Нещо е паднало на земята, навеждаш се с усмивка да го вземеш, с хумор, с хладнокръвие и с оптимистично настроение – това е духовност. Това е голямата ни заблуда, голямата ни грешка, че сме ограничили духовността само до няколко дяла в живота ни, изкарали сме я от нашето ежедневие и живот и сме забравили, че всичко е духовно“.

[25]. В тази връзка е и сериозната тревога за липсата на задължителност при попълване на графа „религиозна принадлежност“ на последното преброяване на населението в България: вж. Светият синод призова православните християни да заявят своята религиозна принадлежност (от 08.02.2013 г.). [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://dveri.bg/adfhy; и Паунов, Николай, Ще ни излезе ли бройката? (от 08.02.2011 г.) [Електронен ресурс, към 30.11.2013 г.] http://dveri.bg/3krad.

[26]. Вж. Игнатий (Брянчанинов), св., Слово за смъртта. Превод от руски. Света гора, Атон, 2006, с. 141.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-52O

Следва…

(Плюс няколко думи за нашата инфантилност)

По християнски не може да се живее, по християнски може само да се умира (св. Силуан Атонски)

Марио Коев

На гръцки думата криза (η κρίσις) означава „отделяне”, „разделяне”, „спор”, „избор”, но също така и „резултат”, „изход”. Самата криза обаче, трябва да забележим това, е резултат или изход, спор, избор и борба. В плана на днешните ни масови представи кризата се явява като нещо, което би могло да ни даде „отправни точки” всъщност за излизане от кризата, за „изход-от-изхода”. А това именно е екзистенциално погрешно, защото тук няма да говорим за частни случаи като финансово-икономическите или пък военните кризи, които са обществено-политически и циклични, а за кризиса като измерение на самото историческо битие на човека. А то в дълбините си е вероятностно битие и точно затова е непрестанно кризисно. Ще се опитам накратко и в най-едър щрих да поразсъждавам върху тази тема.И така, самата „криза“ е битието, животът ни е „криза“ в протяжната неустойчивост на тук-и-сега. И понеже времето, както би се изразил Левинас, за нас се явява парадоксално като нещо „след“ или „върху“ битието, ние автоматично очакваме, че кризата ще отмине „с времето“, и в това се състои и екзистенциалната ни грешка. В крайна сметка „резултатът“, както и „спорът” на живота са самият живот. В такъв случай обаче какви са съдържанията, измеренията именно на този живот-в-криза, на това вероятностно наше битие?

Изглежда, че тук религиозният отговор като че ли идва от само себе си. Но и това също в голяма степен може да бъде заблуждаващо, ако не бъдат ясно осъзнати собствените съдържания на съвременната мултирелигиозна и квазирелигиозна среда. Защо? обобщено, защото днешната култура изобщо не „мотивира“ религиозния отговор, тя в голяма степен е „затворена“ за религиозното и в този смисъл изобщо не е свързана иманентно с религиозния светоглед, както в едни предишни времена. Тя по-скоро се оформя като мрежа и съответно като мрежа-от-светогледи и по този начин отделното светоусещане (религиозно или не) е повече „случайно“, отколкото културно присъщо. Като казвам „случайно“, имам предвид физико-математическите импликации на понятието. То не е просто стохастична величина, макар че и това е, но е „случайно“ и в базисен смисъл, тъй като в крайна сметка за възникването и съществуването му не може да бъде открито някакво финално, последно основание. Съвсем опростено – с изключването на метафизичното разбиране за Божествената безкрайност като непрестанно удържаща света и човека в битие, в крайна сметка самият човек стана „граница” за самия себе си. В този план за неговото битие няма и не може да бъде артикулирано каквото и да било финално основание – както причина, така и цел. И ето в този смисъл твърдя, че религиозният светоглед вече е „случаен“, тъй като и самият човек възприема себе си като такъв. Дори и на равнището на стереотипите религиозният светоглед не съществува днес, а точно като такива няма откъде другаде да дойде освен от културата. След разпада на „големите разкази“ и във все повече нелинейната мрежова култура (Скот Лаш) тази „случайност“ се явява едва ли не като принцип на човешкото екзистиране. Разбира се, някой би могъл да опонира, че в съвремието ни има огромно разнообразие от различни религиозни и квазирелигиозни вери и доктрини, но това поначало е част от мрежовостта, а не нейно „отрицание“ или „надмогване”. Тези (квази) религиозни светогледи са до такава степен разпокъсани и много често рязко противопоставящи се един на друг, че няма как да послужат за „отговор“ пред чистата вероятностна тъкан на историческото битие. Разклонеността им практически показва, че са нейно следствие, тъй като съществуват и са активни едновременно в една и съща културна парадигма.

Нататък обаче дори и изразът „културна парадигма“ вече е подвеждащ. Когато казваме това, следва да оценим факта, че нелинейната мрежова култура няма нищо общо с „класическото“ схващане, стоящо под историчността на концепта „културна парадигма”. При липсата на „големи разкази“ културното поле по своеобразен начин постепенно се превръща в множество от „фрази“, от „дребни изказвания“ с най-различни „посоки”, тръгващи обаче като цяло от идеята за самоизговарянето, за само-оформянето или самонаправянето (тази идея има поне двестагодишна история и проследяването на развитието ѝ не е предмет на този текст). Така че изглежда, ако в днешно време говорим за „културна парадигма”, нужно е да възприемаме това понятие в съвсем различен смисъл. Инак то се превръща в чисто лингвистично-концептуална фразеология, под която вече не стои никаква „реалност”. Струва ми се, че в съвремието наблюдаваме по-скоро множество от „културни парадигми(чки)”, обединени не от водеща идея, а по силата на чисто функционално-технологичен режим. Тяхното единство е финансово-технологично изискване. Бихме могли да кажем, че „фразите“ или „дребните изказвания“ нямат собствена тежест или „гравитация“, защото по същество са и виртуални. В случая е налице натрупване на клишета – образователни, медийни, институционални и позитивистичноправни – достатъчно устойчиви, за да послужат като основа за изказване на несъществуващи (нерефлектирани) светогледи. Това е така, мисля, защото в „мрежата” поначало информацията (в най-широкия смисъл на тази дума) е свръхинтерпретирана. Изглежда парадоксално, но там не съществува каквото и да било, което бихме могли да определим като „първоначална” информация. Казано опростено и образно, и перцептивните, и аперцептивните „отговори“ на човека в ситуацията на „мрежата” са предизвикани от течащата без определена посока свръхинтерпретирана информация. Те са рефлекс спрямо свръхинтерпретирани съдържания и смисли. Феномен, който тепърва трябва да бъде осмислян.

Но не е ли парадокс да изказваш нещо, което не съществува? Редно е отново да отбележим, че тук не става дума за изказване на несъществуващи „вещи” (както например в научнофантастичния или във фентъзи жанра, които сами по себе си също имат нееднозначно отношение към тези процеси), а за само-определяне, за самоизговаряне. Разбира се, това „само-“ е напълно въобразено, то не е рефлектиращо, а рефлексно. Така вече днес да говориш за себе си, без да си наясно какво и за какво говориш, престава да бъде парадокс. Напротив, то е основата на Виртуалния човек; без тази неяснота, без свръхеклектичната струпаност на все по-отдалечаващи се от собствените си „понятия” думи и фрази човекът не би могъл да определи себе си. Най-кратката формулировка би могло да прозвучи и така: Виртуалният човек е лице-без-личност, фраза-без-слово. И доколкото „големите разкази” поставят личността винаги пред изискването за краен избор, цел и смисъл на живота, а днес „изборите“ се възприемат като своеобразно „безкрайно множество“ и са „онтологично” и екзистенциално „случайни”, то затова и най-радикалните жестове започват да приличат на формула (Теодор Адорно). Виртуалният човек не е „приключение“, а „приключеност“ и затова в частност възприема и „кризата” като нещо, което отминава; като пространствено-времева фаза от живота, а не като самия живот.

И така, имаме, от една страна, радикалната вероятностност на самото си битие, а – от друга – и „случайността“ на онова, което бихме решили и приели да определим, първо, като негова причина, и второ, като негово съдържание и цел. Ето това е същинското измерение на днешния живот-в-криза. Той е „граница” на самия себе си и в този смисъл всяко аналитично изследване потъва в него. Казано поетично: „тайнствен ужас и свято незнание покрива онова, което виждат тези, дето веднага умират[1]”. И доколкото, както казах, животът-е-криза, тоест спор, борба и изход, не може да стане ясно от какво или откъде е изход, нито пък за какво е спор и борба. И не просто не може да стане ясно в концептуалния, в познавателния смисъл, а изобщо не се възприема откъм подобна възможност за въпрос.

От своя страна обаче ние в действителност не можем и да избегнем една или друга форма на религиозен отговор пред така поставената проблематика. Просто не съществува без- или антирелигиозно осмисляне на битието. Тук няма да се впускам в дебати за това що е атеизъм и антитеизъм и доколко и как те артикулират себе си. Твърдя обаче, че не съществува такава самоосъзнаваща се психична реалност, която именно в самоосъзнаването си да възприема-се-бе-си като базисно „без-смислена“ и „не-о-правда-на“. Това не просто е наивно и ирационално допускане, то е чист абсурд. Ако беше така, ако беше възможно именно осмислянето-на-без-смислието (не релативно, а онтологично), то самоосъзнаването като такова би престанало да бъде, би се разпаднало не само „синтактично“ и „морфологично“, но и буквално фонетично. На базисно психично ниво един такъв акт може да се аналогизира с „метафизичното самоубийство“. В този аспект казвам, че отговорът на човешката душа (в смисъла на Фром) винаги е религиозен, независимо дали това се осъзнава и независимо от това как се изразява. Дори и най-антитеистичната идеология, каквато е комунизмът, при внимателен поглед разкрива себе си именно като отрицателна форма не на друго, а на религиозно отношение към света. Казано в игрословица, тя не е без-религиозност, а религиозност-без. Нейната парадоксалност е по-скоро аналогична на парадоксалността на злото в света и по същество е радикално лично отношение, а не, както се въобразява и пропагандира, „безлично“ и „обективно“.

И все пак, макар и да казвам, че отговорът на душата винаги е религиозен, ние трябва да си даваме сметка, че той най-често днес е неекзистенциализиран и следователно и не тъкмо разумен. И тук имам предвид така наречения здрав разум, а не някакво невъзможно по същество настояване всички да бъдат религиозно вярващи в християнски смисъл. Здравият разум изобщо не може да бъде отъждествяван с „прагматичност“ или „функционалност“ – той е схващане за целта, за „телоса” на присъствието ни тук-и-сега. Струва ми се, че „начинът“ – или поне един от „начините“ – това разбиране отново да бъде постепенно в-битие-вява-но (доколкото изобщо вече е възможно), е да се осъзнае изцяло трагизмът на човешкото битие. Защото „кризисността“ на живота е именно трагична и от тази трагичност се опитва да избяга виртуалният човек. За някого това мое настояване може да прозвучи прекалено „черногледо“ или пък „нехуманно“, прекалено „натоварващо човека“, но аз вярвам, че единствено разбирането на този трагизъм може да ни отведе отвъд всяка (квази)религиозна „културна мода“ до едно личностно религиозно-агапийно мъжество (не просто и само в смисъла на Тилих), стоящо „върху“ лъчащата изпод краката ни ентропийна бездна.

Тук трябва да направя изключително важната уговорка, че осъзнаването на трагизма не е равнозначно на фатализъм. Обратното е, защото фатализмът е по същество „игнориране“ и дори някакъв „метафизичен пазарлък“, а не предстоене или у-стоя-ване. Фатализмът не е отговор, а буквално отказ-от-отговор, той не е себеразпъване-върху вероятностната тъкан на битието, а „отпускане“ в нея, „религиозна релаксация“. Но не това ни казва Христос с думите: „който иска да бъде Мой ученик, нека вземе кръста си и Ме последва“. Точно себеразпъването върху неведомостта на живота, върху протяжната неустойчивост на тук-и-сега е и собствено религиозният отговор, които сме в състояние да дадем. Образно казано, това е и единственият начин да се удържим върху тази неустойчивост, а не да потънем в нея и да се обезличим. В този смисъл „вземането на кръста“ не е просто „носене-на-кръста“, а по същество „увисване-на-кръста“, макар и на пръв поглед тези мои думи да изглеждат прекалено претенциозни и в строго християнски смисъл дори и „горделиви”. Да, но Христос взе кръста Си, за да увисне на него, а не просто „да го носи“. Така че когато Той казва „да вземем кръста си и да Го следваме“, редно е да имаме предвид, че „вземането на кръста“ задължително е последвано от „увисване на кръста“. Без това няма Възкресение. А възкресението е собствената цел и единственият смисъл на християнската вяра и живот на тази земя.

И тъй – вече от тази есхатологична християнска гледна точка – от какво е „изход“ историческият живот на човека? Той е „изход“ от рая, тоест от „прякото“ общение с Божествените енергии (говоря от гледна точка на православието). Поради това, че е „изход“ от рая, той сам по себе си продължава да бъде „изход“, „резултат“, „спор“, „борба“. Историческият живот не може да послужи като „вход“ обратно към рая. Историческият живот е само и единствено „изход“. „Входът“ към рая е Христос. Всяка идея за „земно Божие царство“ или пък за някакво самостоятелно морално-етическо „дорастване“ и „завръщане“ по същество е антихристиянска, анти-Христова идея (това не означава, че нравственото постъпване е ненужно – тъкмо обратното – а че сама по себе си никаква човешка нравственост не може да надмогне трагизма на битието; нравственото е поради това; казано на границата – ако го нямаше нравственото, трагизмът не би могъл да бъде осъзнат). Затова, че е само и единствено „изход“ от рая, историческият живот на човека е фундаментално трагичен. Ето това е, мисля, основната разлика (или поне една от важните разлики) между „класическото“ схващане за културна парадигма (независимо дали религиозна или не) и нелинейната мрежова култура днес. В тази нелинейна мрежова култура липсва какъвто и да било здрав разум – в частност няма го разбирането за трагизма на човешкия живот.

Разбира се, може да се възрази, че усет или разбиране за трагизъм има при всеки отделен човек. Това е едновременно вярно и невярно. Едно е страданието, неговото преживяване, а съвсем друго е разбирането за причината му. Или, както пише Антоан дьо Сент-Екзюпери за любовта в едно свое писмо: „И днес хората страдат и се самоубиват от любов, но техните страдания приличат на нетърпим зъбобол. Това няма нищо общо с любовта”.

Ето защо разбирането за трагизма на историческото битие няма нищо общо и със страха от живота. Тъй като за отношението между християнската вяра и страха е писано и говорено достатъчно, няма да повтарям тези банални неща (чиято баналност изобщо не ги прави неверни или „остарели”), а ще се опитам да подходя по един малко по-„екзотичен“ начин. Трябва да спомена също, че тук не става дума за страха като рефлексен отговор, като инстинкт за самосъхранение, а за екзистенциалното състояние „страх”.

Изглежда, че страхът в своите пределни дълбочини не е просто и само „страх от смъртта”, както обикновено се възприема. В екзистенциално-психологическия смисъл на тази дума той ми прилича повече на надежда за смисъл, която не получава отговор. Даже още по-правилно – надежда за смисъл, която не вижда отговора. Страхът е пределно егоистично състояние, самозасференост и съответно – самоослепеност. Не че не съществува страх за другия, за ближния, ала той също в собственото си порождение е отново страх-за-себе-си-от-за-губата-на-другия. Този егоистичен „компонент”, струва ми се, не може да бъде премахнат, да бъде абсолютно надмогнат от когото и да било. В този смисъл нравственото постъпване – независимо от неговата „чистота” и „алтруистичност” – може да се оприличи на своеобразно плъзгане по повърхност, под която не смеем и нямаме сили да се спуснем. Ако свържем това с горепосочената природа на историческото битие на човека като непрестанно траещ „изход” от рая, от „прякото” общение с Бога, бих казал, че страхът в собствената си същност е релация с небитието. Самата тази релация е страхът. Тя не би могла да съществува преди грехопадението, а след него е всъщност собственото „движение” на тварното към небитието, доколкото то (тварното) е онтологически непълноценно и не може да съществува-само-по-себе-си. Съвсем опростено, никой не е в състояние да каже за себе си: „Аз Съм Вечно Съществуващият” [„Аз Съм Този, Който Е”] (Изход 3:14).

И така, защо християнската вяра няма нищо общо със страха, при положение че той е неотменимо и в определен смисъл логично състояние на екзистенцията. Християнската вяра не е просто липса на страх. Тя не е „психопатия”. В определен план християнската вяра е живот-в-страха. Тя е преобръщане на отношението. Онова, което се нарича „страх от Бога” и което особено днес или не се разбира, или се схваща напълно превратно, е всъщност страх да не нараниш любимия. В този страх също има егоизъм. Както казах, никой човек не е в състояние да го „изхвърли” от себе си. Много често се случва отделни „нравствени” максималисти – особено измежду антитеистично или атеистично настроените люде – да обвиняват християните в това, че те постъпват нравствено просто защото очакват награда. Само че това не може да бъде обвинение, а е само и единствено поредното свидетелство за слабостта на човешката природа, за нейната грехопадналост. Та кой е в състояние да постъпва нравствено, без да очаква каквато и да било награда? Именно това е напълно невъзможно за когото и да било от нас. Само че за разлика от антитеистите и атеистите, които са склонни да се самозаблуждават или направо да лъжат в това отношение, християните демонстрират точно здрав разум, заявявайки, че сами по себе си са безсилни, че сами по себе си са грешни и че точно в-този-страх-живеят. И тук е редно да си спомним странните думи: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай” (св. Силуан Атонски)! Това не е някакво „психологическо или духовно поучение”, а приканване към яснота на мисълта и на съзнанието. Ако историческото битие на човека е „изход” от рая, то, разбира се, никой не е в състояние да „държи ума си в рая”. Христос е „входът” към този рай и затова тук няма място за отчаяние. Ако го нямаше Него, ако Той не се бе въплътил, пострадал и възкръснал като истински и цялостен Човек, и „държането на ума в ада” нямаше да има никаква ценност. Такова е – съвсем накратко и наедро – отношението между страха и любовта в християнската Църква.

В заключение ще си позволя да кажа няколко думи и за инфантилността на съвременния човек, тоест на всички нас. Съвремието представлява непрестанен опит за бягство, опит за забрава на трагизма на историческото човешко битие. То е по същество „непълнолетност”, инфантилност, доколкото се опитва да живее във въобразеността на един непреставащ виртуален живот. За това спомагат специфични фактори като финансово-икономическите цикли и отношения, медиите и не на последно място – масовото образование. Инфантилността, за която говоря, разбира се, няма нищо общо с необразоваността. Точно обратното – масовото образование е онова, което я подхранва, доколкото неговата цел днес не е да „образова”, а да „образува”. То е своеобразна интенционална дресура, но това вече е отделна, и то огромна тема.

Бягството от трагизма на историческото битие е бягство от самото историческо битие, защото не съществува някакво различно, „нетрагично” историческо битие, в което да се релаксира вечно. В известен смисъл може да се каже, че същността на виртуалността се състои именно в това – да се „изгради” такова битие, да бъде то „въплътено” и „уеднаквено” с човешката мисъл. Струва ми се, уви, че тези културни процеси като цяло са необратими. Разбира се, от християнска гледна точка човекът – тоест отново всички ние – е „по-голям” от света, а следователно няма място и за отчаяние. „Да дишаш сухия въздух на съвремието” (Сергей Аверинцев) все пак е възможно, защото Христос „със смъртта Си смъртта съкруши и за умрелите стана начатък”.
_________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Братя Грим, Немски сказания, том 2, превод Цочо Бояджиев, Алтера, С., 2010, с. 22.

Изображение – авторът, Марио Коев. Източник – Гу,гъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4WH.

Дилян Николчев

Темата за модерното гражданско общество взривява всички граници. Тя е богата и пъстра като самия живот. Затова ние тук положително няма да можем да я изчерпим. Тя ни внушава обаче да направим опит да прекъснем абстрактното разглеждане на конституции и институции поне за един момент. Ако не са активисти, истинските хора живеят в крайна сметка в житейските ситуации не според дневния ред на политиката. Те искат да научат нещо за ценностите, към които да могат да се придържат. В елементарен смисъл свободата е такава ценност. Тя е просто желание да не бъдеш затворен[1]. Но векът, който вече е към своя край, оставя склонните към размишления объркани, изчерпани и все пак с искрица надежда. Какъв е смисълът на това убийствено време, как трябва да разберем и проумеем ценностите на човешкия живот, кой е пътят към модерното гражданско общество?

Преди да направим опит да отговорим на тези въпроси, е необходимо да излезем от двумерния анализ на конфликтите в модерното общество – политически и икономически, и да насочим вниманието си към жизнения шанс на всяко общество – нравствеността. Нравствеността като етична категория е тясно свързана и вродена в религиозността… Ще каже някой: стари идеи! – Напротив: Идеите, чието време, надяваме се, е дошло, са стари, познати, добре проверени. И от всички добре проверени национални идеи за свободно българско гражданско общество най-устойчивата, най-родолюбивата, най-отговорната, най-неопетнената остава тази на Православната ни църква. Ето защо, „анатомията“ на модерното общество в следващите страници ще бъде разгледана през призмата на православното учение в контекста на историческия опит на Българската православна църква.

Кои са причините за нравствения срив всред българското общество? – Може би историята би трябвало сама да разказва:Без да се връщаме с подробности назад в многовековния исторически път на Православната ни църква, който е и летопис на българската народност и държавност през вековете, ще трябва поне да отбележим обективните факти от нейната обществена роля:

1.Българската православна църква е артифакс, тоест първопричина за образуването на българската нация и в голяма степен и за утвърждаването на държавните ѝ устои.

2.Дори по време на петвековното османско робство Българската православна църква остава носителка на националното съзнание и културно-християнските блага на народа.

3.Пак по време на това робство, по време на Възраждането, именно Църквата, в частност нейното духовенство, застава начело на борбата за църковна и национална независимост.

4.Свободна България в своята основа се явява дело на църквата, на Българската Екзархия.

5.В следосвобожденска България до 9.09.1944 година, Църквата е често в конфликт с политическите партии и правителства, но остава неразделна част от народа, а народната душа е олицетворена от смелите защитни реакции на нейни висши духовници по съдбоносни за страната ни политико-икономически моменти.

6.Следва един твърде тежък и драматичен период за Българската православна църква. В годините непосредствено след 9.09.1944 година са убити, затворени в лагери хиляди български духовници. Българската комунистическа партия, която идва на власт, прилага своите схващания за свободата на съвестта и вероизповеданията. Църквата е отделена от държавата. Важен момент в политиката на комунистическата партия към религията е отделянето на училищата от Църквата и нейното лишаване от религиозно-възпитателна функция спрямо подрастващото поколение. Не по-безболезнен удар е нанесен и срещу нейното висше ръководство.

В своето отношение към религията Българската комунистическа партия се ръководи от постановката на Ленин[2], че религията е частно дело на хората, но не може да бъде частно дело по отношение на партията. За нея не е безразлично не само отношението на членовете ѝ към религията, но и състоянието на последната в страната, нейното влияние и дейността на институциите ѝ. Поради това партията-държава започва организирана и целенасочена дейност за отслабване влиянието на религията в страната. Срещу православието в частност е мобилизиран мощен пропаганден апарат, в който са включени класици на марксизма-ленинизма като партийните идеолози Николай Мизов[3], Кр. Кръстев[4], Т. Стойчев[5], сегашният главен редактор на вестник „Дума“ Стефан Продев[6] и други. Максимално се активизират партийните и други „обществени“ организации в борбата с религията, като силово се ангажират с атеистично-възпитателна дейност. Резултатът естествено е противопоставяне на невярващи на вярващи, нарушаване на законите и правата на човека. Така се получава един типичен тоталитарен начин на третиране на проблема за свободата на съвестта и изповеданията. При него се декларират религиозните права и свободи, но при тяхното осъществяване се налага стремежът на партията да ограничи влиянието на религията в страната. А това вече води не само до ограничаване правата на човека и до дискриминационно отношение към вярващите, но и до реално унищожаване на гражданското общество.В този контекст от събития гражданското общество бе разделено в най-благоприятния случай на две категории граждани: едно от предварителните условия да си в първата категория бе декларацията да си атеист, невярващ. Тази категория пълноправни граждани допускаше до себе си граждани от втората категория (вярващи), на които гледаше като ab absurdum и неблагонадеждни. Дори когато такива хора бяха допускани в обществото в резултат на симпатии или проява на чисто човешки добродетели, то неминуемо присъстваше елемент на тревога.

Най-скъпата цена се плати с жизнените шансове и със спъването на напредъка към гражданско, модерно общество. От човека като личност, като частица от обществото, бе иззета основната му функция – моралът, който е фундаментът, върху който се гради всяко свободно човешко общежитие. Без морал няма социален и индустриален напредък, няма граждански права и свобода на личността, няма либерално и модерно общество.

Една неприятна история от нашето минало не може да бъде премахната с помощта на дефиниции. По този начин известни двусмислености остават неизбежни. С това възниква практическият въпрос: как можем да се приближим до необходимата цел – модерното общество, и каква е ролята на Църквата за постигането на тази цел?

Трите пътя, които трябва да извървим, според православния мироглед не са от вчера, но са важни.

I. Българската православна църква и политическият път на развитие към модерното обществоОтделните иерарси и духовници на Православната църква симпатизират на различни политически партии, но по традиция това не им пречи да имат единно становище към установилата се политическа структура в България. Голямото предизвикателство на настоящия век в сферата на политическия живот несъмнено са двете крайни течения – фашизмът и комунизмът. В сложния проблем на политически борби тези два антагонистични полюса на съвременния свят рефлектираха и върху религиозно-етичната позиция на Българската православна църква. Без да се спирам, по понятни причини, на политическото поведение на църковния ни клир от последните четиридесет години, ще отбележа отношението на българските иерарси по този въпрос от преди 9.09.1944 година.

Много сполучлива оценка на тези два политически тумора – фашизма и комунизма, дава ерудираният Софийски митрополит, по-късно Български Екзарх Стефан. „От християнско гледище – пише Високопреосвещеният митрополит – комунизмът и националсоциализмът са еднакви в основата си – те са псевдорелигии. В стремежа си да станат единствен авторитет в индивидуалния и колективния живот, те са готови да защитават своите домогвания чрез насилие и безпощадна нетърпимост[7]“. Мастити български иерарси доказват своята християнска обществено-политическа позиция и чрез смел личен пример в най-тежките години на Втората световна война. По време на акцията на българското правителство за репатрирането на българските евреи Св. Синод начело със Софийския митрополит Стефан[8] и Пловдивския митрополит Кирил[9] открито и енергично протестират срещу Закона за защита на нацията по еврейския въпрос.

Осъзнавайки настъпващата болшевишка опасност, българските богослови открито предупреждават: „Комунизмът обезценява и обезличава човека, пише Иван Панчовски, сваля го от неговия царствен трон и го изравнява с животните… Комунизмът лишава човека от Божия образ и подобие и му придава зверски и маймунски образ… Комунизмът е отрицание не само на Бога, но и на човека[10]“.

Отношението на Българската православна църква към политическите крайности в обществения живот в страната ни е последователно отрицателно. Упреците към партиите с недемократични прояви са не само израз на защита на самата Църква, но и тревога за самия български народ. „Както левите, така и десните политически партии у нас – четем в църковния печат – се стремят съзнателно и свободно да скъсат връзки с оная наша народна светиня, която бе и продължава да е вдъхновителка на всички свободолюбиви идеи и е готова да даде всичко свое за успеха и благоденствието на българския народ. И затова тя е изолирана и от ляво, и от дясно[11]“. Несъмнено критиката е отправена към управлението на Народния блок, който само от няколко месеца е на власт. Но позицията на Българската православна църква е принципна и активна през цялата ѝ многовековна история: Тя е била и е категорично против „зоните на беззаконие и неправда“ в политическия живот на нашите общества.Изводът, който може да се направи по отношение на позицията на Православната църква към политическия живот, който е компонент от развитието на всяко модерно общество, е:

1.Православното учение е, че „всяка власт е дадена от Бога“. Когато обаче държавната власт постъпва не съгласно с нравствените изисквания, Църквата има правото и е длъжна да протестира и да повлияе върху политиката на управляващите. Същата държавна власт може да приеме или отхвърли критиките на Църквата, но последната е длъжна точно и ясно да посочи истинското положение в страната и причините за ненормалното състояние в държавата[12].

2.Българската православна църква е против политическите крайности в обществено-държавния живот. Като пример за политически екстремизъм тя посочва двата антипода на политическата култура – фашизма и комунизма. Вторият носи все още своите негативи върху българското общество. Комунизмът бе бедствие не само за Българската православна църква, но и за целия български народ[13].

3.Българската политическа архитектура ще е добре да асоциира в себе си един националноотговорен елемент, примерът на който се крие в богатия исторически опит на Православната ни църква. Независимо от идеологическите възгледи да се работи за „церкви и отечеству на пользу“.

II. Българската православна църква и социално-икономическият път на развитие към модерно общество

Проблемите на икономическото развитие на модерните общества са били важен обект на особено внимание на българското богословие, което то разработва предимно в социално-нравствен план. Средствата, които предлага Православната църква за постигане на икономически напредък, са предимно духовно-етични и са свързани с теорията за надкласовата и надпартийна същност на религията.

Коментирайки икономическата криза, световноизвестният български богослов – църковен правист, юрист и социолог протопрезвитер Стефан Цанков, пише: „Кризата е една манифестация на извратеността, на духовните начала, чрез които се ръководи икономическият живот. И тук задачата на Църквата е не да предписва икономически реформи или средства за стопански ред, а: първо да се опълчва против злото, човешкия грях в това стопанство. Например: против абсолютизирането на икономическите цели, против стопанския егоизъм, против пренебрежението на правдата в стопанския живот и така нататък. Че и да се застъпва за един религиозно етически (християнски) дух[14]“.

Православните богослови, дори и в най-тежките години на комунистическото управление, винаги са защитавали идеята за собствеността и по-специално за частната собственост. Колко точно звучат думите на професор Ганчо Пашев в защита на собствеността и човешкия труд: „Тия плодове – рожби са негови, от неговата душа откъснати, от нея захранвани и отгледани. Те са негова собственост[15]“.За богословите не е отминат и проблемът „бедни-богати“, наличието на които не се крие в частната собственост. Причините за това са преди всичко субективни, произтичащи от личните качества на човека – пестеливост, трудолюбие и инициатива, или леност, мързел, слугуване на различни пороци и така нататък. Неравенството е двигателят в обществото на стремеж към собственост, към създаването на ценности. На пръв поглед като че ли има логическо противоречие. Идейната насоченост на православното учение за собствеността е в подкрепа само на тези, които с честен труд умножават своите богатства. В противен случай богатството, натрупано с измама, затруднява влизането в Царството Божие и обикновено довежда до погубване на душата (вж. Матей 5:19; Марк 8:36; Лука 6:24 и други). Неслучайно в десетте Божии заповеди се казва: „Не кради, не лъжесвидетелствувай…, не пожелавай дома на ближния си;… нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито никакъв негов добитък – нищо, което е на ближния ти“ (Изход глава 20). Що се отнася до реалното премахване на бедността, „бедни ще има дълго време още, докато се преродят хората; богати: докато се установи и възпита у хората друг поглед върху богатствата, друга оценка и друго разбиране на материалната култура, когато тя ще бъде средство на всички хора, за да преживеят на земята тъй, че да освободят душите си за висшите задачи на своето духовно-нравствено предназначение[16]“. Началото на това църковно-социално разбиране се крие още от първите времена на християните, когато „всички вярващи бяха заедно и имаха всичко общо; продаваха стоката и имота си и всяка собственост и разпределяха парите на всички според нуждата на всекиго“ (Деяния апостолски 2:44). Този синтезиран идеал и пример на първите християни обществото може да достигне само тогава, когато по нравствен, ненасилствен път достигне до моралната висота и оценка, че „излишествата на богатите са нуждите на бедните[17]“.

Православните богослови твърдят, че социално-икономическият идеал може да бъде осъществен единствено по пътя на икономически реформи, вървящи успоредно с нравственото самоусъвършенстване. По този повод иеромонах Наум пише: „Църквата не може и не трябва да възприеме комунистическите средства за една социална борба по две причини: първо – понеже този начин на съпротива стои в рязко противоречие с нейната идеология, и второ – защото е убедена, че по пътя на стачки, революции, барикади и атентати не се лекуват болезнените прояви на човешкия дух и не се създава една здрава основа на живота[18]“. Църквата проповядва ненасилие в обществото и на подобно противопоставяне за решаване на социално-икономически проблеми предлага християнско милосърдие и благотворителност.

„Не трябва да отблъскваш нито един беден, прост и слаб човек, за да не те отблъсне Бог[19]“ – съветва и предупреждава човечеството св. Иоан Златоуст. Немалка част от представителите на човешкия род обаче не виждат причина да помагат на страдащите, гладните и жадните, на жизнено-нуждаещите се от помощ и човешка топлота. Като римския поет Плавт, който, издигайки своята „морална“ максима „Ноmo homini lupus est”[20], призовава да не се помага на бедните, защото лоша услуга прави на гладния и жадния оня, който му дава да яде и пие, тъй като дареното само унищожава и удължава страдалческия живот на нещастника. Или като Овидий, чието мнение относно милостинята е: „Защо да се дава на бедните? Когато даваме на тях, сами се лишаваме, а на другите помагаме дотолкова, доколкото да продължим жалкия им живот… [21]“.Не такъв пример ни дава Господ Иисус Христос. Сам Спасителят храни гладни, лекува болни, възкресява мъртви.Той учи, че всички хора са братя и са длъжни да си помагат и да се обичат, дори и враговете. „И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха. И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем“ (Матей 5:40-42). Спасителят изисква милосърдните ни дела да бъдат безкористни и доброволни:„И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците“ (Матей 6:2).

Влиянието на Църквата се проявява във възпитанието[22] в духовно изящество. Въпреки ширещия се икономически материализъм човек не може да живее само с хляба земен, защото, както е казал Тертулиан, „душата по природа е християнка“. Човечеството трябва да бъде осветено от светлината на Църквата, която от своя страна да разбужда социалната съвест, да благовести на отрудените и обременените. Действителното милосърдие никога не е угасвало в Църквата, феноменът на доброволната помощ, който Църквата подкрепя и поощрява, призовавайки всички да сътрудничат, е живо назидание и днес.

Най-същественото, което характеризира живота на Спасителя и Неговите ученици, е трудът и неговата заслужена награда. „Моят Отец досега работи и Аз работя“ (Иоан 5:17) – ето това е възловото начало в Христовата мисия. Така, трудът в християнството се превръща в един ръководен принцип, свързващ материалните и духовните ценности, необходимостта и законността на възнагражденията за всеки труд с признаване правото върху едни или други ценности. Прекрасен образец за съчетание между благовестническа дейност и физически труд показали и апостолите. Св. апостол Павел денем и нощем изработвал палатки, за да изкарва прехраната си, та да не бъде в тежест на вярващите. И с пълно право той дава себе си за пример на ефеските презвитери: „Сами знаете, че за моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха тия мои ръце“ (Деяния апостолски 20:34[23]).

Изводът, който можем да направим за социално-икономическия път на развитие на модерното общество, според православното схващане, е:

1.Решението на социалния въпрос не е да създаде рай, а по-скоро да се решат твърде елементарни въпроси. Социалният живот има две цели: да се намалят човешките страдания, бедността и униженията и да се създадат положителни ценности. Хляб трябва да бъде гарантиран за всички и за всеки. Нетърпимо е да има на земята изоставени хора, лишени от осигуровка за съществуване. Трудът трябва да намери своя смисъл и достойнство, а не да се превръща в стока. Трудът не е нищо друго освен работа за осъществяване ценностите на истината, красотата и светостта.

2.Горецитираният извод обаче не трябва да спекулира по отношение на идеята за равенството, която в определен момент може да има практическо значение. Защото сама по себе си идеята за равенството е нищожна, сама по себе си тя не означава въздигане на всеки човек, а завистлив поглед към съседа. И все пак съществува равенство на всички хора пред Бога, но това се изразява в свободата и достойнството на всеки отделен човек, а не на всичко като цяло. Думите на св. апостол Павел до солуняни: „Който не иска да се труди, не бива и да яде“ (2 Солуняни 3:10), следва да са отправен принцип в посока справедливостта.3.Решението на икономическия въпрос се крие и в правилната държавна политика по отношение на собствеността. Собствеността, поставена в светлината на християнската нравственост, се явява вътрешна и външна необходимост за живота на човека. Тя е важно условие за властта на духа като творческо начало, „за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело“ (2 Тимотей 3:17). Собствеността и правото на собственост са неоспорима даденост на християнския живот. Но да владееш над вещите и то за задоволяване само на своите собствени интереси е нещо чуждо, далечно и противоречиво на духа на християнството и на Христовата любов. Иначе, „каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Марк 8:36).

4.Държавата, ако иска да види осигурено своето битие, в своята законодателна и изпълнителна дейност не трябва да се ръководи от неясните и сменяващи се понятия на човечеството, а да потърси живителна сила за развой и възход в християнското разбиране за „природата“ на труда и стопанството[24]. Сам Спасителят Иисус Христос ясно ни говори: „Без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5).

III. Българската православна църква и духовният път на развитие на модерното общество

Преди всичко трябва да се отбележи, че под „духовен път“, под „духовност“ не трябва да се разбира единствено вътрешната и външната проява на религиозността. Духовността е по-широко нравствено понятие, което намира своя израз под различни форми: език и нрави, характер и темперамент, изкуство и наука, право и стопанство, изграждането на материални и духовни блага[25]. Що се отнася до по-тясното – православно схващане на термина „духовност“, то практически и идейно се обхващат в него всички по-горе изброени форми на човешкото развитие, но обогатено с нещо много ценно: вярата в Бога и човека, вярата в доброто, в справедливостта, в любовта и истината, вярата и верността към Православната църква.

Разбира се, субективни възгледи са недопустими по въпросите на вярата: невъзможно е всички хора еднакво всичко да разбират и свободно да възприемат. Едни преживяват религиозните и другите чувства вътрешно, други ги изразяват чрез външни проявления: жестове, думи, въздишки и така нататък. Но едно се разбира еднакво от всички, а именно – доброто и злото[26]. Разбира се и от вярващи, и от невярващи, като и едните, и другите заемат равнопоставено място в редиците на духовния път, водещ към модерното общество.

Днес много се говори за Църквата в секуларизирания свят и се изказват опасения за това каква ще бъде линията на поведение и какво място ще заеме тя в съвременното общество. Обаче в това (ако се абстрахираме от съществуващите в момента вътрешноцърковни проблеми, които по мнение на автора са политически увертюри в областта на Църквата) няма нищо ново. Сам Христос и апостолите провеждали своята дейност направо в секуларизирания свят, понеже нито за момент не са се отделяли от народа и неговите нужди[27]. В наше време е необходимо религията да се приближи повече до съвременния човек и заедно с това да се търсят нови форми и способи за разрешаването на важните социални проблеми, за осъществяване на социалната справедливост. Извън народните маси не трябва да се полага труд. Затова всякога са имали и имат успех тези, които работят в тясно общение с народа. От такава позиция трябва да осъществява своята мисия Православната църква, за да води народа към добро и помогне да се разрешат всички нравствени и социални проблеми така, че да ги приближи колкото е възможно повече към признаваната от всички и действена правда и справедливост[28].В новата епоха възниква ново общество с нови проблеми и потребности. В това ново общество и Църквата трябва да намери и намира своето място. Новата епоха изисква нова работа и нови позиции.

Духовността, в отношението ѝ към модерното общество, дотук се разглежда и разбира в широк, нетехнически смисъл. Възможно ли е да се даде практическо „движение“ на коментираните дотук идеи? На този „парещ“ поне от няколко години въпрос отговорът е повтарящо се положителен и може да се дефинира така:

1.Необходимо е на всяка цена да се възстанови историческият съюз между Църквата и Училището, тоест между майката и чедото. Трябва да се подчертае дебело, че въобще най-важните неща в битието са такива, че „не могат да влизат в охлювните черупки на нашите сетива[29]“. Политическото късогледство на управляващите, които и да са те, не трябва да отнема от желанието на българския ученик да открие и научи нещо ново, интересно и полезно за бъдещия им житейски път. Религиозното ограмотяване в училищата е, ако не задължително, то поне крайно желателно. Часовете по религия благоприятно ще съдействат за развитието на собствените сили и способност на учениците, ще се развие у тях способността за разсъждение и преценка. Точността в текста, необходима при религиозното обучение, засилва паметта и обогатява речника им. Същото това обучение дава на волята и чувството нравствена норма, изпитана от двадесет века насам, а Свещената история прави нагледно това нравствено учение с многобройни примери на възвишени и благородни чувства. От своя страна, църковната дисциплина е несравнимо училище на уважение и справедливост, на истинска любов към всички човеци, което е особено полезно за оформяне на човека от социално гледище. Освен това, изучаването на религията в училищата дава много познания, които помагат на учениците да разберат общата история, литературата, археологията и творбите на различните изкуства[30].

Ето защо, давайки си добра сметка за всички тези ценни и незаменими страни на религията и в частност на православието, грамадната част от българите – родители, ученици и учители, желаят приемането в училищата на религиозното ограмотяване.

2.Необходимо е на всяка цена да се даде нов смисъл на структурата на сегашното семейство. Въпреки кризата, която семейството на много места изживява, общо е убеждението, че то остава основа на обществото, най-задушевна и най-съвършена социална формация. Настъпилите изменения в стила на живота вследствие на политическите промени през последните десетилетия на настоящия век, включително и тези от 1989 година насам, в резултат на разместването на пазарно-икономическите пластове в обществото, на проблемите в производствената заетост и социалната защита на мъжа и жената, безспорно дават отражение върху брачните отношения. Все пак съвременните социолози не предвещават край на семейството. Те само настояват да се създаде такава жизнена структура на брачния и семеен живот, при която личността на съпрузите и децата може да получи максимално развитие и пълен разцвет.

В подкрепа на идеята, че е необходимо да се даде възможност на съвременното семейство да напусне „евтиния пансион за пренощуване“ и да преоткрие здравината и дълбочината на християнския брак, се изказва и Православната ни църква.

Българската православна църква може да изиграе изключително положителна роля за укрепване структурата на българското семейство. За това е необходима, разбира се, широка държавна и обществена подкрепа, изразяваща се в достъп на Църквата до училищата, семейството, средствата за масова информация и така нататък. Законодателното отношение на държавата към Църквата трябва да е в известна степен преференциално.

По силата на вярата в Бога, в изпълнение на Божията воля и чрез действието на свръхестествената благодат, християнският брак ще затвърди устоите на българското семейство, като:

а) предпази от разложение семейното огнище и утвърди моногамията не само като юридическа норма, но я превърне в нравствен закон за пребиваване в безусловна брачна преданост и вярност до гроб: в християнския брак мъжът и жената не стават пленници на низши страсти, нито попадат в примката на прелъстяващи съблазни и увлечения, а винаги спазват обета си за вечна привързаност, преданост и вярност[31];

б) чувствително намали трагедията от разводите, при които се руши както щастието на мъжа и жената, така и се разпъва на кръст обичта и съдбата на децата, лишени от един от своите родители; разводът е и социално бедствие и косвено увреждане устоите на обществото. А за вярващите това, което Бог е съчетал, човек не бива да разлъчва (Матей 19:6; Марк 10:9);

в) подобри атмосферата при отглеждането и възпитанието на децата: свещено нещо са децата и голямо е благословението и благоуханието, което те внасят най-напред в семейството, а оттам го разпростират върху все повече хора, върху цялото общество. Именно детето със своята невинност и чистота, от една страна, и извършваното със саможертвена обич негово отглеждане и възпитание, от друга страна, може би най-много допринася за светостта на християнското семейство[32].Възпитанието на децата, което е най-висше и трудно изкуство, е най-важно общо задължение на родителите – и на майката, и на бащата. Родителите-християни са готови на всякакъв подвиг, на всякаква саможертва, готови са да преминат всякакви трудности, да понесат всякакви лишения, да правят отстъпки и прощават, но никога не секва и не се изчерпва тяхната морална сила, никога не отпада. Родителското възпитателно въздействие е огромно и несравнимо с никое друго педагогическо влияние.

Чрез вдъхновената вяра в Бога, чрез устрема към богоподобно съвършенство и чрез освещаващата Божия благодат, християнското семейство е морално здраво и ненакърнимо. Съзнавайки високото си призвание и голямата отговорност пред обществото и пред себе си, пред Бога и пред Църквата, вярващите все повече ще пазят здравината и светостта на своите семейства, за да стоят на висотата на християнското си достойнство и на патриотичното си съзнание[33].

Като заключение на цялата тема може да се каже:

Такива разсъждения настройват за размисъл и надявам се човешките надежди да се заловят за тях. Предлаганите форми за по-добър живот и постигане на желаната цел – достигането на модерно общество, са добре изпитани и проверени през вековете. Те имат същите жизнени шансове и намират своето потвърждение там, откъдето произлизат – от дълбините на хилядолетното православно учение и традиции. Дали ще съумеем да използваме тези дадени ни шансове – всичко зависи от нас; нашият живот е това, което ще направим ние с него. Бог е създал човека свободен да избира. Усетът за посоката и успеха не трябва да се разбира формално, методите за реализация са не само технически, а нещо повече: „мисловните полета“ и „стратегическото“ ни поведение са преди всичко нравствено-духовни.

Ако се помисли добре над всичко това, тогава модерното гражданско общество не би изглеждало лошо място за живеене, стига да поддържаме буден духовния порив за подобряване на нещата. И тогава с основание бихме възкликнали: „Велико нещо е човекът“ (Притчи 20:6), защото всекиго почитаме, братството обичаме (1 Петр. 2:17).

_________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 5, с. 9-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Дарендорф, Ралф, Съвременният социаленциален конфликт, [С., Център за изследване на демокрацията], 1993, с. 247.

[2]. Н. Бердяев дава следната характеристика на Ленин: „Ленин е страстен и убеден атеист и враг на религията – Ленин е почти гений на грубостта – такъв е неговият стил“. Вж. Бердяев, Н., Извори и смисъл на руския комунизъм, С., 1994, с. 178.

[3]. Вж. например: Мизов, Н., Методологически проблеми на атеизма, С., 1970; Човек, религия, познание, С., 1973; Религиознание – система и същност, С., 1976; Религия и хуманизъм, С., 1971; Отношението на религията към труда на трудещите се, С., 1959 и други.

[4]. Вж. например: Кръстев, Кр., Религия и религиозност, С., 1974; Религия, мироглед, ценности, С., 1978 и други.

[5]. Вж. например: Стойчев, Т., Социализъм и религия, С., 1965; Религия и общество, С, 1971; философия, религия, атеизъм, С., 1974; Атеистичните традиции на българския народ, С., 1974 и други.

[6]. Вж. например: Продев, Стефан, Сестра на мрака, Народна култура, бр. 27, 1958.

[7]. Софийски митрополит Стефан, списание Духовна култура, 1939, кн. 5-6, с. 148.

[8]. На специално заседание от 2.IV.1943 година Св. Синод разглежда прилагането вече на приетия закон за преследването на евреите. Реакцията на митрополит Стефан е твърде характерна за общото неодобрение от страна на Българската православна църква, с което се посреща антисемитският закон. „Законът за защита на нацията – изтъква той – бе създаден под чуждо влияние с преднамерена цел да се злепостави една част от българското гражданство – еврейското малцинство. В това отношение законът отиде дотам, че извърши посегателство върху правата на Българската църква, да се забрани кръщаване на евреите, а после и венчаването с българи”. Вж. ЦДИА, ф. 791, оп. 1, а. е. 70, л. 70.

[9]. В Пловдив на 9-ти срещу 10-ти март 1943 година са арестувани около 1500 евреи, за които Пловдивският митрополт Кирил лично се застъпва. Вж. пак там.

[10]. Панчовски, П. и Ив. Панчовски, Пътят на модерния човек към Бога, С., 1943, с. 177.

[11]. Вж. вестник „Пастирско дело”, брой 45, 1931.

[12]. По този въпрос вж. и Милаш, Далматински епископ Никодим, Православно църковно право, С., 1904, с. 671.

[13]. Навсякъде в статията, където става въпрос за „комунизъм“, авторът има предвид проявите на този вид „политически тумор“ в България до 1989 година. Всякакво друго тълкуване и асоциация със сегашната БСП е въпрос на лична преценка и анализ на читателя.

[14]. Цанков, Ст., Народ, държава, свет и църква на православния Изток, ГБф, т. 14, 1936-1937, с. 105.

[15]. Пашев, Г. Ст., Собствеността в светлината на християнската нравственост, ГБф, т. 17, 1939-1940, с. 59.; Учението на Църквата за собствеността намира своя силен правов институт в учението на Самия Господ Иисус Христос. Спасителят нееднократно отбелязва несъвместимостта на богатството с пълното християнско съвършенство, но едновременно с това Той защитава правото на собственост. В Неговите проповеди и притчи се съдържа богата юриспруденция, която свидетелства, че Христос, макар и да не освещавал тогавашните правови институции, не излизал и да ги осъжда. Той просто и спокойно ги констатирал като нещо нормално и типично. Господ Иисус Христос споменава различни видове собственост: домовладение, заграждано от собственика (срв. Лука 12:39); владение на стадо (срв. Матей 18:12; Лука 15:4); лозе, оградено с плет (срв. Матей 21:33; Марк 12:1); аренда на лозе (срв. Матей 21:33, 44); правоотношения между господари и слуги (срв. Матей 24:45-51; Лука 17:7 сл.); продажба на имот (срв. Лука 12:33); разделяне на имот (срв. Лука 15:12); наемане слуги (срв. Матей 20:2 сл.; Лука 15:17); заем (срв. Лука 7:41; 11:5) и така нататък. Срв. по този въпрос и Спекторский, Е., Християнството и правовата култура, С., 1926, с. 8.

[16]. Пашев, Г. Ст., Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа, ГБф, т. 5, 1927-1928, с. 192.

[17]. Лебедев, А., Християнская помощь, Харков, 1905, с. 14; Цитираните думи са на св. Иоан Златоуст.

[18]. Наум, иеромонах, Църквата и социалният въпрос, С., 1941, с. 59.

[19]. Мутафчиев, К. Н., От извора на Цар-Симеоновия „Златоструй“, С., 1922, с. 18.

[20]. В превод от латински: „Човек за човека е вълк“.

[21]. Цит. по Шиваров, Николай и Димитър Киров, Беседи по религия, С., 1992, с. 126 сл.

[22]. Самата дума „възпитание“ е съставена от представката „въз“ (тоест повече) и „питание“ (храна) и има смисъл на „повече храна“ – „повече духовна храна“.

[23]. Цит. по Панчовски, Ив., Животът и щастието в християнско осветление, С., 1957, с. 183.

[24]. Такава мисъл изказва и „Железният канцлер“ Бисмарк: „Държавата, ако иска да види осигурено своето битие, трябва да почива на религиозни основи. Ако изтръгнем на държавата тези религиозни основи, от нея нищо друго не остава, освен случайно натрупване на права…“. Вж. Маринов, Борис, Опиум ли е религията за човешката душа и за народите?, С., 1944, с. 21; цит. по Ргоf. Dr. T. Toth, Im Weinberg des Herrn, 2. Aufl. Paderborn, 1934, S. 144.

[25]. За значението и тълкуването на думите „духовно” и „светско” вж. и моята статия „Религиозното образование“ (Правни основания), списание Богословска мисъл, бр. 1, 1996, с. 55.

[26]. Сурма, прот. К. Д., Религия и богословие (в превод), списание Духовна култура, 1969, кн. 11-12, с. 36.

[27]. Там.

[28]. Пак там, с. 38.

[29]. Архим. Евтимий, проф. д-р, Кратък наръчник по християнска апологетика, С., 1942, с. 39.

[30]. Димитров, Христо, Мотиви за и против премахване на вероучението от училищата, списание Духовна култура, 1946, кн. 2, с. 3 сл.

[31]. Панчовски, Иван, Освещаване на семейството, списание Духовна култура, 1974, кн. 11, с. 22.

[32]. Пак там, с. 24.

[33]. Пак там, с. 27.

Изображения – авторът, Дилян Николчев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4T6

Отец професор Радован Бигович

„Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него“ (Мат. 5:25).

Според евангелския разказ преди двайсет века един болен и парализиран младеж, който изпитал върху гърба си цялата сила и ад на човешкия егоизъм, казал на Иисус с драматичен глас: „Нямам си човек!“.Въпреки цялостния напредък, след толкова векове, тези думи са все още актуални и съвременни. И днес милиони хора с екзистенциална скръб и болка, някъде от дълбината на своето битие, възкликват: „Нямам си човек!“; „Нямам си Бог!“ Нямам другия нито по вертикала, нито по хоризонтала. Сам съм! Задъхвам се от изолацията. Нямам себе си. Това „нямам си човек“ означава, че липсват човекът и човечността.

На пръв поглед – всичко изглежда по друг начин. Ако се съди по външните форми на съвременния живот, може да се заключи, че никога в миналото хората и народите, културите и религиите не са били преплетени до такава степен и взаимозависими както днес. За съжаление, тази външна и формална свързаност е само „симулация“. Тя не се съпътства от онази вътрешна, истинска среща и дух на единение. Липсва срещата на сърцето и душата; липсва екзистенциалното съприкосновение, което предизвиква радостното чувство от живота.

Духът на себичността, монолога, ултимативността и алчността е унищожил духа на единението, диалога и сътрудничеството; парализирал е в човека всяко движение и насоченост към другия. Съзнанието и преживяването, че човекът не може без другия, че без него той е винаги ощетен и недостатъчен, е дълбоко подтиснато и затова модерният човек убива самотата и носталгията по другия. Това не може да бъде смекчено дори от всички обаяния, които му предлага съвременният вавилонски пазар.

Хората все повече стават заточеници на себе си и на своето; „аз“ е противопоставено на „ти“, „своето“ – на „чуждото“. Другият и „чуждото“ са неприятелски и нежелани. Те се преживяват като заплаха, като застрашаващи собственото съществуване и интереси. Да бъдеш и да живееш, днес предполага почти нормално и задължително победата и поражението на другия, а често и неговото унищожаване. В най-добрия случай другият се толерира равнодушно заради защитата на себе си и своето. Дилемата на Кирилов от романа „Бесове“ на Достоевски, дилемата аз или той, свободата или другия (авторитетът), все повече става дилема на света. Това състояние не променя съществено неизброимите примери на доброта и саможертва. Страхът от другия и усамотеността дори приемат и патологични размери.

Хипериндивидуализмът и егоизмът, радостта и охолството укрепват и съвременната религиозност, която е адаптирана към нуждите на потребителския манталитет. Днес мнозина полагат всички усилия, за да имат свой Бог, своя религия, свое богословие, свои канони, своя духовност и дори своя Църква. Понякога и самите християни пропускат факта, че Църквата е Христова, а не тяхна, че целта на Църквата е да служи на Христос и да възвести бъдещото Царство Божие тук и сега, а не да служи на народните и държавни интереси, а още по-малко – на националните идеологии. Когато Църквата служи на Христос и когато е Христова, тогава тя прави най-много за света, историята и конкретните човешки съдби. Където своето е обожествено, там няма място за другия. Затова главната задача на Църквата Христова е, чрез най-дълбокия човешки копнеж, копнежа за другия, да открие в образа на „най-божествения Бог и на най-човечния човек“ – Богочовека Христос, образа и лицето на другия човек.

Християнството е любов към другия, приемане и подпомагане на другия. Вярата е среща – среща на Бога и на другия човек, доверяване на Бога, надежда в Бога, любов към Него и всяко друго човешко творение. Християнското познание предполага срещата, отношението и комуникацията на две същества. Свободата не е свобода от другия, а свобода за другия. Срещата с другия е спасение, защото спасението не е от някого и от нещо, а е запазване и спасение на самия живот. За християнина най-голямата радост и задоволство, блаженство и вечен живот е да открива и накрая да открие лицето на другия – на Бога и човека – и да се огледа в него.

Учените отдавна твърдят, че нищо в универсума не може да съществува само за себе си и всичко съществува благодарение на другия. Такъв е случаят и с отделните хора и народи. Всяка изолация и самодоволство водят до нищета, изчезване и смърт.

Нямам си човек! Дали тъкмо този трагичен вопъл за другия и самосъзнанието, че „си нямам човек“ не са шанс за това, новото хилядолетие да бъде хилядолетие на Църквата? Не е ли точно това необходимото предусловие за начало на новия човек и на новото общество? Да! Докато човек не преживее, че е сам за себе си непоносима празнота, получовек, докато не познае, че е нищо, докато не го обземат болката и вопълът за другия, той винаги ще тъпче на едно място, ще се лишава от истинската радост и пълнота на живота. За християнския опит, тази екзистенциална скръб за другия е началото на всички начала в духовния живот, начало на прераждането и преобразяването – начало на истинския живот в Църквата.

Днес, когато човечеството се намира на крачка от новия век и хилядолетие, когато образът на другия е, ако не унищожен, то със сигурност осквернен и осакатен до невиждани размери, от Църквата се очаква пророчески глас. Пророчески – не в смисъл на предричане на бъдещето, но в смисъл на познаване, откриване и възвестяване на Божията воля на света, който съществува във всеобщ страх. Божията воля е тази: всичко, което съществува, да бъде съединено с Него чрез човека, а заедно с това – спасено и запазено. Неговата волята е тази: в Него да бъдат обединени различните хора и народи, във вяра, надежда и любов. За Него никой не е отписан и загубен; Той чука на всяка врата и чака отговор. Божията воля е тази: човекът да не бъде самозатворена монада, а да бъде битие за другия и с другите. Затова и Бог призовава всеки да изгради в себе си всечовешки ум, грижа, чувство и любов.

„Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него“, казва Евангелието. Тогава, сега и винаги. Помирявай се с другия, раздели своето сърце с него, защото той е нашата половина, другото аз. Между хората и народите няма мир и помирение без Бога. Отчужденият от Божия образ човек е прекалено слаб, крехък и немощен. С Бога той е винаги радостен и силен, без оглед на историческите и житейски условия.

Превод: Свилен Тутеков

Из книгата на отец професор Радован Бигович „Църква и общество“, ИК „Омофор“

______________________________

*Източник – http://pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображението – http://www.yandex.ru.