Професор Николай Никанорович Глубоковски и реформата в духовното образование в Русия в края на XIX-ти и началото на ХХ-ти век (Към въпроса за подготовката и образованието на свещенството)*

Иво Янев

Настоящата статия има за цел да хвърли светлина върху ня­кои от възгледите на професор Николай Никанорович Глубоковски  във връзка с рефор­мата в духовното образование в Русия в края на XIX-ти и началото на XX-ти век и по-специално в контекста на въпроса за подготовката и образованието на пастира в Православната църква.

Още от първите християнски времена, образованието на пастира е поставено на първостепенно място, наред с останалите условия, които допускат християнина до свещен сан. Християн­ската църква винаги е съзнавала, и според нуждите и възможност­ите е образовала кандидатите за свещен сан, а после е продължа­вала обучението на свещенослужителите през целия техен живот. За съжаление, особено в наше време и в поместната ни църква, богословското образование на духовниците се смята само за нещо формално, за да се спази Устава на Българската православна църква – чл. 132: „За да бъде ръ­коположен някой за дякон или свещеник, трябва да има следните качества: ал. 4. да е завършил богословско училище[1]”. От църков­ната история знаем, че много от свeтите Отци и Учители на Църквата са получили своето образование в езически философски школи[2]. В своите творения те често препоръчват на християнина да бъде образован и придобиването на знанията за богословието да про­дължава през целия негов живот. Неслучайно протопрeзвитер Георги Шавелски в своето „Православно пастирство” използвайки примера на светите Отци, пише, че различните видове пастирска дейност, изискват специална подготовка и особени знания, защото според него, па­стирското служение трябва да се изпълнява по научен метод, с прилагане на многовековния пастирски опит на Църквата, но и във връзка със съвременния начин на животе[3].

Професор д-р Николай Никанорович Глубоковски (1863-1937)

Според отец Шавелски, духовните училища в Русия от не­гово време са давали на своите учащи се само обща подготовка, без стремеж към специализиране в дадена област на богословието. Завършилите такива школи пастири, според него, са слабо под­готвени, недобре обучени, неспособни за сериозна и плодотворна работа в енорийските храмове[4]. И неслучайно положението в ду­ховните академии и семинарии в Русия е толкова тежко. В края на XIX-ти и началото на XX-ти век църковните образователни учреждения се оказват под силен натиск на различни обществено-политически и социални проблеми. Извършени са редица преустройства и ре­форми. Променени са преподавателския състав, студентския об­лик, както и съдържанието на преподаваните дисциплини, а и не на последно място – структурата на управление и ръководството на духовните школи. Извършени са редица опити да се преодолее изолацията и съсловната затвореност, властваща по това време както в светските, така и в духовните учебни заведения. В този период духовните школи вече не са играели такава важна роля като просветителски центрове на Руската православна Църква[5].

Този духовен-образователен проблем занимава и една ви­дна енциклопедична личност като профeсор Николай Никанорович Глубоковски[6], който преподавал във Воронежската духовна се­минария и Санкт-Петербургската духовна академия. Въз основа на своята преподавателска и научна работа, в 1905 година профeсор Глубоковски е избран за член на комисията за изработване на нов ус­тав за духовните академии. В 1907-1908 година работи в специалните „Съвещания по въпросите за реформата на висшите и средните духовни училища и органи на църковното управление[7]”. Плод на тази негова реформаторска деятелност в духовното образование е издадената през 1907 година в Санкт Петербург книга „По вопросам духовной школи (средней и высшей) и об учебном комитете при Святейшем Синоде”.

В предговора на своята книга профeсор Глубоковски накратко разказва за опитите на Руската православна църква на няколко пъти да извърши реформи във висшите духовни училища в Ру­сия. Въпреки многократните опити, според автора, те не са дове­ли до желаните промени и духовните институции не образоват и не подготвят достатъчно добре своите студенти. Той се пита дали тези училища вече не са изживели времето си като духовно-учеб­на форма в Руската църква. Основната цел на духовното учили­ще, според профeсор Глубоковски, е да подготви духовно зрели хора, които да се посветят на духовно звание в Църквата; това обаче не означава, че всички възпитаници са длъжни да се посветят на та­кова служение. Въпреки това всички обучени от духовните школи трябва да са пригодни и разположени да осъществяват специална църковно-благовестническа мисия. Авторът смята, че младежите, които постъпват в академиите, имат недостатъчна предварителна богословска подготовка и висшето училище се превръща в под­готвителен богословски курс. Тогава има опасност специалната пастирска подготовка да отиде на заден план и да не може реално да се осъществи[8].

Има още

ХРИСТОС Е ИСТИНАТА[1]*

За основанията на образованието по религия

Лоран Лафорг

Loran Lafforg3Нямам пряк опит от преподаването на религия в училище. Учил съм в светско училище и колеж, преди да постъпя като студент в Екол нормал сюпериор в Париж. След което станах изследовател в областта на математиката.

Нямам семейство, така че проблемът децата ми да учат в училище, достойно за това име, не е стоял пред мен. Макар родителите ми да не бяха твърде ревностни християни, аз изкарах катехизис, посещавах свещеника, който отговаряше за моето училище. Дори бях „аниматор” на група по вероучение първо за моя, а после и към един друг лицей.

Извън моите занимания с математика, една значителна част от моя живот беше и си остава посветена на четенето – четене на литературни, философски или религиозни текстове – и на размисъла над тези текстове. Изпитвам потребността да не разделям радикално в себе си католическата вяра, литературата, математиката и философията. Това ме прави оригинален, но и чужд сред математици и учени, както и в така наречените католически среди. Тъкмо тази чуждост е и основният мотив, за да говоря пред вас. Надявам се да представя една външна гледна точка, различна от онова, с което сте свикнали.

Като изразявам идеите си от първо лице, без да притежавам някакъв специален авторитет, аз се надявам, че моето изложение, което може да изненада и дори да шокира някои – ще бъде прието и съдено единствено според неговото съдържание.

Не мога да се спра обстойно на образованието по религия, ако не отчета кризата в предаването на знания, която изпитваме днес. Тази криза засяга всичко, което се отнася до предаването на живот, предаването на вяра, предаването на рационалност, предаването на знания.

Загубата на предаване на вяра се констатира от всеки един от нас в неговото собствено семейство и обкръжение. Достатъчно е да имаш очи, за да видиш, че посещаемостта на църквите е спаднала рязко и продължава да ерозира. Вярващите се свеждат в мнозинството си до възрастни хора, които намаляват с всяко изминало десетилетие и само част от тях бива попълнена с по-млади.

Броят на свещениците, монасите и монахините намалява с всяко поколение пропорционално на намаляването на броя на християните и свидетелства за реалното състояние на евангелизацията във Франция. И най-накрая, вие познавате  много по-добре от мен състоянието на вярата в така наречените католически институции – сред учениците и техните семейства, сред преподавателите и ръководителите на тези институции. Католическите вярващи през последните десетилетия се превърнаха в малцинство, част от което може би дори не знае в какво вярва и се смалява с всяко следващо поколение.Loran LafforgЗагубата на предаването на живот се проявява по-най брутален начин, което с непоносима яснота ни разкриват официалните статистики за абортите: около 250,000 всяка година, което означава загуба на почти едно дете от всеки четири. Тази реалност изобщо не се възприема като скандал сред господстващото обществено мнение. Напротив, гласовете на политическите и медийните сили непрестанно утвърждават обосноваността на така нареченото „право на аборт”, без никога да изразяват конкретно съмнение в него. Не е сигурно дори сред френските вярващи католици дали все още съществува незначително малцинство от хора, за които абортът наистина да представлява скандал. Отказът от предаването на живот – проявяващ се чрез аборта и други форми на разрушение на семейството, които нашите законодатели окуражават – представлява бавно самоубийство на хора и на френския народ като цяло. Няма съмнение, че това самоубийство е резултат от едно дълбоко, макар и непризнавано отчаяние – отчаяние, което идва от съмнението в ценността на живота. Нашите общества вече не си представят живота по друг начин, освен чрез образа, който ни дава за него съвременната наука – тоест като съвкупност от механизми, нещо, което подтиква към отрицание на реалността на живота. Той, посредством силата и реакцията, се превръща в убежище за един произволен, емоционален и импулсивен субективизъм.

Загубата на предаването на рационалност се конкретизира и в престъпление спрямо езика. Тази констатация определено се налага в сравнение със ситуацията преди век или последните няколко десетилетия, поне що се отнася до училищните тетрадки, учебниците, вестникарските статии, радиопредаванията, административните разпоредби, законовите текстове, политическите речи, художествената литература. Имам хипотеза, че разрушението на езика, на което сме свидетели и в което колективно участваме, произтича от факта, че вече не сме загрижени за истината. Всяка дума, написана или произнесена, има отношение към истината. А ако сме убедени, че истината не съществува и че не се стремим към нея, тогава ние лишаваме езика от неговото дълбинно основание за съществуване, след което го виждаме да губи с всяко следващо поколение своята структура и богатство.

Загубата на предаването на култура преди всичко засяга нейното ядро, което е класическата култура: културата на антична Гърция и Рим, а за Франция – културата на XVII век. Маргинализацията и последователното прекъсване в предаването на класическата хуманитарна традиция започва с реформата на образованието през 1905 година – изобличена от проницателния Шарл Пеги – и бързо се ускори с реформите на Петата република. Странно, но ето че поколения френски писатели, които малко или изобщо не са изучавали гръцки или латински, нито пък авторите от Големия класически век, са много по-безинтересни за съвременния свят, колкото и модерен да е той, за разлика от предходното поколение, формирано от класическите езици. Без съмнение съкровеното познаване на класическите модели помага на литературата да се издигне на ниво на универсалност и дълбочина, до което човек достига трудно със собствени сили.

Убеден съм, че петте загуби на предаването, за които вече споменах – засягащи вярата, живота, рационалността, културата и знанията – са пряко свързани. Или по-точно всички те произлизат от загубата на вярата.

Изправени пред перспективата на пълната дехристиянизация на Франция и на съвременната цивилизация, ние не можем да не подложим на съмнение дълбоките основания на всичко, с което сме свикнали в сферата на образованието и обучението, и то тъкмо следвайки препоръките, дадени ни от Втория Ватикански събор. Това изискване предполага множество мерки.

Първо, за да бъдем верни на Църквата Христова, трябва да приемем с вяра текстовете на Събора, както и на предходните събори. Не става дума да отхвърляме тези текстове, а напротив – да ги прочетем с подновено внимание. Ще дам само един пример, който ми се струва важен: член 116 на Конституцията за Светата литургия. Той гласи: Църквата разпознава в григорианското пеене присъщото пеене на римската Литургия; тъкмо то е, което във всички литургични деяния трябва да заема първостепенно място. Да се запитаме колко католически учебни заведения, колко от техните хорове, колко енории отдават първостепенно място – или поне място, макар и скромно – на григорианското пеене в Литургията?

Второ, нека не забравяме, че Вторият Ватикански събор беше свикан от папа Иоан XXIII в отговор на дехристиянизацията на Запада и Европа от последните векове. Нейните последици се усещат по драматичен начин във Френската революция и следващите революции, сетне в тоталитаризмите на ХХ век и в наследения от тях нихилизъм. Ние трябва да насочим критичен поглед едновременно към нашите училища и към училищата на другите християнски изповедания – откъдето през последните векове са излезли толкова хора, превърнали се във врагове на Църквата и на Христос.Loran Lafforg4Трето, насочвайки критичен поглед, ние не трябва да мислим, че хората са само продукт на своето образование и че тяхната участ се вписва в полученото от тях обучение. Най-лошото изкушение в сферата на образованието се състои в това да си мечтаем за училище, което да гарантира, че неговите ученици впоследствие няма да станат „зли”. Може би на това изкушение се поддават възпитателите през последните десетилетия: да изградиш училище на доброто – добро, което се нарича „права на човека”, толерантност, мир, солидарност, социално и хуманитарно действие, изслушване на другия, съпричастност, зачитане, екология и така нататък.

Училището има свое основание за съществуване и това е истината. Обаче според обещаното от Христос „истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:32). Свободата е риск. Тя не унищожава възможността за зло, а напротив – заостря я, доколкото възхвалява възможностите за познание и служение на върховното и истинно благо, което е откровеният Бог в Исус Христос.

Ако е вярно, че трябва да поставим под въпрос това, което сме свикнали да правим и мислим, как да процедираме? Как да напуснем закостенялото мислене? Как да възприемем и осъществим действие, което да е наистина по-вярно на Христа?

Според мен това няма да стане, ако продължим да се подчиняваме на принципа за първенството на действието, който господства в нашия свят от много векове под двойствената форма на политика и икономика. Светото писание не казва по подобие на Гьоте: „В началото бе действието”. То казва: „В началото бе Логосът – Словото”. Словото, за което става дума, е вечното Божие Слово, въплътено в Христос.

Нещо, което предполага на първо място участие в литургичните служения и в св. Тайнства, както и лична молитва, ала мирянинът, какъвто съм, не следва да се произнася като последна инстанция.

За сметка на това аз съм напълно в правото си да твърдя, че всеки от нас трябва да отделя повече време на четеното на словото на Христа вместо на шумотевицата на света. Всяка седмица от нашия живот ние трябва да посвещаваме повече часове, за да четем Писанието, неговите коментари, принадлежащи към съкровището на Църквата, текстовете от традицията и поучителната власт на Църквата, които говорят пряко за Христос, отколкото да надаваме ухо за гласовете на света, които, изразявайки се чрез всички комуникационни средства, се превръщат в престоли на нашите умове. Става дума най-вече за медиите, включително за тези, които се определят като християнски. Повечето от тях, във всеки случай поне онези с многохилядна аудитория, изразяват по-скоро духа на света, отколкото този на Христос и неговата Църква, като допринасят за допълнителната секуларизация на душите.

Не казвам, че не трябва нито да четем, нито да слушаме тези медии или пък онези, които не претендират, че са християнски. Казвам само, че трябва да им посвещаваме по-малко време, отколкото на Писанието и на Преданието на Църквата. Ще добавя също така, че трябва да отделяме по-малко време на медиите и на посредствените книги, които запълват рафтовете на книжарниците, а да отделяме повече време на големите автори, дори и те да не са християни и даже да са открити антихристияни. Повече си струва да четем Ницше, отколкото повечето статии в Ла Ви, Ла Кроа, Льо Пелрен и други християнски периодични издания, преизобилстващи от добри чувства, защото качеството на мисълта е важен критерий по пътя към истината, която е Христос.

Сред четивата, пряко свързани с Христос, има такива, от които наистина трябва да се вдъхновяват личностите, занимаващи се с образованието.

В Светото Писание такива са книгите на Премъдростта от Стария Завет. Тези книги съдържат необходимите принципи, за да се осъществи едно истинско образование.

Програмата, която ни дава книга Притчи Соломонови, и то още в първите стихове, е да се познае мъдрост и поука, за да се разберат изреченията на разума; за да се усвоят правилата на благоразумие, правосъдие, съд и правота; да се даде на прости разумност, на юноша – знание и разсъдливост (Притчи 1:2-4). Не е ли това много повече, отколкото ни дават в по-голямата си част училищата?

Еклисиастът изразява съмненията, които една светска мъдрост не може да не събужда:

Обърнах се да внуша на сърцето си да се откаже от всичкия труд, с който бях се трудил под слънцето, – защото един човек се труди мъдро, със знание и успех, и трябва да предаде всичко на човек, който не се е трудил за това, – като да е негов дял. И това е суета и зло голямо! Защото, какво ще има човек от всичкия си труд и грижа на сърцето си, задето се труди под слънцето? Понеже всичките му дни са скърби, и трудовете му – безпокойство; дори и нощем сърцето му не знае покой. – И това е суета! (Еклисиаст 2:20-23).Loran Lafforg2Книгата на Премъдростта се екзалтира от нея в следните термини: Аз я обикнах повече от здраве и хубост и в избора предпочетох нея пред светлината, защото нейната светлина не угасва (Премъдрост 7:10). Дори този цитиран стих противоречи на всички гласове на света. Чували ли сме някъде другаде, че Премъдростта трябва да се обикне повече от здраве и хубост? И все пак Книгата на Премъдростта доказва, че това е истина. Невъзможно е да цитираме някой светски текст, в който да отекват химните на здравето и хубостта, съпоставим с химна на мъдростта от 7 глава и следващите глави.

Проповедникът от Еклисиаст ни показва пътя, за да не се заблудим и да намерим Премъдростта там, където тя се явява – в Откровението: Тогава Създателят на всичко ми заповяда, и Оня, Който ме е създал, ми посочи спокойно жилище и рече: посели се в Иакова и приеми наследие в Израиля (Сирах 24:8).

Според мен християните, отговорни за образованието, трябва периодично да препрочитат тези книги, да познават най-задълбочените им коментари и да размишляват над тях.

На второ място, колкото и да е трудно, но трябва да се проучат някои от най-добрите постижения на Църквата в сферата на образованието. През своята история Църквата е създала хиляди образователни конгрегации и образователни институции, които имат скъпоценен принос към историята на човечеството, както съответстващите на тях форми на изкуството. Монашеските училища, проучени от дон Жан Льоклерк, когото Бенедикт XVI цитира в своята реч в Колежа на бернардинците, заслужават да бъдат наредени на същото ниво, на което е романското изкуство. Университетите, родени от средновековните епископски училища след XII–XIII век, са сред най-гениалните приноси на Църквата, подобно на техните сестри – готическите катедрали. Образователните конгрегации от Контрареформацията и класическата епоха – иезуитите, урсулинките и толкова други – са дали на света образователни модели, будещи не по-малка възхита, отколкото шедьоврите на бароковото изкуство. В наши дни аз, признавам си, съм доста впечатлен от младата монашеска общност „Св. Иоан”, основана върху изучаването и завета на онова, което нейният основател, отец Мари-Доминик Филип, нарича „трите мъдрости”: философска, богословска и мистическа. Възхищаваме се едновременно с това и на движението „Общение и освобождение”, основано от дон Луижди Джусани, чиято харизма допринася за връзката между вяра и култура във всичките ѝ човешки измерения.

Смятам също така, че трябва да препрочетем наследството на отците на Църквата в сферата на образованието. Те са дали на вярата нейните първи интелектуални и исторически основополагащи развития.

От св. Августин ще цитирам три много прости фрази, които излагат първия принцип на една троична антропология, присъща на образованието: Колкото повече едно дете има вярна и лесна памет, толкова по-проникновена е неговата интелигентност, толкова по-пламенен е неговият вкус към труда, толкова повече трябва да се радваме от получените естествени дарове (…) Когато говорим за тези три неща – естествените дарове, науката и тяхната употреба – първата точка, която трябва да имаме предвид, е силата на паметта, на интелекта и на волята. На второ място, трябва да проучим познанията, придобити от паметта и интелекта, точката, до която стига душата чрез волята. На трето място, начинът, по който използваме волята[2].

Проучването на постиженията на Църквата в сферата на образованието показва, че те не са единствените, от които можем да се вдъхновяваме. Имам предвид най-вече еврейската традиция, и то поради множество причини:

Първата и най-фундаменталната, тъкмо защото е богословска, е, че съществува тайнство на Израил и това тайнство е неотделимо от тайнството на Църквата. Църквата е родена в лоното на еврейския народ. Тя има с него общи библейски, богословски, исторически и човешки връзки, без еквивалент в историята на никоя друга религия. Защото Божиите дарове и призванието са неотменни (Римляни 11:29) и защото ако пък се хвалиш, знай, че не ти държиш корена, а коренът – тебе (Римляни 11:18). Християните трябва да отдават голямо внимание на това как живее и какво прави еврейският народ.

Юдейският гений на образованието е втората причина за християните да проучат тази традиция и да се сблъскат с нея. Позволете ми да прочета няколко реда от един приятел евреин, който има еврейски корени от Украйна, баща на семейство със седем деца и много ревностен католик: Този, който веднъж е вкусил от мира, простотата, любвеобвилието и кростостта на едно подобно семейство (еврейското религиозно семейство), никога не ще ги забрави. Не може да се импровизира ролята на бащата на подобна фамилия – има подготовка за бъдещо бащинство в продължение на години чрез изучаване на Тората, на трактатите на Талмуда, чрез непрестанно обсъждане на трудни въпроси от семейно естество, и то заедно с преподаватели, спътници в учението, и с проявата на ревностност, каквато не срещаме в професионалните среди…[3]

И най-накрая, ние можем да научим от юдейската традиция един друг урок: никога да не влагаме доверието си в държавата, каквато и да е тя, нито в някаква светска власт. От този урок се нуждаем особено ние, французите, обзети от идолопоклонничество към държавата след Революцията, по времето на Луи XIV, а може би и преди това. Еврейският народ, напротив, е научил да се справя и без държавата, да се пази от администрации, да живее в ситуация на малцинство в рамките на враждебни общности и власти. Ние обаче не сме свикнали с подобна ситуация, макар тя вече да ни се налага, и тепърва ще изпитаме последиците от нея. Не става дума само за историческа конюнктура. Подобно на еврейския народ, Църквата е в противоречие с цялото общество и с всяка държава поради богословски основания. Ето защо, в съгласие с прекрасния философ Реми Браг, нека цитираме стих 8-14 от Първа книга Самуилова: ще взима десетъка от сеитбите ви и от лозята ви и ще го дава на скопците си и на слугите си (Царствa 8:15). Ето коментара на Реми Браг: Думата, с която се превежда „скопец”, може да означава некастриран чиновник. Взимам думата в най-силния ѝ смисъл. Ролята на скопците в администрацията на една държава е социологически засвидетелстван факт, например в конфуциански Китай, сасанидска Персия или във Византия. Ала трябва да възприемем юдейския текст в неговата дълбочина. На иврит буквално се говори за „семената ви (zera) и лозята ви[4].Loran Lafforg5Сама по себе си държавата не е плодотворна, тя е способна само да улавя – и пресушава – източниците на плодородието, които в края на краищата идват от Бога. Защото, ако образованието цели да оплодотвори умовете и душите, то само по себе си се нуждае от плодотворност, по-конкретно чрез създаването на нови училища. Християните могат да бъдат плодотворни в сферата на образованието, когато се обърнат към Христос, Който е източникът на живота. Ала ако в главите и сърцата си те предпочитат нашийника на държавата пред сладкото подчинение на Христа, тогава се обричат на безплодие. Дори един стих от Писанието е достатъчен, за да изясни историческата еволюция на републиканското училище. Резултат от похищението от страна на държавата на модела на християнските училища и на иезуитите (рожби на плодотворността на Църквата), днес училището се превръща в сянка на самото себе си въпреки все по-колосалните ресурси и отдадеността на прекрасни преподаватели.

Стигнал дотук, аз бих могъл да спра, но ще рискувам да формулирам още няколко принципни съображения. Започвам с едно отрицание: според мен съдържанието на едно християнско образование не трябва да бъде морализаторско. Става дума за предаване на съкровището на Църквата, а това съкровище не е морал дори когато неговото усвояване може да има силен ефект на промяна върху поведението на отделните личности.

Съкровището на Църквата се състои най-напред и преди всичко в Светото Писание. Става дума за приоритет в четенето на Новия и на Стария Завет и за задълбочаване на смисъла, който е неизчерпаем.

За да задълбочим смисъла на Писанието, е неминуемо да се научим да познаваме и изучаваме неговите големи коментатори от отците на Църквата до наши дни, минавайки през средновековни монаси като св. Бернар от Клерво, св. Тома от Аквино и мнозина други. Трябва да преподаваме традицията на интерпретация на четирите смисъла на Писанието, наследена от равините и развита от средновековната християнска екзегеза, така добре изучена от Анри дьо Любак[5]:

P: peshat, буквалният смисъл.

R: remez, алюзия.

D: derash, притча, фигуративна интерпретация.

S, sod, тайна, божествени тайнства, пророчески смисъл[6].

Някои от най-задълбочените коментари на Писанието се извършват, като се хвърля светлина върху неговите най-трудни пасажи и се изтъкават връзки между тях – алегорични и други – едни все по-тесни връзки между Стария и Новия Завет. Тъкмо това са правили монасите през Средновековието, нещо, което ние вършим по доста недодялан и грубоват начин поради липса на достатъчно познаване на Библията и на традицията на нейните коментари. Тук се крие едно огромно поле пред образованието, едно неизчерпаемо богатство.

Освен Светото Писание и неговите коментари съкровището на Църквата съдържа и големи текстове, завещани ни от отците на Църквата, от нейните доктори, от нейните светци и мистици, от съборите и папите. И тук също има достатъчно образователна материя, за да подхрани ума и душата.

Ала съкровището на Църквата не съдържа единствено текстове. Те са само писмени следи, депозирани в историята на Църквата, невеста и мистическо Тяло Христово. Трябва да преподаваме историята на Църквата във всичките ѝ измерения, и то според мен по един достатъчно хронологичен и структуриран начин. Тази история се корени в Свещената история, тоест в историята на народа на Израил, и се разгръща от век на век, давайки великолепни плодове, които очакват само да бъдат изучени: животът на светците е сам по себе си едно обучение; основаването на монашеските ордени, мисиите по цял свят, догматическите, теологическите и философски приноси, създаването на университетите, благотворителността в полза на бедните, създаването на болниците, невероятният принос към изкуствата, книжовността и науките, развиването на правото. Историята на Църквата съдържа обаче многобройни и тежки грешки на християните, индивидуални и колективни, които също не трябва да се боим да преподаваме. Фактът, че християните, членове на Църквата, са изложени на злото, е една тежка историческа истина.

И най-накрая, струва ми се за необходимо да се изучат сакралните изкуства: григорианското пеене, сакралната музика, романското изкуство, готическото изкуство, католическото изкуство на Ренесанса, бароковото изкуство, което е сред най-големите постижения на човешкия гений. Това са даровете на Църквата, вдъхновени от Светия Дух, които тя е дала на човешкия род. Тези шедьоври се превръщат в един своеобразен катехизис, щом успеем да ги разтълкуваме. Без да забравяме, че красотата е същностна храна на душата, която страда най-често от жестока засуха в съвременния свят. Не става дума да въздигнем красотата в култ, а да я изучим като славна проява на Христовия дух, най-прекрасният от синовете човечески (Псалом 44:3).

Бих искал да завърша с размисъл за светското образование. Утилитаризмът е безпомощен да му даде солидна основа. Неговото оправдание се намира в косвена връзка с Христа, която вече споменах. Опитът на последните десетилетия показва как се срива образованието, когато не е във връзка с абсолютното, с абсолютната истина, за която сме създадени, която децата очакват, без да познават, и чиято забрава обезкуражава преподавателите, независимо дали те си дават сметка за това или не.

От друга страна, фактът, че връзката на светското образование с абсолютната истина, която е Христос, е само косвена, отразява естеството на връзката на Бог с Неговото творение: Бог е създал света чрез Своето Слово и го удържа битийно, но Бог е един скрит Бог, предоставил на човека пространството на свободата.Loran Lafforg6В светското образование най-съществена роля има образованието по езиците, което прави човека разумно същество, поддържащо връзки с другите. Научаването на четене и писане, на структурата на езика, тоест на граматиката – на спрежението на глаголите, на речник и на неговите почти неограничени изразни възможности, не е независимо от религиозното образование, за което споменах. Знанието на езика е неминуемо за вслушването в Божието Слово, а неговото безкрайно задълбочаване е неминуемо за разбирането на смисъла на Писанието и научаването на онова, което нарекох съкровище на Църквата.

В речта си пред Колежа на бернардинците в Париж Бенедикт XVI се спря на връзката между езика и вслушването в Божието слово, цитирайки книгата на дон Жан Льоклерк, която носи красноречивото название Любовта към словесността и желанието за Бога. Тъкмо защото търсят Бога, монасите са изучавали словесността, включително и езическата изящна словесност. Това изучаване им се е струвало необходимо, за да вникнат в тънкостите на Писанието и в коментарите на отците и за да отговорят на Божия дар, отдавайки му възхвала чрез най-силния и красив възможен израз.

Изучаването на изящната словесност от монасите се секуларизира в края на Средновековието и на Ренесанса, което води до зараждането на модела на добродетелния човек в голямата европейска литература. Но литературата е в опасност да се погуби, което виждаме днес навсякъде, ако нейната връзка с тайнството на въплътения Логос в личността на Христа бъде забравена.

Всъщност връзката между езика и вслушването в Божието слово не е само материално обусловена. Тя минава в крайна сметка през факта, че всяко истинско слово е искра на Логоса и че Логосът е Бог.

По-конкретно, трябва да преподаваме светската литература и нейната история не като че ли тя е някакво формално упражнение, а като фундаментален израз на човека в търсене на онова, което е истинно. Бодлер го описва във великолепни стихове:

И наистина, Господи, знаеш ли ти

в този свят по-достоен залог за човечност

от пламтящия стон, който цял век лети

и издъхва на прага на твоята вечност[7]!

Вторият тип обучение в пряка връзка с Христос е този на ръчната работа и на техническо обучение. Нашата Европа, която отхвърля всеки ден своя юдео-християнски облик, е отредила на ръчния труд роля сред по-нисшите социални слоеве, сред имигрантите и хората в състояние на така наречения „социален провал”. Накратко, роля сред тези, които нямат избор. Всъщност тя споделя духа на древните гърци и латиняни, за които трудът е бил робска участ. Според мен това е най-дълбокото основание, поради което Европа и по-специално светска Франция губи все повече от своите занаяти и индустрия, след като разруши и своя селски свят.

В тази връзка папа Бенедикт XVI отново ви напомни в речта си в Колежа на бернардинците, че библейското Откровение пое по една твърде различна посока. Подобно на великите равини и по примера на св. Павел, монасите са живели и продължават да живеят, съблюдавайки правилото на св. Бенедикт Ora et labora, „Моли се и работи”.

Трудът е не само човешки, но и божествен. Той е част от онова, което човек изразява, бидейки сътворен по Божи образ и подобие. Така той продължава творческото дело на Бога. Както напомня Бенедикт XVI, сам Христос е казал: Моят Отец досега работи, и Аз работя (Иоан 5:17).

Децата имат нужда да се научат на ръчен и телесен труд – над инертна материя или в градината. Ценното на труда им се разкрива, ако ги научим на него, както и ако покажем на учениците в техническите училища чрез пасажи от Писанието и съответните му коментари какво е значението на ръчния труд – подражание на Бога и уподобяване на Христос, син на дърводелец. Това следване са засилва, ако учениците съумеят да създадат красиви обекти, най-вече такива, предназначени за божествения култ.

Тясно свързано с телесния труд е и обучението по изкуствата. То предполага обучение на други техники, например на вокални техники, тъй необходими за   литургията и молитвата.

Третият тип обучение в пряка връзка с Христос е това на хуманитарно познание – на гръцки и латински, на големите класически автори. Връзката е тук парадоксална, защото срещата на Църквата и на гръко-латинската култура най-напред се е извършвала под напора на жестоки гонения от страна на езическите власти, просмукани от тази култура. От друга страна, деятелите на дехристиянизацията във Франция и Европа през последните векове често са били културни хора, които, макар и да са дължали на Църквата по-голяма част от своята култура, са се възправили срещу Църквата в името на културата.

И все пак Църквата винаги е смятала, че нейната трудна среща с класическата култура е била провиденциална, желана от Бога, и че тя е интегрална част от традицията. Това беше наново заявено от Бенедикт XVI в неговата реч в Университета в Регенсбург. Гръцкото наследство, критично изчистено, е част от християнската вяра.

Ето защо смятам, че ние трябва да се заинтересуваме от съдбата на „класическите лицеи”, които продължават да съществуват в Италия. Всеки италиански град има поне един такъв лицей. Всички ученици в него учат латински – пет часа на седмица – и гръцки – четири часа на седмица (в по-горните класове). Те учат също така и философия, но не на теми като във Франция, а в хронологичен курс по история на философията в продължение на три години. За сметка на това учат по-малко математика и съвсем малко природни науки. Това не пречи повечето от известните италиански математици и учени да са завършили тъкмо класически лицеи, какъвто е случаят и с повечето големи хора на науката през ХХ век. Сериозното изучаване на хуманитарно знание ви прави добре подготвени да изучавате всяка една дисциплина в университета.

Не всички ученици са надарени за хуманитарно знание, но някои са особено надарени за това и тяхното обучение може да им е от голяма полза.

Четвъртият тип обучение в пряка връзка с Христос е това по математика и модерни природни науки. Тяхното съществуване позволява на човешкия ум да развие рационалност, изцяло подчинена на необходимостта, каквато е математическата рационалност, както и за подчиняването на физическия свят на същата необходимост, която надарява човек със способността да прониква в действителността и най-вече в материалната действителност.

Физическият свят се подчинява на рационалност, защото Бог е създал света чрез Своето Слово, което е Премъдрост. Аз, премъдростта, живея с разума и диря разсъдъчно знание. Страх Господен ще рече да мразиш злото; гордост и високомерие, лош път и коварни уста мразя. Мои са решение и правда; аз съм разум, у мене е силата. Чрез мене царе царуват, и заповедници правда узаконяват; чрез мене началстват началници и велможи, и всички съдии земни. Обичам, които мене обичат, и които ме търсят, ще ме намерят; у мене са богатство и слава, непогибно съкровище и правда; плодовете ми са по-добри от злато, и от най-чисто злато, и ползата от мене е повече, нежели от отбор сребро. Аз ходя по пътя на правдата, по пътеките на правосъдието, за да доставя на ония, които ме обичат, истинско добро, и техните съкровищници аз пълня. (Кога възвестя онова, що става всекидневно, няма да забравя да изброя онова, що е отвека.) Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания, открай време; отвека съм помазана, отначало, преди да бъде създадена земята. Аз съм се родила, когато още нямаше бездни, когато още нямаше извори, изобилни с вода. Аз съм се родила преди планините да са били поставени, преди хълмовете, когато Господ още не беше сътворил ни земя, ни поля, нито първите прашинки на вселената. Когато Той приготвяше небесата, аз бях там. Когато прокарваше кръговата черта по лицето на бездната, когато утвърдяваше облаците горе, когато укрепяваше изворите на бездната, когато даваше закон на морето, за да не преминават водите неговите граници, когато полагаше основите на земята, – аз бях при Него художница, и бях радост всеки ден, веселейки се пред лицето Му през всичкото време, веселейки се на земния Негов кръг, и радостта ми беше със синовете човешки (Притчи 8:12-31).

Следата от действието на Премъдростта в Творението изниква под безличностната форма на необходимостта, и то поради едно богословско основание, защото Творението не е Бог. И най-накрая можем да излезем с хипотезата, следвайки прекрасния философ и писател Фабрис Аджадж, че голямото внимание, което отделяме на действителността, и най-вече на материалната действителност, което демонстрира модерната наука, надхвърляйки античната наука, е следствие от задълбочаването на евхаристийния догмат: преминали сме в латинското християнство от една символна логика към една реална логика, доколкото „ефектът от освещаването на хляба и виното е пресъществяването” (Четвърти Латерански събор, 1215 година).

Ето защо математиката и модерните науки за природата са свързани с Христос и трябва да го обясним на учениците. Но вярвам също така, че трябва да ги научим, че премъдростта е много повече от необходимост, че сътвореният свят ни позволява да доловим и нещо повече от необходимостта и че действителността, дори и материална, не се свежда до своята измерима обективност, независимо от това, че въздейства на нашата телесност. Имам предвид това, че обучението по природни науки трябва да се съпровожда от философско и богословско образование, което да изследва техните основания и да разкрие техните относителни граници.

Освен това ми се струва жалко, че математика и природни науки се преподават рядко в католическите университети, че католиците рядко стават математици, физици или инженери. Тези дисциплини ми се струват много добре обосновани теологически и дори по-присъщи за възхвалата на Бога, отколкото така наречените „хуманитарни и социални науки”, които трансформирайки хората в обекти, противоречат на дефиницията на всяка християнска антропология.

Най-същественото във всеки случай не е в това. Най-същественото е да поставим Христос в центъра на нашия живот, на нашите четива, изследвания и ангажименти. В Него само нашите изследвания и ангажираности, както и нашият живот, придобиват смисъл и единство.

Превод от френски: Тони Николов

_________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Каза му Иисус: Аз съм пътят и истината и животът” (Иоан 14:6).

[2]. St. Augustin, De la Trinité, Études augustiniennes, 1991, Livre X, § 17, page 153.

[3]. Откъс от: Еdouard Belaga, Les vertus héroïques de la paternité de St Joseph et l’éxеgèse rabbinique des promesses faites aux patriarches d’Israеl – откъс, който, надявам се, един ден ще стане книга. Б.а.

[4]. La loi de Dieu: Histoire philosophique d’une alliance, Gallimard, 2005, page 61.

[5]. Exégèse médiévale. Les quatre sens de l’Еcriture. Еditions AubierMontaigne, 1959, 1961, 1964. Еditions du Cerf, 1993.

[6]. Заемам това описание от цитирания по-горе текст на Едуард Белага. – Б. а.

[7]. Последна строфа на Фаровете, превод на Кирил Кадийски. – Б. пр.

Лоран Лафорг (роден 1966 година) е френски математик със световна известност, практикуващ католик. Завършил Екол Нормал Сюпериор през 1986 година, той е професор по математика в Института за висши научни изследвания (Париж). Известен е със своите разработки в теорията на числата. Носител на Международния медал на Филдс, който се присъжда на всеки четири години за особени заслуги в областта на математиката (еквивалент на Нобелова награда по математика). През 2004 година е назначен от президента Ширак за член на Висшата комисия по образованието във Франция, която той напуска през 2005 година, след като разпространява открито писмо, изразяващо съмнения в компетентността на много от участниците в комисията. Автор на книгата Крушението на образованието (2007) в съавторство с Лилиан Люрса. Предложеният тук текст, който публикуваме със съкращения, е на лекция, изнесена на 19 декември 2009 година пред Алианса на директорите и директорките на християнски учебни заведения във Франция.

Изображения – авторът на статията, Лоран Лафорг. Техен източникhttp://persons-info.com

ХРОНОЛОГИЧНА БИБЛИОГРАФИЯ НА ГОДИШНИКА НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ – БОГОСЛОВСКИ ФАКУЛТЕТ И ГОДИШНИКА НА ДУХОВНАТА АКАДЕМИЯ (1923-2008) – продължение и край*

Д-р Иво Янев

1969-1970 г., т. 19 (45), София, 1971

1. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване). (Пс. 18-21), с. 1-18.

2. Събев, Тодор. Основаване на Българската църква – 870 година, с. 21-70.

3. Поптодоров, протоиерей Радко. Преломното значение на покръстването и на основаването на Българската църква в 870 г. в културния живот на българския народ през време на Първата Българска държава, с. 71-185.

4. Панчовски, Иван. Проблемата ,,Ерос и агапи” в православно-етическо осветление, с. 187-265.

5. Чифлянов, протоиерей Благой. Триодът и месецословът на Великата църква през ІХ век, с. 267-414.Ivo Ianev1970-1971 г., т. 20 (46), София, 1972

1. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване), с. 1-18.

2. Панчовски, Иван. Християнската любов към Бога, с. 19-62.

3. Поптодоров, протоиерей Радко. Православно-християнската вяра и Българската народна Църква като фактори за запазване на българския народ, за формиране на националното му съзнание и за културното му развитие през време на петвековното османско робство, с. 63-257.

4. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики, с. 258-316.

5. Чифлянов, протойерей Благой. Римската литургия преди и след Втори Ватикански събор, с. 317-374.

6. Панурски, Васил. Възрожденските щампи от Църковния музей – София, с. 375-431.

1971-1972 г., т. 21 (47), София, 1973

1. Марковски, Иван. Псалмите. Екзегетическо изследване (Пс. 26-29), с. 7-23.

2. Милев, Александър. Новозаветният гръцки език, с. 25-49.

3. Царев, Георги. Прощалната реч на св. апостол Павел пред ефеските пастири, с. 51-99.

4. Николов, протоиерей Васил. Служението на жената през времето на Христа и апостолите, с. 101-163.

5. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики. (Продължение), с. 165-207.

6. Панчовски, Иван. Християнска любов към себе си, с. 209-270.

7. Коев, Тотю. Произход на Халкидонското воропределение, с. 271-349.

9. Вълчанов, Славчо. Един древен хагадически мидраш върху книга Битие от Кумран 1 Q G Apar за живота на бибрейските патриарси, с. 373-403.

1972-1973 г., т. 22 (48), София, 1976

1. Макариополски епископ Николай. Св. Евхаристия в еклезиологическо-икуменически аспект от православно гледище, с. 3-22.

2. Цоневски, Илия. Англиканската църква и преговорите ѝ с Православната църква за сближение и съединение, с. 23-168.

3. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики. (Продължение), с. 172-222.

4. Чифлянов, протойерей Благой. Богослужебният чин, преведен от св. Братя Кирил и Методий в началото на тяхната Моравска мисия, с. 223-260.

5. Чифлянов, протойерей Благой. Богослужебният материал, преведен от славянските просветители в началото на тяхната Моравска мисия до смъртта на свети Кирил (+ 869), с. 261-386.

6. Вълчанов, Славчо. Прологът към кн. Премъдрост на Иисус син Сирахов и значението му за историята на Старозаветния канон, с. 387-413.

1973-1974 г., т. 23 (49), София, 1976

1. Събев, Тодор. Румен Василев. Принос към историята на движението за църковно-национална независимост (ХІХ в.), с. 7-39.

2. Шиваров, протоиерей Николай. Литературните жанрове в Стария Завет. С оглед на екзегетическото изследване, с. 41-196.

3. Вълчанов, Славчо. Кумрански текстове с апокрифно съдържание и славянските старозаветни апокрифи, с. 171-302.

1974-1975 г., т. 24 (50), София, 1978

1. Петдесет години богословска наука в България – 1923-1973, с. 5-198.

2. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики. (Продължение от т. ХХІІ и край), с. 199-261.

1975-1976 г., т. 25 (51), София, 1978

1. Драговитийски епископ Йоан. По пътя към християнско единство, с. 5-36.

2. Събев, Тодор. Древната Йерусалимска църква от основаването ѝ до І Вселенски събор (33-325), с. 37-133.

3. Панчовски, Иван. Етиката на Имануел Кант с оглед на отношението ѝ към религията, с. 135-197.

4. Чифлянов, протоиерей Благой. Римското кръщение преди и след Втория ватикански събор, с. 199-264.

1976-1977 г., т. 26 (52), София, 1981

1. Панчовски, Иван. Етиката на Спиноза с оглед на отношението ѝ към религията, с. 7-60.

2. Поптодоров, ставрофорен иконом Радко. Еклезиологията, икуменизът и иринизмът на протопрезвитер д-р Стефан Цанков, с. 61-138.

3. Стоянов, Христо. Протестантските мисии в България през ХІХ век, с. 139-237.

4. Хубанчев, Антоний. Пътищата на богопознание според св. Василий Велики, с. 239-261.

1977-1978 г., т. 27 (53), София, 1982

1. Панчовски, Иван. Етически и социално възгледи на архимандрит Неофит Бозвели, с. 5-70.

2. Чифлянов, протоиерей Благой. Римската конфирмация преди и след Втория ватикански събор, с. 71-112.

3. Стоянов, Христо. Протестантските мисии в България през ХІХ век, с. 113-171.

4. Вълчанов, Славчо. Кумранският текст коментари на Пророк Наум от ІV пещера 4 QpNah, с. 173-194.

5. Хубанчев, Антоний. Човекът като Божие създание и мястото му в творението, с. 195-234.

1978-1979 г., т. 28 (54), София, 1986

1. Шиваров, ставрофорен иконом Николай. Древни източни коментари на Псалтира и старобългарските им преводи, с. 6-79.

2. Панчовски, Иван. Св. Методий Славянобългарски (Живот и дейност), с. 82-132.

3. Вълчанов, Славчо. Отражения на старозаветната апокрифна традиция в средновековната българска култура, с. 133-183.

4. Хубанчев, Антоний. Религиозно-философски възгледи на св. патриарх Евтимий Търновски, с. 186-219.

5. Денев, Иван. Свети Климент Охридски като проповедник, с. 222-264.

1979-1980 г., т. 29 (55), София, 1988

1. Шиваров, ставрофорен иконом Николай. История и каноничност на старозаветния текст (С оглед на старобългарския му превод), с. 5-65.

2. Вълчанов, Славчо. Книгата на пророк Наум. Текстовокритично изследване, с. 67-164.

3. Желев, Иван. Господ Иисус Христос – единствен новозаветен Пастиреначалник и Първосвещеник, с. 166-198.

4. Денев, Иван. Свети Климент Охридски като проповедник (Омилетичен анализ на проповедите му), с. 199-258.

5. Хубанчев, Антоний. Св. патриарх Евтимий в защита на православната вяра, с. 259-275.

6. Маджуров, Николай. Светите Три светители и античната култура, с. 277-312.

1980-1981 г., т. 30 (56), София, 1990

1. Коев, Тотю. Конференция на европейските църкви (История, сегашна структура и задачи), с. 7-50.

2. Стоянов, Христо. Из историята на иконоборчеството (717-741), с. 51-135.

3. Хубанчев, Антоний. Богословие на освобождението – латиноамериканско направление (Основни концепции, оценка от гледна точка на православното учение за човека и обществото), с. 136-192.

1993 г. – Нова серия, т. 1, София, 1993

1. Шиваров, Николай. Ново начало, с. 5-24.

2. Денев, Иван. Екзарх Антим като проповедник, с. 25-52.

3. Денев, Иван. Митрополит Иларион Търновски като църковен оратор, с. 53-71.

4. Маджуров, Николай. Живот и дейност на М. В. Ломоносов, с. 73-128.

5. Петев, Иван. Учението на св. Григорий Богослов за тайнствата, с. 129-179.

6. Киров, Димитър. Човекът е съработник на Бога (Опит за етико-антропологичен обзор на апостол Павловите послания), с. 181-258.

1995 г. – Нова серия, Т. 2, София, 1995

1. Денев, Иван. Екзарх Йосиф като проповедник, с. 5-33.

2. Маджуров, Николай. Психология на заблудата според учението на блажени Августин, с. 35-48.

3. Маджуров, Николай. Вярата и знанието в богословската система на блажени Августин, с. 49-60.

4. Хубанчев, Антоний. Антропологическите възгледи на св. Климент Охридски, с. 61-86.

5. Желев, Иван. Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос (Екзегетическо изследване на Иоан, 17 глава), с. 87-184.

6. Киров, Димитър. Добро и зло в богословието на св. Климент Охридски, с. 185-226.

7. Панчовски, Иван. Философски и богословски концепции на св. Константин-Кирил Философ, с. 227-299.

1999 г. – Нова серия, т. 3, София, 1999

1. Денев, Иван. Седемдесет години Богословски факултет, с. 5-31.

2. Денев, Иван. Киевският митрополит Иларион и началото на руската проповед, с. 33-66.

3. Шиваров, Николай. Старозаветната есхатология – поява, развитие и значение. (Православно библеистично изследване), с. 67-159.

4. Маджуров, Николай. Несторът на българската богословска мисъл. (По случай 50 години от смъртта на проф. архимандрит д-р Евтимий Сапунджиев), с. 161-191.

5. Маджуров, Николай. Св. Константин-Кирил Философ като апологет, с. 193-207.

2000 г. – Нова серия, т. 4, София, 2000

1. Денев, Иван. Проповедта в епохата на Българското възраждане, с. 5-190.

2. Маджуров, Николай. Религиозно-философските възгледи на М. В. Ломоносов, с. 191-327.

3. Трайчев, Емил. Датата на Христовото раждане, с. 329-348.

2001 – Нова серия, т. 5, София, 2001

1. Стоянов, Емил Трайчев. Синоптическа безизходица или грешка в метода, с. 1-154.

2004 г. – Нова серия, т. 6, София, 2004

1. Омарчевски, Александър. Религиозната политика на император Юстиниан І (527-565), с. 1-231.

2005 г. – Нова серия, том 5, София, 2005

1. Шиваров, Николай протопрезвитер, Легитимната вяра, народна вяра и синкретизъм в Израил (Х-VІІІ в. пр. Хр.), с. 5-34.

2. Хубанчев, Антоний. Карл Ясперс – вяра, познание, откровение,  с. 35-109.

3. Трайчев, Емил. Синоптическа безизходица или грешка в метода (Към въпроса за литературните отношения между първите три канонични евангелия), с. 111–210.

4. Омарчевски, Александър. Акакиевата схизма ( 484-519), с. 211-402.

2008 г. – Нова серия, т. 6, София, 2008

1. Вълчанов, Славчо. Книгата на св. Пророк Наум. Част ІІ. Исагогическо изследване, с. 5–42.

2. Омарчевски, Александър. Религиозната политика на император Юстиниан І (527- 565), с. 43-208.

3. Стаматова, Клара. „Етиката” на Мохамед, с. 209–262.

11 февруари 2007 г.

_____________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

Изображение – авторът, д-р Иво Янев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка биографична справка. Д-р Иво Янев е роден през 1977 година в град Кюстендил. След завършване на основното и средното си образование той записва богословие в Богословския факултет при Софийския университет. Дипломира се последователно като бакалавър и магистър. Работи известно време като библиотекар в същия факултет. В периода 2009-2012 година е редовен докторант по Пастирско богословие. От 3 юни 2013 година е доктор по богословие на Софийския университет. Доктор Янев присъства в този блог с две публикации (вж. постинги 70 и 74).

Бел. на автора на блога – най-последната част (2008 г. – Нова серия т. 6, София, 2008) е допълнение от Цвета Узунова на 3 декември 2008 година.

ХРОНОЛОГИЧНА БИБЛИОГРАФИЯ НА ГОДИШНИКА НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ – БОГОСЛОВСКИ ФАКУЛТЕТ И ГОДИШНИКА НА ДУХОВНАТА АКАДЕМИЯ (1923-2008)*

Д-р Иво Янев

1923–1924 г.,  т. 1, София, 1924

1. Евтимий, (Сапунджиев) архимандрит. Елементи на вяра в основите на нашето познание, с. 1-25.

2. Евтимий, (Сапунджиев) архимандрит. Как се очертават граничните между вярата и разума научни проблеми в мирогледа на един новокантиански философ (Ото Либман + 1912), с. 27-68.

3. Цанков, Стефан протопрезвитер. Правото и Църквата, с. 66-106.

4. Марковски, Иван. Ветхозаветната наука в светлината на новите археологични открития в древния Ориент, с. 107-141.

5. Поснов, Михаил. История на християнската Църква или история на християнската религия или всеобща история на религиите?, с. 143-162.

6. Глобуковски, Николай. Православната Църква и християнското междуцърковно единение, с. 163-260.

7. Евтимий, (Сапунджиев) архимандрит. Произхождението на идеята за чужди преживявания и на нашето естетическо и етическо отношение към тях, според учението на Теодор Липс за ,,вчувствуването”, с. 261-320.Ivo Ianev1925–1926 г.,  т. 3, София, 1926

1. Пашев, Ганчо. Необходимост от научна обработка на православно-християнското учение за нравствеността, с. 1-72.

2. Глубоковски, Николай. Новозаветният Ходатай, с. 73-112.

3. Снегаров, Иван. Унищожението на Охридската архиепископия, с. 113-138.

4. Поснов, Михаил. Проблеми и въпроси, повдигнати в западната богословска литература, по повод 1600-годишния юбилей на Никейския събор (325 г.), с. 139-150.

5. Поснов, Михаил. Няколко думи за примата на римския папа, с. 151-163.

6. Гошев, Иван протойерей. Историческия образ на Спасителя по археологическите паметници на старохристиянското изкуство и древните литературни предания от І-VІ вв., с. 165-208.

7. Марковски, Иван. Библейско-еврейската поезия, с. 209-294.

8. Цанков, Стефан протпрезвитер. Устройство на Румънската правосавна църква, с. 295-348.

1926–1927 г.,   т. 4, София, 1927

1. Марковски, Иван. Историята на българския синодален превод на Библията (с оглед българските преводи в миналото), с. 1-58.

2. Поснов, Михаил. Монашеството през ІV-ІХ вв. (общ очерк), с. 63-104.

3. Поснов, Михаил. Сардикийският събор и неговата каноническа дейност, с. 105-129.

4. Миятев, К. Монументалната живопис в древна България, с. 131-150.

5. Дюлгеров, Димитър. Значение на догмата, с. 151-172.

6. Снегаров, Иван. Няколко думи за Хоматияновия сборник, издаден от Питра, с. 173-183.

7. Глубоковски, Николай. Христос и ангелите. (Екзегетически анализ на Евр. 1:6-14), с. 185-218.

8. Снегаров, Иван. Българският първоучител св. Климент Охридски. (Живот и дейност),  с. 219-334.

9. Гошев, протойерей Иван. Стари записки и надписи, с. 335-378+ І-ІV.

1927–1928 г.,  т. 5, София, 1928

1. Глубоковски, Николай.  Христос и християните, с. 1-16.

2. Гяуров, Христо. Притча за неправедния домоуправител, с. 17-95.

3. Пашев, Ганчо. Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа, с. 97-216.

4. Поснов, Михаил. Византизъм в историята на древната християнска църква, с. 217-244.

5. Поснов, Михаил. Историческа справка по въпроса за състава на древните събори и за реда, по който са се решавали въпросите на тях, с. 245-258.

6. Шавелски, протопрезвитер Георгий. Задачи и граници на пастирското служение, с. 259-288.

7. Цанков, протпрезвитер Стефан. Положението и уредбата на най-новите Православни църкви, с. 289-328.

1928–1929 г.,  т. 6,  София, 1929

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Положението и уредбата на най-новите Православни църкви, с. 1-114+ І-ІХ.

2. Глубоковски, Николай. Изкупление и Изкупител, с. 1-43.

3. Гошев, протоиерей Иван. Един средновековен барелеф от Созопол, с. 1-99. + таблици.

4. Гошев, протоиерей Иван. Стари записки и надписи, с. 1-36.

5. Димитров, Христо. Нови задачи на пастирска дейност, с. 1-20.

6. Дюлгеров, Димитър. Теософско общество, с. 1-56.

1929–1930 г.,   т. 7, София, 1930

1. Марковски, Иван. За древнобиблейската хронология, с. 1-34.

2. Дюлгеров, Димитър. Теософско общество. (Учение), с. 35-124.

3. Гяуров, Христо. Протоевангелие на Иакова, с. 125-140.

4. Глубоковски, Николай. Християнското братство и неговата необходимост за вярващите, с. 141-176.

5. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Със скептика – младеж при Хекела,  с. 177-218.

6. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Естествено развитие и богооткровена свръхестествана помощ, с. 219-240.

7. Марковски, Иван. Мирогледът на ветхозаветния човек (според Библията), с. 241-298.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Съветското брачно право в Русия, с. 299-356.

9. Димитров, протоиерей Христо. Психологически основи на религиозното образование, с. 357-408.

1930–1931 г.,   т. 8, София, 1931

1. Глубоковски, Николай. Християнското съботство. Екзегетически анализ на Евр. 4:1-16, с. 1-24.

2. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Недостатъчност на методите на историзма, психологизма и интелектуализма за ориентиране по проблемата за религията, с. 25-48.

3. Гяуров, Христо. Евангелие на Евреите, с. 49-120.

4. Пашев, Ганчо. Идеята за спасението и нейната нравствена страна, с. 121-276.

5. Снегаров, Иван. Нов препис на кодекса на Охридската архиепископия, с. 277-306.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Държава и Църква, с. 307-338.

7. Гошев, протоиерей Иван. Нови данни за историята и археологията на Бачковския монастир, с. 341-388.

8. Димитров, протоиерей Христо. Методи на религиозното образование, с. 389-499+І-ІV.

1931–1932 г.,  т. 9,  София, 1932

1. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Задачите на християнската апологетика, с. 1-48.

2. Глубоковски, Николай. Първосвещенството на Христа и задълженията на християните, с. 1-40.

3. Гяуров, Христо. Мураториевият канон, с. 1-80.

4. Снегаров, Иван. Поглед към изворите на св. Никола Софийски, с. 1-74.

5. Дюлгеров, Димитър. Петдесетници, с. 1-88. Статистически таблици на евангелските петдесетнически общини в България и др., с. 90-111.

6. Шавелски, протопрезвитер Георгий. Псаломският праведник. (изяснение на съдържанието и духа на Псалтира), с. 1-54.

7. Гошев, протойерей Иван. Старобългарската литургия. (според български  и византийски извори от ІХ – ХІ в.), с. 1-80.

1932–1933 г., т. 10, София, 1933

1. Димитров, протоиерей Христо. Основи и основни линии в развоя на учебния план по вероучение, с. 1-96.

2. Гяуров, Христо. Братята Господни, с. 1-44.

3. Дюлгеров, Димитър. Петдесетници, с. 1-52.

4. Марковски, Иван. Книгата Еклесиаст. (Екзегетически анализ с оглед към по-важните проблеми), с. 1-96.

5. Цанков, протопрезвитер Стефан. Междуцърковното положение на българската църква след освобождението на България, с. 1-130.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Конституционните принципи за отношението между държава и църква в славянските държави, с. 1-17.

7. Архимандрит Евтимий. Българската екзархия в Цариград, с. 1-32.

8. Марковски, Иван. Разграничение на понятията евреи и израилтяни като народностни единици, с. 1-12.

1933–1934 г., т. 11, София, 1934

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Богословският факултет у нас (1923-1933), с. 3-92.

2. Гошев, протоиерей Иван. Преславски керамичен фрагмент с богослужебни текстове от ІХ-Х вв., с. 1-19.

3. Снегаров, Иван. Пропуски и грешки в издадените книжовни паметници за св. Никола Софийски, с. 1-26.

4. Марковски, Иван. Върху някои неверни представи и схващания за Палестина и светите места в нея, с. 1-66.

5. Дюлгеров, Димитър. Рим и светите братя Кирил и Методий, с. 1-68.

6. Глобуковски, Николай. Благовестие апостола Павла по его произхождению и содержанию, с. 1-50.

7. Димитров, протоиерей Христо. Изповед и душепастирство. – Пасторологическо изследване, с. 1-60.

8. Архимандрит Евтимий. Българската екзархия в Цариград. ІІІ част, с. 1-64.

9. Гошев, протоиерей Иван. Църковни старини из Врачанска епархия, с. 1-54.

10. Снегаров, Иван. Старият Търновски църковен Кодекс. – Документи, с. 1-60.

1934–1935 г., т. 12, София, 1935

1. Снегаров, Иван. Старият Търновски църковен Кодекс. – Документи, с. 1-48.

2. Марковски, Иван. Проблемата за произхода и авторството на петокнижието (Позитивно-критично изследване), с. 1-57.

3. Глобуковски, Николай. Християнското съвършенство и Христос, като първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков (Екзегетически анализ на Евр. Гл. 6), с. 1-50.

4. Димитров, Христо. Изповед и душепастирство (Пасторологическо изследване) ІІ част, с. 1-86.

5. Димитров, Христо. Изповед и душепастирство (Пасторологическо изследване) ІІІ част, с. 1-37.

6. Гошев, протойерей Иван. Стари записки и надписи. ІІІ, с. 1-37.

7. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Със скептика – младеж при Спенсера. (Вяра в агностицизма), с. 1-52.

8.Пашев, Ганчо. За царството Божие (Опит да се изясни пр.), с. 1-116.

9. Цанков, протопрезвитер Стефан. Албанската православна църква и нейната уредба. (Нови данни), с. 1-57, Приложение: Декрет-закон за религ. Община, с. 58-64.

1935–1936 г., т. 13, София, 1936

1. Глобуковски, Николай. Христос – Първосвещеник по чина на Мелхиседека, с. 1-48.

2. Снегаров, Иван. Старият търновски църковен кодекс, с. 1-74.

3. Гяуров, Христо. Евангелие от Матея, с. 1-114.

4. Гошев, протойерей Иван. Стари записки и надписи. ІV, с. 1-59.

5. Архимандрит Евтимий. 12-те главни научни въпроси за религията и нейната свръх-научна същина, с. 1-58.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Нови данни за историята и уредбата на Рилския монастир, с. 1-49.

7. Дюлгеров, Димитър. Размисъл за Σοφία, премъдрост Божия, с. 1-37.

8. Пашев, Ганчо. Царството Божие (Опит да се изясни и пр.), с. 1-140.

1936–1937 г., т. 14, София, 1937

1. Глобуковски, Николай. Послание к Евреям и историческое предание о нем, с. 1-62.

2. Дюлгеров, Димитър. Общество “Добрия самарянин”, с. 1-114.

3. Гяуров, Христо. Евангелие от Марка (Исагогическо изследване), с. 1-76.

4. Димитров, протоиерей Христо. Религиозното образование и съвременната държава, с. 1-58.

5. Гошев, протоиерей Иван. Стари записки и надписи. V, с. 1-56.

6. Архимандрит Евтимий. Парламентаризъм и безотговорност в Българската църква, с. 1-38.

7. Шавелски, протопрезвитер Георгий. Пророк Иеремия и неговото време (Според книгата на прор. Иеремия), с. 1-56.

8. Zankov, Stefan. Nation, Staat, Welt und Kirche im Orthodoxen Osten als Theologisches Problem, с. 1-70.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Народ, държава, свят и църква на православния изток като богословска проблема, с. 71-111.

1937–1938 г., т. 15, София, 1938

1. Снегаров, Иван. Скопската епархия. Исторически очерк и възражения върху съчинението на проф. Р. Груич “Скопска митрополиjа” (Скопие 1935), с. 1-132.

2. Марковски, Иван. Ветхозаветни апокрифи и псевдоепиграфи. (Исагогическо изследване), с. 1-156.

3. Гошев, протойерей Иван. Светите братя Кирил и Методий (Материали из ръкописите на синодалния църковен музей в София), с. 1-140.

4. Шавельский, протопрезвитер Георгий. Руские монастыри дореволюционного времени, с. 1-40.

5. Димитров, протойерей Христо. Трудовият принцип и религиозното обучение (История, теория и практика), с. 1-43.

6. Пашев, Ганчо. Етичната държава (Общ поглед върху държавата от гледището на християнската социология и нравственост), с. 1-174.

1938–1939 г., т. 16, София, 1939

1. Гяуров, Христо. Предговорът на евангелието от св. ап. Иоана, с. 1-112.

2. Снегаров, Иван. Скопската епархия, с. 1-162. Документи из кодексите на Цариградската патриаршия, с. 163-184.

3. Марковски, Иван. Еврейският въпрос и Ветхият завет, с. 1-86.

4. Шавелский, протопрезвитер Георгий. Jудаистическiй нацiонализмъ при святе Божественнаго Откровенiя, с. 1-44.

5. Димитров, протоиерей Христо. Религиозното обучение в съвременната църква, с. 1-102.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Българската правослвна Църква от освобождението до настояще време, с. 1-372.

1939–1940 г., т. 17, София, 1940

1. Дюлгеров, Димитър. Общество “Добрия самарянин”, с. 1-128.

2. Марковски, Иван. Религиозно-философските проблеми в кн. Иов, с. 1-64.

3. Димитров, протоиерей Христо. Религиозното възпитание и семейство, с. 1-68.

4. Архимандрит Евтимий. Въводни мисли и материали за работата по “Историята на религиите” в Богословския факултет, с. 1-56.

5. Пашев, Ганчо. Собствеността в светлината на християнската нравственост, с. 1-195.

6. Гошев, протоиерей Иван. Правилата на Студийския монастир, с. 1-75.

1940–1941 г., т. 18, София, 1941

1. Марковски, Иван. Религиозно-философските проблеми в книга Иов, с. 1-76.

2. Снегаров, Иван. Друг търновски църковен кодекс, с. 1-106.

3. Гяуров, Христо. Евангелие от Лука (Исагогическо изследване), с. 1-110.

4. Димитров, Христо. Религията като учебен предмет в средните училища (към въпроса за новата постановка за преподаването ѝ), с. 1-138.

5. Дюлгеров, Димитър. Злоупотреба с православните богослужебни книги, с. 1-129.

6. Архимандрит Евтимий. Материали за работата по “Историята на религиите” в Богословския факултет, с. 1-16.

7. Архимандрит Евтимий. Псевдомонашество, с. 1-10.

8. Гошев, Иван протоиерей. Учение на дванадесетте апостоли (увод, текст и изяснения), с. 1-50.

9. Цанков, Стефан протопр. Международно право, морал и християнство (отдел. отпечатък)

1941–1942 г., т. 19, София, 1942

1. Пашев, Ганчо. Възгледите на търновския митрополит Климент (В. Друмев) за нравствеността, с. 1-176.

2. Архимандрит Евтимий. Гнезда на съмнения във вярата, с. 1-36.

3. Архимандрит Евтимий. Отрицатели на религията ли са българските поети и писатели? , с. 1-40.

4. Архимандрит Евтимий. Нехристиянски обичаи при погребенията в нашите градове, с. 1-22.

5. Гяуров, Христо. Деяния на св. апостоли. Исагогическо изследване, с. 1-80.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Православното християнство, неговата същина и неговият съвременен образ, с. 1-160.

7. Архимандрит Евтимий. Неправомерни увеличения на епископите в Бългрия, с. 1-18.

8. Архимандрит Евтимий. Възможно ли е да се допусне нравствена отговорност, когато се отрича свободата на волята?, с. 1-42.

9. Марковски, Иван. Книгата Рут. Екзегетическо изследване. Превод и тълкувание, с. 1-70.

1942–1943 г., т. 20, София, 1943

1. Снегаров, Иван. Три гръцки поменици от с. Арбанаси (Търновско), с. 1-22.

2. Архимандрит Евтимий. Народни поверия, обреди и обичаи (материали по история на религиите), с. 1-92.

3. Марковски, Иван. За пророческото служение изобщо и за ветхозаветното пророчество, с. 1-68.

4. Дюлгеров, Димитър. Тайнство кръщение – същина и значение, с. 1-76.

5. Снегаров, Иван. Исторически вести за Търновската митрополия, с. 1-140.

6. Гошев, протоиерей Иван. Божествената литургия на Златоуста (критически бележки и изяснения с четири приложения на стари текстове), с. 1-165.

7. Гяуров, Христо. Новозаветна херменевтика, с. 1-54.

8. Цоневски, Илия. Апостолският символ, с. 1-64.

9. Глогов, свещеник Георги. Душепастирът и грижата му за телесно-болните, с. 1-48.

1943–1944 г., т. 21, София, 1943

1. Маринов, Борис. Опиум ли е религията за човешката душа и за народите, с. 3-25.

2. Марковски, Иван. Пророк Исаия – личност, идеи и пророчества, с. 3-63.

1944 – 1945 г. Т. 22, София, 1945

1. Пиперов, Боян. Мелхиседек, първообразът на Христа (Екзегетическо изследване на Битие 14:18-20), с. 1-18.

2. Марковски, Иван. Теократически социализъм, с. 1-36.

3. Димитров, протйерей Христо. Свещеникът като катехет (Към въпроса за църковен катехуменат у нас), с. 1-66.

4. Цоневски, Илия. Посланието на ап. Варнава, с. 1-67.

5. Гошев, протойерей Иван. Към историята на Черепишкия манастир, с. 1-34.

6. Гяуров, Христо. Послание на ап. Иакова. Исагогическо изследване, с. 1-39.

7. Маринов, Борис. За някои възражения против молитвата, с. 1-41.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Върху проблемата за отношението между Църква и държава, с. 1-83.

1945–1946 г., т. 23, София, 1946

1. Димитров, Христо. Психология на молитвата (Религиозно-педагогическо проучване), с. 1-440

2. Снегаров, Иван. Румънската православна църква (Кратък исторически очерк), с. 1-37.

3. Гошев, протоиерей Иван. Из сбирките на църковния историко-археологически музей при Св. Синод в София, с. 1-35.

4. Дюлгеров, Димитър. Адвентизъм. (Учение), с. 1-66.

5. Маринов, Борис. Из методологията на християнската апологетика във връзка с темата “Библия и наука”, с. 1-32.

6. Марковски, Иван. Пророк Иеремия (Личност и идеи), с. 1-38.

7. Пашев, Ганчо. Възгледите на Търновския митрополит Климент (В. Друмев) за личността, обществото и държавата, отразени в неговите художествени произведения, с. 1-82.

8. Гяуров, Христо. Живот и дейност на св. ап. Павла, с. 1-40.

1946–1947 г., т. 24, София, 1947

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Актуални проблеми и задачи на православното богословиеи прав. Църква.     (Aktuelle Probleme und Aufgaben der Orthodoxen Theologie und Kirche), с. 3-28.

2. Дюлгеров, Димитър. Единство в църквата Христова, с. 3-36.

3. Димитров, протойерей Христо. Енорийският катехуменат в най-ново време, с. 3-36.

4. Снегаров, Иван. Коронясан ли е бил княз Симеон в Цариград през 913 г., с. 3-47.

5. Цоневски, Илия. Св. Климент Римски и посланието му до Коринтяните, с. 3-43.

6. Пиперов, Боян. Сенаарското разселване на народите според Библията. (Екзегетическо изследване на разкза за Вавилонската кула. Битие 11:1-9), с. 3-28.

7. Пашев, Ганчо. Християнската общественост според възгледите на търновския митрополит Климент (В. Друмев). (Принос към началата на християнската социология), с. 3-96.

8. Гяуров, Христо. История на новозаветния гръцки текст, с. 3-40.

9. Маринов, Борис. Апология на “готовите” молитви, с. 3-46.

10. Марковски, Иван. Нови насоки в библейската критика, с. 3-32.

1947–1948г., т. 25, София, 1948

1. Пиперов, Боян. Древната етнография на Изтока според Библията (екзегетическо изследване на Бит. 10:1-30), с. 1-113.

2. Поптодоров, Тодор. Св. Климент Охридски като проповедник, с. 1-23.

3. Снегаров, Иван. Гръцки кодекси на Пелагонийската митрополия (Принос към историята на Пелагонийска епархия), с. 1-59.

4. Дюлгеров, Димитър. Възнесение на Света Дева Мария, с. 1-36.

5. Димитров, Христо. Проповедта и трудът (омилетично проучване), с. 1-32.

6. Цоневски, Илия. Ерм и неговият „Пастир”, с. 1-38.

7. Гошев, протоиерей Иван. Трите най-стари пространни жития на преподобни Иван Рилски, с. 1-72.

8. Гяуров, Христо. История на новозаветния гръцки текст. Част. ІІ, с. 1-40.

9. Маринов, Борис. За външната страна на религията изобщо и на християнската религия по-частно, с. 1-33.

10. Цанков, протопрезвитер Стефан. Езическата реалност и функция на Църквата, с. 1-48.

1948–1949 г., т. 26, София, 1949

1. Поптодоров, Тодор. Епископ Константин Преславски като проповедник, с. 1-26.

2. Панчовски, Иван. „Антиномичност” между религия и етика, с. 1-39.

3. Марковски, Иван. Пророк Иезекиил, с. 1-56.

4. Снегаров, Иван. Първата българска патриаршия, с. 1-31.

5. Дюлгеров, Димитър. Възнесението на св. Дева Мария, с. 1-32.

6. Гяуров, Христо. Проповедта на Иисуса Христа на планината, с. 1-38.

7. Пашев, Ганчо. Търновският митрополит Климент (В. Друмев), църкавата и държавата, с. 1-37.

8. Пиперов, Боян. Произход и развитие на еврейския шрифт, с. 1-28.

9. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: 1. Св. Иоан Златоуст, с. 1-34.

10. Димитров, протоиерей Христо. Проповедта и социалната реформа: 1. Из историята на старозаветната проповед (омилетично проучване), с. 1-30.

11. Гошев, протойерей Иван. Рилският хрисовул от 1378 година (Историко-палеографско проучване), с. 1-28.

12. Маринов, Борис. Вавилонският мит за сътворението на света, с. 1-28.

1950–1951 г., т. 1 (27) , София, 1951

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Църковната дисциплина и по-специално с оглед към християнския брак, с. 1-56.

2. Пандурски, Васил. Изчезналият ,,чин на побратимяване” (из историята на частното богослужение), с. 1-43.

3. Поптодоров, Тодор. Йоан Екзарх като писател-проповедник, с. 1-32.

4. Марковски, Иван. Пророк Даниил (Личност и пророчества), с. 1-31.

5. Панчовски, Иван. Етическа автономия и религиозна теономия, с. 1-46.

6. Гяуров, Христо. Проповедта на Иисуса Христа на планината (част ІІ), с. 1-40.

7. Пиперов, Боян. История, форма, произношение и наименование на гласните знаци с староеврейския език, с. 1-22.

8. Димитров, протоиерей Христо. Митрополит Климент (Друмев) като пастир и пасторолог (пасторологическо проучване), с. 1-32.

9. Снегаров, Иван. Първата българска патриаршия (произход, патриарси и седалище) ІІ част, с. 1-26.

10. Дюлгеров, Димитър. Адвентизъм. (Ч. ІІ), с. 1-46.

11. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: ІІ Св. Василий Велики, с. 1-26.

12. Маринов, Борис. Оръжията на апологета на християнството, с. 1-20.

13. Гошев, протоиерей Иван. Произход и употреба на антиминсите в средните векове (нови издирвания), с. 1-36.

14. Пандурски, Васил. Рождество Христово в християнското изобразително изкуство, с. 1-18.

15. Разпис на лекциите за 1950/51 година, с. 1-10.

1951–1952 г., т. 2 (28), София, 1952

1. Кирил, Пловдивски митрополит: Реч, произнесена на 27 май 1952 г. на тържественото заседание на Академическия съвет на Духовната академия ,,Св. Климент Охридски”, с. 1-9.

2. Пашев, Ганчо. Служението на ближния като основен принцип на християнския живот, с. 11-90.

3. Поптодоров, Тодор. Митрополит Николай Крутицки и Коломенски като учен–проповедник–омилет, с. 91-111.

4. Поптодоров, Тодор. Иоан Екзарх като писател-проповедник (продължение), с. 112-118.

5. Димитров, Христо. Митрополит Климент (Друмев) като педагог, с. 119-144.

6. Гяуров, Христо. Денят на Тайната вечеря, с. 145-200.

7. Снегаров, Иван. Отношенията между българската и руската православни църкви преди и след провъзгласяването на схизмата (1872 г.), с. 201-230.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Единството и кафоличността (съборността) на църквата, с. 231-256.

9. Марковски, Иван. ,,Великата измама” от Фридрих Делич (критическо разглеждане), с. 257-284.

10. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: ІІІ. Св. Григорий Богослов и св. Григорий Ниски, с. 285-314.

11. Гошев, протоиерей Иван. Бележки за строежа и зографисването на православните храмове у нас, с. 315-334.

12. Пиперов, Боян. Един древен коментар към книгата на пророк Авакума, с. 335-356.

13. Пенов, Димитър. Увод в Историята на философията, с. 357-398.

14. Пандурски, Васил. Св. св. първовърховни апостоли Петър и Павел в богослужението и в иконографията, с. 399-484.

15. Разпис на лекциите за 1952/53, с. 485-488.

1953–1954 г., т. 3 (29), София, 1954

1. Поптодоров, Тодор. Омилетични ценности в трудовете на Негово Светейшество д-р Кирил, Патриарх български, с. 1-86.

2. Димитров, протоиерей Христо. Душепастирство за душепастира, с. 87-110.

3. Панчовски, Иван. Етически антропоцентризъм и религиозен теоцентризъм, с. 111-150.

4. Снегаров, Иван. Неиздадени старобългарски жития, с. 151-175

5. Пиперов, Боян. Един древен ръкопис на книгата на пр. Исаия, с. 177-189.

6. Гяуров, Христо. Първо послание на св. ап. Петра, с. 191-216

7. Пашев, Ганчо. Служението изобщо и служението на ближния според Св. Писание на Ветхия Завет, с. 217-238.

8. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Основни идеи и характеристика, с. 239-260.

9. Пенов, Димитър. Християнската философия на В. Д. Кудрявцев, с. 261-302.

10. Цанков, протопрезвитер Стефан. Светата Гора Атон и нейното съвременно положение, с. 303-327.

1954–1955 г., т. 4 (30), София, 1955

1. Макариополски епископ Николай. Св. евхаристия като жертвоприношение, с. 1-18.

2. Панчовски, Иван. Обезценява ли христинството тукашния свят и живот (Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцедентизъм – етически иманентизъм), с. 19-68.

3. Пиперов, Боян. Един древен ръкопис на книгата на прор. Исаия (продължение), с. 69-93.

4. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци (продължение). Авдий. Йона, с. 95-123.

5. Димитров, Христо. Самообразованието на душепастиря (Необходимост, средства и системи за проверка), с. 125-147.

6. Пенов, Димитър. Ф. А. Голубински, с. 149-150.

7. Поптодоров, Тодор. Жива проповед, с. 191-215.

8. Снегаров, Иван. Старобългарският разказ ,,Чудото на св. Георги с българина” като исторически извор, с. 217-241.

9. Маринов, Борис и Алесандър Величков. Наръчник на апологета, с. 243-337.

10. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: ІV. Св. Амвросий Медиолански и блаж. Августин, с. 339-383.

11. Цанков, протопрезвитер Стефан. Християнското всеединство като проблема в православното богословие, с. 385-427.

12. Гошев, протоиерей Иван. Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и на византийското литературно предание от ІХ-ХІV век, с. 429-508.

1955–1956 г., т. 5 (31), София, 1956

1. Макариополски епископ Николай. Светото миро, с. 1-37.

2. Панчовски, Иван. Божи промисъл и нравствена свобода, с. 39-94.

3. Гяуров, Христо. Сия бо есть кровь Моя новаго завета, с. 95-106. Беседа на Иисуса Христа със Самарянката, с. 107-122.

4. Пашев, Ганчо. Служението на ближния като основен принцип на християнския живот, с. 123-192.

5. Снегаров, Иван. Християнството в България преди покръстването на княз Бориса (865 г.), с. 193-220. Неиздадени преписи от гръцки служби на св. Климент Охридски, с. 221-240.

6. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци (продължение). Михей. Наум, с. 241-271.

7. Поптодоров, Тодор. Възпитание на дисциплина в Църквата и амвонът, с. 275-308.

8. Пиперов, Боян. Правилникът на Новия съюз, с. 317-342.

9. Цанков, протопрезвитер Стефан. Същината и задачата  на Църквата, с. 343-358. Правото, Правдата и любовта, с. 359-374.

10. Пандурски, Васил. Църковната живопис в България и нейното културно-възпитателно значение (Исторически поглед), с. 375-416. Възкресение и Възнесение Христово и Петдесетница в иконографията, с. 417-476.

11. Юбилейно тържество по случай тридесетгодишнината на Духовната академия (Богословски факултет) 1923-1953, с. 477-580.

1956–1957 г., т. 6 (32), София, 1957

1. Дюлгеров, Димитър. Единството на църквата, с. 1-27.

2. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци (продължение). Авакум, Софония, с. 29-67.

3. Пенов, Димитър. За произхода и целта на света, с. 69-132.

4. Гяуров, Христо. Апостолският събор в Иерусалим (част ІІ), с. 133-187.

5. Поптодоров, Тодор. Образът на възпитателя в църквата, с. 189-213.

6. Панчовски, Иван. Вина и изкупление, с. 215-280.

7. Димитров, Христо. Душепастирят и душевнострадащите. Пасторологическо проучване, с. 281-309.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Човекът и неговият труд и имот, с. 311-368.

9. Пиперов, Боян. Символиката на змията у библейските писатели, с. 369-390.

10. Снегаров, Иван. Из старините в Македония, с. 391-422.

11. Пандурски, Васил. Преподобни Сава Освещени – основоположник на Иерусалимския устав, с. 423-449.

1957–1958 г., т. 7 (33), София, 1958

1. Макариополски епископ Николай. Богословие и богознание, с. 1-42.

2. Дюлгеров, Димитър. Единство на Църквата, с. 43-66.

3. Поптодоров, Тодор. Пастирят като възпитател от амвона и от св. Олтар, с. 67-98.

4. Марковски, Иван. Дванадесет пророци. Захария, с. 99-127.

5. Димитров, протоиерей Христо. Автентичният „Неделник”на Софроний Врачански, с. 129-183.

6. Цоневски, Илия. Древните християнски апологети и гръцката философия, с. 185-253.

7. Снегаров, Иван. Дейността на българския екзарх в навечерието на Балканската война и след нея, с. 255—278.

8. Пиперов, Боян. Ваал и Астарта, с. 279-314.

9. Пенов, Димитър. Към философията на религията, с. 315-403.

10. Гошев, протоиерей Иван. Старобългарски чинопоследования за встъпване в монашество, с. 405-447.

1958-1959 г., т. 8 (34), София, 1959

1. Дюлгеров, Димитър. Петдесетници в България, с. 1-70.

2. Шиваров, Николай. Външнополитическият живот на израилското и иудейското царства през царуването на Теглатфаласара ІІІ Асирийски (Според Св. Писание и асирийските надписи), с. 75-88.

3. Пашев, Ганчо. Повестта,,Ученик и благодетели или чуждото си е чуждо” от Васил Друмев, разгледана от социал-етична страна, с. 89-205.

4. Николов, протойерей Василий. Молитвата в живота и дейността на душепастира, с. 209-243.

5. Цанков, протопропрезвитер Стефан. Единността на Православната църква, с. 247-268.

6. Пандурски, Васил. Преп. Йосиф Песнописец (Из историята на църковната химнология), с. 271-313.

7. Маринов, Борис. Александър Величков. Наръчник на апологета. Книга втора, с. 317-400.

8. Поптодоров, Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), с. 403-464.

1959-1960 г., т. 9 (35), София, 1960

1. Гяуров, Христо. Вяра и добри дела. (Екзегетическо изследване. Тълкувание на Иаков 2, 14-16; Гал. 2, 15-21; 1 Кор. 12, 31-13, 1-13), с. 1-73.

2. Поптодоров, Тодор. Възпитателното въздействие на пастира в живота на Църквата, с. 75-111.

3. Панчовски, Иван. Хилел и Христос, с. 113-148.

4. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Пророк Захария. (Продължение), с. 149-184.

5. Снегаров, Иван. Дейността на българския екзарх Йосиф преди Балканската война и след нея, с. 185-207.

6. Димитров, протоиерей Христо. Същност, форма и символика на православното богослужение, с. 209-232.

7. Пиперов, Боян. Урим и Тумим, с. 233-258.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Единителните стремления у православните църкви с други християнски църкви. Православната Църква и икуменизмът, с. 259-306.

9. Събев, Тодор. Поглед върху основаването и църковно-народностното служение на Българската екзархия, с. 307-371.

10. Пандурски, Васил. Стенописите в Бояна (1259-1959), с. 373-415.

1960-1961 г., т. 10 (36), София, 1961

1. Макариополски епископ Николай. Църковният пост. (Историко-канонико-литургическо изследване), с. 1-82.

2. Пенов, Димитър. Силата на музиката, с. 83-118.

3. Поптодоров, Тодор. Св. Патриарх Евтимий като проповедник, с. 119-155.

4. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Пророк Агей, с. 157-181.

5. Снегаров, Иван. Гръцки документи на Рилския манастир, с. 183-212.

6. Димитров, протоиерей Христо. Увод в литургиката като богословска наука, с. 213-246.

7. Цоневски, Илия. Възгледът на св. Василий Велики за Църквата, с. 247-304.

8. Пиперов, Боян. Живот и дейност на пророка Самуила, с. 305-326

9. Поптодоров, свещеник Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), с. 327-368.

10. Шиваров, свещеник Николай. Древни библейски ръкописи от Кумран, с. 369-426.

1961-1962 г., т. 11 (37), София, 1962

1. Панчовски, Иван. Справедливост, вяра и любов, с. 1-68.

2. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Пророк Малахия, с. 69-88.

3. Димитров, Христо. Огласителни диалози: І. Вяра в Бога или в случая?, с. 89-106.

4. Поптодоров, Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века. (Историко-каноническо изследване), ІІІ-ІV, с. 107-190.

5. Пенов, Димитър. Учението на Библията за мира и войната. (Към Християнската философия на историята), с. 191-218.

6. Нанков, протоиерей Симеон. Търновска или Евтимиева редакция на църковно-богослужебните книги, с. 219-256.

7. Динков, Камен. Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през І, ІІ и ІІІ век, с. 257-282.

8. Пиперов, Боян. Представата за небето у старозаветните библейски писатели, с. 283-300.

9. Пандурски, Васил. Преп. Роман Сладкопевец. (Из историята на църковната химнология), с. 301-347.

10. Архимандит Сергий. Проповедта и дейността на Господния Предтеча св. Иоан Кръстител. (І), с. 349-432.

1962-1963 г., т. 12 (38), София, 1963

1. Макариополски епископ Николай. Основни идеи в Светата Евхаристия, опит да се определи и изясни същината на светата Евхаристия, с. 1-36.

2. Гяуров, Христо. Второто послание на св. ап. Петра (Исагогическо изследване), с. 37-54.

3. Поптодоров, Тодор. Презвитер Козма като писател-проповедник, с. 55-92.

4. Димитров, Христо. Огласителни диалози (Отговори на прастари въпроси. Вяра в съдба или в Божи промисъл), с. 93-111.

5. Пенов, Димитър. Отец Паисий като философ на Българската история, с. 113-170.

6. Николов, протоиерей Васил. Молитвата в живота и дейността на душепастира, с. 171-198.

7. Динков, Камен. Външното развитие на църквата през първите три века в другите азиатски страни, с. 199-218.

8. Пиперов, Боян. Йосиф Флавий и отношението му към старозаветните Писания, с. 219-247.

9. Марковски, Иван. Характерни особености на Притчи Соломонови, с. 249-266.

10. Архимандрит Серафим (Алексиев). Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, католическо и протестантско гледище, с. 267-299.

11. Архимандрит Серафим (Алексиев). Два крайни възгледа в западните вероизповедания относно Пресвета Богородица, с. 301-319.

12. Пандурски, Васил. Иконата през Втората Българска държава, с. 321-352.

13. Събев, Тодор. Отец Паисий Хилендарски (епоха, личност, дело, значение), с. 353-412.

1963-1964 г., т. 13 (39), София, 1964

1. Кирил, патриарх Български. Епископ Поликарп Патарски, с. 1-40.

2. Снегаров, Иван. Идеите на отец Паисий Хилендарски, с. 41-75.

3. Гяуров, Христо. Първото послание на св. ап. Иоана Богослова. (Исагогическо изследване), с. 77-92.

4. Шиваров, Николай свещеник. Древни библейски ръкописи от Кумран. (Продължение), с. 93-146.

5. Поптодоров, Тодор. Презвитер Козма като писател-проповедник (Продължение), с. 147-176.

6. Динков, Камен. Външното развитие на църквата през първите три века в Мала Азия, с. 177-198.

7. Пиперов, Боян. Съдии Израилеви (Исагогическо изследване), с. 199-230.

8. Марковски, Иван. Псалмите. Екзегетични изследвания, с. 231-248.

9. Архимандрит Серафим (Алексиев). Изкуплението като дело на Божията любов и Божията правда, с. 249-311.

10. Панчовски, Иван. Любов към далечния, с. 313-344.

11. Ковачев, Михаил. Негово Светейшество Българският Патриарх Кирил. Преглед на книжовното му дело, с. 345-432.

1964-1965 г., т. 14 (40), София, 1965

1. Макариополски епископ Николай. Евхаристийната епиклеза като богословска проблема, с. 1-65.

2. Марковски, Иван. Псалмите. Ексегетическо изследване, с. 67-85.

3. Снегаров, Иван. Гръцки документи на Рилския манастир, с. 87-124.

4. Димитров, протоиерей Христо. Проповедта и Свещеното Писание (омилетично-херменевтично проучване), с. 125- 150.

5. Цоневски, Илия. Учението на св. Ириней Лионски за личността и изкупителното дело на Иисуса Христа, с. 151-210.

6. Нанков, протоиерей Симеон. Тайнство кръщение, с. 211-258.

7. Николов, протоиерей Васил. Софроний Врачански като пастир, с. 259-285.

8. Архимандрит Сергия (Язаджиев). Господь Иисус Христос – Единственый Глава Церкви (Экзегетическое исследование), с. 287-315.

9. Архимандрит Серафим (Алексиев). Франц фон Бадер – един римокатолически философ в търсеж на Православието и неговата съборност, с. 317-338.

10. Шиваров, свещеник Николай. Древни библейски ръкописи от Кумран ,,Малките пещери”, с. 339-368.

11. Поптодоров, свещеник Радко. Мястото и ролята на миряните през първите три века. Историко-каноническо изследване. (VІІ), с. 369-406.

12. Събев, Тодор. Преп. Отец Паисий Хилендарски, ч. ІІ, с. 407-449.

1965-1966 г., т. 15 (41), София, 1966

1. Събев, Тодор. Проникване на християнството в България до 865 година, с. 1-35.

2. Нанков, протоиерей Симеон. Превод на църковно-богослужебните книги в България, с. 37-76.

3. Панчовски, Иван. Нравствените възгледи на старобългарските писатели, с. 77-149.

4. Поптодоров, свещеник Радко. Устройство и управление на Българската православна църква през ІХ-Х векове, с. 151-200.

5. Николов, протоиерей Васил. Свети Климент Охридски като пастир, с. 201-238.

6. Шиваров, протоиерей Николай. Йоан Екзарх като тълкувател на Св. Писание (въз основа на негоия ,,Шестоднев”), с. 239-274.

7. Архимандрит Серафим (Алексиев). Богомилската ерес от гледище на православните догматически устои на Презвитер Козма и на православната догматика изобщо, с. 275-306.

8. Поптодоров, Тодор. Проповедта в България през епохата на Покръстването, с. 307-340.

1966-1967 г., т. 16 (42), София, 1967

1. Макариополски епископ Николай. Юбилейни тържества по случай 600 години (1363-1963) от блаженото успение на преподобний Теодосий Търновски и 40 години (1923-1963) от откриването на Духовната академия (Богословски факултет), станали на 10.ХІІ.1963 година, с. 1-36.

2. Цоневски, Илия. Преговори между Православната и Старокатолическата църкви за сближение и съединение, с. 37-126.

3. Събев, Тодор. Житията на св. Климент Охридски като исторически извор, с. 127-182.

4. Архимандрит Сергий (Язаджиев). Взаимните отношения между светите апостоли Петър и Павел, с. 183-217.

5. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване)(8-9), с. 218-237.

6. Поптодоров, Тодор. Проповедта в България през епохата на Покръстването, с. 239-274.

1967-1968 г., т. 17 (43), София, 1969

1. Макариополски епископ Николай. Арменската литургия (Предварителни сведения за произхода, развитието и особеностите на Арменската литургия, превод на български и съответни сравнителни бележки), с. 1-53.

2. Снегаров, Иван. Гръцки документи на Рилския манастир (Продължение от том ХІV на ГДА), с. 55-106.

3. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване), с. 107-126.

4. Панчовски, Иван. Християнската любов. (Етическа генеалогия и аксиология), с. 127-215.

5. Пандурски, Васил. Иконата в България, с. 217-251.

6. Пандурски, Васил. От „Св. София” до „Кахрие Джами” (Из историята на Християнското изкуство – Византийско изкуство), с. 253-283.

7. Поптодоров, протоиерей Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), с. 285-311.

8. Архимандрит Серафим (Алексиев). Съединението на двете природи в Христа според Православието и според нехалкидонските църкви, с. 313-356.

9. Чифлянов, протоиерей Благой. Проскомидията, с. 357-419.

1968-1969 г., т. 18 (44), София, 1971

1. Пандурски, Васил. Приемането на християнството в България и развоят на книжнината и изкуствата, с. 7-36.

2. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики, с. 37-106.

3. Пенов, Димитър. Църковно-обществените възгледи на св. Солунски братя Кирил и Методий и на св. Климент Охридски, с. 107-234.

4. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване). (Пс. 15-17), с. 235-253.

5. Събев, Тодор. Влияние на св. Григорий Назиански върху св. Кирил Славянобългарски, с. 256-279.

6. Пиперов, Боян. Презвитер Лукиан, неговата рецензия на библейския текст и преводът на св. св. Кирил и Методий, с. 281-298.

_________________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

Изображение: авторът, д-р Иво Янев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка биографична справка. Д-р Иво Янев е роден през 1977 година в град Кюстендил. След завършване на основното и средното си образование той записва богословие в Богословския факултет при Софийския университет. Дипломира се последователно като бакалавър и магистър. Работи известно време като библиотекар в същия факултет. В периода 2009-2012 година е редовен докторант по Пастирско богословие. От 3 юни 2013 година е доктор по богословие на Софийския университет. Доктор Янев присъства в този блог с две публикации (вж. постинги 70 и 74).

Следва