Професор Христо Гяуров

Б. Евангелие от Марк

1.Живот и дейност на евангелист Марк

В новозаветните книги на евенгелист Марк се дават следните имена:  Иоан /Деяния апостолски 13:5/, Марк /Деяния апостолски 15:39/, /1 Петр. 5:13/ и Иоан Марк /Деяния апостолски 12:12; 12:25/. Името Иоан е еврейско и значи “мил на Бога”, а името Марк е латинско и по всяка вероятност евангелистът го е получил, когато е бил обърнат към християнството /това е станало в чест на майка му Мария/. Поради това, че Марк е имал две имена, някои учени твърдят, че Марк и Иоан са две лица: едното сътрудник на апостол Павел, а другото – на апостол Петър. Обаче, като сътрудник на Петър и Павел, Марк е носил името Иоан. Това съвпадение е обяснимо, само ако допуснем, че лицето е едно и също – с две  имена, Марк и Иоан, което потвърждават и изследванията на учените Герике, Теодор Цан, М. Майнерц и други.За бащата на Марк в Свещеното Писание нямаме сведения; говори се само за майка му Мария /12:12/, която имала къща в Иерусалим, където според Свещеното Предание била извършена Тайната вечеря /Марк 14:12-25/; Иисус се явил на учениците Си след възкресението /Иоан 20:19-29/; Светият Дух слязъл над апостолите в деня на Петдесетница /Деяния апостолски 2:2/; иерусалимските християни се събирали за молитва там /Деяния апостолски 12:12/.

Евангелист Марк бил братовчед /според някои – племенник/ на апостол Варнава /Колосяни 4:10/. И понеже апостол Варнава е бил от остров Кипър и при това левит, заключава се, че и Марк бил левит от остров Кипър. Предполага се, евангелист Марк бил покръстен от апостол Петър, който и за това го нарича “син ми Марк” /1 Петр. 5:13/. Евангелист Марк бил сътрудник на апостолите Петър и Павел, за което свидетелства древната християнска писменост. Така Папий Иераполски казва: “Презвитерът казва и това, че Марк, изтълкувателят на Петър, записал с точност всичко, каквото помнел /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39/“. В 42 година апостол Петър по чудесен начин бил освободен от тъмницата, където бил хвърлен от Ирод Агрипа І. Същата нощ той се отбил /Деяния апостолски 12:17/ в къщата на Мария, а оттам отишъл на “друго място”. Това “друго място”, е навярно град Рим. За отиването на Петър в Рим ясно говори Евсевий Кесарийски: “Наскоро в царуването на същия Клавдий /42 година/ всеблагият, човеколюбив промисъл довежда в град Рим Петър, който бил най-твърд и велик по мъжество между апостолите и който вярвал пред всички останали” /Църковна история, 3, 14, 15/. Заедно с апостол Петър в Рим отишъл и евангелист Марк, където след като слушал евангелската проповед на Петър в 44 година, написал второто синоптическо евангелие.За това свидетелства Климент Александрийски, който казва: “В Рим светлината на благовестието озарила така умовете на тези, които слушали Петър, че на тях се видяло малко да го слушат веднъж. Те не се задоволявали само от едното написано учение на Божествената проповед, а убедително молели спътника на Петър – Марк, да остави и писмен паметник на учението, проповядвано от него устно и не отстъпили дотогава, докато Марк не изпълнил тяхното желание” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 18, 15/.

През 45 година Марк отива в Иерусалим, а през 46 година, заедно с апостолите Павел и Варнава, отишъл в Антиохия. При първото Павлово пътешествие /46 година/ от Антиохия Марк тръгнал заедно с апостол Павел, но като минали остров Кипър и стигнали до град Пергия, намиращ се в малоазийската област Памфилия, Марк напуснал Павел и Варнава и се върнал в Иерусалим. Причините, поради които се върнал били: трудностите при пътуването; несъгласен бил Марк с начина на проповядване Христовото учение между езичниците. В 51 година, след апостолския събор в Иерусалим, евангелист Марк отишъл в Антиохия. През второто Павлово пътешествие /51 година/ апостол Варнава  предложил на апостол Павел да вземат със себе си и Марк, но апостол Павел не се съгласил, а взел със себе си Сила. Тогава апостол Варнава и евангелист Марк отпътували заедно за остров Кипър /Деяния апостолски 15:39-41/. Повече сведения за евангелист Марк в Деяния апостолски няма.

Древната християнска писменост обаче твърди, че евангелист Марк отишъл да проповядва в Египет и бил пръв Александрийски епископ. Там евангелист Марк останал до 62 година, за което ясно свидетелства Евсевий Кесарийски: “В осмата година от царуването на Нерон /62 година/  след апостол и евангелист Марк в Александрийската църква встъпил на служението Аниан /Църковна история, 3, 24/”.

През 62 година от Александрия евангелист Марк отишъл в Рим при апостол Павел /Колосяни 4:10; Филипяни 1:23/, обаче още преди освобождаването на апостол Павел от първите окови, той напуснал Рим и заминал за Мала Азия, посетил град Колоса  и в 64 година отново се върнал в Рим, сега вече при апостол Петър /1 Петр.5:13/. След известно време евангелист Марк пак се връща в Мала Азия в Ефес или някое близко място до Ефес, защото апостол Павел в 66 година поръчва на Тимотей: “Вземи Марка и го доведи със себе си, защото ми е нужен по службата” /Тимотей 4:11/. Вероятно евангелист Марк, заедно с Тимотей  е отишъл в Рим и е бил там, през време на мъченическата смърт на апостол Павел. След 67 година, годината на смъртта на апостолите Петър и Павел, за дейността на Марк има най-разнообразни сведения. Но приема се, че той отново отишъл в Александрия, където загинал мъченически, за което свидетелстват Геласий, Калист и други.Според преданието апостол Марк починал на 8 май, годината не е известна. Мощите му били пренесени  през 827 година във Венеция от венециански търговци и на мястото, където били поставени, през X век бил издигнат голям храм под негово име.

Паметта на евангелист Марк се празнува на 25 април.

Познавал ли е евангелист Марк Иисус Христос и бил ли е Негов ученик?  На този въпрос се отговаря въз основа на следното място от евангелието на Марк: “Един момък, обвит  с платнище по голо тяло, вървеше подире Му и войниците го хванаха. Но той, като остави платнището, избяга от тях /14:31-52/”. Кой е бил този момък? Още от древността се твърди, че това е евангелист Марк, който, подобно на други евангелисти, от скромност, прикрива името си. Виктор Антиохийски казва: “Момъкът не е чужденец, а е от онази къща, в която яли Пасхата”. Това подчертава и  блажени Теофилакт. В днешно време учените Белзер, Теодор Цан, Г. Воленберг и други приемат, че тоя момък е бил евангелист Марк. Амвросий Медиолански погрешно твърди, че този момък бил евангелист Иоан. Погрешно е и мнението, че това е бил апостол Яков, брат Господен. Щом Тайната вечеря, според древното предание, е станала в дома на Мария, майка на Марк, то ясно е, че Марк е познавал Иисус Христос. Въпреки това, евангелист Марк не е бил Христов ученик; не е бил в числото на седемдесетте. Думите на апостол Иоан, предадени чрез Папий, имат решаващо значение по този въпрос /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 30, 39/.

2.Древни свидетелства за евангелието

Св. Папий Иераполски казва: “Презвитерът казва и това, че Марк изтълкувателят на Петра, записал точно всичко, каквото запомнил, макар и да не се придържал по реда на речите и деянията Христови, защото сам не слушал Господа и не Го придружавал. По-късно, наистина той бил, както казах с Петър, но Петър излагал учението с цел да удовлетвори нуждите на слушателите,  а не за това да предаде подред Господните беседи. Заради това Марк никак не сгрешил, като описал някои събития така, както си ги припомнил – той се грижел само за това, да не пропусне нищо от слушаното, или да преиначи” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39/. Тук имаме предадени думи на апостол Иоан и думи на самия Папий. В тези думи апостол Иоан нарича Марк “тълкувател” в смисъл, че евангелист Марк записал апостол-Петровата проповед за живота, дейността и учението на Иисус Христос, а не в смисъла на преводач, както казват някои. Така разбират думата „тълкувател” други писатели: св. Ириней Лионски, Евсевий Кесарийски, св. Иоан Златоуст и други, а също и нови: Фр. Каулен, Теодор Цан и други.

От свидетелството на апостол Иоан и на Папий личи, че евангелист Марк не е изложил всички Христови речи и деяния, че не е спазил хронологическия ред и че в него Марк записал всичко чуто точно, без да сгреши.Св. Юстин Мъченик /починал между 163-167 година/ в съчинението си: “Разговор с Трифон “Иудеина”, пише: “И това, че той преименувал едного от апостолите Петър, както се казва в неговите възпоменания, а също и другите двама братя – Заведеевите синове, нарекъл с името Воанергес, тоест “синове на  гърма”. Това означава, че той е същият този, който дал на Яков названието Израил и Авия нарекъл с името “Иисус” /св. Юстин нарича каноническите евангелия с името “възпоменания”, което в първа Апология, шестдесет и шеста глава обяснява така: “Които се наричат евангелия”/.

Св. Ириней Лионски /починал 202 година/ казва: “След тяхното заминаване /на Петър и Павел/ Марк, ученик и тълкувател на Петър ни дал писмено това, което е било проповядвано от Петър” /Против ересите 3, 1, 1/. Евангелист Марк следователно е не само ученик и тълкувател, но и записал проповядваното Христово учение от апостол Петър.

Климент Александрийски /починал 215 година/ казва: “Когато Петър проповядвал всенародно словото Божие  и възвестявал евангелието по вдъхновение на Светия Дух, тогава мнозина от тези, които били там, молили Марк, отдавнашен негов спътник, който помнел всичко казано от него, да напише това, което той проповядвал. Марк написал евангелие и го предал на нуждаещите се. Петър, като узнал за това, не се противил явно на това дело и не скланял на него“/Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14- из ”Очерки” на Климент Александрийски – шеста книга/. Марк написал евангелието по молбата на християните, въпреки че апостол Петър не скланял на това, което той правел от скромност. Впоследствие обаче, апостол Петър одобрил евангелието на Марк, което личи от следните думи на Евсевий Кесарийски: “Наскоро в царуването на същия Клавдий /42 година/ всеблагият и човеколюбив Промисъл довежда в Рим Петър, който бил най-великият и твърд по мъжество от апостолите и който вървял пред всички апостоли. Светлината на благочестието озарила така умовете на тези, които слушали Петра, че на тях се видяло малко да послушат веднъж, те не се задоволили само с едното написано учение на Божествената проповед, а убедително молили спътника на Петър – Марк, да състави писмен паметник на учението, проповядвано от него устно и не отстъпили дотогава, докато Марк не изпълнил тяхното желание. По такъв начин те станали подбудители за написването на евангелието, наричано Евангелие от Марк. Като узнал това, по Божие Откровение, апостолът се зарадвал за ревността на римляните и одобрил евангелието за четене в църквите /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 2, 14, 15/. Тези Евсевиеви думи дават сведение за мястото, времето, целта и автора, повода и прочее за написване на евангелието от Марк.

Ориген /починал 254 година/ казва: “Второто евангелие е на Марк, който го е писал по разказите на апостол Петър” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 25/.Св. Епифаний Кипърски /починал 403 година/ казва: “Наскоро след Матей, Марк, спътник на апостол Петър, бил заставен в Рим да напише евангелие; след като написал евангелието, той бил  изпратен от апостол Петър в Египетската страна”.

3.Съдържание на евангелието

Съдържа шестнадесет глави и е най-малкото по обем в сравнение с другите четири евангелия. Съдържанието може да се раздели на четири части: събития преди излизането на Иисус Христос  на проповед /1:1-13/; дейността на Иисус Христос в Галилея /1:14 до 9:50/; дейността на Иисус Христос в Юдея и Иерусалим /10:1 до 13:37/; страдания, смърт, възкресение и възнесение на Иисус Христос  /14 до края – 16 глава/.

Според Папиево съобщение евангелието от Марк не било написано в строго хронологичен ред. Въпреки това обаче, до голяма степен, хронологическият ред е запазен. Само следните събития: повикване на апостолите Петър, Андрей, Яков и Иоан при Генесаретското езеро /1:16-20/, обвинението, че Христос прогонвал бесове със силата на бесовския княз /3:20-30/, Христовата проповед в Назаретската синагога /6:1-6/ не са хронологично изложени. Някои Христови речи в това евангелие са съкратени /прощалната беседа/, а други – напълно пропуснати /проповед на планината/. Най-голямо внимание Марк обръща на Христовите чудеса, той не помества само две чудеса, които Матей е поместил в евангелието си: изцеляване слугата на капернаумския стотник /Матей 8:5-13/; изцеляването на двамата слепи и един немобесен /Матей 9:27-34/. Затова пък евангелист Марк е поместил други три чудеса, които липсват у евангелист Матей:  1/ излекуване на един човек с нечист дух в синагогата /1:21-28/; 2/ изцеляване на глухия и заеклив човек /7:31-37/; 3/ изцеляване слепия във Витезда /8:22-26/.

Евангелист Марк е кратък, защото римските граждани не обичали широките съчинения. На места обаче той дава доста големи подробности, от което заключаваме, че точно е записал апостол-Петровата  проповед. Изобщо в евангелието на Марк намираме следните подробности и особености: бащата  на Яков и Иоан  имал  надничари, следователно бил състоятелен /1:20/; изпратените апостоли на проповед изгонвали бесове и изцерявали болни, като ги помазвали с елей; описват се движенията, погледът и душевното състояние на Христос /10:21, 1:41/; означава се точно времето на събитието /1:32, 15:25/; в евангелието на Марк се срещат често наречията “евтис” – веднага и “палин” – пак; друга особеност на това евангелие е, че изложеното в него е в тясна връзка с личността и проповедта на апостол Петър. Това е защото евангелист Марк записал точно евангелската проповед на Петър: 1/ Петровото повикване се представя като първо Христово дело /1:16, 18/; 2/ излекуването на Симоновата тъща е подробно описано /1:31/; 3/ отричането на Петър е описано също подробно: първото и второто отричане станало във вътрешния двор, а второто и третото – във вътрешния и външния двор на дома; 4/ говори се за скромността, слабостите на Петър, а за похвалните му действия се говори малко /8:33/; 5/ Марк поставя за начало на евангелските събития дейността на Иоан Кръстител, както и апостол Петър е направил това в речта си при избирането на апостол Матей /Деяния апостолски 1:22-22/ и  в  речта си при покръстването на стотника Корнилий /Деяния апостолски 10:37-43/.4.Време на написването на евангелието

В самото евангелие няма свидетелства, въз основа на които да може да се определи точно времето на написването на евангелието от Марк. Положително е, че то е написано преди разрушението на Иерусалим /70 година/, защото в есхатологичната реч на Иисус Христос  /13 глава/ това разрушение се описва не като станало, а като бъдещо събитие. Думите на евангелист Марк: “Те пък отидоха и проповядваха навсякъде и Господ им помагаше и подкрепяше словото с личби, от каквито то се придружаваше /16:20/”, – могат да се отнасят към 42 година /а не към 52-62 година,  както предполагат богословите Корнелий и Гутияр/,  когато мнозина от апостолите напуснали Палестина и се отправили по другите страни да проповядват Христовото учение.

Климент Александрийски най-добре определя кога е било написано Марковото евангелие: “Когато Петър проповядвал в Рим всенародно словото Божие и възвестявал  евангелието по вдъхновение на Светия Дух, тогава мнозина от тези, които били там молили Марк, отдавнашен негов спътник, който помнел всичко, казано от него, да напише това, което той проповядвал. Марк написал евангелието и го предал на нуждаещите се. Петър, като узнал това, не се противил явно на това дело и не скланял към него” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14/; следователно евангелието е написано, когато евангелист Марк и апостол Петър заедно се намирали в Рим.

Евсевий Кесарийски определил по-точно датата: “Наскоро в царуването на същия Клавдий /42 година/ всеблагия и человеколюбив Промисъл довежда в Рим Петър, който бил най-твърдият и велик по мъжество между апостолите и който вървял пред всички апостоли, и му заповядва да поръси този развратител на живота /Симон Вълхва/. Петър, като донесъл от Изток и Запад многоценно съкровище на духовна светлина, проповядвал там светозарното и спасително за душите слово за небесното царство. Но щом словото Божие стигнало в Рим, могъществото на Симон (влъхва), заедно със самия Симон, веднага изчезнало. Светлината на благочестието озарила така умовете на тези, които слушали Петър, и на тях се видяло малко да го слушат веднъж, та не се задоволили само от едното неписано учение на Божествената проповед, а убедително молели спътника на Петър, Марк, да остави и писмен паметник на учението, проповядвано от него устно и не отстъпвали дотогава, докато Марк не изпълнил тяхното желание. По такъв начин, те станали подбудители за написването на евангелието, наречено Евангелие от Марк. Като узнал за това, по Божие Откровение, апостолът Петър се зарадвал за ревността на римляните и одобрил евангелието за четене в църквите /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 2, 14, 15/”. Че апостол Петър и заедно с него и Марк отишли в Рим в 42 година, се говори и в Деяния апостолски – 12:17: “и като излезе /от къщата на Мария/, отиде на друго място”, тоест апостол Петър след чудесното си освобождение  от тъмницата, в която бил затворен през 42 година от цар Ирод Агрипа І, отбил се в къщата на Мария, а оттам заминал за Рим, заедно с Марк. Това се приема не само от католически и протестантски учени, но и от епископ Михаил, който казва: “Според историческите свидетелства, апостол Петър е бил два пъти в Рим: първия – в царуването на Клавдий /41-46 година/ и втория – при  Нерон, когато заедно с апостол Павел завършил мъченически живота си” /евангелие от Марк, 1871 година/. След пристигането си в Рим Марк не написал веднага евангелието си, а малко по-късно, около 44 година. На следващата година /45/, той вече заминал за Иерусалим, откъдето заедно с апостол Павел и апостол Варнава, през същата година отишъл в Антиохия. По-трудно за разбиране е съобщението на Ириней Лионски /Против ересите, 3, 11/, особено неговите думи: “След тяхното заминаване Марк… предал писмено това, което било проповядвано от Петър”. Има богослови, които превеждат тези думи със: “след тяхната смърт” – и твърдят, че евангелието от Марк било писано след 67 година. Други богослови, като Герике, считат, че евангелист Марк започнал да пише евангелието си, когато апостолите Петър и Павел са били живи и го завършил след тяхната смърт.

Думата  “заминаване, излизане” /”ексодос”/, обаче не трябва да се разбира като “смърт”. В споменатия пасаж, св. Ириней Лионски говори не за смъртта на апостолите Петър и Павел, а за излизането им да проповядват Христовото учение, което се вижда от думите на св. Ириней, казани в “Против ересите”: “след като нашият Господ възкръснал от мъртвите и те били свише облечени с изпратената сила на Светия Дух, изпълнили се с всички /Негови дарове/ и получили съвършено знание, те излезли по краищата на земята, като благовествали за благата /дадени/ нам от Бога, възвестявайки небесния мир на човеците, които и всички заедно, и всеки поотделно имат Божието евангелие”. И после св. Ириней говори за написването на четирите евангелия от Матей, Марк, Лука и Иоан.

И тъй, въз основа на всички тези свидетелства, може да се приеме, че евангелието на Марк е написано в 44 година.5.Място на написване на евангелието

Всички учени приемат, че мястото на написване на евангелието на Марк е град Рим. Ясни свидетелства за това в самото евангелие няма, но има факти, които подсказват, че то е написано в Рим. Например Марк обяснява думата “лепта” с латинската дума “codrant” /12:42/; думата “двор”  с латинската “pretoria” /15:16/; Марк обяснява, че Симон Кринейски бил баща на Александра и Руфа /15:21/, а последните били известни на римляните, защото в посланието до римляните апостол Павел праща поздрав и на Руфа, който, според учените е едно и също лице с Руфа, за когото пише Марк.

6.Езикът, на който е  било писано евангелието

Блажени Августин и блажени Иероним пряко свидетелстват, че евангелието е било писано на гръцки език. Въобще, в древната писменост не се среща указание, че това евангелие е било писано на друг език.

Само учените Сирле и Бароний изказват мнението, че това евангелие първоначално било писано на латински език, като считат, че латинският ръкопис на евангелието от Марк, запазен във Венеция, бил оригиналът на това евангелие. Но вече е доказано, че този ръкопис съдържа текст от Вулгата, датиращ от VІІ век.

И в самото евангелие се намират доказателства за това, че то било написано на гръцки. Марк обяснява думите “лепта” и “двор” с латинските  “codrant” и “pretoria”, които обяснения не би трябвало да направи, ако евангелието бе писано на латински.

В евангелието на Марк се забелязва силно влияние на арамейския език в лексикално и стилно отношение. Евангелист Марк писал на гръцки, защото в Римската християнска община през негово време употребяем е бил гръцкият език.7.За кого е било писано евангелието.

Евангелието е било написано за римските християни, за което свидетелстват както древните християнски  писатели Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски, така и самото съдържание на евангелието. Евангелист Марк, по-частно написал своето евангелие за римските християни от езически произход, за което има доказателства от самото евангелие: думите Христови – “Аз съм пратен само при загубените овци от дома на Израиля /Матей 15:24/”, не са поместени в евангелието от Марк; за Иисус Христос се говори като за Син Божи повече, отколкото като за Месия: “начало на евангелието на Иисуса Христа, Сина Божи /1:1/; има малко цитати и сравнения от Стария Завет; обръща се особено внимание върху чудесата Христови; някои юдейски обичаи и обряди се обясняват; дава се превод на еврейските думи “корбан” – дар Божи /7:11/; “ефата” – отвори се /7:34/ и други; употребяват се латински думи: “легион” /5:9, 15/; “кентирион” /16:39, 44/; гръцки думи се  обясняват с  латински: “лепта” – “кодрант” /12:42/; обяснява се, че Симон Киринеец бил баща на Руфа, който  бил известен на римляните /Римляни 16:13/ и други.

8.Повод за написване на евангелието

Ясно указание дава Климент Александрийски, който, като казва, че евангелист Марк се заел да напише евангелието си, поради настойчивото желание на римските християни, заключава: “по такъв начин те станали подбудители за написването на евангелието, наричано Евангелие от Марк” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 2, 15/. В самото евангелие няма указание за повода на написването му.

9.Цел на евангелието

Целта на евангелието е да докаже, че Иисус е Син Божи и че има Божествен произход. Това се изразява още в самото начало на евангелието: “начало на евангелието на Иисус Христос, Сина Божи” /1:1/. Поради тази причина евангелист Марк обръщал голямо внимание на чудесата Христови, което е дало повод на някои да нарекат, Марковото евангелие: евангелие на чудесата. Привържениците на тюбингентската школа изказват мнение, че евангелието на Марк е опит за примирение между петринизма и павлинизма. За такова примирие, обаче в Марковото евангелие няма указание. Още повече, че нямаме никакво указание въобще за съществуването на павлинизъм и петринизъм.10. Подлинност на евангелието

1. Външни свидетелства

А/ Косвени

Климент Александрийски като говори за евангелието на Матей, Марк и Лука  казва: “последният евангелист Иоан, като забелязал, че в евангелието е възвестено само за телесното, подбуден от близките и по внушение на Светия Дух, написал духовно евангелие (все у Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 14). Следователно апостол Иоан е знаел и за евангелието от Марк.

Западният католически богослов Функ изброява около двадесет свободни цитати от Марковото евангелие в запазените до нас съчинения на апостолските мъже.

Б/ Преки

Пряко свидетелстват, че второто канонично евангелие е писано от евангелист Марк, древните писатели: св. Папий Иераполски, св. Юстин Мъченик, Климент Александрийски, Евсевий Кесарийски, Епифаний Кипърски и други.

Шлаермахер, като взел повод от апостол-Иоановите думи, предадени от Папий: “Марк, изтълкувателят на Петър, с точност е записал всичко, каквото запомнил, макар и да не се придържал от реда на Христовите речи и деяния, защото сам не слушал Господа и не го придружавал” (у Евсевий Кесарийски, Църковна история, 3, 39) – изказва мнение, че днешното евангелие на Марк не е същото, а е преработка от неизвестен автор, защото според думите на Иоан,  Марковото евангелие не спазвало никакъв хронологически ред, когато в днешното Марково евангелие има запазен известен ред. Обаче нито в древната християнска писменост, нито в древното църковно предание няма, макар и слабо указание за преработването на Марковото еваангелие, а и в днешното евангелие не се спазва много хронологически ред. В много други новозаветни евангелски ръкописи нашето каноническо евангелие носи надписа: Евангелие от Марк.

2. Вътрешни свидетелства

От съдържанието на Марковото евангелие заключаваме, че в него е записана проповедта на апостол Петър, общите черти на която дава сам апостол Петър в речта си при избирането на апостол Матия (Деяния апостолски 1: 21-22) и в речта си при покръстването на стотника Корнилий (Деяния апостолски 10: 37-43). Особено втората реч се счита за кратко изложение, ядката на цялото Марково евангелие. Понеже евангелист Марк записал точно проповедта на апостол Петър, затова той излага всичко като очевидец: например, по излекуването на Петровата тъща (1:29-31); възкресението на Иаировата дъщеря (5:21-43). От многото еврейски думи и изрази, доброто познаване на географията на Палестина, юдейските нрави и обичаи, преданието на старците – заключаваме, че авторът има юдейски произход;

Евангелието било писано за римските християни и то от езически произход, което потвърждава самото съдържание: в това евангелие се превеждат еврейските думи, обясняват се еврейските обичаи и местности в Палестина, срещат се много латинизми, а римски институти и латински думи не се поясняват.

В самото евангелие има ясни доказателства, че то е било писано в град Рим; авторът е искал ясно да отличи апостол Иоан от себе си, затова изрично го нарича “брат на Иакова (3:17; 5:37)”. Това евангелист Марк направил, защото и той носел името Иоан.Хилденфелд предполага, че днешното Марково евангелие е преработка на така нареченото Петрово евангелие. Велхаузен казва, че съществувало едно първоначално Марково евангелие – Ур Маркус, което по-късно било преработено в сегашното Марково евангелие. Даже някои протестантски богослови изказвали мнението за няколко преработки на Ур Маркус, преди да се появи в сегашния си вид. В древната християнска писменост няма обаче никакви следи от преработка на Марковото евангелие.

Р. А. Хофман и Е. Вендлинг твърдят, че неизвестен автор съставил сегашното наше Марково евангелие, като съединил няколко отделни евангелски повествования. Факт е обаче, че Марковото евангелие днес представлява едно цялостно произведение.

11. Цялост /интегритет/ на евангелието

От запазените цитати от Новия Завет у църковните писатели и от запазените новозаветни ръкописи,  и от цялостния вид на евангелието от Марк, ние заключаваме, че то се е запазило до нас в такъв вид, в какъвто е било написано от самия Марк.

А/ Ройс и други богослови се трудят да докажат, че стиховете 1-13 в  първа глава,  където се говори за дейността на Иоан Кръстител, изкушението и кръщението на Иисус Христос, са добавени по-късно. Обаче стих 14 е така свързан с предидущото съдържание, че е невъзможно да стане разделяне;

Б/ Спор се води и за заключителните думи на евагелието от Марк /16:9-20/. Константин Тишендоф, П. Файне, Теодор Цан и други настояват, че тези думи са били добавени по-късно към евангелието. Те отричат подлинността им по следните причини:  липсата на тези думи в някои други новозаветни ръкописи; несъответствието на тези думи със съдържанието на Марковото евангелие, поради думите “в първия ден на седмицата”- в гръцкия текст “проти саббату”, “Господ”, които се срещат само тук. Споменатите липсват в Синайския, Ватиканския кодекс, в Сирийския /син/ и сахидския преводи. В повечето обаче други ръкописи тези думи стоят. Те са известни и на Тациан, св. Юстин Мъченик, Дидим Александрийски, св. Иоан Златоуст и други. Съдържанието на въпросните думи напълно съответства на съдържанието на Марковото евангелие, където е записана Петровата евангелска проповед. Апостол Петър, говорейки за живота и дейността на Иисус Христос завършва именно с тези събития, за които се говори в заключителните думи на Марковото евангелие. А изразът: “В първия ден на седмицата” се среща и на друго място /16:2/, макар в друга форма. На други места се среща и думата “Господ” /5:17; 7:28/ – “Кириос”.

В един арменски ръкопис от 989 година след Марк 18:18 има празно място от два реда, където са написани с червено мастило думите: “На презвитера Аристон”. Според някои учени този Аристон бил ученик на Христос и автор на заключителните думи на Марковото евангелие. Но ученият И. Шефер след внимателно изследване заключава, че думите “На презвитера Аристон” били поставени в арменския ръкопис 4-6 века след написването му /около 1400-1600 година/.

И така, заключителните думи от Марковото евангелие /16:9-20/, по съдържание и форма напълно съответстват на това евангелие. Без тях то остава незавършено и не може да се допусне, че евангелието завършва с 16:8.

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

 ГЛАВА ШЕСТА

Евангелия

Общи сведения за евангелията

1.Понятие за названието “евангелие”.

Гръцката дума “евангелион” произлиза от наречието “ев”=добре, хубаво и глагола “ангелло”=известявам, и означава: 1) радостна вест; 2) жертвоприношение по случай радостна вест; 3) награда за съобщаване на радостна вест.Иисус употребява тази дума, като с нея обозначава Своето спасително учение и извършеното от Него изкупление и спасение на човешкия род – “идете по целия свят и проповядвайте Евангелието на всички твари” (Марк 16:15). В същия смисъл са употребявали тази дума и апостолите Христови. Понеже Христовото учение и спасително дело са донесли радост на цялото човечество – наричат се Евангелие.

От думата ευαγγέλιον се образува глаголът ευαγγελίζομαι, който значи: съобщавам, обявявам радостна вест, благовествам, проповядвам Христовото евангелие, тоест учението за изкупителното дело на Иисус Христос.

В новозаветната писменост името “евангелие” е дадено на книгите, описващи пълно и системно живота, учението и изкупителното дело на Христос, а именно на книгите на Матей, Марк, Лука и Иоан. Понеже сам Иисус наричал учението и изкупителното Си дело евангелие, заключаваме, че книгите на Матей, Марк, Лука и Иоан са били наименувани евангелия веднага след написването им.

Най-древно свидетелство за наименованието “евангелие” е запазено в “Дидахи” (края на І век); като цитира молитвата “Отче наш”, по същия начин както тя се намира в евангелието от Матей, авторът на “Дидахи” казва: “Както заповядва Господ за Своето евангелие”. Свидетелство има и у св. Юстин Мъченик, макар че той нарича евангелията и “възпоменания”. Че книгите на Матей, Марк, Лука и Иоан се наричали “евангелие”, има сведение още в Мураториевия канон и у св. Ириней Лионски.

2.Число на евангелията. Църквата приема като боговдъхновени само четири евангелия, въпреки че “мнозина”, според евангелист Лука, почнали да пишат и излагат живота и учението на Иисус Христос. Има множество сведения, че още от древно време евангелията били само четири: на Матей, Марк, Лука и Иоан.Св. Папий Иераполски, в незапазеното до нас негово съчинение “Тълкувание на Господните изречения” (тоест на евангелията), в пет книги, тълкувал четириевангелието. Св. Юстин Мъченик говори за четири канонически евангелия. Тациан (починал 170 година) съставил своя Диатесарон въз основа на четирите канонически евангелия. Преводите от ІІ век, източни и западни, поместват четири канонически евангелия. Древната църква, според сведенията на св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, Ориген, Тертулиан и други, приема и признава за канонически само четирите евангелия.

Св. Ириней казва: “Както има четири страни на света, така трябва да има и четири евангелия като стълбове на разпространяваната по четирите страни на света Църква”.

Ориген казва: “От преданието узнах за четирите евангелия, които само се приемат безспорно от цялата поднебесна Църква”.

Още от древност се е вярвало, че Провидението е наредило да има четири евангелия. Въз основа на видението на св. пророк Иезекиил и на св. Иоан Богослов четирите евангелия имали определени символи: 1) от Матей – образ на човек; 2) от Марк – образ на лъв; 3) от Лука – образ на теле; 4) от Иоан – образ на орел. Всеки от тези символи има своето значение: човек – евангелието говори за родословието на Христос; лъв – започва с разказ за Иоан Кръстител, живял в пустинята, която е жилище на лъвовете; телец – жертвоприношението на свещеник Захария; орел – учението на св. Иоан Богослов се издига до големи висини.

3.Надписи и ред на евангелията. От древност още четирите евангелия се надписвали: κατά Μαθθαίον, κατά Μάρκον, κατά Λουκάν, κατά Ιωάννην. Най-сполучлив превод на думата κατά на български е “според”, но може да се преведе и с предлога “от”.

Когато под думата ευαγγέλιον се разбира учението на Иисус Христос, тогава правилно е да се надписват книгите: евангелие според Матей, евангелие според Марк, евангелие според Лука и евангелие според Иоан, с което се изтъква, че тези, които са писали книгите, са само съставители, изложители на Христовото учение, предадено в тях.

Когато под думата “евангелие” се разбира книга, съчинение, тогава изразът “евангелие на Матей”, „евангелие на Марк”, „евангелие на Лука” и „евангелие на Иоан” се явява правилен. В този смисъл се говори в 85-то правило. В древността са се страхували да надписват евангелията: евангелие на …., за да не се помисли, че изложеното в евангелието е на Матей, Марк, Лука и Иоан.Надписите κατά са поставени малко по-късно след написването на четирите евангелия, когато се появила нужда да се разпознават едно от друго при употреба. Това наименование е поставено не от самите апостоли, а от някои други лица, като с κατά се указвал авторът на книгата. Тези надписи били известни на св. Ириней Лионски, св. Иполит Римски, Климент Александрийски, Тертулиан и други.

В древно време Фауст (манихеец), пък и сега рационалисти-богослови считат, че надписите “според” са поставени от някои лица на неапостолски произведения, за да им придадат апостолски авторитет. По този начин се прави опит да се подрие подлинността на евангелията. В древногръцката литература обаче с  κατά се означава авторство.

Редът на евангелията има древен произход. В Мураториевия канон е запазен сегашният ред. Сегашният ред на евангелията е хронологически, според времето на произхода им. Евангелието от Матей е първо по произход, а от Иоан – последно.

Климент Александрийски ги нарежда така: Матей, Лука, Марк, Иоан, като счита, че по-напред трябва да се поставят евангелията, в началото на които има родословни таблици.

Codex Cantabrigiensis, някои древни кодекси на Итала, кодекс Аргентеус, Апостолски постановления – дават следния ред на евангелията: от Матей, Иоан, Лука и Марк, като по този начин се обръща внимание на евангелията, написани от апостолите.

В Кодекс Кларамонтанус са подредени: от Иоан, Матей, Марк, Лука.

В сирийския Къртънов превод са поставени така: Матей, Марк, Иоан, Лука.

Първите три евангелия: от Матей, Марк и Лука се наричат синоптически евангелия. Пръв Гризбах (починал 1812 година) дава това наименование поради това, че по съдържание и изложение тези три евангелия си приличат – в тях има места дословно еднакви, поради което изучаването на съдържанието им може да стане със съставянето на паралелни колони. Гръцката дума “синопсис” значи сравнение, общ преглед, обзор. От тази гръцка дума, тези евангелия (Матей, Марк и Лука) са получили названието си “синоптически”, а авторите им “синоптици”.

А. Евангелие от Матей.

1.Живот и дейност на евангелист Матей. Евангелист Матей, един от дванадесетте апостоли, поставен на седмо или осмо място (Матей 10:3; Марк 3:10; Лука 6:15; Деяния апостолски 1:13), бил роден в галилейския град Капернаум, където бил митничар преди повикването му от Иисус Христос. Баща му се казва Алфей (Марк 2:14); затова някои считат, че евангелист Матей и Яков Алфеев са били братя, което не е основателно. Евангелист Матей носи още името Левий (Марк 2:14; Лука 5:27). Носенето на две имена у юдеите е било нещо обикновено. Името “Матей” евангелист Матей получил при повикването му от Христос; според учените: Майер, Теодор Цан и други името Матей значи “дар от Бога”, а според Кнабенбауер значи “верен, правдив”. Първото мнение е по-основателно.Древните учени Хераклион (гностик) и Ориген и по-късните Хуго Гроций (починал 1645 година), Михаелис, Неандер и други твърдят, че Матей и Левий са две различни лица, като се основават не върху исторически свидетелства, а на разказите, дадени в трите евангелия, относно повикването на Матей от Иисус Христос (Матей 9:9; Марк 2:14; Лука 5:27). От тези места обаче е ясно, че се говори само за едно лице Матей или Левий – митар, което лице е имало две имена. Евангелист Матей, въпреки презряното занятие, което имал – митничар, се отличавал със своята честност и добро сърце. Той бил състоятелен (Матей 9:10) и вероятно е бил самостоен закупчик на данъци.

Според св. Ириней Лионски, Евсевий Кесарийски, блажени Иероним и други древни писатели евангелист Матей проповядвал първо в Палестина, а после, след като написал евангелието си, отишъл да проповядва и между други народи. Историкът Сократ казва, че след това Матей проповядвал в Египет. Метафраст пише, че евангелист Матей проповядвал между партяните, а после – в Етиопия. А според “Мартирион” Матей бил между човекоядците в град Мирмики. Мнозина учени твърдят, че Матей е отишъл да проповядва в Етиопия. Той напуснал Иерусалим в 42 година, понеже Ирод Агрипа І започнал гонение против християните (Деяния апостолски 12:2-4). Една година преди напускането на Палестина Матей написал евангелието си. Според древното предание то било написано в осмата година след Възкресението на Иисус Христос, тоест в 41 година.

Евангелист Матей се счита като мъченик единодушно и от Православната църква, и от Римокатолическата църква, обаче не се знае времето, когато е пострадал мъченически, нито мястото на неговата кончина. Сочат се Етиопия, Персия, град Иерапол, град Мирмики. Климент Александрийски съобщава, че Матей бил строг аскет, употребявал за храна само семена, плодове и зеленчук.

Паметта на св. евангелист Матей празнуваме на 16 ноември.Древни свидетелства за написване на евангелието

Древното църковно предание и древната християнска писменост свидетелстват: 1. Първото наше синоптично евангелие е написано от Матей. 2. Написано е на еврейски език. 3. Написано е първо от четирите евангелия. 4. Написано е за християните юдеи.

Св. Папий Иераполски казва: “Матей записал беседите на Господа на еврейски език, а ги тълкувал всеки, който могъл”. Това съобщение води началото си от апостол Иоан (на когото Папий е бил ученик). Евсевий Кесарийски изтъква същата мисъл както Папий.

Св. Ириней (”Против ересите”) казва: “Матей съставил писание на евангелието у евреите на техния собствен език през това време, когато Петър и Павел благовествали в Рим и основали църква”.

Ориген пише: “На мене е известно, че първото евангелие е било написано от Матей, който е бил някога митар, а после апостол на Христос, и че той го е написал на еврейски език за християните, които произхождат от юдеите (у Евсевий Кесарийски, Църковна история 6, 25).

Евсевий Кесарийски казва: “Матей, като проповядвал Христовото учение първоначално между евреите, а след това, като имал намерение да отиде към другите, съставил на родния си език известното засега под негово име евангелие с цел,  това писание да замести за християните, от които се отдалечавал, липсата на неговото лично присъствие” (Църковна история, 3, 24). Според съобщението на Евсевий, Пантен (починал 200 година), като отишъл да проповядва между индийците, намерил там евангелие от Матей на еврейски език, занесено от апостол Вартоломей (Църковна история, 5, 10).

Блажени Иероним, св. Епифаний Кипърски, св. Кирил Иерусалимски и други църковни писатели свидетелстват, че писател на това евангелие е апостол Матей. Във всички новозаветни ръкописи надписът на евангелието според Матей е: κατά Μαθθαίον,  или Еυαγγέλιον κατά Μαθθαίον.

Съдържание на евангелието

Евангелието от Матей съдържа 28 глави и е второ по обем след евангелието от Лука. Разделено е на 5 части:

І) Родословие, рождение и детство на Иисус Христос (1:1-2:23).

ІІ) Подготовка на Иисус Христос за обществена дейност (3:1-4:11).

ІІІ) Христовата дейност в Галилея (4:12-18:35).

ІV) Христовата дейност в Юдея и Иерусалим (19:1-25:46).

V) Кръстните страдания, смърт и възкресение на Иисус Христос (26:1-28:20).Систематически, а не хронологически е изложил евангелист Матей Христовата проповед на планината, като в нея вмъкнал думи и наставления, казани от Спасителя през друго време. Систематически той е описал и някои чудеса (8-9 глава), притчи (13 глава), изобличенията против книжниците и фарисеите (23 глава), пророчество за разрушението на Иерусалим и края на света (24-25 глава). Също така излага систематически, а не хронологически следните събития: изцеряване на прокажения (8:1-4), изцеряване на Симоновата тъща (8:14-17), повикването на Матей (9:9-13). Тези събития са станали преди проповедта на планината, а Матей ги излага след нея.

Особености, които отличават евангелието на Матей от другите три евангелия, са:

1)Матей обръща повече внимание на външната, човешка страна у Иисус Христос, отколкото на духовната; затова дава родословие и подчертава изпълнението на пророчества. Същевременно Матей изтъква и божествения произход на Иисус Христос и се спира на Неговото догматическо и нравствено учение;

2)Ясно и често се изтъква, че Христос е обещаният Месия. Затова и често се среща изразът “за да се изпълни” (1:22; 2:15; 12:17; 26:56 и други);

3)Подробно се разглежда, особено в Проповедта на планината, отношението на новозаветното учение към Стария Завет (5, 6 и 7 глава);

4)Навсякъде в своето евангелие Матей предпазва своите читатели от пагубното учение на книжниците и фарисеите, като ги нарича “лицемери”, “рожби ехиднини”, “слепи водачи” и ги изобличава (23; 3:7; 5:20; 6:2, 5);

5)Изтъква се, че Христос е не само обещаният на еврейския народ Месия, но и Изкупител на цялото човечество.

Горните пет особености в съдържанието на евангелието от Матей се обясняват с това, че то е било писано за юдеите-християни в Палестина.

6)Предадени са някои дълги Христови речи, които не намираме в другите евангелия: а) Проповедта на планината (5-7 глава); б) изобличението на книжниците и фарисеите (23:1-39); в) за Второто пришествие (24-25:46 глава) и други. Тези речи действително са били произнесени от Иисус Христос, макар че са попълнени и от други Негови речи.

7)Евангелието на Матей, макар и писано за юдеите-християни, има универсален характер: “И ще бъде проповядвано това евангелие на царството по цялата вселена” (24:14); “идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светия Дух” (28:19).Време на написване на евангелието

Положително е, че евангелието на Матей е писано преди разрушаването на Иерусалим, тоест преди 70 година, понеже това разрушение на Иерусалим се рисува като предстоящо.

Учените определят различно времето на написването. Така  например, Гутияр казва: че било написано между 40-50 година, а Пфлайдерер – през 130-140 година. Древното църковно предание и древната християнска писменост свидетелстват, че първо било написано евангелието от Матей.

Ориген казва: “на мене е известно, че първото евангелие е написано от Матей”. Св. Ириней Лионски изтъква същата мисъл.

Западните учени П. Файне, Р. Кнопф и други, основавайки се на думите: “като чу това царят се разгневи и изпрати войските си та погуби ония убийци и изгори града им” /22:7/ твърдят, че евагелието от Матей било написано след разрушението на Иерусалим. В споменатото обаче изречение, намиращо се в една от Христовите притчи, се предсказва само края на Иерусалим.

Велхаузен и Баур се спират на думите: “За да падне върху ви всичката кръв праведна, проляна на земята, от кръвта на праведния Авел, до кръвта на праведния Захарий, син Варахиин, когото убихте между храма и жертвеника” /23:35/ и твърдят, че евангелието е писано след разрушението на Иерусалим. Обаче, Захария, за когото в стиха се говори, не е същият Захарий, син на Варух или Вараскей, за когото Иосиф Флавий съобщава, че бил убит през 67 или 68 година в двора на храма, което въпросните учени премат. Тук се говори за Захарий, убит в двора на Господния храм по заповед на цар Иоас /2 Паралипоменон 24:20-21/. Бащата на Захарий е имал вероятно две имена – Варахий и Иодай.

Учените Блек, Годе, Б. Вайс и други въз основа на христовите думи: “и тъй, кога видите да стои на свято място “мерзостта на запустението”, за която е казано чрез пророк Даниил /който чете нека разбира/” – (Матей 24:15), – заключават, че евангелието било писано около 67 година., тоест малко преди разрушаването на Иерусалим. Пророческата реч на Иисус Христос рисува много ясно и подробно разрушението на Иерусалим; от това обаче не можем да заключаваме, че евангелието е писано след това разрушаване; думите: “който чете, нека разбира”, не са думи на евагелист Матей, а са думи на Иисус Христос.Имало данък от две драхми, плащан за Иерусалимския храм, който след разрушаването се плащал за Юпитер Капитолиус. Иисус Христос и апостол Петър са плащали този данък, за което Матей споменава, но за прекратяването му нищо не се споменава. А ако евангелието беше писано след разрушението на Иерусалим, то сигурно Матей би споменал за това.

За времето на написване на евангелието най-определени сведения дава Евсевий Кесарийски, който казва: “Матей, като проповядвал първоначално между евреите, а след това като имал намерение да отиде към други, съставил на родния си език известното сега под негово име евангелие, с цел  това писание да замести за християните, от които той се отдалечавал, липсата на неговото лично присъствие” /Църковна история, 3, 24/. Евангелист Матей напуснал Палестина около 42 година, когато започнало преследването на християните от Ирод Агрипа I /Деяния апостолски 12:2-4/, тогава, когато и апостол Петър напуснал Палестина /Деяния апостолски 12:17/. А ако евангелист Матей е напуснал Палестина в 42 година, то евангелието се е писало в 41 година.

В доста гръцки древни ръкописи стои забележката, че евангелието на Матей е писано в осмата година след Иисусовото възкресение, тоест 41 година, която дата посочват и блажени Теофилакт, Евтимий Зигабен, Евсевий Касарийски и други. Затруднение за определяне времето на написването на евангелието от Матей представляват думите на св. Ириней Лионски: “Матей съставил у евреите на техния собствен език евангелско писание, тогава когато Петър и Павел благовествали в Рим и основали църква” /61-67 година/. Тук обаче няма определяне на време, а съпоставяне на дейност по място, именно: изтъква се, че Петър и Павел работели в Рим, а Матей в Палестина, където писал  своето евангелие. Така се обясняват горните думи на св. Ириней Лионски от мнозина учени, като например Гутияр, Адолф Харнак и други. Самото съдържание на евангелието потвърждава, че то е написано в 41 година. Известно е, че влиянието на книжниците и фарисеите е било много силно през времето на Ирод Агрипа І, а Матей много добре и подробно е изложил Христовото учение против тях, което е било нужда за тогавашното време.

Място на написване на евангелието

Със сигурност се свидетелства, че мястото на написване на евангелието е Палестина. От думите: “затова и до днес тая нива се нарича кръвна нива” /27:8/ и “тая мълва се носи между юдеите и до днес” /28:15/, съдим, че евангелистът е написал в Палестина своето евангелие. Думите: “И когато Иисус свърши тия думи, тръгна от Галилея и дойде в пределите юдейски отвъд Иордан” /19:1/, значат, че Иисус, за да иде от Галилея в Юдея, минал през Перея /отвъд Иордан/, а не през Самария. От тях не може да се заключава, че Матей, като пишел евангелието си, се намирал  на изток от река Иордан, тоест вън от Палестина.

Западният протестантски богослов Б. Вайс и други твърдят, че авторът на Матеевото евангелие – юдеин на разсеянието, е  писал евангелието си вън от Палестина. Те се основават на думите: “и разчу се тогава по цялата оная земя” /9:26/; “а те, като излязоха, разгласиха за него по цялата оная земя” /9:31/. Обаче, под израза “оная земя” се разбира не Палестина, а самото място, страната, където били извършени горните чудеса. Евсевий Кесарийски ясно и положително, говори /Църковна история, 3, 24/, че евангелието от Матей било написано в Палестина, защото изрично е изтъкнато, че това станало “между евреите”. Св. Ириней Лионски съобщава, че евангелист Матей написал евангелието си в Палестина – “у евреите” /Против ересите, 3,1,1/. Има мнения, че евангелието е било написано в Капернаум или Иерусалим, но по-приемливо е, че е написано в Иерусалим.Езикът на който е било написано евангелие от Матей.

Евангелието от Матей е запазено до нас на гръцки език, обаче езикът, на който е било написано, е еврейски, за което свидетелства древната християнска писменост.

Св. Папий Иераполски казва: “Матей записал беседите на Господа на еврейски език и ги тълкувал всеки, както могъл”. Това Папиево съобщение води началото си от апостол Иоан, но самите думи не са дословно Иоанови, а Папиеви, защото именно той се е занимавал с тълкувания. Св. Ириней Лионски казва: “Матей съставил евангелското писание у евреите на техния собствен език”. Ориген, Евсевий Кесарийски, св. Епифаний, епископ Кипърски, блажени Иероним, св. Иоан Златоуст, св. Кирил Иерусалимски свидетелстват, че евангелист Матей написал евангелието си на еврейски език. Източник на съобщенията от древната християнска писменост, че евангелието на Матей е написано на еврейски език, е Свещеното Предание, а не Папий Иераполски, както някои учени твърдят.В гръцкия текст на евангелието от Матей има доказателства, че то е написано първоначално на еврейски език. В него се срещат много евраизми – еврейски думи непреведени, еврейски имена, еврейски изрази и съюзи, например: “рака” – смахнат /Матей 6:22/; “корбан” – ковчег /27:6/, Симон бар Иона /16:17/; “тоте” – тогава /е употребено 91 пъти в Матей/; “иду” – ето /62 пъти/; изразите: “его кирие” – да, господарю, /Матей 21:30/; “опсе да саббатом” – и като мина събота /Матей 28:1/.

На какъв еврейски език е писано евангелието от Матей? Това е спорен въпрос. Учените: Делич, Каулен и други приемат,  че евангелието от Матей е било написано на древноеврейски, класически еврейски език, на който били написани и старозаветните книги. И. Белзер, М. Майнерц и други приемат, че то е било написано на арамейски език. По-основателно мнение е второто. Езикът на евангелието бил говоримият тогава в Палестина арамейски език, на който Иисус Христос е проповядвал. Още повече, че древният еврейски език бил непонятен за съвременниците на Матей. Еразъм Ротердамски, Каетан, Хуг, Берн, Вайс и други считат, че Матеевото евангелие първоначално е писано на гръцки език. Следователно сегашният гръцки текст е напълно правилен и чист, и в него няма следи от еврейски изрази. Тези учени се стараят да обезсилят свидетелството на Папий, като изтъкват, че той бил, според Евсевий Кесарийски, човек с доста ограничен ум /Църковна история, 3, 39/ и смесил евангелието от Матей с апокрифа “евангелие на евреите”. От това негово свидетелство се заблудили и по-късните църковни писатели. Сам Папий, обаче е бил умен човек, съобразителен и строго се придържал към Преданието, особено към това, което научил от апостол Иоан. Евсевий го нарича “с доста ограничен ум” поради хилиастичните му възгледи.

Тези учени още изтъкват, че понеже повечето цитати в евангелието на Матей са дадени по преводи на седемдесетте, то евангелието е написано на гръцки език. Тези цитати, обаче които се набелязват, евангелист Матей предава не дословно, а по памет. Тук оказва влияние преводът на седемдесетте, който е бил много разпространен и се получава убеждението, че евангелист Матей цитира само от превода на седемдесетте. Важни старозаветни цитати обаче Матей дава дословно и от еврейски език.Гръцкия превод на евангелието

Кога е извършен преводът и от кого, нямаме изрични указания  в древната писменост. Като се вземе под внимание фактът, че гръцкият превод на това евангелие е бил използван и от най-древни църковни писатели: Дидахи, от апостол Варнава, св. Юстин Мъченик и други, заключаваме, че скоро след написването на евангелието е направен и превода му. Освен това, новозаветните книги веднага след написването им влизали в употреба в богослужението, което ставало на гръцки език. Следователно, веднага след написване на евангелието се явила и нуждата да бъде то преведено на гръцки език.

Авторът на превода, според Бенгел, Олсхаузен, Тирш и други, е самият евангелист Матей, а според Герхард преводът бил извършен от някой апостол. Ако преводачът бе друго лице, а не евангелист Матей, в древната литература би се запазило някакво свидетелство. Допуска се, че Матей сам превел евангелието си, както например Иосиф Флавий сам превел на гръцки език произведението си “История на юдейската война”, писано на еврейски език. Еврейският текст се е загубил и не е достигнал до нас, защото не е имало нужда от него, тъй като в богослужение и всички други случаи се употребявал гръцкия превод.

За кого е било написано евангелието

Написано е за юдеите-християни от Палестина; доказателства за това има в древната християнска писменост и в самото евангелие. Ориген казва: “Матей написал своето евангелие на еврейски език за християните, които произлизат от юдеите” /Евсевий Кесарийски, Църковна история, 6, 25, 4/. Евсевий Кесарийски подчертава, че то било написано специално за християните-юдеи в Палестина / Църковна история, 3, 24/. Блажени Иероним, св. Иоан Златоуст и други потвърждават същата мисъл.

Свидетелства в самото евангелие

Матей в началото на евангелието си дава родословна таблица за произхода на Христос от Авраам и Давид, необходима за християните-юдеи.

Понеже нравите, обичаите и местностите в Палестина били известни на лицата, за които е предназначено евангелието, в него по тези въпроси не се дават обяснения. Привеждат се старозаветни пророчества за Христос и се обръща голямо внимание върху тях. В Христовата проповед на планината са поместени пояснения на Иисус Христос за старозаветния закон и отношението му към Новия Завет. Застъпено е силно изобличението Христово спрямо книжниците и фарисеите. Евангелист Матей пише евангелието си за юдеите-християни, но изтъква същевременно, че Христос е Спасител и Изкупител на цялото човечество, и затова завършва евангелието си с думите: “идете, научете всички народи…” /28:19-20/.

Повод за написване на евангелието

Две обстоятелства подтикнали евангелист Матей да напише своето евангелие: а/гонението на християните в Палестина от Ирод Агрипа І; б/предстоящото напускане на Палестина от евангелист Матей, за да отиде да проповядва Христовото благовестие между другите народи. Като добър пастир, той оставил ръководство на пасомите си за духовния им живот. Евсевий Кесарийски много добре изтъква този втори повод на евангелист Матей / Църковна история, 3, 24/.Целта на евангелието

Съдържанието на евангелието доказва, че е било написано с цел да изтъкне, че Иисус Христос е обещания Месия и Изкупител на евреите и на цялото човечество. Доказателства: а/ обширното родословие /1:1-17/ на Христос, от което личи, че той е обещания Месия от рода на Авраам и Давид; б/ Разказът за поклонението на мъдреците пред новородения Младенец-Спасител /2:1-12/; в/ приведените многобройни старозаветни пророчества за Месия, изпълнени в лицето на Христа /2:5,15,17,23; 8:17; 13:35 и други/; г/ думите на Ангела Господен: ”Той ще спаси народа си от греховете му” /1:21/; д/ Христовите думи: “не мислете, че съм дошъл, да наруша закона или пророците, не да наруша съм дошъл, но да изпълня” /5:17/; е/ Христовите думи “това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” /26:28/ и други.Тази цел изтъкват още и Ириней Лионски и много други древни църковни писатели, а също така и учените: Теодор Цан, Б. Вайс, П. Файне и други.

Но Матей в евангелието си доказва, че Иисус е не само обещаният Спасител и Месия, но че Той е истински Бог /1:22-25; 16:16; 26:64/.

Последователите на тюбингентската школа казват, че евангелието на Матей било писано, за да се защити юдеохристиянството и се основават на следните места: а/ Матей 5:18: “Истина ви казвам, докле премине небето и земята, ни една йота или чертица от Закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне”. Тези думи не значат, че старозаветният закон няма да се измени до края на земята, а значат, че писаното за Месия няма да се отмени, докато не се сбъдне. б/ Матей 10:5: “По този път към езичници не ходете и в самарийски град не влизайте”. Иисус дава това наставление на учениците си, когато ги пращал на проповед между юдеите в Палестина, където трябвало да се прогласи, съгласно Божия промисъл, спасителното Христово учение. А при възнесението си Христос дава последно нареждане за проповед по цял свят, а не само между юдеите: “И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Св. Духа” /28:19/. в/ Матей 15:27: “Аз съм пратен само при избраните овци от дома Израилев” – тези думи според тълкувателите, Иисус казал, за да се изпита и засвидетелства вярата на хананейката.Подлинност на евангелието

Свидетелствата, които доказват, че първото синоптическо евангелие е написано от апостол Матей, могат да бъдат разделени на: а/ външни – свидетелства от древната християнска писменост и б/ вътрешни – свидетелства в самото евангелие.

Външните свидетелства се делят от своя страна на: а/ косвени – указва се на евангелието или се цитира от него, без да се посочва авторът му; б/ преки – когато изрично се изтъква, че евангелието е писано от евангелист Матей.

А/ Косвени свидетелства

В посланието на Варнава, появило се още в I век се казва: “мнозина са звани, а малцина избрани” – думи, взети от евангелието на Матей /20:16; 22:14/, и се добавя “както е написано”. Явно е, че апостол Варнава е имал предвид евангелието на апостол Матей.

Евангелието от Матей е цитирано и в Дидахи, в първо послание до Коринтяните от св. Климент, в посланията на Игнатий Богоносец, на св. Поликарп до смирненците, в “Пастир” на Ерм, а най-вече у св. Юстин Мъченик /І апология – в повече от петдесет места/.

Гностиците Василий, Валентин и други, противникът на християнството Целз – също дават указания за евангелието на Матей.

Западните учени Кондрати и други  изказват мнението , че евагелието от Матей било написано от неизвестен автор, който се ползвал от така нареченото “Протоевангелие на Яков”. Сравнението обаче на съдържанието на тия две книги показва обратното, че авторът на “Протоевангелието на Яков” се е ползвал от евангелието на Матей.

Б/ Преки свидетелства

Св. Папий Иераполски. В предговора на съчинението си “Изяснение на Господните изречения”, от което има запазени цитати в историята на Евсевий Кесарийски, казва: “Матей пък записал словата на еврейски език, а ги тълкувал всеки, както могъл”. Пръв Шлаермахер изказал мнение, че под думата слова трябва да разбираме не сегашното наше Матеево евангелие, а сборник от слова, беседи на Христос, който послужил за източник при съставянето на това евангелие. Това мнение се възприело от учените Лахман, Б. Вайс, Р. Кнопф и други. Папий обаче, в своето съчинение дава тълкувание на нашите четири евангелия и ги нарича общо с думата “слова” – “Τα λογια”. От друг един цитат на Папий, даден от Евсевий Кесарийски, а именно: “Презвитерът /апостол Иоан/ казва и това, че Марк, тълкувател на Петър, с точност записал всичко каквото запомнил, макар, че не се придържал от реда на словата и деянията на Христа, защото сам не слушал Господа и не го придружавал” – заключаваме, че както евангелието от Марк съдържа слова и деяния, тоест живот, дейност и учение Христови, тъй и евангелието от Матей трябва да съдържа същото. Следователно под слова – “Τα λογια” се разбира днешното Матеево евангелие, а не някакъв сборник от беседи на Христа.Блажени Иероним казва: “Матей, който се наричал още Левий, бил станал апостол от митар, пръв в Юдея съставил евангелието на Христа с еврейски букви и думи за тези, които станали християни от обрезанието”.

Св. Епифаний Кипърски казва: “Можем да считаме като несъмнена истина това, че от новозаветните писатели само един Матей е изложил евангелската история и проповед на еврейски и с еврейски букви” /Ереси, 30, 31; 51, 5/.

Отношение на апокрифното “евангелие на евреите” към евангелието на Матей

Лесинг /края на XVIII век/ пръв повдигнал този въпрос, като изказал мнението, че Матей превел от еврейски евангелието на евреите и започнал да го нарича със свое име. Хилгенфелд и Швеглер изказват мисълта, че Евангелието на евреите е легнало в основата на евангелието от Матей, или че е едно и също с него.

Най-много сведения за евангелието на евреите имаме у блажени Иероним. Той съобщава, че един екземпляр от това евангелие имало в Кесарийската библиотека на Памфил, и друг – у назореите в сирийския град Верея. Той също съобщава, че изследвал и превел това евангелие на гръцки и латински. Съобщава, че мнозина считали това евангелие за написано от Матей, за “евангелието според Матей”, но сам блажени Иероним не считал това евангелие за подлинно, написано от Матей.

Забележка. Евангелието на евреите се употребявало в юдеохристиянската секта на назореите, появили се в Палестина в първите времена на християнството. Нарича се още назорейско евангелие. Това евангелие трябва да се отличава от апокрифното евангелие на евионитската секта, известно под името “Евангелие на дванадесетте апостоли”. Текстът на евангелието на евреите бил написан на еврейски език и се е запазил до нас във фрагменти. Учените Олсхаузен, Ебрард, Барденхевер, Теодор Цан и други доказват несъмнено, че евангелието на евреите е преработка на съставеното от евангелист Матей евангелие.

Вътрешни свидетелства

Евангелист Матей от скромност никъде не споменава името си и говори за себе си в трето лице /9:9/. В списъка на апостолите поставя себе си на осмо място, а в евангелието на Марк и Лука е поставен на седмо място, преди апостол Тома. Пак от скромност евангелист Матей нарича себе си “митар”, а в другите  евангелия не е наричан така.

Положително може да се твърди, че авторът на евангелие от Матей е юдеин от Палестина. Това личи от следните обстоятелства:

а/многобройните цитати от старозаветни пророчества показват, че авторът е юдеин, знаещ много добре Свещеното Писание;

б/авторът на евангелието е много добре запознат със Свещеното Писание на Стария Завет, което личи от: проповедта на планината (5, 6 и 7); разговорът на Христос с фарисеите за брачния живот  на човека /19:3/; от отговора на Христос на въпроса: “Коя заповед е най-важна?” /22-35/ и други;в/авторът е познавал много добре религиозните обичаи и нрави на юдейския народ, макар и да не ги обяснява винаги, защото евангелието е било написано за юдеите, които знаели своите обичаи и нрави. Някои от тези обичаи са: постът /6:16/; сватбените обичаи на юдеите /25:1-7/; обичаите при смъртни случаи /9:23-24/ и други;

г/авторът на евангелието от Матей е запознат с географията на Палестина; знае разположението на Витлеем, Рама /2:13/, юдейската пустиня /3:1/,  където Иоан Кръстител проповядвал, местоположението на Иерусалимския храм, и на Елеонската планина /24:1-3/;

д/авторът познава историческите събития от живота в Палестина през Христово време, например  Христос се родил във времето на цар Ирод /2:1/;

Иосиф, заедно със св. Дева Мария се върнали от Египет във времето на цар Архелай, син на Ирод; познавал живота на Ирод Антипа, който отнел жената на брат си Филип /14:3-4/ и така нататък. Най-после, като имаме предвид, че апостол Матей не е притежавал особени качества и дейност в сравнение с другите апостоли, то странно е, как е възможно да се припише авторството на евангелие от Матей, ако не е имало положителни исторически свидетелства за това.

12.Цялост /интегритет/ на евангелието

Евангелието от Матей представлява нещо цялостно, напълно завършено: навсякъде личи, че едно и също лице е авторът му, изпъква един дух, една цел, един стил и език и единно изложение. В него няма изменения, добавки и изпускания.

Св.Епифаний Кипърски съобщава, че евионитите в своето евангелие изпускали І и ІІ глави от евангелието на Матей. Това те вършели, защото отричали божествения и свръхестествен произход на Иисус Христос.

В по-ново време Велхаузен и други някои протестантски богослови казват, че въпросните глави били поставени по-късно в евангелието на Матей. Тези глави ние, обаче намираме да фигурират и в най-древните новозаветни ръкописи. Те стоят по съдържание и изложение в тясна връзка с евангелието. Без тях то би представлявало осакатено произведение.Някои протестантски богослови твърдят, че в началото на ІІ век евангелието на Матей претърпяло нова редакция и от такова с юдаистичен характер, станало с универсален характер. В текста на евангелието обаче не намираме никакви признаци на редакция. Евангелието има универсален характер, защото Христовото учение има такъв характер, което е дало направление на всички новозаветни книги.

Някои протестантски богослови считат за неподлинни, по-късно прибавени следните  места: 1/ 27:19 – където  се говори  за съня на Пилатовата жена; 2/ 27:52 – където се казва, че мнозина мъртви възкръснали, когато Христос починал; 3/ 27:62 – запазването на Христовия гроб от стражата.

Първите две места са отхвърлени, поради това, че говорят за необикновени събития, но за подобни събития се говори на много места в евангелието. А че разказът за завардването на гроба не е прибавен отпосле, свидетелства пуснатата мълва от войниците – пазачи на гроба, че учениците откраднали тялото Христово, която дълго се носела /Матей 28:15/.

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ПЕТА

История на печатния новозаветен гръцки текст

Първата отпечатана книга след откриването на книгопечатането била латинската Библия (1450 година в Майнц). В 1462 година била отпечатана немската Библия, а в 1488 година – еврейската.Гръцкият новозаветен текст

За пръв път бил отпечатан от кардинал Ксименес, от Толедо в комплютенската полиглота, отпечатана в град Комплютен (днешния град Алкала в Нова Кастилия – Испания). Полиглотата била отпечатана в 1517 година, а пусната в разпространение (600 екземпляра) през 1520 година, когато била одобрена от римския папа Лъв Х. В нея бил поместен Новият Завет на гръцки, латински (по Вулгата) и Старият Завет на латински и еврейски. Изданието било старателно извършено въз основа на няколко не особено древни ръкописа.

Еразъм Ротердамски (в 1516 година в Базел), по желание на печатаря Флобен, издава на гръцки език Новия Завет – издание не научно, а търговско. Еразъм използвал ръкописи от XIII, XIV и XV векове; допуснал грешки, които впоследствие били поправени. От изданието в 1519 година се е ползвал Лутер за превода на немската Библия.

Това Еразмово издание легнало в основата и на изданието на печатаря Роберт Стефан – XVI век. В четвъртото издание, 1551 година, Роберт Стефан разделил гръцкия текст на стихове; това издание легнало в основата на изданията на Теодор Беза (втората половина на XVI век).

Роберт-Стефановото издание било използвано в изданията на Бонавентура и Авраам Елзевир (Лайден и Амстердам); първото в 1624 година; второто издание (1633 година) било наречено “текстус рецептус”, защото съдържало текст, възприет от всички; то било употребявано на Запад в течение на двеста години.Антверпенска полиглота (от 1569 година до 1572 година) – в осем тома. Издадена е, с подкрепа на Филип ІІ, от печатаря Христоф Плантинос, под ръководството на учения испанец Ариас Монтанус. Гръцкият текст бил отпечатан в пет тома заедно с Вулгата, сирийския текст и превода му. Гръцкият текст бил отпечатан на друго място (шести том) в превод от Ариас Монтанус, като преводът бил поставен между редовете.

В Париж била отпечатана от Мишел Льо Же третата полиглота от десет тома; Новият Завет бил поместен в два тома (1630-1633). В Лондон, от Брайън Уолтън, била издадена ІV полиглота (1657 година в шест тома). Гръцкия текст бил взет от третото издание на Роберт Стефан, придружен с превода на Монтан, Вулгата, сирийския, етиопския, арабския преводи и персийския – за евангелията.

От края на XVII и началото на XVIII век, мнозина учени почнали към текста “рецептус” да прибавят и разночетения на стари гръцки текстове, новозаветни цитати от древни църковни писатели и разночетения в древни преводи. Така се създал критическия апарат, въз основа на който някои учени почнали да правят изменения и в самия “текстус рецептус”. Учени от това време: Джон Мил (починал 1707 година), Герхард Маестрихт (починал 1711 година), Ветщайн, Гризбах и други. Имало и учени, които напълно отхвърляли текста “рецептус” и извеждали нов новозаветен текст от разни древни новозаветни ръкописи; например Ричард, Бинтлей. От XVIII век насам е извършен голям напредък в критичното издание на новозаветния гръцки текст. Учени, които най-много допринесли за това, са:

Карл Лахман (починал 1851 година), професор в Берлин. Отхвърля “текстус рецептус” и се труди да възобнови гръцкия новозаветен текст, подобно на блажени Иероним, чрез сравнение на други ръкописи, цитати от древни църковни писатели и преводи: Итала и Вулгата. От него има две издания: малко (1831 година) и голямо (1842-1850 година). Грешката на Лахман е, че той мисли, че колкото ръкописът е по-древен, толкова текстът му е по-точен.

Константин Тишендорф (починал 1874 година), професор в Лайпциг. Посветил живота си за възстановяването на новозаветния гръцки текст. Открил, изследвал и издал много новозаветни ръкописи, след като е обходил Гърция, Египет, Арабия и Сирия. Най-важното му откритие е Синайският кодекс. Рецензирания от него текст претърпял няколко издания, най-важното от които е осмото (1869 година), изададено след откриването на Синайския кодекс и снабдено с богат критичен апарат. Тишендорф работил по метода на Лахман.Самуел П. Тригълъс (починал 1875 година), знаменит английски филолог. От значение е критичното му издание на Новия Завет в 1857-1872 година. В това издание има голямо количество старателно сравнени древни новозаветни гръцки ръкописи и е обърнато голямо внимание на древните преводи и цитати у други църковни писатели.

Б. Ф. Уескот и Ф. Л. Хорт – професори в Кеймбридж. Работили тридесет години върху критичното издание на новозаветния гръцки текст, което се е появило в Лондон, 1881 година, в два тома. Първият том съдържа текста, а втория – критическия апарат. Това издание се счита за едно от най-добрите, защото е извършено старателно. В него се признават освен Александрийския, Синайския, Западния текст и “неутрален”, за какъвто се счита този във Ватиканския кодекс.

Б. Вайс (1890 година) прави опит да възстанови новозаветния гръцки текст въз основа не само на древни ръкописи, но и екзегетически.

Еберхард Нестле в 1898 година приготвил издание на новозаветния гръцки език за библейския институт във Вюртенбург. Дванадесетото издание (1923 година) било направено в Щутгарт. Ползвал се е от всички по-ранни издания. Б. Фр. Уеймаут (1886 година) сполучливо обединява изданията на Лахман, Тригълъс, Тишендорф и Вайс. Херман фон Зоден (починал 1914 година) обърнал главно внимание върху минускулните ръкописи. Различава три вида новозаветен гръцки текст: 1) палестинско-иерусалимски (J); б) исихийски (Н); в) антиохийски (К). Трудът му, състоящ се от два тома (1913 година), съдържа: първи том –  в три свитъка дава отпечатани изследванията на Зоден върху новозаветния гръцки текст; втори том съдържа рецензирания от Зоден текст, заедно с критически апарат.Между католическите богослови новозаветния гръцки текст са издавали: Райтмайер  (1847 година), Брандшайд (1922 година), Фогелс (1920 година) и други.

От всички тези старателни трудове,  с положителност можем да приемем, че днешния новозаветен гръцки текст е близък до оригиналния, въпреки че са  изминали около две хиляди години. Разночетенията са незначителни, а смисълът е запазен такъв, какъвто е бил вложен в свещените новозаветни книги от самите автори.

V. Възстановяване на първоначалния новозаветен гръцки текст

Теорията на Уесткот и Хорт. Според тях има три вида новозаветен гръцки текст:

Сирийски (антиохийски). Този текст е запазен в повечето майускули и почти във всички минускули; в цитатите на църковни писатели след V век; в преводи след 300 година. Нарича се сирийски, защото се е затвърдил в Сирийската църква около 300-та година. Родоначалникът му е презвитер Лукиан (починал 311 година), защото е рецензиран от него. Още преди 400-та година този текст бил възприет от Цариградската църква и станал общоупотребяван. През средните векове бил употребяван във Византия, а в XVII век – на Запад бил приет за “текстус рецептус”. Този текст Уесткот и Хорт поставят по значение на трето място.Западен текст. Запазен е в кодекс D (Codex Cantabrigiensis), в ръкописите на старосирийския и старолатинския превод; в някои минускулни ръкописи; в новозаветни цитати на най-древни писатели (св. Юстин, св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан). Уесткот и Хорт, по примера на Землер и Гризбах, го наричат Западен, защото действително бил запазен и употребяван на Запад, а родината му била в Сирия. Уесткот и Хорт намират изменения в западния текст, а именно: а) очевидни добавки; б) парафрази; в) преработка на новозаветни цитати; г) уеднаквяване на паралелни писма. Западния текст се поставя по значение на второ място.

Неутрален текст. Нарича се така, понеже в него липсват измененията и поправките, намиращи се в Сирийския и Западния текст, и е по-чист от тях. Този текст е запазен в кодекс В; Синайски; у Ориген; в бахаирския превод; намира се в неособено чист вид в някои майускулни кодекси и в някои минускулни ръкописи; у Климент Александрийски; Дионисий Александрийски и у Петър Александрийски. Родината му е Александрия, огнище на елинската филология, затова текста му се отличава с особена чистота. Но и тук са се вмъкнали изменения и се е появил така наречения Александрийски текст, който е клон на неутралния текст.

Уесткот и Хорт в своето издание на новозаветния гръцки текст се ръководели от неутралния текст, както той е запазен в кодекс В, като в някои случаи прибягвали и до Западния текст; по чистота те поставили неутралния текст на първо място. Мнозина учени възприемат теорията на Уесткот-Хорт, а именно: неутралния текст, запазен в кодекс В и отчасти в Синайския кодекс, трябва да се поставя в основата на новозаветния гръцки текст.Теорията на Херман фон Зоден. Прегледал около две хиляди новозаветни ръкописи и установил три вида новозаветен гръцки текст: 1.Исихиева рецензия. 2.Лукианова рецензия. 3.Памфилиева рецензия. За първоначален текст той приема този, който е еднакъв най-малко с две рецензии, при условие, че няма нищо общо с текста на Тациан. Зоден е толкова против текста на Тациан, че ако известен текст е сходен с трите рецензии, той е готов да го отхвърли, ако има нещо общо с текста на Тациан.

Теорията на Рудолф Кнопф. Той обръща внимание не на количеството, а на качеството на ръкописите. Счита, че във всички видове древен текст има изменение и допълнение, но по-важни са западния и неутралния текст. Според него, първоначалният новозаветен гръцки текст може да бъде възобновен въз основа на майускулни ръкописи: В, Синайски, D; на древните сирийски и латински преводи; на Вулгата; на двата египетски превода (бохаирски и сахидски); на новозаветни цитати у църковни писатели.

Слабата страна на някои западни учени е тази, че те обръщат особено внимание на западния и неутралния текст, оставяйки настрана антиохийския – възприет от Цариградската църква, който всъщност има древен произход и е най-близо до първоначалния новозаветен гръцки текст. При възстановяването на новозаветния гръцки текст трябва да се вземе под внимание текста, запазен и употребяван в св. Православна църква, защото в нея  най-чисто са  запазени Свещеното Предание и Свещеното Писание.

Има много учени, привърженици на “текстус рецептус”, в основата на който лежи антиохийския текст, възприет от св. Православна църква (Бургон, Миллер, Гуйлиам и други).

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

История на Новозаветния канон

Образуването на Новозаветния канон започнало през І век. Повечето от новозаветните книги били написани преди разрушаването на Иерусалим (70 година). Само книгите на апостол Иоан били написани след разрушаването, тоест в края на І век.

име на книгата                      място на написването                 година

Книги написани преди	разрушаването на	Иерусалим
Евангелие от Матей	Палестина-Иерусалим	41 година
Евангелие от Марк	Рим	44 година
1 до Солуняни	Коринт	края на 52 година
2 до Солуняни	Коринт	началото на 53 година
До Галатяни	Ефес	началото на 55 година
1 до Коринтяни	Ефес	първата половина на 57 година
2 до Коринтяни	Филип-Македония	втората половина  на 57 година
До Римляни	Коринт	началото на 58 година
Послание на Яков	Иерусалим	52-53 година
Евангелие от Лука	Рим	около 63 година
До Филипийци	Рим	началото на 63 година
До Ефесяни	Рим	края на 62 година
До Колосяни	Рим	края на 62 година
До Филимон	Рим	края на 62 година
Деяния апостолски	Рим	около 64 година
1 Петрово послание	Рим	първата половина на 64 година
До Евреи	Рим	първата половина на 63 година
Послание на Юда	Палестина	преди 64 година
1 до Тимотей	Филипи-Македония	65 година
До Тит	Коринт	65 година
2 Петрово послание	Рим	66 година
2 до Тимотей	Рим	66 година
Книги написани след	разрушаването на	Иерусалим
Откровение	остров Патмос	95 година
Евангелие от Иоан	Ефес	98 година
1 Иоаново послание	Ефес	98 година
2 Иоаново послание	Ефес	98 година
3 Иоаново послание	Ефес	98 година

Следователно двадесет и две новозаветни книги са написани преди разрушаването на Иерусалим и пет само след разрушаването на Иерусалим, към края на първото столетие.

Още от първите дни християните почнали да събират новозаветните писания; за това свидетелстват:

а) апостол Петър: “….. както и възлюбленият наш брат Павел ви писа според дадената му мъдрост, както той говори за това във всички послания, дето има някои места мъчни за разбиране, които невежи и неукрепнали изопачават, както и другите Писания за своя си погибел” (2 Петрово послание, 3:15-16). Това послание апостол Петър писал през 66 година; от него личи, че апостол Петър имал всички книги, написани до това време, не само апостол-Павлови, но и на другите апостоли.б) св. Поликарп Смирненски пише на филипяните: “изпратените до нас от Игнатий и други, намиращи се у нас послания, ние, по наше искане, ви изпращаме, като ги прилагаме към това наше послание (до Филипяните, 13).

в) св. Дионисий Коринтски съобщава (Евсевий Кесарийски 4, 23, 11), че коринтяните старателно пазели и четели посланието на св. Климент Римски. А ако първата църква тъй старателно събирала и пазела посланията на видни църковни писатели, то с право можем да заключим, че вниманието към апостолските книги било още по-голямо, и че те били събирани наедно и пазени и то по образец на старозаветния сборник на св. книги. Макар че някои книги са отправени до отделни лица,  по значение те важат за цялата Христова Църква и затова те се преписвали и разпространявали по църквите между всички християни. Това желаели и самите апостоли. Апостол. Павел пише: “След като се прочете това послание у вас, наредете да се прочете и в Лаодикийската църква, а онова из Лаодикия да прочетете и вие (Колосяни 4:16). След това пък предназначава посланието до коринтяните: “за всички светии по цяла Ахайя” (2 Коринтяни 1:1). А апостол Яков определя: “До 12-тях колена, които живеят пръснато” (Яков 1:1). Разпространението на християнството било улеснено от уредените съобщения в Римската империя, които спомогнали за пращане на послания, пратеници и общуването между църквите. Посланията се поверявали на сигурни пратеници. Апостолите взимали мерки за запазването им: “Саморъчен поздрав от мене Павел. Това е белег на всяко послание; аз пиша тъй: благодатта на Господа Бога Нашего и Иисус Христос да бъде с всички вас” (2 Солуняни 3:17-18). Някои от посланията си апостол Павел саморъчно написал  изцяло (до Галатяните).г) Фотий, Цариградски патриарх, съобщава, че апостол Иоан събрал всички новозаветни книги, прибавил към тях и своите и образувал новозаветния канон. Действително, апостол Иоан имал тази възможност, понеже живял до края на І век. Евсевий Кесарийски (6, 14:7) потвърждава, че апостол Иоан имал подръка синоптическите евангелия. Образуването на новозаветния канон, обаче, е дело на цялата новозаветна Църква, надарена от Божията благодат, ръководена от Светия Дух. В този новозаветен канон са поставени само книгите, писани от апостоли, или техни ученици, но под тяхно ръководство. Тъй че, новозаветните книги имат апостолски произход. Приключването на новозаветния канон е станало, следователно, в началото на ІІ век, когато престанали да се явяват книги, писани от апостоли или от техни ученици.

А. Новозаветният канон през времето на апостолските мъже (от края на I до половината на II век)

В трудовете на апостолските мъже, или в християнските паметници от I и II век, се дават преки и косвени сведения за новозаветните книги, с изключение за: 1) Посланието до Филимон; 2) второ и трето послание на Иоан; 3) второ Петрово послание; 4) На Юда. Фактът, че  тези послания не са цитирани от апостолските мъже, не говори против принадлежността им към канона, защото, от една страна, тяхното цитиране може да не е било необходимо, а от друга страна, често апостолските мъже цитират без да оказват местата.

Паметници и трудове от това време са свидетелства за канона.

Учение на дванадесетте апостоли – Дидахи. От неизвестен автор (в края на І век); ясно са използвани в него: Матей 6:5; 9-13 – Дидахи 8, 2: Матей 7:6 – Дидахи 9, 5; Лука 6:30 – Дидахи 1, 5). Важно значение имат думите: Както Господ е заповядал в Своето евангелие (8, 2).

Послание на апостол Варнава. От неизвестен автор (края на I век). Използват се в него: Матей 19:13 – Варнава 5, 9: Матей 19:30; 20:16 – Варнава 6,13 – “Мнозина са звани, малцина са избрани”; – “както е написано” (Матей 20:16 – Варнава 4, 14).Послание на Климент Римски до Коринтяните – (края на I век). По-важно значение в това послание имат местата: 1) 47, 1-3: “Вземете посланието на блажения апостол Павел. Какво ви е написал той в началото на своята проповед? Подбуден наистина от Светия Дух, той ви поучил за себе си, за Петър и за Аполос, защото тогава вие бяхте също образували партии” (говори се за посланието до Коринтяни). 2) 45, 2: “Свещените книги, истинските, които са дадени от Светия Дух, вие сте точно изследвали (ясно се говори за боговдъхновенността на новозаветните свещени книги).

Послание на св. Поликарп Смирненски (починал 156 година) до Филипийците: “Аз имам надежда на вас, че вие добре сте се запознали със Свещените Писания и вам нищо не е неизвестно; на мене това, разбира се, не е дадено. Само това аз казвам, както се казва в тези писания: “Гневете се, но не съгрешавайте” (Псалом 4:5), и “слънцето да не залезе във вашия гняв” (Ефесяни 4:26). Свидетелства се за апостол-Павловото послание до Филипийците.

Св. Папий Иераполски (ученик на апостол Иоан) – съчинението му “Тълкувание на Господните слова” е изгубено. В Историята на Евсевий се дават ценни сведения за Папий и неговите свидетелства за написването на евангелията от Матей и Марк. Че през време на апостолските мъже съществувал новозаветен канон, говорят обстоятелствата: 1) Новозаветните книги се цитират по същия начин, както и старозаветните; 2) Делението на новозаветните книги на Апостол и Евангелие; 3) Еретиците, например гностикът Василид, цитират новозаветните книги и ги наричат Свещено Писание. Маркион в 140 година излязъл със свой новозаветен канон, като го дели на Апостол и Евангелие. Това обстоятелство свидетелства, че в Христовата Църква вече имало определен новозаветен канон. В противоположност на този канон, Маркион съставил своя.Б. Новозаветният канон от 150-250 година на Запад

1. Римска църква.

а) преводът Итала (средата на ІІ век) – от неизвестен автор, съдържа всички двадесет и седем новозаветни книги.

б) св. Юстин Мъченик – приел християнството в град Ефес (130-135 година). Написал в Рим следните съчинения: “Голяма апология” – 155 година; “Разговор с Трифон Юдеина” – 155 година; “Малка апология” – 165 година. В запазените до нас съчинения на Юстин се цитират буквално и по смисъл всички новозаветни книги, с изключение на посланията: 2 и 3 Иоаново, на Юда, до Филимон. Тези книги той не е използвал, защото не е ставало нужда от тях. Най-много той се ползва от евангелията, които нарича “възпоменания на апостолите” – “В така наречения ден на слънцето (неделя) става у нас събрание в едно место на всички живущи по градовете и селата; и се четат, доколкото времето позволява, възпоменанията на апостолите и писанията на пророците. След това, когато четецът престане, предстоятелят чрез слово дава наставления и обещания да се подражава на тези прекрасни неща”.  За Апокалипсиса св. Юстин казва: “Освен това у нас някой на име Иоан, един от апостолите на Христос, в даденото му Откровение, предсказал, че вярващите в нашия Христос ще живеят в Иерусалим хиляда години, а след това ще настане всеобщото, вечното възкресение на всички, и след това съдът” (Разговор с Юдеина Трифона).

в) Мураториев канон или фрагмент. Открит от Л. А. Мураторий (починал 1750 година) в град Милано, в един ръкопис от Амвросиевата библиотека и обнародван в 1740 година; нарича се фрагмент, защото началото и краят му липсват.  Мураториевия канон в ръкописа започва на лист 10а и завършва на лист 11а, по средата. Написан е на развален латински език. Ръкописът, в който е намерен Мураториевия канон, произлиза от VIII век.Автор на Мураториевия канон. Като автор се считат различни лица – Папий Иерополски, Егезип, Поликрат, Климент Александрийски, Мелитон, а в ново време английският учен Лайтфут приема за автор св. Иполит Римски. Мнението на този английски учен се приема и поддържа от Т. Цан, Т. Робинзон, Бонвеч и други и днес не се оспорва. Мураториевият канон е част от едно произведение на св. Иполит, не напълно запазено до нас. Върху статуята, намерена в гробницата на св. Иполит, в 1551 година, има гръцки надпис, който се превеждат така: “песни, в които се разглеждат всички писания”, и който се отнася до негово незапазено съчинение. То се състояло от две песни, в стихотворна форма. В първата част се говорело за книгите на Стария Завет, а във втората – за книгите на Новия Завет. Запазената част от Мураториевия канон е от втората част, а именно за новозаветните книги.

Оригиналният език на Мураториевия канон. Преди да се открие авторът на канона, имало е предположение, че той е бил написан или на гръцки, или на латински. Когато, обаче, се доказа, че писателят е бил св. Иполит, прие се, че Мураториевия канон е бил писан на гръцки, защото св. Иполит е знаел гръцки език и е писал своите произведения на него. Понеже латинският превод на Мураториевия канон има романска украса, заключават, че е направен от гръцки през V-VI век. Преписвачът пък на днешния латински текст е бил невнимателен и допуснал грешки; затова и текстът на места е доста объркан.

Мястото на съставяне на канона е град Рим, което заключваме от: а) Рим се нарича urbs или urbs Roma; б) говори се за книгата “Пастир” от Ерм – употребявана най-вече на Запад; в) авторът е св. Иполит Римски; г) канонът е разпространен на Запад.Време на написване канона. Някои места от самия канон определят времето на написването му.

Говори се за: 1) написването на “Пастир” от Ерм, през времето на папа Пий – брат на Ерм (140-155); 2) за сектата на монтанистите, “От Маркион, Валентин, Василид съвсем нищо не приемаме, които са и написали нова книга от псалми, заедно с азиатеца (Монтан), основател на катафригийците”. Монтан действал във Фригия между 156 и 157 година. Следователно Мураториевият канон е писан от св. Иполит в края на II век (около 190 година).

Съдържание на Мураториевия канон. Канонът започва с думите: “На който, обаче, присъствал и така изложен”. Тук се говори за евангелието от Марк, който присъствал на речите на апостол Петър и ги изложил в евангелието си.

“Третата книга на евангелието, според Лука, лекарят Лука написал от свое име, по предание, след възнесението на Христос, когато него Павел, като приложен на път взел със себе си. Господа, обаче, не е видял по плът и поради това, доколкото е могъл да изследва, така и от раждането на Иоан започва да говори”. Щом нарича евангелието от Лука трето, то следва, че преди да е говорил за Марк, авторът е говорил за Матей.

“Писателят на четвъртото от евангелията, Иоан от учениците, подбуждан от съучениците си, казал: “Постете сега с мене три дни, и каквото всекиму бъде открито, един другиму да си разкажеме. През същата нощ било открито на Андрей, от апостолите,  при проверката на всички, Иоан да напише от свое име всичко (тоест да напише Евангелие)”. Климент Александрийски, блажени Иероним и други свидетелстват също, че евангелист Иоан не е писал сам, по свое желание, евангелието си, но по молбата на своите епископи. Останалата част от Мураториевия канон, относно евангелието на Иоан, по всяка вероятност, е взета от апокрифа “Деяния на Иоан”, съставен от Левция Харина.“И поради това, макар и различни неща в отделните евангелски книги да се излагат, няма, обаче, никакво значение за вярата на вярващите, когато от един и властен Дух е открито всичко в евангелията за рождението на Господа, за страданието, за възкресението, за обръщението със своите ученици и за двойното Негово пришествие”. Следователно, изтъква се, че Светият Дух е ръководил евангелистите.

“Какво чудно има, ако Иоан и в посланията си някои неща така уверено излага, като казва за себе си: “каквото сме видели с очите си и с ушите си сме чули и нашите ръце са пипали, това ви писахме”; така действително представя себе си не само очевидец и слушател, но и писател на всички чудни (неща) на Господа”. Авторът на Мураториевия канон ясно подчертава, че апостол Иоан е слушател, очевидец и писател, следователно, неговите писания (евангелието и трите послания) са канонически, понеже по това време е имало лица, които отхвърляли подлинността на Иоановите писания, защото на тях се осланяли монтанистите.

“Деянията пък на всички апостоли са написани в една книга. Лука съобщава на достопочтения Теофил, че някои събития са ставали в негово присъствие, без отделно не само страданията на Петър да излага, но и заминаването на Павел от града, като се отправя за Испания”. Това значи, че на някои събития, изложени в Деяния апостолски, Лука присъствал, но не споменава за страданията и пътуването на апостол Павел за Испания.

“Посланията пък на апостол Павел сами показват на тези, които искат да знаят, какви, от какво място, или по каква причина са написани. Преди всичко, като запрещава на коринтяните разцепления и разногласия, след това на галатяните обрязване, на римляните пък като разкрива плана на Писанията, а също, че Христос с тяхното начало, твърде обширно пише. За тези отделни неща, необходимо е всеки от нас да разсъждава”.“Макар сам блаженият апостол Павел, като следва реда на своя предшественик Иоан, писал само поименно на седем църкви в такъв ред: до Коринтяни, Ефесяни, Филипийци, Колосяни, Галатяни, Солуняни, Римляни, впрочем до Коринтяни и Солуняни, с цел за изправяне, повтаря, една обаче по цялата земя разпространена църква се признава. И Иоан също в Апокалипсиса макар на седем църкви да е писал, обаче, на всички говори”. Авторът не споменава посланието до Евреите, които не съставяли отделна поместна църква.

“Наистина (посланията) до Филимон едно, и до Тит едно, и до Тимотей две (са написани) по разположение и любов, обаче, са на почит в католическата църква, осветени са в устройството на църковната дисциплина (църковен ред, живот)”. И тези Павлови послания, според автора, са канонически.

“Намират се в обръщение още (едно) до Лаодикийците, друго до Александрийците, измислени под името на апостол Павел, у ереста на Маркион, и много други, които не могат да се приемат в католическата църква; не може да се смесва жлъчка с мед”.

“Посланието на Юда и надписаното … на Иоан две се приемат напълно в католическата църква”. Това място е силно повредено, защото след думата “надписаното” са пропуснати думите “на Яков”, а след името на Иоан е пропуснато числителното “три”; следващите думи след това “и на Петър” са погрешно поставени в 71 и 72 ред.

След тези направени поправки, горното място в Мураториевия канон се чете така:

“Посланието на Юда и надписаното на Яков, на Иоан три, и на Петър само две, се приемат напълно в католическата църква”. Следователно, в канона се говори за седемте съборни послания, които се считали за канонически.“Премъдростта е написана от приятелите на Соломон в негова чест (70-71 ред). Мястото на тези думи е там, където се говори за “Пастир” от Ерм. Авторът на Мураториевия канон споменава и за неканонически книги в Новия Завет – Премъдростта Соломонова, “Пастир” на Ерм. Също така св. Атанасий Александрийски споменава (39 пасхално послание), след като изброява всички новозаветни и старозаветни книги, и за някои неканонически книги, които се четели в църквата, като на първо място слага книгата Премъдрост Соломонова.

“Апокалипсиса на Иоан, също и на Петър само приемаме, който някои от нашите не желаят да се чете в църква”. Като се отнемат думите “и на Петър само” и се поставят на мястото им (69 ред), получаваме: “Апокалипсиса на Иоан също приемаме, който някои от нашите не желаят да се чете в църква”. И днес наистина Откровението не се употребява в богослужението.

“А “Пастир” съвсем неотдавна написа в наше време Ерм в града Рим, когато на катедрата на римската църква седеше неговият брат, епископ Пий, и заради това той може разбира се, да се чете, но да се публикува в църква на народа не може, нито между пророците, числото на които е запълнено, нито между апостолите в края на времената”. Книгата “Пастир”, според изследванията на Де Шампани, Хилгенфелд, Шпита и други, е сборник от произведения, обединени от един автор, а именно: Ерм, брат на папа Пий І. Тук авторът ясно изтъква, че старозаветния и новозаветния канон е бил вече приключен.“От Маркион пък, или Валентин, или Василид съвсем нищо не приемаме, които са написали и нова книга от псалми, заедно с азиатеца (Монтан), основателя на катафригите (монтанистите)”. Положително се доказва, че Валентин и Василид са писали псалми, а маркионитите употребявали свои псалми.

В Мураториевия канон, който сега притежаваме, няма свидетелство за посланието до Евреите, което е стояло в първоначалния текст на канона, защото св. Иполит Римски се е ползвал от другите свои трудове от посланието до Евреите.

В 43 ред на канона, преди посланието до Галатяни, седи буквата В, която е навярно остатък от думата ‘hebreie’; възможно е,  преписвачът да не е могъл да прочете цялата дума, та е преписал от нея само буквата В. Още повече, че в египетския-сахаидски превод, посланието до Евреите е поместено преди посланието до Галатяните, както е и у Теодор Мопсуестийски и в два кодекса от XV и XVI век. Авторът на Мураториевия канон – св. Иполит Римски, не само дава неоспоримо доказателство, че старозаветният и новозаветният канон е бил напълно оформен и приключен, но говори и за отделите: Евангелие, Деяния, Послания на апостол Павел, съборни послания и Откровение, тоест за реда, който е запазен и днес в Библията на Запад.

2. Галиканска църква.

Св. Ириней Лионски (починал 202 година). Дава указания в своите произведения за всички новозаветни книги, с изключение на посланията: на Яков, на Юда, второ Петрово и до Евреите. Според съобщението на Евсевий Кесарийски, св. Ириней в едно свое, недостигнало до нас, съчинение се ползвал от посланието до Евреите. Св. Ириней даже се старае да докаже, че евангелията непременно трябва да са четири; каноничността има за него е несъмнена (Против ересите 3, 11, 8).3. Африканска църква

Тертулиан (починал 220 година) не цитира от посланията: на Яков, второ Петрово, второ и трето Иоаново, но споменава за първо послание на Иоан, от което заключаваме, че той е знаел и за второ  и трето Иоаново. Тертулиан счита посланието до Евреите за канонично, но приема за негов автор апостол Варнава.

Св. Киприан (починал 258 година) не цитира: посланието на Яков, второ Петрово послание, второ и трето Иоанови послания и до Евреите. Той не цитира от тях, защото не е ставало нужда за това.

На Изток

1. Александрийска църква

Климент Александирйски (починал 216 година). В неговите запазени до нас съчинения няма цитати от: посланието на Яков, второ Петрово послание и трето Иоаново послание. Според Евсевий Кесарийски (Църковна история 6, 14), Климент Александрийски в незапазеното до нас негово съчинение “Хипотинози” тълкувал всички новозаветни и старозаветни книги. Той нарича библейските книги: “кириаке графе”, “тие графе”, “и вивли и агие”, “Йера граммата” и съобщава, че Църквата пази четири евангелия. На книгите Дидахи, Пастир на Ерм, послание на Климент Римски, на Варнава, Египетско евангелие, Апокалипсис и проповед на апостол Петър, той приписва известна ценност, но не ги поставя наравно с каноническите книги.

Ориген (починал 254 година). Новозаветният  канон у Ориген е пълен, тоест без отсъствието на нито една от двадесет и седемте новозаветни книги. За четирите евангелия Ориген казва: “От преданието аз узнах за четирите евангелия, които само се приемат безспорно от цялата поднебесна Църква”. За посланието до Евреите Ориген забелязва, че мислите са Павлови, а езикът на другиго, който записал чутото от апостол Павел и заключава: “Ако някоя църква приема това послание за Павлово, тя е достойна за похвала, защото древните мъже не без основание са ни го предали като Павлово”. За Ориген новозаветните книги са писани по вдъхновението на Светия Дух (За началата 4, 9). Признаците за каноничност, според него, са два: а) апостолски произход; б) приемане от Църквата. По причина, че посланията на Яков, Юда, второ и трето Иоаново, имат апостолски произход, Ориген ги считал за канонически, въпреки че не всички църкви са ги приемали. Апокрифите Апокалипсис на апостол Петър и Проповед на апостол Петър, Ориген е считал за неканонически. Той е ценял и “Пастир” на Ерм, и посланието на апостол Варнава.Дионисий Александрийски (починал 254 година), ученик на Ориген. Различава се от него само по отношение възгледа му за “Откровение”, което той считал за писано не от апостол Иоан.

В коптския превод (Бохайрски-египетски), направен в III век, се съдържали всички новозаветни книги, без Откровение, което впоследствие било прибавено.

2. Антиохийска църква

Св. Теофил Антиохийски (починал 181 година). В съчинението си “Три книги по Автолика” дава цитати от: Матей, Лука, Иоан, шест послания на Павел и първо Петрово. Тези книги св. Теофил нарича свещени и счита, че са написани от боговдъхновени лица.

3. Сирийска църква

Тациан (починал 181 година) в “Диатесарион”  е характеризирал четирите евангелия.

Преводът Пешито – употребяван днес от несторияните, не съдържа: второ Петрово послание, второ и трето Иоанови послания, Юда и Откровение. Но в първоначалния  превод са влизали горните книги, тъй като Ефрем Сириец, който се е ползвал само от Пешито, дава цитати и от горните книги. В IV век доста известно в Сирийската църква било някакво си трето послание на апостол Павел до Коринтяни. Даже Ефрем Сириец дава тълкувание и на него. Но впоследствие то изгубва значение.

4. Понтийска църква.

Маркион от Синоп (в Понт) – гностик. В 140 година отишъл в Рим, като носил със себе си свой канон, който съдържал: евангелие от Лука, десет Павлови послания. Всички други книги от Библията той изхвърлил, като преработил и текста на книгите от своя канон.

5.Древни новозаветни гръцки кодекси. Най-древните са Синайският и Ватиканският, произлизащи от IV век. Ръкописите на тези кодекси били от още по-древно време (може би II век). В тези кодекси се съдържат всички новозаветни книги. В Синайския кодекс се съдържат и посланието на апостол Варнава и “Пастир” на Ерм. В Александрийския: двете послания на Климент Римски. Тези книги, обаче, не са били поместени като канонически, а само като назидателни.И така, още във II и III век новозаветният канон бил напълно оформен и установен, а само в някои поместни църкви не е бил пълен. Това обстоятелство не бива да смущава, защото и днес, при наличността на установен канон, пак има богослови, които изказват съмнение относно някои новозаветни книги и тяхната каноничност.

В.  Новозаветният канон у Евсевий Кесарийски, 250-350 година

За времето от около 250 до около 350 година най-добри сведения за новозаветния канон намираме у историка Евсевий Кесарийски. В 324 година той, след като изследвал всички употребявани в разните църкви книги, съставил списък на новозаветните книги. Всички тези книги той разделил на две групи: 1. Приети (обявени) от Църквата като свещени и почитани; 2. Неприлични и безбожни. Първата група е разделена на два отдела:

А) Общоприети – ta omologoumena, тоест признати от Църквата  за канонически и употребявани при богослужението: четирите евангелия, Деяния апостолски, четиринадесетте Павлови послания, първо Петрово послание, първо Иоаново послание и Откровение (по желание).

Б) Спорни – ta antilegoumena; тях той дели още на два вида: 1. Известни на мнозина, тоест приемани от тях за канонически: послания на Яков, Юда, второ и треуто Иоанови, второ Петрово послание; 2. Неподлинни, тоест такива, които могат да служат за назидание, но понеже не са написани от апостоли, не можело да се включат в канона на Новия Завет: Деяния на Павел, Пастир на Ерм, Откровение на Петър и по желание – Откровение на Иоан.

Към втората група  новозаветни книги, според Евсевий, спадат: евангелия на Петър, Тома, на Матей и много други. От гореизложеното се вижда, че Евсевий, представител на ІІІ и ІV век, потвърждава, че Църквата в негово време е имала установен новозаветен канон, еднакъв с този на днешната Църква. Евсевий се колебае по отношение на Откровение, навярно под влияние на Дионисий Александрийски, но все пак го счита за каноническо, защото цитира от него като от каноническа книга.

Г. Новозаветният канон от IV век до днес

1. На Запад.

Според някои учени Първият вселенски събор станал причина от средата на IV век насам да имаме един строго установен канон, приет у всички църковни писатели и във всички поместни църкви – такъв, какъвто е днешният канон.

1.1. Свидетелства в Западната църква:

– Canon Momsenianus. Така се нарича един списък на всички библейски свещени книги от IV век, открит от Теодор Момзен в 1886 година в един ръкопис от Х век. В този списък влизат всички новозаветни книги с изключение на посланията на Яков, на Юда и до Евреите.– Ипонски събор (393 година). Свикан в африканския град Ипон под председателството на Картагенския епископ Аврелий. В тридесет и шесто правило бил определен списъкът на новозаветните книги, а именно: двадесет и седем канонически книги. На съборите в Картаген (в 397 и 419 година) този списък бил потвърден.

– Руфин Аквилейски (починал 410 година), изброявайки двадесет и седемте книги на Новия Завет, казва: “Това са книгите, които отците са поставили в канона”.

– Блажени Иероним (починал 420 година) възприема изцяло новозаветния канон (двадесет и седем книги), като съобщава, че някои считали за неподлинни и неканонични книгите: второ Петрово послание и Откровение. Под влияние на блажени Иероним по-късно се изказват подобни съмнения и от Исидор Испански, Алкуин и други.

– Блажени Августин (починал 430 година) в съчинението си De doctrina Christiana (ІІ, 8, 12-14) изброява като канонически всичките двадесет и седем новозаветни книги.

– На Римския събор (382 година) при папа Дамас са посочени всичките двадесет и седем новозаветни книги.

– Папа Инокентий І. В отговора си на запитването на епископа на Тулуза (20.ІІ.405) изборява като канонически всичките двадесет и седем новозаветни книги.

– В Decretum Gelasianum de libris recipiendis et non recipiendis (“Декрет на (папа) Геласий за книгите, които трябва да се приемат и които не трябва да се приемат”, от  VI век) са посочени всички новозаветни книги и поименно са изредени и отхвърлени апокрифните книги.

– През средните векове – папа Евгений ІV е поддържал сегашния новозаветен канон, който е потвърден и на Флорентинския събор в 1441 година.

– Кардинал Каетан (починал 1534 година) изказал по-особено мнение върху посланията на Яков, Юда, второ и трето Иоанови послания, до евреите, а именно: не ги поставял наравно с другите новозаветни книги, обаче не е могъл да обоснове това свое мнение.

– Тридентският събор в четвъртото си заседание (на 8.4.1546 година) установява окончателно като канонични за Римокатолическата църква двадесет и седем свещени новозаветни книги. Ватиканският събор в 1670 година потвърдил това решение.2. На Изток

– осемдесет и пето апостолско правило, изброява всички новозаветни книги без Откровение, като заедно с новозаветни книги поставя и следните назидателни книги: двете послания на св. Климент Римски, апостолските постановления в осем книги, събрани от Климент. За тия постановления се казва, че понеже съдържат нещо тайнствено, затова не бива да се обнародват пред всички. Второто правило на Трулския събор (691) потвърждава осемдесет и пето апостолско правило, но отхвърля апостолските постановления, защото в тях имало много нещо вмъкнато от чужди ръце.

– Св. Кирил Иерусалимски (починал 386 година). В своята четвърта катехеза наброява всички старозаветни новозаветни книги, с изключение на Откровение, навярно под влиянието на Дионисий Александрийски.

– Св. Ефрем Сириец (починал 373 година). В канона си включва всичките двадесет и седем новозаветни книги, като при тълкуването на апостол-Павловите книги се спира и на така нареченото трето послание до Коринятание. Сирийската църква, влизайки по-късно във връзка с Гръцката, постепенно изоставили това “трето послание до Коринтяните”.

– Лаодикийски събор (364 година). Шестдесето правило изброява всички старозаветни и новозаветни книги, с изключение на Откровение.

– Св. Атанасий Александрийски (починал 373 година). Той е изразител на възприетия от древната Православна църква новозаветен канон. В Пасхалното си послание – 367 година – изброява всички библейски книги и изтъква, че новозаветният канон се състои от двадесет и седем книги, като съобщава, че той бил вече приключен.

– Св. Григорий Богослов (починал 389 година). В едно свое стихотворение помества имената на двадесет и шест новозаветни книги, без Откровение. Но в други свои трудове се ползва от Откровение, като от каноническа книга.

– Св. Амфилохий, Иконийски епископ, в едно свое стихотворение изброява библейските свещени книги. В новозаветния канон той поставя всички сегашни новозаветни книги, освен: второ Петрово послание, второ и трето Иоанови послания, на Юда, Откровение, които книги при все това се считали от други негови съвременници за канонически.

– Св. Епифаний Кипърски. В съчинението си “Ереси” (76) той изброява всички двадесет и седем новозаветни книги.

– Антиохийската църква. До V век за канонични новозаветни книги тази църква не считала: второ Петрово послание, второ и трето Иоанови послания, Юда и Откровение, но от V и VI век те влезли в канона. Учените, които изказват горната мисъл, се базират на Синопсиса на св. Иоан Златоуст, в който са посочени: четири евангелия, четиринадесет Павлови послания, три съборни послания и Деяния апостолски.

– Кодекс Александринус (V век.). Помества всички двадесет и седем новозаветни книги, плюс две послания на Климент Римски.

– Леон Византийски. В съчинението си Секти изброява всички двадесет и седем новозаветни книги.

– Св. Иоан Дамаскин (680-775) в съчинението си “За православната вяра” изброява всички двадесет и две старозаветни книги и двадесет и седем новозаветни книги.

– Библейски стихометричен списък приписван на Никифор, цариградски патриарх (806-815). В един от ръкописите на неговата хронография се съдържа списък на библейските книги, прибавен в 850 година в Иерусалим. В този списък се изброяват двадесет и шест новозаветни книги, без Откровение. В числото на спорните книги са поставени: Апокалипсис на Иоан, на Петър, посланието до Евреите, посланието на Варнава.

– В Славянската Библия са поставени всички двадесет и седем новозаветни книги.

– В обширния православен християнски катехизис, съставен от московския митрополит Филарет, възприет от Руската църква, са изброени като канонически двадесет и седем новозаветни книги.

– Българската библия помества двадесет и седем новозаветни книги.

– Монофизитските църкви: коптска, етиопска, сирийска, арменска – приемат двадесет и седем новозаветни книги.– Несторияните отхвърлят второ Петрово послание, второ и трето Иоанови послания, Юда и Откровение.

И така, от гореизложеното се вижда, че новозаветният канон в сегашния си вид бил съставен и възприет още в следапостолския век (ІІ век). Различието на този канон в различните поместни църкви не доказва, че в древната християнска Църква новозаветният канон не е бил определен.

Д. Новозаветният канон в протестантската църква

Протестантската църква се базира само на Свещеното Писание. Тя отхвърля Свещеното Предание;  и понеже няма на какво да се опре при определяне канона на Свещеното Писание, той и до днес не е определен при протестантите.

– Карлщадт отричал авторитета на седем новозаветни книги.

– Лутер, не намирайки апостолски и евангелски дух в посланието до Евреите, Яков, Юда и Откровение – оставил тези книги в края на Библията си.

– Хемнитц – отрича авторитета на седем новозаветни книги и ги счита за апокрифи.

– Цвингли – отхвърля Откровение; последователите му, обаче, приемат всички двадесет и седем новозаветни книги.

– Лутеранските богослови от XVII и XVIII век приемат за канонични двадесет и седем новозаветни книги.

– Иохан С. Землер (починал 1791 година), основател на протестанския рационализъм, поддържал, че всеки, водейки се от своя разум и чувство, може да определи кои книги имат евангелски и апостолски дух и са канонически.

Възприели това правило, протестантите до днес са подлагали на критика и съмнение всяка новозаветна книга, и не е останала нито една книга, която да не е била оспорвана. Това е, защото те отхвърлят Свещеното Предание, което е основата на Свещеното Писание.

Следва…

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ТРЕТА

І. Древни преводи на новозаветния текстПод древни преводи се разбират онези преводи, които са направени по ръкописен гръцки текст преди книгопечатането. Те имат важно значение за исагогиката, за екзегетиката и при изследване историята на новозаветния текст. Особено важни са преводите от II и III век, тъй като от това време до нас не са запазени новозаветни ръкописи.

1. Източни преводи

А) Сирийски преводи – появили се в източна Сирия:

а)Пешито (Syryach) – всеобщо разпространение; преводът е извършен в Едеса през II век. Съдържа всички новозаветни книги с изключение на 2 Петрово послание, 2 и 3 Иоанови послания, Юда и Откровение. Този превод бил възприет от Сирийската църква и станал официален. Сегашният му вид е изменен и не се счита за оригинален. Едеският епископ Рабулас (411-435) установил сегашния вид на Пешито и спомогнал за разпространението му. Названието Пешито се явява през IX век, в някои ръкописи. Преводът е запазен до нас в доста ръкописи, някои от които произлизат от V век.

б)Syr-c – Къртънов сирийски превод. Наречен на името на откривателя си Уилиям Къртън. Запазен е във фрагменти от V век, намерени през 1842 година в един коптски манастир в Нитрийската пустиня и обнародван в Лондон (1858 година). Тези фрагменти сега се пазят в Британския музей в Лондон. Между Пешито и Къртъновия превод има сходство в думи и изрази, затова някои считат, че авторът на Пешито се е ползвал от него.в)Syr-s – Синайски сирийски превод. Съдържа се в един евангелски палимпсест от IV или V век, открит от две англичанки – сестри (мисионерки) в 1892 година, в манастира св. Екатерина в Синай. Разчетен е и издаден в 1894 година. Има някои общи  думи и изрази с Къртъновия сирийски превод. Някои  считат, че те са редакции от друг по-древен, недостигнал до нас сирийски превод. По форма Синайският е по-млад от Къртъновия превод.

г)Диатесарон на Тациан (сигла, значи – Та). Сириецът Тациан – ученик на Юстин мъченик, съставя (около 170 година) евангелска хармония, наречена Диатесарон, където евангелските събития се излагат според четирите евангелисти. Дали е съставен на гръцки или сирийски език, не е установено. До нас Диатесаронът не е запазен в оригинал, а е стигнал в латинска преработка, в арабски и в арменски преводи. Някои учени считат, че той е най-древният сирийски превод на Евангелията. Бил широко употребяван в сирийската църква до V век; после бил заменен от Пешито.

д)Syr-h – Филоксенов сирийски превод. По заповед на Филоксен (508), монофизитски епископ на Иeрапол, Поликарп, негов викарий, превел буквално от гръцки на сирийски целия Нов Завет. Монахът Тома, от Харклен, през 616 година в Александрия рецензирал този превод, като още повече го доближил до гръцкия текст. Тази рецензия е известна под името харкленски сирийски превод; тя заместила обикновения превод и става общоупотребителна между монофизитите.

е)Иерусалимски или Палестински сирийски превод. Открит близо до Иерусалим в едно село, в един евангеларий от 1030 година, който сега се пази във Ватиканската библиотека. Преводът е направен на арамейски развален говор (VI век) и предназначен за жителите на южна Сирия. През 1892-93 година  в Синайския манастир „Св. Екатерина” били открити още два ръкописа от този превод, издадени в Лондон (1899 година) от А. С. Левис и М. Д. Тибсън.

Б) Египетски преводи

Въпреки че гръцкият език след Александър Македонски станал общоупотребителен в Египет, особено в Александрия, все пак местният език, наричан коптски, станал общоговорим и при разпространението на християнството в Египет се появила нужда от превод на Новия Завет на този език.а)Сахидски или Тивски превод (II-III век). Направен е за християните от Горни Египет. От него има фрагменти, събрани и издадени от Хорнър (1911-1924 година в Оксфорд). Тези фрагменти са от значение за историята на новозаветния текст.

б)Бохаирски превод (Мемфийски).  Направен в III век в Долни Египет. Още от XVII век този превод се нарича коптски превод, защото е направен на един от главните египетски диалекти. Запазен е в повече от сто и двадесет ръкописа от IX-XII век; първоначално не е съдържал Откровение.

Други египетски преводи са:

В)Етиопски преводи. Християнството в Етиопия проникнало рано и в IV век било доста разпространено. Около V век Новия Завет бил преведен, но авторът на превода не е знаел добре гръцки език. В XIV век етиопският превод бил коригиран по коптския и арабския превод.

Г)Арменски превод. Първоначално арменците употребявали сирийската азбука и Библия. Азбуката на арменския език е открита от Месроб, а Библията била преведена от Месроб, патриарх на Сахаг. Иосиф и Иоан – свещеници (440), получили образование в Александрия. Сирийският превод повлиял на арменския. Има ръкописи от Х век на този превод. Най-добро издание е на мехитаристите във Венеция.

Д)Грузински превод. От Армения християнството минало в Грузия. Превод е извършен на грузински език в VI век, под влияние на арменския. По-късно са направени корекции по славянския превод. Издаден е в Москва, 1743 година.

Е)Готски превод. Готския епископ Улфил (311-383) изнамерил готската азбука и направил превода по антиохийския текст. Преводът е запазен на части в разни ръкописи. Евангелията са запазени в Кодекс Аргентеус (VI век) – на пурпурен пергамент със сребърни букви. Сега този кодекс се пази в Упсала (Швеция). Готската Библия е издадена в Хайделберг от Страйтберг, 1919 година.Ж)Арабски преводи. В началото на VII век арабите почнали да завладяват източните християнски страни и да насаждат своята култура и език, поради което се явява нужда от преводи на арабски език. Няколкото превода, достигнали до нас на арабски, нямат оригинален характер, защото са редакции от коптския и сирийския преводи. Само някои от тях са направени от гръцки. Най-старият арабски ръкопис е от IX век и се пази в Синай.

З)Персийски преводи. Персийските християни първоначално се ползвали от сирийската Библия. По-късно у тях се явяват два превода: от сирийски език – XIX век, и от гръцки, направен по-рано, после коригиран по сирийския и така загубил своята ценност.

И)Славянски превод.  Бил направен на старобългарски език в 862 година от св. св. Кирил и Методий. Започнат е в България и довършен в Моравия, по Лукиановата рецензия. Този превод е претърпял няколко редакции; последна е руската. Първата славянска Библия се появява в Прага – 1570 година, после в Русия – в Острог, в 1581 година, в Москва – 1663 година и 1751 година. Така наречената Елисаветинска Библия е напечатана в 1751 година в Москва.

3. Западни преводи

А. Латински преводи

1. Итала или древнолатински преводи

Гръцкият език бил разпространен в Римската империя. На него се извършвало християнското богослужение, пишели се трудове и пр. Но с течение на времето, когато християнството било разпространено навсякъде, започнали на Запад да вмъкват в богословието (служението) общоговоримия латински език. Най-напред употребата на латински започнала в Северна Африка, където гръцкият слабо се застъпвал. Замяната на гръцки с латински на Запад предизвиква и появата на новозаветни и старозаветни латински преводи. Превеждането на Свещеното Писание на латински език започва  във II век, за което съдим по свидетелствата на други църковни писатели и от други латински преводи.Тертулиан (починал 220 година). Говори за латински преводи, един от които той сам употребявал, и който навярно бил от първата половина на II век. Св. Киприaн Картагенски (починал 258 година) се ползвал от латински превод, различен от този, от който се ползвал Тертулиан. Блажени Августин (починал 430 година) споменава за няколко преводи в Африка. Сам се ползвал от латински превод, наричан от него “Итала”, който, според някои, той занесъл от Италия в Африка. Блажени Иероним (починал 420 година) споменава за няколко преводи, като поставя на първо място един от тях, който нарича стар, древен – “Вулгата Едицио”; той бил възприет от Римската църква и бил употребяван в богословието. От сравнение между цитатите на блажени Августин и блажени Иероним, се идва до заключение, че “Итала” и “Вулгата” са един и същ превод. Следователно “итала-вулгата едицио” е бил древният латински превод, възприет от Римската църква и получил широко употребление и разпространение. Той съдържа цялата Библия и бил преведен буквално от гръцки на говоримия латински език през II век, без да има сведения за автора. От превода, обаче, се заключава, че авторът е християнин-юдеин, от Изток. Допуска се, че авторът е бил ученик на апостол Петър.

Ръкописи на превода “Итала”, стигнали до нас:

1.Кодекс Верцеленсис (IV век – съдържа евангелията); 2.Вероненсис (V век – съдържа евангелията), 3.Колбертинус (XII век – съдържа евангелията), 4. Кодекси на Беза (Кантабригиенсис и Кларамонтанус – от VI век – съдържат евангелията, Деяния апостолски и послания на апостол Павел); 5.Палатинус (V век – съдържа евангелията; пази се в Триент), 6.Бриксианус (VI век – съдържа евангелията); 7.Корбейенсис (Х век – съдържа евангелието от Матей и посланието на Яков); 8.Корбейенсис – Парисиенсис (V век – съдържа евангелията); 9.Бернерианус (IX век – съдържа послания на апостол Павел; пази се в Дрезден); 10.Боббиенсис (V век – съдържа Матей и Марк; пази се в Торино); 11.Редигеранус (VII-VIII век – съдържа евангелията); пази се в Бреслау; 12.Сеосорианус (VIII-IX век – старозаветни и новозаветни фрагменти); 13.Фрагмента Фрисингиана (VI-VII век – съборни и Павлови послания; пазят се в Мюнхен).

Цитати от древни латински преводи дават: Тертулиан, Киприан, Новациан, Присцилиан, блажени Иероним, блажени Августин, Примасий, Пелагий, Луцифер Каларийски и други.

б) ВулгатаС течение на времето преводът “Итала” претърпял ред поправки и изменения и се появили различия. Така се явила нужда от изправяне и уеднаквяване на латинския превод. Папа Дамас І на един събор в Рим, 382 година, съзнавайки тази нужда, възложил на блажени Иероним да се заеме с това изправяне, понеже той бил известен като познавач на Свещеното Писание и като голям учен. И така, блажени Иероним се заловил да изправя “Итала”, като гледал да е близо до стария текст, за да не предизвика недоволство у църковниците. В 383 година блажени Иероним представил на папата поправения текст на евангелията и скоро след това и на другите книги. Отначало този поправен превод, макар и препоръчан от папата, не бил приет благосклонно, но с течение на времето изместил стария “Итала” и добил всеобщо употребление с название “Вулгата” – общоприет. Днес “Вулгата” се употребява в Римокатолическата църква. За разпространението му спомогнал папа Григорий Велики (674-735); запазен е до нас посредством около две хиляди и петстотин ръкописи.

По-важни ръкописи на “Вулгата” са:

а) Кодекс Амиатинус – намерен в манастира Амиата до Флоренция (VI-VIII век) Съставен бил в Англия; пази се във Флоренция; съдържа цялата Библия, без книгата на пророк Варух;

б) Фулденсис – съдържа Новия Завет; съставен бил по заповед на епископ Виктор, в 546 година. Разделен е на перикопи за църковна употреба. Съдържа и апокрифното послание до Лаодикийците;в) Кодекс Сан (V век – евангелски фрагменти);

г) Бодлеанус (VII век – пази се в Оксфорд);

д) Форонулиенсис (VI век) – първоначално съдържал всички евангелия, а сега само части от тях);

е) Толетанус (VII-VIII век) – съдържа цялата Библия, без книгата на пророк Варух. Пази се в Мадрид – по-рано в Толедо; написан е с готически главни букви);

ж) Кавенсис (VIII-IX век) – съдържа цялата Библия. Намира се в манастира Тринита, при Салерно;

з) Кодекс Гат – (VIII век);

и) Паулинус или Каролинус (IX век) – запазен е в базиликата на апостол Павел в Рим, посветен на Карл Велики);

к) Харленанус (VI-VII век) – съдържа евангелията. Запазен в Лондон;

л)Монауенсис (370 година) – съставен по заповед на Карл Плешиви; намира се в Мюнхен.И този поправен текст на блажени Иероним скоро пак бил повреден при преписване и употребяване. В VI век Касиодор (починал 570 година) коригирал екземпляр от Вулгата. Алкуин (починал 804 година) по заповед на Карл Велики коригирал друг екземпляр на Библията и тази Библия била употребявана във Франция от IX-XIII вeк. Кардинал Петър Дамиани (починал 1072 година), наречен втори Иероним, поправил текста на “Вулгата” и тази поправена Библия дълго се употребявала в Англия.

В началото на XIII век като образцов екземпляр на Библията започнал да се счита намиращият се такъв в Парижката университетска библиотека; имал, обаче, много грешки. По-късно, XIII век били създадени коректориуми-Библии, на полетата на които били посочени за някои стихове разните четения: на гръцки, латински, у блажени Иероним и пр. Тези коректориуми наподобяват сегашните критически апарати. Важен е коректориумът на доминиканеца Хуго (починал 1260 година), употребяван от целия орден, от който и Тома Аквинат се ползвал. В Сорбоната също се е пазил коректориум, който съдържа важен критичен материал. Хуманизмът, стараейки се да подобри стила във “Вулгата”, по образа на класиците, не спомогнал за подобрението на библейския текст.

Книгопечатането също не спомогнало за подобрение на текста, понеже не се е обръщало внимание, от какъв ръкописен текст се печати. Все пак, важно значение има Комплютенската полиглота и изданията на парижкия печатар Роберт Стефан (макар, че те се намират под калвинистично влияние).

След Реформацията, католици и протестанти започнали да извършват нови латински преводи на Библията, по оригинален текст.

Тридентският събор, на 8 април 1545 година като определил канона на Свещеното Писание, издал декрет, с който латинския превод “Вулгата” се приема като авторитетен и достоверен и се определя да се употребява навсякъде в Католическата църква. Съборът и впоследствие Папа Лъв ХІІІ считат, че Вулгата не е безгрешен, но че по същество предава смисъла на еврейския и гръцкия текст. Според постановлението на събора, печатането на Вулгата трябва да извършва грижливо и с проверяване. След Тридентския събор се появили и разни критични издания на Вулгата: Библия Лованиенсия, 1547 година; Библия Плантиниана, 1574 година и други.Чрез частните издания на Вулгата не могло да се дойде до единство в текста. Папа Павел ІІІ в 1546 година образувал една комисия и възложил задача за извършване на едно критично проверено издание на Вулгата. Но комисията не могла да си изпълни мисията през времето на папа Павел. Комисии заседавали и при папите: Пий ІV, Пий V, Григорий ХІІІ, но и те били безрезултатни. Папа Сикст V (1585-1590) съставил комисия, която по няколко ръкописи се е трудила

Най-добрите ръкописи и цитати у други църковни писатели.

В 1589 година комисията завършила успешно мисията си; предала превода на папата, но той одобрил само малка част от него и отпечатал одобреното в 1590 година, като сам правил корекцията. Тази Библия носи името Вулгата Сикстина. Същата година папата починал и кардиналите забранили употребата на неговото издание, като запазените от нея екземпляри били унищожени. Папа Григорий ХІV образувал нова комисия от седем кардинали, но когато комисията привършила работата си, папата умрял. Папа Климент VІІІ (1592-1603) издава този преработен текст на Сикстовата Библия, която след това била наречена Климентова. Климентовата Вулгата, поради дългогодишна критична проверка, стои много близко до текста на блажени Иероним и до оригиналния текст на Библията. Тя е от значение при изследването на старозаветния и новозаветния текст.

Б.  а) Англо-саксонски превод (VIII век) – направен от латински текст; б) Старо-немски преводи. Направени били по Вулгата в VIII век. Има запазен един фрагмент в манастира Мондзее. В IX век се появил немски диатесарон, съставен въз основа на кодекс Фулденсис; той легнал в основата на немската евангелска хармония на Хелиаид (IX век). Последната повлияла на евангелската хармония на Отфрид (868).ІІ. Нови преводи на Новия Завет

1. Немски преводи на Цайнер (1473); от този превод се е ползвал и Мартин Лутер.

Мартин Лутер започва своя превод в 1522 година и го завършва в 1534 година, когато станало и отпечатването на неговата Библия. Днес има много други и най-разнообразни преводи на Библията на немски език.

2.Френски преводи – на Якобус Фабер Стапуленсис, съвременник на Лутер. Днес има най-разнообразни преводи на френски език.

3.Английски преводи. През времето на императрица Елисавета се появил преводът, употребяван днес в Англиканската църква. В 1804 година в Лондон е основано британското библейско дружество, имащо за цел да превежда и разпространява Библията на разни езици.

4.Руски преводи. Синодалният превод на Новия Завет бил извършен в 1858-1861 година от четирите духовни академии, по гръцкия текст. В 1860-1861 година целият Нови Завет бил отпечатан. В 1868-1875 година бил отпечатан Стария Завет, преводът на който бил направен също от четирите духовни академии, по еврейския текст, сравняван със седемдесетте и Вулгата. В 1876 година, след осемнадесетгодишна работа, цялата руска Библия била издадена.

5.Български преводи. Гръцкото духовенство се стараело да унищожи старите български преводи, затова те са рядкост; освен това, до XIX век са извършени само частични такива, за които няма точни сведения. В 1817 година, по желание на Кишиневския и Хотински митрополит Гавриил, архимандрит Теодосий в Бистрицкия манастир (близо до Букурещ) превел Новия Завет на български език, с помощта на неизвестен българин, който знаел само говоримия език на селото си. В 1823 година, от този превод, в пет хиляди екземпляра, руското библейско дружество издало само евангелието според Матей. Преводът не бил одобрен и напечатаните екземпляри били унищожени. По-късно, по покана на Британското библейско дружество, двама сливенски свещеници направили нов превод на евангелията, който също бил несполучлив. В 1828 година Петър Сапунов от Трявна, емигрант в Румъния, превел и издал Четириевангелието, от което в 1833 година имало второ издание. В 1834 година Константин Фотинов приготвил превод на Четириевангелието, но той не бил одобрен от Британското библейско дружество. В 1836 година Британското библейско дружество, чрез мисионера Баркер, се обърнало към търновския митрополит Иларион, да посочи подходящо лице, което да направи превод на Новия Завет на български език. Иларион посочил рилския иеромонах Неофит, който добре знаел гръцки, славянски и руски език. Преводът бил сполучлив; бил отпечатан в Смирна, 1838-39 година, и в продължение на деветнадесет години имал шест издания, при които били направени някои поправки и изменения.Преди около седемдесет години Британското библейско дружество възложило на Константин Фотинов, Илия Ригс, д-р Лонг, Христодул Сечаков и Петко Рачов Славейков да преведат цялата Библия на български език. Д-р Рикс и д-р Лонг знаели добре еврейски, гръцки, латински, български и руски езици. Сечаков владеел западното, а Славейков – източното наречие. В 1866 година бил отпечатан Новия Завет, а в 1873 година – цялата Библия. В 1891 година Библията била отпечатана в малък формат. В 1923 година била направена ревизия на това протестантско издание от петчленна комисия, под председателството на мисионера Роберт Томсън.

В 1898 година Св. Синод на Българската църква, по предложение на варненския митрополит Симеон, възлага превеждането на Библията на една комисия, под ръководството на митрополит Климент Търновски. Той, обаче, боледувал две години и комисията не престъпила към превода. В 1900 година Св. Синод възложил тази мисия на друга комисия, под председателството на самоковския митрополит Доситей, с поръчка, щото на 1 май 1903 година преводът да бъде готов, но комисията не могла да изпълни задачата си.

В 1905 година Св. Синод назначава две комисии за превеждане и за проверка на превеждането. В 1909 година било отпечатано вече Евангелието в петдесет хиляди екземпляра. В 1912-1913 година комисията, поради Балканската война, прекратила работата си за известно време. След това, в 1913 година при възобновяването на работата, Св. Синод назначил нова проверочна комисия. През Общоевропейската война комисията прекратила работата си за още две години. В 1918 година работата пак започнала, при нова комисия, като в същата година било поръчало, в сто хиляди екземпляра, отпечатването на Евангелието в Лайпциг. Поради  настъпилите събития в Германия, отпечатването станало в 1920 година.

На 30 юни 1920 година комисията по превода привършила работата; при проверката, обаче, били намерени грешки, които новоназначена комисия поправила. Българската Библия била отпечатана в Българската държавна печатница, в 1923 година в петдесет хиляди екземпляра. Носи заглавие: “Библия, сиреч книгите на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет”.

Преди отпечатването на цялата Библия, отпечатани били други библейски книги в малък формат: псалми, притчи Соломонови, премъдрост Соломонова, премъдрост на Иисуса Син Сирахов. През 1926 година бил отпечатан в среден формат Новия Завет.

Преводът на българската Библия бил извършен по руската синодална Библия, сравняван с гръцки, еврейски текст, седемдесетте, славянския, латинския и френския преводи. В края на Библията са поместени: а) мерки и теглилки; б) указатели за паримийни, апостолски и евангелски четения; в)пасхални таблици; г) карти на Египет, Азия, Палестина.

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

Професор Христо Гяуров

ГЛАВА ВТОРА

І. Ръкописният гръцки текст на Свещеното Писание на Новия Завет

Езикът, на който са били писани новозаветните свещени книги.

През времето на Христос в Палестина се говорило на арамейски език, който изобщо се нарича еврейски език. Иисус и апостолите са говорили на този език (Матей 27:46; Марк 5:41; 14:36; 15:34; Деяния апостолски 21:40; 22:2). Евангелист Матей писал своето евангелие на този език, после сам го превел на гръцки, а оригиналът бил загубен. Всички останали новозаветни книги били писани на гръцки език. Не могат да се приемат мненията на: а) Болтен: че всички новозаветни книги са писани на еврейски и после преведени на гръцки; б) Хардуин, че всички новозаветни книги, с изключение на посланието до Филимон, са писани на латински език; в) че посланията на Яков и до Евреите били първоначално писани на еврейски; г) Сирле и Бароний – че евавгелист Марк написал евангелието си на латински и оригиналът се пази във Венеция (този ръкопис е част от един ръкопис на Вулгата от VII век). Всички тия твърдения са неоснователни.

В Палестина освен на арамейски език се е говорило и на гръцки, даже гръцкият е бил наравно с еврейския в употребление: “А като чуха, че им говори на еврейски, още повече утихнаха” (Деяния апостолски 22:2). Сам Иисус е знаел гръцки, иначе трябваше да има преводач при разговорите Му със сирофиникийката (Марк 7:26), стотника езичник (Матей 8:5), с Пилат, което от писанията не личи. А още по-употребяван е бил гръцкият език между юдеите на разсеянието. Разпространението на гръцкия език в Мала Азия, Сирия, Палестина, Египет и други е започнало от времето на Александър Македонски (356-323). Чрез неговите походи и завоевания гръцката култура и език проникнали в източните страни. Той сложил начало на елинистичната епоха, която продължила няколко века и след Иисус Христос. Елинизмът пуснал най-дълбоки корени в Александрия. През времето на римските императори източната част на империята била елинизирана. Гръцката култура и език си пробили път и на Запад. Всички първенци и интелектуалци знаели гръцки език.В християнските църкви из империята се служило на приетия от тях гръцки език. На този език ставало общението между църквите. На него пишели и християнските писатели: Климент Римски – Послание до Коринтяните; св. Игнатий Богоносец – седем послания; Ерм – “Пастир”. В края на ІІ век някои писатели почват да пишат на други езици: Тациан на сирийски; Минуций Феликс, Тертулиан – на латински. Гръцкият език в епохата на елинизма се различава много от древния класически език от V век преди Христа и се нарича “кини диалектос” – общ говор или само кини.

За произхода на “кини” има две теории:

Първа теория: Във времето на класическия гръцки език имало четири наречия: атическо, ионийско, дорийско, еолийско. Първо място държало атическото. След походите на Александър Македонски, станало сливане на наречията, като в основата легнал атическият диалект, и се получило ново наречие – кини.

Втора теория: Още през класическо време, в атическия диалект, заемащ първо място, почнали да се вмъкват елементи от другите три наречия и от това сливане се появява кини. За образуване на кини най-силно е влиянието на ионийския, а най-слабо на дорийския диалект. Възприема се втората теория.

Има два вида кини: писмен и говорим. Филон Александрийски, Иосиф Флавий, Плутарх и други пишат на литературния кини. А има разни паметници: писма, договори, търговски сделки и други на обикновения говорим език. Езикът на седемдесетте (Септуагинта) е литературен, но е под влияние на еврейския. Също така и новозаветните книги са писани на литературния кини, само че с много примеси. В него има семитизми, както и нови думи и понятия, появили се поради новостта на християнското учение, изложено в новозаветните книги.

Причина за семитизмите в новозаветния гръцки език са: 1) Иисус и апостолите проповядвали на арамейски език, на който били написани и някои разкази за Христовия живот, за което споменава евангелист Лука. При превеждането на евангелието от Матей, някои семитизми се вмъкнали в гръцкия език; 2) Родният език на писателите оказал своето влияние при писането им на гръцки език; само Лука не е бил евреин; 3) Еврейският език бил на равна употреба с гръцкия, затова му влияел. Преводът на седемдесете, от който дори и евангелист Матей взимал цитати, бил повлиян от еврейския език.

В новозаветния гръцки език се срещат думи, изрази, стилови конструкции от семитски произход. Има и латинизми в малко количество в ония книги, които са писани на Запад. У синоптиците гръцкият език е повече повлиян от еврейския, отколкото в другите новозаветни книги. Най-хубав и чист език имат книгите на евангелист Лука и на апостол Павел. Начало на изследванията на гръцкия език се поставя през време на хуманизма и реформацията. През XVII и XVIII век между изследователите се оформят направленията пуризъм и евраизъм. Пуристите твърдят, че Божественото откровение трябва да е написано на чист, съвършен език, следователно влияние върху гръцкия език няма. Евраистите твърдят, че има силно влияние, оказано от еврейския език върху гръцкия текст. Евраизма побеждава и спорът се приключва в края на XVIII век.В XIX и ХХ век се откриха много паметници, в които е запазен говоримият кини, (камъни, папируси, глинени плочки). Такива паметници в голямо количество са открити в Египет и изследвани от Дайсман, Моултон, Майзер, Тумб и други. Тези паметници доказаха, че кини има свои особености, които неправилно се смятат за семитизми. Така се появи неопуризмът.

Източници за изследване на новозаветния език: преводът на седемдесетте; съчиненията на Иосиф Флавий, Филон и други писатели от времето на елинизма; съчиненията на Климент Александрийски, Игнатий Богоносец, Поликарп Смирненски и други; някои паметници на кини – новогръцки език. Върху новозаветния гръцки са правили изследвания: К. Дитерих, А. Тумб, С. Соболевски, Дайсман и други.

Граматики на кини: Фр. К. Конибиар, Сен Д. Сток и Робертсон – Граматика на библейския гръцки език, отпечатана в София от професор Глубоковски (1927); Фр. Бласс.  Речници на кини: Евр. Пройпен – Гръцко-немски речник. Симфонии: (където на всяка дума се посочват съответните места в Библията) от Моултън и Гидън, 1899; от Брудер, 1913 година.

История на ръкописния новозаветен гръцки текст.

До нас няма запазен нито един автограф на някой новозаветен писател поради ред причини: а) папирусът, на който е писано, не е дълготраен; б) дългата употреба прави ръкописа негоден и предизвиква преписване; в) някои от книгите са били диктувани от авторите и писани от други лица; г) нечетливостта на някои от тях предизвикали преписване. Посланието до Галатяни (6:11) е писано саморъчно от апостол Павел; а до Колосяни (4:18), 1 Коринтяни (16:21), 2 Солуняни (3:17) били писани под негова диктовка.

Мнението, че Игнатий Богоносец и Тертулиан в някои свои произведения говорели за новозаветни автографи, не е основателно, тъй като там се говори за неподправени новозаветни книги; също  не отговаря на истината мнението, че евангелието от Иоан било пазено до IV век в Ефес, и че евангелието от Матей било намерено в гроба на св. Варнава на остров Крит.

Днес имаме около четири хиляди ръкописа на новозаветния гръцки текст, а никое друго древно светско произведение не е запазено в толкова ръкописи.

Материали за писане през времето на Иисус Христос и апостолите:

а) дървени плочки, намазани с восък; б) глинени плочки; в) папирусни листа; г) пергаментни листа (2 Иоан 1:12, 3 Иоан 1:13). Най-много ръкописи са запазени на пергаментни листа.Папирусни листа – папирус. Приготвяли се от сърцевината на тръстиката, растяща по долината на река Нил. Тънките ивици от папирусната сърцевина се залепяли една до друга в два пласта – хоризонтален и вертикален. Пишело се само на едната страна – кратки писма, договори, съобщения, сделки и пр. При нужда, за по-дълги писма, залепяли няклоко листа един до друг и се получавал папирусен свитък, навитък. Редовете на папирусния лист имали от 15-30 букви, написани в един стълбец, наричан колона. Първоначално папирусът се е употребявал в Египет, а по-късно през времето на фараон Псаметих (663-610 преди Христа) бил разпространен и в други страни. По причина, че не е бил траен материал, постепенно той бил изместен от пергамента.

Пергаментни листа – пергамент. Приготовлявали ги от кожи на млади животни: овци, телета, кози, антилопи, след като ги изчиствали и избелвали с вар. През ІІ век преди Христа в град Пергам (в Мала Азия) бил открит по-съвършен начин за приготвяне на този материал за писане и той започнал вече да носи названието на града. Прегънат кожен лист се наричал “диптих”. Четири диптиха, тоест шестнадесет страници правели една тетрадка, а няколко тетрадки – една книга – “кодекс”. На пергаментните листа, които са много по-трайни от папируса, се пишело и на двете страни с растително масло; на папируса – със сажди. Има кодекси с една, две (александрийски кодекс), три (ватикански кодекс), четири (синайски) колони като думите не се разделяли една от друга. Има запазени повече ръкописи на пергамент, отколкото на папирус. Има петдесет и два папирусни ръкописи, с новозаветни откъслеци, но от тях нито един не съдържа целия Нов или Стар Завет. Има новозаветни ръкописи написани на пурпурно боядисан пергамент (”кодекс пурпуреус”) – от VI век. Други – със сребърни букви (“кодекс аргентеус”) – от VI век, а трети – украсени с миниатюрни рисунки. Новозаветните пергаментни ръкописи са повече на брой и съдържат по-големи части от Свещеното Писание. Някои дори и изцяло (те се наричат “пандекти”). Палимпсести – това са пергаментни ръкописи, на които първият текст е изтрит и на негово място е записан нов, по-важен текст. Стария текст често можел да се възобнови по химически начин или посредством фотография.

Евсевий Кесарийски съобщава, че през 331 година Константин Велики наредил да се приготвят петдесет пергаментни ръкописи, които да съдържат цялото Свещено Писание – Стария и Новия Завет. Тия ръкописи били определени за цариградските църкви.

Едни от ръкописите се наричат майускулни, защото били написани с главни или унциални букви. Други се наричат минускулни – били написани с малки, курсивни букви. От IV-IX век се пишели майускулни, а от IX-X век и едните, и другите. От XI век само минускулни.Хартията била изнамерена от китайците; но в VIII век е известна  и на гърците; започва да се употребява в XIII век. В XVI век, с книгопечатането се спира употребата на пергамента. През XVIII век Ветщайн (починал 1754) обозначил със знаци майускулните и минускулните ръкописи. Майускулните обозначил с главни букви на латинската азбука. Минускулните той разделил на четири отдела: 1) евангелия; 2) Деяния и съборни послания; 3) апостол-Павлови послания; 4) Откровения – като поотделно ги номерирал с арабски цифри. Това разделение създало някои мъчнотии. Когато латинските букви се оказали недостатъчни, почнали да употребяват гръцките и еврейски такива. През ХХ век, 1902 година, Херман фон Зоден започнал да обозначава всички новозаветни ръкописи с арабски цифри; ако ръкописът съдържал цялото Свещено Писание, поставял пред цифрата гръцката буква “делта”; за евангелията “е“; за Деянията, Посланията и Откровенето – “ а “. Годината на ръкописа обозначавал с арабски цифри. К. Р. Грегори в 1908 година дава нова система на обозначаване. Той дели всички новозаветни ръкописи на четири отдела: 1) папируси; 2) унциални; 3) минускулни; 4) лекционарии. Папирусите той обозначавал с голямата немска буква Р (например Р₁, Р₂ и пр.). Унциалните обозначавал с арабски цифри, като пред тия цифри поставял една нула – 0 (01, 02  и пр). Минускулните обозначавал с арабски цифри, като на горния десен край поставял малките латински букви е, а, р, r, които означавали съдържанието на ръкописа: е – (Evangelia) евангелия; а – (Acta apostolorum) Деяния и съборни послания; р – (Paulinae epistulae) послания; r – (Revelatio) Откровение. Лекционариите пък с арабски цифри, като пред тях се постави латинската буква l (ел).

Досега са известни деветдесет и два папирусни ръкописи, около двеста седемдесет и шест унциални, около две хиляди и четиристотин минускулни, около хиляда и шестстотин лекционарии. Глинените плочки Грегори поставял в отдела на унциалните ръкописи (0153).

По-важни майускулни кодекси:

t 01 ( у Зоден  d 2) – Синайски. През 1844 година Тишендорф открил част от този кодекс в манастира св. Екатерина в Синай – четиридесет и три листа, която сега се пази в Лайпцигската университетска библиотека. В 1859 година Тишендорф открил втората част на ръкописа, доскоро пазена в Петроград и сега продадена за голяма сума в Англия, където се и пази. Съдържа: Стария и Новия Завет, посланието на апостол Варнава и една трета част от “Пастир” на Ерм. Текста на кодекса е претърпял няколко редакции. Най-ново е изданието в Оксфорд през 1911 година. Синайския кодекс произлиза от ІV век и е един от тия, които Евсевий Кесарийски в 331 година наредил да се приготвят по заповед на Константин Велики.

В-03 (у Зоден  d 1) – Ватикански. От XV век се намира във ватиканската библиотека. Съдържа Стария и Новия Завет, но някои части липсват (2 Тимотей, Тит, Филимон и Откровение). Съставен в IV век, по всяка вероятност в Египет. Предполага се, че Ватиканският кодекс е бил писан по нареждането на св. Атанасий Александрийски за императора Констанц. Кодексът претърпял три корекции, от които последната (около 1000 година) била най-важна. Избелелите букви били пренаписани, поставени били ударения и придихания и около две хиляди места били поправени. Последно издание било направено в 1904 година при папа Пий Х.А-02 (у Зоден d 4) – Александрийски. Произлиза от Египет около 450-500 година след Христа, от XI век кодексът е бил у александрийските патриарси. През 1628 година Кирил Лукарис го подарил на английския крал Карл І. В 1753 година крал Георг ІІ го подарил на Британския музей. Този кодекс е от четири тома – седемстотин седемдесет и три станици; съдържа целия Стари и Нови Завет, двете послания на св. Климент Римски. Издаден е факсимилирано в 1879 година и  в 1909 година (само на евангелията). Кодексът е писан със слети думи, без ударения и придихания. Има амониево деление на отдели.

С-04 (у Зоден d 3) – на Ефрем Сириец. Този кодекс е палимпсест. През XII век върху неговия заличен първоначален текст били написани тридесет и осем трактата на св. Ефрем Сириец. Пази се в Парижкия национален музей; има препинателни знаци и амониево деление на глави и титли. Съставен бил през V век в Египет. Съдържа пет осми части от Новия Завет и откъслеци от Стария Завет; 2 Солуняни и 2 Иоан липсват. Тишендорф по химически начин възстановил първоначалния текст на по-голямата част от кодекса. Той издал факсимилирано Новия Завет в 1843 година.

W-032 – Евангелски ръкопис на Фрийр. Съставен бил в V век; в 1906 година бил купен от американеца Фрийр (в Гиза, квартал на Кайро); сега се намира във Вашингтон. В 1912 година е издаден факсимилирано от Хенри Сандърс. Евангелието от Марк в него съдържа края му – 16:9-20.

Горните унциални ръкописи са ценни древни ръкописи на Свещеното Писание и изобщо на древната гръцка писменост.

D-05 (у Зоден d 5) – Codex Cantabrigiensis или “кодекс на Теодор Беза”, от VI век; намерен във Франция, в манастира “Св. Ириней”, край град Лион.  В 1562 година бил откраднат от хугенотите, а след това станал притежание на Теодор Беза. В 1581 година той го подарил на Кеймбриджския университет, където се пази и досега. Съдържа четирите евангелия и Деяния апостолски на гръцки и латински език. Латинския превод (от дясна страна) е извършен от друг гръцки кодекс и е приспособен към гръцкия. текст. В Деяния има Евталиево деление на глави и стихове. Гръцкия текст е писан слято, без ударения; има сходство с текста на св. Ириней и древните латински и сирийски преводи. В евангелието от Лука и Деяния има много особености. Издаден е в 1899 година от Кеймбриджския университет факсимилирано.D-06 (у Зоден а 1026) Кодекс Кларамонтана. Първоначално го притежавал Теодор Беза, а сега се пази в парижката народна библиотека. Съдържа апостол-Павловите послания, на гръцки с латински превод; съставен бил в VI век в Южна Франция; има предположение, че той е продължение на “Codex Cantabrigiensis”. Издаден е от Тишендорф в 1852 година.

Други по-важни унциални кодекси са: Кодекс Василенсис (VIII век), Лаудианус (VI век), Авгиенсис (IX век), Бернерианус (VI век), Коиглинианус (VI век), Киприус (VIII или IX век), Стефани или региус Парис (Х век), Пурпурус (VI век), Росаненсис (VI век), Коридети (VII-IX век).

Минискулни новозаветни ръкописи. Числото им досега е около две хиляди и четиристотин, като постоянно се увеличава. От тях около петдесет съдържат целия Нови Завет; те са пандекти. Останалите съдържат части, книги или групи от книги от Новия Завет.

Минускулните ръкописи са от по-къснешен произход и не са близки до първоначалния новозаветен текст. Напоследък, обаче, се откри, че някои от тях съдържат ценен древен новозаветен текст, употребяван в Кесария Палестинска през Оригеново време. Ценен древен текст съдържа и така наречената “Ферарска група”, която произлиза от Калабрия или от Сицилия. При изследването на много от тези ръкописи се установява не само новозаветен текст, употребяван във Византия през средните векове, но и първоначалният новозаветен гръцки текст.

Лекционарии – числото им е около хиляда и шестстотин, като постоянно се увеличава. Списък на лекционариите Грегъри помества в произведението си “Текст критик”; в някои от тях се съдържа древен новозаветен текст. Важното е, че мъчно могат да се правят промени или добавки в текста на лекционариите, тъй като той се е четял при богослужение и се знаел наизуст.Грешки, поправки и допълнения в новозаветния гръцки текст.

Христовата Църква е запазила грижливо канона и съдържанието на новозаветните книги. Строгото пазене на новозаветния текст историкът Созомен илюстрира в своята Църковна история със следния разговор. На остров Кипър, на едно събрание на триста и петдесет епископи, един от епископите употребил думата “скимпус” (креват) вместо “краватос” (одър), която считал за груба дума. Присъстващите забелязали промяната и казали на своя брат: “Нима ти си по-добър от този, който е казал “краватос”, та се срамуваш да употребяваш неговата дума?” По същество и по смисъл неговия новозаветен текст е запазен в Христовата Църква, обаче, при преписването са били вмъкнати някои несъществени грешки и неточности. Едни грешки са неволни и несъзнателни, а други съзнателни – преписвачите нагаждали текста според своите разбирания; затова грешките, поправките и измененията делим на две групи: 1) неволни и 2) преднамерени.

1)Неволни. Ставали при невнимателно гледане или слушане при преписването или диктовката. Има ред случаи, от които се появили неволни грешки: а) заместване една буква с друга; б) пропущане срички и думи; в) неправилно разделяне думите в слятото писане; д) неправилно прочетени съкращения; е) заместване една дума с друга с еднакво значение; ж) писане на гласни вместо двугласни и други.

2)Преднамерени. Били извършвани или с добра цел (от православни), или с цел за защита (от еретици); а) граматически и синтактични изменения; б) добавяне, заместване или изхвърляне на думи при тълкуването; в) добавки от литургичен характер; г) съобразявания и изправяния с паралелни места в други книги. Преднамерени изменения от еретиците са правени от: валентинияните, Маркион, арианите и други.

Много труд е положен за изследване на ръкописите, особено на майускулните; резултатът от многовековната работа на изследователите е, че днес новозаветния текст по същество и смисъл е еднакъв с текста на новозаветните писатели. За това се уверяваме от изданията на Константин Тишендорф, Херман фон Зоден и други, които изследвали, сравнявали хиляди ръкописи, и в изданията си посочили всички разночетения в по-важни древни новозаветни ръкописи.Пазене и възстановяване на първоначалния новозаветен гръцки текст

Не само св. Църква, но и много видни богослови, от древност и досега, са си поставяли за цел да запазят и възстановят първоначалния текст – Ориген (починал 254), блажени Иероним, Пиерий, Памфилий Кесарийски (изследванията на последните двама не са запазени до нас), Исихий (III-IV век) – египетски епископ, Лукиан (починал 312) – антиохийски презвитер. Папа Геласий не одобрил рецензията на Лукиан и Исихий, но според блажени Иероним Лукиановата рецензия е получила широко употребление и разпространение в Атиохийската и Цариградската църкви, а Исихиевата – в Александрийската църква.

ІІ. Новозаветни цитати у древните църковни писатели.

При изследване и възстановяване на първоначалния текст цитатите имат важно значение по следните причини: 1) За новозаветния текст от първите три века се съди по цитатите, тъй като най-ранните кодекси са от IV век; 2) Цитатите определят по-точно мястото и произхода на ония ръкописи и редакции, с които са сходни. Най-важни са цитатите на църковни писатели от първите пет века; цитатите на следващите, по-късни писатели остават на втори план.

Цитати от апостолските мъже и първите християнски апологети има малко. Голяма част от тях са цитирани по памет. В края на ІІ век св. Ириней Лионски (- 1800), Климент Александрийски (- 2400), Тертулиан (- 7000), Ориген (- 18 000) – тези цитати са буквални или свободни. Цитатите на гръцки са по-важни от тия на латински, които пък не са без значение, особено когато са правени от древни латински новозаветни преводи.

При ползване от цитатите на древни църковни писатели, трябва да се има предвид: 1) Често преписвачите са поправяли текста, съобразно употребявания текст в тяхно време. 2) Непълни цитати често са били допълвани от преписвачите. 3) Често самите писатели нагаждали текста съобразно целите си. 4) Често писателите са цитирали свободно, а не дословно. 5) Един писател може да се е ползвал от различни ръкописи. Затова при изследването трябва да се има на ръка критично проверени издания на древни писатели. Такива издания са: на Берлинската академия на науките (1897 година и сл.) – за източните църковни писатели; на Виенската академия на науките (1866 година и сл.) – за западните църковни писатели. За установяване на буквалните цитати се взима под внимание: 1) неколкократното привеждане буквално, от един и същ писател, на един текст; 2) когато писател изрично подчертава, че цитатът е буквален; 3) когато оборва погрешно цитиране у еретиците; 4) когато привежда новозаветни места, за да докаже догматически истини. 5) Привеждане новозаветни места, а след това тълкувание.

По-важни цитати има у следните древни църковни писатели:

Източни: св. Василий Велики (починал 379); св. Григорий Богослов (починал 390); св. Григорий Нисенски (година 394); св. Кирил Иерусалимски (починал 386); Ориген (починал 254), св. Атанасий Александрийски (починал 373); св. Кирил Александрийски (починал 444); Тациан (починал 180); св. Ефрем Сириец (починал 373).

Западни: св. Юстин Философ и Мъченик (починал 167), св. Ириней Лионски (починал 202), св. Иполит Римски (починал 236), Лактанций (починал 313), св. Киприан Картагенски (починал 256), Тертулиан (починал 220), св. Амвросий Медиолански (починал 347), блажени Иероним (починал 420), блажени Августин (починал 430). Изследвания върху цитатите дават: Бусе – “Евангелските цитати у Юстин Мъченик” (1891); К. Хауч – “Евангелските цитати у Ориген” (1905); Аугустинус Мерк – “Новозаветният текст у св. Ириней” (1925) и други.

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…

Професор Христо Гяуров

ІІ. Понятие за науката “Въведение в Свещеното Писание на Новия Завет“.

1.Название на науката “въведение” (исагоги). Това название за пръв път било употребено от антиохиеца Адриан, който около 450 година написал съчинението “Въведение в Божествените писания”. Това име “Въведение” или “исагоги” става общоупотребително през XVII и XVIII век.

Ричард Симон (починал 1712 година) разделя “Въведението” (”исагогика”) на две части: “Въведение в Новия Завет” и “Въведение в Стария Завет”. Но има богослови, които не правят това разделение: например Каулен в съчинението си “Въведение в свещените книги на Стария и Новия Завет” (1905 година, V-то издание).

2.Задача на науката. Задачата на “исагогиката” е да даде предварителни познания за свещените книги. Тия познания са: а) общи сведения – понятие за новозаветните книги; б) название, произход, писатели на новозаветните книги; в) боговдъхновеност; г) число на книгите, редът им; д) деление по съдържание, език и форма; е) деление на зачала, глави, стихове; ж) история на новозаветния гръцки текст; з) цитати у древните църковни писатели; и) история на преводите, на канона, на печатния гръцки текст; к) възстановавяне на първоначалния гръцки текст; л) произход на всяка новозаветна книга поотделно, автор, време, място, повод, цел на написване, съдържание, истинност, неповредност и древни свидетелства.

Тия предварителни познания можем да разделим на: общи относно всички книги на Новия Завет, и частни – относно всяка отделна книга. Имайки предвид задачата на исагогиката, ние заключаваме, че тя е историческа наука. За такава я считат и учените Ройс, Юлихер, Цан, Майнерц и други.

Има някои католически богослови (Хофман, Каулек), които считат, че главната задача на исагогиката е апологетическа, тоест да защити подлинността и боговдъхновеността на свещените новозаветни книги; по такъв начин те причисляват исагогиката към отдела Систематическо богословие.

Протестантският богослов Фердинанд Христиан Баур счита, че задачата на исагогиката е критично изследване на новозаветния канон.

Горните два възгледа за нас са неприемливи.

3.Деление на науката:

а) обща част, в която влизат въпросите: история на новозаветния гръцки текст; новозаветни цитати у древните църковни писатели, история на древните и нови преводи на Новия Завет; история на новозаветния канон; история на печатния текст и на възстановяването на първоначалния текст; б) специална част. В нея се разглежда произходът на всяка новозаветна книга и въпросите свързани с произхода ѝ: автор,  древни свидетелства, време и място на написването ѝ и други.

Тия две части на исагогиката се предшестват от увод, в който се разглеждат:

а) общи сведения за Свещеното Писание на Новия Завет; б) Понятие за науката исагогика.

Мнозина богослови, като П. Файне, М. Майнерц и други, делят исагогиката на три отдела:

а) произход на отделните свещени новозаветни книги; б) история на новозаветния канон; в) история на новозаветния гръцки текст.

Това деление не се счита за сполучливо.

4.Метод на науката. Исагогиката спада към отдела Историческо богословие. Методът ѝ е исторически, тоест изложените истини в нея трябва да почиват върху здрави и несъмнени исторически доказателства.

Като богословска наука, исагогиката се осланя върху вярата в Христос Изкупителя, и върху Църквата Христова, като носителка на истината. Относно реда на разглежданите въпроси в исагогиката няма единодушие между учените. Едни считат, че първо трябва да се разглежда специалната част, тоест  всяка отделна книга, а други – общата част. Ние възприемаме следния ред:

а) увод – общи уводни въпроси; б) обща част; в) специална част

При разглеждане на специалната част едни учени разглеждат книгите по хронологически ред. Други – по авторство, тоест от всеки автор всички негови книги – например, от апостол Иоан: евангелие, послания, откровение. Трети разглеждат новозаветните книги по отдели: евангелия, деяния, послания, откровение. При разглеждането на всеки отдел книгите му се подреждат по хронологически ред.

Това последно разглеждане е възприето и от нас.

5. Източници на науката:

а) вътрешни – свещените новозаветни книги; б) външни: Свещеното Предание; писмени и веществени паметници; църковни решения и определения, взимани при вселенски и поместни събори; произведения на древни църковни писатели. Помощни науки на исагогиката са: църковна археология, църковна история, история на древната християнска литература и други.

6. Самостойност на науката. Има учени, които считат, че исагогиката е част от науката “История на друга християнска литература” – Херман фон Зоден. Исагогиката, обаче, има ясно определен и разграничен предмет на изследване – новозаветните книги, които имат божествен, а не човешки произход; в тях се съдържа свръхестественото, божественото новозаветно откровение. Те са основата на християнската вяра и нравственост, на цялото християнство. Те са източници и на всички християнски богословски науки. Поради тази причина в богословските науки трябва да съществува специална самостойна наука, имаща за предмет източниците на богословската наука. На исагогиката от древност и досега се гледа като на една от най-важните богословски науки.

7. История на науката “Въведение в Свещеното писание на Новия Завет”.

Историята на науката започва от първите дни на християнството. Тя се дели на три периода: патристичен, средновековен и нов.

Върху развитието на науката са оказали влияние:

а) разните стремежи и интереси; б) развитието на християнската богословска наука изобщо. Тогава, когато богословите са обръщали внимание на тълкуванието, исагогиката е била слабо развивана.

I. Патристичен период (ІІ-VІ век).

В този период се обръща внимание предимно на тълкуванието на Новия Завет, но не и на произхода му. Има някои църковни писатели, които се занимават с исагогични въпроси, като специален предмет на изследване – например Климент Александрийски, Ориген, блажени Иероним, блажени Августин, св. Иоан Златоуст, Евсевий Кесарийски и други. Други църковни писатели се занимават с херминевтични въпроси: св. Ириней Лионски, Тертулиан, Ориген и други. Ориген различава: буквален, морален и мистичен (духовен) смисъл в Свещеното Писание. Александрийската школа обръща внимание върху алегоричното тълкувание на Свещеното Писание. Антиохийската школа – върху реалното; по-важни нейни представители са: Диодор Тарсийски, Теодор Мопсуестийски, св. Иоан Златоуст, блажени Теодорит Кирски и други. Специални изследвания върху херминевтични и исагогични въпроси, писани от древни църковни писатели: Мелитон Сардийски (починал 170) в съчинението си “Ключ” – незапазено до нас, дава правила за тълкуванието на някои места в Свещеното Писание. Св. Иполит Римски (починал 236) е автор на Мураториевия канон, в който се изброяват каноническите книги на Новия Завет и се дават сведения за тяхното написване. Този канон е част от произведението му “Песни” и с право може да се нарече “първо въведение в Свещеното Писание”. Тикониус (починал 390) – “Седем правила за търсене и намиране смисъла на Свещеното Писание”. Блажени Августин – “За християнската вяра”. Блажени Иероним – “За знаменитите мъже”.  Адриан от Антиохия – “Въведение в Божествените Писания” (450). Козма Индикоплевст, VІ век – “Християнска топография”; в V том дава сведение за писателите, целта и съдържанието на библейските книги. Юнилий Африкански – “Института регулария дивине легис”; в това съчинение той разлежда чисто исагогични въпроси, като: писатели, деления, характер, каноничност на библейските книги. Касидор (VІ век) – “Институционес дивинарум ет секуларум лекционум”.

ІІ. Средновековен период (VI-XVI век).

Богословската наука запада на Изток, а се развива на Запад и има предимно тълкувателен характер. Но все пак има богослови, които се занимават с исагогически въпроси.

На Изток: цариградският патриарх Фотий (починал 890) в съчинението си “Амфилекия” дава правила относно тълкуванието на Свещеното Писание.

Блажени Теофилакт (починал 1107) – охридски архиепископ; в предговорите към своите тълкувания дава исагогични сведения за произхода на новозаветните книги. Тези сведения на блажени Теофилакт са поместени в много старобългарски и църковнославянски новозаветни ръкописи.

На Запад: Алкуин (починал 804), Хюго (починал 1141), Бонавентура (починал 1274), Тома Аквинат (починал 1274), Николай от Лира (починал 1340). Последният дава обширни сведения за канона, съдържанието, произхода на новозаветните книги и правила за тълкуванието им.

Сано Пагнин (починал 1541) в съчиненията си говори за необходимост от изучаване на еврейския език; за канона; за гръцкия и латинския превод на Стария Завет; дава правила за тълкуване.

ІІІ. Нов период – от Реформацията до днес.

В началото на този период се е обръщало повече внимание на тълкуванието на новозаветните книги, отколкото на произхода им. Протестантите отхвърлили Свещеното Предание и се базирали само на Свещеното Писание. Между протестантските богослови почнало да се явява съмнение в подлинността и важността на някои новозаветните книги. Лутер, например, отхвърля посланието на апостол Яков и Откровението. Появилите се съмнения за подлинността на някои новозаветни книги дали повод на Католическата църква да определи на Тридентския събор – 1456 година канон на старозаветните  и новозаветните библейски книги.

Разработка на исагогиката през XVI и XVII век. По-важни католически богослови работили в областта на исагогиката са:

Сикст Сиенски (починал 1569) – “Библиотека санкта” (1566) – осем книги, в два тома; дълго време служила за ръководство и основа на мнозина учени по исагогични, апологетични и тълкувателни въпроси. Протестантски богослови: Матей Флаций – “Ключ на Свещеното Писание (1567); Бриан Валтон – “Апаратус библикус”(1677) – разглеждат се исагогични въпроси, главно текстът на новозаветните книги, древни преводи и други.

Нова насока, проведена от Ричард Симон в исагогиката.

Ричард Симон (починал 1712) – католически богослов; придава на исагогиката исторически характер, такъв, какъвто тя и до днес има. В своите съчинения: “Критическа история на Стария Завет” (1678), “Критическа история на текста на Новия Завет” – създава нова епоха в историята на исагогиката. Изследвайки новозаветния текст и преводи, той разглежда и исагогични въпроси. В борбата си с протестантите относно Свещеното Предание, той изпаднал в грешка, като придавал по-голямо значение на Свещеното Предание, отколкото на Свещеното Писание; в края на живота си се поправил.

А) Протестантска исагогика в XVIII век

Йохан Давид Михаелис (починал 1791) – работил в насоката на Ричард Симон. В съчинението си “Въведение в божествените писания на Новия Завет” Михаелис се занимава с въпроса за апостолския произход и боговдъхновеността на новозаветните книги, като намира, че има новозаветни книги небоговдъхновени, нямащи апостолски произход. С тия си възгледи Михаелис слага началото на рационализма в протестантската богословска наука.

1. Рационализъм

Привържениците му се придържат към изискванията на чистия разум. Вярата, Свещеното Предание, църковните определения – нямат важно значение. Основател на рационализма в исагогиката се счита Йохан Саломон Землер (починал 1791), който бил под влиянието на Хердер и Кант – “Свободно изследване на канона” (1771-1775). Библейския канон е човешко дело; в него боговдъхновено е само това, което помага за нравственото усъвършенстване на човека, постигнато по естествен път. Землер упражнил влияние върху Иохан Готфрид Айхорн (починал 1827). Във “Въведение в Новия Завет” прокарва мисълта за праевангелието – “Уревангелиум”, което уж послужило като основа на синоптическите евангелия. Лебрехт де Вете (1826) също счита, че подлинността на някои новозаветни книги е съмнителна. Карл Август Креднер – “История на новозаветния канон” – не оспорва подлинността на евангелието от Иоан. Противници на рационализма между протестантските богослови са: Х. Ф. Герике – “Историко-критично въведение в Новия Завет” (1843); Олсхаузен – “Библейски коментар върху новозаветните книги” (1830); Шлаермахер (починал 1834) – “Въведение на Новия Завет” (1843).

2.Тюбингенска школа.

Основателят ѝ Фердинанд Христиан Баур (починал 1860) твърди, че в борбата между павлинизма (универсално християнство) и петринизма (юдеохристиянство) се появяват новозаветните свещени книги. Тази борба утихва след появата на гностицизма (след 140 година). Той различава три периода в нея:

а) апостолски; б) след апостолски; в) католически – съобразно които определя произхода на свещените новозаветни книги.

В апостолския период, 1) на юдеохристиянска почва се появило евангелието от Матей;2) на павлинистична почва се появило посланието до Галатяни, 1 и 2 до Коринтяни, до Римляни и източникът на евангелист Марк.

В следапостолския период, 1)на юдеохристиянска почва се появило посланието на апостол Яков и универсалната преработка на евангелието от Матей; 2)на павлинистична почва се появили посланията до Евреи, Ефесяни, Филипийци, Колосяни, Филимон, преработката на евангелието от Лука, Деяния апостолски; 1 и 2 до Тимотей; 3)на неутрална почва – евангелието от Марк и 1 Петрово.

В католическия период: до Тит, 2 Петрово, евангелието и посланията на апостол Иоан.

Тези свои възгледи Баур излага в съчинението си “Критически изследвания върху каноническите евангелия” (1847) и “Християнството и християнската църква през първите три века” (1853). Негови последователи: А.Швеглер (починал 1857), Хилгенфелд, Пфлайдерер и други.

Протестантски богослови, противници на тюбингентската школа: В. И. Тирш, Ланге – “История на църквата” (1853), А. Ричл – първоначално ученик на Баур – “Произход на древната католическа църква” (1857). Други протестантски богослови заемат средно становище по отношение тюбингенската школа: Евалд, Мейер и други.

3. Краен критицизъм.

Отрича подлинността на новозаветните книги и изказва съмнение  относно съществуването на Христос. Бруно Баур, привърженик на философията на Фойербах, пише “Критика на Павловите послания” (1850-1852), като отрича подлинността на тези писания. Фолтер пише “Павел и неговите послания” (1905) и отрича подлинността на всички Павлови послания. Р. Стек пише “Подлинността на посланието до Галатяните, с критически бележки за Павловите послания” (1888). Иенсен, Древс, Рашке и други, отричат съществуването на Христос и подлинността на Павловите послания.

4. Умерена критична школа.

Отхвърля твърдението на тюбингенци и приема свидетелства на древното църковно предание и на църковната литература относно произхода на новозаветните книги. Между тях има такива, които отричат подлинността на някои новозаветни книги. По-видни представители, Холцман, Юлихер, Харнак и други пишат исагогически трудове. Към исагогиката допринасят още със своите умерени трудове Зоден, Кнорф и други; някои списания – Икспозитор (Лондон и други).

5. Раздробяване на новозаветните свещени книги.

Има някои протестантски богослови, които твърдят, че новозаветните книги не са цялостни, а компилативни произведения от разни части с разнообразен произход. Шпита пише “Евангелието на Иоан като източник за историята на Христос” (1910). Прокарва мисълта, че това евангелие се състои от много части от различен произход. Ед. Сиверс се труди да докаже компилативността на много новозаветни свещени книги.

6. Изследване на формата на новозаветните книги.

Има група богослови, които считат, че изследването на външната страна, формата на новозаветните книги ще хвърли голяма светлина за произхода им. Представители: Дибелиус, Шмидт, Вертран и други. В “История на най-древната християнска литература” (1926) от М. Дибелиус се излагат главните начала на това направление.

7. Ортодоксално направление.

То избягва рационализма и защитава боговдъхновеността на свещените новозаветни книги. Привърженици: Хофман – основател на “ерлангенската ортодоксална школа”; признава подлинността на всички новозаветни книги. Пише: “Свещеното писание на Новия Завет” (1862-1883), “Въведение в Новия Завет” (1881). Теодор Цан пише: “История на новозаветния канон” (1888 сл.) Грегори пише: “Въведение в Новия Завет” (1909). Файне пише: “Въведение в Новия Завет” (1913) – пето издание в 1930 година.

Б) Развитие на католическата новозаветна исагогика от втората половина на XVIII век

По това време започва да се развива влиянието на Ричард Симон. Дадената от него насока била бляскаво продължена и развита от Хуг (починал 1846). Произведението му “Въведение в Новия Завет” (1821) служи за главно ръководство по исагогика. Хуг се отличава със силен критичен ум и обширни познания; той обширно изследва произхода на новозаветните книги, като същевременно защитава подлинността им срещу нападките на протестантските богослови.

От времето на Симон и Хуг, католическата новозаветна исагогика запазва и досега своя исагогически характер. Според тях има три главни въпроса за разглеждане от исагогиката:

а) история на канона; б) история на текста; в) история на новозаветните преводи.

Католически богослови от този период, дали исагогични трудове, са: Шолц, Каулен, Корнели, Гутйар, Майнертц и други. Католически списания с исагогични материали са: “Ревю библик” (1912 сл.) и други.

В) Новозаветната исагогика в православната руска книжнина през XIX век и началото на XX век

В руските духовни академии специална наука исагогика не е имало; тя се разглеждала заедно с екзегетиката на Новия Завет. В 1896 година под ръководството на епископ Михаил е преведен трудът на протестантския богослов Хайнрих Герике: “Въведение в новозаветните книги на Свещеното Писание”. В руската богословска книжнина има ценни монографии по ред исагогични въпроси, например от В. Рождественский – “История на новозаветния канон”. От епископ Михаил – “За евангелията и евангелската история (1885), “Библейска наука”. От М. Д. Муратов (починал 1917) – „Новият Завет като предмет на православното богословско изследване” (1915). От Гр. А. Воскресенский (починал 1918) – той отпечатва много изследвания върху славянския превод на Новия Завет. От епископ Василий Богдашевски – “Евангелие от Матей” – критично екзегетическо изследване (1915). От Глубоковски (починал 1937) – автор на много исагогически трудове.

Руски богословски списания, в които има поместени исагогически изследвания, са: Християнское чтение, Богословский вестник, Православний собеседник, Душеполезное чтение, Странник и други.

_____________________________

*Източник – http://www.pomagalo.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображението – http://www.yandex.ru.

Следва…