Катя Меламед

Кръглият масов гроб в Девня 3 е първата ми среща с археологията. Тогава за първи път срещнах и Димитър Илиев Димитров. Той ръководеше разкопките. Продължих да работя с него години след това – в Девня и в библиотеката на Варненския археологически музей на улица Шейново, там обработвах материалите от Девня-2 и Разделна. Благодаря му за пътя, по който ме насочи**.

Некропол 3 в Девня се намира на 4 км от некропола с трупоизгаряне в Разделна и на около 1,5 км югоизточно от двуобредния некропол Девня-1 (Ди­митров 1971; Димитров 1978). Между Девня-1 и Девня-3 е разположен христи­янският некропол Девня-2, от самото начало на втората половина на IX-ти век и със същите антропологически характеристики (Димитров 1970; Иванов 1976; Boev 1985). Девня 3 лежи върху широка, почти равна тераса, която в южния си край се спуска рязко към обширната заблатена местност Балтата. Некрополът заема необичайно голяма площ от 20,000 кв. м. Проучени са само 5,700 кв. м. от тях. Разкритите гробове заемат южната част на терасата. Те са сто петдесет и седем на брой, от тях петдесет и три с трупоизгаряне, сто и два или сто и три с трупополагане и пет кенотафа. Най-вероятно двадесет и девет от гробовете с трупополагане са християнски. Те носят белезите на Девня-2 и могат да се свържат с първите десетилетия след покръстването на българите в 864 година. Гробовете с трупоизгаряне и трупополагане са размесени и не показват никакви други разлики – хронологически или археологически, освен в начина на погребване (Димитров 1972).

В североизточната част на некропола е разчистен пръстен с правилна форма. Той има размери: външен диаметър 5,48-5,78 м, вътрешен диаметър 3,20 м и дълбочина 3,40 м. На повърхността ширината му е 1,20-1,25 м, надолу се стеснява, за да достигне до 0,19-0,24 м  на  дъното. На дълбочина между 2,05 и 3,40 м са разкрити останките на около 70 души, нахвърляни безразборно по едно и също време. Над това съоръжение се намира гроб 114, най-вероятно християнски, който определя и неговия terminus post quem – втората половина на IX-ти век.

Антропологически са изследвани шейсет и девет черепа (Йорданов 1976). От тях двадесет и осем са на жени на възраст между 25 и 40 години, мъж на 60 години, мъж на 25 години, още един мъж на неопределена възраст и тридесет и четири деца, юноши и плодове. В литературата са отбелязани различен брой погребални индивиди – от седемдесет до седемдесет и шест. Разликите вероятно се дължат на трудностите да се идентифицират всички кости поради тяхната разхвърляност  in situ. Някои са били разсечени, а други са в кърмаческа възраст или още неродени. Понякога обаче е избрана цифра, която да отговаря на предварително избраната теза. Серията принадлежи към европеидната раса с монголоидни примеси. Петдесет и два от всички черепи носят следи от изкуствена деформация в различна степен. Тя е постигната чрез двойна превръзка, най-вероятно кожена, поставяна още в кърмаческа възраст и носена поне шест месеца. Костите носят следи от необичайни обстоятелства при смъртта и погребване:

– около двадесет души, предимно с изкуствено деформирани черепи, са били разчленени;

– върху пет специално са нахвърляни камъни;

– силно овързани са били жена в напреднала бременност (№ 63), 25-годишен мъж с болестно изменение на лявата подбедреница (№ 8) и най-въз­растният от всички мъже (№ 20);

– жена с видим физически недостатък – плагиокефалия (№ 74) е била хвърлена по очи на дъното на изкопа. Върху нея грижливо са били на­редени плътно един до друг четиридесет и девет плоски неголеми камъка, които покриват целия труп без главата и лявата ръка, оставени открити преднамерено.

Може да се предположи, че някои от хората са заровени полуживи.

Всички обстоятелства около състоянието и положението на човешките останки сочат масово убийство. Открити са оскъдни по брой и вид предме­ти: пет медни обеци – отворени халки, едната при мъжки череп; обеца – халка с нанизано мънисто от две споени полусфери; по-голяма обеца – елипсовидна халка, която завършва отдолу с висулка, с прикрепено към нея малко костено цилиндрично мънисто; по-голяма елипсовидна халка със симетрично нанизани три малки кухи сферични мъниста; две малки глинени мъниста със сферична форма, от огърлица. При шийните прешлени на жена на около 30-35 години (№ 11) се е намерил малък глинен биконичен прешлен, вероятно също от огърлица. Открити са още четири железни токи с правоъгълна или елипсовидна форма, очевидно от колани, които са били препасани, както и два силно корозирали железни ножа. Липсват съдове. Липсват и животински кости.

Не са известни паралели, на гробното съоръжение. В първичната публи­кация на това необичайно съоръжение – масов гроб, откривателят му Димитър Илиев Димитров го интерпретира като човешко жертвоприношение, свързано с опита на хан Расате-княз Владимир (889-893) да възстанови езическата рели­гия на българите (Димитров 1974).

Върху кръглия масов гроб от Девня 3 се спира и Ж. Аладжов (Aladzov 1985). Той го тълкува като резултат от масово човешко жертвоприношение към Тангра, извършено от хан Расате в стремежа му да върне отново езическата религия. Основания за това му дава най-вече формата на гроба – кръг, стар символ на небето=Тангра. Подобна интерпретация предлага и У. Фидлер (Fiedler 1992).

Димитър Станчев (Станчев 1991) обръща внимание върху липсата на достатъчно основания да се припише това деяние лично на Расате. Той обаче неубедително свързва масовото убийство с човешко жертвоприношение, извършено от прабългарските вождове, които се разбунтували срещу хан Борис-княз Михаил в 865 година.

Още по-насилена изглежда тезата на Анчо Калоянов. Той датира събитието в месец юни 760-та година. Ще цитирам електронния вариант: „Очертана е и важната роля на Халеевата комета, чието появяване през 760-та, 837-ма, 912-ста и 1066-та години знаменувало размирици и бунтове сред българите. От тази гледна точка е предложено ново тълкуване на така наречения „кръгъл гроб“ в Девня – погребаните в него седемдесет и шест жертви, предимно жени, са персонификации на годините в цикъла на Халеевата комета, а самото жертвоприношение се свързва с убиването на хан Винех и възшествието на хан Телец през 760-та година на българския престол“ (http://members.nbci.com/alexvolk/rod/shamship.html). В книгата му „Българското шаманство“ тази теза е по-подробно развита (Калоянов 1995). Принесените в жертва жени са определени като годеници на убития хан Винех. Направено е заключението, че „Всъщност българският шаманизъм е палачът на седемдесет и шестте жертви и деянието му придава качествено нов облик“. Трудно ми е да коментирам тази теза. Ще отбележа само, че фактите са цитирани неточно. Антропологически са изследвани наистина само шейсет и девет черепа, независимо от разногласията по отношение на телата. Трите мъжки черепа влизат в това число. Паралелите с човешки жертвоприношения – годеници, предназначени да последват своя ритуален съпруг в отвъдния свят, са по описанията на очевидец от Х-ти век. Всъщност годеницата е само една – и то не годеница, а съпруга. А очевидецът е Ибн Фадлан, който тръгнал заедно с важна мисия от Багдад на 21 юни 921-ва година и пристигнал при волжските българи на 12-ти май 922-ра година. Той описал пътешествието си най-подробно и занимателно. Текстът му се различава от цитирания по-горе (Ибн Фадлан 1992).

Посмъртни сватби са проучени и описани в археологическата литература. Устройват се в различни култури, в различни общества и време. Някои от тях принадлежат към културния кръг, в който обитават и българите в столетията преди и след основаването на Дунавска България. Свързват се предимно с аланите. Изглеждат по съвсем друг начин, дори в случаите, когато мъртвият воин е взел за посмъртна съпруга жена с деца. Независимо от броя на погребаните в един гроб, винаги има двойка – или двойки – мъж и жена, с деца или без деца. Най-характерните елементи в подобни погребения са богатство на гробните  дарове и подсипка от въглени в гроба, понякога заменена с пясък, върху която са полагани мъртвите съпрузи (Кузнецов 1962; Плетнева, 1967). Излишно е сега да разглеждаме повече подробности; те са добре известни, както и тълкуванията на елементите, например подсипка от въглени = огън = огнище = сватба, все едно между живи и мъртви.

Интересни изводи относно събитията от края на IX-ти век и отношенията между Борис-Михаил, Расате-Владимир и Симеон излага напослeдък и Емил Райчев (Райчев 2003; виж там и най-нов критичен преглед на изворите). Като анализира подробно писмените извори, предлага поправки в преводите и ги поставя в историческия им контекст, той съвсем справедливо се усъмнява дори в опитите на княз Владимир да върне езичеството. Според него тепърва трябва да се изяснят причините за отстраняването му oт престола, а представата за княза „има нужда oт смекчаване”.

Има още →