Отношенията между Българската православна църква и Вселенската патриаршия (1953-1963) – продължение и край*

Румен Ваташки

В интерес на историческата истина трябва да се поя-снят непосредствените поводи за писмата на Светия Синод до патриарх Атинагор. Първото писмо от 31 де-кември 1953 година е мотивиран отговор на патри-аршеското писмо от същата година, с което се възразява Българската православна църква да възстанови своето древно патриаршеско достойнство.

Второто писмо от 11 ноември 1955 година е в резултат на постигнато споразумение по време на разговорите, които патриарх Кирил води през есента на 1955 година в манастира „Драгославеле” в Карпатите, лятна резиденция на Румънския патриарх Юстиниян, и в Букурещ с упълномощени представители на Вселенския патриарх – Тиатирския митрополит Атинагор и Мелитския епископ Яков.

Третото писмо е изпратено след разговорите в София през август 1959 година с Антиохийския патриарх Теодосии VI, който преди това провежда разговор по спорния въпрос с патриарх Атинагор в Цари-град.

Повод за четвъртото писмо (Пасхално приветствие) от 31 март 1961 година са разговорите между Руския патриарх Алексей и Вселенския патриарх Атинагор през декември 1960 година в Цариград.

Светия Синод на Българската православна църква смята за необхо-димо да поддържа добри отношения с всички поместни църкви и особено с Вселенската патриаршия. Поради това се отзовава на всяко предложение, идващо от компетентни лица и по настояване на Вселенската църква за нормални канонически междуцърковни отношения. Това се счита за дълг към всеправославното църковно единство.

Като друг мотив на взетото от Цариградската патриаршия решение е желанието да се запази единството на Едната, Света, Съборна и Апостолска църква и да се укрепи любовта между двете сестри църкви чрез връзките на мира. Този мотив е оценен от висшата ни иерархия. В писмата си до Вселенската патриаршия Светия Синод на Българската православна църква винаги настоява за нормализиране на отношенията в името на същите тези съображения.

Патриарх Атинагор и патриаршеският събор вземат решението си „по икономѝя”, тоест дават братското си съгласие, признание и благословение, тъй като актът от 10 май 1953 година според тях представлява отклонение от каноническия ред, с надежда, че с това решение „според традициите на миналото” ще бъдат съгласни и останалите патриарси и предстоятели на православните автокефални църкви, „докато този въпрос окончателно бъде разрешен от вселенски събор, който единствено има право да провъзгласява дадена Божия поместна църква в патриаршеско достойнство и чест”. В случая „икономѝя” означава „по наложено от обстоятелствата изключение”. Тя се налага, тъй като каноническият ред е друг, а правото да провъзгласява патриаршия има единствено Вселенският събор.

Ако се приеме, че това е така, то всички православни патриаршии, въздигнати след последния вселенски събор през VIII век, получават патриаршеското си достойнство по икономѝя, тоест  извън канонич-ния ред, и тепърва един вселенски събор ще трябва да установява дали да ги утвърди, или не. Това гледище в Православната църква не е безспорно.

Синодалните архиереи определят като ценни поздравленията и пожеланията на патриарх Атинагор към Българския патриарх, свеще-ническия клир и цялото паство.

Има още

Отношенията между Българската православна църква и Вселенската патриаршия (1953-1963)*

Румен Ваташки

Както е известно през XIX век Цариградската патриаршия се противопоставя остро на жела-нието на предците ни да възстановят незави-симостта на Българската църква, вследствие на което през 1872 година ни е наложена схизма. С вдигането ѝ през 1945 година общението е възстановено, но след въздигането на патриар-шеското достойнство на църквата ни през 1953 година нормалните контакти отново са нарушени[1].

След избирането през 1948 година на Атинагор I за Вселенски патри-арх българската държава и Светия Синод на Българската православна църква започват да събират информация за него, за да определят линията си на поведение.

В изпълнение на нареждането на Георги Димитров да се съберат сведения за новоизбрания Вселенски патриарх директорът на изпо-веданията Димитър Илиев отбелязва интересни факти за него.

Патриарх Атинагор е роден в албанско село. Знае македонски или български език, а според някои говори и руски. Врачанският митро-полит Паисий, с когото се познават лично, смята, „че той може да има български произход“.

Бившият Вселенски патриарх Максим е свален с помощта на САЩ, Великобритания, Турция и Гърция, а турските вестници го упрекват в русофилство и в симпатии към гръцката народноосвободителна армия. Патриарх Атинагор е представен като приятел на Турция и защитник на интересите ѝ в Америка, където преди това е митрополит. Поради тази причина е наричан „турският посланик в Америка”. Сведенията за него са, че поддържа добри контакти с държавния секретар на САЩ. По време на посещението на началника на генералния щаб на турската армия при президента Труман през 1947 година присъства и Атинагор.

След свалянето на патриарх Максим и избирането на Атинагор I радио „Гласът на Америка” съобщава, че „той идва в Цариград, за да неутрализира влиянието на Руския патриарх на Балканите”. В доклада новият Вселенски патриарх е представен като противник на СССР и на комунистите. Турските издания пишат, че тъй като Вселенската патриаршия се намесва в политиката и оказва влияние върху нея, управляващите в Турция предпочитат Атинагор за патриарх. Цариградското гръцко население също споделя това вижда-не.

В България преобладава мнението, че патриарх Максим подава оставка вследствие на политически натиск, но прави всичко възможно да запази църковната независимост на Патриаршията. Същият има положително отношение към славянските православни църкви, включително и към Руската църква. Смята се, че патриарх Атинагор се ползва с доверието и на управляващия политически елит в Гърция. Той се противопоставя на интересите на Московската патриаршия в САЩ. Поради тази причина очакванията са отношени-ята между Вселенската и Руската църква да се влошат.

Според източника Вселенският патриарх може да се опита да влияе и върху Българската православна църква чрез Ню-йоркски епископ Андрей[2], който като Екзархийски наместник в Цариград си създава добри контакти с Вселенската патриаршия.

Епископ Андрей поддържа близки отношения с Доростоло-Червенския митрополит Михаил, „с когото заедно са ръководили съществуващата в миналото полуконспиративна царедворска органи-зация „Бог и България”. Ако Атинагор се опита да действа чрез епископ Андрей, очакванията са последният да търси съдействие от митрополит Михаил. Като приближени на дядо Михаил се определят епископ Партений, архимандритите Симеон, Методий, Серафим, Василий, Мирон, Александър и други. Това е вариантът, ако Вселен-ският патриарх предпочете да сътрудничи с Българската православна църква.

Съществува и предположение Атинагор да влезе във връзка с екзарх Стефан, който по време на последното си посещение в Цариград възстановява добрите си отношения с епископ Андрей. Според лице, придружаващо бившия екзарх, двамата клирици посещават Цари-градското английско консулство, след което екзарх Стефан променя отношението си към епископ Андрей, така че след завръщането си в София го предлага за митрополит.

Има още