ОТНОШЕНИЕТО НА ПРАВОСЛАВНИТЕ КЪМ СЪБОТАТА*

Мартин Ралчевски

За това кой е Господният ден, събота или неделя, има не малко писано в православната литература през годините. Поради тази причина темата освен че не е нова, но е и вече добре развита. В този контекст на мисли целта на настоящата статия не е да изрази приоритетното отношение и предпочитание на Православната църква към неделния ден, но да посочи, че и Църквата има своето историко-библейско и богослужебно-положително отношение към съботата.

Основанията за това отношение на Църквата никога не са били нито политически, нито социални, нито икономически, нито дори с цел да се постигне примерно религиозен или обществен мир, т. е. да се търси чрез уеднаквяване на позиции някакъв дивидент. Споменавам за тези посоки на ориентация, защото в наше време има известна нагласа в обществото да се търси в позицията на институциите, независимо от техния ранг, често определена  причина, която стои зад тях.

Православната църква, както добре знаем от църковната история, съборно е стояла винаги зад учението на древната Христова църква. Това означава, че ако сега, в днешното размирно и динамично време, православните богослови вадят от църковната съкровищница една или друга тема, като я осветляват и представят на съвременен език и стил, е с цел да се припомни и опресни църковната традиция и учение по дадения въпрос, но не и да се извличат дивиденти от това. С други думи казано, това че днес в света има стотици култове на християнска основа, на които дадена православна позиция по един или друг начин би им се понравила, съвсем не означава, че Църквата е променила нещо в учението си, напротив, нейният стремеж и стремежът на богословите е да разкрият истината, в случая за съботния ден, по начин, отговарящ на Христовия призив: “Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, та да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Иоан 17:21). Православната църква, която е носителка на Божествената истина в нейната пълнота, защото не е изменила на Христовото учение, има мисията да приобщи към себе си колкото е възможно повече човешки души, които вярват в Спасителя, но по свой си често неправилен начин, за които Сам Христос казва: “Имам и други овци, които не са от тая кошара, и тях трябва да приведа; и ще чуят гласа Ми, и ще бъде едно стадо и един Пастир (Иоан 10:16).

Едни от “най-ревностните” почитатели на съботния ден, които се открояват най-ярко измежду многото християнски движения, са адвентистите и Свидетелите на Йехова[1]. Поради това ще се спрем основно върху техните възгледи, но тъй като тези възгледи се споделят и от много други култове и движения, аргументите на Църквата е възможно да се разгледат в по-широк аспект, защото се отнасят съответно до по-широка маса.

Най-важните библейски и църковно-исторически основания, които привеждат защитниците на съботата, са следните:

1. Бог е сътворил света в шест дни, а в седмия (събота) си починал.

2. Прародителите Адам и Ева празнували още в рая съботния ден.

3. По пределно ясен начин Четвъртата Божия заповед санкционира съботата.

4. Господ Иисус Христос е спазвал също съботния ден.

5. В Новия Завет няма заповед, която да отменя празнуването на съботата.

6. Папата е този, който отменил празнуването на съботата и наложил неделята, като тази наредба била узаконена при император Константин Велики.

За да стане ясно дали тези основания са правдоподобни, необходимо е, макар и накратко да се отговори на всяко едно от тях поотделно.

1. И адвентистите, и Свидетелите на Йехова твърдят, че съботният ден е ден Господен. Те изхождат от това, че Сам Бог е сътворил света в шест дни и седмия си починал. “И свърши Бог до седмия ден Своите дела, що прави, и в седмия ден си почина от всичките Си дела, що извърши. Бог благослови седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички Свои дела, що бе сътворил и създал” (Бит. 2: 2–3).

И двете движения грешат тук по отношение на Божията почивка в съботния ден, защото шестте творчески дни трябва да се разбират като шест продължителни периода, но не и като шест отделни дни. Благославянето и освещаването на седмия ден има също възпоменателен характер, като Божията почивка в този ден означава завършек на творението, но не и бездействие. Думите от Бит. 2:2–3 не дават основание да се заключи, че празнуването на съботата е установено още при сътворяването на света.

2. Твърдението, че Адам и Ева са получили заповед от Бога да спазват съботния ден още в рая, няма библейска основа. Те са получили от Бога една единствена заповед – да не ядат от плодовете на дървото за познаване на добро и зло (Бит. 2:17). Няма основания да се смята, че евреите до Мойсей са спазвали съботни ден, а още по-малко такива основания може да се отнасят към на прародителите. Тук навлизаме в сферата на предположенията, защото няма исторически свидетелства за това от този период. Във връзка обаче с текста: “Пази съботния ден, за да го светиш, както ти е заповядал Господ Бог твой…, и помни, че (ти) беше роб в египетската земя, но Господ, Бог твой, те изведе оттам с твърда ръка и висока мишца, затова и ти заповяда Господ, Бог твой, да тачиш съботния ден (и свето да го пазиш)” (Втор. 5: 12–15), става ясно, че заповедта за празнуването на съботата се отнася, както видяхме, само до еврейски народ. Тя му е била дадена след извеждането му от египетското робство. Тази заповед е белег или печат на сключения завет между Бога и еврейския народ след освобождаването на последния от робството в Египет (Срв. също Изх. 58: 13–14 и Лев. 24:8).

3. Според адвентистите и Свидетелите на Йехова заповедта “Помни съботния ден” (Изх. 20:8) не е отменена от Господ Иисус Христос и трябва да продължи да се спазва и сега, в новозаветното време. Аргументацията за това звучи правдоподобно и логично. Според тях празнуването на съботата е установено от Бога в Стария Завет – в Десетте Божии заповеди, докато празнуването на неделята е установено от римския папа. Въпреки че зад това твърдение не стоят никакви документи, то се приема за меродавно. И тъй като авторитетът на двете лица е неизмерим, правилно е да се продължи да се спазва Божията повеля. Човек по никакъв начин не може да отменя Божиите разпоредби нито съборно, а още по-малко еднолично, както е според тях случаят с налагането на неделята. Може да се каже дори, че от това християнството е обременено с исторически грях. Това е заради неспазването на четвъртата Божия заповед: “Помни съботния ден, за да го светиш; шест дена работи и върши (в тях) всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: недей върши в него никаква работа ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни (волът ти, ни оселът ти, нито какъвто и да е) твой добитък, нито пришълецът ти, който се намира в жилищата ти; защото в шест дена създаде Господ небето и земята, морето и всичко, що е в тях, а в седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети” (Изх. 20: 8–11).

Съботният ден като ден на Божията почивка е поставен много високо от Самия Бог, и никой в света няма право да оспорва това. В Стария Завет има не едно място, в което се подчертава значението на тази Божия заповед: “И (Мойсей) им каза: ето що каза Господ: утре почивка, света събота Господня; каквото трябва да се пече, печете, и каквото трябва да се вари, варете днес, а каквото остане, скътайте и запазете до утре. И скътаха това до сутринта, както (им) заповяда Мойсей, и то не се вмириса, и червеи нямаше в него. И рече Мойсей: яжте го днес, защото днес е събота Господня: днес няма да го намерите на полето; шест дена го събирайте, а седмият ден е събота: в тоя ден няма да го има. Но някои от народа излязоха в седмия ден да събират, ала не намериха. И каза Господ на Мойсея: докога ще се противите да пазите заповедите Ми и законите Ми? Вижте, Господ ви е дал събота, затова и дава в шестия ден хляб за два дена: нека всеки си стои (у дома си), в седмия ден никой да не излиза от мястото си. И в седмия ден народът си почиваше” (Изх. 16: 23–30), “Пазете съботата, защото тя е света за вас: който я оскверни, да бъде предаден на смърт; който в тоя ден върши работа, тая душа трябва да бъде изтребена измежду народа си. Шест дни да вършат работа, а в седмия е събота, почивка, посветена Господу: всеки, който върши работа в съботен ден, да бъде предаден на смърт. Нека Израилевите синове пазят съботата, празнувайки съботата в родовете си като вечен завет; това е знак между Мене и Израилевите синове навеки, защото в шест дни Господ сътвори небето и земята, а в седмия ден си почина и отдъхна” (Изх. 31: 14–17), “Пази съботния ден, за да го светиш, както ти е заповядал Господ, Бог твой; шест дена работи и върши всичките си работи, а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог: не върши (в него) никаква работа, ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти, ни волът ти, ни оселът ти, нито някой твой добитък, нито пришълецът ти, който е у тебе, за да си почине робът ти и робинята ти (и оселът ти), както и ти; и помни, че (ти) беше роб в Египетската земя, но Господ, Бог твой, те изведе оттам с твърда ръка и висока мишца, затова и ти заповяда Господ, Бог твой, да тачиш съботния ден (и свето да го пазиш)” (Второз. 5:12–15).

И адвентистите, и йеховистите, както се вижда, имат основание да твърдят, че никой няма право да отменя тази Божия заповед. Обаче Православната църква не е против това тяхно становище. Казано накратко, православната позиция е, че с обявяването на неделята за официален седмичен празничен ден съботата не е отменена като празничен ден с настъпването на новозаветната епоха. И тя, както и неделята трябва да бъдат празнувани от християните. Критиката и на адвентисти, и на йеховисти обаче е по-правилно да бъде насочена към католиците, но не и към православните, защото още в края на първото хилядолетие православните богослови са критикували католическата практика за съботния пост. Което ясно показва празничното отношение на Православната църква към съботния ден. Това може да се види от окръжното послание на Константинополския патриарх Фотий от 867 г., написано по повод претенциите на латинското духовенство към България. Патриарх Фотий смятал като едно от основните различия между източното и латинското християнство именно установяването на съботния пост от последните: “Защото първата им неправда е съботният пост, което не само в малкото отхвърля преданието, но показва пренебрежение към (църковното) учение като цяло”.[2] При католиците от онзи период дори ако празниците Рождество Христово или Кръщение Господне са се падали в съботен ден, постът пак не е бил отменян[3]. Това е било явно нарушение на древните Апостолски правила: “Ако някой от клира бъде видян, че пости в събота, освен единствено на велика събота, да бъде низвергнат. Ако е мирянин – да бъде отлъчен” (Правило 64).

4. Защитниците на съботния ден твърдят, че Божият Син е спазвал безпрекословно  неговото честване (на деня). Дали обаче това е било така е съмнително. Вярно е, че Той, идвайки да допълни закона, посещавал синагогата (Лука 4:16), но Той и доразвил закона, като категорично отбелязал, че “съботата е направена за човека” (Марк 2:27), както и че “Син Човечески е господар и на съботата” (Марк 2:28).

5. И адвентистите, и йеховистите твърдят, че в Новия Завет няма заповед, която да отменя празнуването на съботния ден. Наистина, трябва да признаем, че такава заповед не е дадена от Иисус Христос. Но трябва да отбележим, че Неговите думи: “Съботата е направена за човека” (Марк 2:27), и “Син Човечески е господар и на съботата” (Марк 2:28) са казани по повод именно на това, че тази заповед вече няма този безапелативен характер, който е имала в продължение на тринайсет века. Може би донякъде и заради това на въпроса – какво е отношението на православните към съботата, трябва категорично да отговорим, че съботата в православното богослужение е празничен ден. Както неделите, така и съботите се отделят като малки празници от дните на Великия и Коледния пост. През тези дни се извършва празнично, а не постно (покайно) богослужение. Служи се пълна Св. Литургия и не се правят земни поклони. Така че ако днес например йеховистите си зададат въпроса, къде се e намирала истинската Църква след смъртта на апостолите, ще трябва да се обърнат към Православието. Според йеховистите, които по този въпрос се препокриват в учението си с това на адвентистите, през цялата човешка история е съществувала Божията църква, която е спазвала неизменно съботата. Оттук следва, че или в историята след Христа е нямало Църква, или това е била Православната църква, защото никой освен нея не е отбелязвал по какъвто и да е начин съботата.

6. По отношение на това, че папата е този, който отменил празнуването на съботата и наложил неделята, като тази наредба била узаконена при император Константин Велики, трябва да отбележим, че в подкрепа на това твърдение не се сочи нито кой папа е сторил това, нито кога го е сторил, нито се посочва съответно документ за това. Истината е, че писмено решение за отменянето на съботата са взели апостолите на събора в Йерусалим (51 г.)[4]. В подкрепа на тези думи може да се приведе още и част от “Апостолските постановления” от ІІ век: “В неделен ден се събирайте винаги… Събирайте се в Божия дом в деня на Христовото Възкресение”[5].

Двете споменати религиозни движения са радикално настроени срещу неделята изобщо като празничен ден, дори и от по-нисък ранг. За взаимовръзката между двете общности свидетелства фактът, че навикът на адвентистите да спорят с католиците е възприет закономерно и от Свидетелите на Йехова, което показва, че всички тези нападки срещу празнуването на съботата всъщност не са насочени срещу всички християни, а основно срещу католиците. Понеже техните аргументи не са насочени срещу Православието, ние не трябва всъщност и да ги възприемаме и като аргументи, насочени пряко срещу Църквата. Исторически е доказуемо, че библейската традиция се е съхранила много повече в Православието, отколкото в Римокатолицизма, от което също следва, че атаката не е насочена срещу Православието. Православието е именно това, което помни, че сътворяването на света е започнало от неделния ден. Тези мисли имат своите основания в творенията на първите отци на Църквата. Св. Юстин Философ още през ІІ век пише, че Бог е сътворил света (първия акт на великото творение) в неделя. В същия ден, съвсем не случайно, е възкръснал от мъртвите и Неговият Единороден Син[6]. От тук следва, че неделята има голямо значение в християнския седмичен празничен цикъл, но без да отменя автоматично съботата, както смятат някои, в това число дори и някои теолози.

Исторически погледнато, денят за Литургия в Древната църква е бил предимно неделният. Обаче кулминационната точка на всяка Литургия е не денят, в който тя се отслужва, а светото причастие. То като причастие с Вечния е метафизично, т. е. то се намира извън времето и пространството и като такова може да се осъществява и приема винаги, когато има желание и условия за това. Дали ще се причасти в неделя, събота или в който и да е ден от седмицата, за християнина е без значение, що се отнася до ползата от това за спасението на душата му. Важното е актът на тайнството да се осъществи, всичко друго е на заден план за него.

От древност до днес Православната църква отброява седмицата от събота до събота, смятайки неделята за пръв, а не за последен ден от седмицата. Поглеждайки тази терминология в апокалиптичната перспектива на Откровението, трябва да отбележим, че първият миг на времето още не е отпаднал от вечността, т. е. във вечността се срещат и отъждествяват един с друг първият и последният ден: “Осмият ден, заедно с първия, или по-точно казано – единият и нескончаемият”[7]. Това отнася седмичния цикъл в едно друго измерение – измерението на Шестоднева (от св. Василий Велики), в който дните са проектирани като епохи.

За адвентистите и йеховистите трябва специално да отбележим, че християните не са започнали да празнуват неделята по заповед на император Константин. Той само е узаконил вече съществуващия седмичен християнски празник. Могат да се представят не малко текстове, които потвърждават дълбокото преклонение и зачитане на християните от първите три века към неделния ден. За това свидетелстват св. Игнатий Богоносец, който е бил пряк ученик на св. апостол Йоан, св. Кирил Йерусалимски, св. Антоний Велики, св. Григорий Нисийски, св. Климент Александрийски и др. Последният споменава например, че неделният ден се празнува повсеместно от всички християни: “В деня  Господен той слави Възкресението Господне в него самия” (Стромати, 7:12). Трябва да се подчертае, че изразът “ден Господен” не се употребява за съботата в новозаветните и светоотеческите текстове нито веднъж.

Има известна възможност от казаното до тук по въпроса Свидетелите на Йехова и адвентистите да останат с погрешно впечатление за празнуването на неделята от християните. Затова е необходимо да се обърне специално внимание, че ние, православните християни, празнуваме съботата, но празнуваме и неделята. На до голяма степен аргументирания техен въпрос, дали Библията разрешава празнуването на други дни, освен съботата, отговорът ни е: разбира се. Древните израилтяни са отбелязвали старозаветните празници не само в събота. Тяхното празнуване дори е траяло, и до днес трае, често повече от един ден. На свой ред ние бихме могли да попитаме: щом евреите от старозаветно време са могли да се веселят не само в съботните дни, защо тогава християните да не могат да се веселят и да празнуват деня на техния Спасител, като, разбира се, почитат и съботата? Еврейската Пасха е била и е фиксиран календарен празник (14 нисан). Този ден се е празнувал независимо от съботата. Ако е било допустимо в старозаветно време Пасхата да бъде отбелязвана не само в събота, а когато тя се падне, нима това е станало тема табу, когато се е извършила истинската Пасха, когато се е осъществило истинското изкупление на човечеството от Богочовека?

Няма нищо, което да е над Богочовека Христос. Той стои по-високо от всички закони и старозаветни, и новозаветни, защото именно Той е техният автор. Господ Иисус Христос е Господар на всичко, Той е Господар и на съботата:  “И думаше им: съботата е направена за човека, а не човек за съботата: тъй че Син Човечески е господар и на съботата” (Марк 2:28). На Него всичко е подчинено. Подчинено е и времето, и Той ясно не веднъж го показва. Христос извършва пасхалната трапеза преди еврейската пасхална събота. А с възкресението Си след нея Той освещава деня, който за евреите е бил обикновен делничен ден. От този момент нататък за християните съботата вече не е просто събота, а предшественик на Възкресението. Неделята също не е за тях просто празненство, а излаз от времето. В този ден християните се приобщават образно към вечността. Иисус Христос излиза извън времето. Като Бог Той не е и не може да е ограничен нито от неделята, нито от който и да е друг ден. Според Неговите думи Той е там, където са двама или трима събрани в Негово име. Това е велико обещание на снизхождението и любовта Божия към човешкия род.

През неделните дни християните извършват своята най-висша служба – Литургията. Там, където тя се служи, там е и Христос. Всяко време на Литургията е време на чистата, светла и вечна християнска Пасха. Думите на св. апостол Павел: “Колчем ядете тоя хляб и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа докле дойде Той” (1 Кор. 11:26) означават, че денят Господен е там, където е Литургията. За християните Христос е тяхната Пасха (1 Кор. 5:7). Което означава, че навсякъде, гдето е Той, там е Пасхата. Той е вездесъщ не само в пространството, но и във времето. На всяко място, където се служи Литургията във всеки седмичен ден, когато тя се служи, Христос е сред богомолците в храма. Той е казал: “Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20). През всички дни, а не само през съботите.

По отношение думите на св. апостол Павел, че Пасхата е там, където е Иисус Христос, св. Иоан Златоуст пише следното: “Ние трябва да сме сигурни, че Христос е винаги там, където е великата служба. За да се убедите, че можем да празнуваме постоянно, че няма определено време за това, и че ние не сме зависими от времето, чуйте какво казва Павел. Затова – да празнуваме. Не времето прави празника, а чистата съвест, че празникът не е нищо друго освен радост”[8].

За кого се отнасят думите на св. апостол Павел: “Сега, като познахте Бога… как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак отново да им служите? Тачите дни, месеци, времена и години. Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви” (Гал. 4:9–11)? Определено, те не се отнасят само за окултистите и почитателите на хороскопи, но и за “ревностните” почитатели на съботите. Господ Иисус Христос стои много по-високо от календара. Той е многократно по-високо и от всички астрономи, “законодатели” и “пророци”. Той стои над физическото време. Поради това нито йеховистите, нито който и да е друг, няма право да забранява на християните да се молят на Иисус Христос “на планината Харизим”, извън пространството на съботата. Св. апостол Павел упреква точно подобно на това поведение на адвентистите и йеховистите. Той специално окуражава християните да не се боят от одумвания, и да не се чувстват виновни затова, че не спазват старозаветните ритуали: “И тъй, никой да не ви осъжда за ядене, или пиене, или за някои празник, или новомесечие, или събота: това е сянка на бъдещето, а тялото е Христос”  (Кол. 2:16–17).

Ако за “ревностните” последователи на съботите думите на св. апостол Павел не са достатъчно авторитетни, трябва да напомним, че Иисус Христос не казва: който спазва съботата, ще се спаси, но напротив, Той дава други религиозни критерии, необходими за спасението на човешката душа: “Да любите един другиго, както Аз ви възлюбих” (Иоан 15:12), както и: “С търпение си спасявайте душите” (Лука 21:19). Христос не умря за нас на кръста, за да ни съди според старозаветния закон. Без да отменя стария закон, Той ни даде нов – законът на любовта, новозаветният закон, написан с Неговата пречиста кръв. Тази висша любов на Богочовека изключва всякаква старозаветна присъда както по отношение на закона за съботата, така и извън него. Изкупвайки чрез доброволната Си жертва човечеството завинаги от греховете му, Той има властта и основанието да каже ясно и категорично: “Син Човечески е господар и на съботата” (Лука 5:6).

Въпреки че ние, православните, празнуваме и тачим неделята, заради Възкресението на Господ Иисус Христос през този, в онази епоха пръв ден от седмичния кръг, ние честваме и отбелязваме и съботния ден. Почитането на съботата е една от Десетте Божии заповеди и като такава тя има своето място в православното богослужение. Но както новозаветната Христова заповед за безусловната любов стои значително по-високо от старозаветното – око за око и зъб за зъб, така и неделният ден за християните има осезаемо по-голяма стойност в техните сърца от съботния. И въпреки че християните живеят предимно според новия закон на любовта, те имат не едно свидетелство, че повечето значими събития от новооснованата Христова църква са станали именно в неделни дни. В неделен ден Иисус Христос се явил на учениците Си, както и на жените, които Го съпътствали през земния Му път (Мат: 28:1, 5, 7, 9, Марк 16:9). В неделен ден била основана Църквата Христова (Деян. 2:1–4). В неделен ден се събирали на обща молитва и апостолите, тогава те извършвали и тайнството Евхаристия (Деян. 20:7).

След Христовото възкресение и победата на Богочовека завинаги над смъртта, в света няма сила, която да може да отлъчи тези, които искрено Го търсят и желаят да живеят според заповедите Му. За тези, които продължават да издигат буквата над Неговата велика и безусловна жертва, Сам Христос казва: “Горко вам… задето взехте ключа на познанието: сами не влязохте, и на влизащите попречихте” (Лука 12:52).

_____________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2004, кн. 1-4, с. 115-124.  Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът пише тази статия като докторант в Богословския факултет при СУ. Сега е писател и живее в Англия. За повече подробности вж. http://ralchevski.blogspot.com/

[1]. Wilson, Bryan. Religious Sects: A Sociological Study. London: Weidenfield and Nicolson, 1970, p. 34 – 36.

[2]. Попов, А. Историко-литературный обзор древне-русских полемических сочинений против латинян. ХІ–ХV в. М., 1875, с. 9.

[3]. Пак там, с. 60–61.

[4]. Коев, Т. Кой е Господният ден – събота или неделя? – В: Сборник  Вяра и живот. В. Търново, 1994, с. 413.

[5]. Пак там, с. 414.

[6]. Юстин, Философ Св. Апология 1, гл. 67. – В: Ранние отцы Церкви, М., 1994, с. 338 – 340.

[7]. Григорий, Богослов Св. Слово 41, на святую Пятидесятницу. – В: Творения. Т. 1. СПб., 1994, с. 576.

[8]. Иоан, Златоуст Св. Творения. Т. 2. Кн. 1. СПб., 1896, с. 496.

Изображения:

1. Свидетели на Йехова на служение в Хамбург.

2. Джоузеф Бейтс – основател на адвентизма.

3. Уилям Милър – основател на адвентизма.

СОФИЙСКИЯТ КАТЕДРАЛЕН ХРАМ “СВЕТА НЕДЕЛЯ” ПРЕЗ XIX ВЕК И ПЪРВИТЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ НА ХХ ВЕК[1]

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

На едноименен площад в центъра на столицата се издига величестве нният катедрален храм на Софийската св. Митрополия – “Света Не деля”. Той е посветен на света великомъченица Кириакия (или Неделя на славянски). За твърдо и достойно изповядване на Христовата вяра красивата девица била жестоко измъчвана, а след това осъдена на посичане с меч. На 7 юли 289 г. в град Никомидия (Мала Азия) Бог приел чистата ѝ душа, преди мечът на палача да пролее невинната ѝ кръв. По времето на царуването на Асеневци (XII – XIII в.) мощите на светицата били пренесени в тогавашната столица Търново. По-късно св. Евтимий, Патриарх Търновски написал “Похвала на светата великомъ ченица Неделя”[2].

През целия XIX и първите десетилетия на XX в. храмът се наричал и “Свети Крал”. Това наименование произлязло от обстоятелството, че в продължение на триста години в него се съхранявали мощите на сръбския крал Стефан Урош II Милутин (1282 – 1321). Тези мощи първоначално били в Банския манастир “Св. Стефан” в град Звечан, а след Косовската битка (1389 г.) били пренесени в близкото рударско селище Трепче, северно от Прищина, тогавашната столица на сръбското кралство. Около 1460 г. Софийският митрополит Силваний ги пренесъл по време на чумна епидемия в София, тогава седалище на бейлер бей. Първоначално били положени в днешния Люлински манастир “Св. св. Кирил и Методий” (наричан и “Св. Крал”); през 1469 г. при пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново за Рилския манастир те били вече в църквата „Св. Георги” (Ротондата – във вътрешния двор на Президентството); след това били пренесени в храма “Св. Безплътни сили” (или “Св. Архангели” – намирал се на двадесетина метра северно от днешния храм “Св. Неделя”); малко по-късно намерили прием в подновената митрополитската църква “Св. Марина” (намирала се в двора на днешната св. Митрополия); и накрая ги положили в митрополитската църква “Св. Неделя”[3].

Храмовият празник е на 7 юли, когато се празнува паметта на света великомъченица Неделя, а на 30 октомври се почита паметта на свети крал Стефан Милутин.

*      *      *

Миналото на катедралния храм “Св. Неделя” е забулено в неизвестност. Под него лежат основите на голяма по площ антична сграда. Едни от археолозите смятат, че това е преториум или президиум (т. е. военния съд на римския легион), а други – че основите на преториума са извън храма, а под него се намират руините на голяма римска баня[4]. Предполага се, че началото на храма е поставено през Средновековието. Вероятно той е бил построен през X в. и както други тогавашни софийски храмове е бил с каменни основи, а нагоре с дървена конструкция[5]. Обаче през втората половина на XIV в. тези дървени храмове били изградени от камък[6]. Неизвестно защо само “Св. Неделя” останала дървена и в този си вид храмът просъществувал чак до средата на XIX в. Вероятно след някой пореден ремонт на храма в нач. на XVIII в. той станал митрополитски и мощите на сръбския крал били пренесени в него.

*      *      *

ХІХ в. се характеризира като твърде бурен и драматичен – през него станали редица значими природни и политически събития, които се отразили върху цялостния вид на храма. От няколко приписки, оставени по страници на богослужебни книги, научаваме за голямо и продължително земетресение в София и околността през 1818 г.

„1818, месец априлиа [вярно е март] 23 ден, да се знае кога се тресе земята у събота на два и половина сахата, голям страх беше, много бани и джамии изпопадаха, жешки и студени води излизаха от Лазарица до свети Тодор Тирон, след това още кара така до свети Илия [т. е. 20 юли], та се тресе после чак до малата Богородица [т. е. 8 септември] у събота на два сахата. Тогава се мина малко време, та насред баня „Башия” извре жешка вода, та направи Селим паша шадраван пред турската баня и на „Баш чешма” посади върби и на чешмата направи 2 шопки (текла) [чучура] и после кара до нови свети Георги [т. е. до 23 април 1819 г.]”[7]. Върху Неделник от църквата „Св. Петка” в Брезник е записано следното: „1818, месец марта, ден 23, тогава се земята тресе. Аз, поп Кръстьо, писах. Тогава три месеца ден и нощ се тресе земята в София; джамиите попадаха, осем джамии паднаха и баните три дена не текоха”[8]. А една бележка върху Миней от църквата „Св. Петка Самарджийска” в София гласи: „1818, месеца марта, 23 ден. Да се знае, когато се земята разтърси у София та паднаха 8 джамии и чешмите престанаха, и баните пресъхнаха. 11 месеца непрестанно се разтърсва”[9].

При това земетресение изглежда пострадала частично и църквата „Св. Неделя”. А и бързото гниене на дървените стени на храма станало причина за сериозен ремонт. От новооткрит документ се вижда, че през втората половина на 1820 г. бил направен цялостен основен ремонт, който започнал на 3 август и приключил в средата на ноември с. г. За него били похарчени общо 8829 гроша и 4 пари. С тази значима за онова време сума били закупени и превозени различни строителни материали: камъни, плочи, мрамор, дървен материал (диреци, мертеци, дъски и пр.), пясък, кирпич, тухли, керемиди, желязо, пирони и др. От тези средства било заплащано на майстори, чираци и аргати, като им била осигурявана редовна топла храна и периодични почерпки с вино и ракия. Също за освещаването на възобновения храм заплатили на митрополит Теофан (1779 – 26 окт. 1822 г.) 50 гроша (толкова били заплатени и на Новак керемидчията)[10]. Храмът бил едноапсиден като основите били от дялан камък, споен с хоросанов разтвор, а стените от дъски; покривът бил двускатен, покрит с турски керемиди. След 25 години обновената църква се оказала отново в окаяно състояние. Руският учен и пътешественик Виктор Ив. Григорович, който посетил София през 1845 г. пише, че митрополитската църква е “почерняла, обезобразена, със знаци на явно пренебрежение”[11].

Две приписки от 1831 г. съобщават за метеж в София, предизвикан от кърджалийския главатар Али бег от Брезник, син на Кара Фейзи. Първата е върху „Четвероязычний елино-греко-латино-италианский лексикон” от Захарий Икономович Круша и гласи: „Знайно да бъде на всеки живущ човек, че когато дойде Али бег Кърджалията в София та обра градът – разби чаршията, обра стоката, обра черквите и изтърсиха свети Крал от ковчега на сред черквата свети Архангел в лето 1831, 11 април, в събота на Лазарица”[12]. Втората е записана върху Пролог за месеците март, април и май от София. Тя гласи: „Да се знае кога бастиса Али бег София, та потроши дюкяните и обраха стоката, и обраха църквите и свети Крал изтърсиха от ковчега у събота, на Лазарица, на месец априлия, 11 ден, 1831”[13]. Интересното и в двете приписки е, че мощите на св. Крал Милутин по това време не били в катедралната църква, а в съседната „Св. Архангели”, наричана още „Безплътни сили”. Тя се намирала само на около двадесет метра северно от „Св. Неделя” и някога също била митрополитска. Известно е, че в нея през 1555 г. същите мощи пак били там, и тук се провел епархийски събор на който бил канонизиран новия софийски светец св. Николай нови Софийски[14].

През есента на 1848 г. София пострадала от нова земетресение. За него научаваме от две приписки върху „Неделник” от църквата „Св. Петка” в Брезник: „Да се знае кога се тресе земята на месеца септемврия, на 18 ден, от Христа лето 1848: по пладне се тресе на три пъти и след пладне два пъти, и много се светът изплаши”. „Аз, даскал Мина Иванов, писах, тогава вършееха брезничани на бегличкото гумно. И през нощта се пак тресе на три пъти и на сутринта се пак тресе, и много джамии попадаха по София, и сгради попадаха. Много страх беше”[15]. За щастие църквата „Св. Неделя” не била засегната сериозно от това земетресение.

Паметник на Иван ДенкоглуВидният възрожденски меценат Иван Н. Денкоглу (1781, с. Балша, Софийско – 13 май 1861, Москва) през 1849 г. дарил на Софийската църковна община крупната сума от 30 000 гроша за построяването на сграда на ново училище[16]. Тогавашният Софийски митропо лит Паисий също развързал кесия та си и дарил сумата от 20 000 гроша. Разни имотни софиянци направили дарения от 140 до 1000 гроша, като общата сума възлязла на 6285 гроша. А от шест градски еснафа били събрани общо 1800 гроша. Така в началото на месец март 1849 г. в „Тефтер за помощи на църквата „Св. Крал” били записани 58 085 гроша преназначени за постройка на „сградата на свещеното взаимоучително училище”[17]. Строежът на новото училище започнал през пролетта на 1849 г. в южната част на двора на църквата „Св. Неделя”. От изкопаните основи извозили 72 волски кола пръст. Докарани били следните строителни материали: 862 волски кола с малки камъни, 16 280 тухли, 7500 керемиди, 586 волски кола пясък, 56 800 оки вар, 3150 дървета с различна големина, големи камъни, врати, прозорци и камъни за ъглови колони на стойност 3 125 гроша, пирони и разни железа за 3140 гроша и др. Около 36 000 гроша били изразходвани за различните строителни материали, а около 22 000 гроша за заплащане надниците на майстори, калфи и чираци. Или за построяването на училищната сграда, която била на два етажа с по четири стаи на етаж, изразходвали събраните 58 085 гроша[18].

В началото на 50-те години на XIX в. Софийската митрополия начело с  новия владика Гедеон и Софийската градска църковна община решили да съберат средства от София и епархията и да изградят нов величествен катедрален храм. Събирането на даренията започнало през пролетта на 1853 г. От седемте градски църкви събрали 56 000 гроша; самият митрополит Гедеон дал 15 000 гроша; Атанас Теодоров подарил на църквата две свои къщи на стойност 20 000 гроша; хаджи Мано Стоянов Букурешли и брат му Ангел дарили 4000 гроша; хаджи Нешо Филипович броил 1500 гроша и т. н. Значителни суми събрали и отделните еснафски организации. Механджийският еснаф дал 33 250 гр. (събрани от 44 майстори), бакалският – 6520 гр. (от 55 души), абаджийският – 2555 гр. (от 20 души), калпакчийският – 3955 гр. (от 38 души) и пр.[19] Само за календарната 1853 г. били събрани близо 200 000 гроша.

Събирането на средства било забавено от т. нар. Кримска война (1853 – 1856). В края на войната, на 18 февруари 1856 г., Високата порта обявила нов реформен акт, наречен Хатихумаюн, даващ известни права и свободи на християнското население в Османската империя. Хатихумаюнът бил тържествено прочетен в София на празника Възкресение Христово (тогава Великденът бил на 15 април), при празничното биене на камбаните на осемте градски църкви, „с позволението на сегашния управител Негово Високопревъзходителство Латиф паша”, нещо необичайно дотогава. Десет дни по-късно, на 25 април (празника на св. апостол и евангелист Марко), ентусиазираните софиянци започнали да събарят старата и прогнила църква „Св. Неделя“. След разчистването на камъните от основите на старата църква, на 7 май с. г. било извършено водоосвещение и започнали изкопаването на основите на новия храм. Тогава открили здравите основи на старите антични сгради, които се явили пречка за строежа. Наложило се да се копаят ями до 5-6 м дълбочина, до достигането на здрава почва[20]. При тези изкопни работи на ангарийни начала участвало населението от цялата област. По спомени на брезничанина Кота (Коста) Кафеджийски (1833 – 1938) той бил довел от родното си селище група работници, които под негов контрол работили при изкопаване на основите[21]. В ямите (или стъпките) набили дебели стълбове (пилоти) и върху им поставили скари от много дебели дървета. В една бележка на гръцки език четем, че на 11 юни 1856 г., “в деня на светите славни апостоли Вартоломей и Варнава, поставихме кандило в основите по реда на Евхологиона (т. е. Требника) и пеейки освещаване и останалите служби, поставихме първо ние (става дума за тогавашния Софийски митрополит Гедеон – бележка Х. Т.) основен камък, след това първият от майсторите, т. е. калфата г-н Петрос, първенците и цялото множество, и тогава майсторите започнаха строежа”[22].

Така през лятото на 1856 г. започнал строежът на новия храм “Св. Неделя”. Той бил трикорабна базилика, с размери: дължина (с олтарната абсида) – 35, 50 м и ширина 19 м. Ръководител на строежа бил известният пещерски майстор Петър Казов (преселник от Македония), който ръководел 30-40 майстори-дюлгери. Месечното му възнаграждение се движело около 500 гр.[23], една добра сума за онова време. Освен софийки майстори на строежа работели радомирци, кюстендилци и пещерци. Църковното настоятелство се грижело и за прехраната на работниците по строежа – около 60-70 души. Със свои средства то купувало хранителни продукти и плащало на двама готвачи – „баба готварка” или „баба ахчийка” и „Димо готвар”, които ежедневно приготвяли топла храна[24]. Според данни от запазените църковни кондики най-често били купувани карантия (джигер и черва), фасул, ориз, брашно, хляб, сирене, мляко, риба, агнета, зехтин, захар, кафе и др. Почти редовно имало и почерпки с вино и ракия. Т. напр. за 180 дена през 1858 г. били заплатени 9617 гроша за вино и ракия за общо 70 души строителни работници[25].

Строителни материали били докарвани от близки и по-далечни софийски села. Например камъните били сечени в кариери над село Владая и докарвани с волски коли. Мек камък бил прекарван от с. Лобош; диреци и греди сечяли и прекарвали от селата Каменица, Байлово, Макоцево, Гайтанево и Градоман; чамов материл бил доставян от Дупница, пирони (различни размери) от Неврокоп, железни диреци от Пловдив, кюмюр от Панчарево и т. н.[26]

Към есента на 1858 г. новата църква била пред завършване, но пострадала от силно земетресение, което продължило повече от два месеца. Ето какво съобщават за това приписките от онова време. „Лето 1858, месец септември. Да се знае кога пак се разтърси земята на месец септември, 18 ден на 6 сахата през деня”. „1858, месец септември, 18 ден. Тогава се разтърси земята в четвъртък на 6 сахатя, изпадаха тогава много джамии и Кору чешма, Баш чешма, Буюк чешма, Челеби джамия, Сяуш джамия и други. Писах аз, многогрешни папа Янаки Йонов и папа Георги Антов. И паднаха църквите „Св. Никола Мали” и „Пречиста”[27]. А върху приписка върху богослужебна книга от с. Бегуновци четем: „Да се знае кога се страшно тресе земята на 1858, септември 18. Изпопадаха джамии у Средец – от 28 само три не паднаха. Толкова треперение биде като що не е било от вехто време и се тресе година и половина, на ден по три пъти, а нощем – Бог знае. Всички граждани по авлиите спяха, от трепет не влизаха по дворовете. На „Свети Крал Милутин” падна едно кубе и погина едно дунгарче [т. е. дюлгерче]. Буюк джамия падна върху ахтарницата на Исая Ахтарина и го уби. Писах аз, Димитрия Стоянович, от Бегуновци родом”[28].

Възстановяването на щетите (паднали и пропукани сводове и зидове) от земетресението погълнало доста непредвидени средства и се наложило да събират помощи от населението на епархията. Дори посегнали и върху средствата на мъжкото училище, което било построено в църковния двор през 1849 г., дарени от софийския благодетел Иван Н. Денкоглу[29]. До есента на 1860 г. по строежа на храма софиянци изразходвали над половин милион гроша. Станали и някои скандали между градските първенци заради обвинения в присвояване на църковни пари и работата замряла. Наложило се майстор Петър Казов да прекрати строежа, като го замрази. Върху почти готовия храм той поставил временен седловиден дъсчен покрив, покрит с керемиди[30].

Две години по-късно, през ранната пролет на 1863 г. софийските първенци провели спешно събрание и решили да доизкарат църквата “Св. Неделя”. Вероятно първият й майстор е отказал да завърши строежа си и бил сключен договор с брациговския майстор-строител Иван Хр. Боянин. Съгласно този договор, новият майстор дал обещание за Димитровден (26 октомври) да завърши църквата. Той премахнал временният покрив, увеличил височината на зидовете с още няколко метра и поставил три купола с две малки камбанарийки в западния край на покрива. Също така от север, запад и юг изградил каменна аркадна нартика с общо 16 слепи купола, която покривала и трите свода[31]. Над западната входна врата била зазидана мраморна плоча (98 х 67 см и дебелина 6 см) с възпоменателен надпис. Той гласи: „Храм святаго Боговенчаннаго краля Милутина въздигнат от благочестиви пожъртвован[ия] на българите в Средец, в дните на сул[тан] Абдул Азиса; 1863”. В олтара каменната плоча на трапезата била квадратна (150 х 150 см) и по нея изписали стотици лични имена на онези софиянци, които дарили средства за построяването на новия храм[32].

Украсяването на новата църква се проточило още няколко години и Св. Крал Стефан Милутинтова забавило освещаването й. От 1863 до 1865 г. марангозчията Антон Станишев изработил иконостаса. Част от иконоста сните икони изписал големият живописец Станислав Доспевски. Другите икони били дело на различни зографи, които от скромност не се подписали под тях. След няколко поредни отлагания самото освещаване станало на големия общо славянски празник 11 май 1867 г. Предният ден вечерта била отслужена вечерня в близкия храм “Св. Архангели”, където временно се съхранявали мощите на св. крал Стефан Милутин. След вечернята те били пренесени в новия храм “Св. Неделя”. На 11 май, поради липсата на архиерей, службата била водена от архимандрит Хрисант Дойчинов от Самоков в съслужение с 12 свещеници и много дякони. Вероятно освещаването е станало с полагането на предварително осветен антиминс с втъкани в него св. мощи. На службата и освещаването присъствали над 20 хиляди души, между които и много гости от епархията. След освещаването вдъхновено слово произвесъл учителят Михаил Боботинов[33].

„За малката тогава София, спомня си брезничанинът Кота Г. Кафеджийски, църквата „Св. Неделя” беше монументална сграда и то построена от поробената рая. Това бе тържество за българина!”[34].

На 15 октомври 1872 г. архимандрит Мелетий Зографски (1832 – 1891) бил избран и хиротонисан за Софийски екзархийски митрополит. Той пристигнал в София едва на 3 март 1873 г. и поел управлението на разстроената епархия. Неизвестно защо освещаването на централния престол на храма “Св. Неделя” се проточило и било извършено от владиката чак на 12 август 1877 г.[35]

По време на временното руско управление (1877 – 1879) княз А. М. Дондуков-Корсаков подарил на храма комплект от 8 камбани с различна големина. Малките камбанарийки се оказали непригодни за тях и се наложило направата на нова камбанария. Тя била правоъгълна дървена постройка, с размери 4 на 4 м и височина 9 м, като само долната част на височина до 2,5 м била обкована с дъски, а нагоре била открита. Разположена била в югоизточната част на храмовия двор, на мястото на изгорялото мъжко училище. На 9 май 1879 г. новата камбанария с осемте камбани била тържествено осветена[36].

В края на XIX в. столицата постепенно започнала да придобива европейски вид. По времето на мандата на софийския кмет Димитър Петков много криви софийски улици били изправени, като били съборени доста къщи, обществени постройки, в това число и няколко православни църкви. Наложило се откопаване на терена по площада „Св. Неделя”, което довело до оставането на храма на нещо като тераса. Църковното настоятелство решило да укрепи околния терен и да придаде един по представителен външен вид на храма. За целта била сформирана Строителна комисия, която прибягнала към помощта на архитектурното бюро на младия български архитект Никола Лазаров. След изготвяне на плановете и тръжните книжа на 20 август 1898 г. комисията провела търг в канцеларията на Софийската митрополия. Той бил спечелен от предприемача Ангел Георгиев и още същия ден с него бил сключен договор[37]. Без да бъдат прекъсвани църковните служби в храма, в продължение на две години било извършено едно грандиозно преустройство. За целта вътре в самата църква било изградено голямо предпазно скеле, обковано от всички страни със здрави дъски, което пазело храмовото духовенство и богомолците от строителните операции. От западната страна на храма били развалени три свода и четири носещи колони от артиката. На тяхно място направили дълбок изкоп и изградили масивна и величествена камбанария. Постепенно били свалени трите купола и покрива, като на тяхно място били поставени пет нови купола – един голям централен, фланкиран от четири по-малки. Същевременно всички храмови стени били външно облицовани с тухлена зидария. Укрепена била и тересата, на която се оказала църквата след регулиране нивото на околните улици. Били изградени широки стълбища откъм север, запад и юг. За цялостното обновлене на храма църковното настоятелство похарчило сумата от 136 000 златни лева[38].

През декември 1919 г. същият архитект бил натоварен от църковното настоятелство да постави парно отопление в храма и да прегради западната част на  нартиката. Така през 1920 г. били извършени тези преустройства, като по този начин настоятелството се сдобило с редица помещения: канцелария, салон за заседания, свещопродавница, кръщелна и три стаи за помощния църковен персонал[39].

На 20 юни 1915 г. починал видният църковен дипломат екзарх Йосиф I. Той бил погребан от южната страна на храма, в близост до страничната олтарна врата. Три години по-късно починал Софийският митрополит Партений, който бил погребан от северната страна на храма.

16 април 1925 г.На 16 април 1925 г. Софийският катедрален храм станал арена на една от най-трагичните драми в историята на България. Коминтер нът и Военната организация на БКП организирали и провели же сток терористичен акт – поставили взривно устройство в югозападния купол на храма. При опелото на убития запасен генерал Коста Георгиев в храма присъствали всички министри (начело с министър-председателя проф. Ал. Цанков), много генерали и офицери (действащи и запасни), държавни и политически дейци, както и много граждани. Очаквало се и пристигането на цар Борис III, който малко закъснял. Опелото ръководел лично Софийският митрополит Стефан. Точно в 15 часа и 20 минути мощен взрив разрушил голяма част от покрива и част от южната храмова стена. Под руините загинали над 150 души, между които няколко народни представители, запасни и действащи генерали. Били ранени около 500 души, някои от които починали впоследствие от раните си – така общо жертвите станали 193[40].

След този кървав терористичен акт църковното настоятелство възложи ло отново на архитект Н. Лазаров възобновяването на храма. До края на 1925 г. били разчистени руините, доставили някои строителни материали и едва през юни 1927 г. ремонтът започ нал[41]. Обаче Софийската община се опитала да го спре, като се разгоряла дискусия – трябва ли да бъде възобновен храма на същото място. Намесили се граждани, общински съветници, народни представители, политици и др. Някои искали църквата да бъде преместена на друго място, понеже пречела на уличното движение и на видимостта към Витоша. Други не желаели на това окървавено място да има храм[42]. След продължителни и доста безплодни дебати най-сетне надделял разума и било взето решение храмът да бъде възобновен на исконното си място. За да се реваншира Софийската община отпуснала през април 1928 г. парична помощ в размер на сто хиляди лева[43]. При проведения търг била приета офертата на архитектурно бюро Иван Васильов и Димитър Цолов. Възобновяването на храма поел архитект Ив. Васильов, чийто преки помощници били предприемачът Никола Т. Огнянов и надзирателят на постройката Борис Н. Балкански[44]. До пролетта на 1933 г. бил изграден един почти нов, огромен централно-куполен храм с обширно вътрешно пространство. Неговите размери били: дължина – 30 м, ширина – 15,50 м и височина с купола – 31 м. Във външната архитектура Васильов и Цолов умело включили елементи от стария възрожденски храм – отворена аркада от север и юг, внушителна камбанария и ниски куполчета над притвора от запад. Между двете източни гранитни колони бил поставен оцелелият от предишния храм иконостас, който е двуредов и позлатен. В централната му част били монтирани големите царски икони на Спасителя Иисус Христос, Божията Майка “Св. Богородица”, Св. Спиридон Тримитунтски и Св. Неделя. Всички те били дело на големия възрожденски художник Станислав Доспевски.

Олтарната част на новия храм била значително разширена, като отново били оставени три престола: цент рален – в чест на света велико мъченица Неделя; северен – в чест на Архангел Михаил и южен – все още неосветен, но предвиден на св. първомъченик и архидякон Стефан. Пред този южен престол е поста вена раклата с мощите на св. Сте фан Милутин. В отделен кивот, вля во на южния вход на храма, е монтирана голяма икона на св. Неделя, дело на известния художник проф. Стефан Иванов. Между този кивот и раклата с мощите на сръбския крал се намира дърворезбения владиков трон, изработен от Иван Травницки. В западната част на храма били разположени притвора (нартекса), куполообразната кръщелна (баптистерий), канцеларията на храма и свещопродавница. Под купола на камбанарията били окачени 11 камбани – 8 подарени от княз Дондуков-Корсаков през 1879 г., две изработени в съседна Сърбия и една отлята в България.

Така възобновеният храм бил тържествено осветен на 7 април 1933 г.[45] По време на бомбардировките на столицата от януари до април 1944 г. частично пострадал покрива на храма и някои от слепите куполи. Тези повреди били последователно отстранени до 1948 г.

_____________________________

*Материала е предоставен от автора. За справки: г-н Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

[1]. За съжаление катедралният храм все още няма написана цялостна история и в различните справочни и енциклопедични издания гъмжи от неточности и грешки. От три години събирам материали за историята му, която трябва да бъде написана в най-скоро време.

[2]. Вж. Жития на светиите, С., 1974, с. 324-325.

[3]. Вж. подробно това у Ив. Гергова, Култът към св. Крал Милутин „Софийски” в България. – сп. Проблеми на изкуството, кн. 4, 2000, с. 10-18.

[4]. Вж. М. Станчева, Към изучаването на античната сграда под площад „Света Неделя”. – В: Сердика, Средец, София, т. 3, С., 1997, с. 7-29.

[5]. М. Станчева, София от древността до нови времена, С., 1999, с. 85.

[6]. Хр. Темелски, Храмът „Св. Николай Нови Софийски”, С., 2000, с. 12.

[7]. Вж. Хр. П. Константинов, Паметни бележки за Средец. – Псп., кн. VІІІ, С., 1884, с. 127.

[8]. Вж. Ив. Гошев, Стари записи и надписи, св. ІІІ, ГСУ-БФ, 1935, с. 13.

[9]. Вж. Е. Спространов, Бележки и приписки по софийските черкви. – СбНУНК, кн. ХХІІ и ХХІІІ, С., 1906-1907, с. 12.

[10]. ДА-София, ф. 1293к, оп. 1, а. е. 201а.

[11]. В. Григорович, Очерк за пътешествие по Европейска Турция, С., 1978, с. 135.

[12]. Ив. Гошев, Стари записи…, св. ІІ, ГСУ-БФ, 1929, с. 8.

[13]. Пак там, св. ІІІ, 1935, с. 14.

[14]. Вж. Хр. Темелски, пос. съч., с.12. Този храм бил съборен през 1890 г. във връзка с новия регулационен план на София, когато били съборени и други църкви и стари сгради.

[15]. Ив. Гошев, Стари записи…, св. ІІІ, 1935, с. 14.

[16]. Вж. Ив. Люлински, Родолюбецът Иван Николаевич Денкоглу, С., 1928, с. 39.

[17]. НБКМ-БИА, ІІА 7810, л. 4а.

[18]. Пак там, л. 3б.

[19]. Пак там, л. 8а и сл. Вж. обобщените сметки у Боян Цонев, Споменна книга на Софийския крояшки еснаф по случай стогодишния му юбилей (1807 – 1907), С., 1907, с. 48-49.

[20]. НБКМ – БИА, ІІ А 7810, л. 7а.

[21]. Личен архив на сем. Кафеджийски, гр. София. Изказвам благодарност на снахата инж. Диана Кафеджийска за предоставените ми материали.

[22]. НБКМ-БИА, ІІА 7810, л. 7а.

[23]. НБКМ-БИА, ІІА 7812, л. 8а.

[24]. Пак там, л. 10б.

[25]. Пак там, л. 21б.

[26]. Пак там, л. 10б и сл.

[27]. Първата приписка е върху Миней за м. юни, а втората върху Миней за м. септември от църквата „Св. Спас” в София. Вж. Е. Спространов, пос. съч., с. 17.

[28]. П. Асенов, Брезник и Брезнишко, С., 1969, с. 68.

[29]. А. Василиев, Черковното строителство в София до Освобождението, С., 1939, с. 19.

[30]. В-к „Съветник”, бр. 13 от 17 юни 1863 г., с. 3.

[31]. Пак там.

[32]. И двете плочи се съхраняват в Националния археологически музей.

[33]. В-к „Македония”, бр. 26 от 27 май 1867 г., с. 3.

[34]. Личен архив на сем. Кафеджийски, гр. София.

[35]. ДА-София, ф. 2328, оп. 1, а. е. 43, л. 1.

[36]. Проповедническа катедра „Св. Неделя”, кн. Трета. Урежда и издава прот. Мих. Химитлийски, С., 1922, с. 6.

[37]. ЦДА, ф. 120, оп. 1, а. е. 56, л.4-5 и сл.

[38]. Пак там, л. 77 и сл.

[39]. Пак там, л. 1-4.

[40]. Вж. подробно това у Г. Наумов, Атентатът в катедралата „Св. Неделя”, С., 1989, с. 152.

[41]. В-к Известия по възстановяване катедралната черква „Св. Неделя”, бр. 1 от 4 август 1927 г.

[42]. ДА-София, ф. 1к, оп. 1, а. е. 783. (Протоколна книга на Софийската община за 1927 г.)

[43]. ДА-София, ф. 1к, оп. 1, а. е. 785. (Протоколна книга на Софийската община за 1928 г.)

[44]. ДА-София, ф. 1093к, оп. 1, а. е. 3.

[45]. Църковен вестник, бр. 15 от 10 април 1933 г.

Изображения: Св. великомъченица Неделя, паметник на Иван Денко- глу, Св. Крал Стефан Милутин, храмът след атентата от 16 април 1925 година, храмът в днешно време и негов изглед във вечерно време