Църква и интелигенция*

Публикувано на 27.08.2022 от Dragan Bachev

Б. Попов

Една значителна част от нашето интелигентно общество не се чувства здраво привързана към църквата. Тук се срещат такива образовани хора, на които църквата е нещо безразлично. Всъщност това безразличие е чисто и просто една недостатъчно съзната антипатия. Други явно отричат църквата и се борят за унищожението ѝ, а трети, ако и отричайки я, нямат смелост открито да подкопават устоите ѝ. Интересно е да се знае, откога и как се е оформило това отрицателно, неправилно отношение на някои наши образовани хора към църквата. Трябва да се признае, че то идва още от времето на Ботев. Наистина, поради легендарния му подвиг във Врачанския Балкан и заради големия му поетичен дар, той е мил на всяко българско сърце, ала, ако речем да се отнесем обективно, ще трябва да признаем, че Ботев направи грешка, когато с невъобразими хули навремето ругаеше родното духовенство и православните християни. Който е чел стихотворенията и, особено, писмата му, много добре знае това. По едно нещастно стечение на обстоятелствата, в Русия, където добил образованието си, попаднал под влиянието на нихилизма, едно пагубно безбожно учение, което отричаше всички ценности в миналото и настоящето на народа и създаде почва за появяването на днешните антихристиянски управници на Русия. Поезията на Ботев, както и легендарния му подвиг, плениха умовете на младежта и заедно с това посяха в последната семената на безбожието. Това влияние продължи десетилетия и едва в последно време почна да се прави по-трезва преценка на Ботевата личност и значение.

Господ Иисус Христос

След освобождението също така модно за времето стана учението на Маркс, което ратуваше за един нов строй. Младата наша интелигенция, не укрепнала още, се втурна подир това учение, без да си дава сметка за гибелността му, идеща от неприложимостта в живота и от безбожието му. Десетилетия младежта и голяма част от интелигенцията се намираше под влияние на това учение, яростно нахвърлящо се върху родната православна църква, за да подбие авторитета ѝ и да я лиши от въздействието върху живота. След освобождението много наши млади хора отидоха в чужбина да добиват образование. Tе смятаха, че всичко, което там се изнася и което е на мода, е ценно, и затова се заловиха да стават последователи на всяко модно течение.Тъкмо тогава там господстваше материалистическия светоглед, който отрича съществуването на Бога, душата и въобще на духовния свят и признава само материята. От чужбина тe донесоха и модната за естествената наука Дарвинова теория, която, както е известно, стои в разрез с Библията.Под влияние на всичко това нашето средно училище се отдалечи от религията и преподаваше всичко друго, но не и последната. Печатът повече се стараеше да помества работи, които уронват престижа на църква и духовенство, отколкото да върши някаква положителна работа в това отношение. Държавниците, ако и да бяха длъжни, по силата на конституцията, да се грижат за поставяне църквата на едно по-високо положение в обществото, гледаха в повечето случаи да отделят от бюджета, така да се каже, само трохи за нуждите на църквата, за да развива просветно-благотворителната си дейност. Това стана причина, щото църквата да се види затруднена в снабдяването си с просветни работници, а също и благотворителното ѝ дело да бъде възпрепятствано в голяма степен.

Възползвайки се от либералността на конституцията и на нашата общественост, много секти и чужди религиозни пропаганди свиха гнезда у нас и почнаха да развиват пакостна дейност в ущърб на църквата. Какви са, прочее, онези неща, които безрелигиозните и противоцърковните интелигентни хора изтъкват против църквата? Преди всичко, казват, че тя е против прогреса, защото уж между нея и науката имало непреодолима пропаст и даже конфликт. Като най-ярко доказателство за това сочат проявите на инквизицията в средните векове, която изгаряла на клада хора на науката. Да се обвинява за това църквата и християнството въобще е несправедливо, защото станалото в средните векове се отнася до Католическата църква, и то само до една епоха от историята ѝ. То се дължи на нещастно недоразумение, при което папството си представяше, че трябва да господства както в религиозния живот, така и в научния и политическия, без да се държи сметка, че тук имаме отделни и самостоятелни области на човешката дейност. Нито днешните католици, нито протестантите, а още по-малко православните днес биха смятали, че църквата има подобно право на господство върху целия живот.

Чрез възгледа си за господството на човека над всички видими твари, както и чрез посочването, че човек трябва да бъде съвършен, както е съвършен Творецът, християнството даде възможност смело да се приближим до природата, за да я изучим и завладеем, а така също, изучавайки себе си и работейки над себе си, да се усъвършенстваме все повече и повече. Христос, основателят на църквата, не беше някакъв фантазор, който не е способен да вижда нещата такива, каквито са в действителност, а бе във висша степен проницателен дух. Той улавяше скритите помисли на хората и мъдро отговаряше на всички хитро скроени въпроси, с които искаха да Го злепоставят. Християните не можеха да не Му подражават, а това значи, че и те трябва да имат буден и трезвен ум, който схваща нещата правилно, толкова повече, че Той постоянно ги съветваше да слушат и гледат добре, да бъдат схватливи като змията и незлобиви като гълъбите. Такава една психология на християнина не може да не бъде годна почва за развиване семената на научното знание.

Господ Иисус Христос като бебе

И, наистина, никога науката не е достигала такива грамадни размери, както в ерата на християнството. Религията на европейските народи е християнството, а те са, които стоят на челно място в научния прогрес. За да се покаже още по-очебийно влиянието на християнството върху научния прогрес, трябва да подчертаем, че основоположниците на днешните точни науки бяха личности с дълбока християнска вяра. Както днес, така и по цялото протежение на историята, между видните представители на науката е имало и хора с религиозни убеждения.

Добре, ще ни кажат, но как да си обясним това, че съществуват противоречия между някои положения в Библията, от една страна, и науките астрономия, геология и естествознание, от друга? В астрономията, наистина, има една хипотеза, според която всички небесни светила отначало представяли една газообразна разредена маса, която после се сгъстила и почнала да се върти около оста си; след това от нея се откъснали и оформили разните небесни светила. Така се предполага, че е създадена вселената. Ако тази хипотеза стане някога научна истина, християните могат да я приемат, тъй като с нищо не е против Библията, ако само последната се изяснява правилно. В астрономията има и друга подобна хипотеза, която пък поддържа, че слънцето се е оформило не преди, а след планетите. Всичко това показва, че от научно гледище още не е достатъчно разрешен въпросът, как се е създала вселената.

Науката геология, която изучава земните пластове и разяснява въпроса, как се е оформила земята, уж противоречала на Библията с това, че, докато тя твърди, че за образуването на земята е трябвало да минат хиляди и милиони години, то Библията приема, че това образуване е станало на шест етапи в течение на шест дни. За нас, които вярваме в Бога, светът може да бъде създаден не в шест дни, а в един миг, по силата на Божието всесилие, ала нищо не ни пречи да приемем, че библейските дни не са обикновени, а – периоди, за каквито говори и геологията. Защото Моисей е знаел много добре, че обикновеният ден зависи от слънцето, а при всичко това казва, че слънцето се е явило в четвъртия ден. Следователно, имаме основание да заключим, че тук не се касае за обикновен ден, а до период, толкоз повече, че в случая Моисей употребява думата „Иом“, която значи и период от дълго време. Казват, че геологията смята появата на човека около преди стотици хиляди години, когато Библията изчислява всичко на всичко около 7-8 хиляди години. Ето още едно противоречие, ще кажат, а всъщност нищо подобно. По въпроса в геологията няма едно строго установено мнение. Някои геолози твърдят, че от появата на човека има само 10,000 години, а тази цифра се доближава до библейската.

Що се отнася до Библията и естествените науки, то тук се спират върху Дарвиновата теория, която поддържа, че всички видове животни са произлезли едни от други, че общият им прародител е някой съвсем нисш организъм и че човек произлиза от маймуната. Библията твърди в първите си страници, че животните още от начало са били създадени по отделни видове и че човекът е създаден непосредствено от Бога. Без да се спирам подробно върху изложението на Дарвиновата теория и върху критиките, на които се подлага от естественици, ще отбележа следното. Първо, онези у нас, които се възхищават от нея, съвсем не вземат под внимание, че, все пак, Дарвин е вярвал в съществуването на Бога. Второ – най-симпатичното в тази теория е идеята за еволюцията. Че тази идея има своите основания и е ценна, ние не оспорваме, но предположението, че тя е осъществена в Дарвиновата теория, както трябва, не можем да приемем. Идеята за развитие, прогрес и усъвършенстване е християнска. Бъдете съвършени! – казваше Господ Иисус Христос. Съвършенството обаче се постига не изведнъж, а постепенно. Ще споменем още, че много естествоизпитатели, като Флайшман, д-р Денерт, Майер и други, оспорват верността на Дарвиновата теория за произхода на животинските видове и на човека. Даже един Ернст Хекел, най-върлият немски дарвинист, се възхищава от естествоизпитателските познания на Моисей. Следователно, и в този пункт Библията, а оттук и християнската религия, църквата остава неуязвима.

Господ Иисус Христос и св. Иоан Кръстител

Онези, които искат на всяка цена да видят противоречие между науката и църковното учение, подчертават и това, че първата почива на точно, проверено познание, докато второто се основава на вяра. Истина е, че науката се стреми да ни даде проверено знание, но не бива да се забравя, че, както изтъкват мнозина мислители, в края на краищата и най-точната наука в основата си има нещо недоказано, вяра. Така наречените аксиоми, очевидни истини, не са нищо друго, освен положения, в истинността на които се убеждаваме по интуитивен път. За да имаме наука, трябва да приемем, че светът съществува и че нашият разум е способен да го изучава. Дали обаче светът съществува, дали е такъв, какъвто го виждаме, и какъв е всъщност, това с точност ние не знаем. По това има много спорове между философите. Дали нашият разум вярно изучава света, и това не е доказано с нищо. От това, че аз и ти смятаме нещо за такова и такова, съвсем не следва, че то е такова. И един смахнат може да има разни образи в главата си, но те невярно отразяват действителността. Има ли пълна гаранция, че човечеството като цяло не живее всъщност с образите на фантазията си – на този въпрос трудно може да се отговори строго научно. Ние вярваме, че има един свят пред нас и че можем да го познаваме. Прието е като основно положение, че законите, които днес управляват природата, и вчера са съществували и че вечно ще съществуват, но това е също така вяра. Ние не можем да знаем по опит, какви са били законите на природата преди да се яви човекът, и какви ще бъдат в бъдеще. Даже между представителите на днешната наука се чуват гласове, че няма точност в природните закони. Ако в науката има вяра, то много по-естествено е да срещнем последната в областта на религията, която е насочена към неща, които не можем да възприемем чрез сетивата си. Религиозната вяра за себе си може да добие вътрешни доказателства, които не е възможно да предадем на невярващия. Има мислители, които казват, че съществуването на Бога е по-несъмнено, отколкото най-неопровержимото геометрическо доказателство.

Изоставяйки споровете на научна основа, безбожниците заявяват, че църквата с нищо не допринася за обществения живот и за благоденствието на народа и че, следователно, е излишна. Вярно е тъкмо обратното, именно, че църквата упражнява голямо благотворно влияние върху обществения морал, а последният е от решително значение за общественото развитие и благоденствие. Не е достатъчно за една страна да има добри закони, за да бъде поставено на прав път развитието и бъдещето ѝ. Тя трябва да има честни, морално издигнати граждани, които доброволно и съзнателно да изпълняват държавните наредби и закони. Нещо повече: не би могло да има добри държавни закони без издигнати в морално отношение личности. Не току-така у нас за първите места на управлението се търсят хора компетентни (тоест с познания) и, второ, честни (тоест морални). А има ли в света по-възвишен морал от християнския? Същността му е обич към ближния до самопожертвувателност. Великият немски мислител Кант е казал, че всички философи, заедно взети, не са допринесли за обогатяване на морала с толкова възвишени понятия, както това стори Евангелието. Всички ценят морала и значението му, но всички знаят, че трудно се върви по неговия път; затова и Цицерон някога бе казал, че никой философ не е изпълнил на дело моралното си учение. Христос не само даде най-високото морално учение, което никой здравомислещ човек не може да отрече, но го и изпълни във всичките му разклонения. Животът Му бе въплъщение на учението Му. Не е, обаче, достатъчно да се вземе морала и примера на Христа, за да се каже, че всичко ще се постигне. Трябва да се даде на човека сила да разбере учението и примера на Христа, както и сила, за да ги приложи. Тази сила дава Христос, защото със смъртта Му всичко не се свърши. Той живее и днес и е готов всеки миг да даде подкрепата Си на онези, които Го търсят в моралния си подвиг.

Има още →

Сътворение на света според науката и Библията*[1]

Публикувано на 26.08.202229.08.2022 от Dragan Bachev

Р. С.

Светът съществува, но откъде се е взел? Сам от себе си ли съществува, или е дело на един творец? Ако приемаме съществуването на жив, личен, всемогъщ и премъдър Бог, то трябва да приемем, че и светът е създаден от Него. Християнската Църква ни учи на това и Свещеното Писание затова ни говори. „Вярвам – учи светата Църква – в един Бог… Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо“. И Свещеното Писание започва с многосъдържателните, дълбоко назидателни и възвишени думи: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1). „Първият лист на Моисеевия разказ, по думите на Жан-Пол, има по-голяма тежест от всички страници на естествоизпитателите и философите“. „Той наистина съставлява не само крайъгълен камък на цялото откровение, но и котва на всички наши възгледи за Бога и света, които тъй рязко, определено и завинаги отделя от всички народни митологии, също както и от многоразлични системи и мечтания на старата и новата философия…“ „Понятието за чисто творение оставало укрито за гръко-римската древност, казва Брандис. Ние, разбира се, не усещаме непосредствено тежестта на тези малко думи, понеже у нас от детинство са запечатани тези основни истини и сме привикнали чрез тях да гледаме на света. Но ако се върнем по-близко към онази езическа представа, която господствала във времената на Моисей и още по-късно, в Египет, Финикия и Вавилон, и от която ясни следи са се запазили още, и до сегашно време, в браминската религия, тогава ще узнаем високата важност на Моисеевото учение за Бога, света и човека. Грамадният, широко разпространеният в езичеството предразсъдък за несвободното Божествено Същество, управляващо само по необходимост или по произвол, е унищожен. Страхът пред сляпото могъщество на случая, пред безсъзнателната материя и други подобни заблуждения, които като кошмар удушвали езичеството, са изгонени от Моисеевото учение. Човек свободно сега гледа на творението и на небето, понеже Творецът на света е личен, всемогъщ и жив Бог“.

Но в днешните времена – времена на съмнение и неверие – не само сред жреците и представителите на науката, но и сред обикновеното интелигентно общество, цари или явно скептично, или направо отрицателно отношение към библейското повествование за сътворение на света в шест дни. Като неизбежно следствие от такова отношение днес, току-речи на всяка крачка, се чуват смели гласове относно някакво противоречие между най-новите резултати на науката и библейската космогония.

Миналият XIX-ти век**, ознаменуван с поразителни завоeвания в областта на научното знание, особено по физиката, химията, геологията и астрономията, се явява безпримерен в историята на човечеството както по важността на научните открития, така и по необикновеното развитие на критицизма спрямо библейските повествования изобщо и библейската космогония частно. Втората половина на XIX-ти век особено рязко изостри несъгласието на науката с разказа на първата библейска книга Битие за шестдневното творение. Това несъгласие най-релефно се изтъква в областта на въпроса за произхода на светлината и образуването на светилата. Моисей разказва, че светлината Бог създал в първия ден на творението, а слънцето, луната и звездите – чак в четвъртия. Пита се: откъде могла да бъде светлината и как могло да има вечер, нощ и ден до четвъртия ден, когато именно и били създадени светилата? Как е могла земята в третия ден да произведе растения без живителните лъчи на слънцето? След това и други места от първа глава на книга Битие не се съгласуват с резултатите на научните изследвания, например относно произхода на органическия живот и човека на земното кълбо, относно това – колко време съществува този живот и тази земя, и така нататък. Карл Фохт, Фойербах, Бюхнер, Молешот и други натуралисти-философи, геолози и биолози говорят, че земното кълбо съществува вече много десетки, дори стотици хиляди години, или дори милиони години, а библейско-християнската хронология определя цялото време от създаване на света, по-точно – от създаване на човека, всичко на 7,445 години. Хипотезата на Кант и Лаплас за произхода на вселената, теорията на Дарвин за произхода на видовете и на Лайел за геологическите периоди, теориите: за атомите, за ефира, за спектралния анализ, за електромагнитните явления и така нататък – пряко идват в противоречие с библейската космогония. Как да се отстранят всички тези противоречия, които сега смущават едва ли не всеки гимназист, запознат с естествено-историческите науки? И най-простият човек е склонен да разсъждава така: „ако разказът за сътворението на света не може да устои срещу резултатите на новата естествена наука, ако още първият лист на Библията ни разказва неща неверни, можем ли да вярваме в онова, което тя ни разправя по-нататък?“ Но защо говорим за простите? Дори Шлайермахер, учен немски богослов, още в първата четвърт на XIX-то столетие се е боял от резултатите на естествените науки не само за богословието, но, изобщо, за християнството. „Предчувствам – пише той на Люке през 1829 година, – че ние ще бъдем принудени, без голяма помощ за себе си, да се срещнем със знание, което мнозина още са привикнали да мислят, че е неразривно свързано със същността на християнството. Аз няма да говоря за шестдневното творение; но самото понятие за творението ще ли може да устои още дълго време срещу силата на новия мироглед, изработван от научни комбинации, от които никой не може да се отстрани? И нашите новозаветни чудеса – за старозаветните нито дума няма да кажа тук, – ако и да се задържат още за някое време, ще паднат отново, но ще паднат от предположения и нападения по-достойни, по-основателни и по-силни от онези, с които си послужи по-напред вятърничавата енциклопедия. Какво ще стане тогава, мой любезни приятелю! Аз няма да съм вече между живите в онова време, и ще мога спокойно да почивам и да спя вечния сън. Но вие, друже мой, и вашите връстници, какво мислите да правите? Мислите ли вие да се оттеглите зад вашите външни укрепления и да оставите науката да ви победи от всяка страна? Бомбардировката от присмехите малко ще ви повреди. Но обсадата! Какво ще стане тогава, когато вие, изгладнели и изтощени поради лишение от всяка наука, ще си стоите обсадени във вашите укрепления, а тя, науката, изоставена от вас, ще издигне знамето на неверието? Дали не ще стане нужда да се разкъсат брънките от историята и да се разделят така: християнството с варварството, а науката с неверието?“

Пророк Моисей (1393-1273 г. преди Христа), авторът на книга Битие с текста за шестдневното сътворение

Шлайермахер, както и Люке, комуто пишел, както и други още много техни съвременници, отколе вече са се преселили във вечността и спят там вечния сън. Но ние сме свидетели на това, колко преувеличен и неоснователен е бил страхът на Шлайермахер за съдбата на Библията и християнството: опасността за богословието, която той очаквал да дойде от естествените науки и философията, не е дошла и няма да дойде.

Но все пак за нас е от голям интерес да разгледаме въпроса: вярно ли е, че Библията и науката са несъвместими, че разногласието между тях е непоправимо и неотстранимо?

Не е вярно. Такова мнение не е повече от предразсъдък.

Най-големите разногласия и спорове, които обикновено избухват тук на земята, произхождат от разместване и от неопределеност на границите; много бъркотии, много преплитания на този свят биха могли да се изгладят, ако всеки един се ограничаваше в своите собствени граници. Граници тясно определени със залог за мир и спокойствие. И тук, по нашия предмет, главно и необходимо е да се установят точно и да се съблюдават строго границите между двете области, за които е сега думата, тоест областта на Библията (религията) и областта на науката. С това се постига и добива най-главното, най-същественото нещо. Религията и богословието притежават истини, за които естествените науки нищо не знаят и които, следователно, нямат никакво право да отричат; и, обратно, естествените науки притежават ред знания, в които религията не се меси и върху които Библията и богословието нямат и не могат нищо да кажат. И в случая дори, че религията и богословието, от едната област, и естествените науки, от другата област, биха имали да се занимават с един и същ предмет, те го разглеждат от съвършено различни страни, разглеждат го всяка една от свое становище. Библията ни казва, че Бог ни дава насъщния хляб; естествознанието пък ни учи как хлябът расте вън на полето. Може ли тук да каже някой, че, понеже едното е вярно, другото е невярно? И двете са верни, но всяко едно на свое място. Признаването границите е пътят, който води към мир. Такъв въпрос, в който, преди всичко, подлежи да се определят границите на двете области, е именно въпросът за сътворението на света. Той обаче се намира зад границите на науката, в областта на религията.

Понятието за творението – казва Лютард – принадлежи на религията, на Библията, а не на естествените науки. Тези последните могат да разясняват и да ни учат за външния произход на творението; но фактът, че Бог е сътворил света, ни съобщава не естествознанието, а Библията, религията. За този факт естествознанието, при своите собствени средства, не може нищо да ни каже. Колкото далече и да напредне естествознанието в своите изследвания по произхода и съставянето на космическите форми, във всеки случай, накрая, то е принудено да се спре пред една материя, при един живот и при някои закони. Откъде иде, обаче, тази материя откъде е животът ѝ и действащите в нея закони, за това естествознанието не знае нищо. То всякога предполага съществуването на материята, и с нея само започва. А въпросът за произхода на материята остава почвата на чувствената действителност и преминава в областта на умозрението или на вярата. Тук, следователно, естествознанието престава да е естествознание и става философия или религия. Било, че ние приемаме материята като от Бога сътворена, било, че я държим за вечна или за сама от себе си съществуваща, било че ние нищо не мислим за нея, това е съвършено безразлично за самото естествознание, понеже то започва своята работа само при съществуване на материалното битие. По този въпрос, прочее, между естествознанието и вярата няма и не може да има никакво стълкновение. „Аз изрично обясних – пише Вирхов, – че научното природно изследване не е в състояние да разреши загадката на творението“. „Произходът на материалното битие – говори д-р Лютард, – превъзхожда всяко човешко разбиране. Още и днес произходът на живота е за нас непроницаема тайна. Как става, как се ражда едно нещо, това никой човек не може да каже, и ние няма никога да разгадаем тази тайна. Възможно ли е да си представи човек напълно, как е станало, как е произлязло изобщо първоначалното битие? Само чрез вярата, според апостол Павел (Евреи 11:3), а не чрез чувствата можем ние да разберем началото и произхода на света, който е сътворен чрез духовната сила на словото Божие“.

Франсис Бекон (1561-1626)

Предразсъдъкът, че Библията и науката са несъвместими, че разногласието между тях е непримиримо и неотстранимо, произлиза още и от недостатъчното познаване и на Библията, и на науката. В това отношение се явяват напълно верни думите на английския философ Бекон: „Малко наука отдалечава от Бога, но много наука възвръща към Него“. Библията и науката са две Божии книги, от които първата непосредствено е дадена от Бога, а втората – чрез природата и в природата. Строго като се съди, тези две Божии книги не трябва да заключават в себе си противоречия. Противоречията между тях трябва да са мними, показващи се само, но не действителни, и произлизат от неправилно четене и разбиране на едната от тези две книги или на двете заедно. По този случай ето какво пише немският богослов Вилхелм Щудемунд: „Въпросът – дали християнството може да устои срещу резултатите на новата естествена наука, както и други подобни на него въпроси, и мен по-рано са ме безпокоили понякога. И какво направих аз? – Това, което във всеки случай е най-разумното. Заех се с по-сериозно и основателно изучаване на естествената наука. Аз не четях само единични статии по тези въпроси, а и съчиненията на Дарвин, Бюхнер, Хекел, Додел, на Дюбоа Раймонд и други; наред с тях обаче четох и книги на християнски естествоизпитатели като: Райнке, Бетекс, Денерт, Щьойде и други. Тези занятия ми доставиха голяма радост. Аз се възхищавах от естествената наука, възхищавах се от нейните открития. Но тъкмо чрез нея познах аз и Бога по-добре, Чиито слава, могъщество и мъдрост тъй великолепно се разкриват в природата, много по-великолепно, отколкото си представях по-рано. Чрез занятията с естествената наука аз не изгубих вярата си, не изпаднах и в съмнения; напротив, вярата ми стана още по-твърда, по-непоколебима и с убеждение. Аз видях, че действителните резултати на науката съвсем не противоречат на християнството, нито на библейския разказ за сътворението на света“.

Та и наистина, ако имаше някакво противоречие между естествената наука и християнството, как щеше да бъде възможно толкова естествоизпитатели от старо и ново време да изповядват християнството с такава решителност? И между тях са корифеите на естествената наука.

Но понеже примерите по-силно убеждават от всякакви красноречиви думи, то нека видим как собствено си представя днешната естествена наука произхода на земята, и какво говори Библията за този произход? След това простото съпоставяне на тези две учения ще ни покаже дали между тях има противоречия.

Днешната естествена наука е установила за произхода на земята приблизително следното учение:

Андре-Мари Ампер (1775-1836)

Материята, от която се състоят небесните тела, отначало в газообразно състояние е изпълвала пространството. От тази газообразна маса, поставена от някаква си причина в движение или движеща се от вечност, са се образували грамадни въртящи се около себе си кълба. Такава една обща маса е представлявало преди време и слънцето заедно с всички принадлежащи към него планети, като земята и месеца, която маса, вследствие на все по-силния въртеж, е достигнала най-голяма горещина. Но, като изпускала топлите си лъчи в студеното пространство, тя се сгъстила и с намалението на обема ѝ увеличила се е още повече скоростта на въртежа. Бързината е станала така голяма, че една част от масата се откъснала и образувала най-отдалечената планета от планетите, които обикалят около слънцето. След това са станали още такива откъсвания, от които са произлезли другите планети, а също и земята.

Отначало, а също и после, след като на земята, поради охлаждане на повърхността ѝ, се образувала твърда кора, на нея е нямало нито следа от живота, който днес така изобилно я краси. Земята изстивала по-нататък и понеже утайките не могли повече да се изпаряват в атмосферата, то са образували първоначалното море. Това е било навярно много по-голямо от сегашните морета, ала и много по-плитко. Повърхността на земята е имала тогава съвършено друга форма. Чрез вулканични изригвания и катастрофи са ставали често големи преврати по повърхността, следи от които се намират в разните слоеве на земята.Тези преврати почнали да стават все по-нарядко, колкото земната кора повече се затвърдявала и затова не така лесно вече можела да се топли от вътрешния огън,чиято сила се вижда още днес при вулканическите изригвания и земетресенията. И така, повърхността на земята си е запазила днешната форма, при която сушата е отделена от морето за по-надълго.

Сега вече се явил и първият живот на земята. Покрай някои нисши животински видове, развива се един огромен растителен свят. Това не са били още растения и цветя като днешните, а грамадни блатни растения и папрати, от които са произлезли дебелите въглени пластове. В следващите пластове се виждало първото мощно встъпване на животинския свят, и то най-напред се явили рибите, грамадни гущери и други земноводни животни, след това птиците. След това се явили млекопитаещите животни в голямо множество и отчасти в грамадна величина. То било времето на слоновете-великани (мамонти) и други исполински животни. Накрая след всички създания се явил и човекът. В най-старите пластове на земята не се е намерила още никаква следа от него. Така земните пластове са показали, че животът на земята се е развивал към все по-високи и по-съвършени форми.

Има още →

Науката против вярата ли е?*

Публикувано на 28.06.202228.06.2022 от Dragan Bachev

Николай Маджуров

„Вярата е опровергана от науката“. „Естествознанието доказва, че няма Бог“. „Съществува само този земен свят, няма рай, няма ад, няма задгробен живот, един образован човек не може вече да вярва в него“.

Така мислят и говорят в днешно време мнозина. В широки кръгове можем да срещнем убеждението, че науката била против вярата, че или я била напълно оборила или я направила несигурна и изтласкала на заден план. Ние ще се постараем да си дадем ясна преценка по това и затова най-напред ще си зададем въпроса: КОЯ е областта, кой е методът и коя е обосновката на науката и на религията?

1.Областта на науката е светът на пространствено-временните явления, които можем да възприемаме с нашите сетива. Тук спада всичко, което виждаме, чуваме, миришем, вкусваме и пипаме. С всяко сетиво, което отказва да работи, загива за нас една част от творението. С всяко сетиво, което наново би ни било дадено, изгрява за нас нова област на творението. Микрокосмосът и телескопът са помощни средства за зрението, които разширяват областта на нашите възприятия. Следователно видимото, чуваното, накратко, сетивно възприеманото, това е винаги предмет на науката.

Обаче вярата има работа не с този сетивно възприеман свят, а с невидимия свят на духа, със Самия Бог. С видимия свят тя се занимава само дотолкова, доколкото в него се открива мъдростта на силата на вечния, невидимия Бог. Затова ако един астроном казва, че той изследвал с телескопа космическото пространство, обаче не намерил никакъв Бог, то за вярващия човек това е съвсем понятно от гледище на науката и на вярата. Защото Бог като господар и творец на света е Дух, невидим, заключен за всяко човешко остроумие; за всяко нечисто любопитство и е открит само за вярващото чисто сърце. Вярата живее и диша в общението с вездесъщия, невидимия Бог, а науката – в земния, сетивния свят.

Емануил Гайбел (1815-1884)

2.Методът на науката цели да открие в този свят определени връзки или закони, из които може да се разбере промяната на нещата. За тази цел тя използва понятието за причина и следствие. Едно явление е научно разбрано, ако може да се изведе из познати причини. Че във видимия свят господства причинна връзка между всички явления, това за науката е сигурно доказано.

Религията не пита за сетивно възприеманите причини на отделните неща, а пита за причината на света като цяло, пита за Бога. Тя не си поставя за цел да открива природозаконни връзки в този свят, но тя ни казва кой е направил всичко това и за какво е всичко туй. Нейната задача е да ни разбули целта на света и смисъла за нашия живот. Науката не може да стори това. Защото „цел“ и „смисъл“ са духовни, невидими неща. И затова не могат да бъдат намерени чрез никакво изследване, чрез никакъв микроскоп и чрез никакъв химически анализ.

3.Биха могли да възразят: да, но науката се основава върху установени, възприемчиви факти, а вярата върху субективни предположения или фантазии. У някои религии това може да е така, тъй също както има форми на „науката“, които дължат своя произход не на грижлива преценка на фактите, но на прибързани хипотези и фантазии на изследвачите.

Християнската вяра във всеки случай се основава върху определени, установени факти. Че Иисус Христос е дошъл в този свят и че е предизвикал безподобна революция; че Той има силата действително да утешава наскърбени; да ободрява малодушни; да изобличава лицемерите; да спасява грешните – това са факти, хилядократно засвидетелствани. И които на всеки искрен човек собствената съвест потвърждава.

Следователно и двете почиват върху факти. Естествознанието върху факти на земния свят, а вярата върху факти на духовния, вечния свят. Двете се основават върху определени опити. Науката се спира върху опита на сетивата и разума, а религията – върху преживявания на съвестта. Обаче това, което ми е засвидетелствано като истинно от моята собствена съвест, това стои у мене непоклатимо здраво.

Иоханес Кеплер (1551-1630)

Науката и вярата трябва само да разбират ясно своите различни области и задачи. И тогава ще видят, че нямат повод да враждуват помежду си, че напротив, те са създадени взаимно да си услужват и да се допълват.

II.

Какво следва оттук за науката?

Следва, че тя с всички свои постижения и познания не може никога да изведе човека извън областта на земно-видимия свят. Вече въпросите: що е материя, сила, душа, дух, личност? – напразно ще очакват от нея отговор, понеже тя познава само определени елементи и определени прояви на сили.

Още по-малко тя може да ни поучи за произхода и целта на нещата. С това тя би прекрачила областта на видимия опит, и би навлязла в областта на религията. Когато Ернст Хекел (1833-1919) например казва, че светът не бил създаден от Бога, но сам се бил развил из безличната субстанция, то това не е наука, а вяра. Защото дали субстанцията е била създадена или не, това не може да се реши по пътя на знанието, но само по пътя на вярата.

Има още →

Откъс от книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“

Публикувано на 26.11.202128.11.2021 от Dragan Bachev

(Книгата на Валентин Велчев отстранява вековни заблуди, на първо място сред които е клеветата за несъвместимостта между християнската вяра с нейното учение и науката, както я разбира Новото време. В дебат с налагани натуралистични теории авторът посочва неточности, предвзети интерпретации на факти и произволни спекулации. Но не това е основното. Ударението пада върху изграждането на обосновани хипотези, търсещи отговор на фундаментални въпроси като произхода на вселената, на живота, на мисленето и т. н. Построено едновременно естественонаучно и богословски, изследването се нарежда сред тези, които необходимо трябва да бъдат взимани предвид при подхода към базисните и решаващи теми на съвременната наука).

Валентин Велчев

Част втора

Тайнството на живота

…………………………………

5. Произход на човека

През 2015 година изследователи от Кеймбридж стигат до извода, че в човешкия геном присъстват (поне) 145 чужди гени, които са попаднали при нас не само от прокариоти, но и от многоклетъчни еукариоти. Алистър Крисп и колегите му чрез специален алгоритъм оценяват всеки човешки ген за сходството на последователностите му с тези на бактерии, протисти, гъби и други. Допуска се, че попадналият в човешките клетки ген се променя, така че не се очаква 100-процентова прилика, на ако сходството е в границите на 50-90%, се счита, че той се е появил в резултат на хоризонталния пренос на гени. Забележително според тях е, че чуждите гени продължат да работят на новото място и при хората кодират някои имунни белтъци, както и много метаболитни ензими, отговорни за разграждането на мастните киселини, обмяната на аминокиселини и редица други биохимични процеси. Тези гени са проникнали в генома на човека още от времето на общия прародител на приматите, тоест преди около 100 милиона години[1].

Защо не можем да се съгласим с този извод?

а) Щом чуждият ген се трансформира в резултат на случайни мутации, няма никакво значение колко е близък до човешкия – вероятността да стане идентичен с него си остава 41000 = 10602 (виж изчисленията, които прави малко по-напред д-р Джонатан Сарфати). С други думи, дори един такъв ген не може да се превърне в човешки не за 100 милиона години, а за много повече време, отколкото е предполагаемата възраст на Вселената, а какво да говорим за цели 145!

б) Ако приемем, че в нашите клетки съществува механизъм, който оказва помощ за правилното подреждане на нуклеотидите на проникналите чужди гени, веднага изниква въпросът „откъде се е появил той?“. Нещо повече, тук става въпрос за гени, които нямат аналог в ДНК на хората, тоест дори да има такъв механизъм откъде би могъл той „да знае“ как да подреди нуклеотидите им, така че да произведат белтъци, които да са в синхрон с нашите?

в) Възможно ли е чуждите гени да синтезират белтъци, които да функционират правилно в клетките на човека? Или да знаят в кои точно от тях да се експресират и кога?

При средностатистически ген от 1000 нуклеотида и 50-90% сходство, това означава разлика от 100 до 500 нуклеотида. Като разделим на 3 (понеже кодоните са от три нуклеотида) следва, че всеки белтък, който ще бъде изфабрикуван от един такъв ген, ще има средно около 330 аминокиселини, като от тях 30 до 160 ще бъдат различни от човешките. Ясно е, че това увеличава твърде много вероятността неподходящите аминокиселинни секвенции да се намират в „активните центрове“, тоест областите, които в най-голяма степен обуславят функциите на тези белтъци, което неминуемо ще ги изважда от строя. Тоест активните центрове на чуждите белтъци няма да действат ефективно в човешкия организъм, а и няма да работят в синхрон със собствените ни белтъци. Като се има предвид, че става въпрос за протеини, участващи в имунния отговор или за ензими, катализиращи сложни метаболитни пътища, е доста наивно да смятаме, че организмът ни може да оцелее в борбата за съществуване, при условие, че голям брой белтъци в него не само не функционират както трябва, а напротив – допускат или причиняват изключително тежки заболявания*.

Господ сътворява вселената и мястото, където ще живеят живите твари, воглаве с човека – Земята

г) Добре известно е, че (почти) всеки фенотипен признак се определя от голям брой гени, както и, че един ген често влияе върху редица признаци. Отново ще повторим, че 145 неизправни гени са прекалено много и ще разбалансират роботата на целия организъм. Следва, че това са уникални човешки гени, а не получени чрез хоризонтален трансфер от други видове, като същото може да се каже и за основните гени, които определят структурите и функциите на всички биологични организми.

Като не поставяме под съмнение хоризонталния генен трансфер при прокариоти, протисти, гъби и дори при по-висши многоклетъчни†, посочените възражения ни карат да смятаме, че той няма никаква еволюционна роля, тоест не спомага за усложняване на устройството на организмите. Лишена от неговата твърде съществена подкрепа обаче, еволюционната теория твърде здраво зацикля, понеже, както стана въпрос по-напред, няма никакъв шанс да обясни прехода от бактериалната клетка до човека в рамките на четири милиарда години!

Доминик Стейтъм на друго място пише: „Еволюционистите твърдят, че разликата между геномите на хората и шимпанзетата е „само“ около 4 или 5%, показвайки с това, че сме много близки роднини**. Но тъй като тези геноми са толкова големи, това всъщност означава огромна разлика по отношение на генетичната информация. На практика има около 35 милиона „генетични букви“ (тоест нуклеотидни бази – бележка на автора – Валентин Велчев), които са различни плюс около 45 милиона открити в човека и липсващи в шимпанзето, и около 45 милиона открити в шимпанзето, но липсващи при човека[2]. Освен това е известно, че хората и шимпанзетата притежават различни поредици от аминокиселини в поне 55% от своите протеини[3]. Според проф. Дейвид де Вит, за да се разделят двата вида и да се обособи толкова невероятна разлика в техните геноми – 20 милиона в генетичната линия, водеща към съвременните човекоподобни маймуни и 20 милиона в линията, водеща към съвременните хора, биха били нужни около 40 милиона мутационни събития[4].

Еволюционистите вярват, че много от тези мутации биха били неутрални по отношение на своя ефект и поради това не биха били предмет на естествен подбор. Но би ли могъл естественият подбор да подейства върху благотворните мутации, за да промени същества, подобни на човекоподобните маймуни, в хора?

Има още →

Философия на науката – продължение и край*

Публикувано на 23.01.202123.01.2021 от Dragan Bachev

(Представеният текст представлява увод в книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“, второ преработено и допълнено издание, което ще излезе от печат през тази година. Първото издание е от 2018 г.)