Опит за представяне на научен аргумент за съществуването на Бога – продължение 2*

Валентин Велчев

Посоченото говори, че предвидените от Хокинг и Млодинов 10500 вселени са съвсем нищожно количество. Но дори да увеличат броят им до безкрайност, приведените изчисления дават да се разбере, че пак не се очертава никакъв шанс случайно да се породи свят като нашия.

При живите организми вариациите са ограничени, понеже техните компоненти (ДНК, белтъци и така нататък) са изградени от строго определен брой дискретни единици (нуклеотиди, аминокиселини и други). Но в действителност се очертават нищожно малки, практически неизпълними, вероятности случайно да се образува протоклетка, способна да реализира всички жизнени процеси. С други думи, в посочените области, статистическите закони забраняват (не допускат, правят абсолютно невероятно) самоподреждането на материята.

Фигура 3 ни позволява да направим и още едно важно заключение, а именно, че никакви еволюционни процеси не са допустими нито в мъртвата, нито в живата природа.

Според дефиницията, иерархичната система е множество от елементи, които се намират в отношения и връзки помежду си и образуват определено единство, цялостност. Всички елементи на системата са взаимозависими, тоест всеки от тях влияе на останалите и обратно – те също оказват въздействие върху него. Структурата на системата определя нейната вътрешна форма на подреждане, тоест тя е израз на съществуващия в нея ред. Пълното описание на реда в сложно организираните системи се изучава от една сравнително нова наука – таксиологията (логиката на реда), която се разработва напоследък като една от най-фундаменталните и важни логически теории. Но нейните основни положения и категории се изследват с помощта на твърде сложни екстензионални математико-логически и теоретико-информационни методи. Затова ние няма да се спираме на тях, а ще приложим един изключително опростен подход, който ще ни позволи да направим изводи относно възможността за еволюция на иерархично подредените системи.

При тях е в сила един принцип известен като “или всичко, или нищо”. В смисъл, че структурата трябва да е съставена от подходящи елементи, които да са подредени в правилния ред, за да не се наруши действието на системата. Ако променим параметрите дори само на един от тях, или изобщо го премахнем, или разменим местата на някои елементи и прочее, ще се получи смущение в работата на системата, което ще я разруши или изведе от употреба. Затова или всичко е наред и системата функционира нормално, или, в противен случай, все едно нищо не е наред и системата е ликвидирана.

Този принцип забранява постепенната “еволюция” на една структура в друга. В състояние ли е един малък механичен часовник плавно да се трансформира в будилник? Да предположим, че едно от неговите зъбни колела е станало по-голямо като за будилник. Тогава то ще бъде несъвместимо с всички останали механизми на малкия часовник и той няма да отчита правилно времето или въобще няма да работи. Нека и другите му части се изменят и стават като за будилник. Докато една част от механизмите му са за малък часовник, а друга – за голям, функцията му ще бъде значително нарушена или въобще няма да може да се осъществи. Часовникът ще изпълнява предназначението си само тогава, когато или всичките му части са малки, или всичките са големи.

А какво ще стане, ако някой от механизмите на часовника бъде заменен с елемент на компютър? Например, на мястото на пружината бъде поставен транзистор. Часовникът вече съвсем сигурно ще излезе от употреба. От друга страна и компютърът няма да реализира своята функция дори тогава, когато сме сглобили всички негови компоненти, а само един е останал на часовник.

От казаното заключаваме следното: когато един предмет постепенно се преобразува в друг такъв от същия вид (но в нещо различен – по големина, друг модел и така нататък) функцията се затруднява или дори спира. А при трансформацията на предмет от един вид в предмет от друг вид, функция изобщо не може да се осъществи. Затова или “всичко” е наред и системата функционира нормално, или, ако дори едно нещо не е наред, все едно “нищо” не е наред и функцията е нарушена.

Разбира се, отношенията между елементите на системите в природата са значително по-сложни; ние си послужихме с тези примери, само за да онагледим принципа „или всичко, или нищо”.

Като анализираме фигура 3, сме в състояние да направим и следния извод относно възможността за еволюция на системите с безкраен брой стойности на своите параметри: не е възможен нито постепенен, нито скокообразен („квантов”) преход на една работеща система в друга.

В първият случай, тоест при постепенен преход, ако един от нейните параметри промени стойността си, той вече няма да бъде съгласуван с другите ѝ параметри и системата ще излезе от строя. Но докато не бъдат изградени напълно всички необходими параметри на другата система, тя също няма да бъде годна за работа, което следва от принципа “или всичко, или нищо“.

Вторият случай, на внезапно преобразуване, отново няма как да се реализира. Вероятността всички параметри на системата изведнъж да се променят и да добият точно необходимите стойности на параметрите на която и да е друга действаща система е метафорично казано „по-малка от безкрайно малка“ (1/∞k). 

При по-предните разсъждения вече стана дума, че всяка метаморфоза в параметрите на микросвета (характеристика на частиците, интензитет на взаимодействията и прочее) прави атомите нестабилни и води до тяхното разрушаване. С други думи, атомите на химичните елементи са дискретни структури, които не могат да преминават една в друга чрез поредица от междинни форми, а изискват строго разчетено конструиране. По подобен начин бихме могли да разсъждаваме и за небесните формирования – планетни, звездни, галактични и така нататък.

Както е добре известно, при живите същества белтъците играят много важна роля – изграждат клетъчните структури, изпълняват каталитични функции, участват в реализирането на генома и други. Но една част от тях са тясно видово специфични, затова ако се появи мутация, която да доведе до образуването на различен белтък, неговото действие няма да бъде в унисон с работата на останалите белтъци. По такъв начин, генетичните мутации пречат на синхронизацията на системите в организма и затова на практика се явяват вредни за индивида, тоест не му помагат в борбата за съществуване. С други думи, принципът „всичко или нищо” не способства и за постепенната еволюция на организмите, а няма никакви сведения и за „квантова” (тоест внезапна) поява на нови видове.

От направените разсъждения можем да заключим следното: Междинните състояния са: а) неустойчиви – при атомните и небесните структури и б) нефункциониращи – при живите организми. Това означава, че концепцията за универсална дарвинова еволюция на системите в мъртвата и живата природа е съвършено неприемлива.

Като се върнем на фигура 3, нека да си припомним парадокса, свързан с онази проста сметка:

от която се разбира, че Бог може да сътвори неограничено разнообразие от подредени и устойчиви светове, като вероятността за случайното възникване на който и да било от тях е „по-малка от безкрайно малка“, което изключва случайното му възникване.

Така се отговаря и на въпроса, поставен още от Айнщайн „имал ли е Бог избор при създаването на Вселената?”, който отново задават Хокинг и Млодинов в книгата си „Великият дизайн”.

Има още

Откъс от книгата  „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“

(Книгата на Валентин Велчев отстранява вековни заблуди, на първо място сред които е клеветата за несъвместимостта между християнската вяра с нейното учение и науката, както я разбира Новото време. В дебат с налагани натуралистични теории авторът посочва неточности, предвзети интерпретации на факти и произволни спекулации. Но не това е основното. Ударението пада върху изграждането на обосновани хипотези, търсещи отговор на фундаментални въпроси като произхода на вселената, на живота, на мисленето и т. н. Построено едновременно естественонаучно и богословски, изследването се нарежда сред тези, които необходимо трябва да бъдат взимани предвид при подхода към базисните и решаващи теми на съвременната наука).

Валентин Велчев

Част втора

Тайнството на живота

…………………………………

5. Произход на човека

През 2015 година изследователи от Кеймбридж стигат до извода, че в човешкия геном присъстват (поне) 145 чужди гени, които са попаднали при нас не само от прокариоти, но и от многоклетъчни еукариоти. Алистър Крисп и колегите му чрез специален алгоритъм оценяват всеки човешки ген за сходството на последователностите му с тези на бактерии, протисти, гъби и други. Допуска се, че попадналият в човешките клетки ген се променя, така че не се очаква 100-процентова прилика, на ако сходството е в границите на 50-90%, се счита, че той се е появил в резултат на хоризонталния пренос на гени. Забележително според тях е, че чуждите гени продължат да работят на новото място и при хората кодират някои имунни белтъци, както и много метаболитни ензими, отговорни за разграждането на мастните киселини, обмяната на аминокиселини и редица други биохимични процеси. Тези гени са проникнали в генома на човека още от времето на общия прародител на приматите, тоест преди около 100 милиона години[1].

Защо не можем да се съгласим с този извод?

а) Щом чуждият ген се трансформира в резултат на случайни мутации, няма никакво значение колко е близък до човешкия – вероятността да стане идентичен с него си остава 41000 = 10602 (виж изчисленията, които прави малко по-напред д-р Джонатан Сарфати). С други думи, дори един такъв ген не може да се превърне в човешки не за 100 милиона години, а за много повече време, отколкото е предполагаемата възраст на Вселената, а какво да говорим за цели 145!

б) Ако приемем, че в нашите клетки съществува механизъм, който оказва помощ за правилното подреждане на нуклеотидите на проникналите чужди гени, веднага изниква въпросът „откъде се е появил той?“. Нещо повече, тук става въпрос за гени, които нямат аналог в ДНК на хората, тоест дори да има такъв механизъм откъде би могъл той „да знае“ как да подреди нуклеотидите им, така че да произведат белтъци, които да са в синхрон с нашите?

в) Възможно ли е чуждите гени да синтезират белтъци, които да функционират правилно в клетките на човека? Или да знаят в кои точно от тях да се експресират и кога?

При средностатистически ген от 1000 нуклеотида и 50-90% сходство, това означава разлика от 100 до 500 нуклеотида. Като разделим на 3 (понеже кодоните са от три нуклеотида) следва, че всеки белтък, който ще бъде изфабрикуван от един такъв ген, ще има средно около 330 аминокиселини, като от тях 30 до 160 ще бъдат различни от човешките. Ясно е, че това увеличава твърде много вероятността неподходящите аминокиселинни секвенции да се намират в „активните центрове“, тоест областите, които в най-голяма степен обуславят функциите на тези белтъци, което неминуемо ще ги изважда от строя. Тоест активните центрове на чуждите белтъци няма да действат ефективно в човешкия организъм, а и няма да работят в синхрон със собствените ни белтъци. Като се има предвид, че става въпрос за протеини, участващи в имунния отговор или за ензими, катализиращи сложни метаболитни пътища, е доста наивно да смятаме, че организмът ни може да оцелее в борбата за съществуване, при условие, че голям брой белтъци в него не само не функционират както трябва, а напротив – допускат или причиняват изключително тежки заболявания*.

Господ сътворява вселената и мястото, където ще живеят живите твари, воглаве с човека – Земята

г) Добре известно е, че (почти) всеки фенотипен признак се определя от голям брой гени, както и, че един ген често влияе върху редица признаци. Отново ще повторим, че 145 неизправни гени са прекалено много и ще разбалансират роботата на целия организъм. Следва, че това са уникални човешки гени, а не получени чрез хоризонтален трансфер от други видове, като същото може да се каже и за основните гени, които определят структурите и функциите на всички биологични организми. 

Като не поставяме под съмнение хоризонталния генен трансфер при прокариоти, протисти, гъби и дори при по-висши многоклетъчни†, посочените възражения ни карат да смятаме, че той няма никаква еволюционна роля, тоест не спомага за усложняване на устройството на организмите. Лишена от неговата твърде съществена подкрепа обаче, еволюционната теория твърде здраво зацикля, понеже, както стана въпрос по-напред, няма никакъв шанс да обясни прехода от бактериалната клетка до човека в рамките на четири милиарда години!

Доминик Стейтъм на друго място пише: „Еволюционистите твърдят, че разликата между геномите на хората и шимпанзетата е „само“ около 4 или 5%, показвайки с това, че сме много близки роднини**. Но тъй като тези геноми са толкова големи, това всъщност означава огромна разлика по отношение на генетичната информация. На практика има около 35 милиона „генетични букви“ (тоест нуклеотидни бази – бележка на автора – Валентин Велчев), които са различни плюс около 45 милиона открити в човека и липсващи в шимпанзето, и около 45 милиона открити в шимпанзето, но липсващи при човека[2]. Освен това е известно, че хората и шимпанзетата притежават различни поредици от аминокиселини в поне 55% от своите протеини[3]. Според проф. Дейвид де Вит, за да се разделят двата вида и да се обособи толкова невероятна разлика в техните геноми – 20 милиона в генетичната линия, водеща към съвременните човекоподобни маймуни и 20 милиона в линията, водеща към съвременните хора, биха били нужни около 40 милиона мутационни събития[4].

Еволюционистите вярват, че много от тези мутации биха били неутрални по отношение на своя ефект и поради това не биха били предмет на естествен подбор. Но би ли могъл естественият подбор да подейства върху благотворните мутации, за да промени същества, подобни на човекоподобните маймуни, в хора?

Има още