Храм “Св. София” и „Mondel Travel”

София 1000, ул. Цар Самуил № 32, тел. 02/980-33-22 GSM: 0888/268-612

ОРГАНИЗИРАТ
поклонническо пътуване до
И З Р А Е Л

От 30 Aприл до 7 Май 2015 г.

Иерусалим – Божи гроб, Витлеем, река Йордан, Галилейското езеро и Тиберия, Йерихон, Кумран и Мъртво море,Тавор и Назарет, Хайфа,Акра и Цезария, както и други свети места.

Едно пътуване по стъпките на Господ Иисус Христос, което ще промени живота ви завинаги.

Духовна опитност и молитви за изцеление и успех на Божи гроб и евангелските места. Участие в Св. Литургия и св. Причастие.

Записване, информация и програма в офиса на Мондeл Травел
и при отец Веселин Арнаудов в храма “Св. София” .

Цена: 1795 лева, която включва: самолетен билет плюс летищни такси, 7 нощувки в Израел, закуска и вечеря, всички входни такси за посещаваните обекти, бакшиши и застраховка.

За контакт с отец Арнаудов: 0888/618-046

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

2.Назарет, трета година преди нашата ера – двадесет и седма година от нашата ера

Когато вестта за смъртта на Ирод стига до Египет, дърводелецът Иосиф, надявайки се, че опасността е преминала, решава да се прибере в родината си. Но се страхува от преследванията на Архелай и не се връща във Витлеем. Предпочита да се пресели на север, в градчето Назарет, където по-преди живеел с Мария.В онези времена Галилея е гъстонаселена област, а географското ѝ положение я прави открита за всички ветрове на света. „Тук наблизо били Финикия, Сирия, Арабия, Вавилон и Египет. Езическите острови и всички прочути европейски страни почти се виждат отвъд блестящите води на Западно море. Римски знамена се веят из равнината. Фараони и Птолемеи, емири и арсакиди, съдии и консули – всички се борят да притежават тази прекрасна област. Тук са блестели копията на амаликитците, треперела е земята под колесниците на Сезострис, по нея са вървели македонските фаланги, тук са се чували ударите на широките римски мечове, тук е било определено да се разнасят виковете на кръстоносците, да гърмят артилериите на Англия и Франция. Струва ти се, че на тази израилска равнина се сблъскват Европа и Азия, юдейството и езичеството, варварството и цивилизацията, Старият и Новият Завет, историята на миналото и надеждите на бъдещето[1]„.Самият Назарет стоял настрани от тези големи исторически пътища, в евангелската епоха той се смятал за затънтено селище. Дори се появила поговорката: „От Назарет може ли да излезе нещо добро?“ И сякаш за да опровергае всички човешки оценки, тъкмо това бедно градче става „отечеството“ на Христос; в него преминава по-голямата част от живота Му. Почти трийсет години Той ходи по каменистите му улици и се катери по пътечките на околните хълмове. Малцина знаели къде наистина се е родил, но дори и тези, които били чували за това, Го наричали Ханоцри, Назаретеца.

Ако ние можехме да се събудим в Назарет от онова време, бихме видели около стотина бели къщи с плоски покриви, пръснати по хълма, ограден с лозя и маслинови горички. От полегатите възвишения се открива живописна панорама, върху която сигурно неведнъж се е спирал погледът на Иисус: синкави планински вериги, зелени долини, засадени поля.Оттогава много неща са се променили, но галилейската природа си остава почти същата, каквато е била преди две хиляди години. Пътешествениците единодушно потвърждават, че Назарет и околностите му са неповторимо кътче от светата земя, наричат го „планинска роза“ и „земен рай“. Въздухът горе нависоко е чист и прозрачен. След зимните дъждове назаретските склонове се превръщат в градина: застилат ги разнообразни цветя с най-нежни оттенъци: лилии, планински лалета, анемони. Иисус обичал цветята. Казвал, че с тях не могат да се сравнят дори и украшенията на цар Соломон.

През есента назаретските поля се огласят от песента на чучулигите, далече се носи гугукането на гургулиците, в ярката небесна синева прелитат ята розови пеликани. Птиците, както и цветята, в Христовите слова стават образ на душата, възлагаща упованието си на Бога. Той ги дава за пример на суетните и загрижени хора.

Галилейците – здрави, силни, непринудени люде – в повечето случаи се занимавали със селскостопанска работа. Те отглеждали лозя, смоковници, маслинови дървета, пасели по ливадите кози и овци, обработвали полята. Сутрин назаретските жени отивали с делви при извора, който и днес снабдява околността с вода. Там ходи и Дева Мария. Кладенецът и сега носи нейното име.Как е живяла тя в Назарет? Как е живял Иисус? Апокрифните легенди разказват доста подробности за тези години. Но ние не можем да ги смятаме за достоверни, дори и затова, че са в рязко противоречие с евангелския дух[2]. И Матей, и Лука, засягайки този период от живота на Христос, предпочитат сдържания лаконизъм и говорят само за онова, което им е добре известно.

Само два факта, назовани от апокрифите, изглежда заслужават доверие. Те твърдят, че Иосиф умрял, когато Иисус бил деветнайсетгодишен[3]. Легендите обикновено са склонни да цитират символични числа (към тях спадат 3, 7, 12, 40). Иисус по време на Неговото обществено служение наричат „Синът на Мария“, което означава, че Иосиф не бил вече жив. Според друго предание Иисус като момче пасял овцете[4]. Интонацията, с която са пропити Неговите притчи за овчарите, косвено го потвърждава. Във всеки случай назаретският юноша непрекъснато е виждал хора, грижливо пазещи стадата си. Той е виждал и лозари, връзващи лозите, и сеячи насред пролетните нивя, и жътвари със сърпове как срязват класовете. По-късно всички тези картини служат като образи в Неговите притчи. Те ни пренасят в света на спокойното галилейско селище, който от най-ранна възраст е ограждал Иисус.

В съботните дни семейството на Иосиф е отивало в назаретския молитвен дом, синагогата, където народът слушал Свещеното Писание и беседите на наставниците. Четецът казвал славословията, а всички присъстващи повтаряли след него. Иисус обичал тези изрази на истинска вяра и по-късно в Неговите проповеди неведнъж ще звучат отгласи от молитвите, чути в Назарет в детството Му[5].Но да се рисува животът в Галилея като безметежна идилия, би било невярно. И там кипели страсти, и там мечтаели за свобода. Народът живеел под двоен и дори под троен гнет: митарите изтръгвали от него имперските данъци, Иерусалим прибирал своя десятък, а местните земевладелци притискали селяните. Но хората вярвали, че рано или късно справедливостта ще възтържествува. Книгите на пророците, които четели в синагогите, и апокалиптическите писания, предавани от човек на човек, всявали надежда, че скоро ще настъпи краят на стария свят.

Когато Ирод умира, в Галилея се надига въстание. Възглавява го Юда Хавлонит, предводител на партията на зилотите, „ревнители“. Религиозни анархисти, Юда и неговият съмишленик фарисеят Садок отхвърлят всяка власт над Божия народ, освен властта на Самия Творец.

Тълпи от отчаяни галилейци, въодушевени от теократическата идея, образуват цяла армия и с бой превземат град Сепфорис, където се намира арсеналът. Легионерите на Квинтилий Вар с мъка успяват да потушат метежа. Стотици въстаници са разпънати на кръст.

През шеста година Архелай, който наследил пороците, но не и държавническия талант на Ирод, е свален и пратен на заточение. Първосвещеникът на Иерусалим започва да управлява неговите земи, а общият контрол над областта бил предаден на прокуратора Копоний. Както и при Помпей, тя била включена в състава на Сирийската римска провинция. Антипа и Филип, въпреки че запазват марионетната власт на тетрарси, се оказват в още по-голяма зависимост от империята.Веднага след свалянето на Архелай, сирийският губернатор Квириний започва преброяване по цяла Палестина, с цел да установи размера на данъка. Възползвайки се от това, Юда Хавлонит отново вдига Галилея против римляните, но скоро е убит в сражение. Ала гибелта му не може да угаси духа на войнствения месианизъм. Управителят на Галилея Ирод Антипа, човекът, който от всичко на света най-много ценял спокойствието си, много често го губел. Всеки път, когато се появява нов вожд, призоваващ народа на оръжие, галилейците тутакси го следвали, уповавайки се, че в критичния момент от небето ще се спуснат ангели и заедно с него ще съкрушат римския орел. „Тези бойци – пише Флавий – никога не биха могли да бъдат упрекнати в липса на смелост[6]„. Ненапразно, когато след шейсет години армията на Васпасиан преминава през Галилея, налага се с щурм да превзема почти всяко село.

В къщата на Иисус са знаели за въстанието на Юда, понеже Сепфорис се намирал близо до Назарет. Може там да са се появявали някои от партизаните и Синът на Мария да ги е виждал. Той Самият също ще говори за свобода и за Божията власт, но между Него и хората, избрали пътя на насилието, ще легне пропаст. В Назарет се подготвя духовен преврат, но зилотите няма да разберат неговия смисъл.

Авторите на апокрифи не пестят описанията на чудесата, с които Иисус в детството Си уж поразявал всички. Но от Евангелията се вижда, че по онова време Той с нищо не показва превъзходство над другите хора, напротив, като че ли крие от околните тайната Си. Само веднъж дава на родителите Си да разберат, че принадлежи не на тях, а на друг, по-висш свят. Това се е случило в пасхалните дни, навярно малко преди галилейското въстание.Както всички набожни юдеи, Иосиф всяка година отивал за празника в Иерусалим. Жените не са били задължени да ходят на поклонение, но Мария обичала храма и винаги посещавала Светия град. Когато Синът е достигнал до църковно пълнолетие, тя Го взема със себе си.

В ония дни по пътищата, водещи към столицата, се виели пъстри върволици от хора, а над долините се носело пеенето на псалми. В Иерусалим пристигали хиляди богомолци, стражата с мъка поддържала реда. Площадът пред храма бил задръстен от тълпи народ, непрекъснато се принасяли жертви, а вечерта семействата се събирали в домовете край празничната трапеза.

Когато тържествата приключили, Иосиф и Мария тръгнали обратно. Вървели заедно с роднини и съседи и затова в първия момент не се разтревожили, че Иисус не е с тях. Но когато разбрали, че Той е останал в града, изплашени, те веднага се върнали в Иерусалим. Времената били неспокойни и сърцето на Мария се свивало от страх.Не било лесно да се открие Сина в пренаселения град. Иосиф и Мария дълго вървели по улиците, докато не стигнали до една от галериите, обкръжаващи храма. Обикновено там прекарвали времето си в богословски проповеди и тълкуване на Закона равините и книжниците. Тъкмо сред тях Майката видяла Иисус. Той седял, слушал думите на учените и им задавал въпроси. Познавачите на Писанието се учудвали на „разума и отговорите“ на неизвестния галилейски Отрок, който не бил учил в техните училища…

– Чедо – възкликнала Мария, – защо постъпи така с нас? Ето, баща Ти и аз се измъчихме да Те търсим.

– Защо сте Ме търсили? – отговорил Иисус. – Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?

Сякаш внезапно Той станал далечен и загадъчен и думите смутили родителите Му. Те не разбрали, какво искал да каже. Но Иисус веднага станал и тръгнал след тях. Един-единствен път неземният лъч блесва иззад облаците и се скрива. Той отново е обикновено Дете като всички други деца.

След случката в Иерусалим Иисус, по думите на евангелистите, живее „покорявайки се“ на родителите Си, и като „преуспява в мъдрост и растеж и в любов пред Бога и човеците“. А Мария „спазва в сърцето си“ този първи знак за изпълняващото се пророчество[7].Иисус не се учи в богословско училище, както връстниците Му с религиозно призвание. Той става дърводелец и каменоделец и след смъртта на Иосиф изхранва Майка Си с труда на ръцете Си**.

Евангелист Лука казва, че околните обичали Иисус, но че за тях Той бил само селски момък, може би малко странен, често потънал в някакви свои, никому неизвестни мисли. Назаретските жители, които Го познавали отблизо и се сблъсквали с Иисус почти всеки ден, не забелязвали в Него нищо свръхестествено. Когато Той започва да проповядва Царството Божие, това ги сварва неподготвени и те били искрено изненадани. Изглежда сред земляците Си Той нямал доверени приятели. Никой от тях, освен две-три жени, не последвали Иисус.

Неверието на назаретците смайва и Самия Христос[8]. Според думите Му те потвърдили пословицата: „Никой не е пророк в собствената си страна“.

Мария и Синът ѝ имали в градчето много роднини: сестрата на Мария със семейството си, братовчедите и братовчедките на Иисус[9]. Но и тези хора, в повечето случаи, остават духовно отдалечени от Него. Техният ограничен свят се свежда до собствената улица, до собствения дом, до работата. По-късно, когато научили за проповедите и делата на Иисус в Капернаум, братята Му се разтревожили и решили, че е обезумял.

Душевната самота на Иисус е отразена и в незаписаните в Евангелието Негови думи: „Онези, които са редом с Мен, не Ме разбраха[10].“ Единственият близък човек остава само Майката.

Евангелистите малко говорят за нея, но дори да не бяха казали за Мария нито една дума, това не би намалило величието на Майката на Месията. Той расте пред очите ѝ, тя Му дава първите майчини съвети, тя е единственият свидетел на извършващото се в Него чудо.

На Мария ѝ е открито, че Синът ѝ е Помазаник Божи, но на нас сега ни е трудно да разберем колко много духовни сили са били необходими, за да се запази вярата в това; нали ние гледаме от друга перспектива. Но ако си представим делничния назаретски живот, можем да се досетим, че от Благовещението до Възкресението, Мария е извървяла дълъг път на изпитания.Франсоа Мориак, тънък познавач на човешката душа, прави опит да види този път. „Детето става юноша, превръща се в мъж. Той не е велик, не го наричат Син на Всевишния. Той няма престол, а само столче край огнището в бедна колиба. Майката би могла да се усъмни, но ето свидетелството на Лука: „Мария спазваше всичко в сърцето си“… Тя пази пророчеството в сърцето си и никому не казва за него, навярно дори и на Сина си[11]„.

Изграждането на всяка личност, особено на необикновената, е винаги загадка, още повече, че на нас не ни е дадено да проникнем в тайната на Иисусовата душа. Как можем да знаем за какво е мислил Той, докато е работел в малката работилница, за какво се е молел? Само едно изглежда неоспоримо: Той е бил свободен от конфликтите, които от детските години измъчват хората; демоничните стихии нямали власт над Него. Дори и да познавал вътрешната трагедия, тя била породена единствено от самотата, от състраданието, от болката при допира със света на злото, а не от мъките на греха и от борбата с тъмните инстинкти. За това свидетелства всичко, което се знае за характера на Иисус.

Дори такъв учен враждебен на християнството, какъвто е Давид Щраус, след дълги размишления над Евангелието признава, че хармоничността на Иисусовия дух не е следствие от вътрешна криза, а резултат от естественото разкритие на заложените в Него сили. „Всички характери – пише Щраус, – пречистени чрез борба и силни преживявания например Павел, Августин, Лютер, пазят незаличими следи от такава борба, от образа им лъха нещо сурово, рязко, мрачно. Нищо подобно няма у Иисус. Той мигом застава пред нас като съвършена личност, подчиняваща се единствено на своя собствен закон, признаваща и утвърждаваща себе си в собственото си съзнание и която няма нужда да се преобразява и да започва нов живот[12]„.

У Него няма чувство на греховност, присъщо на всеки светец, няма нищо накърнимо. Дори и често да е неразбран и самотен, това пак не помрачава просветлеността на духа Му; Иисус непрекъснато е с Онзи, Когото нарича Свой Отец.Навярно в свободните часове, както и по-късно, в годините на проповедничеството, Иисус е обичал да се усамотява в уединени места, където сред тишината в Него звучал небесният глас. Там, по назаретските хълмове, незабелязано се подготвяло бъдещето на света…

Кой можел да знае за това по онова време? Римските политици не подозирали, че ще дойде ден, когато техните потомци ще коленичат пред Дърводелеца от далечната източна провинция.

Редуват се големи и малки събития. Германците нанасят поражение на легионите в Тевтобургската гора; последователно избухват бунтове на Дунав и на Рейн, в Галия и Тракия. Умира Август, причислил себе си към сонма на боговете, наследява го мрачният и подозрителен Тиберий. Умират Овидий, Тит Ливий, Хилел. Ражда се Плиний Старши; философът Сенека се завръща в Рим от Египет. В Юдея е назначен петият прокуратор Понтий Пилат.

А в Назарет външно сякаш всичко протича без промени. Но дългият подготвителен период в живота на Иисус привършва. Той е на около трийсет години, когато, изпълнен с духовни и телесни сили, чака вече само знак, за да хвърли в света първите семена на Благата вест.

И знакът е даден.
_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Думата τικτων означава едновременно и дърводелец, и каменоделец. Сравнете богатството на образи, заимствани от труда на строителя, в Христовите речи и притчи (Матeй 7:21, 16:18; Лука 14:28; Иоан 2:19). Бел. авт.

[1]. Фаррар, Ф., Жизнь Иисуса Христа, с. 120.

[2]. Эти легенды изобилуют историческими анахронизмами и ошибками, которые сразу же выдают подделку; в них описаны нелепые, а порой и жестокие чудеса, якобы совершенные Отроком Иисусом.

[3]. Книга Иосифа Плотника, XIV.

[4]. Иустин Гностик. – У св. Ипполита. О философских умозрениях, XV, 26.

[5]. Некоторые синагогальные молитвы приведены в т. 1 русского пер. Мишны, с. 39 сл.; смотри также: Гейки, К., Жизнь и учение Христа, Пер. с англ. Т. 1, 224 сл. и Aron, R., Les annees obscures de Jesus, Paris, 1960.

[6]. Флавий, И., Иудейская война, III, 3,2; о зелотах см.: Флавий, И., Арх. XIV, 9, 2; XVIII, 1, 1; Иуд. война, I, 10, 5; II, 8, 1.

[7]. Лука 2:41-52. Поясняя слова „преуспевал в премудрости и возрасте“, св. Иустин говорит, что Иисус „рос, как растут все люди, отдавая должное каждому возрасту“ (св. Иустин, Диалог с Трифоном Иудеем, 88).

[8]. Марк 6:6.

[9]. Уже одно то, что перед смертью Иисус поручил Свою Мать ученику (Иоанн 19:25-27), свидетельствует, что Он был Ее единственным сыном (см.: Hillarii, In Matt., IX, 92). Остается неясным, кто были Иаков, Иосия, Симон и Иуда, названные в Евангелии „братьями“ Иисуса (Марк 6:3), – сыновьями ли сестры Девы Марии (Иоанн 19:25) или детьми Иосифа от первого брака, как утверждают апокрифы (например, Книга Иосифа Плотника, II). Быть может, и те и другие назывались „Его братьями“. В греческом и еврейском языках слово „брат“ может означать разную степень родства.

[10]. Эти слова сохранились в апокрифических „Деяниях Петра“ (гл. X). По мнение видного современного специалиста по Новому Завету И. Иеремиаса, они скорее всего подлинны.

[11]. Mauriac, F., La vie de Jesus, Paris, 1962, p. 33.

[12]. Штраус, Д., Жизнь Иисуса, Т. I, с. 195. О Штраусе смотри в приложении „Миф или действительность?“

Изображения – авторът, протоиерей Александър Мен (1935-1990), негови книги и Господ Иисус Христос.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4xG

Според евангелските разкази и историко-археологични данни

Проф. д-р Иван Спасов Марковски

В малкото галилейско градче Назарет, заобиколено с пъстроцветни поля­ни и красиви хълмисти възвишения, жи­веел праведният Иосиф, за когото би­ла сгодена св. Дева Мария, майка на Младенеца Иисус. Според  родословие­то у евангелист Матей (1:1-16) и у евангелист Лука (4:23-33) Иосиф бил от Давидовия род, по занятие дърводелец (Матей 13:55). В своя занаят обучил и Самия Иисус (Марк 6:3). Така светото се­мейство се препитавало и разполагало със скромни средства. За Иосиф евангелистите разказват много малко; той бил праведен и благочестив, всяка го­дина водел семейството си в Иеруса­лим за празник Пасха (Лука 2:41). По-късно в Евангелията за него не се го­вори; от това може да се заключи, че той трябва да е умрял преди Иисус да започне Своята обществена дейност. В предсмъртните часове на кръста Спасителят поверява Своята майка на еван­гелист Иоан.За детството и юношеството на св. Дева Мария в Евангелието също нищо не ни се разказва; те са, един вид, скрити зад тайнствена завеса за очите на света. В апокрифната литература от II век за девицата Мариам има много разкази, но те имат повечето легенда­рен характер. Св. Епифаний съобщава, че нейните родители се казвали Иоаким и Анна, които дълго време били бездет­ни и впоследствие им се ражда Ма­риам (Мария). Като свещен  плод на изпълнени със сълзи молитви, тя била посветена на Бога и когато навършила три години, родителите ѝ я въвели в Иерусалимския храм, където ѝ било отредено помещение в свещените зда­ния на храма. В храма пресвета Дева Мария живяла до 14-годишна въз­раст и всичкото време прекарвала в молитва, а през свободното си време се занимавала с ръкоделие.Но ето че за нея настъпила възраст­та, която според закона се смятала за пълнолетие, и, съгласно съществува­щия обичай, трябвало да се омъжи. Тъй  като тя била посветена на Бога още при раждането ѝ, по нейно лично разположение, предпочела безбрачието. Ето защо първосвещеникът и свеще­ниците, на които била поверена, реши­ли да я предадат като сгоденица на някой неин родственик, който да бди за нейното девство. По особено указа­ние на Бога те я сгодили за благоче­стивия старец Иосиф, който произ­хождал като нея от древния царски род на  Давид. Той като неин родни­на, в напреднала възраст и още пове­че поради своето благочестие, бил най-подходящият мъж, който да запази нейното девство.

Родителите на пресвета Дева Мария, Иоаким и Анна, били родом от Назарет, те имали там свой  дом, който преминал в наследство на Мария, и тя от Иеру­салим се преселила в своя роден град. След обручването ѝ с праведния Иосиф, тя продължавала да  води тих и бла­гочестив живот в дома на своите ро­дители „преди още да бяха се те съб­рали“ (Матей 1:18), тоест в дома на Иосиф.Един ден, когато девицата Мария уединено се предала на молитва или чела Свещеното Писание, в стаята ѝ влязъл Ангел Господен и ѝ казал: „Радвай се, благодатна!  Господ е с тебе, благосло­вена си ти между жените“ (Лука 1:28). Внезапното появяване на небесния благовестник в нейната девическа стая и то във време на молитва, естествено възбудило в нея недоумение и тя поч­нала да размишлява какво означават тези думи. В това време Ангелът про­дължил: „Не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога; и ето, „ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус. Той ще  бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния”… (Лука 1:30-32).

Това са наистина славни, велики и радостни слова, но в същото време и непостижими. От една страна тя е девственица,  според  дадения обет, от друга пък – благовестието е непостижи­мо за естествения човешки разум. За­това тя е запитала Ангела: „Как ще бъде това, когато аз мъж не позна­вам?“ Тогава той ѝ отговорил: „Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Све­тото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий“(Лука 1:34-35). Ан­гелът за да я увери, че у Бога няма нищо невъзможно, посочил ѝ за пример нейната родственица Елисавета, която смятали за неплодна, „и тя зачена син в старините си, и е вече в шестия ме­сец“ (Лука 1:36). Тези думи западнали дълбоко в душата на Мариам, те оза­рили нейния ум и съмнението изчезна­ло. Изпълнена с вяра във великото съ­общение и с безусловно упование на Бога, тя смирено отговорила на Анге­ла: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38).След като получила такова велико и тайнствено благовестие, пресветата Де­ва била обхваната от силно желание да сподели тази си радост с някой близък на сърцето ѝ. Много естествено, тя си спомнила за своята близка сродница Елисавета, която сама получила подоб­на радост. Тя е била втора нейна май­ка по време на възпитанието ѝ в Иерусалимския храм, където съпругът на Елисавета – Захария бил свещеник. „И… стана Мариам през тия дни, отиде набързо в планинската страна, в град Иудин“ (Лука 1:39). Когато влязла в дома Захариев, тя била посрещната с радост и Елисавета, изпълнена със Светия Дух извикала с висок глас: „Благо­словена си ти между жените, и благо­словен е плодът на твоята утроба! И откъде ми е това – да дойде при  ме­не майката на моя Господ?“ (Лука 1:42-43). Тук Мариам останала около три  месеца и се върнала у дома си (Лука 1:56).

Валтер Каспер

1. Изходната точка при съвременната вя­ра в Иисус Христос

Иисус Христос е историческа величина със световноисторическа значимост. Ии­сус от Назарет е живял приблизително между 7 г. пр Хр. и 30 г. сл. Хр. в Палести­на[1]. Неговата поява слага начало на една история на въздействия, не само направи­ли света религиозен, но и духовно и об­ществено променили го из основи. Тази история влияе чак до нашето съвремие върху християните и общността на хрис­тияните, църквите и техните общини. Има обаче също така история на влияния­та на Иисус и извън „служебното“ хрис­тиянство върху цялата наша западно оп­ределена цивилизация. Така и до ден дне­шен Иисус от Назарет и Неговото дело имат непосредствено присъствие в един вече общо-исторически смисъл. Истори­ческият въпрос за Иисус от Назарет, то­ест въпросът, към който се подхожда с днешните исторически методи, за да ви­дим какво може да се каже за Неговия жи­вот, Неговата поява, Неговото послание и Неговата смърт, предизвиква непос­редствен интерес само затова, защото оказва въздействие върху съвременното християнство, върху днешните църкви и върху цялата култура, която е директно или индиректно определяна и от христи­янството. Ако не беше така, повечето хора биха се интересували от Него тол­кова много или толкова малко, колкото от Сократ, Буда или Лаодзъ. Така от една вече общо-историческа перспектива мо­же да се заяви: изходната точка на наше­то питане за Иисус от Назарет и на на­шия интерес към Него е съвременното християнство.

Това е вярно толкова повече, ако поста­вим въпроса за подхода към Иисус Хрис­тос от специфично богословска перспек­тива. Източниците, които ни съобща­ват за Иисус от Назарет, са писанията на Новия Завет. Това, което научаваме за Иисус от оскъдните извънхристиянски извори, почти не си струва да бъде об­съждано. Текстовете на Новия Завет съ­ществуват обаче само поради това, че в Иисус се е вярвало и след, и независимо от Неговата смърт и защото първите вярващи са събирали, препредавали и най-сетне фиксирали писмено сведенията от­носно Иисус за нуждите на техните об­щини, на богослужението в тях, на катехезата, на мисионерската проповед и общностния ред. Без този интерес на пър­вите общности ние бихме знаели за Ии­сус от Назарет толкова, колкото и за ос­таналите пътуващи проповедници от Неговото време. Затова бихме могли да кажем заедно с модерната история на формите[2]: „мястото в живота“ на текс­товете с повествуванието за Иисус в Новия Завет е Църквата. Евангелията, макар и в детайли да съдържат много ав­тентичен исторически материал, не са исторически свидетелства в модерния смисъл на думата. Те са много по-скоро свидетелства на вярата. Това, с което се срещаме в текстовете на Новия Завет е христологичното вероизповедание на ранната Църква. Иисус от Назарет ни е следователно достъпен единствено чрез посредничеството на вярата на първите християнски общности.

Искаме ли днес да разбираме свидетелст­вата на Новия Завет, то е възможно са­мо посредством факта, че ние ги четем и ползваме в същия жизнен контекст, от който са възникнали. Тъй като всеки ези­ков израз може да бъде разбиран само в съответната му ситуация, затова ние и днес не бива да откъсваме повествувани­ето за Иисус от връзката му с проповед­та, литургията и енориалната практика на християнските църкви. Само там, къ­дето посланието на Иисус Христос бива живо вярвано, където е жив същият Дух, Който одухотворява и писанията на Но­вия Завет, само там може да бъде живо разбрано и свидетелството на този Нов Завет. Затова общността на Църквата и днес е същинското място на Иисусовата традиция и на срещата с Христа.

С тезата за Църквата като „място в жи­вота“ на вярата в Иисус Христос се нав­лиза в един силно натоварен с емоции комплекс от проблеми. На мнозина се струва, че институционално вкаменени­те – както си мислят те – църкви нямат вече практически нищо общо с Иисус Христос и желаното от Него. Те казват: „Иисус да, Църква не!“ Това, което ги ин­тересува е не Христос, Когото пропо­вядват църквите; това, което ги кара да се вслушват, е самият Иисус и Неговата „кауза“. Това, което ги привлича, е не цър­ковната вяра в Христа Сина Божи, а вяра­та в самия Иисус и Неговата безрезерв­на отдаденост за хората. Такъв тип не­доверие към църквите и институциите изобщо има своите основания. Църквите също са заплашени от угрозите, стоящи пред всички институции: опасносността от втвърдяването, от частно инс­титуционалния интерес, угрозата на властта, на манипулацията и злоупотре­бата, основани върху натиска на инсти­туционалния интерес. Църквите в своя­та история са се поддавали достатъчно често на тези опасности. Затова мнози­на са на мнение, че вече не могат да от­крият в църквите много нещо от първо­началния дух на Иисус.

За да може да се оспори това възражение, трябва да се опише както правомер­ността, така и границата на изходната точка, базирана върху вярата на Църква­та. За по-дълбокото обосноваване на пра­вомерността на тази изходна точка спо­мага модерната теория за институционализацията[3]. Тя обръща внимание на то­ва, че субективността на отделния чо­век е винаги ограничена, защото не може да обхване цялото многообразие от фено­мени и гледни точки. Тук са познавател­ните предимства на една „система“, в която са „съхранени“ опитите на други хора и на по-предни поколения, които са обективирани чрез обичая, привичката, традицията и т. н. Относителната ста­билност, присъща на такива институци­онални величини, има предимството, че тя предпазва основните ценности на ед­на общност от напора на субективния произвол, включително от произвола на съответните „властващи“. В този сми­съл, в съгласие с Й. А. Мьолер и цялата Тюбигенска католическа школа от 19 век, Църквата може да бъде обозначена като „станалото обективно християнство“. В нея християнската вяра е добила и плът, и кръв. Това въплъщаване в една общест­вена структура, нейните традиции и ин­ституции е дори чисто човешки поглед­нато най-добрата защита и най-добрият гарант на континуитета. Изхождайки от това наследство, християнската вяра може в най-висока степен да регенерира себе си, както показва историята.

Разбира се, ако тази институционална гледна точка бъде едностранчиво преекспонирана, възниква опасността от функционализиране и релативиране на исти­ната в интерес на оцеляването както на отделния член, така и на обществената система. Конкретно казано: тогава се появява опасността от църковно абсорбиране на Христа, така че Църквата да застане на мястото на Иисус. Тогава Църквата вече не прогласява Христа и не свидетелства за Него, а по-скоро се изстъпва като адвокат и свидетел на сама­та себе си. В такъв случай христологията се превръща в идеологическо подсигу­ряване на еклисиологията. Така обаче и христологията, и еклисиологията се отк­лоняват от вътрешния си смисъл и зна­чение. Църквата като общност на вярва­щите не бива никога да схваща себе си като покояща се в себе си величина. Цър­квата постоянно трябва да надхвърля себе си, бидейки неотклонно насочена към Иисуса Христа. Затова тя трябва винаги да държи в съзнанието си своето начало: Иисус Христос, Неговото слово, Неговото дело, Неговия живот и Негова­та участ. Повечето вътрешно-църковни обновителни движения имат произхода си от такъв тип съзнателност. Нека си спомним дори само значението на образа на земния Иисус за  Франциск от Асизи или значението на съзерцанието върху земния живот на Иисус за книгите с ду­ховни упражнения на Иганцио Лойола. Днешното църковно обновление не би могло да стане иначе, освен въз основа на едно подобно осъзнаване.

Можем да обобщим резултата от това размишление в една двойна теза:

Изходната точка на христологията е фе­номенологията на християнската вяра, както тя бива вярвана, живяна, огласявана и практикувана в християнските църкви[4]. Само при срещата с вярващи християни се стига до вяра в Иисус Христос. Същин­ското съдържание и последният критерий на христологията е обаче самият Иисус Христос, Неговият живот, Неговата участ, Неговото слово и Неговото дело. В този смисъл би могло да се каже още: Ии­сус Христос е първичният, а вярата на Църквата е вторичният критерий на христологията. Двата критерия не мо­гат да бъдат противопоставяни. Разби­ра се, въпросът е как следва да бъдат свързвани двата критерия. Този е един от централните въпроси на нововременната христология. Той бива поставян осо­бено посредством модерните изследва­ния на живота на Иисус.

2. Правомерност и граници на нововременните изследвания върху живота на Иисус

Един исторически особено значим под­тик за осмисляне на първоначалото представлява Реформацията от 16 век. Нейното желание е да обнови Църквата въз основа на първоначалното свидетел­ство, на Новия Завет. Единственото, което интересува реформаторите в Пи­санието е обаче онова, „което движи Христа“. Техният основен постулат „sola Scriptura“ значи по същество „solus Christus“. Затова при реформаторите, въпреки всички безспорни постижения при изложението на Писанието, все още не става дума за историко-критично из­следване на Библията в модерния смисъл на понятието. Тяхната основна грижа е живият глас на Евангелието, неговата viva vox, проповядваното Слово Божие. До самостоятелна библейска теология за разлика от догматичната теология и даже в противостоене срещу нея се стига едва тогава, когато християнска­та традиция престава да бъде непос­редствено саморазбираща се, непосред­ствено убеждаваща сила. Историко-критичното мислене предполага дистанция спрямо традицията и опитa от това отстояние[5]. Едва когато историята не е вече непосредствено актуална, тя позволява обективиращо и критично на­сочване към себе си. Това прекъсване на традицията е подготвено от пиетизма, който за разлика от тогавашния църко­вен живот и тогавашната школска тео­логия е устремен към една практическа, лична, проста – библейска теология. След тази подготовка, през Просвеще­нието се стига до формирането на соб­ствено библейска теология, в която уче­нието на Писанието бива обособено ка­то критичен мащаб спрямо учението на Църквата[6].

Най-важната област на модерната биб­лейска теология са изследванията върху живота на Иисус. А. Швайцер, най-големи­ят ѝ историограф, ги нарича „най-велико­то дело на немската теология“[7]. „Те пред­ставляват най-мощното нещо, на което религиозното самосъзнание някога се е осмелявало и което е сторвало“[8]. Те обаче изхождат „не от чисто исторически ин­терес, а дирят историческия Иисус като помагач в освободителната борба срещу догмата“[9]. С указанието, че Иисус от ис­торията е различен от Христос на цър­ковната вяра, че Той не е претендирал да притежава божествен авторитет, се е целяло да се изтръгне почвата изпод пре­тенциите за авторитетност, издигани от Църквата. Това намерение бе формули­рано напоследък от Р. Аугщайн по следния начин: „Трябва да бъде демонстрирано, с какво право християнската Църква се по­зовава на един Иисус, какъвто не е имало, на учения, каквито Той не е проповядвал, на пълномощие, което Той не дава и на ед­но богочовечество, което самият Той е смятал за невъзможно и за каквото не е претендирал“[10]. Зад историческото пита­не за Иисус застава следователно от ед­на страна интересът на вярата и на вер­ското обновление, от друга страна обаче, когато новата библейска теология, а за­едно с това изследванията върху живота на Иисус излизат от купела на своето кръщение, до него като кръстник стои ду­хът на Просвещението. Затова този въп­рос трябва да се гледа и в по-широкия кон­текст на нововременната критика на идеологиите и на еманципацията от предзададени авторитети и традиции. Това напрежение задава както неговия чар и плодотворност, така и факта, че този въпрос и до днес се превръща в по­вод за безчислено много недоразумения и спорове.

Казаното позволява да бъде доказано лес­но, чрез историята на изследванията вър­ху живота на Иисус. Те започват ударно когато Г. Е. Лесинг издава през годините 1774-1778 текста на хамбургския профе­сор по ориенталски езици Херман Самуел Раймарус „фрагменти на един волфенбютелски аноним“. Раймарус провежда прин­ципна разлика между учението на Иисус, първата система, и учението на апосто­лите, втората система[11]. Според него са­мият Иисус не проповядва „никакви вис­ши тайни и верски положения“[12], а „морал­ни учения и жизнени дълженствувания“[13]. Неговата проповед за царството Божие не се различава от представите на тога­вашното иудейство; Той прогласява идва­нето на някакво месианско царство в един земно-политически смисъл. Така във „великолепната увертюра“ (А. Швайцер) на Раймарус могат да бъдат чути вече всички мотиви на следващите изследва­ния върху Иисус: разликата между Иисус на историята и Христос на вярата, есхатологичният характер на посланието на Иисус и зададения с него проблем за отла­гането на Пришествието, мотивът за политическия Иисус и проблемът за по-късното спиритуализиране на Неговото послание. Лесинг ясно обобщава резулта­та, различавайки религията на Христа и християнската религия като „две съвсем различни работи“[14].

Чрез своите радикални тези Раймарус дискредитира прогресивната теология на своето време. Затова другият стар майстор на историческата теология, Заломо Землер, се опитва да спаси, каквото е останало за спасяване. Той обявява раз­ликите между земното и духовното схва­щане за Иисус като приспособяване към способността за разбиране, характерна за неговите съвременници. С това се зах­ваща една друга тема, от която теологи­ята не успява да се откъсне бързо. Дали идеята, скрита във външно историческо­то, се схваща по-скоро като естетическо-символична, както е при Й. Г. Хердер, или най-вече като рационалистично-прагматична, както е при рационалиста Х. Е. Г. Паулус, по принцип не променя състоя­нието на нещата. Оказва се необходимо време, за да се стигне до следващо реша­ващо ниво. Това се случва посредством двутомника „Животът на Иисус“, публи­куван от тюбингенския протестантски духовник Д. ф. Щраус през 1835-1836 г. Това произведение предизвиква втората голяма буря и истински потоп от отри­чащи го писания[15]. За какво става дума? Според Щраус старото супранатуралистично тълкуване на Иисус е вече незащи- тимо, докато обаче модерната рационалистична интерпретация е твърде външ­на. Щраус търси трети път: митичната интерпретация. С това се включва към учената дискусия, подхваната след Хайне и Айхорн[16]. Чрез своята митична интерп­ретация обаче Щраус в никакъв случай не отрича наличието на някакво историчес­ко ядро. За него е дори „безспорен факт“, че Иисус е бил убеден и е твърдял, че е Месията[17]. Той обаче прави разлика между историческото ядро и прилепилата се към него митична интерпретация, между Христос на вярата и Иисус на история­та. Според Щраус това различаване е тъждествено с различаването между „ис­торическия Христос и идеалния, тоест наличния в човешкия разум праобраз на човека такъв, какъвто той трябва да бъ­де“. Това обаче означава „преформиране на Христовата религия в общохуманна религия“[18], така че на Щраус му се налага откровено да отговори с „не“ на въпроса „Дали все още сме християни?“[19].

Кризата е очевидна. Теологията обаче просто е причастна чрез тази дилема за историческия Иисус и Неговото идеално тълкуване към общата интелектуална проблематика на Новото време[20]. Еман­ципацията на субекта спрямо действи­телността трябва да понижи тази дейс­твителност до прост обект, до техни­чески овладян и научно прозрян вещен и трудов свят. Затова дуализмът на хума­нитарни и природни науки, на res cogitans и res extensa (Декарт), на логика на разсъ­дъка и логика на сърцето (Паскал), на екзистенциално-персонални и предметни отношения е конститутивен за разви­тието на Новото време. Този дуализъм на методите се пренася и върху теологи­ята и довежда там, чрез различаването между историческия Иисус и Христос на вярата до един двоен подход към Иисус: един историко-критичен, рационален и един вътрешен, по-висш, умствено-духовен, екзистенционално-персонален, верс­ки. Този дуализъм е интелектуалната участ, на която сме подложени. Затова Щраус беше и си остава нечистата съ­вест на най-новата теология. Той поста­вя въпроси, които са всичко друго освен решени.

След разбиването на единството между Иисус на историята и Христос на вяра­та, неговото възстановяване се превръ­ща в жизнена потребност за теология­та. Този опит е направен от изследвани­ята върху живота на Иисус през XIX век. Тук следва да бъдат споменати най-вече Ф. Шлайермахер, К. Х. Вайцзекер, Х. Й. Холцман, Т. Кайм, К. Хазе, В. Байшлаг, Б. Вайс. Тези богослови са водени от апологетичен интерес. Тъй като искат да упражня­ват богословие по един специфично нововременен начин, те трябва да се полз­ват от исторически методи, за да обос­новат християнската вяра. Преди всичко при Ф. Шлайермахер обаче, който от 1819 до 1832 е първият, регулярно чел лекции върху живота на Иисус, на преден план излиза не биографичният, а богослов­ският интерес. Става дума не за деконструкция и субституция на христологичния догмат, а за неговата историческа интерпретация[21]. За човека от Новото време става наложително да се открие нов достъп до вярата по пътя на едно „по-зряло“ историческо изследване. Начи­нът, по който се прокарва това, довежда до налагането на нововременния поврат към субекта. Онтологията на Христа се превръща в психология на Христа[22]. Ду­шевният живот на Иисус става междув­ременно огледалото, в което да просвет­ва Неговата Божественост. Намерение­то на Шлайермахер е да представи чо­вешкото в Иисус така, „че да го схваща­ме като изява или действие на Божестве­ното, което съставя Неговия вътрешен облик“[23]. Става дума за „самопроявлението на Бога в Него за другите“[24]. Различа­ващото Христа е все пак „постоянната мощ на Неговото Божествено съзнание, което е същинското битие на Бога в Не­го[25]“ с което Той ни прави съпричастни към вярата. Близо до ума е, че при този опит за „христология от долу“ послание­то и делото на Христа вече не могат да бъдат схващани политически, а единст­вено вътрешно-духовно и морално. Зато­ва при А. фон Харнак може да се прочете следното: „Тук е изчезнало всичко драма­тично във външен световно-исторически смисъл, отпаднала е и външната надежда за бъдещето“; става дума единствено за „Бог и душата, за душата и нейния Бог“[26].

Днес либералните изследвания върху жи­вота на Иисус масово се схващат като провалили се. За този провал допринасят по същество три схващания:

Най-напред А. Швайцер посочва в своята „История на изследванията върху живо­та на Иисус“, че онова, което бива пред­ставяно като исторически Иисус, не е нищо друго освен отражение на идеите на отделните автори. „Така всяка следва­ща епоха на теологията преоткрива сво­ите идеи в Иисус и тя не би могла да Го оживи по друг начин. И не само епохите преоткриват себе си в Него, но и всеки отделен човек Го създава според своята собствена личност“.[27] „Рационалистите описват Иисус като морален проповед­ник, идеалистите като вътрешно поня­тие на човешкото, естетите Го възхва­ляват като гениален художник на слово­то, социалистите като приятел на бед­ните и социален реформатор, а безчислено многото псевдо-учени правят от Не­го романен герой“[28]. Накрая обаче следва да се стигне до поуката: „Иисус от Наза­рет, изявил се като месия, проповядвал нравствеността на царството Божие, основал царството небесно на земята и умрял, за да освети Своето дело, никога не е съществувал. Той е един образ, очер­тан от рационализма, оживен от либера­лизма и облечен от модерната теология в исторически одежди“[29]. Иисус такъв, ка­къвто е бил в действителност, не е мо­дерен човек, а „нещо чуждо и загадъчно“[30]. Той не позволява да бъде модернизиран. Той не е искал да направи света по-добър, а по-скоро е проповядвал прииждането на един нов свят. В центъра на Неговото послание е царството Божие, което ще дойде не благодарение на човешки усилия. Затова то не е някакво висше нравстве­но благо, а дело Божие. Оттук Швайцер заключава: „Странно им тръгна на изс­ледванията върху живота на Иисус. Те възникнаха, за да открият историческия Иисус, и бяха убедени, че биха могли да Го въведат в нашето време такъв, какъвто е, като Учител и Спасител. Те разкъсаха оковите, с които от векове бяха прико­вани към скалите на църковната доктри­на, и бяха щастливи, когато в тази фор­ма отново навлязоха живот и движение и видяха как насреща им се задава истори­ческият човек Иисус. Той обаче не се спря, а подмина нашето време и се за­върна към Своето“[31].

Към това се прибавя едно второ схваща­не, което дължим на модерната история на формите. То успя да установи, че Еван­гелията не са никакви исторически из­точници в модерния смисъл на думата, а по-скоро представляват свидетелства за вярата в християнските общности. Те не се интересуват на първо място от ис­торическия Иисус, а са заинтересовани най-вече от Христос, присъстващ в про­поведта, в литургията и в целия живот на общността. Единствената следа, ос­тавена от Иисус, е вярата на Неговите ученици. Той действа в историята едва чрез посредничеството на тази вяра. Ако е винаги вярно, че историческа лич­ност е този, който оказва въздействие върху историята, тогава трябва да ка­жем заедно с М. Келер, първият голям кри­тик на изследванията върху живота на Иисус: „Истинският Христос е проповяд­ваният Христос“[32]. Затова превъръщането в критерий на християнството на Христос, което е едно историческо изоб­ретение, нямащо никакво значение за пър­воначалното християнство, означава според Ф. Овербек, който съвсем не беше апологет на Църквата, да се поставиш „извън християнската религия“[33].

Към това непосредствено прилежи една трета, по-херменевтична гледна точка. В последна сметка историческата кри­тика прилича на „винт без край“. Вярата обаче не може да се прихване „върху една чиста приблизителност и в една подвиж­на маса от непрестанно изместващи се и менящи обхвата си подробности“[34]. То­гава тя би приличала на „армия, маршируваща без никакво прикритие, поради кое­то може да бъде изненадана и подложена на опасност даже от минимални вражес­ки сили“[35]. К. Адам установява правомер­но: „Едно мъчително християнство би би­ло това, което би трябвало да живее в постоянна грижа, дали критиката няма днес или утре да прочете смъртната му присъда“[36]. Един исторически образован богослов, който обгледа всичко и разгледа методите заедно с техните предпос­тавки, би могъл да стигне до извода, че нещата не са толкова зле. Какво друго му остава обаче на „простия вярващ“, освен да вярва на един професор повече, откол­кото на друг професор? Една Църква от теолози би била всичко друго освен Църк­ва на всички духовно пълнолетни: тя би трябвало да издигне нови изисквания за авторитетност.

Тези и други познавателни натрупвания доведоха през нашия век между двете световни войни и непосредствено след Втората световна война до обновяване на църковно-догматичната христология. От католическа страна следва да бъде споменат преди всичко К. Адам, а от про­тестантска най-вече К. Барт. Р. Бултман наистина отхвърляше догматичната христология, но набеляза една аналогична и керигматична, благовестна христоло­гия, изхождаща от присъствието на Христа в проповедта. От католическа страна съответна на нея бе мистерийната теология на О. Касел, кръжаща около мистерийното наличие на Христа и Него­вото спасително дело в тържеството на литургията. Тази обновена църковна хрис­тология бе съпроводена в католицизма от едно обновление на еклисиологията. В неоромантиката на 20-те и 30-те годи­ни нова валидност придоби Тюбингенската школа от 19 век и особено Й. А. Мьолер. Преоткрита бе идеята за Църквата като тяло Христово. Според Мьолер, Христос продължава да живее и да дейст­ва в Църквата и от тази гледна точка ви­димата Църква е „и до днес появяващият се сред хората в човешка форма, перма­нентно обновяващият се, вечно подмла­дяващият се Син Божи, постоянното Не­гово Въплъщение, тъй както и вярващи­те биват наричани в Светото Писание тяло Христово“[37]. Д. Бонхьофер говори от протестантска страна за „Христос, съществуващ като общност“[38]. В този смисъл се говореше за израстване на Църквата в душите (Р. Гуардини) и се предвещаваше един век на църквите (В. Щелин). Вторият Ватикански събор подх­вана тези идеи и първоначално даде пра­во на тези очаквания. После обаче се стигна до нещо друго. Стана ясно, че въп­росите, издигнати от Просвещението и нововременната критика, не са били от­говорени и преодоляни. Те взеха отново думата най-вече при Р. Бултман и негова­та школа. Обработването на нововременната проблематика е поради това ед­на от най-важните задачи на съвременна­та теология. Въпросът за богословската релевантност на историческото и заед­но с това изследванията върху живота на Иисус се нуждаят от ново изясняване.

3. Богословската релевантност на исто­рическото

Засега последният, съвременният ста­дий на христологичната рефлексия започ­на през 1953 г. когато Е. Кеземан предс­тави пред една конференция на старите марбургци доклад, озаглавен „Проблемът за историческия Иисус“, с който постави изискването да бъде отново подхванат стария либерален въпрос за историческия Иисус на фона на променените богословс­ки предпоставки на съвременността[39]. Този тласък предизвика задвижването на цяла лавина. Е. Фукс, Г. Борнкам, Х. Концелман, Х. Браун, Д. Робинсън, Г. Ебелинг, Ф. Гогартен, В. Марксен веднага се захванаха за този въпрос; от католическа страна с проблема се заеха Й. Р. Гайзелман, А. Фьогте, Х. Шюрман, Ф. Муснер, Р. Шнакенбург, Х. Кюнг, Й. Бланк, Р. Пеш и др. Богословс­ката релевантност на историческото се превърна с нечувана дотогава сила в ос­тър и решаващ, но всъщност изцяло неп- ревъзмогнат проблем.

Новият поврат бе предизвикан както от историко-екзегетични, така и фундаментално-бгословски причини. От историко-екзегетична гледна точка бе установено, че ситуацията не е толкова безнадеждна и че всъщност „синоптичните Евангелия съдържат много повече автентична тра­диция, отколкото иска да повярва про­тивната страна“. Така „Евангелията не дават основание за резигнация и скепсис. Те по-скоро позволяват, макар по различен начин от хрониките и другите истори­чески изложения, историческият облик на Иисус да стане видим за нас в Неговото непосредствено могъщество.[40]“ За Еван­гелията е характерно свързването ведно на посланието и разказа. За тях очевидно не съществува не само проблемът за митизирането на историческото, но и проблемът за историзирането на митич­ното.

Така стигаме до богословската гледна точка. От една страна тук става дума за отхвърлянето на мита. Есхатологичното събитие не е „някаква нова идея и не е кулминационната точка на някакъв процес на развитие“[41], а се случва веднъж и завинаги. В тази историческа контингентност се отразява свободата на действащия Бог; по този начин тя полага основите на новия кайрос*, на новата ис­торическа възможност за наш избор. От друга страна става дума за отхвърляне­то на докетизма** и за убеждението, че откровението става „в плът“. Затова всичко опира до тъждеството на възлез­лия в небесата Господ със земния Иисус. Най-сетне става дума за реалността на въплъщението и за спасителното значе­ние на истинната човешка природа на Иисус. В последна сметка: става дума за отхвърлянето на ентусиазма и чисто презентационната представа за спасени­ето. Вниманието следва да бъде насочва­но към онова „extra nos на спасението ка­то предзададеност на вярата“. Една вяра, обърната единствено към керигмата, към благовестието, се превръща най-накрай във вяра в Църквата като носителка на благовестието. По въпроса за истори­ческия Иисус следва напротив да се ак­центира върху „неподръчността на спа­сението, предшествеността на Христа спрямо Неговите избраници, външнополо- жеността спрямо нас на посланието, не­обходимостта на изход на вярващите от самите себе си“[42]. Става дума за прима­та на Христос преди и над Църквата.

С тези аргументи не се търси вкарване­то на новия въпрос за историческия Ии­сус обратно в орбитата на либералната теология. Затова се говори за нов въпрос за историческия Иисус. Новото на новия въпрос за истоирческия Иисус е, че се по­лагат усилия да се пита за историческия Иисус не заобикаляйки благовестието, а посредством медиума на първохристиянското послание. Според Кеземан интерп­ретацията и традицията по принцип не подлежат на отделяне една от друга[43]. Не става дума следователно за някакво зав­ръщане преди благовестието или даже за някакво редуциране на Евангелието до ис­торическия Иисус. Това просвещенско на­чинание се доказа като Fata morgana. За­това историята не може да служи и като легитимация на керигмата. Историята служи обаче като критерий на керигмата и вярата. „Не става дума за историческо обосноваване на вярата. Става дума за критично отделяне на истинното от не­истинното послание“[44]. Е. фукс свежда този методичен подход до ясна формула: „Ако по-рано интерпретирахме истори­ческия Иисус с помощта на раннохристиянската керигма, днес интерпретираме тази керигма с помощта на историческия Иисус – двете направления на интерпре­тацията се допълват взаимно“[45].

Новият въпрос за историческия Иисус съхранява следователно херменевтичния кръг, валиден за всяко разбиране. Той из­хожда от предразбирането, от съвремен­ната вяра, и я преценява чрез нейното съ­държание, чрез Иисус Христос. Той разби­ра Иисус в светлината на църковната вя­ра и, обратно, интерпретира църковна­та вяра, изхождайки от Иисус. Истори­чески догмат и църковна вяра изглежда са отново помирени, макар и по един много критичен начин. Но това само изглежда така! В действителност този опит, от който ние в детайл можем да научим много, съдържа няколко предрешености и предпоставки, които тепърва трябва да бъдат богословски изяснени.

Първата предпоставка има философски характер. Както е известно, думата „ис­тория“ е многозначна. Едно нещо е исто­рията, към която се отнася самата новозаветна керигма: земният Иисус, както Той действително е бил, както е бил в тяло и както е живял. Нещо друго е исто­рическият Иисус, който ние извличаме от керигмата чрез сложен абстракционен подход с помощта на нашите модерни исторически методи. Е. Трьолч показа най-убедително, че тази модерна истори­ческа проблематика е всичко друго освен безпредпоставъчна. Тя предпоставя нововременната гледна точка на субекти­визма и съдържа в себе си цял един све­тоглед. В историческото изследване до­билият самостоятелност субект се опитва да установи историята „обек­тивно“ и заедно с това да я натурализи­ра и неутрализира. Историческата кри­тика изхожда при това от принципната еднотипност на всяко случване, схваща всичко по закона на аналогията и предпос­тавя една обща корелация на всички съби­тия[46]. Това означава: всичко се схваща под примата на общото; категорията на уникалното както и на неизводимо ново­то няма тук никакво място. Бъдещето може да бъде разбирано само от перспек­тивата на миналото[47]. Есхатологията, центърът на Иисусовото послание, тряб­ва да бъде заскобена или претълкувана.

Втората предпоставка има богословски характер, но е най-тясно свързана с посо­чената философска предпоставка. Пред­поставя се именно, че действителност­та на Иисус е действителността на зем­ния и даже на историческия Иисус. Зато­ва въпросът към новия въпрос за истори­ческия Иисус е: Какво става тук с Възкре­сението? Дали то е само легитимация на земния Иисус, предпоставка или вътреш­но понятие за това, че Неговата „кауза“ продължава, или е нещо досега непоявявало се ново, което не само потвърждава историческия Иисус, но и продължава Не­говата „кауза“ по нов начин? Ако обаче Възкресението има не само легитимира­ща значимост, а представлява спасител­но събитие със собствена „съдържател­ност“, тогава и керигмата ще трябва да съдържа нещо „повече“ и нещо „ново“ в сравнение с проповедта и каузата на земния Иисус. Затова не става дума зем­ният или историческият Иисус да се превръща по някакъв едноизмерен начин в критерий на християнската вяра. Съдър­жание и първостепенен критерий на хрис­тологията е земният Иисус и възкръсна­лият, възлезлият в небесата Христос. То­ва ни води към програмата на една христология на взаимното съответствие между земния Иисус и възкръсналият и възнесъл се Христос.

В рамките на такава христология, взаим­ното съответствие между земния Иисус и възнеслия се Христос придобива от пер­спективата на днешните условия за раз­биране на историческата проблематика една абсолютно необходима функция. Ис­торическото изследване има за задача не само да извежда dicta probantia, аргумен­ти за по-късната църковна вяра в Христа. Църковната вяра има в земния Иисус, тъй както ни е известен чрез историческите изследвания, една веднъж завинаги поло­жена съпоставка, с която тя постоянно трябва да се съзимерва. Въпреки това не е възможно историческият Иисус да бъде обявен за цялото и единствено меродав­но съдържание на вярата в Христа. Защо­то, първо, откровението се осъществя­ва не само при земния Иисус, а също та­ка, и то по по-превъзходен начин, във Въз­кресението и пробождането на Духа. Днес Иисус е живо наличен „в Духа“. От­тук следва, второ, че „в Духа“ ни е възмо­жен не само един исторически опосреден, а непосредствен достъп до Иисус Хрис­тос. Ако имахме само исторически дос­тъп до Иисуса Христа, тогава Иисус ще­ше да е за нас мъртва буква и заробващ закон; единствено в Духа Той е освобож­даващо Евангелие (вж. 2 Кор. 3:4-18). От­тук произтича една диалектика на регре­сивното движение и нормиране при нача­лото от една страна и на прогресивно движение и историческо разгръщане от друга. Тази диалектика бива разработва­на най-вече от късния Й. А. Мьолер. При това той показва, че Иисус Христос мо­же да е живо присъстващ само по този начин, без поради това да сме принудени да затънем в някакъв напълно неоснова­телен ентусиастичен догматизъм, с ка­къвто тогава Мьолер се сблъсква в лице­то на Ф. Х. Баур[48].

Тази програма за една христология на вза­имното съответствие между земния Ии­сус и възкръсналия Христос на вярата подхваща наново в днешните условия на мисловност най-стария христологичен проект, т.нар. двустепенна христоло­гия[49]. Тя се открива още във формулата на Павел от Рим. 1:3 сл., още при него заета от традицията: „…роден по плът от Давидово семе и открил се за Син Божий чрез силата на чудесата, по духа на освещението, чрез възкресението от мърт­вите“. Тази схема на двойно преценяване на Иисус Христос „по плът“ (kat sarka) и „по дух“ (kat pneuma) се открива също така в 1 Тим. 3:16 и 1 Петр. 3:18. Христологията на двете равнища (с включва­не на предсъществуването) е най-широко разгърната в химна за Христос във Фил. 2:5-11. Тук цялата христология е едната голяма драма на умалението и въздигане­то: Първоначално самопонизилият Се в послушание до образ на роб бива въздиг­нат от Бога и поставен за господар на всемира.

Тази схема действа мощно при църковни­те отци от първите три века. Ф. Лофс установи, че при това двойно преценява­не на Христа ние се срещаме с най-стара­та христологична схема[50]. При Тертулиан двустепенната христология преминава вече в учението за двата статуса в Христа, което по-късно се разгръща като христологията на двете природи. Събо­рът от Халкедон схваща христологията на двете природи като интерпретация на конкретно-историческата двустепен­на христология. Христологията на двете степени, респ. на двете равнища обаче никога в последващото време не е била изцяло изтласквана. Средновековната традиция и бароковата схоластика поз­нават едно все още подробно учение за двете степени. Постепенно обаче учени­ето за двете равнища започва да се схва­ща като все по-малко функционално в об­щата постройка на христологията и в последна сметка обикновено съвсем от­пада[51]. Не е така в протестантската традиция. Тук учението за двете равни­ща винаги е играло централна роля. През 17 и 19 в. то бива преобразувано в т. нар. христология на кеносиса. Тя предпри­ема – във всеки случай неуспелия – опит да схваща христологията на двете при­роди като динамично следване на умаление и въздигане така, че при това Логосът се оказва външен спрямо Своята Бо­жественост. Едва К. Барт успява по сис­тематичен и почти гениален начин да свърже отново христологията на двете степени и христологията на двете при­роди[52]. Недостатък на неговата позиция е, разбира се, че не взима отношение към питането за земния Иисус. Напоследък обаче Е. Юнгел предприе интересен опит да разшири основата на Бартовата хрис­тология и да включи въпроса за истори­ческия Иисус в общата догматична структура на неговата христология.

По този начин кръгът се затваря: Първо­началното съответствие между земния Иисус и възкръсналия Христос, догматич­но разгърнато най-напред в христология­та на двете степени, а после в христоло­гията на двете природи и двете равни­ща, отново се върна в тези свои интерп­ретации. Така по принцип се освобождава пътят за подхващане на позициите на класическата христология на двете при­роди и двете равнища от перспектива­та на съвременния нов въпрос за истори­ческия Иисус и за достигането до един нов синтез.

От тези размишления следват в обоб­щен вид базата и проблематиката на христологията:

1. Изходната точка се образува от веро­изповеданието на църковната общност. Христологията е в последна сметка не нещо друго, а изложението на вероизповедалната формула „Иисус е Христосът“. Тази изходна точка и рамка естествено не представлява цялото съдържание. Цър­ковното вероизповедание не се основава върху самото себе си. То има своето съ­държание и своята предзададена норма в историята и участта на Иисус. Христологичните вероизповедални формули и догмати трябва да бъдат схващани въз основа на тази обща даденост и от ней­на перспектива. И тук следователно е ва­лидно по аналогия онова, което е валидно за езика изобщо: понятия без нагледи са празни, нагледи без понятия са слепи (Кант). Там, където теологията е все още само интерпретация на наследени формули и понятия, тя става (в лошия смисъл на думата) схоластична. Тогава доктриналните формули (Lehrformeln) стават празни формули (Leerformeln). То­ва ни води до една двуделна структура на христологията: 1. Историята и участта на Иисус Христос; 2. Тайната на Иисус Христос.

2. Съдържателният център на всяка христология, схващаща себе си като из­ложение на вероизповедалната формула „Иисус е Христосът“, е Кръстът и Възк­ресението на Иисус. Тук се случва прехо­дът от Иисус на историята към въздиг­натия Христос на вярата. Тъждеството между земния Иисус и възнеслия се Хрис­тос включва обаче в себе си една диференция или – по-добре – една новост. За­това е къс обхватът както на едност­ранната иисусология, така и на едност­ранната христология на керигмата. Там, където Кръстът и Възкресението се превръщат в съдържателен център, със самото това се задава и една корекция на христологията, едностранчиво ориен­тирана към Въплъщението. Ако богочо­вешката личност на Иисус бъде схваща­на като веднъж завинаги конституирана чрез Въплъщението, тогава историята и участта на Иисус и преди всичко Кръс­тът и Възкресението не би трябвало да имат конститутивно значение. Тогава смъртта на Иисус би била само завърш­ване на факта, че е станал човек, а Възк­ресението само потвърждение на божес­твената природа. Така се съкращава об­щото библейско свидетелство. Според Писанието, христологията има своя цен­тър в Кръста и Възкресението. От този център тя се отправя напред към При­шествието и назад към предсъществу- ването и Въплъщението. Тезата за Въп­лъщението следователно изобщо не се изоставя. Тя по-скоро се превръща в об­що тълкуване на историята и участта на Иисус и заявява, че Бог е приел не само човешката природа, но и една човешка история и по този начин изобщо е подел завършването на историята.

3. Основният проблем на всяка христоло­гия, имаща центъра си в Кръста и Възкре­сението, се състои в това, как се отнася намиращата тук израз христология на Възнесението и въздигането към изказващата се в идеята за Въплъщението христология на умалението. И двете са основани върху Библията, поради което не бива да бъдат противопоставяни една на друга. Раз­бира се, не е лесно да се определи отношението между тях. В христологията на умале­нието богочовешкото битие на Иисус основополага своята история; в христологията на въздигането Неговото битие се конституира в и чрез Своята история. С това хрис­тологията ни поставя пред един от фундаменталните проблеми на мисленето изобщо, а именно пред въпроса за отношението между битие и време. В христологията следо­вателно не става дума само за същината на Иисус Христос, а за християнското схва­щане на действителността най-общо. Така историческият въпрос за Иисус Христос се превръща във въпрос за историята изобщо. Само в този универсален хоризонт може да бъде разгърнат по същество и историческият въпрос за Иисус Христос.

Превод от немски: Георги Каприев

____________________________

*Източник за тази публикация – http://svvasiliy.jusoft.net/textove/

**Към въпроса за историчността на Иисус вж. най-вече обобщаващото изложение при W. Trilling, Fragen zur Geschichtlichkeit Jesu, Düsseldorf²1967; и още: H. Windisch, Das Problem der Geschichtlichkeit Jesu, in: Theol. Rundschau NF 1 (1929), 266-288 и приложената там библиография; A. Fögte, Art. Jesus Christus, in: LThK V, 922­-925; F. Hahn, Das Verständnis der Mission im Neuen Testament, Neukirchen 1963, 74-76 (към хронологията на жи­вота на Иисус); J. Blank, Jesus von Nazareth. Geschichte und Relevanz, Freiburg Basel Wien 1972, особ. 20 ff.

Кардинал Валтер Каспер е роден в Хайденхайм-Бренц, Германия, през 1933 г. и е ръкоположен през 1957 г. Бележит богослов и автор на много книги и статии. Завършва Тюбингенския университет, където по-късно става преподавател по догматическо богословие. През 1983 г. преподава в Американския Католически Университет, област Вашингтон, а в 1987 е хиротонисан за епископ на Ротенберг-Щутгарт, Германия.

Известен е с активната си дейност в различни икуменически движения. Сред книгите му по-известни са: Иисус Помазаникът (1976), Вяра и Бъдеще (1982), Божието време за човеците (1984).

Преводът е направен по: Walter Kasper, Jesus der Christus (Mainz, 1974) Подготвен за печат в изд. „Изток – Запад“

[1]. Вж. пр. вс. M. Dibelius, Die Formgeschichte des Evangeliums, Tübingen 1919; K. L. Schmidt, Der Rahmen der Geschichte Jesu, Berlin 1919; R. Bultmann, Die Geschichte der synoptischen Tradition, Göttingen 1921; E. Fascher, Die formgeschichtliche Methode. Eine Darstellung und Kritik, Gieβen 1924; K. H. Schelkle, Die Passion Jesu in der Verkündigung des Neuen Testaments. Ein Beitrag zur Formgeschichte und zur Theologie des Neuen Testaments, Heidelberg 1949. Един критичен преглед на наличното състояние на проблема предлага в по-ново време E. Güttgemanns, Offene Fragen zur Formgeschichte des Evangeliums. Eine methodologische Skizze der Grundlagenproblematik der Form – und Redaktionsgeschichte, München 1970.

[2]. Вж. пр. вс. N. Luhmann, Zweckbegriff und Systemrationalitgt. Über die Funktion von Zwecken in sozialen Systemen, Tübingen 1959; J. Habermas-N. Luhmann, Theorie der Gesellschaft oder Sozialtechnologie – Was leistet die Systemforschung?, Frankfurt 1971; N. Luhmann, Religion als System. Religiose Dogmatik und gesellschaftliche Evolution, in. K.-W. Dahm-N. Luhmann-D. Stoodt, Religion – System und Sozialisation, Darmstadt Neuwied 1972, 11-132.

[3]. Вж. K. Rahner, Grundlinien einer systematischen Christologie, in: K. Rahner-W. Thusing, Christologie – systematisch und exegetisch. Arbeitsgrundlagen fur eine interdisziplinдre Vorlesung (QD, Bd. 55), Freiburg Basel Wien, 1972, 18.

[4]. Към началата на историческата теология вж. особено K. Scholder, Ursprunge und Probleme der Bibelkritik im 17. Jahrhundert. Ein Beitrag zur Entstehung der historisch-kritischen Theologie, München 1966; освен това също: G. Hornig, Die Anfange der historisch-kritischen Theologie. J. S. Semlers Schriftverstandnis und seine Stellung zu Luther, Gottingen 1961; H. J. Kraus, Geschichte der historisch-kritischen Erforschung des Alten Testaments, Neukirchen-Vluyn² 1969.

[5]. Вж. напр. B. A. Busching, Gedanken von der Beschaffenheit und dem Vorzug der biblisch-dogmatischen Theologie von der alten und neuen scholasischen, Lemgo 1758; J. Ph. Gabler, Oratio de iusto discrimine theologiae biblicae et dog- maticae, regundisque recte utriusque finibus, Altdorf 1787; G. Ph. Kaiser, Die Biblische Theologie oder Judaismus und Christianismus nach der grammatisch-historischen Interpretationsmethode und nach einer freimutigen Stellung in die kritisch vergleichende Universalgeschichte der Religionen und in die universale Religion, Erlangen 1813/14; F. Chr. baur, Vorlesungen uber neutestamentliche Theologie, hrsg. v. F. R. Baur, Leipzig 1864. Един обобщаващ преглед бе предложен напоследък от H. J. Kraus, Die biblische Theologie. Ihre Geschichte und Problematik, Neukirchen-Vluyn 1970.

[6]. A. Schweitzer, Geschichte der Leben-Jesu-Forschung, Tübingen²1913, 1.

[7]. Там, 2.

[8]. Там, 4.

[9]. R. Augstein, Jesus Menschensohn, Gütersloh 1972, 7.

[10]. Това той прави във фрагмента „За целта на Иисус и неговите ученици“, в: G. E. Lessing, WW XIII, hrsg. v. K. Lachmann F. Muncker, Leipzg 1897, 226. Публикуваните от Лесинг седем фрагмента се числят към един по-ранен статий на произведението на Раймарус. То е отпечатано в окончателния си вид едва през 1972 г. (!) в: H. S. Reimarus, APOLOGIE oder Schutzschrift für die vernunftigen Verehrer Gottes, hrsg. v. G. Alexander, 2 Bde., Frankfurt 1972.

[11]. Там.

[12]. Вж. там 269 сл; при Раймарус, т. 2, особ. 119 сл.

[13]. G. E. Lessing, Die Religion Christi, in: WW XVI, Leipzig 1902, 518.

[14]. Вж. обзор при Schweitzer, Geschichte, 98-123. Особено споменаване заслужава J. E. Kuhn, Das  Leben Jesu wissenschaftlich bearbeitet, Frankfurt 1968 (= Mainz 1838).

[15]. Вж. Chr. Hartlich W. Sachs, der Ursprung des Mythosbegriffes in der modernen Bibelwissenschaft, Tubingen 1952.

[16]. Вж. D. F. Strauβ, Das Leben Jesu, kritisch bearbeitet, Bd. 1, Tübingen 1835, 469.

[17]. Id., Das Leben Jesu fur das deutsche Volk, Bonn, 61891, 2. Teil, 387.

[18]. Id., Der alte und der neue Glaube, Bonn 6 1 873, 94.

[19]. Вж. J. Moltmann, Exegese und Eschatologie der Geschichte, in: id., Perspektiven der Theologie,   Munchen Mainz, 1968, 57-92.

[20]. Вж. особено R. Slenczka, Geschichtlichkeit und Personsein Jesu Christi. Studien zur christologischen Problematik der historischen Jesusfrage, Guttingen, 1967; относно Шлайермахер най-вече 197 сл.

[21]. Вж. J. Ternus, Das Seelen- und BewuUtsensleben Jesu. Problemgeschichtlich-systematische Untersuchung, in: Das Konzil von Chalkedon, Bd. 3, 158 f.

[22]. F. Schleiermacher, Das Leben Jesu, in: WW 1. Abt., Bd. 6, Berlin 1864, 35.

[23]. Там.

[24]. Id., Der christliche Glaube, Bd. 2, 43 (§ 94).

[25]. A. v. Harnack, Das Wesen des Christentums, München und Hamburg 1964, 45.

[26]. A. Schweitzer, Geschichte, 4.

[27]. J. Jermias, Der gegenwärtige Stand der Debatte um das Problem des historischen  Jesus, in: H. Ristow K. Matthiae (Hrsg.), Der historische Jesus und der kerygmatische Christus. Beiträge zum Christusverständnis in Forschung und Verkündigung, Berlin 1960, 14.

[28]. A. Schweitzer, Geschichte, 631.

[29]. Там.

[30]. Там, 631 сл.

[31]. M. Kähler, Der sogenannte historische Jesus und der geschichtliche, biblische Christus,  neu hrsg.      v. E. Wolf, Munchen, 41969, 44 (там в разрядка).

[32]. F. Overbeck, Über die Christlichkeit unserer heutigen Theologie, Darmstadt 1963, 75.

[33]. M. Kghler, Der sogenannte historische Jesus, 89, 91.

[34]. A. Schweitzer, Geschichte, 512.

[35]. K. Adam, Der Christus des Glaubens. Vorlesungen über die kirchliche Christologie,  Düsseldorf 1954, 17.

[36]. J. A. Möhler, Symbolik oder Darstellung der dogmatischen Gegensatze der Katholiken und  Protestanten nach ihren offentlichen Bekenntnisschriften, hrsg. v. J. R. Geiselmann, Köln und Olten 1958, 389.

[37]. D. Bonhoeffer, Sanctorum communio. Eine dogmatische Untersuchung zur  Soziologie der  Kirche, München 1954, 92.

[38]. E. Käsemann, Das Problem des historischen Jesus, in: id., Exegetische Versuche   und Besinnungen I, Göttingen 61970, 187-214. Най-важната литература по въпроса вж. горе I/1, бел. 14. Поглед върху съвременното състояние на дискусията дава томът: Rückfrage nach Jesus, hrsg. v. K. Kertelge (QD, Bd. 63), Freiburg Basel Wien, 1974.

[39]. G. Bornkamm, Jesus von Nazareth, Stuttgart⁹ 1971, 21.

[40]. E. Käsemann, Problem, 200.

[41]. Id., Sackgassen im Streit um den historischen Jesus, in: id., Exegetische    Versuche und Besinnungen II, Göttingen 31970, 67.

*Кайрос – от старогръцки: подходящият, решаващият момент

**еретическо учение в древната църква, според което Христа само привидно е приел (облякъл се е) човешка плът

[42]. Id., Problem, 190-195.

[43]. Id., Sackgassen, 55.

[44]. E. Fuchs, Zur Frage nach dem historischen Jesus, Tübingen² 1965, 7.

[45]. E. Troeltsch, Über historische und dogmatische Methode in der Theologie, in: id., Ges.  Schriften II, Aalen 1962 (= Tübingen 1913), 729-753.

[46]. Вж. M. Heidegger, Holzwege, Frankfurt a. M. 3 1957, 76.

[47]. J. A. Möhler, Neue Untersuchungen der Lehrgegensatze zwischen den Katholiken und Protestanten, hrsg. v. P. Schanz, Regensburg 1900.

[48]. Вж. обобщаващо R. Schnackenburg, Christologie des Neuen Testaments, in: MySal III/1,  264-271, 309-322 (лит.).

[49]. F. Loofs, Leitfaden zum Studium der Dogmengeschichte, hrsg. v. K. Aland, Tübingen 6 1959, 69-72, 74 f, 108 f.

[50]. Вж. обобщението и добавките при M. J. Scheeben, Handbuch der katholischen Dogmatik, V/2 = Ges. Schriften VI/2, Freiburg 1954, 108-156 (§ 254 до 259).

[51]. K. Barth, Die Kirchliche Dogmatik, IV/1, Zolikon — Zürich 1953, 140-170.

[52]. E. Jünel, Jesu Wort und Jesus als Wort Gottes. Ein hermeneutischer Beitrag zum christologischen Problem, in: id., Unterwegs zur Sache. Theologische Bemerkungen, München 1972, 126-144.