Нова книга в областта на монотеистичните религии*

В края на месец май 2022 година излезе от печат книгата „Ислямът и мюсюлманската общност в България“ от д-р Здравко Кънев, асистент в Богословския факултет при Софийския университет. Книгата е с твърди корици, 200 страници и е издание на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“. Същата представлява учебно пособие за студентите по богословие и може да се намери в книжарницата на издателството в Ректората, както и в Богословския факултет към СУ при г-н Драган Бачев, тел. 088/977-1591.

Сред мюсюлманската общност в България протичат сложни процеси, които е необходимо внимателно да бъдат наблюдавани и анализирани. Духовният елит определя посоките и развитието им, а дали ще бъде избран пътят на интеграцията, а не на маргинализацията и радикализацията, зависи от това дали, как и с какви основания другите религиозни общности у нас ще участват в междурелигиозния диалог.

„Ислямът и мюсюлманската общност в България“ на асистент д-р Здравко Кънев е един от възможните отговори, даден ни от православен богослов. Изследването е през призмата на история на монотеистичните религии, като подходът е съгласуван не само с историческия и сравнителния, но и със социологическия, етнокултурния, а донякъде и с политологичния анализ.

В Първа глава д-р Здравко Кънев проследява различните хипотези и обективните предпоставки за появата и развитието на исляма и неговите институции, които водят до нов модел на обществена организация. Основополагащите познания за исляма са от важно значение, защото религията е главният фактор, който определя идентичността на мюсюлманите.

Втората глава е посветена на взаимодействието между исляма, юдаизма и християнството в началото на VII-ми век, и то най-вече във византийската литература. Авторът разглежда текстове на християнски свети отци и автори полемисти и така проследява християнския диспут с исляма, който е воден предимно на доктринално ниво.

В Трета глава вниманието е насочено към мюсюлманското вероизповедание в България, което се бори за своята валидност и легитимност, а централизирането на мюсюлманската общност се постига чрез Главно мюфтийство. Д-р Здравко Кънев обстойно представя и задълбочено анализира съвременните процеси, които протичат в мюсюлманската общност, като търси предпоставките и изследва причините за някои от проявите на ислямския фундаментализъм.

Четвърта глава предлага решение за отслабването и постепенното преодоляване на тревожните тенденции, а именно чрез религиозното образование, интеграцията и междурелигиозния диалог.

Изображения: авторът Здравко Кънев и предната корица на книгата. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9K7

БИБЛИЯТА И КОРАНЪТ – ОСНОВАНИЕ ЗА ВЗАИМНО УВАЖЕНИЕ МЕЖДУ ХРИСТИЯНИ И МЮСЮЛМАНИ*

Анна Маринова

Анна МариноваСлед присъединяването на нашата страна към Европейския съюз единствената област в която ние има какво да дадем на обединена Европа и да допринесем за нейното духовно развитие е българският модел на взаимно уважение, добросъседство и взаимопомощ между християни и мюсюлмани[1], който се е утвърдил и се е доказал дори и в годините на тоталитарния режим, когато християни и мюсюлмани бяха принудени да крият своите религиозни убеждения, като последните бяха насилвани да се откажат дори от собствената си идентичност.

Основанието за продължаването, традирането и същевременно намирането на нови възможности за взаимно разбирателство и добросъседство между християни и мюсюлмани не се корени в изкуствено търсене на основания (тоест едва ли не няма такива основания), а в съществуващите от векове писанията на двете религии – Библията и Коранът[2]. И двете книги съдържат в себе си посланието, че са боговдъхновени. Разбира се боговдъхновеността в Библията и в Корана са разбирани по различен начин.

Боговдъхновеността на Библията в християнството се разбира като вдъхновение от Светия Дух (2 Самуил 23:2)[3] – „защото от човешка воля никога не е известявано пророчество, но от Светия Дух движени говориха от Бога човеците“ (2 Пет. 1:21)[4], Който известява на библейските писатели Божията воля и откровение за събитията в историята на Израил и най-вече идването на Месия. В православната традиция боговдъхновеността на Библията се изяснява с двете естества на Иисус Христос – божеско и човешко[5], които без да се сливат взаимно се проникват[6].

Според исляма Коранът е предвечно и несътворено слово на Аллах, низпослано чрез пророка Мухаммед[7], което слово бидейки божествено, същевременно е и неподражаемо[8]. В Корана към невярващите в неговата боговдъхновеност се отправя предизвикателство: „А ако се съмнявате в това, което сме низпослали на Нашия раб, донесете една сура подобна на неговите и призовете вашите свидетели – освен Аллах – ако говорите истината[9]!“ (Сура Кравата 2:23)[10]. Светостта на Корана, низпослан на арабски, се отнася не само до текста на Корана, но и до самия кодекс, чието четене изисква чистота[11]. За отбелязване е, че Коранът признава предхождащите го писания, макар да се отбелязва, че според исляма запазеното в Евангелията е непълно или отклонено от началния текст. Така в сура Родът на Имран (3:3) се казва: „Аллах! Няма друг Бог освен Него – Вечноживия, Вездесъщия! Той ти низпосла Книгата с истината, потвърждаваща онова, което бе преди нея. И низпосла от по-рано Тората и Евангелието“ (Родът на Имран 3:3). (Въпреки, че се казва, че под Евангелие не се имат предвид познатите ни Евангелия от Новия Завет, а цялостното послание на Иисус (Иса). В Сура Кравата (2:53) намираме призива: „Кажете: Вярваме в Аллах и в ниспосланото на нас и в ниспосланото на Ибрахим и Исмаил, и Исхак, и Якуб, и на родовете (му), и в даденото на пророците от техния Господ. Разлика не правим между никого от тях и на Него сме се посветили.“ Тези текстове на Корана (а и други) показват уважението и признаването на традициите на юдейството и християнството.

Според християнското разбиране (особен акцент на това се поставя в Православието) несътвореното Божие Слово е Иисус Христос[12], а Неговото въплъщение, земен живот възкресение и възнесение се разбират като изпълнение на Божието слово, дадено чрез пророците на Стария Завет. С въплъщението Си Иисус Христос изпълни Стария Завет и постанови Новия като по този начин Той се явява цел и смисъл на цялото Писание (на Стария и Новия Завет – сравни Лука 24:44)[13].

Коранът, повествувайки за Иисус Христос като пророк[14], заченат девствено от Мария (Мариам 19:17-21) се отнася с уважение към Него: „(И дойдох) в потвърждение на Тората (низпослана) преди мен и за да ви разреша част от онова, което ви бе възбранено… И ви донесох знамение от вашия Господ. И бойте се от Аллах, и ми се покорете!“ (Родът на Имран 3:50). Посланието на Христос видяно в Корана е изразено с думите: „(И добави Иса:) Аллах е моят Господ и вашият Господ. Служете Нему! Това е правият път! (Мариам 19:36).“

В Новия Завет е отразено отношението на Иисус Христос към всички хора, а не само към юдейския народ. От една страна в проповедите Си Той говори, че е единствената Истина и Път (Иоан 14:6)[15], но от друга – Той никога не насилва хората да повярват в Него – „Ако някой иска да тръгне след Мен, да се отрече от себе си, да вдигне кръста си и да Ме следва“ (Матей 16:24). Иисус Христос учи Своите последователи на любов към ближните, тоест към хората. В притчата за добрия самарянин (Лука 10:30-37) Христос представя като ближен не евреина, а самарянина, който за разлика от минаващите свещеник (Лука 10:31) и левит (Лука 10:32) се погрижил за нападнатия от разбойници като сторил всичко необходимо за него. Тази притча ако не скандална е била трудно поносима за съвременниците на Иисус Христос понеже в представите на юдейството по времето на Христос, а и доста време преди това още след Вавилонския плен (538 година след Христа) понятието „самарянин“ е било равнозначно в съзнанието на юдеите на „езичник“[16]. Така според Христос един самарянин (тоест езичник) се смилява[17] над пострадалия в беда евреин и изпълнява Божия закон за разлика от свещениците и левитите от които най-вече се очаква изпълнение на духа на Моисеевия Закон (Тора[18]). Именно това поведение на самарянина е изяснено като любов към ближния и като пример за поведение в живота на всеки Христов последовател (Лука 10:37). За отбелязване е и новото съдържание което Христос влага в понятието „ближен“. В Стария Завет първоначално под ближен (rea)[19] са се разбирали членовете на големите патриархални семейства. След сключването на Завета между Бог и Израил под „ближен“ се разбират тези, които са членове на старозаветната общност като на последното разбиране на „ближен“ особено силен акцент поставят старозаветните пророци[20]. Иисус Христос (както видяхме от притчата за Добрия самарянин) под „ближен“ (plesion[21]) вече разбира не само сънародника, а всеки човек на света, независимо от неговата национална и верова принадлежност. Така християните са призвани да проявяват дейна любов към всички хора. Иисус Христос не само потвърждава старозаветната заповед „Обичай ближния си като себе си[22]!“ (Левит 19:18), не само разширява смисъла на понятието „бижен“, но призовава за дейна любов към враговете: „Обичайте враговете си и се молете за тези, които ви преследват за да станете синове на вашия Отец в небесата“ (Матей 5:44-45а)[23]. Според Новия Завет Христос прояви Своята любов към цялото човечество в Своита доброволни страдания, разпятие, смърт и възкресение (Галатяни 2:20, сравни Иоан 3:16).

Ислямът, изповядайки че Коранът е богооткровеното слово на Аллах, а Мухаммед – последитият пророк, който възвестява окончателното Божие откровение[24], от своя страна също не принуждава насила никого да приеме вярата в Аллах. В сура Кравата се казва: „Няма принуждение в религията“(2:256). А в сура Трапезата четем: „И ако желаеше Аллах, щеше да ви стори една общност, но (така стори) за да ви изпита в онова, което ви е дарил“(6:48).

Взаимното уважение между християни и мюсюлмани е възможно и реално и в бъдеще въз основа на казаното в Писанията на двете монотеистични религии. Екстремизмът и фанатизмът, които са се зараждали и биха могли да се зародят на верова основа представляват подмяна на духа на посланията на свещените за двете общности Писания – Библията за християните и Коранът за мюсюлманите.

______________________________

*Източник – http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Илчевски, Ст., Модели на толерантно съжителство и междурелигиозен диалог в Централните Родопи между християни и мюсюлмани – предизвикателства и перспективи в Вероизповедания и нови религиозни движения в България – проблеми и перспективи на прага на Европейския съюз, Сборник доклади от международна конференция. С., 2007, с. 256 и сл.

[2]. Думата „Коран“ е инфинитив и означава „четене наизуст“, „провъзгласяване“, „четене“. Вж. Доре, Ж. (ред.) Християнство, иудаизм и ислам. М., 2004, с. 81.

[3]. В гръцкия превод на Стария Завет (Septuaginta), а от тук и в Библията (Синодално издание) 1996 г., Първа книга на Самуил съответства на Първа книга Царства. Повече за Septuaginta вж. Марковски, Ив., Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет. Общо въведение, Ч. 2, С., 1932, с. 228 и сл.

[4]. Текстовете на Новия Завет са преведени по текстовокритичното издание на Nestle, E. (Hrg.) Das Neue Testament griechisch und deutsch. Stuttgart, 1986.

[5].Вж. Марковски, Ив., Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет. Общо въведение. Ч. 1, С., 1932, с. 14.

[6]. Вж. св. Иоанн Дамаскин, Точно изложение православной веры, М., 1992, с. 195 и сл.

[7]. Освен в Корана, данни за живота на Мохамед се съдържат в така наречените хадиси. Повече за хадисите вж. в Хамидулах, М., Въведение в исляма, С., 2001, с. 30-31.

[8]. Вж. Кук, М., Коранът, С., 2004, с. 190-191.

[9]. Теофанов, Цв. (прев.) Превод на свещения Коран. С., 1997.

[10]. Подобен е текстът в сура Худ: „И донесете десет сури подобни на неговите – измислени – и позовете когото можете, освен Аллах, ако говорите истината!“ (Сура Худ 11:13).

[11]. Кук, М., Коранът…, с. 99.

[12]. Неприемливо е мнението на Улфред Кантуел-Смит, който твърди, че за вярващите мюсюлмани Коранът има значението на Христос за християните. Наистина мюсюлманите приемат, че Коранът е несътворено слово на Аллах, но според християните Христос не е само несътворено Слово на Бог Отец, а е истински Бог (срв. Иоан 1:1 – „В начало беше Словото и Словото беше у Бога и Словото беше Бог“) и е Второто Лице на Света Троица. Мнението на Улфред Кантуел-Смит е цитирано по Рутвен, М. Ислямът, С., 2003, с. 51.

[13]. Вж. Флоровски, Г., Библия, Църква, Предание. С., 2003, с. 27.

[14]. Коранът не приема християнската вероизповед, че Иисус Христос е Син Божи и Бог – „Не подобава на Аллах да се сдобива със син. Пречист е Той! Щом реши нещо, Той само казва: „Бъди!“ И то става.“ (Сура Мариам 10:36). „Не подобава на Всемилостивия да има син“ (Мариам 10:92) и други.

[15]. Иисус Христос представя Себе Си не само като единствен Път към Бог Отец, но и като въплътилата се Истина и Живот. Вж. Schnelle, U. Das Evangelium nach Johannes. Leipzig, 1998, S. 228.

[16]. За самаряните и техния произход вж. Шиваров, Николай, Библейска археология, С., 1992, с. 521-524.

[17]. Глаголът splanchnizomai, употребен в Лука 10:33 за предаване на милостта на самарянина, е богато семантичен. Вж. Bovon, Das Evangelium nach Lukas, T. 2. Neukirchen-Vluyn, 1989, S. 90. Този глагол се родее с библейския еврейски глагол raham и с отглаголното съществително rehem, което означава както „майчина утроба“, така и „милост“. Бог Сам се открива като милостив, дълготърпелив, велик по милост и правда (Изход 34:6). Следователно самарянинът, смилявайки се над пострадалия еврейн, подражава на Божието благоутробие и човеколюбие.

[18]. Думата thora(h) произлиза от глагола jara(h) и означава наставление, увещание, поучение и в такъв смисъл заповед. Вж. Liedke, C. thora(h). – In: Jenni, E. (Hrg.) Teologisches Handwoerterbuch zum Alten Testament. B. II. Gutersloh, 1995, S. 1032.

[19]. Преводът на библейските еврейски думи е по Gesenius, W. Hebraeisches und aramaeisches Handwoerterbuch. Leipzig, 1899.

[20]. Вж. Kellermann, D. Rea. – In: Fabry, H. Theologisches Woerteibuch zum Alten Testament. B. VII. Stuttgart, 1993, S. 549.

[21]. Преводът на библейските гръцки думи е по Preuschen, E. Griechisch-deutsches Taschenwoerterbuch zum Neuen Testament. Berlin, 1963.

[22]. Текстовете на Стария Завет са преведени по текстовокритичното издание на така наречения Масоретски текст Kittel, R. (Hrg.) Biblia hebraica. Stuttgart, 1990.

[23]. Вж. Luz, U. Das Evangelium nach Matthaeus. T. 1. Neukirchen, 1992, S. 308.

[24]. Срв. Доре, Ж. (ред.) Християнство, иудаизм и ислам. М., 2004, с. 82.

Изображение: авторът на статията, Анна Маринова. Източникhttp://old.duma.bg.