Милослав Бонов

Abstract

В статията се проследяват местата в православното богослужение, в които Църквата отдава необходимата почит към прославения мъченик св. Лонгин Стотник. Обръща се внимание и на връзката между Свещеното Писание и Свещеното Предание в литургията.

Евангелски свидетелства и предания

За римския стотник (латински centurio)[1] на когото бе запoвядано (за това съдим косвено, след като той присъства на изпълнението на присъдата със своите войници) да прикове на кръст Христа заедно с разбойниците, а после да потвърди смъртта на осъдените, пишат и четиримата евангелисти. В синоптичните Евангелия той е споменат конкретно със своята длъжност в римската армия: „А стотникът и ония, които заедно с него пазеха Иисуса, като видяха земетресението и всичко станало, твърде много се уплашиха и думаха: наистина Божий Син е бил Тоя Човек!” (Матей 27:54);

„А стотникът, който стоеше срещу Него, като видя, че Той, след като извика тъй, издъхна, каза: наистина Тоя Човек е бил Син Божий” (Марк 15:39);

„А стотникът, като видя станалото, прослави Бога и рече: наистина, Тоя Човек е бил праведник” (Лука 23:47);

Св. евангелист Иоан не уточнява кой е свидетеля, но за сметка на това чрез него подчертава верността на „свидетелството“.

„Но един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода. И който видя, засвидетелствува, и свидетелството му е истинско, и той знае, че говори истина, за да повярвате вие” (Иоан 19:34-35).

Това което обединява и четирите евангелски разказа е истината, че Разпнатият е Иисус.

В писмените литургични извори срещаме още веднъж стотника, този път с неговото собствено име: Лонгин (латински Longinus), а също и имената на двамата разбойници: Дисма и Геста. Става дума за апокрифа „Деянията на Пилат[2]“. Църквата също пази спомена за Лонгин Стотник. По предание за него се знае че е загинал мъченически. Неговата памет се  чества на 16 октомври[3].

Тристранната верификация на тази историческа личност сглобява и запазва за вечността спомена за един необикновен живот претърпял метаноята на позналия Богочовека езичник. Няма никакво съмнение, че две хилядолетия след Христовата Пасха причината да не се забравя, а тъкмо обратното; да се почита св. мчк. Лонгин Стотник е мястото отредено за него в литургиката на Църквата. Няколко са важните места в богослужението на които ще се обърне внимание в настоящата статия.

Свидетелства от последованието на вечернята

Вечерната служба извършвана на „рождения ден на прославилия Бога мъченик[4]: На „Господи воззвах“ стихирите за св. мъченик Лонгин Стотник са шест на брой. Тук трябва да се направи следното уточнение: това е последованието, което възпява честван светия или конкретно свещено събитие, като в същото време се изтъква милостта на Бога и готовноста Му да разтвори вратите на небето за възродените и обновените в Негово име сърца[5].

Съдържанието на шесте стихири е следното:

В първата стихира се възпява мъченическата смърт на Лонгин Стотник, който като оцветил с кръв своята риза се удостоил с венец като победител, а ние славим неговата памет.

Втората ни припомня свидетелството на Лонгин, видял Божия Син доброволно да страда на кръста и свидетелството му пред „юдейското сборище“ че наистина Този е Сина Божи, Господ и Цар на всички.

Третата стихира изобличава несправедливия еврейски сонм[6], осъдил на обезглавяване Лонгин и възпява чудотоворството с което е удостоен той като светия, когато сляпата жена докосвайки се до главата му проглежда.

Четвъртата стихира е за изповядването на Лонгин пред юдеите, че страдащия Христос е Сина Божи и заедно с прогледналата жена да се застъпи пред Господа да се просветят нашите духовни очи.

Петата стихира ни уверява че Господ е чул викащия към него Лонгин и той е в Неговото царство.

С шестата стихира молим Бога по застъпничеството на Лонгин, получилия небесен венец и посрамил своите врагове да спаси нашите души.

Свидетелства от последованието на утренята

Втората тържествена част на утренята започва с канона. Той се състои от девет песни, като след третата следва малка ектения и седален, след шестата малка ектения, кондак и икос, след ирмоса на осма песен се пее „Песента на Богородица“, а след девета песен следва „Достойно ест“[7]. В деня на св. мъченик Лонгин Стотник канона, който е посветен на него е с краегласие: „Лонгину великую воспою славу“[8].

Трябва да кажем, че цялото изменяемо последование[9] в църковнослужебната книга Миней, ден 16-ти, месец октомври, отдава почит на христовия войн.

Има още →

Ангел Николов

Проблемът за канонизацията на княз Борис-Михаил и за почитането му като светец в Средновековна България изправя съвременните изследователи пред редица трудно разрешими въпроси, обусловени от характера и съдържанието на достигналите до нас исторически извори. Отправна точка на нашите наблюдения ще стане едно проучване на Димо Чешмеджиев, в което е направен подробен анализ на всички достъпни към края на ХХ-ти век сведения за наличието на средновековна църковна почит към покръстителя на българите. Изследователят остава твърде предпазлив в своите изводи, доколкото изворите за съществуването на този култ са от индиректен характер – не са запазени жития на Борис-Михаил, нито служби, канони и похвални слова за него, а името му не се среща в нито един миней или синаксар. Въпреки всичко, Димо Чешмеджиев е склонен да приеме с редица уговорки, че този култ може би е възникнал скоро след смъртта на бившия княз на 2 май 907 година, но е просъществувал кратко време, бил е слаб и е получил ограничено разпространение, а накрая заглъхнал, за да бъде изместен и погълнат от други по-силно развити култове – на архангел Михаил, на Кирил и Методий и на Борис и Глеб[1].

Още по-скептичен относно съществуването на средновековен църковен култ към Борис-Михаил е Иван Билярски, който в редица свои трудове от последните години неизменно подчертава, че цар Петър е единственият средновековен български владетел, който е бил официално канонизиран [2].

Всичко това ме подтикна да разгледам проблема наново, и то не самоцелно, а в светлината на някои нови свидетелства, които ни позволяват с по-голяма увереност да интерпретираме култа към Борис-Михаил като една историческа реалност, а не като някаква историографска фикция.

Най-ранните свидетелства за този култ произхождат от две писма на патриарха на Константинопол Николай Мистик до цар Симеон. Макар и да не са точно датирани, те са писани в разгара на военния конфликт между българи и византийци през 922-923 година и със сигурност преди срещата между двамата владетели на 9 септември 923 година.

Първото писмо (№ 25), което ще разгледаме, представлява отговор на послание на Симеон, в което българският владетел се сравнявал с Моисей (на този фон неговият византийски кореспондент очевидно трябвало да изглежда като слуга на злите египетски фараони), отправял груби обиди към император Роман (когото смятал за узурпатор и тиранин) и за пореден път изисквал да бъде признат за император на ромеите, което накарало Николай да напише в отговор: „Но да се съперничи изобщо, за да се заграби чужда власт – да станеш господар на цял народ и държава, – това е едно от най-тежките дела, а спрямо ромейското царство е и съвсем невъзможно[3]“.

Но Николай Мистик не се впуска директно във възражения и протести срещу дързостите на Симеон. Като взима повод от мисълта на българския владетел, че „ние след подвизите на праотците и отците се ползваме от трудовете им“, патриархът възвеличава Борис-Михаил като светец (ἅγιος), отдаден на стремежа да установи мир между християнските народи на българите и ромеите, и добавя: „Но в такъв случай, следвало би, чедо наше, тъй като твоят свети отец много се е трудил за мира между ромеи и българи, и вие да се ползвате съответно от неговите трудове“[4].

Другаде в същото писмо Николай Мистик отбелязва, че Симеон е вторият владетел на българите, получил властта след тяхното покръстване: „И справедливо е, както си станал наследник на властта на блажения ти баща, така да бъдеш наследник и на неговата миролюбива душа и на другите християнски качества. Той с Божия помощ положи основата, на тебе пък подобава да градиш… Питам те, чедо мое, и ти ми отговори, както е прилично на твоята кротост и доброта: ако беше жив още онзи, който сега се намира при светиите на небето, и те види, че действаш така и вършиш убийства и войни, с какви думи би се обърнал той към тебе? … Нима той, като скубе с двете си ръце космите от побелялата си глава и брада, с ридание не би възкликнал: „Какво правиш, чедо мое!“… Но той сега се намира със светиите и стои пред Бога, удостоен с голяма похвала за делото, което с помощта на Бога е направил за българите, а именно за това, че е турил основата на вярата, заради което и справедливо се почита. Той чувства сегашните противни дела (разбира се, ти не се съмняваш, чедо мое, че живеещите там светии чувстват всичко, което става в света). Нима той, ако и животът на светиите да е по-горе от всяка печал, не ще скърби много повече и не ще ли се яви сред онова неизказано сияние мрачен, първо, за собственото си дело, за което той сам е положил душата си, въпреки че поради Божествената сила той надделя над онези, които щяха да го убият[5]; второ, за собственото си чедо, за което моли Бога да му дарува всяко благо[6]“.

В друго свое писмо (№ 27), написано малко по-късно, патриарх Николай трябвало да отговори на поредните претенции на Симеон и той отново призовава българския владетел да възстанови „оня първоначален свещен мир, който чрез светия ти отец Бог, бащата на всичко, установи между българи и ромеи… Тъй и ти, любими сине, като син на мира, – и наистина, ти си син на мира, понеже си се родил от светия си баща във време на мир, – като си получил властта над своя народ от Христа, който е дал мир на света, като искаш мирни отношения, предложи условия за мир, и ще получиш удовлетворение за загубите, които ромеите са ти нанесли… Нито влизането ти в столицата е приемливо, нито другото, за което ти говориш, тъй като целият Запад се намира под ромейската власт [7]“.

Възпроизвеждам тези дълги пасажи, тъй като те, от една страна са много симптоматични за това как в Константинопол са възприемали личността на покойния Борис-Михаил почти 60 години след неговото главно деяние: покръстването на българския народ. Във византийскатa памет този владетел е оставил един твърде положителен спомен, обусловен най-вече от неговата дълбока набожност и на политиката му на мирно съжителство с империята[8].

Разбира се, изтъкването на примера на Борис-Михаил в писмата на Николай Мистик има конкретна цел – да внуши на Симеон чувство на вина спрямо собствения му родител. Прокарването на контраст между миролюбивия баща и неговия войнствен син наистина е удобен реторичен похват, но едва ли този ход на Николай е бил достатъчно ефикасен в психологически план, тъй като Симеон по-добре от всеки друг е познавал мислите и делата на своя баща, по волята на когото той самият получил властта. В този смисъл, хрумването на патриарха да „призове“ духа на покойния княз-светец и да го накара да скубе побелелите си коси и да каже на своя син всичко, което имал да му каже самият Николай, изглежда твърде мелодраматично и абсурдно.

Има още →

Ивелина Николова

За християнската надежда бихме могли да размисляме от различни гледни точки и от различни мотиви. В по-тесен смисъл размисъла може да се насочи конкретно към реалното ѝ присъствие у човека като израз на нравствения закон, а вторият – по-широкият смисъл – я ситуира в контекста от историята на съществуването на човечеството. По-широкият смисъл се простира в по-мащабни граници и обхваща голям диапазон от началото на зараждането на християнството до днес. Парадоксалното в историческа перспектива е, че в онези първи дни на ранната Църква надеждата се проявява като напълно противоположно състояние у човека на тогавашните не само юдейски, но и елински представи за надежда. Християнската надежда се заражда като напълно ново преживяване, като порив към друг възможен свят, непознаван от древните, но и различен от тогавашните схващания за нещо, което очакваме. Това обаче не означава, че съдържанието на християнската надежда се захранва от юдейския или елинския светоглед. В исторически план християнската религия възниква в лоното на юдейството и в духовната атмосфера на езическия свят, но същността и учението ѝ са самородни. По отношение на християнската надежда бихме могли да твърдим същото, тъй като нито в старозаветната религия, нито в езическите вярвания не е изградено правилно схващане за трансцендентния характер на надеждата, реализиращо се и в земната действителност.

Християнството се заражда като религия на надеждата, каквато древният свят не познава до това време. Макар, че съчетава в някаква степен духовността на древния свят до това време, то е самородно, и в същото време – напълно различно от всичко, съществувало до този момент. Поради тази причина то е неразбираемо: преследвано е, а неговото учение е подлагано на съмнение. И в това има някакво разумно основание. За древния свят в надеждата на християните прозира парадоксално противоречие, което понякога граничи с абсурда. А в същото време християнството дори не увлича в илюзия, защото постоянно се захранва от реалните събития в историята на Църквата, в които участват действителни личности, изразяващи силата на своята вяра чрез надеждата с цената на живота си.

Едно от тези събития е мъченичеството

Църквата навлиза в жестокия и тираничен езически свят, преживявайки най-тежките изпитания в своята история – гоненията на християните. Изповедта на вярата се заплаща с живота на хиляди мъченици като свидетелство за нейната истинност и чистота в духа и силата на новата християнска религия.

През погледа на римските власти християнската общност е незаконно, ново и тайно събрание (collegii illiciti), открит бунт срещу властта (coetus nocturni), участието, в които се наказва публично и сурово. Обичайната практика на мъченията е зрелищната, демонстрираща пред цялото общество вина на християните, както и формата на наказанието за тяхното престъпление, но откриваща по този начин непознатото до този момент съдържание на новата религия. Мъчениците са живите свидетели на зараждащата се чужда за римското общество християнска религия[1]. Мъченикът обаче защитава с живота си новата истина за християнството, която в античния свят се открива като новата вест за началото на неговото духовно преустройство.

В подобна политическа и духовна ситуация вярата и надеждата на християните са строго цензурирани – вярва се в това, което постановяват религиозните закони на Империята, а те постановяват предимно култово практикуване на вярата. Християнското понятие „πίστις” (вяра), което няма аналог в латинския език, е напълно неразбираемо и ново за римляните. Използваното от тях понятие „fides” подменя неговото съдържание, изразявайки само честността на човека към боговете, практикуваща се в обряда и култа. Това обстоятелство обяснява нетърпимостта на римските власти към всеки минимален израз на вяра, различен от вярата и култа на римската религия. Поради тази причина мъченията на християните, заради непоколебимата им вяра в Бога, са наказанието на римските власти за „светотатственото им отношение” (crimen sacrilegii) към религията в империята и нарушаването на законите и реда в нея[2]. Подобно „похулване” на религията на Рим от християните се тълкува нееднозначно – тя означава и предателство спрямо самия император: отстъпничеството от държавните богове (sacrilegium) се смята за една от формите за оскърбяване на величието на императора (crimen laesae majestatis)[3]. По този начин се разкрива цялата палитра от значение на акта на мъченичеството от една страна – то е незачитане на религията на Рим, както и оскърбление на величието на императора. От друга страна обаче чрез мъченичеството се разкрива същинския смисъл на надеждата като особена проекция на вярата.

Освен класическият смисъл на мъченичеството – свидетелство за необикновената сила на живота и непоколебима апология на вярата, то притежава и една много важна специфика: мъченичеството е непосредствено свързано с надеждата.

Освен свидетелство за истинността на християнската вяра и за силата на духа на мъчениците, то показва и фалшивата същност на езическата вяра и религия – механична, култова, празна, дори суеверна. А такава религия непременно води до заблуди. Една религия е заблуждаваща, когато е центрирана в границите на сетивния свят и не въздига своите поклонници към вечността, когато не поражда надежда. На фона на преклонението пред мъртвата и суеверна езическа религия мъченичеството се открива като истината за ценността на живота, като умиране в името на надеждата за нов живот във вечността. Защото от самото начало на Църквата е известна истината, според която земният живот има смисъл само от гледна точка на вечността. Следователно мъченичеството е проява от живота на ранната Църква, която практически открива разлика между надежда и суеверие в границите на разбирането на смисъла за религията. То показва на древния свят, че християнската религия не е заблуда, а е израз на жива надежда и заплатената ѝ цена с „убийството” на живота премахва съмненията за схващането ѝ като „уродливо суеверие[4]” или „ново суеверие” (superstitio nova).

Има още →

Свещеник кандидат на богословските науки Кирил Краснощеков

В историята на Вселенската Църква никога не е имало такива мащабни  и всеобхватни гонения, както в съветска Русия през XX век. Гоненията се разпространяват по цялата територия на огромната страна, обхващат всички слоеве на обществото и всички възрасти – от децата до старците. Според някои оценки за 70-те години (от 1917 до 1987 година) повече от сто милиона са православните вярващи в Русия подлагани на различни гонения, притеснения, дискриминации – от издевателства и уволнения от работа до разстрел[1]. В своя доклад ще се постарая да направя кратък обзор на най-страшния, най-кървавия период на гонения, периода 1918-1940 година.

На 23 януари 1918 година болшевишкото правителство Съвет на народните комисари (Совнарком) публикува „Декрет за отделянето на църквата от държавата и на училището от църквата”. Този закон поставя Руската православна църква в строгите рамки на всякакви забрани и ограничения. От този момент тя изгубва правата си на юридическо лице, лишена е от собственост и от възможност да придобива такава. На 8 май 1918 година Совнарком постановява да бъде създаден към Народния комисариат на правосъдието особен, постоянно действащ отдел, който да ръководи делото по отделянето на Църквата от държавата. Възниква VIII (впоследствие V), или така нареченият „ликвидационен” отдел (имат се предвид задачи по ликвидирането на предишните, дореволюционни отношения между Църквата и държавата и оказване на помощ на органите на властта за пресичането на контрареволюционната дейност на религиозните обединения). Неговият несменяем завеждащ П. А. Красиков се откроява сред болшевишките ръководители, отнасящи се особено отрицателно към религията. На практика функциите на отдела не се ограничават с изброеното по-горе. Въпреки декларирания принцип на отделяне на Църквата от държавата, основа на политиката на болшевишкия режим е жестокото смазване на религиозния живот.

Има още →