ЩЕ ИМА ЛИ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ПОМАШКИ ЕТНОС И ПОМАШКА НАЦИЯ ПРЕЗ XXI ВЕК? – продължение и край*

Стоян Танев

Доц. д-р Стоян ТаневВъпреки тази най-голяма слабост, допуснатите непълноти в структурата и терминологичните неточности в книгата на Ибрахим Имам и Сенем Конедарева, Петър Воденичаров – доцент в Югозападния университет „Неофит Рилски” в Благоевград, публикува прекалено хвалебствена рецензия за тяхната книга[23]. Според него книгата на посочените автори „прави още една крачка по пътя към себепознанието на българите мюсюлмани…”. Нито една книга не би могла да направи крачка към научното познание или към себепознанието на човешка общност или конкретна личност. Тези полезни или не съвсем полезни стъпки се правят от авторите на книгите, при това стъпки успешни, недостатъчно успешни или в погрешна посока. Освен това себепознанието, на което залагат модерните изследователи – историци, етнолози, социолози, филолози, психолози и други представители на хуманитарните науки, изградени само върху спомени, устни разкази, легенди, митове и пр. е изкривено самопознание. Тъкмо надценяването и предоверяването на индивидуалното или на колективно-груповото себепознание чрез така наречената устна история неизбежно водят тези изследователи до лишените от научен статус самоназвания  „помаци”, „помашка общност”, „помашки етнос”. Петър Воденичаров, подобно на авторите на рецензираната досега книга определя термина българи мохамедани за напълно компрометиран и затова всяка страница от неговата рецензия е изпъстрена с прозвището „помаци” или „помашка общност”. Ако за българите християни след Освобождението, пише той „етническата идентичност, основана на езика и общия исторически разказ, се оказва по-важна от религиозната идентичност и българският национализъм се превръща в нова религия, то за помаците и до днес ислямската вяра е стълб на идентичността, към нея можем да прибавим и регионалността – привързаността към родното място[24]”. Тази констатация на Петър Воденичаров не е точна и вярна, защото българският национализъм при липса и до ден днешен на българска национална доктрина не би могъл да се превърне в религия нито в миналото, а още по-малко в съвременна България[25].

Разликата в религията на българите християни и българите мюсюлмани не прави една не малка част от така наречените от някои български и чужди автори помаци в Родопите и в други региони на страната по-малко българи. Общият произход на българи християни и българи мюсюлмани, регистриран в запазени български и чужди, предимно турски архивни документи, техният общ генетичен код, съхранен в пренасяната от поколение на поколение историческа памет; еднакъв произход, откриван в общи наследствени имоти, в еднакви родови имена на едните и другите и най-вече в еднаквостта на езика, песните, бита, обичаите, ритуалите и сакралните практики – всичко това дава основание за тяхната делитба чрез научна типология от принципно естество: българи мюсюлмани, българи православни, българи католици, българи павликяни. Тази научно обоснована делитба съответства на европейската, например немци католици, немци протестанти и пр. Следователно българите мюсюлмани в България по най-важните етноопределители тоест по произход и по говоримия език не образуват друг етнос. Те не бива да бъдат определяни като етническа общност или като етническо малцинство, тъй като по всички показатели, присъщи на народността, са част от българската общност даже и да изповядват мюсюлманска религия. Българите мохамедани не могат да бъдат определени и като отделна етнографска група, защото те принадлежат към различните български етнографски групи според регионите, в които се намират – Родопите, Македония, Северна България или другаде. Етнографски групи в традиционното българско общество са „шопите”, „капанците”, „рупците” и други. Те притежават някои регионални отлики в народния си говор, носията и обичаите, но всички са представители на българската народност. Споменатите етнографски групи разкриват богатото многообразие на българската традиционна култура. Много са научните основания за българска етническа принадлежност на българите мохамедани. Затова никой няма право да ги обособява като отделна и самостоятелна етническа категория. Те са неотделима съставка на българския етнонационален организъм[26].

Твърде обезпокоително е тревожното обстоятелство, че не само автори българомохамедани (Ибрахим Имам, Сенем Конедарева, Мехмед Дорсунски, Хюсеин Мехмед, Петър Япов и други), които не са професионални историци, а и български учени използват в свои трудове лишеното от научна обосновка название и самоназвание помаци. Вече две десетилетия (1990-2010) това прозвище, което поддържа и стабилизира помашкото съзнание на една немалка част от българомохамеданското население, се налага чрез неговото триумфално словесно и текстуално нашествие в научни публикации на български историци, етнолози, философи и други учени в българското публично пространство и най-вече в духовното битие на българите мюсюлмани. Странно е, че термините помак, помаци, помашко малцинство, помашко население, помашка общност, помашки етнос заемат постоянно и трайно място на страниците на обнародвани научни монографии, студии и статии на български историци[27], етнолози[28], философи и юристи[29], писатели и журналисти[30].

Най-големи усилия за обособяването на българите мохамедани в помашки етнос, който да бъде напълно откъснат и абсолютно различен от българите, полага Евгения Иванова. Тя е доцент по етнология в Нов български университет – София. Нейно е признанието за все по-голямото разпространение на различни „теории” за произхода на българите мохамедани, за техния тракийски, персийски, арабски, печенежки, кумански и така нататък произход. Бидейки в Родопите продължително време във връзка с петгодишното ѝ изследване „Планината Родопа – модел за толерантност на Балканите”, тя не одобрява нито българизирането (без или с християнизиране) на помаците, нито тяхното турцизиране. Евгения Иванова отстоява и използва ненаучното понятие помаци, наричано от нея междинно. С това понятие или с този термин – самоназвание, авторката акцентира на специфичната другост на помаците, а огледалните образи на тяхната другост са несъстоятелното по думите ѝ „българомохамедани” и неприемливото им определяне като турци. Всъщност „възродителните процеси” сред помаците, извършени в миналото и днес от български „проповедници” или „емисари” и „турцизацията”, осъществявана от други „проповедници” и „емисари”, разсъждава тя, са огледално еднакви. Дейността на толкова различните проповедници и емисари сред помаците създава у тях комплекс на неизживян психологически и ментален тормоз на битово ниво, обяснява Евгения Иванова. Този комплекс у помаците, тоест у отхвърлените „приобщени” ще бъде преодолян само сред онези от тях, които казват: „Аз съм помак. И какво от това?”, независимо от българските или мюсюлманските им имена. Евгения Иванова е убедена, че такъв комплекс може да се преодолее с „изговаряне на самия себе си”, което да съдържа две пресрещащи се послания: – „Аз съм различен. И какво от това?” – „Ти си различен. И какво от това?” Тези несъмнено хуманни и демократични на пръв поглед послания са съставните основополагащи елементи на нейното концептуално схващане и откровено внушение за „избистряне на единното понятие” помаци и „консолидация” на тяхната другост. Парадоксално е нейното очакване, че обособяването на помаците в Република България в отделен и самостоятелен помашки етнос ще доведе до „националнообразуващ процес”. Като се обявява против опитите и усилията за „насаждане на идентичност” по отношение на помаците от българска и турска страна, тя формира у тях помашка етническа идентичност[31].

Идеята за обособяване и утвърждаване в българското национално пространство на помашка етническа общност витае в абстрактното мислене на Евгения Иванова. Тази нейна идея не е съобразена с реалностите на сегашната етнополитическа, етнорелигиозна, етносоциална, етнокултурна и етнопсихологическа ситуация в България. В перспектива при други конкретни обективни обстоятелства, неблагоприятни за българската държава и за обществото ни, тази идея не е неосъществима. В края на 1992 година е основана помашка партия „Демократична партия на труда”, регистрирана като нова партия през април 1993 година. Ръководител на партията е Камен Буров, помак и кмет на село Жълтуша, община Ардино, Кърджалийска област. Той е изпратен в САЩ, където участва в семинар за етническото многообразие. Именно там у него съзрява или му е внушена мисълта за помашко малцинство в България, получавайки уверения от високопоставени служители в администрацията на САЩ и на ООН да разчита на съдействие за признаване на помашко етническо малцинство като стъпка в демократизацията на страната. Камен Буров пуска през 1999 година подписка с искане за обособяване на помашко малцинство в България,  което да бъде признато от българските власти при ратификацията на Рамковата конвенция за защита на националните  малцинства от българския парламент. През 90-те години на XX век се заговорва, че в България живеят около 400,000 помаци, които ще се пишат малцинство и ще се обявят за „Родопски анклав“, защото са „дискриминирана етническа група”. По повод регистрирането на своята партия, Камен Буров в интервю заявява: „Помак съм. И такива като мен в България са 500,000“. Появяват се публикации и дигитални записи (направени в Република Турция) на помашки фолклор, с песни за различия, противоречия и съпротива на българи мохамедани срещу българите християни (Pomak Göç menlerde.Müzik ve Pesna). Появяват се и други „помашки песни”, „помашки приказки”, „помашка история”. Друг българин мохамеданин Стоян Беширов, бивш кмет на Неделино, Смолянско, заявява, че в България живеят над 600,000 българомохамедани, но нямат нито един „свой представител в държавната и изпълнителната власт[32]”.

Ставайки водач на помашката партия, Камен Буров търси официална подкрепа от американския държавен секретар Уорън Кристофър и от посланика на САЩ в София Хю Кенет Хил да настояват пред българските власти наименованието „помак” да бъде включено в отделна графа при следващото преброяване на населението в България. Американският дипломат Стивън Боейн, завеждащ политико-икономическия отдел в посолството на САЩ в София, заявява пред активисти на Движението за права и свободи през май 1993 година в якорудската джамия: „Действайте! Ние сме зад вас”. Тези негови думи означават: „Потурчвайте! Ние ви подкрепяме”. В същото време той убеждава якорудския учител по география Живко Сахатчиев, че ние, българите, трябва да приемем българите мохамедани за турци, да се съгласим турският език да стане официален в България наравно с българския, да имаме партии на религиозна и етническа основа, макар че в САЩ такива партии са категорично забранени. Камен Буров обосновава необходимостта от отделна етнорелигиозна партия на помаците с мотива, че те са отделна етническа група дори и да говорят на своя майчин български език. Всички български политически партии, с изключение на Движението за права и свободи, се обявяват против съществуването на отделна помашка или българомохамеданска етническа партия, тъй като българите мюсюлмани са неделима част от българската етнонационална общност. Те се позовават на решение № 14 от 10 ноември 1992 година на Конституционния съд на Република България, което гласи: категориите „раса, народност, етническа принадлежност, пол и произход” се определят от момента на раждане и не могат да бъдат придобити или променени в процеса на обществената реализация на гражданина в обществото[33].

Идеолози и лидери на Движението за права и свободи се обявяват против това тълкуване на Конституционния съд. Прилагайки един по същество волунтаристичен подход с акцент на самоопределението, те очакват при българите мюсюлмани това самоопределение на етническата им идентичност да стане с много силно религиозно чувство и недостатъчно рационално мислене. Така според професор Ибрахим Татарлъ търсенето на „пряка връзка между етническото съзнание и етническия произход е етнобиологическо тълкуване… Нека всеки се смята за такъв, какъвто се чувства[34]”. При преброяването на населението в България през 1992 година десетки българи мохамедани от района на Гоце Делчев и Якоруда, за да покажат и докажат абсурдите при това преброяване, се самоопределят и регистрират като китайци. По логиката на професор Ибрахим Татарлъ (Движение за права и свободи) и на антилогиката на българските висши държавни институции – Президентство и Министерски съвет да се отнасят с безразличие към принудителното турцизиране на българи мохамедани от Движението за права и свободи, щом тези наши сънародници се самообявяват за китайци (някои от тях и за ескимоси), то означава ли това, че те наистина са китайци. За всички е безспорно, че тези българи мохамедани – „китайци”, не са от жълтата раса, нямат дръпнати очи, не знаят и не говорят китайски език. Следователно те и всеки друг по никакъв начин не може да докаже, че са китайци. По логиката на правото на свободно волеизявление за етнически произход един финландец може да се самоопредели и самообяви за монголец и нима той тутакси става монголец[35]! По логиката на ръководни дейци на Движението за права и свободи очарователната изпълнителка на „Излел е Дельо хайдутин” българомохамеданката Валя Балканска е туркиня поради принадлежността ѝ към мюсюлманската религиозна общност, но тя не се самоопределя за туркиня. Нещо повече. В свое интервю през септември 2011 година тя заявява: „Обидно е да ме наричат помакиня”. И продължава: „Аз съм българка. В Родопите не е имало османлии, за да ни наричат турци и помаци. Обидно е в България да се използват тези думи. Ние ходим по българска земя и ядем български хляб[36]”.

Антинаучният подход на професор Ибрахим Татарлъ проличава и в друго негово публично изявление: „Нас не ни интересува генетичният произход на хората. Нека това бъде област на историците и други учени. Ние подхождаме към този въпрос политически” (к. – М. Т.)[37].

Към въпроса за произхода и същинската етнокултурна идентичност на българите мохамедани подхождат политически (к. м. – С. Т.) освен Камен Буров и други представители на тяхната светска и религиозна интелигенция, възползвайки се от вековната им принадлежност към ислямската религия. Неговата „помашка партия” изгрява бързо на религиозно-политическия небосклон, но постепенно залязва и се разпада. Нейният лидер заминава като гастарбайтер в Испания. Той обаче има амбициозни последователи, които продължават реализацията на идеята за „помашка партия”. Стратегическата им цел е: чрез нея да легитимират обособяването на „помашки етнос” в Република България, а за себе си да постигнат религиозно-политически властови кариеризъм. Професорът по анатомия в Медицинската академия – София Адриан Палов и група негови съмишленици българи мохамедани създават в Кърджали етнорелигиозната партия Демократичен прогрес и благоденствие. В нея са обединени българомохамеданските сдружения „Развитие“ (Кърджали),  „Карлък “ (Момчилград) и  „Алада“  (Джебел).  По неговите думи в тази партия членуват  основно помаци. За да ѝ придаде национална окраска  партията обединява  освен помашкия етнос  и членове на други етнически групи. Лидерът на тази „помашка партия” професор Адриан Палов и неговият заместник Мехмед Дорсунски участват в конференция на тема „Малцинствата и дясното политическо пространство в Република България”. Тя е организирана от лидера на федерация „Справедливост – България” (правозащитна формация) Сезгин Мюмюн и проведена в Шумен на 13 септември 2008 година. На тази конференция Адриан Палов обявява българската нация като букет от етноси, сред които един от тях е „помашкият”. Мехмед Дорсунски предлага и настоява България да стане като Швейцария и всеки етнос да си създаде партия. През 2009 година професор Адриан Палов прави опит да основе „помашка партия” на учредителна конференция в Пловдив. За нея обаче не е осигурено необходимото присъствие на 500 души. Не са събрани и 5,000 подписа за регистрация на партията, тоест не е възможно нейното юридическо легитимиране. Поради това неблагоприятно обстоятелство през юли 2009 година преименуваната партийна структура на професор Палов „Прогрес и благоденствие” се коалира с българската политическа партия „Ред, законност и справедливост” начело с Яне Янев, което предвещава крах за неговата „помашка партия”. В ръководената от Сезгин Мюмюн правозащитна мюсюлманска организация членуват български турци, българи мохамедани и роми мохамедани. Според него обаче „помаците” трябва да се самоопределят като отделен етнос, който е част от Умата (мюсюлманската общност) и е близко до турците. Разочаровани от идеите и делата на Сезгин Мюмюн, привържениците за създаване на самостоятелна „помашка партия” Къдри Уланов, Мехмед Дорсунски и Ариф Алов формират инициативен комитет за основаване на Партия „Обединение за мир, автентичност и култура” (ПОМАК). Новата „помашка партия” се разграничава от Движението за права и свободи и от партията „Прогрес и благоденствие” на професор Адриан Палов. Нейните водачи настояват за обособяването на „помашки етнос” и включване на графа „помаци” при преброяването на населението в България през 2011 година. Всички опити в Република България за създаване на „помашка партия” завършват с провал поради трудно преодолимата вътрешна дезинтеграция в българомохамеданската общност и намесата на външни сили. Твърде осезателна е намесата на Република Турция, за която е по-изгодно българите с ислямско вероизповедание да бъдат турцизирани чрез Движението за права и свободи, отколкото да се обособяват в „помашки етнос[38].”

***

Досегашните усилия на представители на светската и религиозната интелигенция на българите мохамедани да ги откъснат от преобладаващата българска етнонационална общност и от нашата обща държава чрез обособяването им в самостоятелен помашки етнос или в отделна помашка нация нямат успех. В условията на съвременната модерност религиозно-идейните мотиви в тези усилия са подчинени на егоцентричните интереси и на политико-прагматичните съображения на конкретни амбициозни персонажи. Действията на самозваните лидери на така наречената помашка партия в Република България през 90-те години на XX и в първото десетилетие на XXI век се подпомагат както от дипломати, политици и държавници (включително и от неправителствени организации, фондации) предимно от САЩ, в определена степен от Република Турция, от европейски и арабски страни, така и от учени в тези държави. Поради изискванията към автора за ограничен обем на статията в нея не са посочени конкретни факти и примери за оказваната външна политическа, религиозна, „научна” и финансова подкрепа на помашките лидери в България. Опитите за създаване на помашка етническа общност и нация ще продължат и в следващите десетилетия. Странно, парадоксално и абсурдно е, че тези опити се стимулират и от мнозина български учени – историци, етнолози, философи и други, които използват ненаучна и антинаучна помашка терминология, с която формират помашко съзнание и самосъзнание у българите мохамедани. Тези български учени съзнателно или несъзнателно, пряко или косвено обслужват антибългарската политика на чужди външни сили за по-нататъшно дестабилизиране на българската държава и нация. Създаването на помашки етнос и помашка нация през XXI век в нашата родина чрез дейността на помашка партия може да бъде предотвратено само при едно условие: ако висшите държавни институции на Република България – Парламент, Президентство, Министерски съвет, Конституционен съд – спазват нейната нова Конституция, с която се забранява учредяването и действията на етнополитически и етнорелигиозни партии в българското общество.

____________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 163-180. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[23]. Воденичаров, П. „Абланица през вековете“ на Ибрахим Имам и Сенем Конедарева – един поглед отвътре. – Balkanistic-forum. Балканистичен форум. Година XIX, 2010, кн.1, с. 330-334.

[24]. Пак там, с. 331, 332.

[25]. Бъчварова, Й. Изпитът. Партиите не издържаха изпита на историята. България без национална доктрина втори век. Възраждането отново предстои. Велико Търново, 2005; Вацев, В. Отказът от държавност е отказ от национална съдба. –  Българи. Списание за нацията, юни, 2007, с.9,10.

[26]. Вж цит. рецензия на Ана Кочева, с. 166; Петров, П. Истината за българите мохамедани в Родопите. – Посоч. сборник, с. 24,25; Велчева, Н. Преход и динамика на етническите процеси. С., 2009, с. 39, 41, 59; Чилов, Ст. Цит. статия, с. 35; Троева, Ев. Религия, памет, идентичност. Българите мюсюлмани. С., 2011, с.107, 108, 121, 122, 139, 156, 157.

[27]. Георгиева, Цв. Структурата на властта в традиционната общност на помаците в района на Чеч /Западни Родопи/ Сондажно проучване/. – В: Етническата картина в България. /Проучвания 1992 г./. С., 1993, с. 66-70, 73, 74; от същия автор.Тенденции в етническите и конфесионалните отношения в малките градове на Източните Родопи. – В: Аспекти на етнокултурната ситуация в България. С., 1994, с. 268, 269, 271; Помаци – българи мюсюлмани. – В: Общности и идентичности. Състав. Анна Кръстева. С., 1998, с. 286-308; Pomaks: Muslim Bulgarisns. – In: Communities and Identies in Bulgaria. Ravena, 2601, p. 221-268 ; Елдъров, Св. Българската православна църква и помаците 1888-1944. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. Т.7. С., 2001, с. 630, 631; Kalionski, Al. The Ethnik and Religions Climate in Bulgaria after 1989. Preliminary Notes for Discussion. – In: Clio in the Balkans. The Politics of History Education. Thessaloniki, 2002, p. 325, 326; Радушев, Ев. Помаците. Християнство и ислям в Западните Родини с долината на р. Места, XV – 30-те години на XVIII век. Част I и II. С., 2005; Даскалов, Р. Българското общество. Т. 2. Население. Общество. Култура. С., 2005, с. 36, 36, 40, 41; Груев, М., Ал. Кальонски. „Възродителният процес“. Мюсюлманските общности и комунистическият режим: политики, реакции и последици. С., 2008, с. 8-10, 13, 20, 23-26, 40, 72, 74, 78, 81, 82, 92, 94, 95, 102, 103, 105, 127, 129, 139, 171; Груев, М. Българомюсюлманските /помашки/ идентичности – опит за типологизации. – В: Етнически и културни пространства на Балканите. Сборник в чест на проф. Цветана Георгиева, част 2. С., 2008, с. 335-354; Грънчаров, Ст. Начало на прехода към демокрация и пазарна икономика в България през погледа на българските автори. – Исторически преглед, 2009, кн. 1-2, с. 167; Todorova, M. Identy (Trans)formation Among Pomaks in Bulgaria. – In: Kurti, l., J. Langman (eds). Beyond Borders. Boulder Co: Westview Press 1997, p. 63-82; от същия автор. Ислямизацията като мотив в българската историография, литература и кино. – В: Изследвания в чест на чл.-кор. професор Страшимир Димитров. ‘Г.1. С., 2001. Studia balkanica 23, с. 375-377, 380; (Пре)образуване  на идентичността сред помаците в България. – В: България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития. С., 2010, с. 208-244. Професор д.и.н. Мария Тодорова използва в заглавието на посочената нейна статия, поместена в най-новата й книга (2010 г.), наименованието помаци, но в текста на тази статия предпочита с научни аргументи литературното название българоезични мюсюлмани, наричани българи мохамедани. Доколкото терминът помаци присъства в българската и чужестранната научна литература в миналото и днес, тя го употребява епизодично и в своята статия.

[28]. Тепавичаров, В. Някои проблеми на традиционната потестарно-поселищна структура сред помашката общност в Западните Родопи към началото на XX век (експозе). – В: Етническата картина в България. (Проучвания 1992 г.). С., 1993, с. 78-61; Иванова, Ев. Отхвърлените „приобщени“ или процеса, наречен възродителен“ (1912 -1989). С., 2002; от същия автор. Огледалните образи на другостта. – Култура, бр. 14, 11 април 2003; Интервю: Едно от най-големите престъпления на режима. – Balkanistic Forum. Балканистичен форум, 2010, кн. 1, с. 31.

[29]. Георгиев, К. Филетизъм или проклятие. Аспекти на великобългарския шовинизъм. Илюстративен очерк. С., 1995, с. 55-124; Ялъмов, Иб. История на турската общност в България. С., 2002, c. l04, 106, 107, 112, 117, 250, 252-254, 337-346, 361-383, 391, 414; Мерджанова, И., П. Бродьор. Междурелигиозният диалог за изграждане на мир на Балканите. Силистра, 2010, с. 69 ; Атанасов, В. Цит.статия, с.99-101, 109,111.

[30]. Карахасан-Чанър, Иб. Етническите малцинства в България. С., 2005; Бозов, С. В името на името. С., 2002; Япов, П. Помаците. С., 2006; от същия автор. Помаците. Изстрадана история. С., 2009; Василев, В. Помаци от Родопите се вдигат на бунт през 1933 г. – Сега, бр. 261(3651), 14 ноември 2009; Georgieva, В. Who are the Pomaks? – Vagabond, June,  2009, p. 30-32.

[31]. Иванова, Ев. Отхвърлените „приобщени“ или…, с. 197, 198; Огледалните образи на другостта…, с. 9; Интервю. Едно от най-големите престъпления…, с. 31; 24 часа, бр.118 (2773), 3 май 1999;Дума, бр.143(5649), 25 юни 2010; Труд, 10 декември 2011.

[32]. Тодорова, М. (Пре)образуване на идентичността сред помаците в България. – В: България, Балканите, светът…, с. 236-236; Семерджиев, Ат. Преживяното не подлежи на обжалване. С., 1999, с.332,333; Минков, Иг. Цит. съч., с. 341; Кулов, Г. Цит. съч., с. 167, 168, 207, 211, 215. Хайтов, Н. Цит. съч., с.263-267; 24 часа, бр.112 (642), 29 април 1993, с.2. За различните твърдения и дискусии на учените относно т.нар. помашка проблематика по-подробно вж. Грозданова, Ел., Ст. Андреев.За и против хрониката на поп Методи Драгинов – без пристрастия и предубеденост. – В: Rhodopica (Смолян), 2002, год. ІІІ, кн. 1-2, с. 465-482.

[33]. Държавен вестник, бр.93, 17 ноември 1992, с. 2; Тодорова, М. (Пре)образуване на идентичността сред помаците в България.- В: България, Балканите, светът…, с. 226-228; Семов, М.Глобализацията и националната съдба. Сблъсъкът интереси – разум. С., 2004, с. 118; Тодорова, Б., М. Мизов. Българският етнически модел – мит или реалност. С., 2010, с. 243-246, 309, 314-316; Сахатчиев, Ж.Цит. съч., с. 378-383, 391; Воденичаров, Сл. Истинското лице на ДПС в Родопите. –  Дума, бр. 292, 25 ноември 1991;  Дума, бр. 309, 310, 318 от 14, 16, 30 декември 1991; Алекова, Ел. Когато се залага на невежеството. – Тракия, бр.17, 14 септември 2006 (приложение на в. Земя, бр. 178 (4063), 14 септември 2006);  Култура, бр. 16/17 (2589/90), 30 април 2010.

[34]. Татарлъ, Иб. Правото на самоопределение е белег на зрелостта на демокрацията. – Права и свободи, бр. 22, 28 май 1993.

[35]. ЦДА на РБ, ф.117, оп. 47, а. е. 207, л. 48; а. е. 1015, л. 2, 3.

[36]. Уикенд, бр. 35(407), година IX, 27 август – 2 септември 2011, с. 24;  Над 55, бр. 1(415), година IХ, 3-8 януари 2012, с. 18.

[37]. Цит. по Тодорова, М.(Пре)образуване на идентичността сред помаците в България. – В: България, Балканите, светът…, с. 228, 229.

[38]. Минков, Иг. Цит. съч., с.346; Кулов, Г. Цит. съч., с. 167-174; Нов живот (Кърджали), бр. 116 (12423) , 25 юни 2008; Шуменска заря, бр.214 (10686), 15 септември 2008.

Изображение: авторът на статията, Стоян Танев. Източник – Гугъл Бг.

ЩЕ ИМА ЛИ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ПОМАШКИ ЕТНОС И ПОМАШКА НАЦИЯ ПРЕЗ XXI ВЕК?*

Стоян Танев

Доц. д-р Стоян ТаневПрез 1993 година историкът Бранко Давидов, българин мохамеданин от Смолян, публикува статия със заглавие „Етническа категория ли са „помаците[1]“. Авторът на статията дава научнообоснован отрицателен отговор на този съдбовен за българската държава и нация въпрос. С неоспорими научни факти и солидна логическа аргументация той доказва българския етнически произход на българите мохамедани и тяхната принадлежност към българската нация. Тези наши сънародници са съставна част от научно доказаната етнологична характеристика на българските земи още в пределите на Първото и Второто българско царство и по време на вековното византийско и османско владичество. Те са наши съотечественици в териториалното пространство и по време на новосъздадената самостоятелна българска държава от Освобождението през 1878 година до края на XX век, включвайки и първото десетилетие на XXI век, а в по-далечна перспектива и следващите векове. През отминалото досега продължително и драматично за българите мохамедани историческо време, въпреки чуждия османски гнет и недостатъчно цивилизованата политика на българските държавни институции към тях след премахването на османското господство, те в своето мнозинство запазват българското си етнонационално самосъзнание, говорят на своя майчин и бащин език, изпълняват български народни песни, прилагат християнски ритуали и обичаи, имат традиционно добро съжителство с българите християни, показват приобщителни тенденции и реалности към българската нация[2].

Според Бранко Давидов над 8,000 български и чуждестранни документи, в това число и османо-турски, потвърждават процесите на помохамеданчване, османизиране и турцизиране на много българи и техните семейства. Процеси, продължени в Република България с действията на етнополитическата и етнорелигиозната антиконституционна партия на българските турци, наречена Движение за права и свободи (ДПС). Тази авторитарна и поради това недемократична партия, начело с Ахмед Доган с административен, икономически, религиозен и други форми на политически диктат, при бездействието на българските официални власти, турцизира за 20 години само в Югозападна България 31,857 българи мохамедани[3].

Турцизирането на обикновените българи мюсюлмани като трудови и социални низини става освен чрез добре отработената и последователно прилагана система на натиск от ДПС и чрез овластяването на представители на тяхната интелигенция с висши административни постове в централната изпълнителна власт и с чиновнически длъжности в общините и селата с българомохамеданско население. Някои българомохамедани са включени в ръководните органи на Движението за права и свободи. Тази етнократична кадрова политика на Движението за права и свободи се осъществява с голям успех вече двадесет години, защото споменатата етнорелигиозна партия се възползва от дълбоко вкорененото ислямско религиозно чувство у българите мюсюлмани. Ахмед Доган, досега несменяем лидер на Движението за права и свободи, още от началото на 90-те години на XX век определя за себе си и за своята партия следната най-важна политическа мисия и стратегическа цел: с всички позволени и непозволени средства у „помаците да се изгради турско самосъзнание“ и да бъдат приобщени към турската държава и нация. За да постигне своята цел той и неговото обкръжение се възползват както от въздействието на турската официална, легална и конспиративна външнополитическа пропаганда върху съзнанието и чувствата на българите мохамедани, така и от бездействието на намиращата се в състояние на разпад българска държава[4].

От Движението за права и свободи и от Република Турция на българите мохамедани се внушава, че те са родопски турци, помашки турци. Усилията на Движението за права и свободи да създаде още по-голяма партия на турците в България като членска и електорална маса и единна мюсюлманска общност чрез привличането на българите мохамедани все още не дават очакваните резултати. Около 140 000 българи мохамедани отказват да се подчинят на натиска на Движението за права и свободи за турцизиране[5]. При невъзможността на Ахмед Доган и на елитното му обкръжение да реализират своята стратегическа цел по отношение на българите мохамедани, тоест да ги превърнат чрез мюсюлманската религия в етнически турци, водачите и партийният апарат на Движението за права и свободи търсят, намират и предлагат друга алтернатива. Тази алтернатива е: обявяването и обособяването на българомохамеданското население за самостоятелен помашки етнос, който също би могъл чрез учредяване на нова етнорелигиозна и етнополитическа помашка партия да има политическо представителство във висшите държавни органи на Република България и в местните органи на държавното управление.

Наистина евентуалното създаване на паралелна етнорелигиозна българомохамеданска партия отнема етнополитическия монопол на Движението за права и свободи върху всички мюсюлмани в съвременна България. Учредяването на такава партия означава отново да бъде нарушена Конституцията на Република България. Основаването на Движението за права и свободи е правен абсурд, но фактическото му легитимиране от Конституционния съд с одобрението или примирението на парламентарно представените български десни и леви партии подхранват надеждата у някои представители на българомохамеданската светска и религиозна интелигенция, сред която има и бизнесмени, също да заемат ключови позиции във властта на централно, регионално и локално ниво чрез собствена помашка партия. Такава потенциално възможна промяна в партийно-политическата структура на досегашния български етнически модел не е в полза на Движението за права и свободи. За неговите лидери обаче е по-важно появата на нова така наречена помашка партия като още един антиконституционен етнорелигиозен и етнополитически субект, който без съмнение  ще бъде във вреда на българската държава и нация. В косвен интерес на Движението за права и свободи е да изчезне от българското публично пространство, от науката и политиката научнообоснованото терминологично словосъчетание българи мохамедани и да влезе в употреба лишеното от научно обяснение многозначното самоназвание „помаци“. Образуването на помашка партия би било не само в разрез с конституционната забрана да има етнорелигиозни партии в българското общество, но е действително още по-голяма заплаха за националната сигурност и идентичност, териториалната цялост и държавния интегритет на Република България.

През 90-те години на XX век и особено през първото десетилетие на XXI век все по-често сред българите мохамедани се лансира антинаучната теза, че те са отделна етническа общност със собствено наименование „помаци“. Това название и самоназвание е извадено от забравата първоначално като локално, а сетне и като регионално прозвище. Относително обособени и компактно живеещи в региона на Родопите, така наречени „помаци“ в миналото са непознати или недостатъчно познати на широки слоеве от българската общественост, която проявява безразличие към тяхното минало, настояще и бъдеще. Много българи, между тях държавници и учени, които не са имали възможност да общуват с българите мохамедани или имат случаен досег с тях, също ги наричат „помаци“. Те не подозират, че в това наименование има отрицателно-оскърбителен и язвително-унизителен смисъл и то е символ на изостаналост, примитивизъм и консерватизъм. Мнозина български учени – историци, етнолози, философи, социолози и особено журналисти забелязват негативния пейоративен оттенък в названието „помаци“, но го използват в своите публикации. По такъв начин те съзнателно го утвърждават както в науката, така и в общественото съзнание с технологията на приложната етнология[6].

Самоназванието „помак“ и названията „помаци“ възникват в индивидуалната и колективната родова памет на българите мохамедани преди няколко века назад във времето на османското имперско владичество. Това е време на драматични за едни, а за други наши сънародници трагична промяна в тяхната историческа съдба. Приемането на чуждата вяра и на чуждата именна система с насилие или доброволно от много българи християни е отразено в голям брой наши и османо-турски документални свидетелства. Този продължителен процес на ислямизация неизбежно намира място също в родовата и семейната памет, която се обогатява с разкази и спомени и се предава от поколение на поколение. В така наречената наративна, устна история има елементи на легенди и предания, породени от травмираното емоционално състояние на онези, които ги сътворяват. Най-същественото в тези устни разкази е преобладаващото усещане и предпочитание на локалното минало на селището, рода, семейството или на отделната човешка личност. Впоследствие тези самоназвания проникват в българската локално-популярна книжнина, а и в научната историческа, етноложка и друга литература. Самонаименованието „помак“ и наименованията „помаци“ придобиват характер на „научен“ и литературен термин[7].

Какви са най-разпространените и най-често използваните с прекомерна доверчивост схващания или по-скоро версии за произхода на термина „помаци“? Приема се, че това наименование произлиза от думата „помъчени“, което съответства на реалната османска властова държавно-политическа практика българите християни насила да приемат исляма. Другото обяснение е свързано с конкретни изолирани случаи на подпомагане на османската войска или администрация от българи, тоест от думата „помоци“ – помагачи. Третата версия е, че мнозина българи са подмамени или помамени от османските нашественици да приемат мохамеданската вяра срещу някакви привилегии или облаги. В народната етимология има още едно обяснение с глагола „помятам се“, който в  родопското и македонското наречие означава да се откажеш от нещо, тоест в случая от християнската си вяра[8].

Както в нашето съвремие, така и в отминалото историческо време терминът „помаци“   не обхваща всички българи мюсюлмани в Централна и Западна Македония, където те са известни с названията торбеши, аповци. В други краища на българското етническо землище българите мохамедани имат други названия: ахряни, бабечене, мърваци, дилсъзи (тоест безезични, защото не знаят турски език), потурнаци, мияци и други. Използването на термина „българи мюсюлмани“ се налага и поради неговата научна коректност, прецизност и универсалност. Този термин включва и онази част от мюсюлманското население с български етнически произход, която принадлежи към т. нар. алианско или шийтско направление в исляма. Мнозинството от българите мюсюлмани изповядва сунитския ислям. В някои селища покрай южната ни граница и на територията на Гърция обаче има една малка група от тях, която изповядва шиитската форма на тази религия. Следователно терминът „мюсюлмани“ е по-обобщаващ от названието „мохамедани“. Още повече ,че за голяма част от това население в днешна България този термин „мюсюлмани“ се ползва и със статута на самоназвание. Трябва да се вземе предвид още едно важно съображение от принципно религиозно естество. В термина „българи мохамедани“ присъства името на пророка Мохамед, а не името на Бога. Това противоречи на основното послание на исляма: да се почита единствено Бога – Аллах, а не неговия пророк[9].

Терминът „българи мохамедани” е въведен в българската историческа и друга книжнина след Освобождението през 1878 година. Оттогава досега, през изминалите вече 130 години, този термин присъства трайно в българската историография, в общественото съзнание на българите и в тяхната историческа памет. Според българските и по-голямата част от чуждестранните автори българите мохамедани са автохтонно население, което приема исляма, запазвайки своя български език. Затова те го определят като българско по отношение на етнонационалната му принадлежност и като мюсюлмани поради неговата променена вяра. Терминът „българи мохамедани“ не го разграничава по етнически признак от останалите българи православни християни, католици или протестанти и съответства на религиозните чувства на това население. Научната терминологична прецизност изисква използването на етнонима „мюсюлманин“. С придобитата гражданственост и по-широката популярност паралелният етноним „българи мохамедани“ може да се използва и все още се използва в науката, в официалните слова и в говорната практика[10].

В съвременна България, особено в края на XX и началото на XXI век, има достатъчно научни основания терминът „помаци“ да бъде заменен с термина „българи мохамедани“ или с „българи мюсюлмани“. Въпреки солидната научна аргументация за повелителната необходимост от използването в научните изследвания и в публичната реч на наименованието българи мохамедани или българи мюсюлмани много автори налагат и утвърждават съвсем съзнателно и целенасочено в свои статии и монографии, а също и в медийното пространство локално-регионалното прозвище – ироним „помаци“. Кои са тези автори?

Типологичното им подреждане в няколко групи се основава на различни признаци. Според признака национална принадлежност се очертава групата на българските, балканските (турски, гръцки, македонски, албански), европейските (австрийски, германски, френски, английски и други) и американски (САЩ) изследователи. По друг признак – религиозна и нерелигиозна принадлежност, авторите са представители на религиозната и на светската интелигенция. Според още един признак – качеството на техните публикувани работи, авторите се делят на професионалисти и дилетанти. Според научната им специализация в различни научни области тези автори са историци, етнолози, философи, социолози, политолози, юристи, филолози-езиковеди, фолклористи, етнопсихолози, писатели, журналисти и други.

Псевдонаучната теза за българите мохамедани като отделна етническа общност с възобновеното прозвище „помаци“ е по-деструктивна от всички останали подобни версии, защото тя е по-лесно възприемана от нашите сънародници в Родопите, в Тетевенския край, в Шуменско и в други райони на България. В днешната етносоциална и етнополитическа действителност в нашата страна е по-лесно да се внуши на образования съвременен българин, изповядващ исляма, че той може да потърси своите родови корени в някаква регионална етническа общност, отколкото да бъде убеден, че по своя произход е турчин, арабин, грък или „македонец[11]“. В тази посока още по-лесно могат да бъдат манипулирани по-малко образованите и необразованите българи мохамедани. От това специфично обстоятелство се възползват представители на българомохамеданската религиозна и светска интелигенция – Мехмед Дорсунски (богослов) и Хюсеин Мехмед (историк). За книгата на Мехмед Дорсунски „История на ахряните (помаците)“ без място и година на издаване се появи съкрушителна рецензия, написана и публикувана от чл.-кореспондент проф. д.и.н. Страшимир Димитров в списание „Rhodopica“[12]. За неграмотно написаната и вече отпечатана книга на Мехмед Дорсунски, изпълнена с абсурдни и тенденциозни твърдения за арабския произход на българите мохамедани е публикувана още една отрицателна рецензия от доц. д-р Георги Митринов[13]. Съвременните фалшификации на българския етнически произход на  българите мохамедани, съставляващи главното в антинаучното пропагадно-текстово изложение в брошура на доц. д-р Хюсеин Мемишоглу за историческото минало на помаците, в книга на Петър Япов за помаците и в книга на Хюсеин Мехмед за помаците в Мизия, Тракия и Македония, са предмет на аргументирана научна критика в публикация на доц. д-р Христо Гиневски[13а]. Научно-критични опровержения на измислиците и заблудите на Мехмед Дорсунски за наличие на богато културно наследство на арабски, персийски и османски език сред помаците, за доброволното приемане на исляма от тях без всякакво насилие има и в научната монография на проф. д.ф.н. Сергей Герджиков, преподавател във Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски[14]“. Книгата на Хюсеин Мехмед е със заглавие „Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония“, отпечатана през 2007 година в София. За неговата книга, представена като „научно“ изследване, но „забележителна“ с професионалната безпомощност и триумфиращата посредственост на автора, проф. д.и.н. Петър Петров публикува с основание научно аргументирана, напълно отрицателна и обстоятелствена рецензия в списание „Родопи“ и в списание „Македонски преглед[15]“. Тези две книги са предмет на научна критика с добре обоснована отрицателна оценка в научна публикация на автора на настоящата статия[16]. Поради това в нея не се налага да правя отново негативни научнокритични анализи, констатации и изводи върху съдържанието на посочените некомпетентно написани книги и на тенденциозните цели и внушения на техните автори.

Наложително е обаче да се вгледаме внимателно в текста на нови книги с автори българи мохамедани, които се самоопределят като помаци. Тъкмо затова тези книги можем да отнесем към така наречената „помашка книжнина“. Една от тях е книгата „Абланица през вековете“ с автори Ибрахим Имам и Сенем Конедарева, издадена в Абланица през 2008 година. Те заявяват публично своята принадлежност към помашката общност в границите на съвременната ни държава, фалшифицирайки истината за произхода на българите мюсюлмани. Според Ибрахим Имам и Сенем Конедарова населението на Родопите и родното им село Абланица, разположено на 22 километра югоизточно от град Гоце Делчев, приема исляма от арабските завоеватели и владетели на Балканите още преди идването и настаняването по тези български земи на османските нашественици. Тяхно е внушението, че местното население в Родопите приема исляма за своя религия доброволно, която никога, никъде и от никого не е налагана с огън и меч. „По време на османското присъствие в България** – пишат Ибрахим Имам и Сенем Конедарева, – родопското население (наричано помаци) продължава да живее пет века в пределите на империята, заедно и мирно с османлиите – сменяйки се поколение след поколение, осигурявайки си прехраната по тези земи с труд, развивайки своите култура, морал и етика[17].“

Двамата автори възприемат и представят помаците в рамките на Османската империя като носители на една и съща религия с управляващите ги османци, поради което имат почти равни права с османските завоеватели. Заедно с тях те участват активно в управлението на империята, във войската и администрацията. Тъкмо поради това обстоятелство според Ибрахим Имам и Сенем Конедарева, християнските им съселяни и земляци ги наричат помагачи на османската власт. Споменатите автори признават, че точната етимология на думата „помак“ („помаци“) не е ясна и има различно тълкуване. Те обаче приемат и утвърждават еднозначното обяснение на думата „помагачи” с нейното  видоизменяне в „помаачи” и „помаци”, което може да произлиза и от думата „мъка”, „мака”, тоест помъчени при приемането на мохамеданската вяра с насилие, а то е документирано в много писмени източници, се премълчава от авторите. Разбира се, то се премълчава, защото те приемат за абсолютна истина схващането за доброволното ислямизиране на българите християни. Днешното население на Родопите е предимно мюсюлманско и според тези автори следва да бъде наречено помаци, тъй като наименованието българомохамедани е остаряло, наложено от комунистическия режим и мразено от помаците. Необходимо е да се припомни на авторите, че използването на етнонима българи мохамедани в българската историческа наука, в националната ни публицистика и журналистика, в родопското краезнание има след Освобождението и създаването на Българското княжество в 1878 година и то продължава повече от сто години, включително и във времето когато в страната няма комунистически режим. Признавайки съществуването и на други названия и самоназвания на българите мохамедани като „ахряни” в Родопската област и Беломорска Тракия, „бабечене” в Разложкия край, „торбеши” и „потурнаци” в Западна и Северозападна Македония и други, Ибрахим Имам и Сенем Конедарева ги обявяват за потомци на местното население, което възприема исляма, запазвайки своята първична култура и славянско наречие, наричано от някои автори „помашки език” със славянски диалект[18].

Тези и други локални названия на българите мохамедани се употребяват в говорната и разговорната практика. В официалната реч и литературата обаче това население се определя като българи по отношение на етнонационалната му идентичност и принадлежност и като мюсюлмани поради неговата вяра. Терминът „българи мохамедани” съответства на религиозните чувства на това население и в същото време не го разграничава по етнически признак от останалите българи като православни християни, католици или протестанти[19].

Ислямизирането на българското население в Разложкия край е проучено от младия изследовател Григор Бойков. Той проследява съдбата на българите в Разложката котловина в условията на османското владичество през периода XVI-XIX век. Като докторант в Университета „Билкент” в Анкара използва османски документи и достига до обективни научни изводи и заключения чрез прецизен анализ на предоставените му ориенталски източници. Като автор на трета глава в колективната монография за историята на град Разлог, Гр. Бойков изследва състоянието на демографските процеси в този район и ставащи промени в тях поради политиката на османската държава за ислямизиране на българите. Посочените от него най-ранни османски регистри от началото на XVI век показват, че в Разложкия край има компактно и хомогенно българско християнско население. В регистрите, отразяващи демографското развитие там до средата на шестнадесетото столетие, се забелязва трайна тенденция на намаляване на българите християни и увеличаване на мюсюлманите. Причините за тези етнорелигиозни промени следва да се търсят освен в икономическите миграции и в целенасочената политика на османската власт за ислямизиране на местното население с прилагане на различни методи и средства. Тази тенденция на намаляване на българите християни се запазва и през XVII век, което означава демографски срив за българското население. Авторът доказва истината за промените в демографското развитие на Разложкия край през проучвания период поради ислямизиране на българите с подробна информация в таблици, карти и схеми[20].

Без използване на български и чужди архивни документи и с пренебрегване на научните аргументи в българското историческо познание авторите на книгата „Абланица през вековете” отричат етнонимите „българи мохамедани” и „българи мюсюлмани”, защото според тях те са наложени от българските власти с акцентиране на „принадлежността им към българския етнос”. Тази псевдонаучна и антибългарска позиция на Ибрахим Имам и Сенем Конедарева е демонстрирана с категорична прямота. Затова пък доста предпазливо се обявяват против „теориите, подкрепяни от турски и гръцки изследователи”, които „се опитват да докажат небългарския произход на помашкото население”. В турската историография помаците са представени като братя на турците по вяра, т.е. те са родопски турци, които говорят, вероятно като кюрдите, неразбираем за тях „планински тюркски” диалект. В гръцката историография и политика помаците „всъщност” са гърци по произход, които първоначално са ислямизирани насилствено, а по-късно за тяхно нещастие и насилствено българизирани[21].

Посочените автори отричат с абсолютна категоричност българската научна теза за произхода на нашите и техните сънародници – българите мохамедани. Те не се съгласяват с турската и гръцката версия за етногенезиса на българите мохамедани, но несъгласието им носи белезите на формално-безкритично мнение. За тези автори са най-приемливи изследванията на западни изследователи, които предпочитат наречието „помаци”. С прикрит замисъл, но с явно намерение, огромно желание и очевидно предпочитание споменатите автори се спират на недостатъчно научно обосновани термини и твърдения на западноевропейски учени, представители на така наречената модерна османистика и използват на много места в книгата синонимите „помаци”, „помашко население”, „помашки език”, „помашки етнос”. При изобилие на българска традиционна книжнина и на съвременна нова научна литература за българите мохамедани Ибрахим Имам и Сенем Конедарева използват малък брой и не толкова значими научни изследвания. В библиографията на тяхната книга са включени публикации само на единадесет историци, етнолози и фолклористи, които при това не са най-авторитетните български и чуждестранни учени[22].

____________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 163-180. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Давидов. Б. Етническа категория ли са „помаците“. – История, 1993, кн. 4, с. 40–45.

[2]. Пак там, с. 43.

[3]. Хрисимова, Ог. Принципите на рамковата концепция за защита на националните малцинства и българската действителност. – Историческо бъдеще, година X, 2006, бр. 1-2, с. 171, 172, 179; Давидов, Б., Цит. статия, с. 40, 43; Сахатчиев, Ж. Съвременното турцизиране на българите мохамедани в района на Якоруда и Родопите въобще. (Отговорността на българската държава за защита на българската национална идентичност). – В: Заблуди и фалшификации за произхода на българите мохамедани. Научна конференция. Смолян, 2009. С., 2010, с.200-217; Мизов, М. Ахмед Доган и българският етнически модел. С., 2010, с. 137-139, 152-154; Минков, Иг. Етноси и глобализационни общности. Етническите общности на България – в националната епоха и в процесите на глобализация. С., 2011, с. ЗЗЗ; Кулов, Г. Българската дъга на исляма. С., 2011, с. 22; Зикулов, В. Военното разузнаване на България и студената война. С., 2005, с.543; Атанасов, В. Ислямският активизъм и България. – Международни отношения, 2011, бр.5-6, с.99, 111.

[4]. Централен държавен архив на Република България /ЦДА на РБ/, ф.117, оп. 47, а.е. 207, л. 45; а.е. 1014, л. 7, 46-49, 58, 85-93, 101, 112-119, 142, 145, 149-152, 156, 158, 160-163; а.е. 1015, л. 1-26, 30, 31, 45-49, 156; а.е. 1046, л. 163, 164; Сахатчиев, Ж. Якоруда – драмата на България. С., 2007, с. 392; Божков, В. Вековната агресия. С., с. 13, 19, 360, 361; Дума, бр. 6, 8 януари 1992;24 часа,бр.37(921), 8 февруари1994;  Новинар, година VIII, бр. 230 (5686), 5 октомври 2010.

[5]. Серафимова, М. Етническата идентификация на българите мохамедани. – Демократически преглед, 1996, бр.1, с. 416; Благоева-Кръстева, Ев. За имената и преименуванията на българите мюсюлмани /1912-2000/. – Българска етнология, 2001, кн. 2, с. 142; Blagoeva-Urasteva, Ev. About the Names and Renaming of the Bulgarian Moslemes (1912–2000) – Etnologia Bulgarica, 2006, vol. 3, p. 73; Тодорова, М. България, Балканите, светът: идеи, процеси, събития. С., 2010, с. 230; Босаков, В. Интеграцията на мюсюлманите в България. С., 2010, с. 72; Асенов, Б. Българският етнически модел и разузнавателната политика на Турция. – В: Бъл­гарският етнически модел – политическа митологема или проблем-реалност. С., 2011, с. 374, 375; Христов, И. Българинът в глобалния свят. С., 2011, с.237,238.

[6]. Мутафов, И. Из Родопите. – Образование, год.VII, февруари, 1939, кн.5, с. 237, 238;  Чилов, Ст. Рецидиви на приложната етнология – ненаучни теории и фалшификации за произхода на българите мохамедани. – Родопи, 2010, кн. 5-6, с. 31, 32, 35; Хайтов, Н. Време за разхвърляне на камъни. С., 1994, с. 301; Груев, М. Между петолъчката и полумесеца. Българите мюсюлмани и политическият режим /1944–1959/. С., 2003, с. 1З; Кюркчиева, И. Светът на мюсюлманите от Тетевенско – преход към модерност. С., 2004, с. 78; Любанска, М. Народна сотириология на мюсюлманите /помаците/ и православните от района на Чепеларе в България. С., 2005, с. 11; Танев, Ст. Българите мюсюлмани – вечни мъченици на чужда държава и на своята родина. – Минало, 2008, кн.4, с. 76.

[7]. Живков, Т. Ив. Фолклор и съвременност. С., 1981 ,с. 154, 161, 163, 168; Кюркчиева, И. Цит. съч., с. 57-61, 77, 78.

[8]. Шишков, Ст. Българо-мохамеданите. /Помаци/. Историко-земеписен и народоучен преглед с образи. Пловдив, 1936, с.49, 50; Райчевски, Ст. Българите мохамедани. С., 2004, с. 153, 160-162; Петров, П. Истината за българите мохамедани в Родопите. – Историческата съдба на помохамеданчените българи. Смолян, 2008, с.15, 21-23; Любанска, М. Цит. съч., с.11; Маждракова-Чавдарова, Ог.   Голям извор. Страници от историята на Тетевенския край. С., 2011, с. 61, 70-88, 114-120.

[9]. Алексиев, Б. Родопското население в българската хуманитаристика. – В: Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. Т.1. Мюсюлманските общности на Балканите и в България. Исторически ескизи. С., 1997, с. 64; Стоянов, В. Българските мюсюлмани в годините на преход /1990-1997/. Етнокултурни аспекти. – Исторически преглед, 2000, кн. 3-4, с. 117-119, 130, 138, 147, 148; Груев, М. За разпространението на хетеродоксния ислям сред българите мюсюлмани. – Минало, 2000, кн. 2, с. 35-53; от същия автор. Между петолъчката и полумесеца…, с. 12-16; Кюркчиева, И. Цит. съч., с. 16; Босаков, В. Цит. съч., с. 140, 141; Нягулов, Бл. Защитата на малцинствата чрез двустранни договори; България в европейския и балканския контекст. – В: Сборник в чест на 70-годишнината на академик Константин Косев. С., 2009, с.206.

[10]. Райчевски. Ст. Цит. съч., с. 189; Кюркчиева,  И. Цит. съч., с.16.

[11]. Чилов, Ст. Цит. статия, с. 35.

[12]. Димитров, Стр. Недоумици и грешки в една книга за българите мохамедани. – Rhodopica /Смолян/, год. 1, 1998, кн. 1, с. 199-214.

[13]. Митринов, Г. Още веднъж за измислиците на Мехмед Дорсунски в книгата „История на ахряните /помаците/“. – Родопи /Смолян/, 2005, бр. 1-2, с. 37-43;

[13a].  Гиневски, Хр. Произходът на българите мохамедани – съвременни фалшификации. – В; Заблуди и фалшификации за произхода на българите мохамедани…, с.117-126.

[14]. Герджиков, С. Богатствата на Бедан. История и култура на родопското село Беден. С., 2005, с. 71, 110-112.

[15]. Петров, П. Българите мохамедани /помаци/ нямат своя самостоятелна история. – Родопи /Смолян/, 2008, бр. 5-6, с. 20-31; Българите мохамедани /помаци/ нямат своя самостоятелна история. – Македонски преглед, 2009, бр. 4, с. 61-96.

[16]. Танев, Ст. Истината за етногенезиса на българите мохамедани и нейното фалшифициране в публикации на съвременни български автори. – В: Заблуди и фалшификации за произхода на българите мохамедани…, с. 85-89.

[17]. Имам. Иб.. С. Конедарева. Абланица през вековете. Абланица. 2008, с. 19, 25, 27-30.

[18]. Пак там, с. 16, 18, 23, 31.

[19]. Райчевски, Ст. Цит. съч., с. 153-189.

[20]. Бойков, Гр. Съдбата на Разложката котловина в условията на османската власт /XVI-XIX в./ – В: Разлог. История, традиции, памет. Благоевград. РИК „Ирин-Пирин“, 2009, с. 53-78. Срв. Елдъров, Св. Рецензия на посочената колективна монография за историята на Разлог, публикувана в сп. Македонски преглед, 2010, кн. 1, с. 144–145.

[21]. Имам, Иб., С. Конедарева. Цит. съч., с. 16, 19. За така наречените помаци в Гърция и България по-подробно вж. рецензията на Ана Кочева за сборника: Südosteuropa – Studien 73: The Pomaks in Greece and Bulgaria (A model case for borderland minorities in the Balkans). Heransgegeben von Klaus Steinke, Christian Voss ; Südosteuropa -Gesellschaft; Verlag Otto Sagner, München, 2007, S. 272. Студии за Югоизточна Европа. Помаците в Гърция и България  /модел за погранични малцинства на Балканите/. Клаус Шайнке, Кристиан Фос. Мюнхен, 2007, 272 с. – Македонски преглед, година XXXIII, 2010, с. 167.

[22]. Имам, Иб., С. Конедарева. Цит. съч., с. 18, 19, 22, 184.

**Солиден сборник със заглавие „Турското присъствие в България“ е публикуван на турски език през 1985 година, а през 1986 година е преведен и на английски език. Негови автори са едни от най-изтъкнатите турски учени – проф. Хасан Ерен, филолог-славист, изселник от България, проф. Яшар Юджел – историк, проф. Хамза Ероглу -правист, и Билял Шамшир – дипломат от кариерата и учен, също роден в България. Този сборник е издаден от Турското историческо дружество и от Висшия съвет за култура, езикознание и наука.

Изображение: авторът на статията, Стоян Танев. Източник – Гугъл Бг.

Следва…