Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи (протоиерей Георги Флоровски).
Изходът или излизането на израилтяните от Египет (Изход 13:7-15:22) е сред най-важните събития в Библейската история. Значението на това особено излизане произтича от два елемента в библейската традиция: то е избавяне, бягство от чуждо потисничество и води до формирането на Израил като народ. Както старозаветните писатели го описват, то е освобождение на израилтяните – осъществено по Божия воля и чрез могъществото на Яхве, съпроводено с чудеса, извършено в съгласие с дадените на предците им обещания – да влязат и завземат Ханаанската земя [Redmount 2001:58; Kitchen 1997:Exodus,The].
Авторът на забележителното съчинение „Религиозно-философски основи на историята”, е обществен и политически деятел, публицист и религиозно-философски мислител с необичайна, но и поучителна съдба. По време на следването си в Московския университет Л. Тихомиров попаднал в кръжока на „чайковците” и на 21-годишна възраст през 1873 година бил арестуван. Прекарал в очакване на процес четири години в Петропавловската крепост. Бил съден по „процеса на 193-мата” и заточен под административен надзор. През 1877 година преминал в нелегалност. От 1878 година бил вече член на ръководството на известната организация „Земя и воля”, както и главен редактор на едноименното издание на организацията. През 1879 година станал един от създателите на терористичното крило на организацията „Народна воля”. През 1882 г. емигрирал и в емиграция издавал заедно с П. Л. Лавров „Вестник Народна воля”. Впечатлителен и неуморен изследовател Лев Тихомиров достига до прозрението, че т. нар. „революционен идеал”, който неговите съмишленици преследват, е средство за постигане на съвсем нечовеколюбиви цели, чието частично постигане може да се наблюдава в тогавашните развити западноевропейски страни. Преминавайки през болезнена духовна и нравствена криза Тихомиров публикува през 1888 година брошура под заглавието „Защо престанах да бъда революционер”. През 1889 година се обърнал с прошение за помилване към император Александър Трети и след получаването му се завърнал в Русия. Скоро след пристигането си се проявява като също така неуморен сътрудник на периодичните издания „Московски ведомости” и „Руско обозрение”. За него религиозният мислител и учен-историк Георгий П. Федотов пише: „Духовният преврат у загадъчния Лев Тихомиров от революционност към монархизъм, от атеизъм към Православие и от позитивизъм към мистицизъм е посвоему уникално явление в руската духовна история”. Ще припомним, че подобен обрат преживява и осъденият петрашевец Феодор М. Достоевски, който след завръщането си от каторгата се проявява като православен мислител и писател. В теорията си за монархическата държавност Лев Тихомиров доразвива идеите на славянофилите М. Н. Катков, К. Н. Леонтиев, К. П. Победоносцев и др. Анализирайки трите типологически самостоятелни форми на властта – демокрация, аристокрация и монархия, Тихомиров стига до извода за исторически обусловената пълноценност именно на монархията. Различавайки истинната монархия (самодържавието) от деспотията (господството на слепи сили) и абсолютизма (господството на бюрокрацията) Тихомиров свързва тази форма на управление с върховенството на нравствения идеал. Възможността такава форма да съществува е осъществима по негово мнение при тесен и свободен съюз на държавата с Църквата, със съсловията и със „законосъвещателния институт на народното представителство”. Основната теза на Тихомиров се състои в схващането за политическата същност на битието на руския народ, който според него е създал особена концепция за държавност, която поставял над всичко. Най-важното в нея било не юридическото, а етическото начало. За руснаците монархическата идея се явява този нравствен идеал за управление, който е и начало на неговото съществуване и природа. Самодържавието според Тихомиров е израз на националното творчество на руския народ, който в сравнение с Византия е въплътил идеята за монархическа държава, чиято върховна власт е същност на религиозно-нравствения идеал, в по-чиста и по-пълна форма. По своята природа русите, според Тихомиров, могат да бъдат или монархисти или анархисти. Формите на управление на западните общества, които се наричат „демокрация” никога не са били близо до националното съзнание. Най-важните трудове на Лев Тихомиров са: „Едноличната власт като принцип на държавния строй” (1897), „Монархическата държавност” (1905), „За реформата на обновена Русия” (1912), „Държава, свобода, християнство” (1912). Сред тях особено място заема „Религиозно-Философски основи на историята”, откъс от който публикуваме по-долу.
„Име” пък в еврейската терминология има значението на „същност”. Вавилонските имена на ангелите означавали особено учение за ангелите, тяхната иерархия, тяхното участие в управлението на вселената, а този възглед на своя ред предполага някакво общо мировъзрение нахлуло в еврейското мислене във Вавилон. Характерно е също отношението на евреите към новата им азбука, което се оказало за тях носител на необичайни тайни даже във формата на буквите.
В следвавилонския период не само в средата на „кабалистите” в днешния смисъл, а в средата на всички учители на Израил въобще, се появява точно обратното – търсене в преданието на истинския смисъл на Закона. Появява се учението за това, че уж Моисей по време на четиридесетдневното пребиваване на Синайската планина чул множество Божествени истини, които открил на малцина, именно на старейшините, и уж тези истини са се препредавали след това устно от поколение на поколение. Това учение бързо станало официално еврейско. Известният защитник на Талмуда (не на Каббала, а на Талмуда) Карл Фишер (Карпократ – гностик от Александрия, живял в първата половина на ІІв. В основата на учението му бил неоплатонизма (С тази бележка авторът вероятно иска да посочи влиянието под което се намира Карл Фишер. – бел. прев.)) казва: „Мишна (първата част на Талмуда – предание или тълкувание на Закона – бел. прев.) според еврейското учение, съдържа в себе си тези закони, които Бог е дал на Моисей устно на планината Синай” (Карл Фишер. Слово о Талмуде. С. 3). Много рано, след плена и в първите столетия след Рождеството Христово, се появила даже забрана да се пазят писмени тълкувания на Закона, които трябвало да се съхраняват само по памет и да се предават устно.
Този мироглед, който има Каббала, по своята същност е неразделен от практиката на чародействата. Еврейското предание приписва началото на тези вълшебства на цар Соломон, чиято премъдрост, според народните вярвания, е и свързана тясно с неговото познаване на заклинания и вълшебства. За това пише още Иосиф Флавий. „Господ Бог – казва той, – дарувал на Соломон възможността да изучи изкуството да влиза в общение с демоните за полза и благото на людете. Соломон оставил след себе си заклинания за излекуване на всякакви болести и вълшебни формули, с помощта на които е възможно да се свързват демоните. Това изкуство – прибавя Иосиф Флавий, – и до сега още силно процъфтява между нас, евреите” (Иосиф Флавий. Иудейски древности. Т. 1. С. 440). Съвременните каббалисти и днес много почитат тъй наречените „Соломонови ключета”, които се приписват на премъдрия цар.
Това е разбираемо, защото „Бог” за Каббала е всъщност по-скоро някакъв основен елемент, който реално се концентрира в по-конкретни сили, каквито са особено ангелските, управляващите небесните тела, влияещите на света и на стихиите, които го съставляват. Към тях и преимуществено се налага да се насочва съзнателното влияние на човека. Тук се явява елемента на теургията (понятие въведено от древногръцкия философ Ямвлих – буквално „благодействие”, бяла магия, която „уподобявала хората на богове” – бел. прев.). Теорията на Каббала, казва Папюс (Папюс. Указ. Соч. С. 37), е свързана с теорията на магията чрез единство на идеите и символа в природата, човека и вселената. Да въздействаш на символите, означава да въздействаш на идеите и на духовните същества – ангелите. Но не само ангелите, а всички предмети в света са свързани помежду си и с всички други субстанции. Затова посредством материалните предмети може да се оказва влияние на духовните предмети.
За използването на тази възможност за влияние Каббала изучава Божиите имена. Те са десет и съответстват на сефирот. Свойствата им са изучени от каббалистите така рационално, както физикът изучава силите на природата или зоологът – частите на тялото на какъвто и да било организъм. Получавайки знание за всички Божии имена, трябва да изучим отношението на тези Божии имена към различните отдели и сили на природата. Тях (каббалистите) дори ги разглеждат в съотношение с всички части на човешкото тяло.
В цялото това построение ясно се чувства влиянието на парсизма, заедно с още по-древните концепции на Шумер и Акад. И точно така, както в древното акадско магьосничество, чернокнижникът, ако е нужно някому да се нанесе вреда, се обръща не към добрия гений, а към злия.
Тук етичното начало се заменя от някакво чародейно материално, където този, който спасява душата на грешника, я изнася на плещите си, като плувец – давещият се от водата, без да има значение дали човекът, който се дави е добър или лош.
На християнското общество Каббала се е отразила по-разрушително. В християнския свят също са предполагали, че каббализмът е близък до християнството, повече отколкото талмудизмът, тъй че каббалистите понякога са били покровителствувани дори от римските папи. Но ако е имало случаи на обръщане на каббалисти в християнство, то въобще каббализмът има към християнството такова отношение, както гностицизма, тоест може да поражда само еретически учения. Така той е и действал в историята, влизайки със съюзена сила във всички направления подкопаващи християнските понятия за Бога, за Христа, за Църквата и накрая – за целия строй на християнското общество. Отживелиците на гностицизма и ересите са вървели ръка за ръка с каббализма от началото на средните векове. Той е вредил с това, че и те и най-вече – Църквата, са пораждали в обществото едни и същи идеали.
Въпреки многообразието на идеи, основното, което се съдържа в Ст. Завет, е учението за единия Бог и очакваното идване на Месия (Помазаник, на гръцки Христос). Характерното за старозаветния човек е, че неговият живот изцяло е обусловен от религията. Така е не само в древния Израил, а и във всички древни народи. Така е при номадите, така е и при уседналите племена. Първото нещо, което номадите правят, когато отседнат на стан, е жертвеник и принасяне на жертва. При уседналите народи и племена най-важното нещо е храмът. Целият живот, както на отделния човек, така и на обществото, се движи около светилището и зависи от отношението към божеството. В древния Израил личният и обществен живот изцяло е обусловен от вярата в единия Бог, Творец на всичко видимо и невидимо. Води се жестока борба с многобожието, което прониква от околните племена и най-вече oт населените в Ханаан. Езическият култ там е бил много гнусен, извършвали се ужасни ритуали, правели се човешки жертвоприношения.
Въпреки тъжната картина от краткостта на човешкия живот безсмислието и смъртта не са оставени да властват. При Бога, във вечността отива онова, което Бог е дал на човека, защото „Всичко Той е направил да бъде хубаво в свое време, и вложил вечността в сърцето (му)“(Екл. 3:11). Човешкият дух, носителят на вечността, на самосъзнанието, личността, отива при Бога:”И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (Екл. 12:7). Духът е непреходното, неумиращото, неунищожимото – образът Божи, вложен в човека при сътворяването му (Бит. 1:26). Тялото, плътта, преходното, земното, материалното, остават там откъдето са взети, при това, което им е присъщо – при материята, в земята. Именно поради това и човешкият живот се остойностява и обуславя от вярата в Бога.
Вечерното богослужение в православния храм започва с псалом 103. За древния семит, за източния човек, за израилтянина денят започва от вечерта: „Биде вечер, биде утро – ден един“ (Бит. 1:5). Така е и в богослужебното последование на Църквата. Вечернята поставя началото на новия литургически ден, който начева със залеза ча слънцето. С този псалом (103) се прославя сътворението на света и се разкрива Божието величие. Чрез него вечерната служба първо среща вярващия човек с неговия Създател, за да Му отдаде нужната почит и молитва.
Божията любов и милост се изразяват особено силно към този, който разбира своята грешка и търси покаяние. Тук обаче трябва отново да се подходи внимателно. Покаянието не е някаква сълзлива чувствителност, признак на слабост и на принизено достойнство или на излишна драматичност. Напротив! То е ясно съзнание за извършеното зло и обръщане на волята към добро. По-силният е този, който признава грешката си и който се стреми да я изправи. Затова се изисква много повече усилие, отколкото да се върти меч и да се режат глави.
Проблемът за вярата и неверието важи със същата сила и днес. Библията затова е „вечна“ книга, защото съдържа непреходни истини. През отминалите години у нас, когато се водеше неистова атеистическа пропаганда, всъщност нямаше истински атеизъм. Имаше антитеизъм. Водеше се борба с Бога. Иначе е безсмислено да воюваш срещу нещо, което не съществува. Сам по себе си атеизмът не е възможен в чист вид. Въпросът за съществуването или несъщес твуването на Бога не е решим на разумна, рационална основа. Религиозният човек не може да докаже съществуването на Бога. Нерелигнозният също не може да докаже Неговото несъществуване. Религиозният вярва, че Бог съществува, нерелнгиозиият вярва, че Бог не съществува. И двата светогледа са на основата на вярата. Друг е въпросът за достатъчните разумни основания на едната и на другата теза, на изходните предпоставки.
По отношение на законодателството в древния Израил, макар и по форма то да прилича и да се доближава до такива на околните народи, по съдържание е коренно различно. То е дадено на израилския народ пряко от Бога, чрез Моисей. В него са закрепени отношенията на народа с Бога, съюза (завета) и отношенията между самите хора. Божествената санкция на Закона в древния Израил има изключително значение. И за да бъде запазен завета с Бога, за да се запази Израил като народ, за да може да изпълни мисията си в древния свят, тя трябва да се изпълнява изключително стро-го. Тази санкция на закона е външна. Тя обаче поради божествения си произход не противоречи на вътрешния закон – на закона на съвестта. От друга страна, вътрешният закон, вярата в единия Бог и любовта към Него омекотяват строгостта на външния закон. Любовта към Бога не може да съществува без любовта към ближния. Външната санкция на закона „око за око, зъб за зъб” (Изх. 21:24) бива преодолявана от закона за любовта. Окончателната ѝ отмяна идва с Иисус Христос, Който казва: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Мат. 5:39), защото „Който каже: „Любя Бога“, а мрази брата си, лъжец е; защото който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?“ (1 Иоан 4:20).
Етическият монотеизъм на древния израилтянин го довежда и до ценностите, които ще бъдат издигнати и осветени като основни добродетели с идването на Иисус Христос. Съзнанието за единия Бог и Неговата справедливост, които произтичат от Неговата безгрешност, водят до идеята и за всеопрощаващата Божия любов, заявена впоследствие от Христовите ученици – „Бог е любов“ (1 Иоан 4:8, 16). Защото милостта на Бога към грешника е следствие от Неговата любов.
Библейският мъдрец има ясно съзнание за ценността на своята мъдрост и говори: „Синко, пази думите ми, и скрий в себе си заповедите ми (Синко, почитай Господа, – и ще се укрепиш и, освен от Него, не се бой от никого). Пази… учението ми, като зеницата на очите си” (Прит. 7:1-2). В желанието си да го предпази от погрешна стъпка, той споделя своя опит. Той иска мъдростта да е негова сестра, а разумът негов сродник. Те ще го предпазят от онова, което той ще му разкаже: как блудница оплита в мрежите си наивен младеж. „Видях между неопитните, разказва мъдрецът, забелязах между младежите един неразумен момък, който прекрачваше стъгдата близо до нейния ъгъл и който вървеше по пътя към нейната къща, по здрач, когато се свечеряваше, в нощната тъмнина и в мрака. И ето, насреща му жена, натруфена като блудница, с коварно сърце, бъбрива и необуздана, нозете й се не спират вкъщи: ту на улицата, ту по стъгдите и при всеки ъгъл залага примки. Тя го сграбчи, целуна го и с безсрамно лице му думаше: „мирна жертва имам: днес изпълних оброците си; затова и излязох насреща ти, за да те подиря, и намерих – те; с килими украсих леглото си, с разноцветни платове египетски; спалнята си накадих със смирна, алой и дарчин; дойди, ще се опиваме с нежности до зори, ще се насладим с любов, защото мъж ми не е у дома: той замина на дълъг път, кесия сребро взе със себе си; ще си дойде дома към пълнолуние”. С многото ласкави думи тя го увлече, с мазните си уста го завладя. Веднага той тръгна подире ѝ, както вол отива на клане (и както псе – на верига), както елен – на изстрел, докле стрела не прониже черния му дроб, както птичка се хвърля в примка и не знае, че тя е за нейна гибел” (Прит. 7:7-23).
Мъдростта относно семейството, заложена в Ст. Завет, впоследствие, в новозаветно време, придобива ново измерение. От семейството Иисус Христос иска стремеж към святост. Отношенията вече се основават изключително на любовта и по такъв начин изобразяват на земята любовта, която съществува между трите Лица на Бога. Така семейството става земна проекция на Св. Троица (Бог Отец, Бог Син, Бог Дух Свети), отношения: баща-майка-дете. Основната клетка на обществото се превръща в домашна църква (Кол. 4:15). Семейството и неговите членове се осветяват
Каквато и власт, каквото и положение да има човек в обществото, той никога не трябва да се радва, когато врагът му падне; не трябва да се весели и злорадства (Прит. 24:17). За нечестивеца и злия Бог ще се погрижи. Напротив! „Ако врагът ти е гладен, учи мъдрецът, нахрани го с хляб; и ако е жаден, напой го с вода; защото (правейки това), ти струпваш жар върху главата му, и Господ ще ти въздаде”(Прит. 25:21-22). Прекрачването на закона от когото и да било разрушава обществото. Когато страната отстъпи от него „тогава в нея има много началници” (Прит. 28:2). Справедливостта изисква ясно съзнание за действителността, изисква точна отсъда на истината. Съчетана с вярата, че Бог безкрайно обича човеците, поражда милост в сърцето. Затова Премъдрият съветва: „Милост и истина да не те оставят; обвържи с тях шията си, напиши ги в скрижалите на сърцето си – и ще намериш милост и благоволение в очите на Бога и на човеците” (3:3-4).
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.