Момчил Методиев

Приемането на стария устав на БПЦ в самото начало на 1951 година може да се окачестви като последната значима победа на Църквата над комунистическата държава. Някои от съвременниците на тези събития окачествяват постигнатия от Синода по този въпрос компромис като „капитулация”, а част от научната литература вижда в Устава само поредния етап от успешното налагане на властта на комунистическата държава над Църквата. В тази статия нямам за цел да полемизирам с тези два възгледа, тъй като Уставът действително е договорен и приет именно в условията на най-тежката държавна репресия спрямо Църквата. Но именно като се вземат предвид историческият контекст и наличието на твърде радикални идеи за „демократизирането” на Църквата в този период, може да бъде защитена тезата, че това представлява трудно из­воювана от Синода победа. За това говорят и някои документи на Дирекцията на изповеданията от този период, които до този момент не са били цитирани в историческата литература.

Уставът на БПЦ е окончателно приет на 3 януари 1951 година, когато на свое засе­дание Синодът взима решение той да започне да бъде прилаган. Около него има доста странни факти – в самия устав никъде не е споменато кога точно влиза в сила, като в някои публикации само се споменава, че е изработен през 1950 година. Действително, Уставът е утвърден от Църковно-народния събор през 1953 година, но този събор е свикан в изпълнение именно на този устав. Още по-интересен от гледна точка на отношенията между Църква и държава в този момент е фактът, че на следващото заседание на Светия Синод на 4 януари 1951 година, по всичко изглежда – под натиска на държавата, оставка подава наместник-председате­лят на Синода до този момент, митрополит Паисий Врачански който е заменен от Пловдивския митрополит и бъдещ патриарх Кирил.

БПЦ „може да бъде народно-демократична църква“

Концепцията за отделяне на Църквата от държавата, която продължава ак­тивно да се използва и в момента, се появява именно в този период и по съще­ство представлява евфемизъм, с който се оправдават репресиите на държава­та срещу различните вероизповедания и най-вече срещу Православната църква. В по-широк контекст смисълът и целта на тази концепция се състои в това Църквата да бъде маргинализирана и изолирана от обществото. На практическо равнище идеята за „отделяне на Църквата от държавата” намира израз в приемането на няколко юридически акта, които оформят правната рамка, в която живее Църквата през комунизма. Тази формулировка като декларация е възприе­та в така наречената Димитровска конституция, приета на 4 декември 1947 година, а реални измерения придобива в приетия на 24 февруари 1949 година и изменен с Указ от 30 декември 1950 година нов Закон за изповеданията[1]. Законът се състои от 32 члена, като в началото на всеки член се прокламират добре звучащи либерални прин­ципи, които във втората част на същия член се ограничават чрез въвеждането на конкретни условия. Новото във философията на този закон е въведеното фак­тически противоречие между изповеданията и „добрите нрави”, като на няколко места е записано, че в своята дейност изповеданията не могат да нарушават „законите, обществения ред и добрите нрави”. Законът съдържа и някои юриди­чески бисери, като в неговия последен член е записано, че „настоящият закон отменя всички закони, устави, правилници, наредби и прочее, които му противоре­чат”, без въобще да ги конкретизира, като в обхвата на този текст попада и старият Екзархийски устав. Въпреки всички тези недомислия обаче стойността на този закон не може да бъде подценявана, тъй като той остава в сила до края на комунистическия период, а единствената фактическа промяна става чрез нова Инструкция за неговото приложение, утвърдена през 1977 година. Законът припознава БПЦ като „традиционно изповедание на българския народ” и на тази основа прави заключението, че „по форма, съдържание и дух тя може да бъде народно демократическа църква” (чл. 3). В своята дейност изповеданията се ръ­ководят от своите канони, ако те не противоречат на „законите, обществения ред и добрите нрави”, и от устави, които се одобряват от Министерския съвет или упълномощен от него представител, тоест от Дирекцията на изповеданията. Особено важен е член 12 на Закона, който дава право на директора на изпове­данията да отстрани временно от длъжност или да уволни свещенослужители, които нарушават „законите, обществения ред и добрите нрави, или работят против демократическите уредби на държавата” – член, който е широко прила­ган през следващите години.

Приемането на този Закон е формалното основание държавата да поиска от Си­нода да изработи нов устав на Църквата. За това съществуват и редица реални причини – вдигането на схизмата с Вселенската патриаршия и признаването на автокефалния статут на Българската екзархия (22 февруари 1945 година), както и необходимостта от започване на процедура за свикване на Църковно-народен събор, на който да бъде възстановена Българската патриаршия и да бъде избран патриарх.

Проекти за нов устав съществуват още от предходните години, но същинските преговори по предложения от Синода проект се провеждат през втората поло­вина на 1949 и през 1950 година. Правителството настоява въпросът да приключи в рамките на няколко месеца, но вместо това преговорите се проточват повече от година, в резултат основно на непримиримостта на Синода. Преговорите се водят в контекста на най-масовите репресии на държавата над Църквата, които се провеждат от края на 1948 година и през цялата 1949 година. В този период е извършено „каталогизиране” на всички енорийски свещеници в страната, като те са разделени на пет групи в зависимост от отношението им към „народната власт“; тази стъпка е последвана от масови арести на свещеници (именно в този период и следващите няколко години в затворите по различни причини и срокове са вкарани около 10% от енорийските свещеници); през тези години е въведена и практиката местните власти и комитети на Отечествения фронт да издават характеристики на всички свещеници, включително на всички канди­дати за обучение в духовните училища. През 1949 година се засилва и активността на Свещеническия съюз – доминиран от близки до комунистическата партия свещеници, той издига лозунга за „демократизиране” на Църквата, включително и като поставя някои очевидно неканонични искания.

„Обезателно да се проведе съкращение на епархиите”

В този контекст по-добре могат да бъдат разбрани радикалните идеи, които държавата развива за „демократизацията” на Църквата, фокусирани най-вече върху подмяната на така наречените „реакционно” настроени митрополити. Основен спо­рен въпрос, около който се концентрират преговорите по устава, е въпросът за неговия обхват – позовавайки се на устава на Руската църква, държавата настоява това да бъде кратък устав, което ще даде възможност повечето бъ­дещи проблеми да бъдат решавани по пътя на прецедентите. На второ място това е темата за правомощията на Светия Синод и свързаният с него проблем за пожизнеността и несменяемостта на митрополитите.

Един от показателните примери за идеите, които циркулират из различни държавни институции за „демократизирането” на Църквата, е докладът на помощ­ник министъра на вътрешните работи генерал Йонко Панов относно „политичес­кото състояние на БПЦ” от 23 юни 1949 година[2]. В него се прави изводът, че БПЦ в този момент се явява „едно от главните реакционни гнезда”, което налага необходимостта да бъдат взети специални мерки за „превръщането ѝ в народ­но-демократична църква”. Документът изброява редица конкретни обвинения към членовете на Синода и заключава, че те са въплъщение на „монашеската олигархия, която е задушавала всяка жива и свободна мисъл, вкопавайки я в някак­ви канони, които всъщност никой не е спазвал, а най-малкото владиците”.

В този контекст Йонко Панов предлага няколко конкретни мерки, които биха довели до демократизирането на Църквата:

„Да стане една минимална чистка във върховете, което ще стресне останалите митрополити, от някои от които ще може да се вземат ангажименти към Отечественофронтовската власт и ще се насърчи прогресивното свещеничество.

Да се отстранят отначало русенския Михаил, търновския Софроний и видинския Неофит, които са предни представители на реакцията.

Това може да стане по три безболезнени начина:

а) чрез съкращаване на епархиите по бюджетни съображения;

б) да се приложи пределна възраст за служба и за митрополитите, тоест за всички граждани на републиката;

в) или да бъдат сведени до положението да си подадат оставка и излязат в почивка – с медицинско. Този начин изглежда най-удобен. За същите ще се намерят достатъчно компрометиращи данни да сторят това”.

Второто предложение е да се внуши на Светия Синод да разработи „нов, малък, демократичен устав” и след това да пристъпи към избора на патриарх. Също така докладът настоява „обезателно да се проведе съкращение на епархиите. Сега са 11, да се намалят на 6, по-късно на 3. Това може да стане по бюджетни причини”.

Същия месец със сходни предложения излиза и Министерството на външните работи. На 21 юли 1949 година помощник-министърът на външните работи Сава Гановски предлага на Политбюро на ЦК на БКП да одобри смяната на главния се­кретар на Светия Синод архимандрит Симеон („мрази комунистите и не се поддава на преориентация към Отечествения фронт”) и протосингела на Софийската митрополия архимандрит Мирон („един от най-злостните и открити врагове на Отечествения фронт”[3]). В същата преписка се намира и вероятно най-неприятният документ, написан от държавната администрация на комунистическа България по отношение на висшето духовенство на БПЦ. Озаглавен „Кратки характеристики на лица, играещи важна роля в ръководството на Българската православна църква” и без да носи нечий подпис, документът подробно описва политическите позиции на всички членове на Синода, като обръща специално внимание на тех­ните човешки слабости, описани в чужди на бюрократичния стил детайли.

Има още →

(с оглед събитията около разсекретяването на агентурното минало на висшия клир)

Дилян Николчев

Едва ли някой днес би оспорил твърдението, че Българската православна църква (БПЦ) е в криза. С това са съгласни всички анализи. Следователно основният и нетърпеливо очакващ отговор въпрос не се отнася до това дали родната ни църква се намира в състояние на сериозно заболяване, а как болестта да бъде излекувана, как да се преодолеят нравствено-етичните и каноничните препятствия, стоящи пред нея. С оглед събитията около разсекретяване агентурното минало на висшия клир този въпрос, непознат в цялата история на поместната ни църква, придобива най-голяма сериозност.  За излизането от кризата са няколко прага на промяна, които биха могли да се подредят по следния начин:

1.Единият маркира прехода от status към нов contract. Този преход Св. Синод трябва да предложи на църквата ни. Казано по друг начин, въвпросът е как Св. Синод ще отговори на проблема и дали въобще ще се опита да го реши; дали синодалният събор ще излезе с обща декларация и становище за каноничните проблеми, които са свързани с огласеното агентурно минало на единадесетимата митрополити, или ще настоява, че проблемът е индивидуален за всеки митрополит, тоест опира до лична съвест и до личен морал.

2.Втората фаза на промяна и преодоляване на нравствено-етичните и каноничните препятствия пред БПЦ се отнася до въпроса как вярващите, като членове на Църквата, ще реагират на мълчанието на висшия клир, на неспособността му да предложи единно и адекватно решение на казуса; дали те ще се примирят с постагентурното статукво на митрополитите агенти на ДС, или ще се опитат да поставят проблема за разрешаване от по-висш от Св. Синод църковен форум. Към този важен праг за преодоляване на кризата в БПЦ, в който каноните на Църквата са доминантни, е и този за разрешаването на проблема на практика чрез механизмите и процедурите на действащото поместно църковно законодателство, тоест въпросът е възможно ли е възникналите нравствено-етични и канонични проблеми да бъдат разрешени посредством пряко приложение на Устава на БПЦ, както и в правомощията на кой църковен орган е да осъществи това.

3.Третият праг за преодоляване на църковната криза в БПЦ е персонално ориентиран към тези архиереи, чието агентурно минало е най-осъдително, погледнато през строгата призма на църковното учение и в по-тесен смисъл с оглед каноничната традиция и право. Достатъчно е да започне прочитът на досиетата на няколко владици, за да могат да се назоват поименно някои от тях, като например щатният офицер от Първо главно управление агент и секретен сътрудник „Христов“ или „Торис“ – агентурни псевдоними, зад които се крие фигурата на Западно- и Средноевропейски митрополит Симеон; агент „Благоев“ – конспиративното име на Неврокопски митрополит Натанаил; секретният сътрудник и агент „Ковачев“ – „Владислав“ – име, зад което според днес разсекретените лични и работни досиета на ДС стои Варненски и Великопреславски митрополит Кирил, и други.

Проблемът в случая чувствително се изостря от факта, че назрява конфликт срещу самия връх на църковната власт в епархиите – митрополитите. Вследствие разкритото им минало обаче днес трудно някой би подкрепил твърдението, че делата на митрополитите изобщо отговарят на абсолютния характер на традиционната канонична иерархия. Следователно категорично стои въпросът за тяхната персонална съдба, затова как оттук нататък съборът на архиереите ще процедира спрямо тях и преди всичко какви ще са реакциите и действията по места – както от страна на подопечния им клир, така и от страна на вярващия народ.

Невзимането под внимание на всеки един от тези възможни прагови препятствия в перспектива за излизане на Православната ни църква от криза би довело до очевидна слабост: пред църковното ни общество ще се поставят отново и отново въпроси и най-често насилствено, ако нито един от тях не намери мирно, адекватно и канонично решение.

При по-внимателното разглеждане на предвидимите действия и ситуации може с голяма доза сигурност да се очертаят още отсега следните последствия от разсекретяването на досиетата на висшия клир.

По отношение въпроса как Св. Синод ще отговори на проблема, дали въобще ще се опита да го реши, дали „синодалните старци“ ще излязат с обща декларация и становище за каноничните проблеми, свързани с огласеното агентурно минало на единадесетимата митрополити, както и дали ще продължава да се отстоява тезата, че проблемът е индивидуален за всеки митрополит, може да се каже почти с увереност, че е твърде малко вероятно да станем свидетели на някава съществена и видима промяна, която да създаде условия за наистина съборно църковно решение. С други думи, преходът от status към съвършено нов contract с клира на по-ниско равнище и с народа надали ще се получи. Причините за това се крият в самото агентурно минало на нашите църковни сановници, което продължава да ги държи носталгично настроени към времената на техните облаги и твърде далеч от демократичните ценности на съвременното общество.

Анализът на свързаните с ДС и БПЦ събития „преди и сега“ подсказва, че въпреки очакванията на мнозина християни за искрено покаяние, смирение и църковно преобразяване на тази част от висшия клир, която в една или друга степен в личностен план е била попаднала във „Вавилонски плен“ (ако перифразираме протоиерей Георги Флоровски) от репресивните тайни служби в годините на тоталитаризма, то едва ли това ще се случи. В този смисъл е по-скоро вероятно Св. Синод да остане в глуха защита, да оправдава своето мълчание с аргумента за лична отговорност на събратята агенти пред Бога и народа и даже, в случай че станем свидетели на някаква форма на становище от страна на Св. Синод, то посланието в това становище с нищо няма да се отличава от политическите клишета от времето на социализма и ще е в контрапункт на реалността. Повече от вероятно е също, че дори и да се чуят отделни синодални гласове, призоваващи към покаяние, то те ще бъдат заглушени от „съборните“ викове на безсрамието и арогантността на бившите агенти и доносници. На това вече станахме публично свидетели след изречените пред телевизионните камери безочливи реплики на някои от владиците агенти.

Вторият евентуален праг на промяна е може би най-важният, тъй като възникналият с разсекретяването на досиетата на висшия клир проблем стои по-скоро в сферата на нормативните решения, отколкото на персоналните истории на засегнатите от скандала лица. Това е въпрос на канонични възможности за преодоляване на кризата, без които изходът от нея е невъзможен.

Една неприятна история, казано твърде меко, не може да бъде заличена с дефиниции. Днес е повече от сигурно, че статуквото в БПЦ вече не е същото, че нещата никога няма да са както „преди“. По този пункт е важно да има изключителна яснота. Статусът на обикновените вярващи и на незасегнатата от ДС част от клира се обуславя от немалко на брой полагаеми се канонични права, които съществуват безусловно. Те зависят обаче от волята и на двете очертали се страни в спора – тази на малцинството, зад което стои сянката на тоталитарното комунистическо минало, и тази на мнозинството, желаещо Църквата да се върне към своите канонични традиции, тя да бъде реална, а не номинална. Където става дума за полагаеми се канонични права, твърдението, че решението на проблема е единствено в ръцете на епископите, е също толкова неприемливо, колкото и твърдението, че само миряните могат да сторят тъй, че Православната ни църква да излезе от тунела, в който се намира. С други думи, статусът на полагаемите се права в Църквата е неотчуждим и затова трябва да се търсят балансирани решения, без да се отива в крайности, но и без да се допускат извънканонични компромиси. В случая неписаното правило на икономѝя би изиграло важна роля за разрешаването на проблемите, но невидимата и тънка граница не трябва да се преминава.

Отсега е ясно, че вярващите православни християни няма да се примирят с постагентурното статукво на митрополитите агенти на ДС. Реакцията на първите – на лаоса Божи и на обикновеното свещенство – ще е различна, инструментите на тази съпротива – също. Активизирането на среди от българските медии, през последните месеци съпричастни към проблема, ще продължи и по този начин и в бъдеще ще бъдем свидетели на неспособността на висшите клирици да се справят със създалата се ситуация, както и на техни персонални антиканонични и неморални действия, които ще допринесат за създаване атмосфера на нетърпимост към тях сред църковното ни общество.

В някои епархии вече ясно се наблюдават такива процеси, например в Неврокопската, където свещеници заявиха своята църковна позиция по въпроса и излязоха с категорично становище, че не приемат своя архиерей като митрополит и епископ не само на епархията, но и на БПЦ. Претърпя провал и опитът на местния владика агент да бъде оневинен с приготвена декларация в негова защита на свикана от него свещеническа конференция. Прочее събитията в следващите месеци в тази епархия, както и в няколко други, управлявани от безпардонни владици, ще са от решаващо значение за изхода от кризата.

От определящо значение ще са и събитията в обозримо бъдеще в Средно- и Западноевропейската епархия. От една страна, стои въпросът за търпимостта на българската православна общност към агентурното минало на Симеон, което се оказва повече от несъвместимо с моралните ценности и каноничните правила на Църквата – като кадрови офицер на ДС той многократно заявява, че е член на БКП, че още в най-ранните си години като духовник е осъзнал, че религията е опиум за народите и тогава е прегърнал идеите на комунизма, че с изпълнението на всяка поставена от ДС задача все повече се е калявал в борбата срещу капитализма, че ще изпълнява винаги преди всичко партийните задачи и поръчения като офицер агент на Първо главно управление на ДС и така нататък. На второ място, по отношение на тази епархия стои въпросът за реакцията на православната ни общност в диаспора с оглед ситуирането ѝ в сърцето на Европейския съюз, тоест случаят е симптоматичен и от гледна точка на възприетите от българите общоевропейски демократични принципи и ценности. Дали тези принципи ще бъдат отстоявани безкомпромисно не само като канонична, но и като гражданска позиция, предстои да видим. С други думи, ако православната ни общност в този задграничен диоцез успее своевременно да предприеме действия за разрешаване на проблема – не половинчати, а дефинитивни, то отгласът от такова събитие в най-голяма степен ще окаже влияние и в епархиите в нашата страна. Това е всъщност и обяснението на въпроса защо митрополитите агенти така добре един друг си пазят гърбовете.

Остава въпросът как ще се процедира по този проблем. Има призиви проблемът да се разреши, без да се стига до разкол. Това би могло да се приеме за разумен изход от ситуацията, но отказът на разкритата агентурна страна от диалог и в някои случаи от оттегляне на заеманите митрополитски катедри създава риск от разделение – било то на местно ниво (а на това вече сме свидетели: да си припомним случая в Неврокопска епархия), било в по-широк план за поместната ни църква. Не трябва да забравяме също, че оттук нататък въпросът за опасността от разкол все повече ще се поставя в перспективата на каноните на Църквата, според които „разкол“ означава отделяне от законната църковна власт, а разкритата истина за миналото на митрополитите агенти фактически и безспорно свидетелства, че те са заели съответните катедри не по каноничен, законен път, а благодарение на ДС, били са вербувани не като митрополити, а още в най-ранна иерархическа възраст, някои още в Семинарията или като монаси. Архивите от разкритите досиета дават безброй категорични примери за това. Следователно публичната поява в близките месеци на все повече факти за липсата на канонично достойнство и статут (тъй като досиетата все още се четат) ще предизвика извънредно силен експлозивен ефект, който ще поставя под съмнение защитните твърдения за каноничността на отделните владици. Разбира се, не трябва да се отива в крайност и с оглед греховността и църковните престъпления на всеки един от тях и митрополитите агенти не трябва да се поставят под общ знаменател, но документираните свидетелства ще оформят проблема като извънреден, следователно и конкретните църковноканонични решения, които ще се вземат, ще се изпълнят при форсмажорни обстоятелства и ще са нетрадиционно приложени. Какви могат да бъдат тези решения?

Мнозина възлагат прекалени надежди на Църковния събор, тъй като в него съборният глас на Православната ни църква има решаващо и конститутивно значение. За всички обаче, които държат очите си отворени и са здраво стъпили на земята, не е трудно да се предвиди трудността на такова развитие. Причините за това са няколко. Първо, идеята за разрешаване на проблема по този начин е свързана със свикването и провеждането на нов Църковен събор, а не с извънредна сесия на Шестия събор, в мандата на който все още сме и чиято сесия с крайно съмнителния си членски състав ще имитира активност за преодоляване на агентурната криза. Мандатът на Шестия събор изтича през пролетта на 2012 година, следователно очакванията са свързани с нов събор, но не само като поредност в номерацията, а и по отношение изборността и съборността, с качеството на решенията и на членския състав, който ще е в състояние да процедира и да решава проблемите справедливо и съобразно каноничната традиция. Вероятността да се свика събор в рамките на императивното предписание на Устава на БПЦ е малка с оглед на това, че от 17-ти януари насам наблюдаваме абсолютно мълчание от страна на Св. Синод по този проблем и трудно прикриван опит той да се потули и забрави. Несигурните бъдещи действия на Св. Синод и бягството му от свикването на църковен събор определено ще се понесат трудно от вярващия ни народ, който все повече ще настоява за свикването на събора. В крайна сметка съборът ще се проведе, ако не в края на 2012 година, то по-вероятно през 2013 година. Дали обаче съборът е в състояние да отговори на нашите очаквания?

Вярата на църковното ни общество в каноничната традиция и дисциплина в организацията на Православната ни църква днес може да се определи като заблуждаваща по много причини. Едната от тях е по отношение състава на събора: сериозно стои въпросът за това дали изборите за участниците в самия събор ще бъдат проведени честно, прозрачно, тоест в крайна сметка канонично издържани ли ще са те. Натрупаният опит от последните десетилетия показва, че вероятността това да се случи, е твърде малка. По-скоро ще бъдем свидетели на поредния избор на делегати в Църковния събор, в който определящ фактор ще са бизнес и политическите интереси. Но дори и изводите от такъв характер да бъдат приети за прибързани, един ключов момент ще се окаже решаващ при взимането на приемливи и перспективни за Църквата ни решения – този с нормативните предписания на Устава на БПЦ. Това става особено ясно тогава, когато се проследят последните допълнения и изменения на тази основополагаща и действаща поместна канонична разпоредба. Във връзка с това напълно отговорно отбелязвам, че по време на първата сесия на проведения в Рилския манастир VI Църковно-народен събор през 2008 година комисията на Св. Синод за изменение и допълнение на Устава на БПЦ, председателствана от Варненски и Преславски митрополит Кирил, представи на участниците в събора един фалшив вариант на все още действащия тогава устав (този от 1950 година). Манипулацията се състоеше в това, че бяха подменени текстове от актуалния за момента устав, като по този начин той беше незаконно изменен в нов Устав, който беше предоставен на участниците в Събора буквално при самото откриване на този висш църковен форум. Казано направо, случилото се в Рилския манастир означава, че някой или група съучастници си бяха позволили да фалшифицират основната действаща правна норма на БПЦ – нейния Устав. Това престъпно деяние беше подминато с мълчание и от никого не беше потърсена отговорност за него.

Вследствие на тази афера, която даде тон на цялата дейност на събора през трите му сесии, бяха приети текстове, които – можем да го кажем днес – успешно блокираха всякакви опити за приемането на каноничносъобразни съборни решения в бъдеще. Тези новоприети и изменени текстове от устава вече дават своите негативни резултати. За пример ще посоча отменената възможност според стария устав съборът да се свиква извънредно не само от Св. Синод, но и по предложение на от членовете на събора, тоест тази възможност не съществува в новата редакция и съборът може да се свиква извънредно само от Св. Синод, когато той намери за нужно.

Голямото активизиране на определени членове на Св. Синод по време на VI Църковно-народен събор, разкрити и като доносници на ДС, да ограничат мирянския състав на събора, даде също конкретен нормативен резултат: от събора бяха отстранени представителствата на висшите богословски учебни заведения; от предишното участие на трима енорийски свещеници и четирима миряни от всяка епархия поправката сведе броя на миряните до трима; бяха приети нови текстове, които „натовариха“ събора с допълнително представителство от страна на монашеството: в събора вече участват „по двама от всяка епархия представители на епархийските манастири – един монах и една монахиня, определени от съответния епархийски митрополит“. Това на практика означава 30 делегати участници в събора, определени, тоест назначени, от епархийския архиерей – обстоятелство, което не само нарушава изборния и съборен принцип в Православната църква, но в голяма степен би могло да се превърне и в защитно средство на митрополитите по време на дебатите и конкретните гласувания по време на събора, поне що се отнася до проблемите, свързани с досиетата и ДС.

Следователно без преувеличение може да се каже, че въпросът за сътрудничеството на висшия клир с политическата милиция по време на тоталитаризма ще бъде блокиран, включително с помощта на нововъведените в устава нормативни текстове, което за мен не е случайно. По този начин се очертава кризата, в която се намира днес Православната ни църква, да стане още по-дълбока и разделението между висшия клир и останалите вярващи – по-видимо. Реално перспективата на Св. Синод представлява все по-голямо затъване в разкол и отдалечаване на еклезиологичната традиция и практика. Искаме или не, в близките години ще бъдем свидетели на продължаваща демонстрация на лъжеепископство в Православната ни църква, което така добре е описано от Никита Ститат (един от късновизантийските богослови): „Епископ в очите на Бога и на Христовата църква е по-скоро този, който се е разкрил в Църквата чрез Светия Дух като богослов (theologos), отколкото оня, който е получил епископско ръкоположение от хора, но все още се нуждае от посвещение (mystagogian) в тайните на Божието царство“. С други думи, тези митрополити, служили на Бога и мамона, ще продължат да търсят номинирано външно признание и регламент за своето служение, но ще останат поробени в духа на вярата за изкуплението и спасението на човешкия род.

Симптоматично, връзката „Св. Синод – вяра и народ“ се е скъсала и този факт най-добре изразява проблема с легитимността на висшия клир, независимо от възможните опити от страна на архиереите да избягат от подобни подозрения. Затова също така е заблуда, че въпросът с досиетата  и всевъзможните грандиозни синодални скандали от последните години ще бъде забравен, както мислят някои митрополити. Защото вече не е достатъчно да се постулира твърдението за каноничното служение, дори и ако определенията за иерархическата им принадлежност продължават да квалифицират техните персонални особи и прояви. Единственият изход за тях е да загърбят своето хедонистично поведение и открито, честно и отговорно да се обърнат лице в лице с клира и народа, което всъщност означава ново раждане в Христос, (perihorisis) на общението във всички посоки и прояви на църковния живот – съборност в решенията, зачитане гласа и достойнството на целия клир и на народа Божи, истински подем и резултатност в полето на катехизаторската и мисионерската дейност, интензивен литургически живот и така нататък. Дали това ще се случи? Аз се надявам, но по-скоро мисля, че времето за това все още не е дошло. Все пак то рано или късно ще дойде, защото Църквата има вечността в себе си и дори ДС и нейните агенти не могат да ѝ надделеят.

___________________

*Публикувано в Промяна на промяната. Ролята на Църквата в обществото. Сборник доклади, изследвания, студии, С., 2013, с. 30-37, както и в Богословска  мисъл, 2011, кн. 3-4, с. 120-127. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Дилян Николчев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5Xp