Етикет: мистика

Филокалия – добротолюбие*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

Понятието е доста разпространено у нас, особено сред онези хора, които се интересуват да научат нещо повече от духовния опит на миналите поколения, на православните подвижници, подвизавали се с добрия подвиг и получили венеца на славата (2 Тимотей 4:7-8). Тук ще дам някои сведения за значението му от езикова гледна точка и за историята на произхода му като значимо явление в православната книжнина.

Думата „филокалия“ е гръцка и съдържа в себе си основите ‘фило’ (φιλο – обичам, обич) и ‘кало’ (καλο – добро, хубаво). Така това сложно съществително би могло да се преведе „обич към доброто“, съответно „стремеж към доброто“. Традиционният превод на славянските езици „добротолюбие“ е точен, той „калкира“, тоест буквално превежда двете съставки на думата, макар и в обърнат ред. Но такива случаи са познати у нас. Така например ние казваме братолюбие (калкирано от гръцки φιλαδελφία – филаделфия), човеколюбие (от φιλανθροπία – филантропия), сребролюбие (от φιλαργυρία – филаргирия), честолюбие (от φιλοτιμία – филотимия) и други подобни. Но, от друга страна, се казва любомъдрие (калка от φιλοσοφία – философия), любознание (от φιλομαθία – филоматия), любороден (от φιλόπατρις – филопатрис) и така нататък. Интересно е в тази връзка да се изтъкне, че когато роденият в Самоков Константин Фотинов започва да издава в Смирна (Измир, на малоазийския бряг на Бяло море) в края на 30-те години на XIX-ти век своето списание – първо в историята на родноезичната периодика, той го нарича „Любословие“, защото превежда гръцката дума „филология“ (φιλολογία).

В древногръцкия идеал за междучовешките отношения се забелязва стремеж към съчетаване на красивото, естетичното и нравственото. Това те са изразявали с думата „калокагатия“ (от καλος – калос=хубав и άγαθος – агатос=добър, благ)[1]. Калокагатия се среща у много от древните гръкоезични свети отци, като се почне от св. Игнатий Богоносец (в неговото Послание до ефесяни, 14, 1) от началото на II-ри век.

Авторът Иван Ж. Димитров

Думата „филокалия“ също е засвидетелствана твърде рано – още в езика на християнските автори от II-ри век, например у Климент Александрийски в неговия „Възпитател“ (Пαιδαγωγός – Педагог)[2] и у много други. Постепенно обаче думата започва да означава сборник, антология от текстове на видни църковни писатели или от изказвания на бележити подвижници, чиито ученици и последователи са записвали техните разсъждения или сентенциозните им изказвания по въпроси от духовния живот.

Най-старият известен сборник с името Филокалия е съставен от св. Василий Велики (починал 379 година) и неговия приятел и съидейник св. Григорий Богослов (починал 390 година). В 50-те години на IV-ти век двамата извлекли значителни откъси от „За началата“, „Против Целз“ и различни други съчинения на Ориген и ги събрали в сборник, който нарекли „Филокалия от Ориген“ (Ωριγένους φιλοκαλία).

Най-известен е обаче сборникът с това име, създаден от Коринтския епископ Макарий (Нотарас, 1731-1805) и атонския монах св. Никодим Светогорец (1749-1809). Те го отпечатват във Венеция през 1782 година под заглавието „Филокалия на свещените подвижници“ (Φιλοκαλία τών ιερών νηπτικών)[3].

Това е обширна сбирка от аскетически,  тоест подвижнически и исихастки текстове на 36 гръкоезични автори от периода IV-XV-ти век в сравнително хронологичен порядък. Някои от тези текстове са извлечения, откъси от съчинения, други пък са включени изцяло.

Авторът Иван Ж. Димитров

В предговора, както и в самото заглавие на титулната страница на първото издание от 1782 година не се сочат имената на епископ Макарий и св. Никодим. Не е ясно и кой какво точно е извършил. Епископ Макарий е трябвало да напусне епархията си след въстание срещу турците в 1768 година, а по настояване на Високата порта дори е бил освободен от поста си. Той пребивавал няколко години на Атон и там работил заедно с монах Никодим. Мнозинството от текстовете те събирали от манастирски ръкописи, главно от манастира Ватопед. Общо взето публикуваните части от светоотечески трудове са предадени в оригинал. Само текстовете на св. Иоан Касиан са преведени от латински, а в края на изданието има извадки, предадени на съвременен гръцки език. Посочените на места текстови варианти показват, че издателите са разполагали с повече от един преписи на някои светоотечески творби. Размерът на текстовете няма връзка с важността на автора (в оригиналното издание съотношението е 2 към 140 страници!), а зависи от наличния текст. Видна е идеята на издателите да дадат тъкмо текстове на подвижници, търсейки съчетание на богословие, аскеза и мистика.

Многобройните по-късни издания на гръцката „Филокалия“ по правило не променят текста на първото издание. Последното е направено в Атина през 1989 година.

Още от издаването ѝ „Филокалия“ е оказала изключително силно влияние върху духовния живот на православните народи. Възражда се интересът към така наречената „сърдечна“ или Иисусова молитва и към духовната бран, както въобще към исихастката традиция. Това влияние се разпростира много скоро и върху славянските народи благодарение на авторизирания превод на „Филокалия“ от преподобни Паисий Величковски (1722-1794), издаден в 3 части в Москва през 1793 година под заглавието-калка „Добротолюбие“[4]. Преподобни Паисий Величковски се е запознал с труда на св. Никодим Светогорец още при своето пребиваване на Атон. Затова не е случайно, че той и неговите ученици в манастира Нямц, Източна Ру­мъния, още преди 1782 година превеждат филокалийни текстове, тоест съчинения с подобно съдържание. Но вече с печатното издание тези текстове придобиват широко разпространение както в Русия, така и сред другите славянски народи. „Добротолюбие“ става основа на духовната обнова в Русия през XIX-ти век, особено чрез старците в Оптинската пустиня, вдъхновили редица руски философи и писатели като Фьодор Михайлович Достоевски и други. В тази насока много допринася и руският превод на „Добротолюбие“ от епископ Теофан Затворник (Говоров, 1815-1894), издаден в 5 тома през 1883-1889 година.

В края на ХХ-ти век благотворното влияние на „Филокалия“ се усилва чрез трудовете на румънския професор по Систематическо богословие в Букурещкия богословски факултет отец Думитру Станилоае (починал 1993 година). Той публикува и разширен вариант на „Филокалия“ в 12 тома.

Авторът Иван Ж. Димитров

На български език „Филокалия“ беше издадена през 2000 година по инициатива на светогорски монаси от Българския манастир Зограф. Изданието е в пет тома, всички издадени през 2000 година, без да се указва мястото, което явно е София. Преводът е направен от голяма група преводачи, които не указват от какъв език превеждат. Но по предговора към „руското издание от 1895 година“[5], написан от св. Теофан Затворник и включен на първо място в българското издание, може да се заключи, че се е превеждало от руски език. Няма редакторска намеса в този преведен текст, така че той наистина се явява българско копие на руския вариант на „Добротолюбие“. Носи същото заглавие, което е добило гражданственост у нас.

„Филокалия“ е преведена и издадена на много други езици, в това число на английски, френски, немски[6], италиански.

__________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 2001, кн. 11, с. 10-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Anastasios Kallis. Philokalia. – Evangelisches Кirchenlexikon. Bd. 3. Goettingen 1992, Sp. 1189-1190.

[2]. В кн. 3, гл. 7 (PG 8, 608 В).

[3]. Прилагателното νηπτικός идва от съществителното νηψις=бодърстване, будуване, бдителност (духовна); то пък произлиза от глагола νήφομαι=бодър съм, бодърствам, буден съм, бдя, бдителен съм (в духовния живот), както се употребява този глагол в 1 Тимотей 5:6, 8; 2 Тимотей 4:5; 1 Петра 1:13; 4:7;5:8. Съответно прилагателното νηπτικός трябва да се разбира „бодърстващ“ (в молитва и духовен подвиг), „бдителен“ (в духовния си живот). То няма установен еднозначен превод на славянските езици и понеже цялото това състояние е всъщност един непрекъснат духовен подвиг, превеждам тук νηπτικοί (подразбира се πατέρες, тоест „бодърстващи отци“) с „подвижници“.

[4]. Четвъртата част излиза в Москва през 1797 година. През 1990 година в Букурещ Д. Замфиреску преиздава „Добротолюбие“ по неговото editio princeps (първо издание) от 1793 година.

[5]. Това е второто руско издание, третото е от 1914 година. В първото руско издание не е посочен преводач, нито автор на предговорите към петте тома.

[6]. Първият английски превод е на Е. Kadloubovsky – C. Е. Н. Palmer, London 1951. После се прави изданието: Тhе Philokalia… Translated and edited Ьу С. Е. Н. Palmer, Ph. Sherrard, К. (Т.) Ware. London 1979. – Първият френски превод е на J. Gbuillard, Paris 1953. Следващият е: Philocalie des Pures neptiques… Trad. sous la direction de Boris Bobrinskoy. Bérgolles-en-Mauges 1979-1991. М. Dietz u. I. Smolitsch. Kleine Philokalie. Einsiedeln 1956. По-ново издание е на Кlaus Dahme: Byzantinische Mystik. Ein Textbuch aus der „Philokalia“. Bd. 1. Salzburg 1989; Bd. 2. Salzburg 1995 (тук са подбрани само извадки от гръцкото издание).

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aNA

Още нещо за вярата*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ивелина Николова

Abstract

В християнската апологетика темата за вярата е централна. В тази статия се опитваме да мислим за това в различен дискурс, от гледна точка на две позиции: вяра, която търси Бог, и вяра, която вярва. Към тематичната насока добавяме въпроса за очевидността на съществуването на Бог.

***

Вярата, която търси Бога

Бог не бива да бъде мислен нито като предмет, нито като понятие, нито като граница, но въпреки това сочи такава. Ако предположим, че Той е предмет, то Бог би бил един от предметите в умопостижимия свят, умопостижимата реалност, който предмет ние търсим да постигнем с умът си. Но той е отвъд всяка предметност. Ако мислим Бог като понятие, или “номинална дефиниция”, както това е в схоластическия аристотелизъм, то точно защото Той съществува в ума ни и представлява понятие, означава, че ние можем да Го мислим и Той би бил едно от многото мислими понятия, а не Абсолюта. Но защото “съществува в ума ни понятието за Бога, ние имаме право да правим заключение за Неговото битие[1].”От друга страна, ако Го мислим като граница, то това би означавало, че Той е ограничен, или сочи на граница. А Абсолютът не може да бъде граница. Едновременно с това, обаче Той сочи такава. Това е границата на мисленето на човека, защото умът ни е неспособен да прескочи тази граница и всеки негов опит е обречен на неуспех. Всичко това насочва разума към една безкрайност, която няма начало, няма и край: тя е живот, и в никакъв случай не носи признаците на предмет, или понятие. Тя не е предмет, а Личност. Тук става необходима смяна на нагласата при опита за нейното постигане. Мисленето на една абсолютна безкрайност предполага преориентирането на разума към сферата на вярата, чрез която единствено е възможно да “достигнем” Бога. Така разумът се старае не да формира понятие за тази безкрайност, а да я достигне. Бог се оказва границата на търсенето на ума. Достигането на тази граница изисква преди всичко усилие на вярата. Въпреки това душата остава едновременно като открила и неоткрила Този, Когото търси. Накрая трябва да признаем, че „разумът има своите граници; неговото питане е питане за реалност. За откриване на истината е необходимо просветление, откровение, към което води вярата; тя пита за смисъл“[2].

Търсещия човек желае да открие Бога не само с разума си, но и със своята душа, да Го осезава и съзерцава с нея. Ако разумът е намерил Този, Когото търси, а душата все още се лута, тя остава неспокойна и неудовлетворена в своето търсене и поставя въпросът на разума: “Наистина ли си открил Този, Когото търся? Ако си Го открил, защо аз не мога да Го осезавам?” Това я подлага на съмнение и колебание, че разумът е открил някой, който щом остава чужд за душата, означава, че не е Този, Когото тя търси. Това колебание показва, че все още душата не е видяла Този, Когото търси, че Бог все още не е видян както Е и както желае да Го види и съзерцава душата. Тя продължава пътя си към Него, но не чрез формули и дефиниции, тя е разбрала, че Той не може да бъде открит по този начин, и започва своето търсене, устремила се към светлината и истината, които са път към живота. Но колкото и да се напряга да види Този, за Когото копнее, тя все повече и повече потъва в своето незнание и мрак. Тя не вижда нищо и Никого, освен тъмнината. Тази тъмнина не е Бог, защото в Него няма никаква тъмнина[3]. Тази тъмнина е нейната собствена тъмнина на способността ѝ да не-достигне Недостижимия. Опитът за достигането на Бога по рационален път не е довел нито крачка напред към богопознанието, а само е показал, че разумът е в състояние единствено да признае своята слабост и недостатъчност по пътя към богопознанието. Той не може да даде определение на Неопределимия, и да достигне Недостижимия. Душата съзнава, че е доведена до тази граница, която надхвърля опита на всеки разум да познае Бога. Точно в този момент се вижда липсата на личното Му присъствие, което може да види единствено душата. За разума Бог бива донякъде разбран, но не и открит. За душата този път е незадоволителен, защото тя търси не да го разбира, а да го открие за себе си като личен Бог. Приближаването на душата към Бога Го прави все по-непонятен и по-далечен, по-тайнствен. По този начин Бог се открива като трансцендентен. От друга страна точно тази отдалеченост на душата от Бога ѝ дава правото да чувства сякаш Божието присъствие, сякаш Той е близо до нея[4]. Това е така, защото едновременно Бог пребъдва в човека и човека в Бога. Вярващия човек желае не просто да мисли Бога, да Го вижда и чува, но да Го чувства и докосва в неговата нетварна светлина. По този начин Бог се представя не само като трансцендентен, но и като иманентен, близък до дирещия Го. Бог в действителност присъства и в цялото същество на този, който Го търси. Такава е Неговата иманентност спрямо търсещия Го човек.

„Идеята за иманетността насочва към трансцендентността, без която иманентността би била безсмислена и недействителна. Самата иманентност дава възможност на трансцендиращото да вниква в нея, да надхвърля нейната граница[5].”По същия начин можем да отнесем тази иманентност към вярата Божието съществуване. Едновременното присъствие на иманентността и трансцендентността на Бога в човешката душа е свидетелство за дълбочинната на тайната на Бога. Ето защо в процеса на познанието се насочва както интелекта на човека, така и душата, сърцето му, любовта и свободата му. По този начин човек е в състояние да се обърне към Бога не като към предмет, или принцип, или граница, а като към Личност, като към “Ти”. Разумът действително трябва и може да търси Бога, но едновременно с търсенето на душата чрез любовта и опита. Напрежението, което се появява между търсенето на разума чрез интелектуалния принцип и търсенето на душата чрез любовта и опита се разгръща в хода на любовта между Бога и човека. Въпреки правилния логически ход на търсенето на Бога от душата и разбирането, че Той не е нито принцип, нито понятие, а Личност, този ход си остава само една добре построена логическа конструкция. Неясен остава преходът от разумното търсене към духовното удовлетворение. Нима умът дори в своите най-правилни логически конструкции е способен да даде на търсещата душа личностно присъствие на Бога. Не разумът е този, който би отворил духовните очи на човека, за да види той Бога. Вярата в Бога не е отвлечено понятие, а жив, непосредствен опит и любов към Него. Много точно посочва Димо Пенков, че „религиозната вяра предполага, а не отменя рационалното знание. Както отбелязва и Алфред Уайтхед хората са ставали учени, защото са очаквали закономерности в природата, а са очаквали закономерности в природата, защото са вярвали в Законодател“[6].

Авторът Ивелина Николова

Макар, че умът също има своето основание да търси Бога, неговият път не е пътят за Неговото достигане. Умът не е познал Бога, защото позналият Го ум не остава същия, той не се нуждае от доказателства и убеждаване за Божието съществуване, защото той вече го е намерил. Умът на човека, който е познал Иисус Христос, е преобразен, обновен, на него са му чужди всякакви логически построения и нагласи, с които търси да оправдае Божието съществуване пред себе си. Още повече: преобразеният от Христос човешки ум не се нуждае от разумни доказателства, с които да се убеди. Иисус Христос внася в света нова жизнена практика, а не ново знание, не нова вяра, които се ръководят от дълбинен инстинкт, който ни показва как е нужно да живеем, как да усещаме себе си вечни. Блаженството, което е достигнал Христос докато е бил на земята е практическата реалност на спасението. Христос говори за живота, истината и смъртта. Тези думи означават дълбочината на вътрешния свят на всеки от нас. Те са свързани и с въпроса за живота след смъртта и вярата в безсмъртието. И както правилно отбелязва Димо Пенков „в този живот можем да сме сигурни само в едно: че всички ще умрем (освен ако Второто пришествие на Иисус Христос не ни изпревари). Смъртта е единственото неизбежно събитие, което всеки човек трябва да очаква[7]“.

Вярата, която вярва

Но важното в случа за нас е да открием пътя, начина, по който да достигнем до това състояние, който начин се разминава диаметрално с едностранчивото търсене само на ума. Не е нужно да отиваме толкова далеч, където силите не ни стигат, за да открием Бога. Бог се открива в нашето незнание за Него, в нашия религиозен опит. “Пътя към Бога не е толкова далече от нас, той е вътре в нас. Вътре в нас имаме вяра и можем да “разбираме” Царя на Вселената, като съзерцаваме и “разбираме” Бога[8].”

Има още →

Мистика, християнство, съвременност*

Публикувано на от Dragan Bachev

Николай Петров

Съвременният човек, твърде напрегнат, вгледан в себе си, разчитащ изключително на научните постижения, като че ли няма време да се огледа и потърси нещо по-различно от културата „за еднократна употреба“ и телевизионните сериали. Има ли място в съзнанието на днешния човек за мистика и християнство? Това е въпросът, който си задаваме.

Какво представлява мистиката? В речника на българския език тя се описва като:

1.„Религиозен възглед, според който човек постига познание чрез контактуване със свръхестествени сили“;

2.„Склонност към приемане на съществуването на свръхестествени сили и възможността да се общува с тях“;

3.„Загадка, загъдъчност, тайнственост[1]“.

Самата дума мистика или мистерия произлиза от гръцката дума μυστήριον, което означава „тайна, тайнство[2]“, но откъде идва идеята за понятието мистика? Древногръцките автори от VI-IV век преди Христа говорят за Орфей като тракиец, който е един от „Седемте мъдреци“ и който основава Дионисиевите и Елевзинските мистерии, мистериите на остров Самотраки и така нататък. В драмата си „Алкестида“ Еврипид разказва за известното светилище на Дионис в Тракия, където се съхранявали пророчествата му, а по-нататък пояснява, че той пръв уредил мистерии на боговете, откъдето те се наричат „Мистериите на тракиеца Орфей“. При извършването на мистериите на остров Самотраки в средата на месец август, всеки „неофит“ (новопосвещаван) е бил забулван и е трябвало да пази сакралната тайна, която му съобщавали в последната фаза на ритуалите по посвещението[3].

Без да се впускаме в подробности, обобщавайки можем да кажем, че в случая става въпрос за отношението към живота и смъртта през метафорите, използвани както от траки, така и от елини, египтяни и други. Животът е асоцииран със светлината, водата или мокрото, с движението и други, докато смъртта е мислена през тъмнината, огъня или сушата, покоя. Мъртъвците са в тъмно пространство, жадни и измъчвани, а живите са в тучни и прохладни места, радващи се на изобилието, в динамична връзка със заобикалящата ги действителност.

Според библейския разказ в книга Битие историята на човешкия род (изключвайки сътворението и Едемския период) започва с убийството на Авел. До този момент смъртта все още не се е докосвала до никой. А Каин, не можейки да стои пред лицето на Бога, силно смущаван от стореното, търси спасение в земята Нод на изток от Едем (Битие 4:16). От този момент нататък смъртта става неизбежен спътник на човешкото съществуване. Всеки рано или късно разбира, че смъртта е част от неговото земно съществуване и че неизбежно ѝ принадлежи. Ако разгледаме метафората, че човешкият живот е „течаща река“, ще видим, че човек познава нейните два естествени предела – раждането и смъртта. Ако първото е естествено, донякъде познаваемо и в известна степен контролируемо, но не по-малко тайнствено, то второто или смъртта е неясна, забулена в неизвестност и тайна. Поради това човек се стреми да избягва тази тема дори в мислите си. Още повече, че никой не може опитно да сподели знанието си за това тайнствено и непреодолимо за човешкия разум събитие.

Поради универсалността и валидността си за всички човешки същества, темата най-вече за смъртта е обект на изследване и интерпретиране от всички религии, като практиките, ритуалите или култът, както и всичко останало, свързано с човешкия живот, имат за цел да подготвят индивида за общуване с отвъдното и прехода към него. С това са свързани и към това са насочени всички духовни упражнения.

Християнството не прави изключение и също сериозно се занимава с тази духовна тематика. Всички учители на Църквата са единодушни по отношение на факторите в духовния живот, като ги разделят на божествен, бесовски и човешки.

Божественият фактор се проявява като безусловно добро. Божественото присъствие или благодатта са трансцедентни и са безвъзмезден дар: „Това не е от вас – Божий дар е“, казва апостол Павел (Ефесяни 2:8).

На второ място е бесовският, демоничният елемент или дяволът, който е „открай човекоубиец“, „баща на лъжата“, онзи, който създава пречки и всеки миг разпалва ожесточена борба. Това се потвърждава от думите на апостол Петър: „Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (1 Петр. 5:8).

Третият фактор е човекът със своята свободна воля, която определя съотнесеността на душата към едно или друго духовно състояние. Къде е мистиката и коя е тайната? Ще си послужим с един цитат от Евангелието: „Ето, стоя пред вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене“ (Откровение 3:20). Този текст ни разкрива мистичната връзка между земното и небесното, между човека и Бога. За да си обясним сакралността на тази връзка и нейната проява във вечерята, трябва да разгледаме св. Евхаристия. В исторически план става въпрос за тайната вечеря на Христос с апостолите, за вечерите на любовта на първите християни и по-късния израз на това тайнство в св. Литургия, която е сърцето и диханието на духовния живот. В духовен, мистичен план отговор намираме в творенията на св. отци и подвижници. Св. Николай Кавасила пише труд за тайнствата и го нарича: „Седем слова за живота в Христа“. Също и св. Иоан Кронщадски описва своя мистичен опит в книгата си: „Моят живот в Христос“. Св. Симеон нови Богослов, св. Иоан Лествичник, св. Теофан Затворник, както и много други отци, когато говорят за духовно просветление, за връзката си с Господ директно свързват това със съединението с Христос, със св. Причастие, с трудовете, принесени за очистване от греховете и за изкачване по духовната лествица. Казано по друг начин, това е аскезата в многостранните ѝ прояви чрез постите, лишенията, борбата със страстите и духовното просветление и така нататък до достигане на единението с Твореца. Добре е да отбележим обаче че ако всеки мистик е аскет, то далеч не всеки аскет е мистик.

Бог е нашият Творец и Спасител, безкрайно любещ своето творение и това, което идва от Него е безусловен дар. Човек в знак на благодарност принася жертва от цялото си сърце, принася цялото си сърце, което обаче трябва да е очистено в усърдни аскетични трудове. В своето тълкувание на Божествената литургия св. Николай Кавасила казва: „Ние даваме един живот в замяна на друг. Но да дадем живота си, означава да умрем. Господ, когато ни призовава да участваме в Неговото възкресение, иска да му принесем нещо от този велик дар. Но какво? – Подражанието си на Неговата смърт, а именно като се потапяме три пъти в кръщелната вода като в гроб[4].“

„Бог твори всичко в нас[5]“, казва св. Максим, но това е диалектична и антиномична истина. Трудът на Бога се придружава от „потта“ на човека. Душата е устремена не толкова към личното си спасение и придобивки, а по-скоро към съединение с Божествените енергии, с Божествената любов, която низхожда (καταβασις) към човека, който пък възхожда (αναβασις) към Бога със свободната си воля и трудове. Човек трябва да търси Божията любов, да живее и да се спасява в нея, тъй като тя е първичната.

Литургията и цялото богослужение настойчиво ни учат на теоцентризъм и ясно показват на човека, че не той е център на самия себе си. Те насочват погледа ни не към земното, случващото се сега в пространството и времето, случващото се с човека, а към Божественото, небесното и случващото се извън рамките на ограничените сетивни възприятия. Например в Рождественското богослужение, акцентът в текстовете попада не върху човешкото, което вмества Невместимото, а върху самото Невместимо, което се вмества в човека и му дава нова възможност за одухотворяване и нова перспектива за възприемане на света. Съзерцавайки непостижимото и безкрайното, чрез божествените текстове, аскезата и богомислието, човек неусетно се издига на духовна висота, която му дава възможност да усети божествения мир в душата си. Мистицизмът обаче не е само съзерцание. Съзерцанието е само една от формите на мистичния живот, който по същество е живот в Божественото, което пък от своя страна е безкрайно, необхватно, необозримо. Ето защо животът във вярата не може и няма как да бъде сведен само до изпълнение на ритуали и определени правила. Животът във вярата е живот в благодатта, в божествените енергии, в Бога.

В духовно-мистичния живот се разграничават няколко степени. Първо е действието (πραξις), което води до очистване (καταρσις) от страстите и достигане до телесна духовна безстрастност (απαθεια). Втората степен е съзерцанието на Бога в Неговите дела, Неговите свойства, Неговите имена (Премъдрост, Могъщество, Благост и така нататък). Това състояние надминава границите на сетивното и се издига до познанието на умопостижимите неща и Божествената сила. Третата степен представя чисто мистичния опит-познание чрез усета за Божието присъствие в душата. Да се завърнеш в себе си, да се откриеш, означава да се обърнеш към Бога и да съзерцаваш Неговите отражения в огледалото на душата си, да се слееш с тях, да видиш себе си като място Божие. В своето пречистено състояние съзерцанието има свойството да бъде обединяващо, неизречено, „свръхразумно“, а на най-високото си стъпало то е извор на единство (ενωτικη[6]).

Иконите са чудесен пример за това как съзерцанието променя. Иконата издига ума към богопознание. Тя е преход от символичното към богопознанието, защото използвайки красотата на видимото, тя ни показва невидимото, посочва ни необозримото.

В своето мистично движение и възхождане, душата постепенно се пречиства, усъвършенства и просветлява. „Цялата душа става светлина[7]“. Извършва се преход от незнанието към гносиса, от образа към подобието. „Словото Божие е станало Човек – казва св. Климент Александрийски, – та да се научиш от Човека на това, как можеш да станеш Бог“ по благодат[8].

Колкото обаче човек и да се просветлява, да се доближава до Бога и да пребъдва в Светлината, толкова остава и в мрака на Божествената непознаваемост. Апофатизмът е в пълния смисъл на думата название за двете мистични състояния. Ако мистиката на светлината съвпада с прага на апофазата, мистиката на мрака продължава опита, в който апофазата се превръща в метод на познание чрез незнание. Приобщавайки се към природата на Бога, човешкият ум се приобщава към Неговата недостижимост. Душата се оказва „възнесена“ в дара на смиреното послушание и вече не владее нищо. Така в своята пълна немощ, призната и изживяна като върховна, свободна и ликуваща жертва, душата познава Бога.

Колкото по-силно присъства Бог, толкова по-забулен с мрак и непознаваемост е Той. Мистичното съзерцание се намира отвъд границите на дискурсивното мислене, то е чисто нематериално зрение, от което са изключени сетивата и рационалното знание. Екстазът като самоизоставяне се съединява с енстаза (самовглъбяването) и освобождавайки мистиката от самата нея, я предава на Бога. Приключването на всяка познавателна дейност намира своя висш израз в този всеобемащ исихазъм, в който „мирът превъзхожда всеки друг мир“. По този начин мистичното познание е от „свръхразумния“ тип и е продължение на отрицателното богословие, бидейки негова крайна цел и преход към неговия предел. При това нусът (умът) отрича самия себе си в своята умопостигаема дейност и надминава границите си, устремявайки се към свръхзнанието (υπέρ νους).

Трансцедентността на Бога засенчва всяка природна светлина, но иманентността Му прави мрака повече светоносен и повече от очевиден, защото Той създава съвършеното единство (ενωσις) или обóжение (Θεοσις).

Православието с неговите тайнства или мистерии дарява енергии от духовния свят, от Бога и по този начин се превръща в най-важния фактор в живота на човека. По-важен от егото, семейството, професията, общественото признание и така нататък. Това прави всичко свързано с удоволствието второстепенно, тъй като се разглежда в контекста на духовната реалност. В този смисъл термини като модерно, постмодерно и други подобни не звучат актуално, защото православието се стреми към възстановяване на съвършенството в света, което е извън времето и пространството и е съотнесено към Абсолюта, към Бога.

Без да се живее в тайнствата и чрез тайнствата, всяко говорене за духовните неща, правенето на анализи или системи от идеи би приличало на бляскава бутафорна фасада без гръбнак и конструкция. Живеенето и мисленето по този начин води неминуемо до пропускане на възможността да се заживее духовно с вечността и във вечността. Православието осигурява възможността за правилно възприемане на мистериите, което от своя страна води до просветление на ума и душата. Ако обаче онзи, който говори или извършва тези тайнства, не е просветлен и не е изминал пътя на усъвършенстването, ако това не станало живот на живота му и сърце на сърцето му, то всичко това може пак да се окаже само едно красноречие и красив театър.

В заключение може да се каже, че човек като психофизическо същество винаги е имал нужда и е търсил мистиката, така както и храната за физическото си оцеляване. Важно е да се разбере, че не всяка мистика е полезна, а само онази, която е осмислена през Истината и преживяна в Христос – живото въплътено Слово.

______________________________

*Публикувано в Християнство и философия, т. 1, с. 40-45, издателство Парадигма,  С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Речник на българския език, т. 9, с. 518.

[2]. Фасмер, М., Етимологический словарь руского языка, т. II, с. 627, както и Български Етимологичен речник, т. IV, с. 127.

[3]. Маразов, Ив., Боговете на Самотраки, Стандарт, 2010, с. 5

[4]. Св. Николай Кавасила, Тълкувание на Божествената литургия.

[5]. Св. Максим Изповедник, Върху различните трудни въпроси в Свещеното Писание до Таласий, 54, PG 90, 512 B.

[6]. Св. Дионисий Ареопагит, За Божествените имена, 707 В.

[7]. Св. Макарий Велики, Беседи, 1, ном. 2, PG 34, 452 A.

[8]. Св. Климент Александрийски, Протрептик, 1, 8.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-51c

ПРАВОСЛАВНОТО БОГОСЛУЖЕНИЕ*

Публикувано на от Dragan Bachev

Протоиерей Джордж Драгас

Контекстът на богослужението

fr-george-dion-dragasТри основни теми на свещената история на света – творението, грехопадението и изкуплението, обуславят контекста на раждането, на развитието и на установяването на православното богослужение. Служението на Бога е същностна характеристика на човешкото съществуване. Човекът е сътворен и дарен с възможности, позволяващи му да служи на Бога, да Го прославя, да Го възхвалява, да общува с Него и накрая да стане съвършен в общението си с Него… или казано накратко – да се обòжи. Тайната на сътворението на човека по образ и подобие на Бога (Битие 1:26), която бе скрита, но не и заличена от грехопадението, и която бе подновена с изкуплението, е антропологичната компонента на православното богослужение.

Проблемът на богослужението

Грехопадението води до отпадане на човека от общението с Бога, което се заменя от общение с творението – факт, който е проблем на богослужението, а съответно и на съществуването. Човекът започва да служи на творението, а не на Твореца. Както казва св. Атанасий Александрийски, човешкият ум бе помрачен от картините на света и чрез желанието бе поробен от тях дотолкова, че загуби възможност да се извиси на висотата да вижда Бога. Образът Божи в човека бе помътнен и светлината, която го съпътстваше, се разсея. Светлината на Бога, просвещаваща всеки човек, дошъл в света, не прониква в центъра на човешкото същество, за да го оживи и обòжи. Резултатът от това разсейване на Божествената светлина, проявяваща се в нейното отделяне от човека и дължащо се на падението му в сътвореното царство, беше опустошителен. Човекът стана роб на тлението и смъртта и царството на ада надделя в историята му. Служението на Бога бе заменено от робство към света и природните стихии.Priest George DragasИстория на спасението и богослужението

Бог обаче е светлина и в Него няма тъмнина. Тъмнината е човешка и е сътворена. Така Бог изпраща Своята светлина към човека, който е паднал в тъмнината на греха и в сянката на смъртта, за да освети обратно пътя му за връщане. Светата Библия свидетелства ясно и авторитетно за историята на спасението, което е Божият отговор на човешката история на грехопадението. В историята на спасението Бог е главното действащо лице, Който подхожда към човека със Своята божествена благодат много пъти и по различни начини, за да му покаже пътя на обръщането. Какво друго може да бъде историята на Стария Завет, ако не история на спасителните сили на Бога, чрез които човек е доведен до възвръщане от творението към Твореца? Историята на спасението става вестител на възстановяване служението към Бога, което е най-важният критерий в човешкия живот и съществуване. Така степените на човешкото падение са балансирани от степените на енергиите на Бога и степените на възстановяване на служението на Бога сред хората. В предните степени господства незнаене на Бога и отчаяние от човешкото управление. А в настоящите откровението на Бога обновява човешката надежда за съюз със Създателя и Изкупителя. На всяка степен от завръщането на човека към Бога отговаря съответен литургичен отрязък от богослужението.

Есхатологичната кулминация на спасението и богослужението

Историята на спасението продължава, докато достигне своята критична точка – есхатона, кулминацията, края на вековете. Това е финалното откровение на Бога, което отваря пътя на човешкото завръщане в дома на Отца. Това е откровението на Бога в Сина. Син Божи, откриващ Се в ставането Си човек, е пътят, и истината, и животът. Той е основата на възстановяването на Божията благодат, чрез която човекът е обновен и се връща към общение с Бога. Няма друг път за човешкото завръщане към Бога освен в Иисус Христос, Посредника, Медиатора. Пътищата Господни, открити на Моисей, и Неговите заповеди, дадени на синовете на Израил, сега са резюмирани във великата Глава на спасението: нашия Господ Иисус Христос, Господа и Спасителя на целия свят. Христос е великият Първосвещеник на цялото човечество, Който ни ръководи в нашето богослужение, водещо до транспониране от смърт към живот, от тление към нетление, от ограничеността на творението към благодатта на обòжението, към най-съкровената светиня на светините – нетварната светлина и вечната слава на Светата Троица. Православното богослужение, което е установено със събитието (с идването на) Христос, е и христоцентрично, и тринитарно. То преминава от благодатта на икономѝята към благодатта на богословието, което е Светата Троица – Отец, Син и Дух Свети.Priest George Dion DragasЕсхатологичното обновяване на богослужението

Христовото откровение и есхатологичното действие на Бога в Христос не отменят откровението и действията на Бога във времената на Стария Завет. Христос не отменя Закона и Пророците, но ги изпълнява. Традицията на служението на Бога от Стария Завет не е изоставена, а обновена и резюмирана. Седемте часа от ежедневната молитва стават седемте дневни служби на Църквата: вечерня, повечерие, полунощница, утреня, часове. Еврейският празник, посветен на еврейската Пасха, избавлението от робството в Египет, е трансформиран в християнски и получава своето ново посвещение и център – празник на празниците, Христова пасха. Християнската пасха е есхатологично събитие. Тя се е случила и остава във вековете. Тя е над (продължение) на всички измерения на времето и пространството. Празнува се всяка неделя, на всеки празник, дори всеки ден. Тя е станала Литургия par execellence, която конституира фокуса на православното богослужение: литургия на Новия Завет, който Бог направи в Христос с юдеи, гърци и всички народи. Това е Литургия, която съединява Църквата с Христос, като Глава на тялото и същевременно въвежда в Царството Божие на Отца и Сина и Светия Дух.

Новото „време” на богослужението

Християнската Пасха, празнувана в св. Божествена литургия, е вечно събитие, което влиза в сътвореното време, като го освобождава от неговата ограниченост и проблематичност. В св. литургия, участвайки в тайнствата, православният богомолец вкусва от силата на Възкръсналия Христос и от вечността. Сякаш за момент времето спира да върви, когато Духът на божествената тишина ни дава да вдишаме от вечността по мистичен начин в Литургията. Отците наричат това събитие благочестива тайна, която винаги присъства в реалиите на Царството Божие. Ето защо Литургията винаги започва с възгласа: Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух, сега и винаги и во веки веков. Еврейското богослужение започва с благословение на Бога. Християнската литургия започва с финалния акт от откровението и спасението на Бога – Царството на Светата Троица.

Новото пространство на богослужението

Божествената литургия не преобразява само времето, съчетавайки го с вечността, но преобразява и измеренията на пространството. Пространството, в което се празнува божествената мистагогия, е свято. То трансцендира разделението между свещено и секуларно. Литургичното място е католиконът, където небето среща земята. Царството небесно е установено сред хората на място, което преобразява новото творение. Още в старозаветни времена откровението на Бога във вид на Теофания (Богоявление) носи със себе си освещаването и преображението на мястото. Традицията на свети места в Стария Завет сега е обогатена със светите места на Новия Завет. Историята на Христос води до такова освещаване на пространството, което през църковната история, чрез свидетелството на Църквата продължава и днес. Няма вече само едно определено място в Иерусалим – старозаветният храм, защото всяко място предполага своите свещени места. Няма вече един първосвещеник в Иерусалим от Аароновото коляно, но много първосвещеници на всяко специфично място, защото великият първосвещеник по чина Мелхиседеков е направил съборна институцията на богослужението (ако мога да използвам подобно сравнение). Новото, съборното измерение на пространството, което е свързано с Божествената литургия, конституира ново тайнство, което прави релативно всяко старо място. Мястото на катедралния храм, където божествената мистагогия се извършва от епископа, е свързано с непосредствена, но мистична и духовна връзка с мястото на скита на аскета, или дори с тайното място на сърцето на всеки християнин. Пространството[1] не е проблем за християнина, така, както е например за юдеина. Св. Григорий Нисийски изразява това догматично в един от богословските си трактати: Смяната на мястото по никакъв начин не ни приближава или отдалечава от Бога, но където и да си ти, Бог ще дойде при теб, ако намери сетивата на душата готови за това, Той ще живее в тебе и ще върви с теб. Като се основава на това изказване и същевременно се позовава на апостол Павел, св. Григорий препоръчва следното: Затова възлюбени приятели, съветвайте братята, че е по-добре да оставят тялото, за да отидат при нашия Господ, отколкото да оставят Кападокия, за да отидат в Палестина.

Новият начин на поклонение (богослужение)

Освен всичко друго, Божествената литургия предлага нов начин на поклонение. Това е духовен, тайнствен, мистичен или мистагогичен начин. Вещите стават носители на духа, без да губят своята материална текстура. Актът, съединяващ материалното с духовното или по-скоро свързващ миналото с настоящето, в крайна сметка съединява несътвореното с творението, Бог с човека във и чрез тайнството на Христос. Тайнството на Въплъщението е ключът към свещения акт на поклонението. Тук, в съюза на свещения акт, който предава участието в тайнството на Сина Божи, откриваме самата същност на православното богослужение.

Превод: Венцислав Каравълчев

_________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Откъс от Втора глава – “Orthodox worship” – на книгата Еcclesiasticus I: Introducing Eastern Orthodoxy (Rolinsford 2004, p. 7-12) от George Dion Dragas (бел. прев.).

[1]. Мястото (бел. прев.).

Изображения – авторът на статията, протоиерей Джордж Драгас. Източник – http://www.yandex.ru.